Решението на Конституционния съд, с което бяха обявени за противоконституционни промените в Конституцията, не беше неочаквано, но предизвика шок. Тези промени залагаха фундамента на всеобхватна съдебна реформа и същественият въпрос е какво следва оттук нататък с реформата, възможна ли е алтернатива, доколко дългосрочно може да се мисли за това.Разговаряме по темата с Йонко Грозев, юрист правозащитник, доскоро български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Грозев е адвокатът, който през 2002 г. подаде жалбата в Страсбург по делото „Колеви срещу България“. Решението по това дело от 2009 г. наложи въвеждането на механизма за разследване на главния прокурор и провокира цялостна реформа на прокуратурата и статута на главния прокурор, които сега няма да могат да бъдат довършени.

Г-н Грозев, каква е цената на решението на Конституционния съд и какво се случва със съдебната реформа след това?

То спря в дългосрочен план реформата на системата на правосъдие, така както беше замислена от предходния парламент. Идеята, че можем да продължим без промяна на Конституцията, за мен не е убедителна. Ние правим такива реформи вече 20 години, с безбройни законодателни промени, с които се опитваме да подобрим ефективността на наказателното преследване. Изменения на Наказателнопроцесуалния кодекс, на устройствения закон за съдебната власт, създаване на специализирани прокуратури и съдилища – всичко това без резултат.

Започна се с ограничаване на функциите на следствието, с опити за ограничаване на правомощия на прокуратурата по предварителните проверки, съдебен контрол върху прекратяването на досъдебните производства, а сега и върху отказите за образуване, редактираха се процедурите за дисциплинарна отговорност, назначаване, повишаване, оценки и т.н.

Нищо от това в крайна сметка не проработи, защото така и не бе решен основният принципен проблем в управлението на системата – отчетност на управляващите органи. Подобряване на механизмите за отчетност и контрол на прокуратурата като гаранция че тя ще бъде управляване ефективно, в обществен интерес, какъвто беше смисълът на конституционните промени. В една демокрация отчетността и отговорността на една институция минават през политическия процес и суверена – избирателя. Ако за 20 години не сме успели да намерим решение без конституционна промяна, не виждам как ще го направим сега.

Акцентирате върху прокуратурата и наказателното правораздаване, а това поражда въпроса защо?

Разбира се, че реформата трябва да обхваща цялата система, но основният проблем е в ефективността на наказателното правораздаване и най-вече при спорове с големи икономически и политически интереси. Тези спорове неизбежно стигат до прокуратурата в някакъв момент и ако тя не работи ефективно и адекватно, другите съдебни процедури също блокират. Затова реформа на прокуратурата е най-важният елемент.

След двадесет години опити да реформираме системата на законодателно ниво, стана ясно, че проблемът е в управлението и в управленските решения. В прокуратурата има концентрация на голяма власт, без ефективен контрол и това без особена изненада води до неефективност и до злоупотреба. Затова трябва да има конституционен механизъм, с който тази сериозна концентрация на власт да бъде контролирана от друга власт, която да е съизмерима. Ефективен контрол е възможен, когато има паритет на властите, които се контролират взаимно.

Конституционната реформа трябваше да реши и един друг проблем – съвместното управление на прокуратурата и на съда, което създава един цялостен комплекс от трудно решими проблеми. През 2015 г. направихме първата стъпка, но изборът на ключовите позиции на председател на Върховния касационен съд (ВКС) и председател на Върховния административен съд (ВАС) бе оставен на това общо управление. Златният стандарт в Европа и препоръката на Венецианската комисия е съдиите, а още повече председателите на съдилищата, да бъдат избирани от орган, в който съдиите са мнозинство. За съжаление, сегашният опит този стандарт да бъде наложен, включително чрез окончателно разделяне на управлението на двете системи, беше блокиран от КС.

Визията на конституционните промени беше за усилване на политическия контрол върху прокуратурата през парламентарната квота, за да може тя да осъществява ефективен обществен контрол от гледна точка на суверена. Дали това щеше да успее е отворен въпрос.

Напълно възможно е това да не е достатъчно и да трябва по-интензивен контрол. Няма как да знаем това предварително. И това е един от другите проблеми с мисленето за конституционната уредба. Ние непрекъснато я мислим като окончателно подредена, а тя неизбежно е динамична. Трябва да имаме възможност да проверяваме кое работи и кое – не, и това изисква една по-голяма гъвкавост. Затова немалко европейски конституции изобщо не уреждат на конституционно ниво функциите на прокуратурата, за да се остави поле за търсене на верния баланс между независимост, отчетност и контрол.

Оставена да се самоуправлява, прокуратурата няма нито потенциала, нито желанието да се реформира.

Всъщност не е ли по-правилно, вместо да се пишат все нови и нови правила, да се търси решение през прозрачен избор на почтени професионалисти начело на прокуратурата и на върховните съдилища, за което може да бъде употребен и целенасочен граждански натиск? Защото ако някой трябва да стимулира системата от санкции за злоупотреби, това са именно тия хора на върха, особено в прокуратурата.

Не можем просто да си пожелаем избирането на почтени професионалисти, дори и това пожелание да е написано в закона. Целта е да създадем система, която да налага такъв избор през отговорност за грешни избори. Един конституционен модел не може да работи на презумпцията, че на власт ще бъдат избирани единствено и само почтени хора.

Това е изискване на Конституцията и закона – за високи професионални и нравствени качества.

И какво правим, когато се окаже, че сме сбъркали в избора си? Сегашната система няма отговор на този въпрос. Единственият възможен, логически издържан отговор е през контрол от някоя от другите власти, която от своя страна носи отговорност за решенията си пред избирателите.

Тоест ние по принцип нямаме гаранции, че няма да има избор на следващ Гешев, на следващ Цацаров, на следващ Филчев. Цялата история на прокуратурата в прехода е история на грешки от такъв характер.

Няма да влизам в персонални коментари. Но това, че проблемът постоянно се връща, показва, че проблемът не е персонален, а системен. Именно защото никой не може по никакъв начин да държи отговорен главния прокурор. Ние нямаме механизъм за това, съзнателно сме се отказали заради тази фикция, че ще изберем прекрасния човек, идеалния човек начело на прокуратурата и тя ще бъде напълно независима от всякакви външни политически или икономически влияния.

Няма обяснение защо презюмираме, особено пък в България, че една институция ще има огромна власт и ще бъде напълно независима от външни влияния и ще работи единствено в обществен интерес. Това е нереалистично, но това е позицията на професионалната общност у нас. В името на този идеален модел, опитвайки се да постигнем непостижимото – никога да няма злоупотреби с правомощията на обвинението, ние се отказваме от всякакви инструменти за санкциониране на евентуални злоупотреби с власт от прокуратурата. Това трябва да променим в мисленето си. Да приемем, че неизбежно ще има злоупотреби, и целта не е да ги предотвратим на всяка цена, а да създадем ефективни механизми за тяхното санкциониране.

Добре, но нали със закон беше създаден механизъм за разследване на главния прокурор и заместниците му, който даже влезе в действие. Това според вас ефективно ли е?

Страхувам се че няма да е достатъчно ефективен като разследващ механизъм, а и по принцип това не е достатъчно. Този механизъм беше много труден за създаване и е много усложнен именно заради конституционните ограничения. Той не ограничава значителната власт, с която разполага главният прокурор, и видяхме колко е трудно този механизъм реално да започне да работи.

При такъв огромен властови ресурс възможността за влияние на всякакви нива на разследването е значителна. Самият факт, че нямаше много съдии, които да кандидатстват за поста на разследващ прокурор, е показателен. Търсенето на наказателна отговорност на главния прокурор е крайна ситуация, която трябва да бъде предотвратена много по-рано през други механизми за отговорност и въобще да не се стига дотам да подозираме, че главният прокурор извършва престъпление.

Но в България това се повтаря непрекъснато – от Филчев до Цацаров и Гешев.

Огромна власт, концентрирана в един човек, никаква възможност за контрол! Защо се изненадваме, че има злоупотреби с власт, това е напълно предвидимо. Ние сме си създали тази митологема за политически независимия главен прокурор и отказваме да видим реалността. Когато има много власт и никакъв контрол, напълно естествено е тя да се разраства отвъд нормативните си граници, включително и в политическия процес.

Добре, сега след като КС зачерта всички опити да се противодейства на това, какво следва оттук нататък?

За мен опитите да бъде реформирана системата на законодателно ниво, без промяна на властовия баланс, установен на конституционно ниво, са нереалистични.

Ние сме в ситуация, в която на идейно ниво като общество, не знаем какво да правим.

Професионалната общност, обаче в голяма своя част се противопоставя на конституционни промени и това становище в крайна сметка надделя. След като юристите казаха на политиците, че техните идеи са грешни, сега трябва да кажат и какво ще правим. Страхувам се че това няма да се случи и че реакцията на професионалната общност ще се ограничи до „всичко е наред“ и „политиците да не ни се бъркат“. Оставена да се самоуправлява обаче, прокуратурата няма нито потенциала, нито желанието да се реформира. А проблем има и случаи като „Осемте джуджета“ и „Нотариуса“ са само върхът на айсберга.

Това означава, че сме в ситуация, в която на идейно ниво ние като общество не знаем какво да правим. Не можем да върнем топката обратно на политиците, които две десетилетия не успяха да измислят работещ подход без изменение на Конституцията. Няма причина да очакваме че това ще се случи сега. Изтощението от това усилие е тотално, а политическите негативи – неизбежни.

Професионалната общност също е малко вероятно да излезе с ясно предложение. При това положение трябва да мислим за нестандартни решения, които да ни позволят широк дебат между професионалисти, политици и представителна извадка на избирателите, която да даде общи насоки на реформа и легитимност на промените, които трябва да се направят. Такива формати на обсъждания по значими теми от обществения живот, включително за промени в съдебната власт, се правят в други страни и в настоящата ситуация това ми се струва особено подходящо.

Звучи интересно, но това ще се проточи много във времето и няма гаранция, че политическата класа ще се ангажира с това…

zРазбира се, напълно възможно е да се фокусираме върху непосредствените проблеми и да оставим следващия сериозен опит за промяна за след десет години.

В същото време, има належащи задачи, които чакат решение – прокуратурата се използва като бухалка, ВСС е с изтекъл мандат, предстои избор на нов главен прокурор и нов председател на ВАС и т.н.

Имаме два дефекта в мисленето си. Първият е утопичното мислене – измисляме си един идеален модел и когато той не работи, нашата реакция не е, че моделът е сгрешен, а че лоши хора са го развалили. Това е същото като при развития социализъм през 80-те години – моделът е много хубав, но лоши хора го опорочиха. Другият порок е да се вторачваме в спешната работа, която винаги измества дългосрочното мислене. Все гасим пожари и не ни остава време за нищо друго.

Само че междувременно този ВСС, който всички оценяват като позорен, ще продължава да управлява системата и да се мултиплицира надолу, и тази система вече е овладяна от такива хора. Това е реален и ежедневен проблем. А в парламента ПП-ДБ предлагат законопроект, с който да се забрани на ВСС да избира нов главен прокурор и нов председател на ВАС. Другояче казано, парламентът забранява на ВСС да изпълни конституционните си задължения, защото самият парламент не е изпълнил своите. Това е конституционна криза.

Настоящият ВСС не е легитимен да избира следващия главен прокурор. И да, ние сме в конституционна криза, защото конституционно регламентирани органи не отговарят на конституционните норми. Но прибързаното решаване на един проблем само ще ни доведе до друг, сходен. Няма как да излезем от този порочен кръг, без да знаем какво правим като реформа в управлението на правосъдието в дългосрочен план. След отмяната на конституционните промени ние очевидно не знаем. И разговорът между професионалната общност и политиците е в нулевата точка. Трябва да вкараме трети участник в разговора, а легитимният трети участник в един такъв разговор е суверенът. Единственият начин, по който можем да го направим, е през широка представителна извадка от българското общество.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar