Изборът на Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността главен прокурор от Прокурорската колегия не намира опора в закона и поставя въпроса дали той може да упражнява всички функции на тази държавна длъжност. Това казва в интервю за Mediapool Екатерина Михайлова, която има шест мандата като народен представител и е професор по история на държавата и правото в Нов български университет, където е ръководител на департамент „Право“. Тя подкрепя нуждата от конституционна реформа за премахване на служебното правителство и главния прокурор, но казва, че за този цел най-вероятно ще е нужно свикването на Велико Народно събрание.

Г-жо Михайлова, има ли потенциал в този парламент за дълбока конституционна реформа?

Много ми е трудно да дам положителен отговор. Първо, няма стабилно мнозинство, което да управлява страната. След излъчването на правителството двете основни парламентарни групи гласуват по различен начин, включително по темата за съдебната власт. Поради това съм много резервирана дали може да се стигне до някакви дълбоки промени в конституцията, които да бъдат направени обосновано и законосъобразно. Промяната в конституцията трябва да бъде направена законно, но и да доведе до подобряване на работата на институциите, а не да създаде нови проблеми. В момента ние гражданите нямаме информация какво точно се предлага и каква е концепцията на реформата. Само по себе си понятието съдебна реформа не дава отговор на нищо. Аз лично се обърквам на моменти, защото чувам различни неща, които излизат, включително от представители на парламента. Събитията в прокуратура също не изглеждат никак добре, като това е най-меката дума, която мога да използвам. Това изобщо не е хубаво, защото парламентът трябва да чуе мнението и на тези хора, защото те ще бъдат засегнати. Това означава, че част от мненията за реформата ще идват от мястото, където се раждат скандалите, които тресат държавата.

Има страни, в които следствието и прокуратурата не са част от съдебната власт. По времето, когато бе правена конституцията, това бе основният дебат. Най-вече спорът е бил за следствието, което през годините е било местено ту в прокуратурата, ту в изпълнителната власт. Накрая се реши да влезе в съдебната власт, за да бъде скъсана връзката с подчинеността на държавата-партия.

Оказва се, че прокуратурата съвсем не е излязла от зависимостта към държавата – партия.

Да, видяхме го с очите си. Това е възможно заради парламентарната квота във Висшия съдебен съвет.

Трябва ли да побърза парламентът да избере нов Висш съдебен съвет, за да не се случи избора на новия главен прокурор от този ВСС?

Да, трябва да се побърза, защото сегашният ВСС е длъжен да спази Закона за съдебната власт и никой не може да го обвини, че го спазва. Напротив, той може да бъде обвинен, че не спазва закона, ако се забави. Чувам различни мнения. Някои казват, че новият ВСС трябва да се избере след промяната в конституцията. Проблемът е, че ние дори проект нямаме за промяна в конституцията, а съдебният закон действа. Парламентът бързо трябва да свърши тази работа и да попълни квотата си във ВСС, защото на сегашните членове отдавна са им изтекли мандатите. Могат да променят закона и да скъсят сроковете, за да си свършат работата за един месец. Така или иначе трябва да стартира този процес, защото ако не стартира, няма да приключи.

Виждаме, че първата част от съдебната реформа, което направи възможно уволнението на Иван Гешев, не променя особено пейзажа. Светкавично бе назначен Борислав Сарафов.

Бях изненадана от тази толкова бърза реакция на Прокурорската колегия. Това е знак, че нещо друго се случва зад кулисите. Някакви други хора явно бързо взимат решения, но това не са тези, които трябва да гласуват. Доколкото разбрах са ги викали по телефоните да се явяват бързо и така нататък. През последните седмици се компрометираха всички участници в тези събития. Всичко около Иван Гешев трябваше най-малкото да направят крачка назад и встрани. Но те не го направиха, а сега виждаме и една скорост, която е доста обезпокояваща. Решението за Сарафов не е взето от Пленума на ВСС, а от Прокурорската колегия. Няма отговор в закона защо това нещо се случва. Възможно ли е само Прокурорската колегия да избере изпълняващ длъжността главен прокурор, след като главният прокурор се избира от Пленума? Ако е възможно, доколко този човек може да упражнява конституционните функции на главния прокурор?

По конституция главният прокурор има редица правомощия. Например, може да сезира Конституционния съд. Може ли да иска Сарафов имунитети на депутати? Може ли от него да се търси отчетност от страна на парламента? Виждате колко много въпроси възникват.

Може ли Пеевски да оцапа конституционните промени?

Всичко може да се оцапа. Ако не е достатъчно аргументиран, ако се правят неща, които да са вредни като краен ефект. Разбира се, че когато се прави промяна на конституцията, трябва да се търси максимална подкрепа. Тук виждам една тактическа грешка от тези, които се опитват да направят промяната. Казвам го с опита си, защото съм била в четири комисии за промяна на конституцията. Обикновено първо се прави комисия, на която ѝ се дава по-широка рамка като теми, по които може да се говори. След това се изработва проект, но в самата комисия, където участват представителите на всички парламентарни групи. Трябва да се знае предварително за какво може да се постигне съгласие и за какво не може. Докато тук се започна така: Аз имам проект, ти нямаш проект… Говори се по кьошетата в кулоарите и това създава подозрения какво точно се прави и защо се прави. Ако имахме един легален и публичен процес в самата комисия накрая може да има подкрепа и от опозицията, и от тези, които не харесваш, но сте на едно мнение.

Кой дефект в прокуратурата първо трябва да бъде поправен?

