Развитието на естественото право като основание на правото при Имануел Кант, Джон Лок и Томас Хобс
Връзката на естественото право с идеята за основите на правната система, в по-общ смисъл с основанието за правото, е предмет на разглеждане от множество юристи и философи през различните епохи. От времето на Античността гърците разкриват по два начина възприемането на една идея за съществуването на нещо, трансцендентно по отношение на позитивните закони, което е „естествено“ справедливо и правилно, нещо, което може да се класифицира като „естествен закон“ или справедливост. Те са представени от Аристотел по следния начин – естествено справедливо (to physicon dikaion) и справедливо като следствие от факта, че е предписано от позитивното право (to nomikon dikaion)[1]. Наличието на едно генерално основание, съществуващо на базата на морален, справедлив, естествен критерий, което обоснова съществуването на правната система, се ползва с особен изследователски интерес по време на Просвещението, както и при отделни средновековни автори (Свети Тома Аквински, Свети Аврелий Августин и др.).
Въпросът за основанието на правото е фундаментален и стои изцяло в сферата на дължимото философско, теоритично и извънопитно-непозитивното обяснение за правото[2]. Основанието на правото има обосноваващ, аргументативен характер по отношение на правото като системно явление[3]. В най-общ смисъл може да се посочи, че основанието е основна идея, с която се обяснява произхода, същността и функционирането на правото като система от норми, в която е вложен смисъл. Основанието може да бъде философска, ценностна, социална и природна причина, която е извън него и цели да обясни правния феномен[4]. От тази дефиниция може да се изведе разбирането, че основанието за правото съществува в една определена, „донормативна природа“, която се трансферира в позитивен и нормативен ред чрез човешко действие, чиято мотивация произтича именно от съществуването на това основание. То може да бъде базирано на идеята за морал и нейните различни категории като дълг, справедливост и т.н.
В този ред на мисли следва да се посочи, че именно това много широко социокултурно и правно понятие, каквото е основанието на правото, служи за основа при извеждането на разбиране за право и при Имануел Кант, и при Джон Лок, и при Томас Хобс. Както и при много други автори, изследващи тази материя. Без претенция за изчерпателност, настоящото изследване цели да изведе на едно общо понятийно ниво, разбирането им за основание на правото и начина, по който в най-общ смисъл тримата автори свързват една „донормативна природа“ на правото, идваща от едно общо основание, със съществуващия и създаден впоследствие позитивен нормативен ред.
В творческото наследство на Свети Тома Аквински присъства един момент, който образно казано обосновава една взаимосвързана и системна „триада“, свързваща в себе си Божественото, естественото и позитивното начало в правото. В основата стои едно Божествено и свръхестествено по своята природа откровение (lex divina), чиито основания се превръщат пряко (цялостно или частично) в обща позитивна норма за поведение чрез естественото право (lex naturalis), което се разпознава като такова от рационалната човешка природа[5]. Разбира се, тук следва да настъпи уточнението за една принципна разлика между понятията за “lex” (закон) и “ius” (право). Правото е свобода да се прави или да не се прави нещо, докато законът определя и задължава човека по отношение на едното или другото[6]. Независимо обаче от тази разлика при използването на понятията за „естествен закон“ и „естествено право“, двете се намира в отношение на системна взаимосвързаност и корелация, представлявайки част от една обща правна система – „един задължителен закон“, както посочва проф. Цеко Торбов[7].
Самото понятие за правна система също следва да бъде дефинирано. Разглеждането на правото като смислово цяло, обединено в единна система на база определени критерии, обхваща цели научни области като общата теория на правото и философията на правото. Правната система е не по-малко съществено понятие от основание, с което двете са неразривно свързани – основанието, базирано на определен ценностен наратив, може да бъде изведено именно като основата на правната система, предполагащо неговите различни отрасли и елементи. Според проф. Сергей Алексеев правната система представлява взети в единство основни правни явления в дадена страна – право, правна идеология, юридическа практика[8]. По дефиниция на проф. Вячеслав Попков правната система е кръг от правни явления, включващи нормативни, организационни, социално-културни аспекти (страни на правния феномен)[9]. Значим принос в изясняването на понятието в контекста на българската правна теория има проф. Росен Ташев. Според него самото понятие има доктринална употреба, на което съответстват понятията за legal system, Rechtssystem, правовая система, systeme de droit[10]. И понятието се употребява в най-общ смисъл с две значения – в първия случай то обхваща единствено правните норми (общи и/или индивидуални), който е възприет от Ханс Келзен; а във втория случай обхваща не само нормите, но и други правни правила за поведение, например субективни права, правни догми или пък други „стандарти“ за правна оценка на поведението на хората (Роналд Дуоркин, Диас и други)[11]. Определянето по научен начин на правната система според Имануел Кант е възможно само от една наука, която е съчетание от рационални и емпирически елементи[12]. Емпирическите елементи като категория включват в себе си такива съждения, които са познаваеми единствено посредством сетивните възприятия – или нашите, или на някого другиго, чието свидетелство приемаме[13]. Рационалният елемент в рамките на понятийната система на Кант включва преди всичко идеята, че човек може да има априорно познание за значими истини и че моралните задължения могат да бъдат изведени от разумни същества. Като свободни същества ние сме длъжни да правим това, което е „рационално“ или „разумно“, тоест едновременно с това морално, тъй като една морална постъпка е резултат от действие на императив, който противоречи на конкретна аморална практика, произлизаща от обективната реалност около нас[14]. Всичко това, относимо към рационалните елементи, може да бъде събрано в единната идея на Кант за категоричния императив – „постъпвай единствено според максимата, посредством която ще можеш да повелиш така, че тя да стане всеобщ закон“[15].
Разбирането на Джон Лок за „естествено право“ намира своето първоначално основание в състоянието на хората по природа и в човека като продукт на Сътворението[16]. Естественото, природно състояние е състояние на равенство и състояние на пълна свобода, но то не се явява състояние на всепозволеност – съществува закон на природата, който управлява и който е задължителен за всеки. Три са правата, които всеки индивид, получава от Създател и които са естествени по своята природа – живот, свобода и собственост[17]. Всяко от тях е „дополитическо“ по своя характер и иманентно присъщо на индивида като човешко същество. Природата на тези права в същото време е такава, че човек не би могъл по силата на своята воля да се откаже от тях, нито пък да ги преотстъпи на някого другиго – всичко това по силата на естествен закон. В този смисъл обаче Джон Лок е много близък до Свети Тома Аквински, който казва, че „всеки формулиран от човека закон носи характера на закон дотолкова, доколкото е извлечен от естествения, но ако в която и да е своя точка влезе в противоречие с естествения закон, той веднага представа да бъде закон, а е просто негово извращение“[18]. Така създаването на позитивно право, както при Свети Тома от Аквино, така и при Джон Лок, трябва да следва смисъла и обхвата на естествения закон и преди всичко да зачита естествените индивидуални права, които са неотменими. Този ценностен наратив е представен и в Декларацията на независимостта, основополагащ документ за американската републиканска форма на управление, където Томас Джеферсън записва, че „всички хора са създадени равни и са надарени от своя Създател с някои неотменни права, сред които живот, свобода и стремеж към щастие“. Първоначалната идея на Джеферсън за вписване на „стремеж към собственост“ е заменена със „стремеж към щастие“ – идея, която е много по-абстрактна и генерална и обхваща и нематериалния субстрат на човешкото битие.
Томас Хобс от своя страна дефинира две основни понятие, с които борави – “ius naturale” и “lex naturalis” – като естественото право представлява свободата всеки да използва своите сили, както си иска, за да запази живота си, докато естественият закон е предписание или изработено от разума общо правило, което да забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата, за да го запази[19]. Идейната му близост с Джон Лок може да бъде проследена по определението за естествената свобода, която според Хобс отговаря на следното: „Природата е дала на всеки правото на всичко, тоест в чистото естествено състояние на обществото или преди хората да са се обвързали взаимно с някакви договори, на всеки е било позволено да върши, каквото е искал и против когото е искал, и да има всичко, да употребява и да ползва от всичко, което е искал и могъл“[20]. Естествената свобода според Хобс „не се обосновава със законите. Тя е позволено право. И тя става пълна, когато законите се премахнат“[21]. И при Лок, и при Хобс съществува онзи момент, който впоследствие откриваме и при Кант – че първичното състояние на обществото се превръща в организирано, във форма на държава, когато по силата на обществен договор индивидите предадат част от първичната си свобода, но в замяна на това получат правно гарантирана такава. Връзката между свобода – право – държава в най-голяма степен е развита във философията на Томас Хобс, който според проф. Цеко Торбов използва свободата като основание на правото. Оттук може да се направи извода за връзката на правото с държавата, съответно естественото право и неговите постулати, които са метафизични и трансцендентни, и обосноват възникването едновременно на правото и последващата го държава, давайки му морална санкция.
