От 3 юли бившият служебен правосъден министър Крум Зарков е секретар по правните въпроси на президента. Той ръководи дейността, свързана с изготвяне на становища по законодателството, президентското вето, исканията до Конституционния съд и т.н. Зарков е депутат последователно в 44-то, 45-то, 46-то и 47-то Народно събрание. Преди това е работил и като юрист в Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност.

Г-н Зарков, доскоро бяхте в изпълнителната власт, преди това в парламента. Не ви ли се струва, че сегашната политическа ситуация като че все повече дискредитира идеята за баланс и контрол между властите?

Мисля, че е много необходимо, с оглед на последните събития, да си припомним разликата между парламент и конвент. Парламентът е върховната институция в една парламентарна република, но нейното върховенство е ограничено от принципите на разделение на властите и на правовата държава. Първият принцип значи, че трябва да уважаваш и да не навлизаш в компетенциите на другите органи. Вторият – че дори да си върховен, правилата важат и за теб. Ако парламентът започне да решава въпроси за концесии, къде да заседава Конституционният съд или да се абстрахира от собствените си правила, като приема закони на едно четене, това вече не прилича на парламент, а на конвент.

И защо се случва това?

Защото изглежда, че сякаш не само законодателната, но и изпълнителната власт седи на първия ред в парламента, а не в Министерския съвет. Страхувам се да не се окаже, че и съдебната е там.

Тоест преди, при Бойко Борисов, властта беше на стола на премиера, а сега?

А сега е на стола на Бойко Борисов. Парламентът назначава, той решава за концесията на „Росенец“, той взема решения за оръжията за Украйна и т.н. Защо? Защото там са хората, които вземат решенията, в това число и оперативните решения, които са от компетентност на изпълнителната власт.

Там са хората или там е човекът?

Единият, двамата, колкото… Лидерите на политическите формации, съставляващи конституционното мнозинство. Каква е относителната тежест на различните лидери аз не се наемам да кажа, но съвсем скоро бъдещето ще покаже. Просто искам да подчертая, че това, че парламентът е най-демократичната институция, не значи, че тя не може да се държи диктаторски. Гарант срещу това е разделението на властите. С откровеното навлизане на парламента в сферата на Министерския съвет сякаш пак се залита в крайност. След като за един дълъг период превърнахме парламентарната република в премиерска, сега сме на път да обезличим изцяло Министерския съвет. Какво ни казва принципът на ротацията – няма голямо значение кой е премиер, ще ги въртим. Ама има значение! В Конституцията пише какво прави Министерският съвет, какво прави парламентът и оперативните решения по условие е по-добре да се вземат от МС, а трайните, дълбоките, големите решения се вземат от парламента. Заради сложните отношения в новата коалиция аз не съм сигурен доколко самите хора, които заемат в момента съответните места по седалките в парламента и в креслата в Министерския съвет, разбират каква точно е тяхната роля в тежката машинария на държавното управление.

Вие сте били във всяка от тия институции, как ги виждате отстрани? И най-вече – какво се случва със съдебната реформа и законодателния процес, защото се създава едно впечатление за засилващ се хаос около правосъдието?

Точно защото съм бил във всяка от тези институции и знам колко е трудно, не съм бил от тези, които сочат с пръст отстрани. Но не може да се каже нищо друго, освен че през последните месеци се върви назад, а не напред.

От началото на мандата на този парламент на три пъти се приемат промени в Закона за съдебната власт (ЗСВ). Два от тези закони бяха върнати с вето. С единия от тях само за един следобед се реши да се реформира следствието по начин, който дори самите предложители не разбираха. Другият практически сложи във фризера трудно отвоювания механизъм за разследване срещу главния прокурор, като въведе ново изискване за избор на ад хок прокурор от нова електронна система, различна от тази, по която се разпределят делата на случаен принцип на всички нива в системата. Това второ вето беше преодоляно в понеделник почти без обсъждане, което само по себе си е проблематично, доколкото ветото означава връщане за ново обсъждане на един законопроект. Аргументите на президента не бяха разгледани по една проста причина – няма валиден обратен аргумент, защото нова електронна система за случаен подбор не е необходима.

И още същия ден, в понеделник, 7 август, трима депутати – Кирил Петков, Надежда Йорданова и Божидар Божанов, внесоха нов, четвърти законопроект за промени в ЗСВ, който третира на практика същата материя, и в който отново, твърде неясно, без да се сочи солиден мотив, се предлагат разпоредби за нова обща електронна информационна система на съдилищата, която трябва да избира и новия разследващ главния прокурор.

Въпросът наистина е твърде сериозен. Съгласно дългогодишната практика на Европейския съд за правата на човека основното право на справедлив процес включва в себе си правото на независим и безпристрастен съд. Част от гаранциите за това право е т. нар. случайно разпределение на делата. Да се подложи на съмнение сегашната система на случайно разпределение на делата без солидни аргументи означава действително да се удари в сърцето на съдебната система. Неслучайно, когато преди време друг министър на правосъдието – Данаил Кирилов, обвини тази система, че подлежи на манипулация (помните т. нар. бял хакер), много хора от съдебната система и от политическите среди с право реагираха като ужилени, защото разбираха какво означава това. Това значи, че всеки български гражданин, когато загуби дело или не е доволен от решението на даден съд, може спокойно да посочи като виновник системата, която, видите ли, би могла по някакъв начин да нагласи удобен за случая съдия. Това съсипва доверието в съдебната система.

Оставям настрана инвестициите, които са направени през годините за изграждане на тази система, усилията, които съдебни магистрати и служители са положили, за да я усвоят и да могат да я надграждат. Наясно съм и с трудностите, които тази много сложна система създава на работещите с нея. Но всичко направено дотук да бъде заметено с опакото на ръката, без солидни аргументи, ми се струва доста рисково. Защо се прави това? Един законопроект, преди да отговори на въпроса „как“, трябва да отговори на въпроса „защо“? Това е логиката законът да се приема на две четения, като на първото се изясняват принципните постановки, философията на закона и неговата цел.

Защо новото мнозинство, което черпи голяма част от своята легитимност върху идеята за сериозни и реални промени в съдебната система, тръгна по този път? Отговор на този въпрос аз нямам, но мисля, че пътят е грешен.

Когато в началото на юли Европейската комисия реши да предприеме действия за сваляне на мониторинговия механизъм върху България – благодарение и на приемането на закона за разследване на главния прокурор – еврокомисарят по правосъдие Дидие Рейндерс предупреди, все едно знаеше какво ще се случи: „Много е хубаво, че сте приели закон. По-важно е той да бъде приложен“. И в деня когато този механизъм стартира, когато беше определен първият съдия, който да стане ад хок прокурор, се завихри тази законодателна инициатива, която по моему е вредна – и за механизма, и за системата като цяло. В същото време на Висшия съдебен съвет му се гарантират още шест месеца при изтекъл мандат.

Това, че парламентът е най-демократичната институция, не значи, че тя не може да се държи диктаторски.

Министърът на правосъдието очевидно има амбиции и полага големи усилия, но един министър на правосъдието е силен с мнозинството зад себе си. А ако ЗСВ се променя толкова съществено по инициатива на депутати и без министерството да е достатъчно ангажирано с това, аз просто не виждам как могат нещата да вървят добре.

Когато няма логика в едни политически действия, в едни законодателни инициативи, обикновено се подозират някакви нелегитимни цели, които играчите не искат да обявят публично.

Винаги съм се пазил от конспиративни теории. Коалицията е сложна. Тя съчетава както хора, които се самоопределят като реформатори, така и други, които бяха определени за пазители на статуквото в съдебната система. Страхувам се, че първите 45-50 дни показват еднозначно, че пазителите на статуквото надделяват над реформаторите в новото им общо мнозинство.

Цената на всичко това е Конституцията – необходимостта да се консолидира мнозинство за конституционни промени, пак свързани със съдебната реформа.