Общият надзор за законност. Струва ми се, че има съгласие това да бъде премахнато. Трябва да изчезне тази намеса на прокуратурата във всичко, навсякъде и по всеки въпрос да се плашим с прокурор. Трябва да бъде обезсилена фигурата на главния прокурор. След като не можем да извадим прокуратурата от съдебната власт без Велико Народно събрание, трябва да направим такива промени, че да е ясно, че основният носител на съдебната власт е съдът. Прокуратурата и следствието са от едната страна на наказателната политика на държавата, а от другата страна са адвокатите на засегнатите лица.

Много енергия се изхаби, за да се говори за пълното премахване на главния прокурор. Има ли смисъл от този дебат?

Много колеги изразяват опасения, че това може да се направи само от Велико Народно събрание. Аз прочетох отново решение 3/2003 година на КС, както и по-мекото решение 8/2005 година. Струва ми се, че такава промяна може да бъде направена, но само от Велико Народно събрание. Разбира се, спорът предстои. Не бива да забравяме, че едно изменение и допълнение на конституцията от страна на обикновено Народно събрание подлежи на конституционен контрол. Преди години имахме една промяна пак за главния прокурор, но тогава бе за предсрочното прекратяване на мандата му. Само че тогава главният прокурор бе пакетиран с председателите на върховните съдилища. Тогава ние, които бяхме за промяна в конституцията, не подкрепихме този текст, защото им казвахме, че това е противоконституционно. Не ни чуха.

Ако вземем голяма част от властта на главния прокурор, не рискуваме ли да създадем десетки малки гешевчета, разпръснати из цялата страна?

Това е част от риска да няма главен прокурор или той да е с по-малко власт. Немалко колеги, които са действащи съдии, които не можем да обвиним в голяма любов към прокуратурата, предупреждават за този риск. Той е налице не само юридически, а и манталитетно. Ние виждаме подобни феодални владения в някои части на България през някои кметове, които ги преизбират постоянно. Не съм готова да дам изчерпателен отговор, но се сещам за един прекрасен закон на Константин Стоилов за съдебната власт, който първи въвежда принципа за несменяемостта на съдиите. Тогава принципът не е въведен за всички, а само за някои, защото още тогава е било ясно, че не всички съдии са готови. Законът въвежда доста изисквания и забрани за хората, които ще заемат тези позиции. Една от забраните е в един съдебен район да работят в съдебната власт лица, които са в семейни и роднински отношения. Ако се погледне колко бащи, майки, синове, дъщери и зетьове работят в едни и същи райони на страната сега, ще стане ясно за какво става дума. Това затваря съдебната система и създава доста проблеми. През онези години е имало и друго много интересно правило – съдия или прокурор да не се задържат дълго време на едно място. Когато минат десет години, са ги командировали в друг съдебен район. Защо е правено това? Защото човек живее сред хора и създава връзки. Може да не става дума само за корупция. Човек се влияе и по симпатия към лекаря, аптекаря, учителя на детето. Когато дойде такъв случай, ще го гледаш с други очи, защото познаваш човека. Може да се изследват тези механизми и да се търсят решения. И сега има някои задължения в закона, които не се изпълняват – за декларирането на членство в тайни общества, например.

Какво да се прави със следствието?

Следствието беше голям проблем преди години и през 2006 година една част от него бе оставена в съдебната власт, а другата отиде в МВР, където бе създадена разследващата полиция. Аз съм критик на последните промени в Закона за съдебна власт, с които следствието бе извадено от прокуратурата. Това е връщане назад по вече извървян път. Ветото на президента беше добре аргументирано, защото показа, че ние ревизираме изпълнението на ангажименти, които сме поемали като част от преговорния процес за членството в ЕС. Не е добре два пъти да минаваме по един и същи път.

Дали да вадим следствието от съдебната власт? Пак се връщаме на същия отговор. Само Велико Народно събрание може да сменя структура на съдебната власт. Не, че подобен модел няма своите предимства, но трябва да работим с реалностите.

Какво може да се направи със служебното правителство?

Проблемът е, че пак може да има нужда от Велико Народно събрание, за да се премахне служебното правителство. В този смисъл по-елегантния начин, който се предлага от някои колеги, не да бъде премахнато въобще, а да бъде дефиниран състава му предварително. Това, разбира се, не е персонално дефиниране, а да се укаже на президента откъде може да избира министрите си – например измежду депутатите от разпуснатия парламент. Така бихме имали парламентарно – политическо правителство. Ограничението тук е, че не може да бъдеш едновременно член на служебно правителство и кандидат за депутат.

Аз съм привърженик на пълното премахване на служебното правителство. Това е най-доброто решение, защото въпросът не е само юридически, а и политически. Когато ние отиваме да гласуваме, даваме отношение към това, което виждаме в момента, а хората в служебното правителство не участват в изборите.

Всичко това са сложни решения. Конституцията не е само работа на юристите. Ако се вижда, че нещо е проблем и създава главоболия, за които ние не сме предполагали, че може да се случат, то трябва да се промени. Хората, които са правили конституцията, не са си представяли, че две години ще живеем със служебни правителства.

Ако сме достигнали до тази ситуация, трябва да си зададем въпроса: Защо? Ние трябва да се опитаме да укрепим и политическата система, а не само да правим конституционни промени. Има различни модели на избирателни системи, които дават стабилност и не водят до такива политически кризи. Подобни кризи в някои страни са довеждали чудовища на власт. По-скоро си мисля дали не е по-добре за това да се помисли първо. За това нямаме нужда от Велико Народно събрание. Това е въпрос на законодателство и политическа воля. Всичко друго е много по-сложно.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar