– Адвокат Кашъмов, много се изговори в последните седмици за нескопосаните промени в НК, свързани с отнемането на колите на пияните шофьори. Това като че ли не е единствената промяна, в която депутатите си оставиха ръцете. Алармирахте, че продължава да има проблеми и с обидата и клеветата, текстове от НК, които пряко засягат свободата на словото. Влошава ли се положението вместо да се подобрява?

– Не мога да кажа дали се влошава, но голямата цел да се подобри не е постигната. В работната група в Министерството на правосъдието в онези относително мракобесни времена (през 2018 г., по времето на правителството на Бойко Борисов и правосъдния министър Данаил Кирилов, б.а.) имаше ясна идея, че общественият интерес от публикацията трябва да бъде отчитан, когато съдът преценява има ли престъпление. Данаил Кирилов така и не представи на Министерския съвет готовите текстове, които отразяваха съгласието на работната група да се премахне по-голямата глоба за критично слово спрямо държавници и политици.

Тогава беше отказано обидата и клеветата да се извадят от Наказателния кодекс, да не се смятат за престъпление и да се преследват само по гражданскоправен ред. Това е тенденцията в Европа.

– Дайте пример кога общественият интерес може да изключи наказание?

– Ще илюстрирам с висящо дело. В момента се води едно абсурдно гражданско дело срещу „Медиапул“ от „Лев инс“ заради обявяването на становище на министър от заседание на правителството, което е публично и което касае валутната политика на България. Ако това беше наказателно дело, хипотетично, съдът би имал правомощието да прецени дали словото е насочено към това да бъде обществото, да бъде информирано по важна тема, или някой да бъде уязвен лично.

Имаме примери за злонамерени публикации, които целят нападка срещу конкретни личности. Съдът би трябвало да преценява това.

Още по делата „Касабова срещу България“ и „Божков срещу България“, които приключиха с осъждане на страната от Европейския съд по правата на човека, съдът в Страсбург беше удивен, че общественият интерес не е от значение. Това беше потресло Страсбург и е причината да има инструкция към нас да го въведем.

– Но пък с последните промени в НК беше премахнат абсурдът обидата и клеветата на длъжностни лица да се наказват по-тежко.

– Да, но и сега продължава да е предвидено по-тежко наказание, ако те са отправени чрез средствата за масова информация.

България е единствената европейска държава, в която наказанието за наклеветяване и обида на политици е по-голямо отколкото на „обикновени“ хора. Това противоречи на практиката на съда в Страсбург, а и на стандарта на нашия Конституционен съд.

Вместо да се премахнат минимумите на наказанията и да бъдат развързани ръцете на съда да преценява обществения интерес, депутатите прочетоха предложенията на правителството като дявола евангелието. И сега, когато обидата и клеветата не са нанесени публично, ще се наказват по-строго, отколкото, ако са нанесени публично.

Например ако някой критикува министър или народен представител на улицата, това ще е по-сериозно наказуемо, отколкото ако е пред медия или в социална мрежа. Това е пълен абсурд.

Ако някой срещне на стълбите народен представител и му отправи критични думи, може да бъде съден за минимум 1000 лв. за обида или 3000 лв. за клевета. Но ако се окаже, че медия записва тази случка и я пусне в пространството, минимумът ще бъде 500 лв. Това е поредният потресаващ пример за липса на каквато и да е правна симетрия. Каквито примери видяхме в НК през последните месеци.

– Как това влошава свободата на словото?

– Заветът на съда в Страсбург е да подобряваме ситуацията не само на журналистите, а и на всеки човек. Въпросът е дали правата на журналистите сега остават по-защитени. И тук идва вторият абсурд. Отпадна квалификацията, според която обидата и клеветата се наказват по-тежко, ако са към длъжностно лице. Но остава квалификацията, когато са изказани публично или от средства за масова информация. Там минималното наказание падна, но максималното остана. Продължава да съществува представата, че словото чрез медия, което пак може да е срещу политик, следва да е изключително тежко наказвано – глобата е от 10 000 до 15 000 лв.

Това, което не се случи, е в крайна сметка да бъде даден ясен знак, че публичната критика да не се ползва с предварителна автоцензура. А тя идва от опасността утре да си осъден на максимално високо наказание.

Тези елементи от нашата действителност не намериха някакъв ясен намордник. Ние го виждаме това в обществения живот от последните 20-30 години – политиците, държавните служители, бизнесът, не искат техните решения и действия да се знаят и да се критикуват, въпреки че са натоварени с голяма власт и изразходват публични средства.

Особено на по-ниските нива в съдебната система все още се губи балансът, когато трябва да се преценява между свободата на словото и защитените права на личността. И когато законодателят позволява, се отварят безгранични възможности някой, който цели да запуши устата на свободната журналистика, да използва системата с тази цел.

Законодателите ни изобщо не отразиха тенденцията да се водят т.нар. дела шамари. Реално журналистите и активните граждани продължават да не са защитени срещу саморазправа с този вид дела.

– Политиците всъщност също може да се окажат жертва на безхаберието си, напоследък се роят делата за обида и клевета, които водят помежду си…

– Така е. Тук има и друго. Делата между политици всъщност вдигат летвата, създава се съдебна практика за големи суми, която след това се прилага и спрямо журналистите. А запорирането на сметките на една малка медия, например, ще ѝ попречи да диша нормално с години.

Докато Крум Зарков беше служебен правосъден министър, започнахме много сериозна работа как да се справим с делата шамари (т.нар. SLAPP дела, стратегически дела, насочени срещу журналисти и активисти), направихме концепция и се опитахме да поставим този въпрос, бих искал да видя дали работата ще продължи, защото е важно.

Свободата на словото освен, че е абсолютно фундаментална за всички човешки права, е фундаментална и за богатството на нацията. Където има свобода на словото, страхът да се краде и да се отклоняват обществени средства е много по-голям.

– След 10 дни е 28 септември – денят на правото да знам, и ПДИ отново ще раздаде годишните си награди и антинагради за достъп до информация. Виждате ли подобрение в цялата ни картина?

– Както обикновено нещата вървят в характерната танцова стъпка – крачка напред, крачка назад. Някои аспекти виждаме сериозно подобрение. Например активното публикуване на дължимата информация в сайтовете на институциите. В същия този момент получихме като общество тежък шамар с опита на някои депутати да бъде променен Законът за достъп до обществена информация (вижте повече по тази тема тук – ГЕРБ се вкопчи в безумието си да спре достъпа до информация). Опитът засега е неуспешен, но още чакаме второто четене на закона в пленарната зала. Надявам се някой да не проспи гласуването.

Има и институции като прокуратурата, за които достъпът до информация продължава да е проблем, а се надявахме да има промяна. Отказва се информация за предварителни проверки, за която съдът е казвал, че няма причина да се крие.

Антикорупционната комисия КПКОНПИ за пореден път е номинирана за антинаграда.

– Като споменавате КПКОНПИ, в момента се ремонтира антикорупционния закон, но като че ли и това се прави доста некачествено. Имате ли наблюдения?

– Пак са тръгнали нещата в неправилна посока. За мен е правилно да се разделят комисията за конфискация и комисията „Антикорупция“, което се прави. Но се дават разследващи функции на Комисията за противодействие на корупцията. Няма държави, тръгнали в тази посока, които са се похвалят с успехи. Закрихме спецправосъдието, за да се връщаме пак натам.

Имам голяма критика и към това, че централната комисия се занимава само с „големите“, а на местно ниво се създадоха условия за имунитет на държавните слежутели, които се проверяват от местни комисии. Така се получава чадър по феодалните места.

Ако новата комисия няма адекватни функции, тя няма да работи добри. Няма да има борба с корупцията, а ще се използва за репресии.

– Преди година и половина си говорихме, че пропутинската пропаганда е престъпление по Наказателния кодекс. И днес обаче тя продължава да извира, а не сме видели някой да е подведен под отговорност.

– Това е важно напомняне, когато говорим за свободата на словото. Тази свобода е много сложен и многопластов феномен, който в различните аспекти не се защитава по еднакъв начин. Когато се коментира личността и работата на хора на висши политически и държавни позиции, говорещият трябва да има максимално голям имунитет. Когато става дума за пропаганда, която накърнява по-високи ценности, каквото е забраната за омраза, за призиви към насилие, преследването ѝ не е цензура.

За мен най-скандално беше като реакция на прокуратурата миналата година, която каза – дайте ни такива казуси. Тя трябва да е активна, като има вълна от закононарушения, да показва, че има поведение, което не се толерира.

– Активна е. Вече 3 месеца проверява проверява дали „Възраждане“ призовава за насилие, като представителите ѝ говорят за унищожаване на демократичната общност и за отваряне на лагера в „Белене“.

– Не може да е свобода някой да изразява неприемливи идеи, да е срещу ценности, които са приети в международното право и са част от цивилизационната общност. Освен това тези хора не само говорят. Да си спомним за осуетената прожекция на филма „Близо“. Оказа се, че няма полиция, която да действа. „Възраждане“ извадиха ЕГН-тата на 800 души, оказа, че за тях няма отговорност.

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле