Преди две седмици дългогодишният журналист Елизабета Панова и съпруга на председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов изпрати отворено писмо до депутата от ДПС и издател Делян Пеевски. Поводът бяха атаките срещу Панова и семейството й през последните няколко години. „Капитал“ потърси г-жа Панова във връзка с писмото, за да разбере повече за причините то да бъде написано и посланието в него.

Какви са причините и поводът да се обърнете към Делян Пеевски?

Уморих се да бъда унижавана от хора без достойнство. Избрах най-накрая да им покажа какво е да имаш такова и да се защитя. Мълчах досега, защото моето разбиране е, че съпругата на председателя на ВКС няма място в публичната среда, освен ако не изпълнява протоколни функции. Мълчах и за това, че се опасявах, че някой се опитва да измести дебата от съдебната реформа към дебат за съпругата. Затова и си позволих онази дебелашка ирония с „и.д. булка на председателя на ВКС“. Чашата преля, когато член на ВСС по време на заседанието на Съдийската колегия публично се опита да унижи съпруга ми заради поредното „разкритие“ за „моето тъмно минало“ в медиите на г-н Пеевски. Не искам и да си помисля, че този представител на съдебния ни парламент е искал да осъществи натиск върху председателя на ВКС, защото след броени минути предстоеше гласуването за избор на председател на най-големия окръжен съд в страната. Отдадох го на това, че профанизацията в медиите на г-н Пеевски очевидно не е пощадила и най-високите върхове на съдебната ни власт. Аз не се страхувам от миналото си и избрах публично да го заявя, защото живях почтено. Избрах да го кажа на г-н Пеевски пред всички, за да разбере най-накрая, че си губи времето с мен.

Но след като благодарение на него получих публичен статут като съпруга на председателя на ВКС, въпреки че толкова дълго мълчаливо се съпротивлявах, ще се опитам поне да дам на цялото някакъв смисъл и да преместя разговора от унижението към размисъл за това що е достойнство и има ли то почва у нас. Уморих се мълчаливо да гледам как нашите държавни мъже коленичат пред един човек. Имам усещането, че хората с достойнство в публичното ни пространство са застрашен от изчезване вид. Ако пък не дай Боже все пак се появи някой и прояви такова, то тогава заверата на мнозинството бърза да го задуши. Това аз наричам бягство от срама, защото когато отсреща не намериш своите слабости, ти си принуден да се обърнеш навътре и да се вгледаш в себе си.

Мисията на г-н Пеевски като бизнесмен е да се стреми да увеличава печалбата си. Но за Бога, има и по-цивилизовани начини да преследваш своите интереси. Не е необходимо да се държиш като канибал с всеки, който се изправи по пътя ти. Това поведение той никога не би могъл да си позволи, ако нямаше подкрепата на българските държавни институции. Те не само го толерират, а са се превърнали в основни инструменти, с които той отнема живота на своите жертви. В правовите държави именно институциите са тези, които гарантират равни права на всички граждани и стопански субекти. А силата на държавата в крайна сметка се крие в спазването на принципи от нейните органи. Живеем в похитена държава!

Похитителят е успял, защото е срещал по пътя си само хора без достойнство. Достойнството е сила, която идва свише от праведния живот на човека. Колкото по-малко са греховете му, толкова по-голяма е и неговата сила. Изначало човек трудно се бори със своите слабости, защото те са заложени в неговата природа. Користта и страхът са оковите, с които нашият похитител държи в плен елита ни. Единственото, от което се нуждаем, за да го победим, е да намерим хора с достойнство.

Защо избрахте тази стилистика?

По време на чешкото председателство на ЕС Давид Черни представи България в Брюксел като инсталация на, извинете ме за естетически некрасивия израз, турска тоалетна. Тогава художникът разказа, че тази идея му е дошла, когато си спомнил за първото си пътуване в страната ни преди много години. Провокацията на Давид Черни предизвика огромен гняв у нас.

Естетическият вкус, който проявяват медиите на г-н Пеевски, често ми напомня за картината на Черни. Оставам с впечатлението, че за моите колеги в неговите медии аргументите вече напълно са се изчерпали и на помощ са им се притекли обидите. Но така се случва винаги, когато търсиш аргументи във виртуалната реалност. Нямах бои, за да нарисувам това, което виждам, но с помощта на силата на изразните средства се опитах да го направя. А за съжаление в моите думи се съдържаха и тъжните факти от нашата действителност.

Какво е вашето обяснение с т.нар. криминална регистрация? За какво става дума?

Опасявам се, че зная за нея толкова, колкото и Вие. Но за сметка на това бях поставена от медиите на г-н Пеевски в безпрецедентната ситуация да се налага да търся компетентен орган, който да се произнесе дали притежавам интегритет да съм съпруга на председателя на ВКС. За съжаление такъв не съществува и избрах да игнорирам всичкото, за да не давам живот на лъжите. Това не помогна особено, тъй като на вестникарските публикации бе дадена институционлана легитимност на заседанието Съдийската колегия на 13.03. За това още на следващия ден отидох и подадох заявление с вх.№225000-4446 в I РПУ. В него изисках от органите на реда да ми бъдат предоставени всички данни за неправомерните действия, които съм извършила, тъй като не ми известно да съм вземала участие в тях. За съжаление все още нямам отговор, но от органите ни на вътрешни ред предварително ми бе разяснено, че проверката ще отнеме доста дълго време, тъй като прокуратурата е компетентният орган, който съхранява тази информация. Нямах друг изход, освен да потърся съдействието на г-н Пеевски за ускоряване на процеса по разкриването на „тъмните тайни“ от моето минало.

Мисля си, че е видимо и с просто око, че целта на цялата кампания е окалването на публичния образ на представителя на най-висшата съдебна инстанция. Представете си само какво си мисли гражданинът Х, докато чете в изданията на г-н Пеевски, че председателят на ВКС живее с криминално проявено лице. Логично е да махне с ръка с отвращение и да заключи, че в съдебната система всички са маскари. Няма по-подходяща среда от недоверието за развитие на статуквото, тъй като то създава именно онази апатия у обществото, която го демотивира да проявява гражданска активност. Как ли се отразява всичко това върху институцията ВКС?!
Въпросът с „криминалната ми регистрация“ е принципен и за читателите на вестника, който издавам. Струва ми се, че в момента един от най-важните приоритети на нашите държавни мъже е подписването на шенгенското споразумение. Но за тази цел бъдещите ни партньори изискват от нас да докажем, че имаме работещи институции, които са в състояние да защитят общите граници. Случаят с „тъмното ми минало“ считам, че много добре би могъл да илюстрира начина, по който работят българските държавни органи. Ако у нас е възможно с любезната подкрепа на институциите един човек от съвестен гражданин да се превъплъти в криминално проявено лице, това означава, че е напълно възможно едно криминално проявено лице, не дай Бойже да е привърженик на „Ислямска държава“, да се превъплъти в съвестен гражданин. Остава ни само да се надяваме, че нашите бъдещи партньори в шенгенското споразумение все още не са се информирани за съществуването на тези възможности. Но при положение че ние изискваме все още от тях доверие, а те все още не ни го гласуват, вероятно имат известна представа за съществуващите у нас „добри практики“.

Разкажете повече за натиска, над койтио сте подложени – как се случва, кога се случва, откъде идва?

Опасявам се, че няма да бъда съвсем изчерпателна, тъй като листата е твърде дълга. Вероятно и след приключването на мандата на съпруга ми с него дълго ще усещаме стягането на скафандрите, с които живеем. В класацията от различни форми на натиск, въпреки голямата и силна конкуренция между окървавените агнешки главички, специфичното разбиране за свобода на словото на медиите на г-н Пеевски, извънредните мерки и специалните изисквания на държавните институции, психоатаки от членове на ВСС, постерите по улиците и т.н. призя бих дала на системните публични унижения, на които е подложен съпругът ми с моето „тъмно минало“. Реших този път да не мълча, защото достойнството на човека е най-ценният Божи дар. То е неговата свобода. През дългия период на униженията, на които бях подложена, все се надявах, че хората, които искат промяна, ще ме защитят. Та нима семейството ми не страдаше именно заради тази промяна.

Но имам чувството, че в нашата действителност хората гледат на съдбата си като на филм и очакват без тяхно участие героите в прожекцията да направят живота им по-добър. От безсилие провокирах така остро с надеждата, че зрителите ще прогледнат и ще видят действителността. Но на живота ни този път те погледнаха като на литературна творба. Болеше толкова много, когато видях, че хората не разбират, но аз поне се опитах да им помогна, а те на мен не.

Признавам, че докато публично ме разпъваха и достойнството ми кървеше, егото винаги ми крещеше: „Имахте избор и не биваше да си причинявате всичко това. Защо тръгнахте по този път?“. Съвестта обаче тихичко отговаряше: „Да се бориш за твоето щастие е егоизъм, а истинското щастие е в това да направиш друг човек щастлив“.

Интервюто взе Росен Босев

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar