Отграничаване на „разноските в изпълнителното производство“ от „таксите по изпълнението“
Предстои Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии /ОСГТК/ на Върховен касационен съд /ВКС/ да разгледа въпрос и предостави отговор кои суми, заплатени по изпълнителните дела, са „разноски в изпълнителното производство“ и кои „такси по изпълнението“ – т. 3 от Тълкувателно дело №2/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Делото е образувано въз основа на искане от Висш адвокатски съвет.
Само обективният анализ на правната уредба и практиката на ВКС, разгледани в светлината на основните начала на правото, обичая и морала, може да посочи в кои случаи паричните средства, заплатени в изпълнителния процес, следва да бъдат считани за такси, кои за разноски и кои за възнаграждение на ЧСИ или респ. следва да бъдат събрани от ДСИС в полза на районния съд.
В ЗЧСИ е посочено, че таксите по изпълнението, които се събират по реда на ТТРЗЧСИ и аналогично тези, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) /ТДТССГПК/, биват авансови, обикновени и пропорционални, като последните по тълкувателен път могат да бъдат отграничени на авансови /такса за опис/ и възнаградителни, последните заплащани въз основа на реален резултат, т.е. върху събраните суми,– а именно:
а/ авансови такси – заплащат се преди извършване на исканото изпълнително действие /за образуване на изпълнително дело, налагане на запор, възбрана, извършване на справки и пр./;
б/ обикновени такси – за действията, изрично посочени в ТТРЗЧСИ или ТДТССГПК, и независещи от материалния интерес;
в/ пропорционални такси – за действия, изрично посочени в ТТРЗЧСИ или ТДТССГПК, които са определен процент от материалния интерес /таксата за опис на движима или недвижима вещ е 1.8% от стойността ѝ/;
г/ възнаградителни такси – процент от материалния интерес, т.е от размера на събраните суми въз основа на реално извършени изпълнителни действия /т. 26 ТТРЗЧСИ, и чл. 53 ТДТССГПК/.
Предвид гореизложеното, с цел постигане на пълна обективност, изрично следва да бъде посочено, че в изпълнителните производства, в които взискателите са освободени от заплащане на такси /вземания за издръжка, трудови възнаграждения и пр./, т.е. в тези, които са субсидирани от бюджета на съответния районен съд, или са за сметка на ЧСИ – предвид, че на последните им е възложена и социална отговорност към обществото,– тези суми е допустимо да бъдат приравнени и събрани с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Колко е морално, когато се отнася за намеса в отношения, които са много тясно свързани лични такива /вземания за издръжка, трудови възнаграждения и пр./, да се ползува привилегия от органа по изпълнението, е отделен въпрос.
Задължаването с такси към ЧСИ по изпълнението, започва с издаване на сметка по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ, и връчването ѝ на нейния адресат.
Разпоредбата от материалния закон обаче удобно се пропуска както от частните органи по принудително изпълнение, така и от окръжните съдилища /ОС/, въпреки, че чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ, гласи, че „За дължимите неплатени такси и разноски частният съдебен изпълнител може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от техния размер.“
Общоприетото схващане от ОС е, че документът, връчен на длъжника, в който са посочени таксите и разноските по изпълнението, подлежи на съдебен контрол и респ. това може да бъде и Покана за доброволно изпълнение, и Призовка за принудително изпълнение, и съобщение и т.н.
Интересен факт е, че когато се атакува действие на ЧСИ, също се правят разноски от страна на жалбоподателя. Последният заплаща такса за връчване на книжа от страна на ЧСИ, изготвяне на заверен препис на изпълнителното дело, държавна такса на ОС, евентуално и възнаграждение за процесуален представител. Когато жалбата по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, бъде уважена, не ни е известно частен орган по принудително изпълнение да е бил осъден да заплати сторените разноски от жалбоподателя.
По този начин ОС суспендират възможностите за упражняване на съдебен контрол върху действията на ЧСИ, като се достига и до следния парадокс – при жалба срещу действия на съдебен изпълнител /СИ/ за размяна на книжа между страните по изпълнително дело, образувано в кантора на ЧСИ, се събира такса в размер на 24 лв. за всеки адресат, докато при ДСИ се заплаща единствено държавната такса от 25 лв., дължима на ОС.
Ведно с гореизложеното, съгласно практиката на ВКС, когато ЧСИ извърши изпълнителни действия, без да са заплатени на същия дължимите му авансови такси, е основание да бъде ангажирана административнонаказателната му отговорност. Последното не ни известно да е било приложено нито то КЧСИ, нито от Инспектората към Министъра на правосъдието /ИМП/.
От друга страна, в съжденията по т. 11 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело №2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, се сочи, че „изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него.“, което може да бъде споделено, понеже неплащането на такса не е порок по изпълнението.