Естествените закони, пише Томас Хобс в „Левиатан“, са „неизменни и вечни“[22]. Ключово за творчеството както на Хобс, така и на Лок е да се отбележи, че то съдържа общ и принципен императивен елемент, изключително сходен с категоричния императив на Кант, който задължава определено поведение от страна на индивидите в съответствие с това Божествено откровение, проявило себе си в естественото право на възникналия ред. Хобс го определя с латинската сентенция “quod tibi fieri non vis, alteri ne feceris” (не прави на другите това, което не искаш да правят и на теб)[23]. Да се лишиш от човешкото право, пише Хобс, значи да се лишиш от свободата. Иманентно присъщите права на личността, идентични при Хобс и при Лок, могат да бъдат възможни и приложими дори без наличието на монопол върху властта и правоприлагането, какъвто бива осигурен на държавата по силата на обществен договор, при спазването на тази просто дефинирана морална максима. Това, отново според Хобс, представлява истинската морална философия.
В този смисъл може да се направи заключение, че и при Кант, Хобс и Лок съществува такова разбиране за естествено право, което е подчинено на определени универсални истини от една страна, а от друга представлява проекция на трансцендентен правен ред, свързан с Божествено начало. Самото естествено право и присъщите на всеки индивид иманентни и неотменими права съществуват и в такъв обществен строй, който не е обвързан с монопол върху осъществяване на властови функции и съществуването на позитивен правен ред. Тяхното изпълнение е обвързано със спазването на морален императив, в който най-голяма роля играе вътрешният човешки свят и неговото проявление в конкретните постъпки спрямо останалите хора. Възникването на позитивен правен ред, както следва от разсъжденията на тримата автори, не може да се случи без да съществува подобно трансцендентно правно основание, което е определящо за съществуването на цялата правна система и коренящо се в категориите на естественото право.
[1] Кели Дж. Кратка история на западната теория на правото. С., 1998 г., стр. 26
[2] Маринова Св. Принципите на правото. С., 2011, стр. 126
[3] Пак там, стр. 127
[4] Пак там, стр. 129
[5] Кели Дж. Кратка история на западната теория на правото. С., 1998 г., стр. 104
[6] Хобс Т. Левиатан. С., 2017 г., стр. 113
[7] Торбов Ц. Естествено право и философия на правото. С., 1991 г., стр. 14
[8] Алексеев С.С. Государство и право. Начальный курс. М., 1999 г., стр. 300
[9] Попков В.Д. Правовые системы современности. Теория государства и права. М., 1999 г.,стр. 300
[10] Ташев Р. Теория за правната система, С. 2007 г., стр. 126
[11] Пак там, стр. 130
[12] Торбов Ц. Естествено право и философия на правото. С., 1991 г., стр. 11
[13] Ръсел Б. История на западната философия. Съвременна философия. С., 2018 г., стр. 304
[14] Кант И. Критика на чистия разум. С., 2013 г., стр. 698
[15] Пак там, стр. 309
[16] Лок Дж. Два трактата за управлението. С, 1996 г., стр. 198
[17] Sandel M. Justice. What’s the right thing to do?. New York, 2009. p. 58
[18] Ръсел Б. История на западната философия. Съвременна философия. С., 2018 г., стр. 191
[19] Хобс Т. Левиатан. С., 2017 г., стр. 113
[20] Пак там, стр. 125
[21] Пак там, стр. 138
[22] Пак там, стр. 137
[23] Пак там, стр. 114
