Темата за обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието, поначало не е чужда на българската правна теория. На тази значима и сложна материя от общата част на наказателното право са посветени редица обстойни изследвания както в по-далечното минало, така и в наши дни. Въпреки безспорната научна стойност на всяко едно от тях, известна слабост на тези разработки е изолираното разглеждане на отделни обстоятелства от тази група, като сравнителните-правните изследвания по въпроса извън общите курсове по наказателно право са по-скоро изключение[1]. Отделно от това, по разбираеми причини вниманието на изследователите е концентрирано основно върху неизбежната отбрана и крайната необходимост, като тепърва се поражда научен интерес и към останалите фактически обстоятелства от посочената категория. Не на последно място, някои от съчиненията по проблема остават твърде назад във времето и на фона на протичащите обществено-икономически промени у нас и по света започват да звучат неактуално и дори архаично. В резултат на всичко изброено правната теория като че ли изпада в явен дълг към дейността по правоприлагането. Закономерно следствие от това е изоставането и на законодателната дейност от съдебната практика, своеобразна трансмисия между които се явява научната доктрина.

Изложеното дотук мотивира нуждата от реализирането на един цялостен, систематизиран и целенасочен анализ на изключващите обществената опасност обстоятелства, който да обобщи и да осъвремени досегашните изследвания по темата. Резултатите от подобен задълбочен сравнително-правен преглед изцяло биха били от полза не само за развитието на правната наука и за правилното прилагане на закона, но и за усъвършенстване на относимата нормативна база. Настоящото изложение по темата цели да направи скромен принос именно в тази насока, без особени претенции за изчерпателност или оригиналност.

1.  Същност, терминологично съдържание и научно определение.

1.1. Изхождайки от законовия термин за обозначаване на разглежданата категория обстоятелства, техните  същност и значение могат  пълноценно да бъдат разкрити единствено с оглед наказателно-правната концепция за обществената опасност на деянието[2]. Без да се преповтаря вече известното за този важен правен институт,  ще отбележим само, че според общоприетото виждане[3] обществената опасност се явява основно, водещо, обективно и неюридическо (материално) свойство на престъплението, което има пряка и обуславяща връзка със съставомерността. По силата на тази  взаимозависимост деянията с общественоопасен характер се въздигат в престъпления, а последващото му отпадане води до тяхната декриминализация. Междинно положение в тази система представлява деянието, което отговаря на обективните признаци на даден престъпен състав и причинява определени вреди, но се приема от закона за лишено от обществена опасност поради допълнително съществуващи или настъпили в реалността факти.^[4] Под влияние на подобни обстоятелства иначе характерното за престъпните деяния и обективно съществуващо накърняване на обществения интерес бива игнорирано от закона и вместо това подобни постъпки се считат за общественополезни. Ненов ги определя като „специални положения, при което определени увреждания се явяват обществено оправдани, защото се налагат от по-висши интереси на обществото“^[5]. Причиняващите тези увреждания деяния само привидно отговарят на признаците на едно престъпление, но в действителност с тях се защитават съществени обществени интереси, което ги прави полезни и дори социално необходими. Ето защо с оглед условията на тяхната реализация, те не могат да са обществено опасни, а оттам – и противоправни^[6]. В крайна сметка подобни деяния не се разглеждат от закона като престъпления и съответно за тяхното извършване наказателна отговорност не се носи.

Формално логически би могло да се спори дали приемането за непрестъпно на едно вредоносно по смисъла на наказателния кодекс поведение е фикция или юридическа аксиома, т.е. дали се касае за правомерно и необоримо предполагане на несъществуващ факт или за изначално и самоподразбиращо се приемане на нещо за вярно. Тази дилема обаче съществува само на пръв поглед, тъй като основанието подобни деяния да се считат въпреки увреждащия си характер за обществено оправдани  и чрез обявяването им за непрестъпни да се насърчава тяхното извършване от гражданите, се крие в съпоставката на две групи правни ценности. Тя отчита превеса на защитените обществени интереси над увредените конкретни такива и с оглед това дава приоритет в охраната на първите, което се явява част от регулативната функция на наказателното право. По този начин деянията, извършени при изключващи обществената опасност обстоятелства, се превръщат в допустимо от обществена гледна точка засягане на конкретни правни ценности. По същество въпреки своя увреждащ  характер, те се считат a priori за обществено полезни форми на поведение и се обявяват от закона за непрестъпни, за да се поощри тяхното извършване^[7].  Така извършените при тези специални условия деяния стават правомерни и не просто освобождават извършилите ги лица от наказателна отговорност, но изрично ги подтикват към активно действие в защита на обществения интерес^[8]. При това не е необходимо у субекта да е налице съзнателно отношение към характера на неговото поведение, а е достатъчно то обективно да е в защита на застрашените правни ценности, за да се приеме за правомерно. Независимо от субекта на деянието, ако то е реализирано при изключващи обществената отговорност обстоятелства, на него кореспондира задължение на евентуално засегнатото или всяко друго лице да не му противодейства заради неговия правомерен характер (ето защо на подобни деяния не може да бъде отговорено с насрещни такива).

1.2. Във връзка със своята социална оправданост и защитна насоченост (спрямо конкретни или абстрактни правни ценности, засегнати или застрашени от престъпленията), изключващите обществената опасност обстоятелства се наричат още оправдаващи или защитни обстоятелства^[9]. Аналогичен термин за тяхното обозначаване се използва и в системата на общото право, където се говори за justifying curcumstances, justification^[10] (в превод от англ. ез. – оправдаващи обстоятелства, оправдаване). В това понятие се влага малко по-различен смисъл, тъй като се него се обоснова правомерността на съответните деяния и като цяло се изключва техният престъпен характер (идеята за обществената опасност на престъплението не е възприета в западната теория). Идентично е значението в англоезичната теория и на т. нар. exempting curcumstances, еxuse^[11] (в превод от англ. ез. – освобождаващи обстоятелства, извиняване), които обаче са свързани с липсата на виновно поведение у субекта, т.е. отговарят на изключващите вината обстоятелства по нашия НК. В германското наказателно право субективните и обективни основания за оправдаване на едно деяние са обединени от понятието Rechtfertigungsgrunde[12]  (в превод от немски ез. – оправдаващи деянието основания). В съвременната руската доктрина  се използва легалното определение обстоятельства, исключающие преступность деяния ^[13] (така е озаглавена съответната Глава VIII от НК на РФ), което обхваща всички факти, изключващи престъпния характер на деянието било от обективна, било от субективна страна. Следователно там понастоящем е изоставено наложеното от съветската правна теория, вкл. у нас, понятие обстоятельства, изключающие общественую опасность^[14], чиито дословен превод възпроизвежда използвания в българския НК термин.

1.3. От изложеното е видно, че според възприетия в нашата доктрина възглед[15] обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието, са преди всичко фактически дадености от реалността, при наличието на които се извършва едно увреждащо  поведение, формално отговарящо на обективните и субективни елементи от състава на някое престъпление. Въпреки причинения с тези деяния вредоносен резултат, техният привидно общественоопасен характер се трансформира в обществена полезност и те като цяло стават законосъобразни вместо неправомерни в наказателноправен смисъл, т.е. те не се считат от закона за престъпления. Оправдаващите такива деяния обстоятелства най-често са нормативно определени, но има и такива, които не са изрично предвидени в закона. Крайната цел на подхода към тази категория деяния е да се стимулира тяхното извършване във всички случаи, когато обществения интерес го изисква. Така наведените изводи позволяват да бъде направен опит за формулиране на научно определение относно обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието.  Според него последните са нормативно предвидени или не фактически обстоятелства, при наличието на които формално съставомерни и по същество увреждащи деяния губят своя общественоопасен характер и заради социалната полза от тях се приемат от закона за правомерни като непрестъпни, за да се насърчи тяхното извършване.

Макар и доктринерно по своя характер, предложеното определение има важен практически аспект, тъй като разкрива основните характеристики на изключващите обществената опасност обстоятелства и ги обединява в обща правна категория, улеснявайки тяхното по-задълбочено изследване занапред. Постигането на тази задача е обективно затруднено от специфичния характер на разглежданите обстоятелства,  произтичащ от различия в тяхната правна същност и в предпоставките за или последиците от тях. Възможността за такава обобщаваща категоризация чрез посочване на техните същностни признаци, несъмнено придава научната стойност на опита да бъде изведено определение за обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието. Такова едно определение отговаря и на споменатата вече необходимост от изчерпателна систематизация на разглежданата правна материя, служейки като основа за нейното по-нататъшно нормативно усъвършенстване.

         2.Видове обстоятелства, изключващи обществената опасност на деянието.

Хипотезите, в които се стига до обществено оправдано засягане на правнозащитени интереси, са твърде разнообразни по своя характер и фактически състав. В своята вариативност те могат условно да бъдат разграничени по няколко критерия, за да се установят за целите на научния анализ както техните общи черти, така и съществуващите отлики между тях.

2.1 Както бе изтъкнато и в предложеното по-горе определение,  оправдаващите деянието обстоятелства най-често са изрично предвидени в закона, но има и други, които остават извън неговите разпоредби. Сред първите са неизбежната отбрана (чл.12 от НК), задържането на престъпник (чл.12а от НК), служителят под прикритие (чл.12б от НК), крайната необходимост (чл.13 от НК) и оправданият стопански риск (чл.13а от НК). Всички изброени имат характера на изрични юридически позволения, чиито признаци са очертани изчерпателно в Общата част на действащия НК. По силата на тази своя позиция те се отнасят до всички състави от Особената част на наказателния закон, т.е. имат универсално действие в наказателно правната система и в една или друга степен са залегнали и в практиката на съдилищата. Нормативното закрепване на тази категория обстоятелства ясно очертава предпоставките за тяхното прилагане, допринасяйки така за по-лесното им прилагане в практиката и идентифициране от правозащитните органи. Възприетата у нас кодификация на наказателноправната материя и субординацията в нормативната ни система налагат оправдаващите деянието обстоятелства да бъдат предвидени в акт на законово ниво (не и подзаконов такъв), и по-точно – в Наказателния кодекс^[16].

Доктрината обаче традиционно приема, че извън актуалната нормативна база също има факти, които придават непрестъпен характер на определено поведение поради липсата на обществена опасност у него.^[17] Като такива се приемат съгласието на пострадалия^[18], изпълнението на закона, увреждащата спортна дейност, упражняването на законно право, и др.^[19] Липсата на законова уредба на тези оправдаващи обстоятелства донякъде може да бъде компенсирана с извеждането им от общите принципите на правото и по-специално на наказателното такова. Въпреки това остава спорно какво е значението на такива нерегламентирани по нормативен ред факти за правораздавателната практика извън теоретичните разработки. В дейността на съдилищата директното позоваване на тази втора група оправдаващи обстоятелства почти не се среща, поради което примери в тази посока едва ли могат да бъдат цитирани. Въпреки това от научна гледна точка те безспорно заслужават внимание, доколкото обогатяват базата за сравнение и по този начин допринасят за ицясняване същността на нормативно уредените аналогични обстоятелства. На следващо място, без да имат пряко правно действие, формално нерегламентираните оправдаващи обстоятелства биха могли да доведат да снемане престъпния характер на извършени с оглед тях деяния, най-често tacere actio (по пътя на мълчаливото действие). Да кажем, в нашата практика не е известен случай на образувано наказателно производство за нанесена телесна повреда при спортна среща или за причинена материална щета по желание на пострадалия, като в тази посока могат да бъдат дадени и ред други примери. Вярно е, че най-често действието на такива факти е пречупено през призмата или на малозначителността в хипотезата на липсваща обществена опасност, или на несъставомерността от обективна страна – поради наличие на съгласие от страна на пострадалия (прим. при престъпленията против собствеността, половите престъпления и др., където липсата на съгласие е елемент от състава на престъплението^[20]).

Илюстрация за значението на нерегламентираните защитни основания, е прилагането на закона като оправдаващо обстоятелство при правомерното използване на физическа сила или огнестрелно оръжие съгласно чл.85 и чл.87 от ЗМВР. Когато хипотезата на закона е изцяло спазена, диренето на наказателна отговорност е осуетено ipso facto, т.е. и без поведението на полицейските служители да бъде разглеждано като неизбежна отбрана или нещо подобно. Примери в същата насока представляват принудителното изолиране (карантиниране) на заразно болни по чл.61 от Закона за здравето, отчуждаването при принудително изпълнение върху вещи на длъжника съгласно чл.474 от ГПК и ред други. Въпреки това в нашата правна система липсва адекватна оценка за наказателноправното значение на съгласието на пострадалия, изпълнението на закона и законното осъществяване на едно право. В това отношение би било полезно да се  последва положителния пример на други държави, където тези обстоятелства са изрично признати за оправдаващи от закона^[21]. Включването в българския наказателен закон на подобни основания за изключване общественоопасния характер на деянието (най-вече изпълнението на закона), съответства на изискването за нормативна яснота в наказателното право и ще допринесе за усъвършенстване на съдебната практика в тази област.

2.2 Различните хипотези на обществено оправдано засягане на правни интереси могат да бъдат диференцирани и според  тяхната относимост към отделните елементи на съответния институт. По-голямата част от тези случаи са свързани основно с обстоятелствата около извършеното деяние (приоритет на обективната им страна) – при неизбежната отбрана това е противоправното поведение, при крайната необходимост е непосредствената опасност, при оправдания стопански риск – нуждата да се избегнат значителни вреди или да се постигне общественополезен резултат, както и увреждащата спортна дейност, законното право при неговото упражняване и законът, когато се прилага. За разлика от тях, другите оправдаващи обстоятелства преимуществено са обусловени от характеристиките на субекта (приоритет на субекта), бил той активен или пасивен участник във фактическия състав, както е при деянието на служител под прикритие, увреждането на престъпник при неговото задържане и съгласието на пострадалото лице. Общото в изброените хипотези е особеното качество на лицето, което има отношение към увреждащото деяние, независимо дали го извършва или го търпи. Съответно отсъствието на такова качество прави недействително оправдаващото основание, т.е. възниква специфично условие за валидно действие на тази група обстоятелства. Разбира се, извеждането на общ водещ признак на тези оправдаващи факти не изключва значението на останалите им елементи от обективна страна, които очертават условията и пределите за тяхната реализация.

2.3 Друг важен разграничаващ белег при оправдаващите обстоятелства е обхватът на тяхното действие, т.е. относно кои престъпления или в какви области на обществения живот те могат да намерят приложение. Повечето от тези обстоятелства имат универсален характер и се отнасят до всички видове престъпни посегателства без оглед на обществената сфера, в която те се реализират. Такива принципно са неизбежната отбрана, изпълнението на закона, упражняването на законно право, крайната необходимост и задържането на престъпник. Последните три от посочените са ограничени единствено от условието извършеното при тях деяние да не води до причиняване смъртта на другиго, наказателната отговорност за което ще се носи от дееца. Без посоченото изключение обаче, тази група обстоятелства обхващат всички съставомерни деяния по наказателния кодекс и могат да влязат в действие във всяка област на обществения живот.

Обратно, други оправдаващи обстоятелства по дефиниция се прилагат само в конкретна обществено-икономическа сфера или дейност, прим. при оправданият стопански риск това е икономиката, при деянието на служител под прикритие – професионалната работа на тази категория лица, а при вредоносната спортна дейност – организирано упражняваната физическа активност със състезателен характер и по определени правила. Следователно извън рамките на дадено направление или отрасъл съответното обстоятелство не може да бъде приложено, прим. не се признава оправдан риск в медицината, а деянието на служителя вън от служебната му дейност под прикритие ще се разглежда като престъпление. Към тази група оправдаващи обстоятелства отнасяме и съгласието на пострадалия, което следва да се прилага единствено спрямо престъпни състави, включващи го като елемент от своята обективна страна, т.е. приложното му поле е ограничено според видовете престъпления (между тях определено не попада която и да форма на посегателство срещу живота на другиго).

3. Общи изисквания за прилагане на институтите по чл.12-13а от НК.

Диференцираното разглеждане на оправдаващите обстоятелства чрез групирането им по различни критерии е утвърден метод за научна систематика в правото. Такъв подход не е самоцелен и това се потвърждава факта, че той не само позволява да се разкрият специфичните признаци на всяко от тях, но въз основа на него могат да бъдат установени и общите им характеристики. Тези  повтарящи се признаци играят ролята на универсални предпоставки и/или условия за прилагане на изключващите обществената опасност обстоятелства, дефинирането на които би било методологически полезно за техния съдържателен анализ. Трябва да се направи важната уговорка, че доколкото на такава съпоставка подлежат конкретни фактически състави, извеждането на общи условия за действие на оправдаващите обстоятелства може да бъде отнесено само до нормативно предвидените от тях. Затова в сравнителен и обобщаващ аспект следва да бъдат разгледани единствено институтите по чл.12-13а от НК, доколкото само те имат изрично конкретизирано съдържание.

3.1. Визираните в чл.12-13а от НК хипотези са обединени от различна по своя характер необходимост, която е възникнала поради наличието на някаква специфична обстановка. Според случая това е нуждата от: отблъскване на едно противоправно поведение, предотвратяване на непосредствена опасност,  осуетяване бягство на престъпник, постигане на съществен общественополезен резултат или избягване на значителни вреди, или ефективно упражняване правомощията на служител под прикритие. Създадената особена ситуация налага предприемане на конкретно поведение, чрез което да се постигне общественополезен ефект и най-вече да бъдат защитени определени правни ценности (прим. да се предпазят от накърняване личните или имуществени права на гражданите, да се гарантира действието на правосъдието, да се осигури надлежното изпълнение правомощията на служителя от МВР и др.) В този смисъл извършването на такива вредоносни деяния винаги е предизвикано от съществуването на определена необходимост като резултат от сложилата се фактическа обстановка. По този ред обществената нужда от конкретна реакция придобива юридическо значение съгласно споменатата теория на социалната значимост и е в състояние да оправдае извършителя на увреждащото деяние.

3.2. Тази необходимост обаче трябва да е реална и актуална, която преценка се прави с оглед съвкупността от всички факти по казуса. Преди всичко констатацията за наличието на подобна необходимост се основава на възникването в действителността на предпоставящите  я обстоятелства. Освен това веднъж създадена, тя следва да не е преминала или да не е погасена с оглед настъпването на други факти, прим. нападението да не е отблъснато от трети лица, престъпникът вече да е бил задържан или операцията под прикритие да е приключила. Отпадането на очертаната необходимост логично ще бъда пречка за оправдаване на деянието и то ще се счита за престъпно на общо основание. При някои от разглежданите обстоятелства причината за тази необходимост може да се дължи в крайна сметка и на поведението на самия извършител (прим. предизвикване на непосредствената опасност при крайната необходимост или на вероятността за настъпване на значителни вреди при оправдания стопански риск). За прилагане на съответното оправдаващо обстоятелство обаче е без значение източникът на опасността, респ. – на нуждата от нейното избягване. Този принцип не зависи и от психичното отношение към опасността на причинилото я лице, дори то да е самият деец – дали се касае за безвиновно поведение или за някоя от формите на вината (умисъл или непредпазливост).

3.3 При наличието на реална необходимост от извършване на едно защитно деяние^[22] за преодоляване на определена опасност неизбежно се поставя въпросът за съразмерност на тези величини. Несъмнено не би било оправдано да се спаси нечии имот чрез причиняване на телесна повреда другиму или за утвърждаване прикритието на служителя от МВР да се извърши убийство. Логично е да се постави изискване за съответствие между естеството на създадената опасност и характера на деянието за нейното отстраняване, както и за пропорционалност между техните цели и последици – евентуални или настъпили. Наличието на такава реципрочност също е условие за валидно действие на всяко изключващо обществената опасност обстоятелство. Преценката за нейното съществуване е изцяло фактически въпрос, който се решава според обстоятелствата по всеки случай в тяхната съвкупност (съдържание на възникналата опасност, вероятност за настъпване на определени вреди, избраният метод или средство на защитното действие, благоприятстващи или не фактори от обстановката на неговата реализация, и т.н.). При определени условия е законово допустимо в известна степен балансът да бъде нарушен в полза на защитното деяние, без това да се отрази на неговата квалификация. Така е в случаите на превишаване пределите на неизбежната обрана поради уплаха или смущение или при нападение чрез проникване в жилище,  на незначително несъответствие между престъплението на задържаното лице и обстоятелствата по задържането му, на реализирането на по-големи вреди от избегнатите при оправдания стопански риск и т.н.

3.4. Освен общото изискване за пропорционалност между деянието и необходимостта от него, пред отделните обстоятелствата по чл.12-13а от НК са поставени и определени условия за тяхното валидно действие. Тези различни по своето съдържание  условия са включени във фактическият състав на всеки от институтите по цитираните разпоредби на наказателния закон, като някои имат по-общ характер, а други са пределно конкретизирани. Пример за абстрактно формулирани условия за валидност са : поведението на служителя под прикритите в рамките на определените му правомощия по закон, причиняването на вреди в рамките на необходимите предели при неизбежната отбрана или недопускане превишаване на необходимите и законосъобразни мерки при задържането на престъпник. По-конкретно или дори казуистично уредени са изискванията при оправданият стопански риск[23] (деянието да не противоречи на изрична нормативна забрана, да отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, както и да не поставя в опасност живота и здравето на другиго), при задържането на престъпник (да няма друг начин за неговото задържане), при крайната необходимост (да липсва друг начин за нейното избягване и причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените),и т.н.

Освен изрично посочени, някои от условията за валидност могат и да са мълчаливо (по подразбиране) въведени в разпоредбата на закона, прим. изискването за своевременност на неизбежната отбрана следва от непосредствения характер на нападението, а нейната допустимост само срещу човешка проява произтича от източника на опасността, легално определен чрез термина „нападател“. Обстоятелствените ограничения могат да са насочени към начина на реализация на защитното деяние (да не се причинява без необходимост явно прекомерна вреда на задържания престъпник, отбягването на опасност при крайната необходимост да не съставлява престъпление, да не се поставя в опасност живота или здравето на другиго при оправданият стопански риск, и др.), към неговите цели (причиняването на вреди на престъпник да е с цел неговото задържане за предаване на властите, вредите при крайната необходимост да целят спасяване на определени интереси или блага и др.), към момента на извършването им (деянията при крайна необходимост и неизбежна отбрана са приемливи само срещу непосредствени опасност или нападение, т.е. които те са възникнали и не са отминали, и др.) или към вредоносните последици от защитното деяние (те трябва да се по-малко значителни от предотвратените при крайната необходимост, деецът да е направил всичко, зависещо от него, за тяхното предотвратяване, и т.н.). Ограниченията също така могат да имат както обективен характер (защитата да съответства на характера и опасността на нападението, да няма друг начин за задържане на престъпника и др.), така и субективен (неизбежната отбрана да цели непосредствена защита на нечии интереси или права, а оправданият стопански риск – постигането на съществен обществено полезен резултат или избягването на значителни вреди); да въвеждат положителни предпоставки (служителят под прикритие да действа в изпълнение на законовите си правомощия), или отрицателни такива (оправданият стопански риск да не противоречи на изрична забрана). Изискванията за субсидиарност или за успешност на деянието не се отнасят за всички изключващи обществената опасност обстоятелства и не може да се разглеждат като общо условие, а като форма на особено ограничение при някои от тях.

Обща характеристика на разгледаните предели за реализация е, че те представляват специфични ограничения с различно съдържание, които законът поставя спрямо деянията по чл.12-13а от НК, за да бъдат те оправдани.

3.5. Представените общи изисквания относно изключващите обществената опасност имат различно действие. Така например породената необходимост от извършване на защитното деяние и нейната реалност и актуалност са предпоставки за принципното допускане на това деяние, тъй като те касаят предварително съществуващи факти. Напротив, изискването за съответствие (пропорционалност) между създадената необходимост и защитното деяние, както и специфичните нормативни ограничения при неговото извършване, представляват условия за правомерна реализация на деянието, тъй като се явяват последващи (текущи) критерии за изпълнение^[24]. И предпоставките за допустимост, и условията за правомерност играят ролята на критерии за валидност на всяко едно оправдаващо обстоятелство по българския НК, защото несъблюдаването на което и да е от тях изключва прилагането на това обстоятелства в практиката. Ето защо тези предпоставки и условия  следва да бъдат определени като законово установени общи изисквания за прилагане на институтите по чл.12-13а от НК, без спазването на които изключващите обществената опасност обстоятелства не могат да породят своето юридическо действие. То се изразява в настъпването на определени правни последици, между които винаги е осуетяване на наказателната отговорност за дееца, а в повечето случаи – и на задължението за гражданска обезвреда на причинените щети (не на гражданска отговорност, тъй като деянието по презумпция не е неправомерно, а обществено полезно).

За изчерпателност на изложението трябва да се отбележи, че съществува и едно допълнително изискване, което е общо предявено към посочените вече четири такива – те да съществуват в действителността. Дори деецът субективно да счита, че тези признаци не са сложени съвкупно в реалността, но те са налице, съответното оправдаващо обстоятелство ще намери приложение и ще се касае за привидно извършено (путативно) престъпление. Обратно – ако въпреки субективната нагласа у дееца, че общите изисквания (предпоставки и условия) са спазени в създадената ситуация, в действителност това не е така поне за едно от тях, то предвиденото от закона оправдателно основание  обективно няма да съществува. Вместо това ще възникне хипотезата на мнимо изключващо обществената опасност обстоятелство, за което поначало извършителят ще носи наказателна отговорност. Все пак тя може да бъде осуетена на друго основание, тъй като погрешните представи на автора на привидно защитното деяние изключва умисъла за него, а при определени условия – и непредпазливостта.

                                                                             *        *        *

Представеният бегъл анализ на съществуващите в българското наказателно право обстоятелства, изключващи обществената опасност на деянието, е насочен към постигането на три задачи от доктринерна гледна точка. Преди всичко формулирането на общо определение с научен характер би обособило оправдаващите обстоятелства в единна категория и ще улесни последващото им разглеждане като цялостен институт на наказателното право. От друга страна, групирането им по конкретни признаци дава основа за тяхната съпоставка и разкрива различията помежду им. По този начин основанията за приемане на едно деяние за лишено от обществена опасност могат да бъдат систематизирани, при което да се открои между тях и значението на онези, лишени от нормативна уредба. Не на последно място, извеждането на общи изисквания (предпоставки или условия) за прилагане на законово уредените оправдаващи факти определя аспектите на правното им действие, както и критериите за тяхната юридическа валидност.

Крайната цел на настоящото теоретично изследване има изцяло прагматичен характер – то да се превърне в основа за правилно разкриване същността и съдържанието на изключващите обществената опасност обстоятелства, което на свой ред да послужи за усъвършенстване дейността както на правоприлагащите органи, така и на законодателя.

[1] Пример в това отношение безспорно е основополагащият труд на Гиргинов, посветен на неизбежната отбрана и крайната необходимост – вж. Гиргинов, А. Неизбежна отбрана и крайната необходимост. С.: Сиби, 1995.; както и опитът на автора да съпостави деянието на служителя под прикритие с причиняването вреди на престъпник при неговото задържане – вж. Овчаров, М. Самостоятелният характер на институтите по чл.12а и 12б от Наказателния кодекс – обстоятелства, изключващи обществената опасност. – Юридически свят // СИБИ, 2020, №2.

[2] По думите на Велчев „понятието за обществената опасност е най-добрият инструмент за разбирането и оттам – за прилагането на тези разпоредби“  (по чл.12-13а от НК, бел. моя) – вж. Велчев, Б. Обществената опасност и българското наказателно право. С. : Сиела, 2017, с.210.

[3] Относно общото понятие за престъплението и ролята на обществената опасност за него, вж. Ненов, И. Наказателно право. Обща част – книга първа. С. : Софи-Р, 1992, с.232-238, и Стойнов, А. Наказателно право.Обща част. С. : Сиела, 1999, с.163-164.

[4] Общата хипотеза на формално съставомерни деяния, лишени от необходимата степен на обществена опасност,  се решава в плоскостта на малозначителността по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, която не е предмет на разглеждане тук.

[5] Ненов, И. Наказателно право. Обща част – книга втора. С. : Софи-Р, 1992, с.58.

[6] Съвсем отделен е въпросът доколко тази концепция на закона отговаря на легалното определение за обществената опасност по чл.10 от НК, което на свой ред търпи сериозни критики относно цялостния си смисъл и краен резултат. Според нас е налице очевидно противоречие в уредбатa de lege lata на изключващите обществената опасност обстоятелства и законовата дефиниция на самата обществена опасност като свойство на деянието, който въпрос макар  и несъмнено да има своите основания, но остава извън предмета на настоящето съчинение и ще бъде разгледан на друго място.

[7] Казаното означава, че идеята за преодоляване престъпния характер на деянието се базира на неговата обществена полезност като антипод на обществената опасност при престъплението. Така изведеният критерий за юридическо оправдаване на определени постъпки дава основание тази концепция на нашия НК да бъде определена като своеобразна теория за социалната значимост. Както личи, тя следва логиката на обществената опасност при престъпленията, но в обратен смисъл – изключва престъпния характер на едно съставомерно поведение с оглед неговата обществена полезност.

[8] Гиргинов изтъква обществената полезност и правомерността на тези обстоятелства, считайки, че не е достатъчно същите да бъдат определяни като изключващи обществената опасност и противоправността, доколкото така се посочва какво те не са вместо да се обясни какво всъщност представляват – вж. Гиргинов, А. Неизбежна отбрана и …, с.10.

[9] Те не бива да се бъркат с т. нар. в теорията извинителни обстоятелства, които дискредитират деянието от субективна страна, а не с оглед неговите обективни дадености.

[10] Smith, J.C. Justification and Excuse in the Criminal Law . London,1989, p.7-15.

[11] Knoll, P.J. Criminal Law Defences. Scarborough,1994, p.40-52.

[12] Schmidt, R Strafrecht Allgemeiner Teil. 11 Auflage, 2012, Rn.322 ff.

[13] За съдържанието на това понятие виж Келина С. Обстоятельства, исключающие преступность деяния: понятие и виды // Уголовное право. 1999. № 3. с.5; и Попов А. Н. Обстоятельства, исключающие преступность деяния: Серия “Современные стандарты в уголовном праве и уголовном процессе”. СПб., 1998, с.14.

[14] Дурманов, Н. Обстоятельства, изключающие общественую опасность и противоправность деяния. Советское уголовное право – Общая часть. Москва, 1961.

[15] Същият е окончателно установен в позитивното ни право с приемането на Наказателния кодекс от 1968г. – вж. Радева, Н. Наказателният кодекс от 1968 г. – нов етап в развитието на българското наказателно право – В: Научни трудове на УНСС, 2020, бр.2.

[16] Пример за противното дава Гиргинов, който разглежда като изключващо обществената опасност обстоятелство принудата към подчинение във въоръжените сили по чл.11 от Военнонаказателния закон от 1947г. (отм.) и чл.7 на Дисциплинарния устав на въоръжените сили на Република България (отм.) – вж. Гиргинов, А. Неизбежна отбрана и …, с.176-183.

[17] Твърдението на Долапчиев, че „основанията за изключване на противоправността не трябва да се търсят само в наказателния закон, или само в законите изобщо, а в целокупното право“, е валидно изцяло и за изключване на обществената опасност –  Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част …, с.210.

[18] Ненов посочва допълнителни условия, за да има наказателно правно значение съгласието на пострадалия – то да касае индивидуални лични или имуществени права и интереси, засягането им да е в пределите на допустимото, с него да не се преследва противообществена цел и съгласието да е действително и валидно – Ненов, И. Наказателно право. Обща част – книга втора…, с.83-86; друг критерий за действителност на това оправдаващо обстоятелство предлага проф. Долапчиев – дали даващият съгласие има действително право да разполага свободно с правния си интерес, т.е. ако не е засегнат друг частен или обществен интерес – Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част …, с.240-241.

[19] Между тях, но като обстоятелства, изключващи противоправността (не бива да се забравя, че в нейната основа лежи именно общественоопасният характер на деянието, т.е. тези свойства на престъплението са двете страни на едно и също явление), Долапчиев поставя и деянието в полза на пострадалия, упражняването на дисциплинарна власт и самоувреждането – вж. Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част …, с.239-251.

[20] Вероятно узаконяването на евтаназията в България би включило в обхвата на това оправдаващо обстоятелство и посегателствата срещу човешкия живот, защото за несъставомерно увреждане здравето на другиго примери могат да се намерят и в наши дни (промяна на пола или сериозни козметични интервенции по желание на лицето, ампутация на крайник поради медицинска необходимост и др.)

[21] За такива са приети съответно : в чл.35 от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк – законното реализиране на право, в чл.122 от Наказателния кодекс на Франция – прилагането на закона, в чл.21 от Наказателния кодекс на Испания – изпълнение на дълг или на служебни задължения, в чл.44 от Примерния наказателен кодекс на Организацията на независимите държави – изпълнението на закона, и т.н.

[22] Така, повече или по-малко условно могат да бъдат наричани деянията, извършени при условията на чл.12-13а от НК, защото те ачевидно са насочени към защита на индивидуални и/или обществени правни интереси, вкл. тези за нормално функциониране на правосъдието и за ефективно противодействие на престъпността.

[23] Колко тромава и практически неприложима е настоящата редакция на чл.13а от НК авторът и имал възможност да изложи в друго свое съчинение – вж. Овчаров, М. Оправданият стопански риск по българското наказателно право. – Правна мисъл // Издание на ИДП при БАН, 2020, №2.

[24]Предложената квалификация на изискванията за прилагане на институтите по чл.12-13а от НК в известен смисъл се базира на направеното от Гиргинов аналогично разграничение на признаците и условията за прилагане на неизбежната отбрана и крайната необходимост – вж. Гиргинов, А. Неизбежна отбрана и …, с.47.

#наказателен кодекс         #обществена опасност на престъпното деяние        #наказателно право          #обстоятелства, изключващи обществената опасност