В тази връзка, можем да бъдем солидарни и с отговора на въпроса по горепосочената точка, съгласно който, когато „взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса“, но само в хипотезата, при която иницииралият производството по принудително изпълнение е освободен от заплащане на такси в същото.
При условие, че такива не са внесени преди извършване на изпълнителните действия и взискателят не е освободен от заплащането на такси, същите – с цел дисциплиниращ ефект – следва да бъдат оставени за сметка на ЧСИ.
На следващо място, нито частния орган по принудително изпълнение, нито държавният такъв, имат правен интерес да субсидират или кредитират[1] взискателя в изпълнителния процес и респ. – по аргумент – от разпоредбата на чл. 74 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, не могат да встъпят в правата на удовлетворения кредитор.
При условие, че бъде допуснато обратното, същото ще доведе до конфликт на интереси между личния финансов такъв на ЧСИ, и този на длъжника, ведно с факта, че първият ще събира дължими му суми по изкуствено създадено и/или увеличено задължение в нарушение на чл. 3 ГПК.
С оглед на гореизложеното, налага се изводът, че ОС първо суспендират, съдебния контрол в производствата по принудително изпълнение, после шиканират закона, като отказват да наложат прилагането на нормата на чл. 79 ЗЧСИ, а понякога и постановяваните от тях съдебни актове не винаги кореспондират с юриспруденцията на ВКС.
Възникналата в тази връзка порочна съдебна практика, може да бъде сочена за безпрецедентен пример за трайна липса на върховенство на закона.
Друга крайност в юриспруденция на ОС е създадената нов вид математическа формула, съгласно която: 0 /нула/ умножена по нещо, е различно от 0 /нула/, като същата се прилага при определяне размера на таксата по реда на точка 26 ТТРЗЧСИ, т.е. въпросната възнаградителна таксата, се дължи на ЧСИ дори и в случаите, в които по специалната сметка на частния орган по принудително изпълнение не са постъпили парични средства въз основа на реално извършени изпълнителни действия.
Следвайки смисъла и целта на процесуалния закон, считаме че в случаите на доброволно погашение от страна на длъжника в изпълнителното производство, не следва да бъде събирана възнаградителната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, или по чл. 53 ТДТССГПК.[2]
Мотивите ни в тази насока са, че не са извършени реални действия по принудително изпълнение, които да са довели до постъпване на парични средства по сметка на ЧСИ или ДСИС – изпълнение на наложени запори, продажба на имущество и пр.,– доколкото за налагането на обезпечителни мерки /запори и възбрани/ се заплащат авансови обикновени такси.
В тази връзка, остава открит въпросът защо длъжникът, когато извърши цялостно погашение на дълга по предявения му изпълнителен лист, ведно със сторените от взискателя разноски по изпълнението в срока за доброволно изпълнение или се ползва от възможността, предоставена му от Законодателя, с разпоредбата на чл. 454, ал. 1 ГПК, включително и в случаите, когато плати директно на взискателя, следва да заплаща възнаградителни такси на ЧСИ или да бъде събирана такава в полза на районния съд от ДСИС.
При условие, че такова задължение му се вменява само поради факта, че срещу него е образувано изпълнително дело, то същото не намира опора в закона и води до неоснователно обогатяване, предвид разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД /предложения от първо до трето, с оглед развитието на изпълнителния процес/, т.е. без полагане на труд от страна на ЧСИ или ДСИ, длъжникът да бъде задължаван да заплаща такси по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ, или чл. 53 ТДТССГПК.
ОС са възприели схващането, че посочените такси на СИ се дължат във всички случаи, когато е инициирано изпълнително производство, освен когато погашението е извършено преди образуване на делото.
В тази връзка и предвид, че ЧСИ и ДСИ извършват обществени услуги, дейността им следва да бъде съобразена и с правото на Европейския съюз, в сферата на защита на потребителите.
Намираме за неоснователно и незаконосъобразно икономическия риск, изразяващ се реализирането на печалба или загуба от страна на частните органи по принудително изпълнение, чрез правна норма или съдебна практика, да бъде отнасян в тежест на длъжниците по изпълнителните дела, доколкото последните, а и взискателите, се ползват с правата на потребители пред ЧСИ и ДСИ.
Въпросът кои такси в изпълнителното производство са разноски и респ. има ли такива, които не са, е даден частично в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело №6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС – „Разноските са направените от страните разходи по водене на делото“.
Предвид задължителната практика на ВКС и общия принцип, за разноски в изпълнителния процес следва да бъдат определени тези суми, които са заплатени от взискателя, вкл. и възнаграждението за един процесуален представител /адвокат, юрисконсулт или друг служител с юридическо образование/, т.е. авансовите такси – обикновени и пропорционални,– които се дължат за образуване на изпълнително дело, за извършване на справки, за извършване на изпълнително действие и пр.
Последните се заплащат преди СИ да стори исканото от него.
Горното изключва за взискателя таксите по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ, и чл. 53 ТДТССГПК, от термина „разноски по изпълнението“, понеже същите не се заплащат от него, а дори последният да желае да ги заплати, ЧСИ или районния съд следва да му възстановят получените суми, понеже плащането е извършено без правни основание и интерес. Противното би довело до нарушаване разпоредбата и на чл. 74 ЗЗД.
Предвид гореизложеното следва да бъде направено ограничение между „разноски по изпълнението“ и „такси по изпълнението“.
Не всички такси са разноски, като начисляването на възнаградителната такса /чл. 26 ТТРЗЧСИ, или чл. 53 ТДТССГПК/ зависи изцяло от развоя на изпълнителния процес.
Същата следва да се дължи на ЧСИ или да се събира в полза на районния съд от ДСИС само, когато са постъпили парични средства въз основа на реално извършени изпълнителни действия – от наложени запори върху трудово възнаграждение, пенсия, продажба на движими и недвижими вещи, сметки на длъжника, открити в институции, извършващи дейност съгласно Закона за кредитните институции или Закона за платежните услуги и платежните системи, и пр.
Единствено в този случай, но до размера на събраната сума, таксите по чл. 26 ТТРЗЧСИ, или чл. 53 ТДТССГПК, биха имали качеството на „разноски по изпълнението“, понеже ще бъдат такива за длъжника по делото.
Изрично следва да бъде посочено, че ЧСИ и ОС не прилагат точно и разпоредбата на чл. 79 ГПК, която се отнася само до „разноските по изпълнението“, но и за възнаградителната такса по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ.
Съгласно практиката на ОС, разпоредбите на т. 26 ТТРЗЧСИ, противоречат на чл. 79 ГПК, която колизия следва да бъде приета за ноторно известна на членовете на КЧСИ.
В тази връзка, неразбираемо е поради какви причини от 2008 г. до момента не е инициирана законодателна промяна било и непряко от ЧСИ за изправяне на нормативната уредба /чл. 45 от Конституцията на Република България/.
При реален и обективен прочит на двете правни норми се установява, че липсва противоречие между тях, като същите са взаимодопълващи се, но четенето и разбирането на ОС на нормативната уредба не винаги кореспондират със закона или правната теория.
Предвид, че Законодателят е определил правните норми да бъдат прилагат според точния им смисъл, а при неяснота да бъдат тълкувани с оглед целта на съответния закон, наложената порочна трайна съдебна практика налага непознати правни конструкции за нормативната уредба в Република България.
Предвид направеното с настоящото отграничение между „разноски в изпълнителното производство“, „такси по изпълнението“ и възнаградителната такса по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ, се стига до извода, че ще бъде неправилно всички такси, които е възможно да бъде начислени в полза на ЧСИ, да бъдат прогласени за разноски по изпълнението и респ. същите да се ползуват с привилегията от първи ред, предвид разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, както и производството по принудително изпълнение да бъде прекратено само след събирането им.
Последното трудно би кореспондирало и с разпоредбите на чл. 13, ал. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/, и чл. 14, ал. 1 ЗЧСИ.
„Правото трябва да е конкретизация на един морал в дадена ситуация. Когато нямаме ясни морални ориентири, правото с нищо не може да ни помогне. Правото е инструмент. А как ще бъде направляван един инструмент, е съвсем отделен въпрос и той не зависи от правото.“[3], т.е. допусне ли се правото да бъде използувано от аморални органи на изпълнителната и съдебната власти, то правния ред губи смисъл от своето съществувание, поради изначална загуба на основните начала на правото, морала и общия разум.
[1] На 03.11.2021 г. е постъпила молба за образуване на изп. дело №20218630403085 по описа на ЧСИ Сия Халаджова, рег. №863 на КЧСИ. На 11.11.2021 г. е извършено погашение на сумите по изпълнителния лист, което е сторено преди получаване на Поканата за доброволно изпълнение – последната връчена на 11.12.2021 г.;
[2] В първите 10 години от създаването на КЧСИ, практиката на една от канторите, в която се образуваха около 10 хиляди дела на година, се изразяваше в изпращане на съобщения за налагане на запор до всички кредитни институции – 30 банки умножено по 18 лв. за всяко съобщение – общо 540 лв. на длъжник. Последните суми се субсидираха от частния орган по принудително изпълнение, което за една година се равнява относително на 5.4 милиона лева, а за 10 г. на вероятно 54 мил. лева. Къде е логиката ЧСИ да финансира взискателите, нарушавайки редица законови и подзаконови нормативни актове, а след това да събира „дължимата“ му такса по т. 26 ТТРЗЧСИ – на всяка цена – при това отново с извършване на нарушение, за нас е неизвестно.;
[3] доц.д-р Кристиян Таков.
