Специалният прокурор Даниела Талева участва в дискусията, организирана от Българския институт за правни инициативи (БИПИ) във вторник на тема „Оттук накъде със съдебната власт?“. Тя се изказа по свое желание и предостави писмените си бележки, поискани от „Дневник“. Публикуваме го в пълния му обем, с малки допълнения от устното изказване на г-жа Талева. Заглавието е на редакцията.

Няма да говоря по въпроса какви промени евентуално биха били нужни в съдебната власт, но тъй като многократно съм обвинявана, че съм се скрила от публичното пространство, искам да използвам този форум за да поставя проблемите, които смятам, че са налице с механизма, който беше създаден за разследване на престъпления, извършени от главния прокурор и неговите заместници. Намирам, че първият и основен проблем е бързината, с която бе създаден институтът, като не бяха дообмислени логистичните проблеми администрация, органи на МВР, с които да се работи, зависимостта на специалния прокурор от органите, които трябва да разследва. За да се избегнат тези проблеми, по мое мнение, би трябвало фигурата на т. нар. специален прокурор да е постоянно действаща, с определен мандат разбира се, но трябва да има отделна администрация, да е настанен в отделна сграда или поне да не е на едно място с прокуратурата. Определено мястото му не е във върховната прокуратура. Трябва да бъде създаден и отделен модул в електронната система, който да не бъде зависим по никакъв начин от общата унифицирана система на прокуратурата. В момента има създаден такъв модул, но същевременно специалният прокурор няма достъп до данните от системата на прокуратурата, което затруднява и забавя работата. Такъв достъп би трябвало да има с оглед бързина на проверките и справките, които се извършват по отношение на вече постановени прокурорски актове.

Има проблем и със законовата регламентация по въпроса в кои случаи трябва да се конституира контролиращ прокурор, който да извърши проверка по прекратените досъдебни производства, които не са преминали през съдебен контрол, било защото няма пострадало лице, което може да обжалва, било защото имащата право на жалба страна не е упражнила правата си. Този проблем също е в резултат от бързината, с която беше приет механизмът. Законът е неясен до степен такава, че в НПК липсва разпоредбата, която се сочи, че предвижда условията и урежда случаите, при които трябва да се уведоми Върховният касационен съд (ВКС) за необходимостта от назначаване на такъв контролиращ прокурор. Този въпрос е напълно неясен поради посочването на норма, която не съществува в закона. Касае се за чл.243а от НПК, който не съществува и би трябвало да се предприемат законодателни действия в тази насока. В закона е предвидено органите на МВР, с които да работи прокурорът по чл. 411а, ал.4 НПК, да се посочват от министъра на вътрешните работи. Това, смятам че само по себе си, е предпоставка да бъде предопределен изходът от едно разследване, ако се презюмира недобросъвестност на съответния министър. По този въпрос следва сериозно да се помисли, в случай че бъдат предприети промени в института за разследване на главния прокурор и неговите заместници. Най-добре би било да се обособи отделна структура от състава на МВР – определен брой разследващи и оперативни работници, които да работят със специалния прокурор. По този начин би могло да се предотврати теч на информация, което е само в интерес на евентуално разследване.

Общественият интерес и завишените очакванията спрямо тази нова фигура създадоха и продължават да създават допълнително напрежение. Медиите, различни граждански сдружения и съответно общественото мнение, което се формира под тяхно въздействие, приемат априори, че главният прокурор е престъпник и че специалният прокурор трябва от сутрин до вечер да дава интервюта и да информира обществото в детайли за дейността си. Нито един магистрат, натоварен с функции по разследване, не бива изначално да приема, че дадено лице е извършило престъпление, преди да бъде проведено пълно и всеобхватно разследване, а докато не бъде постановена влязла в сила осъдителна присъда, никой не може да бъде третиран като виновен. За съжаление, в обществото се приема и се подхожда точно обратното – стъпва се на неофициална и непроверена по надлежния ред информация и се лепи етикет „виновен“. А когато разследването доведе до различен резултат, естествено е да се формира обществено недоволство. Не трябва обаче да се забравя, че дейността по разследване се извършва само от лица, които са юристи и отговарят на определени допълнителни критерии, предвидени в закон. Тенденцията, която трайно се установява в страната, да се решават делата в медийното пространство, е вредна за правосъдието. Не може всеки в публичното пространство и в мрежата да се прави на съдник.

По отношение на твърденията, лансирани все повече в публичното пространство, че механизмът за разследване на главния прокурор и заместниците му е „неработещ“, трябва да се каже, че работещ механизъм не означава непременно да бъде повдигнато обвинение на главния прокурор и да бъде отстранен от длъжност. Ако при всеки подаден сигнал първо се започне с отстраняване на главния прокурор или негов заместник от длъжност или пък с повдигане на обвинение, то тогава би се стигнало до положение, в което няма да има възможност да се назначи главен прокурор. Освен това идеята на законодателя е да има механизъм за контрол и провеждане на обективно разследване в случай на извършено престъпление от посочената категория лица, едва след което, ако има данни за системно неизпълнение на задълженията или за извършено престъпление, да се пристъпи към отстраняване от длъжност, съответно към повдигане на обвинение. Необходимо е да се каже и това, че не бива всяко недоволство на граждани от главния прокурор да се облича в твърдения за извършено от него престъпление, макар практиката да сочи точно на това. Тук вече е ролята на специалния прокурор, който трябва да прецени дали това недоволство наистина е породено от извършено от главния прокурор или негов заместник престъпление или се касае за неудовлетвореност от работата на системата като цяло. За да се даде отговор на подобен въпрос обаче, първо трябва да се извърши проверка или пък разследване и едва тогава да се правят изводи, които да почиват на конкретни материали и доказателства.

Механизмът работи, защото главният прокурор и заместниците му са наясно, че подадените срещу тях сигнали се проверяват и при наличие на доказателства за извършено престъпление всеки от тях може да се озове в ролята на обвиняем или пък да бъде отстранен от длъжност, ако се установи обстоятелствата по чл. 129, ал.3, т.5 от КРБ, т.е. в известна степен целта на закона е постигната. По конституция сме правова държава и би трябвало правораздаването да се извършва безпристрастно. Обществените настроения не допринасят нито за правилното решаване на казусите, нито за безпристрастността на решаващия орган. Всичко това пречи на работата на съдебната система и специалният прокурор не е изключение.

Не приемам практиката публично да се разкриват детайли от дадено разследване, за мен това не е редно, а е и вредно, защото обективното разследване се нуждае от тишина, а не от предварително разгласяване на събраните материали и на всяко предстоящо действие, което може да доведе само до опорочаване на доказателства, които предстои да бъдат събрани.

Обвинявана съм, че не давам изявления. Можете ли да си представите да започна да правя изявления преди още да започне процесът по събиране на доказателства това ще доведе до порочност на самия процес по събиране на доказателствата, а и на самите доказателства. Дори смятам, че подаваните сигнали не бива публично да бъдат огласявани като съдържание и предмет, защото това дава възможност на евентуалните свидетели да се подготвят, да се укрият доказателства и т.н. Аз съм съдия и знам, че актовете ми подлежат на проверка от съда. Преди да е извършена тази проверка, не е в обществен интерес да се правят изявления за събраните доказателства, за това какво предстои да бъде извършено. Не смятам, че е редно и аз сама да обсъждам работата си, тъй като последната дума е на съда. В крайна сметка, той е органът, който ще каже дали разследването е пълно, дали е проведено обективно и дали са верни крайните изводи. Като съдия знам, че излишното говорене по медиите и предварителното настройване на обществото в една или друга насока, води единствено до затрудняване и затормозяване работата на съда, защото така се формират едни обществени очаквания, които може да не почиват на обективен прочит на доказателствата и това се е доказало във времето. Има редици случаи, в които прокуратурата изнася данни за извършено престъпление, прави собствен прочит на доказателствата, задържа лица и при разглеждане на мярката за неотклонение съдът констатира, че дори не е налице обосновано предположение. Не бих искала да изпадам в подобна нелепа ситуация, защото както вече казах, съдът има последната дума. Нещо повече, в едно разследване, в едно досъдебно производство, неминуемо се засягат права и интереси на лица, които не са обект на самото разследване, и смятам, че е недопустима такава интервенция върху техните права, което е неизбежно при огласяване на детайли от самото разследване, респ. при публично обявяване на самите крайни актове от разследването. Като прокурор по закон трябва да наблюдавам разследването, а не да го извършвам лично. В случая аз съм участвала лично във всяко действие по разследването, откакто съм назначена на тази длъжност. Факт е, че не желаех да оставя нищо да се върши без моя надзор и това си е за моя сметка. До това мое решение и начин на работа доведоха изключително завишените очаквания към новосъздадената фигура на прокурора за разследване на главния прокурор и неговите заместници. При по-голям обем от работа обаче, това може да доведе до резултат с отрицателен знак или да се окаже просто невъзможно.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar