Правно мнение от рубриката "Научни и практически публикации"
Обратно към основите, за да намерим пътя напред
Поводът за това мнение е текущият дебат относно възможността за обезщетяване на неимуществени вреди, понесени от юридически лица на общо основание – извън случаите, когато законът изрично предвижда такава възможност. Този неясен въпрос няма как да бъде решен, ако не се върнем към ясните неща, към основите на облигационното право, за да потърсим отговора му.[1]
Неимуществени вреди
Кои вреди са всъщност неимуществени по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Обикновено започваме с примери за възможните видове такива вреди, следвайки структурата на изречението в този текст от закона, но според мен ясният и напълно практичен отговор на законодателя всъщност е в края на изречението – тези вреди, размерът на които се определя от съда по справедливост, защото не съществува друг метод за определяне на този размер.
По аргумент от противното, имуществени вреди са онези, които не се налага да се определят от съда по справедливост, а имат размер, определен или определяем по друг начин, най-често – пазарна цена. Тоест, акцентът на законодателя не е върху видовете вреди (отграничаването на имуществени вреди от неимуществени вреди според засегнатото благо), а върху предвидения метод за измеримост, за определяне на размера на вредите при липсата на „обективно“ измерима стойност на увреденото благо. Затова въпросът всъщност следва да бъде размерът на кои вреди не може да се определи по друг метод, освен субективно от съда – по справедливост.
Имуществените вреди според българското право се доказват по избрания от увредения правен субект и допустим от закона начин, за определянето на размера им може да се използва вещо лице, тоест, размерът им е въпрос на факт и съдът ползва представените доказателства, за да прецени размера им като въпрос на доказан в процеса факт. Неимуществените вреди са такива не защото не са нанесени върху елемент от имуществото (в широк смисъл, както е посочено по-долу, а не върху материалните елементи на имуществото) на правния субект, а защото тези елементи от имуществото, върху които могат да се нанесат неимуществени вреди, са извън гражданския оборот и не са и не могат да бъдат отчетени в имуществото на правния субект по начин, който да позволява обективно определяне на размера им[2]. Законът релевира стойността на тези елементи единствено в случай на деликт, при което е необходимо определянето на размера на вредите, за да се определи размерът на обезщетението за това от съда.
Затова определянето на размера на неимуществените вреди е въпрос на право – въз основа на признатия от закона неписан източник на правото – справедливостта, и макар и съдът да ползва представени от понеслия вредите твърдения за техния претендиран размер (дори само това да е за цената на иска), и да може да ползва евентуално относими доказателства и дори експертиза от вещи лица като аргументи за наличието по-скоро на основанието (вероятното наличие на неимуществени вреди и причинно-следствената връзка с противоправно поведение на ответника) за такава претенция за неимуществени вреди, отколкото за техния размер, в крайна сметка определянето на размера на неимуществените вреди е прерогатив единствено на съда, който прилага разбирането си за справедливост, като определя размера на обезщетението, ограничен само от размера на предявения иск[3].
Имущество
Част от затруднението идва и от терминологията. Терминът „имущество“ се употребява с различен смисъл от законодателя, определен от теорията[4] като имущество в тесен смисъл и имущество в широк смисъл, а често и дори по отношение на отделни вещи и права. Общоприетото разбиране е, че „имущество в тесен смисъл“ е онова, което отговоря на теоретичното разбиране за „обект/и на правоотношението“, тоест, без да е свързано с конкретен правен субект, а „имущество в широк смисъл“ е имуществото в тесен смисъл, но вече конкретизирано според правния субект, който притежава това имущество, неговите признати от закона права (включително несъвършени права) и задължения (включително естествени задължения и морален дълг). Същевременно законът нарича вредите по чл. 52 „неимуществени“, което създава неправилното впечатление, че тези вреди са наречени така, защото са понесени върху обекти, които не са в имуществото на правния субект.
Ако обаче не представляват нарушение на имуществото в широк смисъл (което при физическите лица включва психически и емоционални блага, включително изрично признати от Конституцията на Република България) на увредения субект, неимуществени вреди не биха могли да бъдат претендирани, защото няма да има увредено имущество на конкретен правен субект, тоест, няма как изобщо да съществуват подлежащи на обезщетяване вреди.
Как ЗЗД използва термина „имущество“? С изключение на чл. 52, ЗЗД винаги използва термина в широкия му смисъл. Според чл. 133 ЗЗД имуществото в широк смисъл е онази съвкупност, която служи за обезпечение на кредиторите. Така е относно отделни елементи на имуществото в широк смисъл – в чл. 134 ЗЗД, който предвижда възможност да бъдат упражнени от кредитор „имуществените права“ на длъжника му, в чл. 225, ал. 2 ЗЗД относно формата за дарение на „движими имущества“, в чл. 226, ал. 2 ЗЗД относно нищожността на дарения на „бъдещо имущество“ и в чл. 281, ал. 1 ЗЗД относно задължението на довереника да пази повереното му за изпълнение на поръчката имущество.
Очевидно в ЗЗД се имат предвид елементите на имуществото, които нямат неимуществен характер по смисъла на чл. 52 ЗЗД и следователно става дума за елементи на имуществото, които са поставени в гражданския оборот и за които може да бъде определена стойност като въпрос на факт, с обективен метод на оценка, а не по справедливост, която е субективен метод на оценка, предоставен поради това единствено на съда. Поради това, че елементите от имуществото и благата, на които могат да бъдат нанесени неимуществени вреди, не са в граждански оборот, няма как да има обективна „пазарна“ стойност на обезщетението за накърняването им, и няма как да има друго основание за обезщетяването им освен конкретното извъндоговорно основание – деликт. Само на това основание възниква въпросът за размера на понесените вреди, които поради липсата на конкретна парична стойност като измерение на вредите, могат да бъдат оценени само по справедливост.
Паричното обезщетяване
Въпреки че по посочените причини самите елементи на имуществото, на които могат да бъдат нанесени неимуществени вреди нямат стойност, самите вреди върху тях подлежат на оценка за техния размер, и то от съда. Всички вреди, независимо дали възникват на договорно ли извъндоговорно основание, в крайна сметка се обезщетяват с пари – всеобщият еквивалент на стойността, особено при липсата на възможност за реално обезщетение в съответната натура.
В това отношение не следва да се търси разлика между имуществени и неимуществени вреди, независимо от обстоятелството, че за някои имуществени вреди може да се окаже практически възможно обезщетението да е в натура (например, по чл. 65, ал. 2 ЗЗД – със съгласие на кредитора). Кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо, различно от дължимото (чл. 65, ал. 1 ЗЗД), но не може да откаже изпълнение във всеобщия еквивалент, независимо дали става дума за имуществени или неимуществени вреди. Затова съдът няма избор, освен да постанови обезщетяване на неимуществените вреди в парична стойност.
Юридически и физически лица
Отричането на възможността на юридическите лица да притежават в имуществото си елементи, които да бъдат увредени така, че да се претендират неимуществени вреди, обикновено с иначе безспорния аргумент, че юридическите лица нямат самостоятелна психическа дейност и не могат да понесат вреди, свързани с такава дейност (увреждане на чест, достойнство и подобни), се основава на разбирането, че имуществата в широк смисъл на физическите и на юридическите лица са напълно еднакви по съдържанието си, което не е съвсем правилно, както и на друго неправилно разбиране – че неимуществените вреди са еднородни и могат да бъдат такива само по отношение на физически лица (в посочените вече примери). Имуществата на физическите и юридическите лица могат да бъдат еднакви (или поне сравними) единствено относно елементите на „имуществени“ права и задължения. Разликата в обхвата на имуществата в широк смисъл на физическите и на юридическите лица може да се установи включително при преглед на защитените от Конституцията на Република България права.
Законът несъмнено допуска юридическите лица да имат в имуществото си елементи, които не могат да бъдат оценени по обичайните методи, защото не са в граждански оборот (или поне не са самостоятелно в гражданския оборот), поради което не могат да бъдат осчетоводени по естеството си, но това не означава, че тези елементи не могат да бъдат увредени, за което да се дължи обезщетение. Безспорно е, че физическите лица имат в имуществото си такива елементи, които не могат да се остойностят сами по себе си и които няма как да са същите като тези на юридическите лица. За нанасянето на вреди на такива елементи от имуществото, които елементи не е необходимо да са непременно еднакви за двете категории лица, следва да има възможност за обезщетение при увреждането им, което да бъде определено от съда по справедливост, при липсата на друга възможност за оценка на размера на вредите. Възможността за договаряне на санкции за декликтна отговорност, посочена по-долу, е допълнителен аргумент за наличието на разликите в елементите на имуществото на физически и на юридически лица.
Договорна и деликтна отговорност за неимуществени вреди
Практически елементите на имуществото на един правен субект, които могат да бъдат засегнати от деликт и съответно, да им бъдат нанесени неимуществени вреди, са от типа на абсолютните права, които са противопоставими на всеки друг и съответно – могат да бъдат обект на посегателство от всеки друг. При липсата на конкретен насрещен субект обикновено няма как да се постави въпросът за договаряне на обезщетение за неимуществени вреди, особено при физическите лица, при които евентуална такава уговорка би била вероятно в противоречие с добрите нрави, поради естеството на обектите, на които могат да бъдат нанесени неимуществени вреди.
Понякога се договарят – по правило от юридически лица – санкции за нарушения на такива елементи с лица, с които правният субект договаря, типично – неустойки за нарушение на конфиденциалност на отношенията, разкриване на непублична информация, на лични данни и подобни, наличието на договорена санкция не следва да замести възможността за претенция на общо основание, освен ако неустойката не е договорена като изключваща.
Уговорката за обезщетяване за понесени имуществени санкции от орган със санкционна власт поради действия или бездействия на съдоговарящата страна не следва да преклудира възможността за търсене на неимуществени вреди от факта на понасяне на такива имуществени санкции от компетентен орган.
Тоест, юридическите лица биха могли, в хода на обичайната си дейност, да претърпят неимуществени вреди и при договорно неизпълнение, докато за физическите лица това би било по-скоро изключение.
Ето защо ми се струва, че юридическите лица трябва да имат възможност да претендират неимуществени вреди по смисъла на ЗЗД за увреждане на онези елементи от имуществото им, които не са в граждански оборот и нямат самостоятелна отчетна стойност.