Много важно уточнение. С усилията на много хора, на различни политически формации, експерти, неправителствени организации, се стигна до разбирането, че е необходима конституционна промяна в областта на съдебната власт. Нещо повече – в хода на дебатите и след десетки становища на Венецианската комисия, беше постигнато и съгласие какво точно трябва да се направи. Това са няколко важни неща – начина на конституиране и функциониране на ВСС, точната роля на главния прокурор в контекста на прокуратурата, както и достъпа до Конституционния съд. Това легитимира новата коалиция от една страна, но и оправда привличането на ДПС процеса, доколкото са необходими гласове за конституционната промяна. Оттам нататък обаче, въпросът за конституционната реформа обрасна с нови и нови теми. Откъде се появи националният празник в този проект, мандатите на кметовете, статута на служебното правителство и т.н.? Защо се поставят въпроси, които очевидно ще отклонят и политическа енергия, и обществено внимание от съдебната реформа? Страхувам се, че радетелите на тази реформа ще бъдат отнесени от теми, които нямат пряка връзка с нея и с целта за постигане на правова държава. Всеки път, когато едно управление, едно мнозинство постави ясна цел, която е предварително приета, както беше в случая, и се следва нейното изпълнение, нещата се получават. Всеки път, когато се появи неяснота, съмнение за задкулисие и т.н., се зацикля. Лошото е, че това зацикляне има голяма цена – опасността реформите пак да не се случат.

Оставям настрана факта, че когато става въпрос за основния закон, доста несериозно ми се струва от една неделя, когато една партийна формация обяви проекта, до другата неделя, когато 166 човека го внесоха, вътре да се появят съществени изменения в самата идея.

Една от тези теми е новата формула за служебните кабинети. Факт е, че особено през последните години имаше доста критики за начина, по който се конституира тъй наречената президентска власт в България. Как оценявате това?

От 1991 г. досега, България е имала четири кабинета, които са завършили пълния си мандат – на Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев (тройната коалиция) и „Борисов 3“. Всяко друго управление е приключило с парламентарна криза и всеки път служебен кабинет, назначен от различни президенти, е успявал да овладее ситуацията. Оставям настрана, че някои ключови за държавата решения са взимани от служебни кабинети. Правителството на Стефан Софиянски взема решение за въвеждане на валутния борд и успя спешно да стабилизира финансовата система. Последният кабинет на Гълъб Донев също имаше много важна роля за голям брой въпроси – от диверсификацията в енергетиката и интерконектора с Гърция през много сериозни стъпки за влизането ни в Шенген до различни належащи и нелесни промени в отделните ведомства.

Едно правителство не е добро или лошо, защото е служебно и редовно, а заради това, което успява или не успява да направи.

В българските реалности на политическо противопоставяне конституционната логика на служебния кабинет е много проста – при политическа криза за ограничен период от време идват на власт хора, които не участват в предстоящите избори. Авторите на конституцията през 1991 г. правилно са преценили, че при загубено политическо доверие е необходимо да има успокояване на играчите на политическия терен – че никой от тях не се ползва от предимствата на властта.

Сега конституционното мнозинство реши да променя статута на служебното правителство, защото са недоволни, че президентът Радев управлява през последните 10 месеца. А какво можеше да направи? И как ще се подобри тази ситуация, ако следващия път, когато се наложи да има служебно правителство, президентът ще е обвързан при избора си на премиер с трима човека – председателя

на парламента, председателят на Конституционния съд или управителя на БНБ. Рискът е голям, защото за една конституция се съди – дали е добра или не – по това дали в период на криза позволява да се изпадне в ситуация на безвластие. Ситуацията на безвластие създава предпоставки за сблъсъци – междуинституционални, политически, а и граждански.

Предложението за служебните правителства е конюнктурно – по два признака. От една страна, то е насочено срещу президента, а освен това е ориентирано и спрямо сегашната ситуация, в която хората са изморени от избори и изглежда приемливо да се търсят начини да бъде закрепено сегашното парламентарно мнозинство или поне неговото влияние.

Както често се е случвало с конюнктурните промени, тази може да изиграе лоша шега именно на тези, които ги правят. Утре политическата ситуация може да е съвсем друга и много от подкрепилите днешните предложения да се вайкат за тях. Конституционният подход към кризисни ситуации, каквито са предсрочните прекратявания на парламентарните легислатури е изключително сериозен въпрос. Той засяга гражданския мир, казано без преувеличение. Сегашната система доказано работи. Какво налага промяната й?

Проблемът е, че в сегашната хипотеза президентът не носи отговорност за служебното правителство, което е назначил.

Наличието на периоди, в които няма парламент, не е по вина на президента, а заради парламента. Конституцията е дала най-сигурната гаранция, че не може да има залитане спрямо диктатура или еднолична власт, и тази гаранция е времето. Служебният кабинет е конституционно ограничен в кратко време. През последната година то се продължи, но имахме две легислатури, два избора.

В тези предложения личи и известно неразбиране, доколкото се предлага президентът да определи за премиер един измежду три длъжностни лица. Оставям настрана как един гуверньор на БНБ събира министерски екип. Или председателят на Конституционния съд, на когото му се обаждате и му казвате „Добър ден, заповядайте утре в Гербовата зала със състава на Министерския съвет“. Да приемем, че хората, натоварени с тези конституционни задължения, ще ги изпълнят, ще представят проект на кабинета. Според предложениета за промени в конституцията, ако президентът не назначи този кабинет в срок до 7 дни, същият проект на кабинет отива в Народното събрание, което го избира. Питам: ако има мнозинство в Народното събрание за избор на този кабинет, защо стигаме въобще до служебни кабинети, до разпускане на парламента и до предсрочни избори? Или има мнозинство или няма мнозинство.

Рискуваме с недомислици да се блокират институциите. Защо е необходимо, след като в продължение на 32 години тази конституция, с този гъвкав модел на служебна временна власт успя да покрие всички кризи, които политическата класа сервира? Не допусна нито секунда безвластие, нито гражданска конфронтация в най-напрегнати моменти.

Идеята беше за конституционни промени в сферата на съдебната власт. Тях направете.

Преди повече от три години президентът обяви, че екипът му готви конституционни промени и то точно свързани със съдебната власт. Какво става с тези промени, сега е моментът.

Не мисля, че сега е моментът президентът да внесе своите предложения за промени в конституцията.

В президентството е извършена много сериозна работа, проведени са сериозни дискусии в най-различен формат. Но, първо, както вече казах, сега се отвориха въпроси, по които президентът не е разсъждавал, защото те не стоят на дневен ред.

Освен това – в момента 166 от 240 депутати вече се ангажираха с конституционен текст. Президентът на кого да предложи своя проект, на останалите 74-ма депутати? След като са се ангажирали и са поели тази инициатива, тяхно право и задължение е да доведат докрай предлаганите на конституционни изменения.

Президентът има конституционното право на инициатива, има и нужната експертиза. Той ще следи развитието и ако има смисъл от това, ще се намеси. Но ако неговите предложения се обсъждат или по-скоро не се обсъждат така, както се случи в понеделник с ветото му за съдебната власт, наистина не виждам такъв смисъл. Още повече, че най-вероятно едно такова негово действие отново ще бъде прочетено от политическите сили не като елемент на сътрудничество, а на противопоставяне.

Като говорим за отговорността – по повод сезирането на КС срещу отнемането на концесията на пристанище „Росенец“ президентът за пореден път бе критикуван, че действа в услуга на чужди интереси. Бе припомнено, че още през януари т. г. парламентът прие закон за отнемане на концесията, но служебното правителство нищо не стори за това. Не за първи път се чуват упреци срещу президента за негова проруска позиция.

Срещу президента Радев се вадят твърдения за проруска ориентация още от момента на неговото избиране, без това да бъде подплатено с каквото и да е. Аз имам много ярък спомен от встъпването ми в длъжност като министър в служебния кабинет на Гълъб Донев, когато имаше протест срещу Министерския съвет за проруските му позиции, преди ние да сме взели каквото и да било решение, преди още да сме влезли в МС.

КС беше сезиран с концесията на пристанище „Росенец“ с много солидни правни аргументи. Един от тези аргумента бе потвърден в понеделник при гласуването на прословутата дефиниция за интимна връзка в закона за домашното насилие, където отново народните представители решиха, че неотложността на събитията ги принуждава да не позволят две четения на закона и той да бъде приет на юруш. По този въпрос КС се ангажира още през 2010 г., като в Решение №8/2010 г. се казва, че ако има заявена воля от народен представител да направи предложение между първо и второ четене и тя му бъде отнета, това е съществено нарушение на Конституцията.

В парламента всяко нещо, което влиза като спешно, излиза като грешно.

Въпросът с концесията на пристанище „Росенец“ се идеологизира и президентът надали е изненадан от това, че го обвиняват, но въпреки това той бе дължен да реагира. Впрочем, в предишната ми битност на народен представител аз съм виждал такива законопроекти като този, приети на раз на две четения, без никакво сериозно обсъждане на икономическите и правни последици, и винаги оправдавани с това, че трябва да се наказва някой лош човек или организация. Така се приемаха законите около КТБ, така се приемаха законите около хазарта. Сега започва трескаво законодателство около Лукойл.

Парламентът, чрез сформираното там мнозинство, има пълното право да приема решенията, които счита за необходими, включително по горните казуси. Но е длъжен, съгласно конституционните принципи на правовата държава и политическия плурализъм, да го прави в рамките на своята компетентност и процедурните правила. Не може те да се нарушават по целесъобразност и това разбиране защити президентът пред КС.

По отношение на действията на служебното правителство. Законопроектът от януари предвиждаше да се предприемат действия след положително становище на Европейската комисия. Това беше необходимо, защото това пристанище и начинът на неговото функциониране, е пряко свързано с дерогацията за ползването му от една страна и за внасянето на руски нефт. Тази процедура сега беше заличена.

Като казвате, че същото нарушение – гласуване на две четения в едно заседание, е извършено и при въвеждането на интимната връзка в закона за домашното насилие – това ще бъде ли основание президентът да сезира КС?

Президентът има такова право, негова е преценката дали да се възползва от него. Основанието е налице. В същото време други субекти, имащи право да отнесат въпроса до конституционната юрисдикция, вече казаха, че ще го направят.

В едно нещо съм се уверил – всяко нещо, което влиза в парламента като спешно, излиза като грешно. Парламентът не е институция, която може да работи в условия на спешност. И не трябва да се опитва да го прави. Там се дебатира, там се разсъждава и се взимат трайни решения. Тръгне ли се по бързата писта, нищо добро не може да се случи, дори при най-добро желание.

Така все повече се засилва усещането за война между президента и парламента. Може ли в основата на това да е геополитическа причина и докъде може да се стигне?

Когато съвсем наблизо до нас се води война, непрекъснатата метафора с войната между институцията ми се струва нелепа. Първо, тя не може да се състои. Как да воюва президентът с едно мнозинство от 166 депутати? Че те имат цялата власт в държавата, няма терен, на който да воюват. Сърдят му се, че критикува. Той има това право, а и много от тези, които сега се сърдят, че критикува, бяха много щастливи, когато той критикуваше други. Тези други обаче сега са партньори.

Аз не си спомням през последните 32 години да е имало период, в който да не е имало известни търкания между правителството и мнозинството и президента, дори когато са от една партия. Докъде тези търкания ще ескалират винаги зависи от тези, които са на власт. Винаги. И за себе си съм изградил един извод от парламентарната ми практика – всеки път, когато се стигне до общонационален консенсус, политическият кредит е за мнозинството. Всеки път, когато се стигне до противопоставяне, плюсът е за опозицията или критиците на мнозинството. Така че новата управленска конфигурация има интерес да управлява така, че да постига консенсус, а не да предизвиква разпри.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar