Публикацията не е преминала научна редакция. Съдържанието ѝ представлява мнението на нашия гост автор: Георги Пенчев. Редакцията не застава зад мнението на автора.

МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА БИОЛОГИЧНОТО РАЗНООБРАЗИЕ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Проф. д.ю.н. Георги Пенчев-Юридически факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”

Георги Пенчев професор по екологично право, д.ю.н. в Юридическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски"

05 януари 2025, 13:45 196

Увод

Междунородноправната защита на биологичното разнообразие е един от актуалните екологични проблеми на нашата съвременност особено в контекста на вредните последици от изменението на климата. С настоящото научно изследване се цели подпомагане на учени, практикуващи специалисти-еколози и обучавани лица в изучаването и анализа на международноправния режим на биологичното разнообразие. Във връка с това по-нататък ще бъдат разгледани накратко някои многостранни международни споразумения по опазване на биологичното разнообразие с оглед на правните мерки, предвидени в тях. По-голямо внимание ще бъде отделено на тези правни мерки в международните споразумения, които вменяват задължения за държавите-участнички в светлината на участието на Република България в тях.

От систематична гледна точка международното екологично право може да бъде обособено в 2 части – обща и специална. Общата му част включва тези международни споразумения, които имат по-цялостно значение за опазването на околната среда. Специалната му част е посветена на опазването на отделните природни ресурси, в случая – на биологичното разнообразие – или на дейности, оказващи значително въздействие върху околната среда. В контекста на тази систематика, настоящото научно изследване може да се окачестви като отделно подразделение на специалната част на международното екологично право.

За улеснение на учените, практикуващите специалисти и обучаваните лица е съставено приложение, съдържащо списък на международни многостранни споразумения по опазване на биологичното разнообразие с участието на Република България. Разглежданите в това научно изследване международни споразумения могат да бъдат подразделени условно на две групи, а именно с пряко и с косвено значение за опазването на биологичното разнообразие, разбирано като видове от дивата флора и фауна и техните местообитания. По-долу съответните международни споразумения ще бъдат разгледани в хронологична последователност.

I. Международни многостранни споразумения с пряко значение за опазването на биологичното разнообразие

I.1. Конвенция за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици (Рамсар – Иран, 2.02.1971 г.)

1.1. Обща характеристика на Конвенцията за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици

Тази конвенция е утвърдена от Република България с Решение на Министерския съвет № 389 от 18.11.1974 г. (необнародвано). Тя е в сила за нашата страна от 24.01.1976 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 56 от 10.07.1992 г. Впоследствие са направени следните изменения и допълнения на конвенцията: а) Протокол за изменение на Конвенцията за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици (Париж, 3.12.1982 г.). Той е в сила за нашата страна от 27.02.1986 г. и е необнародван самостоятелно, но фактически е обнародван в рамките на консолидирания текст на конвенцията, включващ това изменение, в ДВ, бр. 56 от 10.07.1992 г.; б) Изменения и допълнения, приети от Конференцията на страните по конвенцията (Регина – Канада, 28.05.1987 г. – не са влезли в сила). Те са приети от Република България с Решение на Бюрото на Министерския съвет № 76 от 10.04.1990 г. (необнародвано).

Разглежданата конвенция има важно значение за опазването на влажните зони с международно значение, които са местообитания на водолюбиви птици с оглед на тяхната миграция. То има значение за правния режим на защитените природни територии, в обхвата на които се намират такива влажни зони. Според А. Кис и Д. Шелтън тази конвенция е първият международен договор, базиран върху идеята, че местообитанието на застрашените видове трябва да бъде „фокусът на опазването” им и подчертават значението на влажните зони като „продуктивно” местообитание за множество птици и район за контрол върху наводненията[1]. Те изтъкват, че критерият „междунордното значение” спрямо влажните зони е свързан с обстоятелството, че те предстваляват добър представителен пример за местообитания, които играят „съществена хидроложка, биологична или екологична роля за естественото функциониране на речния басейн или крайбрежието”, или които „спомагат за повишаване на струпването на редки, уязвими или застрашени видове растения и животни”[2].

В чл. 1 от конвенцията фигурират дефиниции на две правни понятия, а именно „влажни зони” и „водолюбиви птици”, където в ал. 1 е указано, че „влажните зони” са „области, като блата, тресавища, торфени блата или вода независимо дали са естествени или изкуствени, постоянни или временни, с вода, която е статична или течаща, прясна, възсолена или солена, включително области с морска вода, чиято дълбочина при отлив не превишава шест метра”, а в ал. 2 е посочено, че „водолюбиви птици” са „птици, екологически зависими от влажните зони”.

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на влажните зони с международно значение като местообитания на водолюбиви птици по конвенцията:

1) установяване на задължение за държавите-участнички да определят на своята територия влажни зони с цел включването им в „Списък на влажните зони с международно значение” (наричан по-долу за краткост „Списъкът”), който се поддържа от Бюрото на страните по конвенцията, създадено с чл. 8 от нея, като международното значение на тези зони е с оглед на „екология, ботаника, зоология, лимнология или хидрология” (чл. 2). По данни на А. Кис и Д. Шелтън (към 1993 г. – бел. авт.) в този списък са включени 320 влажни зони, 80% от които се намират в Европа, Западна Азия и Северна Африка[3];

2) установяване на задължение за тези държави в процеса на планирането да предвиждат мерки за опазване на влажните зони, включени в Списъка и да информират Бюрото по чл. 8 за извършени промени на „екологичния характер” на тези зони (чл. 3);

3) установяване на задължение за същите държави да създават „естествени резерви” от влажни зони, независимо дали фигурират в Списъка, и да осигурят тяхното опазване, както и да насърчават научните изследвания, обучението на кадри и обмена на информация и по възможност да увеличават популацията на водолюбивите птици (чл. 4);

4) установяване на задължение за държавите-участнички да се консултират помежду си в случаите, когато една влажна зона се разширява извън територията на една държава или една „водна система” се споделя от няколко държави (чл. 5);

5) установяване на правна възможност за тези държави, когато е необходимо за запазване на горепосочените влажни зони, да свикват конференции на страните-участнички, които имат съвещателен характер (чл. 6);

6) установяване на задължение за същите държави на конференциите по чл. 6 да бъдат представлявани от експерти по влажните зони или водолюбивите птици (чл. 7);

7) оправомощаване на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси да изпълнява функциите на Бюро на страните по конвенцията, съчетано с изчерпателно изброяване на неговите задължения (чл. 8)[4].

В разглежданата конвенция липсват разпоредби относно принципите, от които да се ръководят държавите в дейността си по опазване на влажните зони с международно значение като местообитания на водолюбиви птици, както и за начина на решаване на споровете. Независимо от това, тя също може да оказва положително влияние върху правния режим на защитените природни територии у нас, в обхвата на които фигурират такива зони.

Първоначално Република България участва в конвенцията с 4 влажни зони: а) считано от 24.09.1975 г. – резерват “Сребърна” и резерват “Аркутино”; б) считано от 28.11.1984 г. – резерват “Атанасовско езеро” и природна забележителност “Дуранкулак”. Първоначално Република България участва в конвенцията с 4 влажни зони: а) считано от 24.09.1975 г. – резерват “Сребърна” и резерват “Аркутино”; б) считано от 28.11.1984 г. – резерват “Атанасовско езеро” и природна забележителност “Дуранкулак”. Понастоящем, по данни на МОСВ, Република България участва в Списъка по конвенцията с 11 влажни зони с международно значение („Рамсарски места”), които заемат 0,45% от територията на страната, а именно: „Атанасовско езеро” (в поддържан резерват „Атанасовско езеро”[5]), „Комплекс Беленски острови” (в природен парк „Персина”[6]), „Дуранкулашко езеро” (в защитена местност „Дуранкулашко езеро”[7]), „Остров Ибиша” (в поддържан резерват „Ибиша”[8]), „Шабленско езеро” (в защитена местност „Шабленско езеро”[9]), „Местността Пода” (в защитена местност „Пода”[10]), „Поморийско езеро” (в защитена местност „Поморийско езеро”[11]), „Комплекс Ропотамо” (в резерват „Ропотамо”[12]), „Езеро Сребърна” (в поддържан резерват „Сребърна”[13]), „Езеро Вая” (в защитена местност „Вая”[14]) и „Карстов комплекс Драгоманско плато” (в защитена местност „Алдомировско блато”[15])[16].

1.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Конвенцията за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици

В тази насока могат да се изтъкнат Закона за защитените територии (ЗЗТ – ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм. и доп.), Закона за биологичното разнообразие (ЗБР – ДВ, бр. 77 от 2002 г., изм. и доп.) и Закона за опазване на околната среда (ЗООС – ДВ, бр. 91 от 2002 г., изм. и доп.).

2. Конвенция по международната търговия със застрашените видове от дивата фауна и флора (Вашингтон, 3.03.1973 г.)

2.1. Обща характеристика на Конвенцията по международната търговия със застрашените видове от дивата фауна и флора

Тази конвенция е ратифицирана от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (ДВ, бр. 103 от 1990 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.04.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 6 от 21.01.1992 г. Основната причина за сключването на конвенцията е, струва ми се, разрастването на търговията, вкл. неправомерна, с такива видове или части от тях, особено с произход от развиващите се държави. Според А. Кис и Д. Шелтън конвенцията е базирана на международното сътрудничество между три групи държави – на вноса, трансграничния превоз и износа на застрашени видове от дивата фауна и флора, като тези видове, от своя страна, са изброени и подразделени на три категории, фигуриращи съответно в приложения I, II и III към този международен договор[17]. Те посочват, че (към 2005 г. – бел. авт.) в световен мащаб се наброяват над 1000 застрашени от изчезване и унищожаване видове от дивата фауна и флора[18]. Освен това те отбелязват, че тази конвенция „не е базирана върху пространствена концепция за защита (в случая – на застрашени видове от дивата фауна и флора – бел. авт.), а върху определена дейност, свързана с дивата природа: международната търговия”[19], като основният подход в този международен договор е „техниката на приложенията”[20].

В чл. I от тази конвенция фигурират дефиниции на редица правни понятия, сред които следва да бъдат споменати: „изразът[21] “видове” означава всеки вид, подвид или географски обособени популации от същите” (б. „а”); „изразът “екземпляр” означава: I) всяко животно или растение, независимо дали е живо или мъртво; II) ако се отнася за животно: за видовете, включени в Приложения I и II – всяка лесно разпознаваема част или производна от тях, а за видовете, включени в Приложение III – всяка лесно разпознаваема част или производна от тях, споменати по отношение на вида в Приложение III; III) ако се отнася за растение: за видовете, включени в Приложение I – всяка лесно разпознаваема част или производна от тях, а за видовете, включени в Приложения II и III – всяка лесно разпознаваема част или производна от тях, споменати по отношение на вида в Приложения II и III (б. „б”); „изразът “търговия” означава износ, реекспорт, внос и въвеждане от море” (б. „в”); „изразът “въвеждане от море” означава внасяне в държава на екземпляри от всякакви видове, уловени в морска среда, която не попада под юрисдикцията на нито една държава” (б. „г”); „изразът “научно ведомство” означава национално научно ведомство, определено в съответствие с чл. IХ” (б. „е”); изразът “ръководно ведомство” означава национално ръководно ведомство в съответствие с чл. IХ” (б. „ж”).

Чл. II от разглежданата конвенция е озаглавен „Основни принципи”, но в него фактически се посочват забрани или ограничения за търговията със застрашените видове от дивата фауна и флора в контекста на трите приложения към нея. Става дума за следните задължения за държавите-участнички: а) да съобразяват дейностите и действията на тяхната територия с Приложение I, което включва всички застрашени от изчезване видове, които са или биха могли да станат обект на търговия, като търговията с екземпляри от тези видове трябва да бъде обект на „особено строго регламентиране” с цел да не се поставя в по нататъшна опасност оцеляването им и да бъде разрешавана „само при изключителни обстоятелства”; б) да съобразяват дейностите и действията на тяхната територия с Приложение II, което включва: „а) всички видове, които, макар в момента да не са непременно застрашени от изчезване, биха могли да станат такива, освен ако търговията с екземпляри от такива видове не е обект на строго регламентиране с цел да се избегне използване, което е несъвместимо с оцеляването им; и б) някои видове, които трябва да станат обект на регламентиране, за да стане ефективен контролът върху търговията с екземпляри от видове, споменати в Приложение II в изпълнение на буква “а”; в) да съобразяват дейностите и действията на тяхната територия с Приложение III, което включва всички видове, които дадена страна в рамките на своята юрисдикция е определила, че са обект на регламентиране, с цел да се предотврати или ограничи тяхното използване, както и че са нуждаещи се от сътрудничеството на други страни при контрола на търговията; г) да забранят търговията с видовете по Приложения I, II и III, освен в случаи, регламентирани в конвенцията (съответно §§ 1-4).

По мое мнение, разпоредбите на чл. 3, от правно-техническа гледна точка, не са редактирани като правни норми-принципи, а като обикновени правни норми, установяващи по-общи задължения за страните-участнички за извършване на търговията с посочените видове. Следователно, наименованието н чл. II не отговаря на неговото съдържание.

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на застрашените видове от дивата фауна и флора по конвенцията:

1) установяване на специални правила, свързани с търговията с екземпляри от видовете, включени в Приложение I (чл. III).

Те се отнасят до редица задължения за държавите-участнички да уредят в законодателството си: а) издаване на разрешително за износ на екземпляр от видовете по Приложение I съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за издаването му[22]; б) издаване на разрешително за внос на екземпляр от видовете, включени в Приложение I и представяне на разрешително за износ или сертификат за реекспорт[23], съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за издаване на разрешителното за внос[24]; в) издаване на сертификат при реекспорт на видове по Приложение I, съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за неговото издаване[25]; г) издаване на сертификат за „въвеждане от море” на екземпляр от видовете по Приложение I от „ръководното ведомство на въвеждащата държава”, съчетано с изброяване на предпоставките за издаване на такъв сертификат[26] (съответно §§ 2-5);

2) установяване на специални правила относно търговията с екземпляри от видовете, включени в Приложение II (чл. IV).

Те се отнасят до определени задължения и за държавите-участнички да уредят в законодателството си: а) издаване на разрешително за износ на екземпляр от видовете по Приложение II съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за издаването му[27]; б) наблюдаване, от научното ведомство на страните-членки, както на разрешителните за износ, издавани от тази държава за екземпляри от видовете, включени в Приложение II, така и самия износ на такива екземпляри, като в случай че научното ведомство реши, че износът на екземпляри от някои от тези видове следва да бъде ограничен с цел запазването на вида в целия му обхват на равнище, съответстващо на ролята му в екосистемите, в които се среща и е значително над равнището, което би наложило включването на вида в Приложение I, да препоръчва на съответното ръководно ведомство да вземе подходящи мерки за ограничаване издаването на разрешителни за износ на екземпляри от този вид; в) предварително издаване и представяне на разрешително за износ на екземпляр от видовете по Приложение II или сертификат за реекспорт, в случаите на внос на такива видове; г) издаване на сертификат при реекспорт на видове по Приложение II, съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за неговото издаване[28]; д) издаване на сертификат за „въвеждане от море” на екземпляр от видовете по Приложение II от „ръководното ведомство на въвеждащата държава”, съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за издаването му[29]; е) правна възможност сертификатите по § 6 да се издават по препоръка на научното ведомство след консултации с други национални научни ведомства или при необходимост с международни научни ведомства, отнасящи се до периоди, ненадвишаващи една година за общия брой на екземплярите, които ще се въвеждат през тези периоди (съответно §§ 2-7).

3) установяване на специални правила, свързани с търговията с екземпляри от видовете, включени в Приложение III (чл. V).

Те се отнасят до някои задължения за държавите-участнички да уредят в законодателството си: а) издаване на разрешително за износ на екземпляр от видовете по Приложение III, съчетано с изчерпателно изброяване на предпоставките за издаването му[30]; б) издаване на сертификат за произход при внос на видовете по Приложение III, а в случай, че вносът е от държава, която е включила вида в Приложение III – и представяне на разрешително за износ; в) в случай на реекспорт, приемане от държавата-вносителка, на сертификата, издаден от ръководното ведомство на държавата реекспортьорка, за това, че екземплярът е бил обработен в съответната държава или се реекспортира от нея като доказателство, че по отношение на съответния екземпляр са били спазени изискванията на тази конвенция (съответно §§ 2-4).

Необходимо е да се отбележи обстоятелството, че в параграф 1 съответно на членове III, IV и V е налице редакционна слабост от гледна точка на правната техника и формалната логика. И в трите първи параграфи на тези членове от конвенцията фигурира израза: „Цялата търговия с екземпляри от видовете…(посочва се съответното относимо приложение I, II или III – бел. авт.), ще се извършва в съответствие с разпоредбите на този член”. Смятам, че беше излишно да фигурират разпоредби с такава редакция в посочените членове, защото следващите им параграфи фактически уреждат самия международноправен режим в тази насока, т.е. по достатъчно категоричен начин са формулирани определени задължения за държавите-участнички, които трябва да поемат по отношение на търговията с видовете, съответно по приложения I, II и III;

4) установяване на специални правила с по-общо значение за разрешителните и сертификатите по членове III, IV и V (чл. VI).

Те се отнасят до определени задължения на държавите-членки, а именно: а) разрешителното за износ да съдържа информацията, посочена в образеца по Приложение IV, като може да се използва за износ само в шестмесечен срок от датата на издаването му; б) разрешителните и сертификатите да съдържат названието на тази конвенция, името и съответния печат на ръководното ведомство, което го издава, и контролен номер, даден му от ръководното ведомство; в) всички копия от разрешителни или сертификати, издадени от ръководното ведомство, да са ясно обозначени, че са само копия, като такова копие не може да се използва вместо оригинала освен в указаните в него граници; г) за всяка пратка екземпляри да се изисква отделно разрешително или сертификат; д) ръководното ведомство на държавата-износителка на всеки екземпляр да анулира и задържа разрешителното за износ или сертификата за реекспорт, както и съответното разрешително за внос, представено във връзка с вноса на съответния екземпляр; е) правната възможност, „когато е необходимо и възможно”, ръководното ведомство да поставя белег върху някой екземпляр с цел да улесни разпознаването му, като в този смисъл изразът “белег” означава всеки неизличим отпечатък, оловна пломба или други подходящи средства за идентифициране на екземпляр, изработен така, че да затрудни максимално подправянето му от упълномощени лица (§§ 2-7).

В разпоредбите на този член също могат да се отбележат някои слабости от правно-техническа и формално-логична гледна точка.

На първо място, § 1 на чл. VI е редактиран, по мое мнение, несполучливо, подобно на изтъкнатите от мен слабости в тази насока в параграфи 1 съответно на членове III, IV и V. Тази разпоредба гласи: „Разрешителните и сертификатите, издадени съгласно членове III, IV и V, са в съответствие с този член ”. Смятам, че и тя, подобно на първите параграфи на членове III, IV и V, е излишна в текста на конвенцията, по аналогични съображения, изложени по-горе, т.е. в §§ 2-7 е регламентиран съответния международноправен режим чрез определяне на задълженията и правните възможности на държавите-членки с оглед на съдържанието на разрешителните и сертификатите за търговия със застрашените видове от дивата фауна и флора.

На второ място, изразът „когато е необходимо и възможно”, употребен в § 7 на чл. VI, по мое мнение, е неудачно подбран, защото създава възможности за отделни държави-участнички да избегнат необходимостта от поставяне, от ръководното им ведомство, на „белег” върху екземпляр от застрашен вид от дивата фауна и флора с цел да се улесни разпознаването му. Освен това, този израз, поради липса на конкретизация, създава възможности и за тълкуване в унисон с националните им интереси. По-добре щеше да бъде, ако този израз не беше употребен в конвенцията;

5) установяване на изключения от изискванията относно търговията със застрашените видове – обект на конвенцията (чл. VII).

Някои от тях са свързани, напр. с транзитното преминаване на тези видове, наличието на „лична или семейна собственост” върху тях, нетърговски заеми, дарения или обмен между учени и научни институции, пътуващи зоологически градини, циркове и изложби;

6) установяване на задължения за държавите-участнички да предприемат определени мерки по прилагане на изискванията на разглежданата конвенция (чл. VIII).

Те се отнасят до: а) включването на санкции, конфискация на екземпляри и възстановяване на разходи по извършване на конфискацията; б) преминаването през митническите пунктове с „минимално забавяне”; в) правната възможност за предоставяне на видовете в „спасителни центрове”; г) воденето на отчет на търговията с видовете по Приложения I, II и III; д) предоставянето на доклади до Секретариата на страните по конвенцията: аа) ежегодно за издадените разрешителни и сертификати; и бб) на всеки 2 години за „законодателните, нормативните и административните мерки”, предприети по изпълнение на изискванията на конвенцията; д) достъпа на обществеността до информация относно ежегодните и двугодишните доклади, ако тя „не противоречи на законите” (съответно §§ 1-8).

7) установяване на специални правила, свързани с ръководните и научните ведомства на държавите-участнички (чл. IX).

Те се отнасят до задължението за тези държави да определят едно или повече ръководни и научни ведомства за целите на конвенцията и да уведомят депозитаря за наименованията и адресите им, а при промана – да уведомят за това Секретариата.

Във връзка с тази правна мярка следва да се отбележи, че за Република България, по смисъла на конвенцията „ръководно ведомство” е Министерството на околната среда и водите (МОСВ), а „научни ведомства” са Институтът по ботаника с ботаническа градина, Институтът по зоология, Централната лаборатория по обща екология и Националния природонаучен музей – София (всички те към БАН – бел. авт.);

8) установяване на правна възможност за страните-членки да извършват износ или реекспорт за- или внос от държава, която не е участник в това международно споразумение, на видове – обект на конвенцията, ако съответната документация отговаря на изискванията на разглежданата конвенция (чл. X);

9) установяване на специални правила относно „Конференцията на страните” като периодична среща на държавите-участнички в конвенцията, свиквана от Секретариата и определяне на решенията, които могат да бъдат вземани на тази среща (чл. XI)[31];

10) установяване на специални правила, свързани с правния статус на Секретариата на страните-участнички в конвенцията (чл. XII);

11) установяване на специални правила относно контактите между Секретариата и ръководното ведомство на съответната държава-участничка в случаите на информация за увреждане на някой от видовете по приложения I и II в резултат на търговия или за „неефективно” прилагане на изискванията на конвенцията (чл. XIII).

В тези случаи, след като Секретариатът предостави информацията на ръководното ведомство на съответната държава, то трябва да отговори „във възможно най-кратки срокове” за предприетите „изправителни мерки”;

12) установяване на правна възможност за държавите-участнички да въведат в законодателството си по-строги мерки от тези по конвенцията, както и ограничения и забрани за търговията и превоза на видове, невключени в Приложения I-III на конвенцията (чл. XIV, § 1);

13) установяване на специални правила относно решаване на споровете по тълкуването и прилагането тази конвенция (чл. XVIII).

Те се решават чрез преговори, а ако не се постигне съгласие, страните по спора могат да отнесат спора за решаване пред Постоянния арбитражен съд в Хага, чието решение е задължително за спорещите страни.

Към конвенцията фигурират 4 приложения. Приложения І, ІІ и ІІІ са ненаименовани и включват списъци на отделни застрашени видове от дивата флора и фауна, които се актуализират на всеки 3 години и се съхраняват в МОСВ, а Приложение ІV също е ненаименовано и съдържа образец на разрешително за износ на такива видове[32].

Извършени са следните изменения и допълнения на конвенцията:

а) Изменение на чл. ХІ, § 3, буква “а”, прието от Конференцията на страните по конвенцията (Бон, 22.06.1979 г.). То е ратифицирано фактически от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 1990 г.). То е в сила за нашата страна от 16.04.1991 г. и е обнародвано самостоятелно в ДВ, бр. 6 от 21.01.1992 г. С изменението на горепосочената разпоредба на конвенцията се оправомощава Конференцията на страните да приема и „финансови разпоредби”, свързани с прилагането на конвенцията.

б) Изменение на чл. ХХІ, прието от Конференцията на страните по конвенцията (Габороне – Ботсвана, 30.04.1983 г. – не е влязло в сила). То също е ратифицирано фактически от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (ДВ, бр. 103 от 1990 г.).

2.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Конвенцията по международната търговия със застрашените видове от дивата фауна и флора

В тази насока може да се изтъкне ЗБР (чл. 70-108.

3. Конвенция за опазване на мигриращите видове диви животни (Бон, 23.06.1979 г.)

3.1. Обща характеристика на Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни

Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 23.07.1999 г. (ДВ, бр. 69 от 1999 г.), в сила е за нашата страна от 1.11.1999 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г. Обект на конвенцията са преди всичко мигриращите видове диви животни. За целта в чл. I, § 1, б.”а” е установена дефиниция на понятието „мигриращ вид”, където е указано, че това е „цялата популация или всяка географски отделена част от популацията на даден вид или по-низш таксон диви животни, значителна част от чиито индивиди периодично и предсказуемо пресичат една или повече национални граници на юрисдикция”. Що се отнася до местообитанията на тези видове, от значение са дефинициите на други две понятия, уредени също в чл. I, § 1, а именно: „местообитание” означава всяка област от ареала на мигриращия вид, в която има подходящи условия за живот за този вид” (буква „g”); „ареал” означава всички земни или водни площи, които даден мигриращ вид обитава, в които престоява временно или които прекосява или прелита по време на нормалния си миграционен път” (буква „f”).

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на мигриращите видове животни по конвенцията:

1) изброяване на „основните принципи”, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността им по опазване на мигриращите видове (чл. II).

Те се отнасят до задължението на тези държави: а) да предприемат необходимите мерки за защита на тези видове, които са с „неблагоприятен природозащитен статус”[33]; б) да предприемат мерки за избягване на застрашеността на тези видове; в) да си сътрудничат, вкл. да насърчават научните изследвания в тази област, да осигурят „незабавна защита на видовете по приложение I и да се стремят към сключване на международни споразумения за защита на видовете по приложение II.

По мое мнение, редакцията на тези принципи в чл. II, от правно-техническа гледна точка, не е сполучлива, защото те са редактирани по-скоро като обикновени правни норми – задължения за държавите-участнички, а не по-абстрактно и лаконично, като правни норми-принципи, с ясно изразени действия или дейности, които определят посоката на развитие на съответната правна уредба и съдържанието на обикновените правни норми, които са обусловени от тях[34].

Според А. Кис и Д. Шелтън т.нар. „природозащитен статус” е „важна концепция”, залегнала в разглежданата конвенцията, изразяваща се в „сумата от въздействия” върху мигриращите видове диви животни, които за дълъг период от време определят тяхното разпределение и количество, а също така това е и критерий за определяне на приложимите правила на конвенцията спрямо опазването на тези видове[35];

2) установяване на специални правила, свързани със застрашените мигриращи видове по приложение I (чл. III).

Те се отнасят до: а) препращането към приложение I относно изчерпателното изброяване на застрашените мигриращи видове (§ 1); б) предпоставките за включване или изключване на някой от видовете към това приложение (§§ 2 и 3); в) задължението за държавите в региона на миграция на съответния вид да предприемат мерки за защита на местообитанията му[36] и да предотвратяват или отстраняват вредните последици от факторите, които застрашават състоянието на мигриращите видове (§ 4); г) задължението за същите държавите в региона на мигриращия вид да забранят улова му, с определени изключения, свързани с научни изследвания, извънредни обстоятелства и др. (§ 5); д) правната възможност за „Конференцията на страните” (ръководен орган на страните по конвенцията – бел. авт.) да препоръчва на страните в региона на миграция на съответния вид предприемането на определени мерки за неговото опазване (§ 6); e) задължението за държавите-участнички да уведомяват Секретариата (помощен орган на страните по конвенцията – бел. авт.) за изключенията по ал. 5 (§ 7).

Според Д. Шелтън и А. Кис един мигриращ вид трябва да се смята за „застрашен”, когато е в опасност от изчезване спрямо целия или значетелна част от съответния „обсег” на обитаване (поземлен участък или воден обект, където съответния вид временно престоява, пресича или прелита по всяко време на неговия нормален миграционен маршрут)[37];

3) установяване на специални правила, относно мигриращите видове, които могат да бъдат обект на международни споразумения по приложение II (чл. IV).

Те се отнасят до: а) препращането към приложение II относно изчерпателното изброяване на тези мигриращи видове (§ 1); б) правната възможност, ако обстоятелствата налагат, даден мигриращ вид да бъде включен както в приложение I, така и в приложение II (§ 2); в) правната възможност за държавите-участнички, намиращи се в региона на миграция на съответния вид по приложение II, да се стремят към сключване на международни споразумения за тяхното опазване, като отдават приоритет на видовете с „неблагоприятен природозащитен статус” (§ 3); г) правната възможност за тези държави да сключват двустранни споразумения за опазване на тези видове (§ 4); и д) задължението за същите държави да уведомяват Секретариата за сключването на международни споразумения „по силата на разпоредбите на този член” (§ 5);

4) установяване на специални правила, свързани с „основните насоки” за сключване на международните споразумения, отбелязани в конвенцията, включващи и основните им реквизити (чл. V)[38];

5) установяване на специални правила относно задълженията на държавите-участнички в региона на миграция на съответния вид за поддържане на връзка с- и предоставянето на информация на Конференцията на страните и Секретариата (чл. VI);

6) установяване на специални правила, свързани с правния статус и организацията на дейност на Конференцията на страните (чл. VII);

7) установяване на специални правила относно правния статус на Научния съвет като консултативен орган на Конференцията на страните (чл. VIII);

8) установяване на специални правила, свързани с правния статус на Секретариата, който се подпомага в дейността си от изпълнителния директор на ЮНЕП (чл. IX);

9) установяване на специални правила относно начина на решаване на споровете, свързани с тълкуването и прилагането на конвенцията, а именно чрез преговори или, ако не се постигне съгласие по този начин, чрез арбитраж пред Постоянния арбитражен съд в Хага[39] (чл. XIII).

Към конвенцията фигурират 2 ненаименовани приложения. Първото от тях се отнася до изчезващите мигриращи видове, а второто – до мигриращите видове, които могат да бъдат предмет на споразумения[40].

3.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни

В тази насока могат да се изтъкнат ЗБР, ЗЗТ и ЗООС.

4. Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания (Берн, 19.09.1979 г.)

4.1. Обща характеристика на Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания

Тази конвенция е сключена под егидата на Съвета на Европа. Тя е ратифицирана от Република България с Решение на Великото народно събрание от 25.01.1991 г. (ДВ, бр. 13 от 1991 г.), с резерва по чл. 22, § 1. Резервата гласи: “На основание член 22, параграф 1 от Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания от 1979 г., Република България си запазва правото да не прилага разпоредбите на конвенцията по отношение на следните видове, включени в приложение 2 към посочената конвенция: бозайници – европейски лалугер, вълк, кафява мечка, дива котка; влечуги – зелен гущер, ивичест гущер, ливаден гущер, стенен гущер, кримски гущер, македонски гущер, сива водна змия; земноводни – далматинска жаба. Защитата на тези видове в Република България не се налага, тъй като техните популации на територията ѝ са многочислени”. Конвенцията е в сила за нашата страна от 1.05.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 23 от 10.03.1995 г.

Основната цел на разглежданата конвенция е установяване на сътрудничество между държавите за опазване на видовете от дивата флора и фауна и техните местообитания при отделяне на „специално внимание” върху застрашените и уязвими видове, вкл. мигриращите (чл. 1). Според А. Кис и Д. Шелтън думите „специално внимание”, относими към застрашените и уязвими видове от дивата флора и фауна означават, че държавите са задължени да установят в законодателството си защита на тези видове „при всички обстоятелства, независимо от това дали поставените проблеми са трансгранични, или не са”[41]. Освен това те изтъкват, че в тази конвенция са залегнали няколко „модерни концепции” и посочват за пример определянето на видовете от дивата флора и фауна и техните местообитания като непреходна ценност, които трябва да се опазват в интерес и на бъдещите поколения, както и изтъкването на защитата на местообитанията на тези видове като „съществен елемент” на тяхното опазване като видове[42].

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на видовете от дивата европейска флора и фауна и техните местообитания по конвенцията:

1) установяване на задължение за държавите-участнички да вземат необходимите мерки за поддържане или адаптиране на популацията на дивата флора и фауна на такова равнище, което отговаря на екологичните, научните и културните изисквания, като се отчитат икономическите изисквания, условията за отдих, както и нуждите на подвидове, разновидности или форми, изложени на риск, в дадени райони (чл. 2);

2) установяване на задължения за тези държави: а) да развиват националната си политика в разглежданата област, като отделят специално внимание на застрашените, уязвимите и ендемичните[43] видове и на застрашените местообитания и съобразно изискванията на конвенцията, б) да провеждат процеса на планиране и „развитие”, както и борбата срещу замърсяването на околната среда при отчитане на необходимостта от запазване на дивата флора и фауна; в) да стимулират образованието и да разпространяват обща информация относно необходимостта от запазване на видовете от дивата флора и фауна и техните местообитания (чл. 3, съответно §§ 1-3);

3) установяване на специални правила, свързани със защитата на природните местообитания на видовете от дивата Европейска флора и фауна (чл. 4).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да предприемат „съответните и необходимите” законодателни и административни мерки за осигуряване на запазването на природните местообитания на видовете от дивата флора и фауна, особено на тези, които са изброени в приложения I и II, както и да осигурят запазването на застрашените „от изчезване”[44] (в смисъл на „от увреждане” – бел. авт.) природни местообитания; б) задължението за тези държави да отчитат в своята „политика за планиране и развитие” изискванията за запазване на защитените райони, споменати в предходния параграф, така че да се избегне или сведе до минимум всякакво влошаване на (екологичната – бел. авт.) ситуация в такива райони; в) задължението за същите държави „да обръщат специално внимание” на защитата на области, които са важни за мигриращите видове, изброени в приложения II и III, и които имат „подходящо разположение спрямо миграционните маршрути, като райони на зимуване, събиране, хранене, размножаване и смяна на перушината”; г) задължението за страните-участнички да „координират в необходимата степен своите усилия за защита на естествените местообитания, посочени в този член, когато те са разположени в погранични райони” (съответно §§ 1-4).

Тази правна мярка има особено значение за защитените природни територии, в обхвата на които се намират такива местообитания;

4) установяване на специални правила относно опазването на видовете от дивата Европейска флора и фауна (чл. 5-9).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да вземат съответните необходими законодателни и административни мерки за осигуряване на специална защита на видовете от дивата флора, изброени в приложение I, като забранят умишленото бране, събиране, отрязване или изкореняване на такива растения и, доколкото е необходимо, притежаването или продажбата на тези видове (чл. 5); б) задължението за тези държави да предприемат съответните необходими законодателни и административни мерки за осигуряване на специална защита на видовете от дивата фауна, изброени в приложение II, като установят забрани за редица дейности, които ги увреждат или застрашават от изчезване[45] (чл. 6); в) задължението за същите държави да вземат съответните и необходимите законодателни и административни мерки за осигуряване на защитата на видовете от дивата фауна, изброени в приложение III, да регулират всяко използване на видовете от дивата фауна, изброени също в приложение III с оглед на предотвратяване на опасността за съществуването на тези популации при отчитане на разпоредбите на чл. 2, като се използват специфични мерки в тази насока[46] (чл. 7); г) задължението за страните-участнички, по отношение на залавянето или убиването на видове от дивата фауна, изброени в приложение III, и в случаите, когато в съответствие с чл. 9 се прилагат изключения за видове, изброени в приложение II, да забранят използването на всички произволни средства, които биха довели в някои райони до изчезването или „сериозното нарушаване” на популациите на даден вид, и по-специално на средствата, посочени в приложение IV (чл. 8); д) правната възможност за тези държави да въвеждат изключения от изискванията на чл.чл. 4-8 при определени предпоставки, като представят на всеки 2 години доклад на „Постоянния комитет” по чл. 13 за въведените изключения и причините, които са довели до въвеждането им (чл. 9);

5) установяване на специални правила, свързани с мигриращите видове (чл. 10).

Те се отнасят до следните задължения за държавите-участнички: а) да координират своите усилия за защитата на мигриращите видове, изброени в приложения II и III, чийто район на разпространение се намира на тяхна територия (§ 1); б) да предприемат мерки, „за да бъдат сигурни”, че сезоните, през които се забранява ловът, и/или на други мерки, регулиращи използването, установени в съответствие с чл. 7, параграф 3, буква „а”, са адекватни и отговарят на нуждите на мигриращите видове, изброени в приложение III (§ 2);

6) установяване на специфични задължения и правни възможности за държавите-участнички за опазване на видовете и техните местообитания – обект на конвенцията (чл. 11 и 12).

Те се отнасят до: а) задължението за тези държави: аа) да си сътрудничат за реализацията на мерките по конвенцията и да насърчават изследванията в разглежданата област; бб) да насърчават „повторното въвеждане в естествената им среда на местни видове от дивата флора и фауна, когато това би допринесло за запазването на даден застрашен от изчезване вид, при условие че първо[начално] се направи проучване на опита на други договарящи страни с цел да се установи дали такова повторно въвеждане би било ефективно и приемливо”; вв) „строго” да контролират въвеждането на видове, които не са местни; гг) да информират „Постоянния комитет” по чл. 13 за видовете, ползващи се от пълна защита на тяхната територия, които не са включени в приложения I и II (чл. 11); б) правната възможност за същите държави „да вземат мерки за запазване на дивата флора и фауна и на техните естествени местообитания, които са по-строги от мерките, предвидени в тази конвенция” (чл. 12);

7) установяване на специални правила относно „Постоянния комитет” на държавите-участнички в конвенцията (чл. 13-15).

Те се отнасят до неговия правен статус, представителство, правото на глас при вземането на решения, правната възможност за правителствени и неправителствени (международни и национални) организации да присъстват като наблюдатели на заседанията на Постоянния комитет, правната възможност за този комитет да организира срещи на групи от експерти, както и задължението на Постоянния комитет да представя на Комитета на министрите на Съвета на Европа доклад за своята работа и за прилагането на конвенцията.

Във връзка със създаването на горепосочения „Постоянен кометет”, А. Кис и Д. Шелтън изтъкват, че разглежданата конвенция има „най-пълноценната институционална структура” в сравнение с другите регионални природозащитни конвенции[47];

8) установяване на специални правила, свързани с начина на решаване на споровете по тълкуването и прилагането на конвенцията (чл. 18).

Те се отнасят до: а) правомощието на Постоянния комитет да съдейства за доброволното решаване на спора; б) правната възможност за решаване на спора чрез преговори между страните по него; в) прибягването до арбитражна процедура за решаване на спора.

Към тази конвенция фигурират 4 приложения, както следва: Приложение І. Строго защитени видове от флората; Приложение ІІ. Строго защитени видове от фауната; Приложение ІІІ. Защитени видове от фауната; Приложение ІV. Забранени средства и методи за убиване, лов и други форми на използване[48].

Разгледаното регионално международно споразумение несъмнено ще играе положителна роля за опазване на видовете от Европейската дива флора и фауна и техните местообитания и съответно – за подобряване на опазването на защитените природни територии, в обхвата на които се намират такива местообитания.

4.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания

В тази насока могат да се посочат ЗЗТ, ЗБР и ЗООС.

5. Споразумение за опазване на популациите от европейски прилепи (Лондон, 4.12.1991 г.)

5.1. Обща характеристика на Споразумението за опазване на популациите от европейски прилепи

Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 23.07.1999 г. (ДВ, бр. 69 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 9.12.1999 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г. Извършени са следните изменения и допълнения на този международен договор: а) Изменение, прието на заседание на Срещата на страните по споразумението (Бристол, 20.07.1995 г.). Това изменение е ратифицирано от Република България със закон от 23.07.1999 г. (ДВ, бр. 69 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 8.01.2000 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.; б) Изменение, прието на третата сесия на Срещата на страните по споразумението (Бристол, 26.07.2000 г.). Това изменение е ратифицирано от Република България със закон от 12.04.2001 г. (обн., ДВ, бр. 41 от 2001 г.). То е в сила за нашата страна от 18.11.2001 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 35 от 22.04.2005 г.

Разглежданото споразумение има връзка с Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни от 1979 г. и фактически е призвано да детайлизира нейния предметен обхват по отношение на прилепите. То има косвено значение за защитените природни територи поради обстоятелството, че местообитанията на тези представители на дивата фауна обикновено се намират в обхвата на такива територии.

Най-напред трябва да се отбележи обстоятелството, че наименованието на разглежданото международно споразумение претърпя промяна, извършена с неговото изменение от 2000 г. Първоначалното му наименование, при сключването му в 1991 г., беше „Споразумение за опазване на прилепите в Европа”. С изменението от 2000 г., посочено по-горе, то придоби сегашното си наименование. По мое мнение, настоящото наименование на това международно споразумение е формулирано несполучливо поради включването в него на термина „популации”. За целта могат да бъдат изтъкнати два аргумента.

На първо място, в съдържанието на терминът „опазване”, в случая – на прилепите – се включва, от екологоправна гледна точка, както съответния вид, така и неговите популации. В справочната ни литература се посочва, че под „популация” следва да се разбира „съвкупност от индивиди на даден вид, обединени от по-малка или по-голяма територия (определена част от ареала на вида) и от известно генетично родство, отнасящи се към една или няколко биогеоценози”, като се доуточнява, че индивидите от популацията се характеризират „с еднотипни външни признаци, сходни адаптации, единна специфична реакция спрямо въздействието на факторите на средата”[49]. От това определение може да се направи констатацията, че фокусът на вниманието е насочен към множеството индивиди с определени биологични особености, които обитават и определен географски ареал (респ. район, регион). Следователно, излишно беше да се включва терминът „популациите” в наименованието на споразумението, въведен с изменението му в 2000 г., тъй като от екологоправна гледна точка терминът „опазване” има широко съдържание, което включва не само отделния вид, но и множеството такива видове, вкл. възможностите им за размножаване.

На второ място, в дефиницията на правното понятие „прилепи”, залегнала в разпоредба на това международно споразумение, която ще бъде посочена по-долу, фигурира думата „популациите”, което означава, че те се включват в неговото съдържание.

Дефиницията на правното понятие „прилепи”, регламентирана в чл. I, б. „b” от споразумението, която има основополагащо значение с оглед на предметния му обхват, претърпя дори две изменения. Първоначалната редакция на тази разпоредба гласеше: „прилепи” означава европейските популации на CHIROPTERA (Rhinolophidae и Vespertilionidae), които се срещат в Европа и неевропейските държави в региона”. С изменението на споразумението в 1995 г., тя придоби следната редакция: „прилепи” означава европейските популации на MICROCHIROPTERA (Molossidae, Rhinolophidae и Vespertilionidae), които обитават Европа и неевропейските държави в региона”. С изменението на споразумението в 2000 г., вече настоящата (т.е. действащата понастоящем) редакция на тази разпоредба гласи: „прилепи“ означава популации на видове на Chiroptera, както са посочени в приложение № 1 към това споразумение, срещащи се в Европа и в неевропейските държави в региона”. От правно-техническа гледна точка, този подход на съставителите на това международно споразумение, вкл. на неговите изменения трябва да се избягва в бъдеще. Честите изменения (в случая през около 5 години) на дефиницията на горепосоченото правно понятие не е добър пример за ефективно международното сътрудничество.

Следва да се изтъкнат и още две слабости на разглежданото споразумение от правно-техническа гледна точка.

Първата от тях е свързана с изменението му в 1995 г., когато бе въведен т.нар. „Списък на видовете прилепи, за които се прилага това споразумение” без да се посочва дали става дума за приложение към споразумението! Този недостатък беше преодолян с изменението на разглежданото споразумение в 2000 г., с което, в качеството на допълнение, беше официално оформено като Приложение № 1 такъв списък на видове прилепи, срещащи се в Европа.

Втората от тях се отнася до дефиницията на понятието „в Европа”, уредена в чл. I, б. „f”, където е указано, че това „означава континента Европа”. Смятам, че включването на такава дефинитивна правна норма беше излишно в разглежданото споразумение, тъй като дори от географска гледна точка е ноторно, че думата „Европа” логически е свързана с континента „Европа”, т.е. няма друг континент с такова наименование!

Горепосочените слабости създават впечатлението за липса или недостатъчен брой юристи – тесни специалисти в областта на екологичното право с опит в съставянето на нормативни актове сред групата на разработващите и приемащите споразумението, вкл. неговите изменения. Същевременно тези примери са показател и за необходимостта от изучаването на учебната дисциплина „екологично право” като задължителна в юридическите факултети на университетите във всяка една държава.

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на европейските прилепи, както и на техните местообитания, по това споразумение:

1) установяване на задължения за държавите-участнички да: а) определят един или повече компетентни органи по прилагане на споразумението и да съобщят техните наименования и адреси на останалите страни-участнички в него; б) се консултират със всяка сттрана по споразумението относно въвеждането на „подходящата административна и финансова подкрепа за споразумението” (чл. II, съответно §§ 2 и 3). Следва да се отбележи, че съгласно § 1 на този член: „Това споразумение е споразумение в смисъла на § 3 на чл. IV на конвенцията”[50]. По мое мнение, включването на разпоредбата на § 1 на чл. II, беше излишно от правно-техническа гледна точка, защото връзката на разглежданото споразумение с Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни е изтъкната в преамбюла на споразумението;

2) установяване на специални правила, свързани с „основните задължения” на страните-участнички (чл. III).

Те се отнасят до: а) забраната за „умишленото улавяне, затваряне или убиване на прилепи, освен при наличие на разрешение от нейната компетентна институция”; б) идентифицирането на онези места в рамките на своята юрисдикция, които са „важни за природозащитния статус, включително за защитата на прилепите”, а също така и на техните местообитания – но при отчитане на „икономическите и социалните условия”, както и определянето и защитата от увреждане и унищожаване на „важни за храненето на прилепите територии”[51]; в) преценяването на „значимостта на местообитания, важни за прилепите” при вземането на решения относно това, „кои местообитания да бъдат защитени от гледна точка на общи природозащитни цели”; г) вземането на „подходящи мерки за насърчаване на опазването на прилепите и на осведомяването на обществеността за значението на тяхното опазване”; д) възлагането на компетентен орган на „отговорността за осигуряване на консултация по въпросите, засягащи опазването и управлението на прилепите” на територията на съответната държава, „особено по отношение на прилепите, обитаващи постройки”, както и обмена на информация с другите държави-участнички за придобития опит в това отношение; е) насърчаването, „когато е подходящо”, на изследователски програми, свързани с опазването и „управлението на прилепите”[52], както и консултацията с други страни-участнички по отношение на тези изследователски програми и полагането на усилия за координиране на изследователските и природозащитните програми; и ж) отчитането, „когато е подходящо”, на потенциалния ефект на пестицидите върху прилепите при оценка на пестицидите за употреба и полагането на усилия за замяна на препаратите за обработка на дървесина, които са силно токсични за прилепите, с техни безопасни аналози (съответно §§ 1-8).

Смятам, че употребата на израза „когато е подходящо” в §§ 7 и 8 на този член снижава ефективността на този международен договор, защото създава условия за тълкуване, свързано с националните интереси на съответната държава. Поради това, уместно е подобни изрази да се избягват в текста на международните споразумения в областта на опазване на околната среда;

3) установяване на специални правила относно прилагането на това споразумение на национално равнище (чл. IV).

Те се отнасят до две задължения за държавите-участнички, а именно да: а) приемат и прилагат „такива законодателни и административни мерки, каквито може[53] да са необходими с цел ефективността на това споразумение”; б) да приемат в националното си законодателство по-строги мерки за опазването на прилепите, вкл. на техните популации (съответно §§ 1 и 2);

4) установяване на специални правила, свързани с правния статут и организацията на дейност на „Срещата на страните” като орган на държавите-участнички в споразумението, вземащ управленски решения (чл. V)]

5) установяване на задължение за страните-участнички да представят отчети на всяка среща на страните по споразумението за изпълнението му на национално равнище и да го разпространяват на другите държави-участнички „не по-късно от 90 дни преди откриването на редовната среща” (чл. VI);

6) установяване на специални правила относно начина на решаване на споровете по тълкуването и прилагането на този международен договор (чл. IX).

В тази разпоредба е изтъкнат само един начин в тази насока, а именно чрез преговори между спорещите страни. Това обстоятелство, според мен, снижава ефективността на разглежданото международно споразумение, защото трябваше да има и други алтернативи, напр. отнасяне на спора пред Постоянния арбитражен съд в Хага, а впоследствие пред Международния съд на ООН.

Освен горепосочените слабости на този международен договор, може да се изтъкне и още една, а именно липсата на разпоредба, изброяваща правните принципи, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността си по опазване на европейските прилепи. Върху този проблем е уместно да се помисли de lege ferenda на следващи срещи на страните-участнички.

Към споразумението фигурира едно приложение – Приложение № 1 – с наименование “Видове прилепи, спещащи се в Европа, за които това споразумение се прилага”[54].

5.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Споразумението за опазване на популациите от европейски прилепи

В тази насока могат да се изтъкнат ЗБР, ЗЗТ и ЗООС.

6. Конвенция за биологичното разнообразие (Рио де Жанейро, 5.06.1992 г.)

6.1. Обща характеристика на Конвенция за биологичното разнообразие

Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 29.02.1996 г. (ДВ, бр. 22 от 1996 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.07.1996 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 19 от 2.03.1999 г. Тя беше приета на Конференцията на ООН по околната среда и развитието, проведената в гр. Рио де Жанейро, Бразилия през 1992 г.

Основните цели на конвенцията са изтъкнати в чл. 1, а именно: „опазване на биологичното разнообразие, устойчиво използване на неговите компоненти и справедлива и разумна подялба на ползите, произтичащи от използването на генетични ресурси чрез съответен трансфер на необхдими технологии, вземайки предвид всички права върху тези ресурси и технологии, и чрез подходящо финансиране”.

Правното понятие „биологично разнообразие”, което има основополагащо значение за това международно споразумение, е дефинирано в чл. 2, където е указано, че: „биологично разнообразие” означава многообразието между живите организми от всички източници, включително сухоземни, морски и други водни екосистеми, и екологичните комплекси, към които принадлежат; това включва разнообразие в рамките на отделния вид, между видовете и в екосистемите”. Логическото тълкуване на тази дефиниция може да ни доведе до извода, че съдържанието на това понятие включва видовете от флората и фауната и техните местообитания.

От значение за правния режим на биологичното разнообразие в защитените природни територии са дефинициите и на други две правни понятия, регламентирани също в чл. 2, а именно: „местообитание” се нарича мястото или типът месторастене, където един организъм или популация се срещат естествено”; „защитена територия” означава географски определена територия, която е обявена или управлявана с оглед постигане на конкретни природозащитни цели”. Смятам, че от правно-техническа гледна точка чл. 2 не е редактиран сполучливо, тъй като дефинициите на отделните правни понятия не са разграничени една от друга с точки или букви.

В чл. 3 от конвенцията е направен опит за регламентиране на правните принципи, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността им по опазване на биологичното разнообразие, вкл. в защитените природни територии. Там е указано, че тези държави имат, съобразно Устава на ООН и принципите на международното право, „суверенното право да използват своите собствени ресурси съобразно собствената им екологична политика и отговорността да гарантират, че дейностите под тяхната юрисдикция или контрол не причиняват щети на околната среда на други държави или на региони извън границите на националната им юрисдикция”. По мое мнение, редакцията на тази разпоредба не е сполучлива, тъй като можеше фразата да бъде по-лаконична и само да бъдат изтъкнати по същество двата специални принципи, залегнали в тази разпоредба, а именно принципите на: а) суверенно право на ползване на природните ресурси съобразно провежданата екологична политика, и б) извършване на дейностите и действията на територията на съответната държава по начин, който не уврежда околната среда на територията на други държави.

Според А. Анастасов разглежданата конвенция има „рамков” характер, тъй като формулира „основни принципи, цели и институционална рамка”, като изтъква, че тя е „най-всеобхватният международен договор за опазване на видовете и екосистемите” в сравнение с други конвенции, които регулират „специални категории на биоразнообразието”[55]. В тази насока немският юрист-еколог Г. Футазар посочва тази конвенция като много добър пример за реализацията на екосистемния подход в международноправния режим на биологичното разнообразие[56].

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на биологичното разнообразие, вкл. и защитените природни територии по конвенцията:

1) установяване на задължение за държавите-участнички да си сътрудничат в опазването и „устойчивото използване”[57] на биологичното разнообразие (чл. 5).

В тази насока Д. Шелтън и А. Кис с основание изтъкват, че „устойчивото използване” на биологичното разнообразие (на световно равнище – бел. авт.) не може да се постигне само с усилията на една държава, а чрез сътрудничеството[58] на всички държави. От друга страна, А. Анастасов с основание подлага на критика израза „доколкото е възможно и подходящо”, употребен и в други разпоредби на конвенцията, като посочва, че по този начин се създават условия за различно тълкуване в зависимост от националните интереси[59]. Неговата критика заслужава подкрепа, като към нея бих добавил, че с този израз се създават дори условия за заобикаляне на изискванията на това международно споразумение;

2) установяване на задължение за тези държавите да предприемат „основни мерки” в тази област, които се изразяват в две насоки: а) приемане и осъвременяване на стратегии, планове и програми за опазване и устойчиво използване на биологичното разнообразие; и б) интегриране на опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие в отрасловите („секторните”) стратегии, планове и програми (чл. 6); установяване на задължение за държавите-участнички да си сътрудничат в опазването и „устойчивото използване”[60] на биологичното разнообразие (чл. 5).

2) установяване на задължение за тези държавите да предприемат „основни мерки” в тази област, които се изразяват в две насоки: а) приемане и осъвременяване на стратегии, планове и програми за опазване и устойчиво използване на биологичното разнообразие; и б) интегриране на за опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие в отрасловите („секторните”) стратегии, планове и програми (чл. 6);

3) установяване на задължение за същите държави, „доколкото е възможно и подходящо”, да извършват идентифициране и управление, в контекста на чл.чл. 8-10, на дейностите по опазване на биологичното разнообразие (чл. 7).

По-специално става дума за: а) идентифицирането на компонентите на биологичното разнообразие, които са важни за неговото опазване и устойчиво използване, като се има предвид списъкът с категориите в приложение I; б) извършването на наблюдение (мониторинг) и контрол чрез вземане на проби и други методи на идентифицираните компоненти на биологичното разнообразие по б. „а“, като се обръща особено внимание на тези, изискващи спешни мерки за опазване, и на тези, които предлагат най-голям потенциал за устойчиво използване; в) идентифицирането на процеси и категории дейности, които имат или могат да имат значително вредно въздействие върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, и наблюдение и контрол върху последствията им чрез вземане на проби и други средства; г) поддържането и организирането „чрез какъвто и да е механизъм на данни, произтичащи от идентифицирането и мониторинга на дейностите по букви „а“, „b“ и „c“ (съответно букви “a”-“d”);

4) установяване на специални правила, свързани с опазване “in situ”[62] на биологичното разнообразие (чл. 8).

Те се отнасят до редица задължения за страните-участнички, „доколкото е възможно и подходящо” в тази насока, които имат значение и за защитените природни територии, и по-специално до: а) създаването на система от защитени (природни – бел. авт.) територии или територии, където е необходимо да се вземат специални мерки за опазване на биологичното разнообразие; б) разработването, където е необходимо, на указания за избор, установяване и управление на защитени (природни) територии или териториите, където е необходимо да се вземат специални мерки за опазване на биологичното разнообразие; в) регулирането или управлението на биологичните ресурси[63] във или извън защитените природни територии с цел да се осигури тяхното опазване и устойчиво използване; г) осигуряването на опазване на екосистемите[64], естествените местообитания и поддържане на ценните популации от видове в естествената им среда; д) осигуряването на екологосъобразно и устойчиво развитие в територии, съседни на защитените, с цел бъдещо разширяване на тези територии; е) възстановяването на деградиралите екосистеми и осигуряване на възстановяването на застрашените видове чрез разработване и прилагане на планове или стратегии за управление; ж) създаването или поддържането на средства за регулиране, управление или контрол на рисковете, свързани с използването и получаването на живи модифицирани организми, резултат на биотехнологии, които организми могат да имат вредни въздействия върху околната среда и да засегнат опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, като се вземат предвид и рисковете за човешкото здраве; з) предотвратяването на въвеждането на чужди видове, които заплашват екосистемите, местообитанията или местните видовете, и контрол и унищожаване на тези чужди видове; и) осигуряването на необходимите условия за съвместимост между сегашния начин на опазване на биологичното разнообразие и устойчивото използване на неговите компоненти; й) уважаването и поддържането, съгласно националното законодателство, на познанията и опита на местното население и общностите с традиционен начин на живот, съвместим с опазването и устойчивото използване на биологичните ресурси; к) създаването и развиването на законодателство за защита на застрашените видове и популации; л) регулирането и управлението, където са установени значителни вредни въздействия върху биологичното разнообразие, съгласно чл. 7, на съответните процеси и категории дейности; и м) сътрудничеството в предоставянето на финансова и друга помощ за опазване „in-situ“ по предходните букви, особено за развиващите се страни (съответно букви “a”-“m”);

5) установяване на специални правила относно опазване “ex-situ”[65] на биологичното разнообразие (чл. 9).

Те също се отнасят до редица задължения за страните-участнички, „доколкото е възможно и подходящо” в тази насока, които имат значение и за защитените природни територии, и по-специално до: а) предприемането на мерки за „ex-situ“ опазване на компонентите на биологичното разнообразие, за предпочитане в страната, от която произхождат тези компоненти; б) изграждането и поддържането на съоръжения за „еx-situ“ опазване и научни изследвания на растенията, животните и микроорганизмите, за предпочитане в страната, от която произхождат генетичните ресурси; в) предприемането на мерки, „при подходящи условия”, за възстановяване на застрашените видове и за тяхното повторно въвеждане в естествените им местообитания; г) регулирането и управлението на събирането на биологични ресурси от естествените им местообитания за целите на „еx-situ“ опазването, така че да не се застрашават екосистемите и популациите „in-situ“, освен ако се изискват временни „еx-situ“ мерки съобразно предходната буква; д) сътрудничeството при осигуряване на финансова и друга помощ за „еx-situ“ опазване, съобразно предходните букви, вкл. и при изграждането и поддържането на облекчения за „еx-situ“ опазване в развиващите се страни;

6) установяване на специални правила, свързани с устойчивото използване на компонентите на биологичното разнообразие (чл.10).

Те се отнасят до следните задължения, „доколкото е възможно и подходящо” за държавите-участнички: а) предлагането на националните органи, вземащи решения в тази област, на мнение за опазването и устойчивото използване на биологичните ресурси; б) предприемането на такива мерки за използване на биологичните ресурси, с които се цели избягване или свеждане до минимум на вредното въздействие върху биологичното разнообразие; в) защитата и насърчаването на традиционното използване на биологичните ресурси в съответствие с културните обичаи, които са съвместими с изискванията за опазването и устойчивото им използване; г) подпомагането на местното население да развива и прилага „оздравителни” (т.е. възстановителни – бел. авт.) действия в „разрушените” (в смисъл на „увредените” – бел. авт.) области, където биологичното разнообразие е намаляло; и д) насърчаването на сътрудничеството между правителствените институции и частния сектор при разработването на методи за устойчиво използване на биологичните ресурси (съответно букви „a”-„e”);

7) установяване на задължение, „доколкото е възможно и подходящо” за страните-участнички да предприемат „икономически и социално обосновани мерки за стимулиране на опазването и устойчивото използване на компонентите на биологичното разнообразие” (чл. 11);

8) установяване на задължение за държавите-участнички да насърчават научните изследвания и обучението в областта на опазване на биологичното разнообразие, вкл. да подпомагат развиващите се държави в тази насока (чл. 12);

9) установяване на задължение за тези държави да подпомагат и насърчават пропагандирането на опазването на биологичното разнообразие, както и разработването на програми за обучение и осведомяване на обществеността по отношение на опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие (чл. 13);

10) установяване на специални правила относно оценката и свеждането до минимум на вредните въздействия върху биологичното разнообразие (чл. 14).

Те се отнасят до задълженията за държавите-участнички, „доколкото е възможно и подходящо”: а) да въведат в законодателството си процедура по оценка на въздействието върху околната среда на проекти, които биха могли да имат значително вредно въздействие върху биологичното разнообразие, за да се избегне или сведе до минимум това въздействие, и където е възможно, да осигурят участие на обществеността в тези процедури; б) да въведат „подходящи мерки”, с които се осигурява своевременно отчитане на екологичните последици на програмите и политиките, които биха могли да имат значително вредно въздействие върху биологичното разнообразие; в) да подпомагат, на базата на взаимност, уведомяването, обмена на информация и консултации по дейностите под тяхна юрисдикция или контрол, които биха могли да нанесат значителни вреди на биологичното разнообразие на други държави или територии извън границите на националната юрисдикция, чрез насърчаване на сключването на съответни двустранни, регионални или многостранни споразумения; в) да уведомят незабавно застрашената държава за предстоящата опасност, в случаите на непосредствена и тежка опасност или увреждане, произлизащи под юрисдикцията или контрола на страната, които биха могли да нанесат значителни вреди на биологичното разнообразие в района под юрисдикцията или контрола на друга държава или извън границите на националната юрисдикция, както и да предприемат действия за предотвратяване или свеждане до минимум на тази опасност или вреда; г) да осигурят създаването на национална система за реагиране в случай на промишлени аварии, природни бедствия или други причини, които са тежка и непосредствена заплаха за биологичното разнообразие, и да насърчават международното сътрудничество в помощ на националните усилия и, където е подходящо и съгласувано, с държавите или регионалните организации за икономическа интеграция, за създаването на съвместни планове за спешно реагиране (съответно букви „a”-„d”);

11) установяване на специални правила, свързани с достъпа до „генетични ресурси”[66] (чл. 15).

Те се отнасят до: а) правомощието за съответната държава-участничка да определя достъпа до генетичните си ресурси съобразно националното законодателство; б) задължението за страните-участнички да полагат усилия за създаване на условия за улесняване на достъпа до генетичните ресурси за използване по екологичен начин от други договарящи страни, и да не налагат ограничения, които противоречат на целите на тази конвенция; в) изискването за „генетични ресурси” по смисъла на конвенцията да се смятат само тези, „които са предоставени от договарящи страни, от които тези ресурси произхождат, или страни, които са ги придобили по силата на тази конвенция”; г) изискаването достъпът до генетичните ресурси да бъде обект на взаимно съгласие, и по-специално на предварително съгласие с договарящата се страна, осигуряваща тези ресурси, освен ако това не е определено по друг начин от тази страна; д) задължението за държавите-участнички да провеждат научни изследвания върху генетичните ресурси, предоставени от други договарящи страни, с пълното участие, където е възможно, на тези страни да провеждат научни изследвания върху генетичните ресурси, предоставени от други договарящи страни, с пълното участие, където е възможно, на тези страни; е) задължението на тези държави да взимат „подходящи законови, административни или политически мерки” в съответствие с чл.чл. 16 и 19 и където е необходимо, посредством финансовите механизми, установени в чл.чл. 20 и 21, с цел справедлива подялба на резултатите от тези изследвания, развитие и печалбите, получавани от търговското и друг вид използване на генетичните ресурси с договарящата страна, осигуряваща такива ресурси, като тази подялба се осъществява на базата на взаимоизгодни условия (§§ 1-7);

12) установяване на специални правила относно трансфера на технологии и достъпа до тях (чл. 16).

Те се отнасят до следните задължения за държавите-участнички: а) признавайки, че технологиите включват и биотехнологиите и че достъпът и трансферът на технологии между договарящите страни са важни за постигането целите на тази конвенция, да осигурят и/или улеснят достъпа или трансфера към други договарящи страни на технологии, които са от значение за опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие или да използват генетичните ресурси като не причиняват значителни щети на околната среда; б) достъпът до технологиите и трансферът им към развиващите се страни да се осигурява и/или улеснява при най-благоприятни условия, включващи концесии и преференции, въз основа на взаимна договореност, а когато е необходимо, в съответствие с финансовите механизми, установени в чл.чл. 20 и 21, като в случаите, когато технологиите са защитени от патент или други права на интелектуална собственост, достъпът и трансферът на технологии да осигурява защита на правата на интелектуална собственост; в) да вземат „необходимите законодателни, административни или политически мерки” с цел договарящите страни и по-специално развиващите се страни, които осигуряват генетичните ресурси, да имат осигурен достъп до технологиите или до трансфера на технологиите, които използват тези ресурси; г) да вземат „подходящи законодателни, административни или политически мерки” с цел да се улесни достъпът на частния сектор до съвместните разработки и трансфера на технологии, споменати в § 1, за обща полза на правителствените институции и частния сектор на развиващите се страни и в тази връзка да отчитат задълженията по §§ 1, 2 и 3 на този член; и д) признавайки, че патентните и други права на интелектуална собственост могат да окажат влияние върху прилагането на тази конвенция, да си сътрудничат в тази област, която е обект на национално законодателство и международно право с оглед на това, тези права да бъдат поносими и да не противоречат на целите на конвенцията (съответно §§ 1-5)[67];

13) установяване на задължение за страните-участнички за обмен на информация относно опазването на биологичното разнообразие (чл. 17);

14) установяване на задължение за тези държави да участват в техническото и научното сътрудничество в областта на опазване на биологичното разнообразие както между тях, така и с други държави, вкл. развиващи се, и с международни организации (чл. 18);

15) установяване на специални правила, свързани с използването на биотехнологиите и разпределението на ползите от тях (чл. 19).

Те се отнасят до следните задължения за държавите-участнички: а) да предприемат „подходящи законодателни, административни и политически мерки”, за да се осигури ефективното участие в дейностите, свързани с биотехнологични изследвания в тези държави, и особено в развиващите се държави, които осигуряват генетичните ресурси за тези изследвания, и където е възможно – в държавите, предоставящи тези ресурси; б) да предприемат „всички разумни мерки”, за да се осигури приоритетен достъп при справедливи условия за договарящите страни, предимно развиващи се страни, до ползите от биотехнологиите, разработени въз основа на генетични ресурси, осигурени от тези договарящи страни, като достъпът да се осъществява на базата на взаимно договорени условия; в) да „обръщат внимание” върху (вероятно се има предвид „да обмислят” бел. авт.) необходимостта от създаване на процедури, включително и особено при вземане на предварително съгласие по отношение на безопасен трансфер, работа със и използване на модифицирани живи организми, получени в резултат на биотехнологии, които могат да окажат вредно въздействие върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие; г) да осигуряват, пряко или чрез посредничеството на физическо или юридическо лице под тяхна юрисдикция, под която съответната държава осигурява организми, споменати в § 3, всяка налична информация за потенциално вредни въздействия на отделните организми върху договарящата страна, в която тези организми се въвеждат (съответно §§ 1-4);

16) установяване на специални правила относно финансовите ресурси (чл. 20).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да осигурят финансиране на дейности по опазване на биологичното разнообразие съобразно националните си „планове, приоритети и програми”; б) задължението за развитите държави да осигурят нови и допълнителни финансови ресурси, за да помогнат на развиващите се държави в изпълнение на задълженията им по конвенцията, въз основа на договореност между развиващите се държави и институциите по чл. 21, като „държавите в преход към пазарна икономика” могат доброволно да поемат задълженията на развитите държави; в) правната възможност за развитите държави да подпомагат финансово развиващите се държави в изпълнение на задълженията им по конвенцията въз основа на двустранни, регионални и други споразумения; г) задължението за страните-участнички да отчитат степента, до която развиващите се държави могат да изпълняват ефективно своите задължения по тази конвенция в зависимост от изпълнението от страна на развитите държави на техните задължения по конвенцията, свързани с финансови ресурси и трансфер на технологии; д) задължението за тези държави, в своите действия за финансиране и трансфер на технологии в пълна степен да отчитат специфичните нужди и специалните условия в най-слабо развитите страни; е) задължението за същите държави да вземат предвид специалните условия, произтичащи от зависимостта, разпределението и разположението на биологичното разнообразие в развиващите се държави, особено в малките островни държави; ж) задължението за тези държави да обръщат внимание върху специалното положение на развиващите се държави, включително тези, които са най-уязвими екологически, като държави с пустинни или полупустинни зони, крайбрежни и планински райони (съответно §§ 1-7);

17) установяване на специални правила, свързани с „финансовия механизъм” на конвенцията (чл. 21).

Те се отнасят до създаването на „механизъм за управление на финансовите ресурси за развиващите се държави” за целите на конвенцията, като дарения или концесии, чиито основни елементи са описани в този член, който ще функционира под ръководството и финансовия контрол на „Конференцията на страните” (ръководен орган на страните по конвенцията – бел. авт.), която, от своя страна, определя и вноските на страните-участнички в този механизъм;

18) установяване на специални правила относно „Конференцията на страните” (чл. 23).

Те се отнасят до учредяването, организацията на дейността и правния статус на „Конференцията на страните”, както и правната възможност за други държави и международни организации да участват като наблюдатели в заседанията на този ръководен орган;

19) установяване на специални правила, свързани със Секретариата на страните по конвенцията (чл. 24).

Те се отнасят до учредяването и правния статус на Секретариата като изпълнителен и помощен орган на Конференцията на страните.

20) установяване на специални правила относно Спомагателния орган за научни, технически и технологични консултации (чл. 25).

Те се отнасят до създаването и правния статус на този орган към Конференцията на страните, в състава на който се включват „правителствени представители, експерти в съответни[те] области”. В нашата правна доктрина А. Анастасов подлага на критика състава на този орган, като отбелязва, че доминирането на държавни служители и политици в членския му състав снижава „качеството, академичният и експертният характер на неговите препоръки”[68]. По мое мнение становището му е дискусионно. Текстът на английски език на чл. 25, § 1, изр. трето от конвенцията[69], от една страна, и логическото тълкуване на тази разпоредба, от друга страна, могат да ни доведат до извода, че става дума за правителствени предствавители, които са експерти в съответната област на опазване на биологичното разнообразие. Следва да се обърне внимание върху факта, че в обнародвания текст на конвенцията в ДВ, бр. 19 от 1999 г., в горепосочената разпоредба след думите „правителствени представители” е сложена запетая, а не съюзът „и” пред думите „експерти в съответни области”, от което може да се направи констатацията, че в случая не става дума за два вида представители на държавите-членки (т.е. на държавни служители от правителствата и отделно от тях и на експерти), а единствено за правителствени представители, които са експерти именно в съответната област на опазване на биологичното разнообразие. Независимо от това уточнение, смятам че становището на А. Анастасов разкрива полезност за развитието на научна дискусия в тази насока. Струва ми се, че то е продиктувано от желанието му за засилено експертно присъствие в учредените органи на конвенцията, което, от своя страна, заслужава подкрепа;

21) установяване на задължение за държавите-участнички да предоставят на Конференцията на страните на интервали, определени от нея, доклади за прилагането на конвенцията (чл. 26);

22) установяване на специални правила относно решаването на споровете по тълкуването и прилагането на конвенцията (чл. 27).

Те са: а) чрез преговори между спорещите държави, а ако не се постигне съгласие – чрез посредничество на трета държава; б) при непостигане на съгласие по тези два начина – чрез избор на един от следните два начина, който се приема за задължителен: аа) уреждане чрез арбитраж в съответствие с процедурата по част 1 на приложение II; и бб) предоставяне на спора в Международния съд на ООН; в) при непостигане на съгласие по никой от предходните начини за уреждане на спора – чрез предоставяне на спора за помирение съгласно част 2 на приложение II, „освен ако страните не се споразумеят по друг начин”;

23) установяване на правна възможност за приемане от държавите-участнички, на протоколи към конвенцията, както и на изменения и допълнения на конвенцията и протоколите към нея, на среща на Конференцията на страните (съответно чл.чл. 28 и 29);

24) установяване на забрана за уговорки при присъединяването на определена държава към конвенцията (чл. 37).

Това изискване е важно, тъй като евентуални уговорки биха могли да обезсмислят участието на съответната държава в разглежданата конвенция поради кръга от необходимите международни задължения, които тя трябва да поеме за реализация на нейните цели. Във връзка с това С. Божанов отбелязва, че при евентуално допускане на резерви би се нарушил баланса между конкретно поеманите от съответната държава задължения и „възможността (чрез изключения) този баланс да бъде нарушен”[70].

25) определяне за Депозитар на конвенцията – Генералния секретар на ООН (чл. 41) – обстоятелство, с което се демонстрира нейната значимост и универсален характер.

Към конвенцията фигурират 2 приложения, озаглавени както следва: Приложение І. Определяне и мониторинг; Приложение ІІ. Арбитраж[71].

6.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Конвенцията за биологичното разнообразие

В тази насока може да се изтъкнат ЗБР, ЗЗТ и ЗООС.

Трябва да се отбележи обстоятелството, че към разглежданата конвенция фигурират два протокола, както и един допълнителен протокол към единия от тях, към които се е присъединила и Република България. Те имат организационен и естественонаучен характер и ще бъдат разгледани по-долу.

6.3.1. Протокол от Картахена за биологична безопасност към Конвенцията за биологичното разнообразие (Монреал, 29.01.2000 г.)

6.3.1.1. Обща характеристика на Протокола от Картахена за биологична безопасност към Конвенцията за биологичното разнообразие

Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 26.07.2000 г. (ДВ, бр. 65 от 2000 г.), в сила е за нашата страна от 11.09.2003 г. и е обнародван в ДВ, бр. 83 от 19.09.2003 г.

Протоколът от Картахена за биологична безопасност към Конвенцията за биологичното разнообразие фактически детайлизира разпоредбите на чл. 8, б. „g” и чл. 19 от Конвенцията за биологичното разнообразие (КБР), свързани съответно от една страна, с рисковете за състоянието на околната среда, вкл. биологичното разнообразие, от освобождаването в околната среда на генетично модифицирани организми (ГМО), и по-специално „модифицирани живи организми”, резултат от биотехнологии, а, от друга страна, с икономическите ползи от употребата на ГМО, в частност на ЖМО[72] и разпределението на тези ползи. Във връзка с това, основната цел на протокола е изтъкната в чл. 1, където е указано, че тя е: „да спомогне за осигуряването в адекватно ниво на защита и безопасност при трансфера, обработката и използването на модифицирани живи организми, получени в резултат на съвременната биотехнология, които биха имали неблагоприятни последици върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, имайки предвид и рисковете за здравето на човека, като предимно се поставя акцент върху трансграничното движение”. А. Кис и Д. Шелтън с основание отбелязват обаче, че рисковете от използването на ГМО са свързани с факта, че все още съвременната наука не е изследвала достатъчно пълноценно (т.е. цялостно) негативното им въздействие върху околната среда и човешкото здраве[73].

В чл. 3 от Протокола фигурират дефиниции на редица правни понятия, сред които, с оглед на основополагащото им значение следва да бъдат споменати, както следва: „Жив модифициран организъм” означава всеки жив организъм, който притежава нова комбинация от генетичен материал, получена чрез използване на съвременната биотехнология” (б. „g”); „Жив организъм” означава всеки биологичен обект, който е способен да пренася или реплицира (т.е. разпространява – бел. авт.) генетичен материал, включително стерилни организми, вируси и вироиди” (б. „h”); „Съвременна биотехнология” означава прилагане на: а) in vitro методи с използване на нуклеинови киселини, включително с рекомбинантна дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК), и директното инжектиране на нуклеинова киселина в клетки или органели, или б) сливане на клетки от различни в таксономично отношение семейства, което преодолява естествените физиологични репродуктивни и рекомбинантни бариери с техники, които не са използвани в традиционното развъждане и селекция” (б. „i”).

Обхватът на протокола включва трансграничното придвижване, транзита, работата и използването на всички ЖМО, които могат да доведат до неблагоприятно въздействие върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, при вземане предвид и рисковете за човешкото здраве (чл. 4), но от този обхват се изключва трансграничното движение на ЖМО, които представляват фармацевтични препарати за хора, които се регулират от други международни споразумения или организации (чл. 5).

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на биологичното разнообразие по този протокол:

1) установяване на някои задължения с по-общо значение за държавите-участнички (чл. 2).

Те се отнасят до: а) създаването на национално законодателство за прилагане на задълженията им по този протокол; б) осигуряването на развитието, работата, превоза, използването, пренасянето и освобождаването на всички ЖМО да се извършва по начин, който предотвратява или намалява да рисковете за биологичното разнообразие и човешкото здраве; в) незасягането на суверенитета на тези държави и техните суверенни права, упражнявани по силата на международното право; г) зачитането на правото на съответната държава-участничка да предприема по-строги мерки за опазването и „устойчивото използване” на биологичното разнообразие от тези, предвидени от протокола, при условие че същите са съответстват на целта и „основните му положения” и са в съответствие с другите задължения на съответната държава по международното право; д) насърчаването на отчитането на „налична експертиза, договорености и резултати от дейност на международни форуми, компетентни по въпросите на риска за човешкото здраве” (съответно §§ 1-5);

2) установяване на някои правни възможности, свързани с превоза („транзита”) и използването в „затворени системи” на ЖМО (чл. 6).

Те се отнасят до: а) процедурата за предварително обосновано съгласие по чл. 7 да не се прилага за ЖМО в случаите на превоз (§ 1); б) тази процедура да не се прилага за трансграничното („презграничното”) движение[74] на ЖМО, предназначени да бъдат използвани в затворена система, извършено в съответствие с нормите на страната-вносител (§ 2);

3) установяване на специални правила, свързани с прилагането на процедурата за предварително обосновано съгласие (чл. 7).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички, в случаите по членове 5 и 6, процедурата за предварително обосновано съгласие по членове 8, 9, 10 и 12 да се прилага преди първото трансгранично придвижване на ЖМО, предназначени за съзнателно въвеждане в околната среда на страната-вносител; б) правната възможност за тези държави „съзнателното въвеждане в околната среда“, предвидено в § 1 да не се отнася до ЖМО, предназначени да бъдат директно използвани за храна, фураж или за преработка; в) задължението за същите държави чл. 11 да се прилага преди първото съзнателно трансгранично придвижване на ЖМО, предназначени да бъдат директно използвани за храна, фураж или за преработка; г) правната възможност за тези държави да не прилагат процедурата за предварително обосновано съгласие при съзнателно трансгранично движение на МЖО, които, съгласно решение на „Конференцията на страните” по КБР, която изпълнява функцията на „Среща на страните” по този протокол, са определени като такива, за които не е вероятно да окажат неблагоприятно въздействие върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, като се има предвид и риска за човешкото здраве (съответно §§ 1-4);

4) установяване на задължение за държавата-износител на ЖМО да уведомява или да изисква от лицето-износител да уведомява компетентния национален орган на държавата-вносител преди съзнателното трансгранично придвижване на ЖМО, което попада в обхвата на чл. 7, § 1, като уведомлението („нотификацията”) трябва да съдържа като минимум информацията по приложение („анекс”) I и да гарантира наличието на законово задължение за точност на информацията, предоставяна от износителя (чл. 8);

5) установяване на задължение за държавата-вносител на ЖМО да потвърждава получаването на уведомлението по чл. 8 в срок от 90 дни, съчетано с посочване на реквизитите на потвърждаването, необходимостта то да е съвместимо с разглеждания протокол, като липсата на такова потвърждение не се смята за съгласие (чл. 9);

6) установяване на процедурни правила за вземането на решение от държавата-вносител относно вноса на ЖМО (чл. 10);

7) установяване на процедурни правила относно ЖМО, предназначени за непосредствена употреба, като храна, фураж или за преработка, вкл. при техен трансграничен превоз (чл. 11);

8) установяване на правна възможност за държавата-вносител на ЖМО да преразглежда взетото решение (чл. 12);

9) установяване на правна възможност за държавата-вносител на ЖМО да приложи опростена процедура за вземане на решение относно трансграничния превоз на ЖМО (чл. 13);

10) установяване на правна възможност за държавите-участнички да сключват двустранни и многостранни, вкл. регионални, споразумения относно трансграничното придвижване на ЖМО (чл. 14);

11) установяване на специални правила, свързани с оценката на риска от употребата на ЖМО (чл. 15).

Те се отнасят до: а) задължението за държавата-вносител на ЖМО да извършва оценка на риска от употребата на ЖМО „по научно обоснован начин” съгласно приложение III, при взимане предвид признатите методи за оценка на риска, като в тази оценка се включва минимум предоставената информация по чл. 8, „други налични научни доказателства” с цел да се определи и оцени възможното неблагоприятно въздействие на ЖМО върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие и риска за човешкото здраве; б) задължението за тази държава да гарантира, че оценката на риска е извършена съгласно чл. 10, както и правната възможност за тази държава да иска от държавата-износител да извърши такава оценка; в) правната възможност за страната-вносител на ЖМО да иска разходите по извършване на оценката на риска да се поемат от държавата-износител (съответно §§ 1-3);

12) установяване на специални правила относно управлението на риска от употребата на ЖМО (чл. 16).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да уредят в законодателството си „механизми, мерки и стратегии” за регулиране, управление и контрол на риска, свързани с оценката, използването, работата трансграничното придвижване на ЖМО; б) задължението за тези държави въведените мерки да бъдат в степен, достатъчна да се предотврати неблагоприятното въздействие на ЖМО върху биологичното разнообразие и човешкото здраве на територията на държавата-вносител; в) задължението за същите държави да предотвратят „несъзнателното” трансгранично придвижване на ЖМО, включително да извършват оценка на риска преди първото освобождаване на даден ЖМО; г) задължението за тези държави да изискват всеки ЖМО, независимо дали е внесен или локално създаден, да е преминал през подходящ период на наблюдение, който съответства на жизния цикъл или времето за размножаване, преди началото на неговата очаквана употреба; д) задължението за същите държави да си сътрудничат относно: aa) определянето на ЖМО или специфични признаци на ЖМО, които могат да имат „неблагоприятен ефект” върху състоянието на биологичното разнообразие и човешкото здраве; бб) предприемането на мерки за преработването („третирането”) на ЖМО или „специфични признаци” (т.е. изменението на специфичните им свойства – бел. авт.) (съответно §§ 1-5);

13) установяване на специални правила относно несъзнателното трансгранично придвижване на ЖМО и мерките в извънредни ситуации (чл. 17).

Те се отнасят до следните задължения за държавите-участнички: а) предприемане на „подходящи мерки” за уведомяване на засегнатите или потенциално засегнатите държави, на „Централната информационна система по биобезопасност (т.е. „Клиринговата къща по биобезопасност” – бел. авт.)”[75] по чл. 20, а когато е уместно, и съответните международни организации, при станало известно на тяхна територия освобождаване на ЖМО, което води или може да доведе до тяхно несъзнателно трансгранично придвижване, което е в състояние да причини неблагоприятно въздействие върху състоянието на биологичното разнообразие и човешкото здраве, като уведомяването трябва да се извърши веднага щом на съответната държава стане известна тази ситуация; б) предоставяне на „Централната информационна система за биобезопасност” (т.е. „Клиринговата къща по биобезопасност” – бел. авт.), най-късно до датата на влизане в сила на разглеждания протокол за нея, „подробна информация за създаване на контактни центрове” за целите на получаване на уведомлението по този член; в) уведомлението по § 1 да съдържа определени, изчерпателно изброени реквизити[76]; г) незабавно консултиране от държавата, под юрисдикцията на която са освободени в околната среда ЖМО по § 1, с държавите, които са засегнати или могат да бъдат засегнати, за да ги улесни при определяне на съответните ответни действия и вземането на необходимите мерки, вкл. спешни (съответно §§ 1-4);

14) установяване на специални правила, свързани с работата, превоза, „пакетирането” (т.е. опаковането – бел. авт.) и идентификацията на ЖМО (чл. 18).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-членки да предприемат необходимите мерки за обработване, опаковане и превоз на ЖМО, които са обект на съзнателно („умишлено”) трансгранично движение при вземане предвид на международните правила и норми; б) определянето на реквизитите на „съпровождащата документация” за ЖМО, които са предназначени за: аа) храна, фураж или за преработка; бб) използване в затворена система; вв) съзнателно („умишлено”) въвеждане в околната среда на страната-вносител, както и за всеки друг ЖМО, обект на този протокола; в) правомощието за „Конференцията на страните” по КБР, която служи в качеството на съвещание на страните по разглеждания протокол, да разгледа необходимостта и условията за разработване на норми, които се отнасят до методите за идентификация, обработка, опаковане и превоз, чрез консултация с други съответни международни органи (съответно §§ 1-3);

15) установяване на задължение за страните-участнички да определят национален компетентен орган(и) по прилагане на изискванията на протокола и национални координационни центрове за връзка със Секретариата на страните по конвенцията (чл. 19);

16) установяване на специални правила относно създаването на „Централната информационна система за биобезопасност” (т.е. „Клиринговата къща по биобезопасност” – бел. авт.) като орган на страните по протокола, който улеснява обмена на информация между държавите-участнички и ги подпомага в прилагането му (чл. 20);

17) установяване на специални правила, свързани с поверителната информация (чл. 21);

18) установяване на специални правила относно сътрудничеството между държавите-участнички в създаването на човешки ресурси и организационен потенциал по биобезопасност (чл. 22);

19) установяване на специални правила, свързани с информирането на обществеността и нейното участие във вземането на решения по въпроси на протокола (чл. 23).

Те се отнасят до задълженията на държавите-участнички: а) да съдействат и способстват за информирането и обучението на обществеността и нейното участие, което засяга безопасния пренос, обработка и употреба на ЖМО, с оглед на опазването на биологичното разнообразие и човешкото здраве, като за тази цел да си сътрудничат, при необходимост, с други държави и международни организации; б) да осигурят информирането и участието на обществеността да обхваща въпроса за достъпа до информация за ЖМО, които могат да са обект на износ; в) да уредят в законодателството си консултации с обществеността при вземането на решения, свързани с ЖМО и предоставяне на резултатите от тези решения на обществеността, при спазване на поверителния характер на информацията по член 21; г) да информират обществеността относно средствата за достъп до Централната информационна система за биобезопасност (т.е. Клиринговата къща по биобезопасност – бел. авт.) (§§ 1-3);

20) установяване на правна възможност за страните-участнички да сключват двустранни и многостранни споразумения с държави, които не са страни по протокола (чл. 24);

21) установяване на специални правила относно незаконното трансгранично придвижване на ЖМО (чл. 25).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да предприемат „национални мерки” с цел да се предотврати и, ако е възможно, санкционира незаконното трансгранично придвижване на ЖМО; б) правната възможност за засегнатата държава, в случай на незаконно трансгранично придвижване, да изиска от страната на произход на ЖМО да репатрира или унищожи за своя сметка тези ЖМО; в) правната възможност за засегнатата държава да предостави на Централната информационна система за биобезопасност (т.е. Клиринговата къща по биобезопасност – бел. авт.) информация за случаи на незаконно трансгранично придвижване на ЖМО, които се отнасят за нея (съответно §§ 1-3);

22) установяване на задължение за държавите-участнички, при вземането на решения за внос на ЖМО съгласно протокола или при предприемане на национални мерки по прилагането му, да имат предвид „социално-икономическите съображения”, които са обусловени от въздействието на ЖМО върху състоянието на биологичното разнообразие, както и ценността му за „местните и локални (т.е. „коренни” – бел. авт.) общности” (чл. 26);

23) установяване на специални правила, свързани с отговорността и обезщетението (чл. 27).

Те се отнасят до задължението за „Конференцията на страните” по КБР, която служи в качеството на Среща на страните по разглеждания протокол, на първото си заседание да приеме процедура за разработване на международни правила и норми в областта на отговорността и обезщетението за увреждане (на биологичното разнообразие и човешкото здраве – бел. авт.) в резултат на трансгранично придвижване на ЖМО;

24) установяване на специални правила относно механизмите за финансиране и финансовите ресурси (чл. 28);

25) установяване на специални правила, свързани с организацията на дейността и правния статус на Конференция на страните по КБР, която служи в качеството на Среща на страните-участнички в протокола (чл. 29);

26) установяване на специални правила относно правната възможност за спомагателните органи по КБР да имат определени функции по прилагане на разглеждания протокол, уточнени от Срещата на страните по същия протокол (чл. 30);

27) оправомощаване на Секретариата по КБР да изпълнява функциите на Секретариат по протокола (чл. 31);

28) установяване на задължения за държавите-участнички: а) да извършват мониторинг за спазване на своите задължения по протокола, и б) да предоставят отчети за предприетите мерки по прилагането на протокола на Конференцията на страните по КБР, която служи в качеството на Среща на страните по протокола, на определени интервали, определени от нея (чл. 33);

29) установяване на задължение за Конференцията на страните по КБР, която служи в качеството на Среща на страните по протокола, да съдейства на държавите-участнички за изпълнение на тяхните задължения по този протокол и да обръща внимание върху случаите на неспазването му (чл. 34);

30) установяване на забрана за предявяване на резерви при присъединяването на съответната държава към протокола (чл. 38).

Към протокола фигурират 3 приложения („анекси”), озаглавени както следва: Приложение І. Необходима информация за уведомлението („нотификацията”) съобразно членове 8, 10 и 13; Приложение ІІ. Необходима информация за живи модифицирани организми, предназначени за непосредствена употреба като храна, фураж или за преработка в съответствие с член 11; Приложение ІІІ. Оценка на риска[77].

6.3.1.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Протокола от Картахена за биологична безопасност към Конвенцията за биологичното разнообразие

В тази насока могат да се изтъкнат ЗБР, ЗООС и Законът за генетично модифицираните организми (ЗГМО – ДВ, бр. 27 от 2005 г., изм. и доп.).

6.3.2. Допълнителен протокол от Нагоя – Куала Лумпур за отговорността и обезщетяването към Протокола от Картахена по биологична безопасност (Нагоя, 15.10.2010 г.)

6.3.2.1. Обща характеристика на Допълнителния протокол от Нагоя – Куала Лумпур за отговорността и обезщетяването към Протокола от Картахена по биологична безопасност

Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 11.10.2012 г. (ДВ, бр. 82 от 2012 г.), в сила е за нашата страна от 05.03.2018 г. и е обнародван в ДВ, бр. 104 от 29.12.2017 г. С него фактически се детайлизират разпоредбите на чл. 27 от Протокола от Картахена за биологична безопасност, разгледан по-горе. Основната му цел е да допринесе за „опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие” и защитата на човешкото здраве, чрез създаването на международни правила и процедури в областта на отговорността и обезщетяването, свързани с ЖМО (чл. 1). В чл. 2 от Допълнителния протокол от Нагоя – Куала Лумпур за отговорността и обезщетяването към Протокола от Картахена за биологична безопасност (наричан по-долу за краткост „Допълнителния протокол”) фигурират редица дефиниции на правни понятия, сред които преди всичко трябва да се изтъкне тази на понятието „щета”, както следва: „щета“ означава неблагоприятно влияние върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, като се вземат предвид също и рисковете за човешкото здраве, които: аа) са измерими или наблюдаеми по друг начин, като се вземат предвид, когато са налични, научно установените базови линии, признати от компетентен орган, който взема предвид всички други промени, предизвикани от човешка дейност, и естествени промени; както и бб) са значителни съгласно посоченото в параграф 3 по-долу” (т. 2, б. „б”). Във връзка с дефиницията на това правно понятие би могла да бъде изтъкната една, струва ми се, неточност на превода на български език на английската дума “damage” като „щета” (а тази английска дума в превод има и значението на „вреда” – бел. авт.[78]) в текста на Допълнителния протокол, обнародван в ДВ, бр. 104 от 2017 г. Ето защо, трябваше, според мен, да се възприеме навсякъде в текста употребата на термина „вреда”, която, струва ми се, по-точно отговаря на замисъла на съставителите на това международно споразумение. Аргументите ми са следните: а) понятието „вреда” обхваща както материалните, така и нематериалните вреди, докато понятието „щета” обхваща само материални вреди; б) в чл. 12, § 2 от Допълнителния протокол изрично е изтъкнато, че гражданската отговорност е за „материални и нематериални вреди, свързани с щетите, съгласно определението в член 2, параграф 2, буква (б)”; в) в дефиницията на понятието по чл. 2, т. 2, б. „б” от този протокол се изтъква като елемент от неговото съдържание неблагоприятното влияние върху опазването на биологичното разнообразие и риска за човешкото здраве, а това „влияние”, според мен, включва и нематериални вреди, свързани напр. със загрозяване на околната среда, което води и до неблагоприятни емоционални състояния като един от показателите за увреждане на човешкото здраве[79]; г) горепосоченото „неблагоприятно влияние” върху биологичното разнообразие и човешкото здраве по тази разпоредба на Допълнителния протокол е свързано и с т.нар. „екологични вреди”, които обикновено се проявяват в по-късен момент от извършването на вредоносното деяние и са трудно предвидими, а едни от проявните им форми са разкъсване на връзките между екосистемите и загрозяване на околната среда[80].

Други дефиниции по чл. 2, които могат да бъдат споменати, са: „ответни мерки“ означава подходящи действия за: аа) предотвратяване, свеждане до минимум, овладяване, ограничаване или избягване по друг начин на щети, според случая; бб) възстановяване на биологичното разнообразие чрез действия, които трябва да бъдат предприети в следния ред на предпочитание: аaa. възстановяване на биологичното разнообразие в състоянието, в което е съществувало преди възникването на щетата, или в неговия най-близък еквивалент, когато компетентният орган определи, че това е невъзможно; ббб. възстановяване чрез, inter alia, подменяне на загубата на биологично разнообразие с други компоненти на биологичното разнообразие за същия или друг тип употреба на същото или, ако е целесъобразно, на алтернативно местонахождение (т. 2, б. „в”); „Дадено неблагоприятно въздействие се определя за „значително“ въз основа на фактори, като например: (а) дългосрочната или постоянната промяна, т.е. промяна, която няма да бъде обезщетена чрез естествено възстановяване в разумен период от време; (б) степента на качествените или количествените промени, които оказват неблагоприятно въздействие върху компонентите на биологичното разнообразие; (в) намаляването на способността на компонентите на биологичното разнообразие да осигуряват стоки и услуги; (г) степента на каквито и да било неблагоприятни въздействия върху човешкото здраве в контекста на Протокола” (т. 3).

Предметният обхват на разглеждания протокол е очертан подробно в чл. 3 чрез изчерпателно изброяване на редица случаи на щети от употребата на ЖМО, напр. при трансгранично придвижване, разрешена употреба, несъзнателно или незаконно трансгранично придвижване и др.

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на биологичното разнообразие по Допълнителния протокол:

1) изтъкване на наличието на причинно-следствена връзка „между щетата и съответния жив модифициран организъм в съответствие с националното право” (чл. 4).

Очевидно тук се има предвид едно от основанията за възникване на гражданска отговорност за щети, свързани с използването на ЖМО при непозволено увреждане. Смятам, че тази разпоредба не е прецизно формулирана, защото в случая става дума за „щети” (т.е. вреди) на биологичното разнообразие и човешкото здраве, които са причинени от съзнателното или непреднамереното освобождаване в околната среда на ЖМО. Небоходимо е да се обърне внимание върху факта, че съответните живи организми са генетично модифицирани именно в резултат на човешката намеса върху тях, т.е. на биотехнологии. Това е една специфична хипотеза на деликтна отговорност при непозволено увреждане, която не е тъждествена с отговорността за вреди от животни[81], тъй като в случая тези ЖМО са създадени именно от човека и съответните лица (физически или юридически) са били длъжни да вземат необходимите мерки за недопускане на вредоносното въздействие на ЖМО. В нашата облигационноправна доктрина П. Голева с основание подчертава, че в случая става дума за замърсяване на околната среда с ГМО (респ. ЖМО), което причинява вредоносния резултат[82]. Освен това тя изтъква, че дейността от работа с ГМО е насочена към по-високи добиви и печалби, поради което съответното лице е длъжно не само да вземе необходимите мерки за избягване на замърсяването на околната среда с ГМО, но и евентуално да ограничи обема на своята дейност за постигането на тази цел[83], вкл. да предвиди инвестиции[84] – обстоятелства, които трябва да се отчитат при анализа на причнинно-следствената връзка между деянието и вредоносния резултат, свързани с ГМО (респ. ЖМО)[85]. Следователно в анализираната горепосочена разпоредба на споразумението става дума за причинна връзка между замърсяването на околната среда с ЖМО, предизвикано от съзнателно или непреднамерено действие или дейност по използването им, от една страна, и, от друга страна, „щетата” на биологичното разнообразие, както и увреждането на човешкото здраве[86];

2) установяване на специални правила, свързани с „ответните мерки” в случай на възникване на „щета” (чл. 5).

Те се отнасят до някои задължения и правни възможности за държавите-участнички да уредят в законодателството си: а) операторът[87] или операторите да: аa) информира(т) незабавно компетентния орган; бб) оцени(ят) настъпилата щета; и вв) предприеме(ат) „подходящи ответни мерки”; б) компетентният орган да: аa) идентифицира оператора – причинител на щетата; бб) оцени щетата; и вв) определи кои ответни мерки трябва да бъдат предприети от оператора; в) в случай, че значима информация, включително налична научна информация или информация, достъпна в информационната система „Клирингова къща по биобезопасност“, сочи, че съществува достатъчна вероятност за причиняване на щета, и ако не бъдат предприети навременни ответни мерки, операторът да предприеме „подходящи” ответни мерки за предотвратяване на такава щета; г) правната възможност за компетентния орган на тези държави да приложи необходимите ответни мерки, ако операторът не е успял да ги предприеме; д) правомощието за компетентния орган да изиска от оператора възстановяване на „преките и страничните разходи и разноски” по оценяването на щетите и изпълнението на всички необходими ответни мерки, както и правната възможност за държавите-участнички да предвидят изключения от поемането на тези разходи; е) задължението решенията на компетентния орган, изискващи оператора да предприеме „ответни мерки” да бъдат обосновани; ж) правната възможност да се прецени дали вече са предвидени „ответни мерки” в националното законодателство; з) ответните мерки да се изпълняват съгласно националното законодателство (съответно §§ 1-8);

3) установяване на правна възможност за държавите-участнички да предвидят в законодателството си изключения от изискванията за „ответни мерки”, напр. при природни бедствия и форсмажорни обстоятелства, военни действия или гражданско неподчинение (чл. 6);

4) установяване на правна възможност за тези държави да уредят в законодателството си „абсолютни и/или относителни срокове”, свързани с „ответните мерки” и началото на периода, към който се прилага даден срок (чл. 7);

5) установяване на правна възможност за същите държави да уредят в законодателството си „финансови ограничения за възстановяването на разходите и разноските, свързани с ответните мерки” (чл. 8);

6) установяване на правна възможност за държавите-участнички да уредят в законодателството си правото на регресен иск или иск за обезщетение, които операторът да предяви срещу трето лице (чл. 9);

7) установяване на правна възможност за тези държави да уредят в законодателството си финансово обезпечение (чл. 10);

8) установяване на изискване Допълнителният протокол да не засяга правата и задълженията на държавите-участнички по международното право по отношение на тяхната международна отговорност за международно правонарушение (чл. 11);

9) установяване на специални правила относно реализацията на гражданската отговорност по разглеждания протокол (чл. 12).

Те се отнасят до: а) правната възможност за държавите-участнички да уредят в законодателството си „правила и процедури за справяне с щети”, и по-специално свързани с: аа) прилагане на „общите правила и процедури за гражданска отговорност”; бб) прилагане на специален режим на гражданската отговорност в тази област; вв) прилагане на комбинация от посочените два режима на тази отговорност; б) задължението за тези държави: аа) да продължават да прилагат „своето съществуващо общо право за гражданска отговорност”; бб) да разработват и прилагат или да продължават да прилагат специален режим на гражданската отговорност в тази област; вв) да разработват и прилагат или да продължават да прилагат комбинация от посочените два режима на тази отговорност; в) задължението за същите държави при прилагането на гражданската отговорност за „щети” от ЖМО, да вземат предвид следните елементи: аа) „щета”; бб) виновна или безвиновна отговорност; вв) „търсене на отговорност, когато е подходящо”; гг) право на иск (съответно §§ 1-3);

10) оправомощаване на „Конференция на страните” по КБР, служеща като Среща на страните по Протокола от Картахена, да извършва преглед на ефективността на Допълнителния протокол на всеки 5 години при наличието на „необходимата информация” от държавите-участнички (чл. 13), както и да: а) служи като Среща на страните и по Допълнителния протокол; б) следи за прилагането му; в) взема решения за ефективното му прилагане (чл. 14);

11) оправомощаване на Секретариата по чл. 24 от КБР да служи като Секретариат по Допълнителния протокол (чл. 15);

12) установяване на забрана за предявяване на резерви при присъединяването на съответната държава към Допълнителния протокол (чл. 19)[88].

6.3.2.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Допълнителния протокол от Нагоя – Куала Лумпур за отговорността и обезщетяването към Протокола от Картахена за биологична безопасност

В тази насока могат да се посочат ЗГМО, ЗБР, ЗООС и Законът за задълженията и договорите (ДВ, бр. 275 от 1950 г., изм. и доп.).

6.4. Протокол от Нагоя за достъп до генетични ресурси и справедливо и равноправно разпределение на ползите, произтичащи от тяхното използване, към Конвенцията за биологичното разнообразие (Нагоя, 29.10.2010 г.)

6.4.1. Обща характеристика на Протокола от Нагоя за достъп до генетични ресурси и справедливо и равноправно разпределение на ползите, произтичащи от тяхното използване, към Конвенцията за биологичното разнообразие

Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 16.06.2016 г. (ДВ, бр. 49 от 2016 г.), в сила е за нашата страна от 09.11.2016 г. и е обнародван в ДВ, бр. 68 от 30.08.2016 г. Фактически той детайлизира разпоредбите на чл. 15 от КБР, свързан с достъпа до генетичните ресурси. Основната му цел се изразява в „справедливо и равноправно разпределение на ползите, произтичащи от използването на генетични ресурси, включително чрез подходящ достъп до генетични ресурси и подходящ трансфер на съответните технологии, вземайки предвид всички права върху тези ресурси и технологии, и чрез подходящо финансиране, допринасяйки по този начин за опазването на биологичното разнообразие и устойчивото използване на неговите компоненти” (чл. 1).

В чл. 2 от разглеждания протокол (наричан по-долу за краткост „Протоколът от Нагоя”) фигурират дефиниции на редица понятия, сред които могат да бъдат отбелязани: „използване на генетични ресурси“ означава извършване на научноизследователска и развойна дейност по отношение на генетичен и/или биохимичен състав на генетичните ресурси, включително чрез прилагането на биотехнологии, както е определено в член 2 от Конвенцията” (б. „с”); „биотехнологии“ както е определено в член 2 от Конвенцията, означава всяко технологично приложение, при което се използват биологични системи, живи организми или техни производни за производство или модифициране на продукти или процеси за специфична употреба” (б. „d”).

Предметният обхат на този протокол е очертан в чл. 3 от него, където е посочено, че той се прилага за генетичните ресурси по чл. 15 от КБР, „ползите, произтичащи от тези ресурси” и за традиционните знания, свързани с генетични ресурси и ползите от използването на такива знания.

Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на биологичното разнообразие по Протокола от Нагоя:

1) установяване на специални правила, свързани със справедливото и равноправно разпределение на ползите от генетичните ресурси (чл. 5).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да уредят в законодателствот си ползите от използването и търговията с генетични ресурси да бъдат „справедливо и равноправно разпределени” с държавата по произход на тези ресурси или придобила тези ресурси, като това разпределение трябва да се извършва „въз основа на взаимно договорени условия”; б) задължението за тези държави да уредят в своето законодателство ползите от генетичните ресурси, притежавани от „коренни и местни общности” да бъдат „справедливо и равноправно разпределени със съответните (т.е. другите – бел. авт.) общности въз основа на взаимно договорени условия”; в) задължението за същите държави да приемат „законодателни, административни и политически мерки” относно изискванията по § 1; г) правната възможност за държавите-участнички да определят ползите от генетичните ресурси да включват „парични и непарични ползи”, но не ограничени до изброените в Приложението към протокола; д) задължението за тези държави за приемане на законодателни, административни и политически мерки относно това, ползите, произтичащи от използването на традиционните знания за генетичните ресурси да бъдат справедливо и равноправно разпределени с коренните и местните общности, притежаващи тези знания, „въз основа на взаимно договорени условия” (съответно §§ 1-5);

2) установяване на сепциални правила относно достъпа до генетични ресурси (чл. 6);

3) установяване на сепциални правила, свързани с достъпа до традиционни знания, свързани с генетичните ресурси (чл. 7);

4) установяване на задължения за държавите-участнички за: а) насърчаване на изследванията относно опазването на биологичното разнообразие чрез опростени мерки за достъп до генетични ресурси за нетърговска цел; и б) отчитане на възможността за възникване на извънредни ситуации и значението на генетичните ресурси за продоволствената обезпеченост (чл. 8);

5) установяване на задължение за тези държави да насърчават ползвателите и доставчиците на генетични ресурси да насочват ползите от тях към опазване на биологичното разнообразие (чл. 9);

6) установяване на задължение за същите държави да проучат необходимостта от създаване и функциониране на „глобален многостранен механизъм за споделяне на ползите” от генетичните ресурси за да се постигне честно и справедливо споделяне на ползите от използването на генетични ресурси и традиционните знания за тях при трансгранични случаи или когато не е възможно да се получи предварително информирано съгласие (чл. 10);

7) установяване на задължение за тези държави, когато едни и същи генетични ресурси се намерат на територията на няколко държави, да установят сътрудничество с коренните и местните общности за постигане на целите на Протокола от Нагоя (чл. 11); 8) установяване на специални правила относно традиционните знания, свързани с генетичните ресурси (чл. 12);

9) установяване на задължение за държавите-участнички да определят „национални координатори за връзка със Секретариата на страните по протокола, както и свои компетентни органи за достъпа и разпределението на ползите от генетичните ресурси (чл. 13);

10) създаване на Механизъм за обмен на информация за достъпа и разпределението на ползите като част от Механизма за обмен на информация по чл. 18, § 3 от КБР (чл. 14);

11) установяване на задължение за държавите-участнички да уредят в националното си законодателство достъпът до генетичните ресурси да бъде в съответствие с предварителното информирано съгласие и установените взаимно договорени условия за достъпа и разпределението на ползите на другата страна, както и да си сътрудничат в случаи на нарушения на националното им законодателство в тази насока (чл. 15);

12) установяване на задължение за тези държави да уредят в законодателството си достъпът до традиционните знания за генетичните ресурси да бъде в съответствие с предварителното информирано съгласие или одобрението и участието на коренните и местните общности и при установени взаимно договорени условия за достъпа и разпределението на ползите на другата страна (чл. 16);

13) установяване на специални правила относно мониторинга на използването на генетичните ресурси (чл. 17);

14) установяване на специални правила, свързани със съответствието с взаимно договорените условия (чл. 18);

15) установяване на задължение за държавите-участнички да насърчават разработването и използването на „примерни договорни клаузи” за взаимно договорени условия в разглежданата област (чл. 19);

16) установяване на задължение за тези държави да насърчават и използват „доброволни кодекси за поведение, насоки и най-добри практики и/или стандарти относно достъпа и разпределението на ползите от генетичните ресурси” (чл. 20);

17) установяване на задължение за същите държави да предприемат мерки за повишаване на информираността относно значението на генетичните ресурси и традиционните знания (чл. 21);

18) установяване на задължение за държавите-участнички да си сътрудничат в изграждането на „капацитет” по отношение на човешки ресурси и институции относно прилагането на разглеждания протокол (чл. 22);

19) установяване на задължение за тези държави да си сътрудничат в провеждането на технически и научни изследвания и да насърчават достъпа до- и трансфера на технологии в разглежданата област (чл. 23);

20) установяване на задължение за същите държави да насърчават държави-нечленки на този протокол да се придържат към него и да допринасят с необходимата информация към Механизма за обмен на информация за достъпа и разпределението на ползите (от генетичните ресурси – бел. авт.) (чл. 24);

21) установяване на изискване финансовия механизъм по чл. 21 от КБР да изпълнява функциите на финансов механизъм по разглеждания протокол, както и финансовите ресурси по чл. 20 от КБР да намерят приложение и по отношение на финансовите ресурси по същия протокол (чл. 25);

22) оправомощаване на Конференцията на страните по КБР да служи като Среща на страните по този протокол и определяне на нейния правен статус (чл. 26);

23) оправомощаване на всеки спомагателен орган, създаден от КБР да служи като такъв и по разглеждания протокол (чл. 27);

24) оправомощаване на Секретариата на страните по чл. 24 от КБР да служи като Секретариат на страните по този протокол (чл. 28);

25) установяване на задължение за държавите-участнички да извършват мониторинг и контрол за изпълнение на задълженията си по разглеждания протокол през периоди и във форма на докладване, определени от Конференцията на страните по КБР, която служи като Среща на страните по протокола (чл. 29);

26) установяване на задължение за Конференцията на страните по КБР, която служи като Среща на страните по протокола, на първата си среща, да разгледа и одобри процедури за сътрудничество и институционални механизми за насърчаване на прилагането на разглеждания протокол (чл. 30);

27) установяване на задължение за Конференцията на страните по КБР, служеща като Среща на страните по протокола да изготвя оценка на ефективността на прилагането на този протокол (чл. 31);

28) установяване на забрана за предявяване на резерви при присъединяването на съответната държава към Протокола от Нагоя (чл. 34).

Към разглеждания протокол фигурира едно приложение, озаглавено „Парични и непарични ползи”[89].

6.4.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Протокола от Нагоя за достъп до генетични ресурси и справедливо и равноправно разпределение на ползите, произтичащи от тяхното използване, към Конвенцията за биологичното разнообразие

В тази насока могат да се отбележат ЗБР, ЗГМО, ЗООС и Закона за местното самоуправление и местната администрация (ДВ, бр. 77 от 1991 г., изм. и доп.).

7. Споразумение за опазване на мигриращите водолюбиви птици от Африка и Евразия (Хага, 16.06.1995 г.)

7.1. Обща характеристика на Споразумението за опазване на мигриращите водолюбиви птици от Африка и Евразия

Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 23.09.1999 г. (обн., ДВ, бр. 87 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 1.02.2000 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.

Разглежданото международно споразумение има връзка с Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни от 1979 г. и фактически детайлизира нейния предметен обхват по отношение на мигриращите водолюбиви птици в определени райони на континентите Африка, Европа и Азия („Евразия”). И то има косвено значение за защитените природни територи поради факта, че местообитания на тези птици могат да се намират в обхвата на такива територии. Териториалният обхват на споразумението е определен в чл. I, § 1 чрез препращане към приложение № 1 към него. Правното понятие „водолюбиви птици”, което има основополагащо значение за прилагането на този международен договор е дефинирано в чл. I, § 2, б. „с”, която гласи: „водолюбиви птици“ означава онези видове птици, които са екологически зависими от влажните зони най-малко през част от годишния си цикъл, имат ареал, намиращ се изцяло или частично в териториалния обхват на споразумението, и са посочени в приложение № 2 към това споразумение”.

Опит за регламентиране на правни принципи на дейностите по изпълнение на разглежданото споразумение е направен в чл. II. Те могат да бъдат обособени в две насоки. Първата от тях е свързана с две задължения на държавите-участнички, а именно: а) „да вземат координирани мерки за поддържане на мигриращите водолюбиви видове птици в благоприятен природозащитен статус или да ги възстановяват в такъв статус”; б) „да прилагат в границите на националните си територии мерките, предписани в чл. III, заедно със специфичните мерки, определени в плана за действие, предвиден в чл. IV на това споразумение” (§ 1). Втората от тях се отнася до изрично прокламирания „принцип на предпазването”[90], несполучливо, според мен, преведен в обнародвания в ДВ, бр. 16 от 2000 г. текст на този международен договор като принцип на „предпазливостта”. По мое мнение, редакцията на § 1 на чл. II e не е формулирана сполучливо, защото фактически в нея фигурират обикновени правни норми, съдържащи определени международни задължения, а не правни норми-принципи, които да обуславят обикновените правни норми които да обуславят обикновените правни норми. Поради това, като норма-принцип може да се окачестви единствено § 2 на чл. II, но не и § 1 на същия член, който, според мен, е необходимо да бъде прередактиран на следващо заседание на страните по споразумението.

Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки за опа зване на водолюбивите птици от региона на Африка и Евразия по споразумението:

1) установяване на специални правила, свързани с „общите мерки по опазване” на водолюбивите птици – предмет на това споразумение (чл. III).

Те се отнасят до редица задължения за държавите-участнички, а именно: а) да „вземат мерки за опазване на мигриращите водолюбиви птици, като обръщат специално внимание на застрашените видове, както и на видовете с неблагоприятен природозащитен статус”; б) да предприемат редица специфични мерки за опазване на водолюбивите птици по споразумението, и по-специално; аа) да „прилагат същите стриктни мерки за защита на застрашените мигриращи водолюбиви видове птици в териториалния обхват на споразумението съгласно предписанията на чл. III, ал. 4 и 5” и на Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни; бб) да „гарантират, че всяко ползване на мигриращите водолюбиви птици се основава на експертна оценка на най-доброто налично познание за тяхната екология и е устойчиво за видовете, както и за поддържащите ги екологични системи”; вв) да определят местата и местообитанията за мигриращите водолюбиви птици, появяващи се на територията им, и насърчават опазването, управлението, оздравяването и възстановяването на тези места, при взаимодействие с органите от списъка в чл. IX, букви „а“ и „b“ на това споразумение, занимаващи се с опазването на местообитанията”; гг) да „координират действията си, за да гарантират поддържането или, където е уместно, възстановяването на мрежа от подходящи местообитания в целия ареал на всеки от въпросните видове мигриращи водолюбиви птици, по-конкретно в местата, където влажните зони се простират в територията на повече от една страна по това споразумение”; дд) да „изследват проблемите, породени или които вероятно ще бъдат породени от човешки дейности, и полагат усилия за изпълнение на възстановителни мерки, както и компенсационни мерки при загуба на местообитания”; ее) да сътрудничат в критични ситуации, изискващи международни съгласувани действия, и в определянето на видовете мигриращи водолюбиви птици, които са най-уязвими при тези ситуации, както и да сътрудничат при разработването на подходящи процедури при критични ситуации с цел осигуряване на по-доброто опазване на тези видове в такива ситуации и за изготвяне на ръководни принципи за подпомагане на отделните страни при овладяването на тези ситуации; жж) да забраняват умишленото въвеждане в околната среда на водолюбиви видове птици, които не са местни, и да вземат всички подходящи мерки за предотвратяване на неумишленото пускане на свобода на такива видове, ако това въвеждане или „пускане” (в околната среда – бел. авт.) би навредило на природозащитния статус на дивата флора и фауна, а когато неместните водолюбиви видове птици са вече въведени – да вземат всички подходящи мерки, за предотвратяване на превръщането на тези видове в потенциална опасност за местните видове; зз) да „предприемат или подкрепят изследванията в областта на биологията и екологията на мигриращите водолюбиви птици, включително хармонизирането на методите за изследване и мониторинг и където е уместно, създаването на програми за проучвания или мониторинг, провеждани съвместно или в сътрудничество”; ии) да „анализират своите изисквания за обучение във връзка с, inter alia, проучванията на мигриращите водолюбиви птици, мониторинга, опръстеняването и управлението на влажните зони за определяне на приоритетните теми и области за обучение и си сътрудничат при разработването и предоставянето на подходящи програми за обучение”; йй) да „разработват и поддържат програми за повишаване на осведомеността и разбиране на проблемите на опазването на мигриращите водолюбиви птици по принцип и на конкретните задачи и разпоредби на това споразумение”; кк) да „обменят информация и резултати от изследванията, мониторинга, природозащитната дейност и образователните програми”; и лл) да „оказват сътрудничество с оглед взаимното подпомагане за изпълнение на това споразумение, по-конкретно в областта на изследванията и мониторинга” (съответно § 1 и § 2, букви „a”-„l”);

2) установяване на специални правила относно плана за действие и „ръководните принципи на природозащитната дейност” (чл. IV).

Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да изпълняват „план за действие” съгласно приложение № 3[91] спрямо „приоритетните видове” за опазване, който включва следната структура: аа) опазване на видовете; бб) опазване на местообитанията; вв) управление на човешките дейности; гг) изследвания и мониторинг; дд) образование и информация; и ее) изпълнение; б) задължанието за „преглеждане” на този план на всяка редовна сесия на Срещата на страните-участнички, „като се вземат предвид ръководните принципи за природозащитната дейност”; в) задължението измененията на плана за действие да се вземат на Среща на страните-участнички при отчитане на изискванията на чл. III; г) задължението „ръководните принципи на природозащитната дейност”[92] да се приемат и преразглеждат на Среща на страните-участнички (съответно §§ 1-4);

3) установяване на специални правила, свързани с прилагането на споразумението и финансирането на съответните дейности (чл. V).

Те се отнасят до: а) някои задължения за държавите-участнички в тази наскока, а именно: аа) да определят компетентен орган(и) по прилагане на споразумението; бб) да определят лице за контакт с другите страни-участнички, като посочат име и адрес на Секретариата на страните по споразумението (наричан по-долу за краткост „Секретариатът”); вв) да изготвят отчет за прилагане на споразумението на всяка сесия (заседание) на Срещата на страните по него, като го представят преди това на Секретариата; гг) да правят вноски в бюджета на споразумението според „оценъчната скала” на ООН, като решенията във връзка с този бюджет се вземат на сесия на Срещата на страните по него; дд) да насърчават обучението, техническата и финансовата подкрепа на други държави чрез сключване на международни споразумения (двустранни и многостранни) с цел да ги подпомагат в прилагане на изискванията на разглежданото споразумение (§§ 1, 2 и 4); и б) правомощието за Срещата на страните по чл. VI да „учредява природозащитен фонд от доброволни вноски на страните или да сформира всякакъв друг източник за финансиране на мониторинг, изследвания, обучение и проекти във връзка с природозащитната дейност, включително опазване и управление на мигриращите водолюбиви птици” (§ 3);

4) установяване на специални правила относно правния статус и организацията на „Срещата на страните” като ръководен орган на държавите-участнички по прилагане на това споразумение (чл. VI);

5) установяване на специални правила, свързани с учредяването на „Технически комитет” и определянето на неговия членски състав, правния му статус и организацията на дейност (чл. VII).

Той има консултативни функции спрямо Срещата на страните и се състои от 9 експерти на държавите-участнички, представители на някои международни организации и по един експерт от областите икономика на извънградските райони, управление на дивеча и екологично право[93], които се определят от Срещата на страните. Този комитет има право да учредява свои работни групи;

6) установяване на специални правила относно правния статус и организацията на „Секретариата” като помощен орган на страните-участнички по прилагане на разглежданото споразумение (чл. VIII);

7) установяване на специални правила относно начина на решаване на споровете по тълкуването и прилагането на този международен договор (чл. XII).

Регламентирани са два начина в тази насока: а) чрез преговори между страните по спора; и б) ако не се постигне съгласие при преговорите – чрез отнасяне на спора за решаване пред Постоянния арбитражен съд в Хага, но при взаимно съгласие за това от страните по спора, като в този случай те се обвързват от арбитражното решение (съответно §§ 1 и 2). Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако в чл. XII беше предвидена и трета, последна възможност за решаването на спора, а именно предоставянето му за решаване пред Международния съд на ООН.

Към споразумението фигурират 3 приложения и 1 таблица, озаглавени както следва: Приложение І. Описание на териториалния обхват на споразумението; Приложение ІІ. Видове водолюбиви птици, за които се прилага това споразумение; Приложение III. План за действие; Таблица 1. Статус на популациите на мигриращите водолюбиви птици[94].

7.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Споразумението за опазване на мигриращите водолюбиви птици от Африка и Евразия

В тази насока могат да се отбележат ЗЗТ, ЗБР и ЗООС.

8. Споразумение за опазване на китоподобните бозайници в Черно море, Средиземно море и съседната акватория на Атлантическия океан (Монако, 24.11.1996 г.)

8.1. Обща характеристика на Споразумението за опазване на китоподобните бозайници в Черно море, Средиземно море и съседната акватория на Атлантическия океан

Това международно споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 23.09.1999 г. (ДВ, бр. 87 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 1.06.2001 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 95 от 8.10.2002 г.

Разглежданото международно споразумение също има връзка с Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни от 1979 г. (по арг. от чл. I, ал. 3, б. „b”) и фактически детайлизира нейните изисквания, в случая, по отношение на опазването на определени видове от водната фауна, а именно китоподобните бозайници в Черно море, Средиземно море и съседната акватория на Атлантическия океан. Неговият географски обхват на приложимост е очертан в чл. I, ал. 1, б. „а” и включва: „всички морски води на Черно море и Средиземно море и техните заливи и открита морска акватория, както и вътрешните води, свързани със или взаимосвързващи тези морски води, и на областите на Атлантическия океан, съседни със Средиземно море, западно от пролива Гибралтар. По смисъла на това споразумение: Черно море се ограничава на югозапад от линията, свързваща носовете Келага и Далян (Турция); Средиземно море се ограничава на изток от южните граници на Дарданелите между морските фарове на Мехметчик и Кумкале (Турция) и на запад от меридиана, преминаващ през фара на нос Спартел, и при входа на пролива Гебралтар; и съседната акватория на Атлантическия океан западно от пролива Гебралтар се ограничават на изток от меридиана, преминаващ през фара на нос Спартел и на запад от линията, свързваща фаровете на нос Св. Винсент (Португалия) и Казабланка (Мароко).” Същевременно в ал. 2 на чл. I е доуточнено, че това споразумение се прилага за всички китоподобни (бозайници – бел. авт.), чийто ареал е разположен изцяло или частично в рамките на териториалния му обхват, или които случайно или понякога посещават области в териториалния обхват на споразумението, указателен списък на които фигурира в приложение № 1 към същото споразумение.

Чл. I, ал. 3 от споразумението съдържа дефиниции на редица правни понятия, сред които, от съществено значение за биологичното разнообразие, могат да бъдат споменати: „китоподобни“ означава животни, включително отделни индивиди, от видовете, подвидовете или популациите на Odontoceti или Mysticeti (б. „а”); „местообитание“ означава всеки район в ареала на китоподобните, където те пребивават временно или постоянно, по-конкретно териториите за хранене, раждане или размножаване, и миграционните пътища.” (б. „к”).

Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки за опазване на китоподобните бозайници по споразумението:

1) определяне, в чл. II, на редица задължения за страните-участнички за предприемане на мерки за опазване на китоподобните бозайници по споразумението, а именно: а) да вземат координирани мерки за постигане и поддържане на благоприятен природозащитен статус за китоподобните бозайници, като за целта да налагат забрани и да вземат всички необходими мерки за елиминиране, където това не е изпълнено, на всеки умишлен улов на китоподобни бозайници и да сътрудничат за създаването и поддържането на мрежа от „специално защитени територии” за опазването им (ал. 1), като в ал. 2 е регламентирано изключение от това задължение „в критични ситуации”; б) „да прилагат в границите на своите суверенни и/или подвластни територии и в съответствие със своите международни задължения опазването, изследванията и мерките за управление, предписани в приложение № 2 към това споразумение” (ал. 3); в) да прилагат принципа на предпазването при предприемането на предписаните мерки по предходните алинеи на този член (ал. 4);

2) установяване на специални правила, свързани със „Заседанието” (в смисъл на „Среща” – бел. авт.) на страните-участнички като техен орган за вземането на решения (чл. III);

3) установяване на специални правила относно Сектерариата на споразумението като негов изпълнителен орган (чл. IV);

4) установяване на специални правила, свързани с „Координационните звена” като субрегионални помощни органи на споразумението (чл. V);

5) установяване на специални правила относно „Бюрото” на споразумението като друг негов помощен орган (чл. VI);

6) установяване на специални правила, свързани с Научния комитет на споразумението като съвещателен орган на Заседанието на страните-участнички (чл. VII);

7) установяване на задължения за страните-участнички да: а) определят лице за контакти относно това споразумение и уведоми за него Секретариата на споразумението; б) изготвят за всяка редовна сесия на Заседанието на страните-участнички отчет за своето изпълнение на споразумението като го предоставят на Секретариата на споразумението не по-късно от 120 дни преди откриването на сесията на Заседанието на страните, за която е изготвен (чл. VIII);

8) установяване на специални правила относно финансовите задължения на страните-участнички в споразумението (чл. IX), като размерът на техните вноски в бюджета на това споразумение се определя от Заседанието на тези държави (ал. 1);

9) установяване на правна възможност за внасянето на изменения на разглежданото споразумение (чл. X);

10) установяване на специални правила, свързани с въздействието на това споразумение върху националното законодателство на държавите-участнички и участието им в международни конвенции в областта на морското право (чл. XI);

11) установяване на специални правила относно решаването на споровете, свързани с тълкуването и прилагането на споразумението (XII), а именно: а) чрез преговори или помирение от трета страна (ал. 1); и б) ако спорът не може да бъде разрешен по начините, регламентирани в ал. 1 – чрез предоставяне на спора за решаване от арбитраж или съд, чието решение е задължтелно за спорещите страни (ал. 2);

12) определяне на Княжество Монако за депозитар на споразумението (чл. XVII).

Към разглежданото споразумение фигурират 2 приложения, а именно: Приложение № 1. Списък на китоподобните в Черно море, за които се прилага това споразумение; Приложение № 2. План за опазване[95].

8.2. Българско законодателство на законово равнище, въвеждащо изискванията на Споразумението за опазване на китоподобните бозайници в Черно море, Средиземно море и съседната акватория на Атлантическия океан

В тази насока могат да се изтъкнат ЗБР и ЗООС.

II. Международни многостранни споразумения с косвено значение за опазването на билогочното разнообразие

По-долу те ще бъдат само отбелязани в хронологична последователност, тъй като по-подробното им разглеждане следва да бъде извършено в самостоятелни научни изследвания. За целта могат да бъдат посочени следните международни споразумения:

Конвенция за съхраняване на живите ресурси на Югоизточния Атлантик (Рим, 23.10.1969 г.)[96];
Конвенция за опазване на световното културно и природно наследство (Париж, 16.11.1972 г.)[97]; и
Конвенция за опазване на живите морски ресурси на Антарктика (Канбера, 20.05.1980 г.)[98].

Заключение

Накрая, в резултат на разгледаната международноправна уредба могат да бъдат направени някои по-общи изводи.

Първо, ефективното прилагане на българското законодателство по опазване на биологичното разнообразие ще допринесе за спазването на поетите задължения по международните споразумения в тази област, към които се е присъединила Република България.

Второ, в някои от разгледаните международни споразумения, и по-специално Конвенцията за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици, Конвенцията за опазване на дивата Европейска флора и фауна и природните местообитания и Споразумение за опазване на популацията на прилепите в Европа липсват разпоредби, в които изрично да са прокламирани принципи, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността им по опазване на съответния обект на правна защита.

Трето, спазването на разгледаната международноправна уредба вероятно ще изисква немалки финансови средства, поради което е необходимо да се използват различните възможности за финансиране на дейности по опазване на биологичното разнообразие у нас, както от национални, така и от външни източници на двустранно, европейско и универсално международно равнище.

Използвана литература

Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015. 235 с.

Анастасов, А. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 76-169.

Английско-български речник. 3 изд. с добавка. Т. I. A-I (съст. Т. Атанасова, Е. Машалова, М. Ранкова, Р. Русев, Г. Чакалов). С.: Издателство на БАН, 1985. 884 с.

Антонов, Д. Непозволено увреждане. София: Наука и изкуство, 1965. 248 с.

Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004. 455 с.

Бринчук, М. Экологическое право. Москва: Городец, 2009. 448 с.

Бъров, Б. Някои проблеми, отнасящи се до причинната връзка в гражданското право. – Социалистическо право. София, 1965, № 6, с. 28-33.

Голева, П. Деликтно право (непозволено увреждане). IV. прераб. и доп. изд. София: Нова звезда, 2018. 364 с.

Голева, П. Облигационно право. 7. доп. и прераб. изд. София: Нова звезда, 2021. 768 с.

Диков, Л. Курсъ по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Т. III. София: Придворна печатница-Hofbuch-U. Offsetdruckere, 1934. 629 с.

Драгиев, А., А. Додов, Д. Ковачева, А. Янков, Д. Георгиев, М. Ганев. Съвременно международно правораздаване. Т. I. Международен арбитраж и международни съдебни институции. София: Институт по международно право, Институт по европейско право, 2011. 440 с.

Йосифов, Б., Б. Балабанов. Непозволено увреждане. Текст с коментар и синтез на съдебната практика. София: Университетско издателство „Климент Охридски”, 1989. 164 с.

Йосифова, Т. Действие на договора по отношение на лицата. София: Сиби, 2019. 200 с.

Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 7. прераб. и доп. изд. София: Сиби, 2016. 840 с.

Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Кн. Първа (ред. О. Герджиков). С.: Софи-Р, 1992. 358 с.

Колбасов, О. Международно-правовая охрана окружающей среды. Москва: Международные отношения, 1982. 240 с.

Конов, Т. Основание на гражданската отговорност. 2. изд. С.: Регули, 2002. 224 с.

Марков, М. Облигационно право. Помагало. С.: Сиби, 2018. 448 с.

Пенчев, Г. Екологоправна защита на Народен парк “Странджа”. – Юридически сборник. Бургас, 1997, Т. VII, с. 55–84.

Пенчев, Г. Принципи на българското екологично право. София: Фондация „Граждани на Новата епоха”, 2017. 350 с.

Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. 436 с.

Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. Учебно ръководство. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. 580 с.

Пенчев, Г., Б. Георгиев. Международноправни и биологични аспекти на опазването на защитените природни обекти. – Международни отношения. София, 1996, № 1, с. 16–23.

Пенчев, Г., Н. Христова. Правен режим на защитените природни територии (научно-практически анализ). София: Издателски комплекс – УНСС, 2023. 606 с.

Речник по екология и опазване на околната среда. София: Партиздат, 1984. 288 с.

Ставру, С. Морални измерения на собствеността в екологически контекст (към обосноваване на една „проприетарна” екология). Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „доктор на философските науки”. София: Институт по философия и социология – БАН, 2020. 72 с. – В: Институт по философия и социология-БАН [онлайн]. [прегледан 12.01.2021]. Достъпно от: https://ips-bas.org/wp-content/uploads/2021/01/02.1.-Avtoreferat-bg_SStavru.pdf.

Стоилов, Я. Правните принципи. Теория и приложение. София: Сиби, 2018. 340 с.

Сукарева, З. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. София: Университетско издателство „Стопанство“, 1998. 121 с.

Тасев, С. Непозволено увреждане. Отговорност за вреди, причинени от вещи и животни (ред. В. Радоилски). София: Софи-Р, 1995. 192 с.

Тасев, С. Деликтна отговорност. София: Сиела, 2009. 272 с.

Христов, В. Относно принципите на правото. – Правна мисъл. София, 2000, № 3, с. 3-19.

Шугуров, М. Деятельность конвенционных структур Конвенции ООН о биологическом разнообразии по поощрению передачи технологии. – Legal Concept=Правовая парадигма. Волгоград, 2019, Т. 18, № 4, с. 18-26.

Bridgewater, P. A New Context for the Ramsar Convention: Wetlands in a Changing World. – Review of European Community & International Environmental Law. Hoboken (New Jersey, USA), 2008, Vol. 17, Issue 1, April, p. 100-106.

Brown, D., E. Swails. The Convention on International Trade in Endangered Species (CITES). – Overseas Development Institute [online]. London, 2005, November, 10 p. [viewed 19.04.2022]. Available from: https://cdn.odi.org/media/documents/4474.pdf.

Constable, A., W. De la Mare, D. Agnew, I. Everson, D. Miller. Managing fisheries to conserve the Antarctic marine ecosystem: practical implementation of the Convention on the Conservation of Antarctic Marine Living Resources (CCAMLR). – ICES[1] Journal of Marine Science. Copenhagen, 2000, Vol. 57, Issue 3, June, p. 778–791.

Dejeant-Pons, M. Council of Europe: The European Landscape Convention entered into force. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2004, Vol. 34, Issue 2, p. 79-83.

Eggers, B., R. Mackenzie. The Cartagena Protocol on Biosafety. – Journal of International Economic Law. Oxford, 2000, Vol. 3, Isuue 3, September, p. 525-543.

Falkner, R. Regulating Biotech Trade: The Cartagena Protocol on Biosafety. – International Affairs. London, Vol. 76, Issue 2, April, p. 299-313.

Farrier, D., L. Tucker. Wise use of wetlands under the Ramsar Convention: a challenge for meaningful implementation of international law. – Journal of Environmental Law. Oxford, 2000, Vol. 12, Issue 1, p. 21-42.

Fauchald, O. International Environmental Governance and Protected Areas. – Yearbook of International Environmental Law. Oxford, 2019, Vol. 30, № 1, p. 102–136.

Fuchs, C. Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) – Conservation Efforts Undermine the Legality Principle. – German Law Journal. Frankfurt am Main, 2008, Vol. 9, Issue 11, p. 1565-1596.

Futhazar, G. The Normative Nature of the Ecosystem Approach: A Mediterranean Case Study. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2021, Vol. 10, Issue 1, March, p. 109-133.

Glass, J. Merits of Ratifying and Implementing the Cartagena Protocol on Biosafety. – Northwestern Journal of International Law & Business. Chicago (Illinois, USA), 2001, Vol. 21, Isuue 2, Winter, p. 491-518.

Glowka, L., F. Burhenne-Guilmin, H. Synge, J. McNeely, L. Gündling. A Guide to the Convention on Biological Diversity. Gland: IUCN – The World Conservation Union, 1994. XII, 161 p.

Goldsworthy, L. „Best available science” approach to management decisions by the Commission for the Convention on the Conservation of Antarctic Living Resources: consistent or selective? – Australian Journal of Maritime and Ocean Affairs. London, 2022, Vol. 14, Issue 1, p. 53-75.

Gupta, A., R. Falkner. The Influence of the Cartagena Protocol on Biosafety: Comparing Mexico, China and South Africa. – Global Environmental Politics. Cambridge (Massachusetts, USA), 2006, Vol. 6, Isuue 4, November, p. 23-55.

Henne, G., F. Saliem. The Regime Building of the Convention on Biological Diversity on the Road to Nairobi. – Max Plank Yearbook of United Nations Law. Heidelberg, 1999, Vol. 3, p. 315-361.

Hill, K. The Convention on International Trade in Endangered Species: Fifteen Years Later. – Loyola of Los Angeles International and Comparative Law Review. Los Angeles (California, USA), 1990, Vol. 13, № 2, December, Article 1, p. 231-278.

Jamieson, Ch. An Analysis of Municipal Wetlands Laws and Their Relationship to the Convention on Wetlands of International Importance Especially as Waterfowl Habitat (Ramsar). – Pace Environmental Law Review. New York, 1986, Vol. 4, Issue 1, September, Article 6, p. 177-220.

Jen, S. The Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats (Bern, 1979): Procedures of application in practice. – Journal of International Wildlife Law and Policy. The Hague, 1999, Vol. 2, Issue 2, p. 224-238.

Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law. Ardsley-on-Hudson (New York): Transnational Publishers, Inc., 1991. 541 p.

Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993. 525 p.

Klein, C. New Leadership Needed: The Convention on Biological Diversity. – Emory International Law Review. Atlanta (Georgia, USA), 2016, Vol. 31, Issue 1, p. 135-165.

Koester, V. Pacta sunt servanda (concerns Bern Convention). – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 1996, Vol. 26, Issue 2-3, p. 78-91.

Koh, N.-S., C. Ituarte-Lima, T. Hahn. Mind the Compliance Gap: How Insights from International Human Rights Mechanisms Can Help to Impliment the Convention on Biological Diversity. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2022, Vol. 11, Issue 1, March, p. 39-67.

Lasén-Diaz, C. The Bern Convention: 30 Years of Nature Conservation in Europe. – Review of European Community & International Environmental Law. Oxford, 2010, Vol. 19, Issue 2, July, p. 185-196.

Levantis, E. Vers une application plus efficace de la Convention de Berne. – Revue européenne de droit de l’ environnement. Limoges, 2002, № 1, p. 42-47.

Matthews, P. Problems Related to the Convention on the International Trade in Endangered Species. – International & Comparative Law Quarterly. Cambridge, 1996, Vol. 45, Issue 2, April, p. 421-431.

Matz, N. Chaos or Coherence? – Implementing and Enforcing the Conservation of Migratory Species through Various Legal Instruments. – Zeitschrift für ausländisches öffentliches Recht und Völkerrecht. Heidelberg, 2005, Vol. 65, p. 197-215.

Mackenzie, R., F. Burhenne-Guilmin, A. La Viña, J. Werksman, A. Ascencio, J. Kinderlerer, K. Kummer, R. Tapper. An Explanatory Guide to the Cartagena Protocol on Biosafety. Gland: IUCN – The World Conservation Union, 2003. XVI, 295 p.

McOmber, E. Problems in Enforcement of the Convention on International Trade in Endangered Species. – Brooklyn Journal of International Law. New York, 2002, Vol. 27, Issue 2, Article 10, p. 673-701.

Morgera, E., E. Tsioumani, M. Buck. Unraveling the Nagoya Protocol. A Commentary on the Nagoya Protocol on Access and Benefit-sharing to the Convention on Biological Diversity. Dordrecht: Martinus Nijhoff Publishers, 2014. XXVI, 417 p.

Mueller, F. Does the Convention on Biodiversity Safeguard Biological Diversity? – Environmental Values. Winwick (UK), 2000, Vol. 9, № 1, p. 55-80.

Nakamura, J., B. Kuemlangan. Implementing the Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) through National Fisheries Legal Frameworks: a Study and a Guide. Rome: FAO, 2020. 144 p.

Nanda, V., G. Pring. International Environmental Law and Policy for the 21^st Century. 2. Rev. Ed. Leiden: Martinus Nijhoff Publishers, 2013. 682 p.

Nijar, G. The Nagoya–Kuala Lumpur Supplementary Protocol on Liability and Redress to the Cartagena Protocol on Biosafety: An analysis and implementation challenges. – International Environmental Agreements: Politics, Law and Economics. Cham (Switzerland), 2013, Vol. 13, p. 271-290.

Ong, D. International environmental law governing threats to biological diversity. – In: Research Handbook on International Environmental Law. (Eds. M. Fitzmaurice, D. Ong, P. Merkouris). Cheltenham (UK): Edward Elgar Publishing Ltd., 2010, p. 519-541.

Rafaly, B. The Concept of “Marine Living Resources”: Navigating a Grey Zone in the Law of the Sea. – Canadian Yearbook of International Law. Ottawa, 2022, Vol. 59, November, p. 285-312.

Richerzhagen, C. The Nagoya Protocol: Fragmentation or Consolidation? – Resources. Basel, 2014, Vol. 3, Issue 1, p. 135-151.

Rhinard, M., M. Kaeding. The International Bargaining Power of the European Union in “Mixed” Competence Negotiations: The Case of the 2000 Cartagena Protocol on Biosafety. – Journal of Common Market Studies. Hoboken (New Jersey, USA), 2006, Vol. 44, Issue 5, December, p. 1023-1050.

Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Principles of International Environmental Law. 3. Ed. Cambridge: Cambridge University Press, 2012. 992 p.

Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005. 131 p.

Schrijver, N. State Sovereignty in the Planetary Management of Natural Resources. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2021, Vol. 51, Issue 1-2, p. 13-20.

Swanson, T. Why is There a Biodiversity Convention? The International Interest in Centralized Development Planning. – International Affairs. London, 1999, Vol. 75, Issue 2, April, p. 307-331.

Trouwborst, A. Transboundary Wildlife Conservation in a Changing Climate: Adaptation of the Bonn Convention on Migratory Species and Its Daughter Instruments to Climate Change. – Diversity. Basel, 2012, Vol. 4, Issue 3, p. 258-300.

Telesetsky, A. The 2010 Nagoya-Kuala Lumpur Supplementary Protocol: A New Treaty Assigning Transboundary Liability and Redress for Biodiversity Damage Caused by Genetically Modified Organisms. – American Society of International Law Insides [online]. Washington, D.C., 2011, January 10, Vol. 15, Issue 1. [viewed 30.04.2022]. Available from: https://www.asil.org/insights/volume/15/issue/1/2010-nagoya-kuala-lumpur-supplementary-protocol-new-treaty-assigning.

Wijnstekers, W. The Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) – 35 Years of Global Efforts to Ensure that International Trade in Wild Animals and Plants is Legal and Sustainable. – Forensic Science Review. Vancouver (Washington, USA), 2011, Vol. 23, Issuie 1, p. 1-8.

ПРИЛОЖЕНИЕ

НЯКОИ МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА БИОЛОГИЧНОТО РАЗНООБРАЗИЕ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

1. Конвенция за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици (Рамсар – Иран, 2.02.1971 г.)

Утвърдена е от Република България с Решение на Министерския съвет № 389 от 18.11.1974 г. (необнародвано). Тя е в сила за нашата страна от 24.01.1976 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 56 от 10.07.1992 г.

Изменения и допълнения:

1.1. Протокол за изменение на Конвенцията за влажните зони с международно значение, по-специално като местообитания на водолюбиви птици (Париж, 3.12.1982 г.)

Той е в сила за нашата страна от 27.02.1986 г. и е необнародван самостоятелно, но фактически е обнародван в рамките на консолидирания текст на конвенцията, включващ това изменение, в ДВ, бр. 56 от 10.07.1992 г.

1.2. Изменения и допълнения, приети от Конференцията на страните по конвенцията (Регина – Канада, 28.05.1987 г.) – не са влезли в сила

Приети са от Република България с Решение на Бюрото на Министерския съвет № 76 от 10.04.1990 г. (необнародвано).

2. Конвенция по международната търговия със застрашените видове от дивата фауна и флора (Вашингтон, 3.03.1973 г.)

Ратифицирана е от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 1990 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.04.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 6 от 21.01.1992 г.

Изменения и допълнения:

2.1. Изменение на чл. ХІ, ал. 3, буква “а”, прието от Конференцията на страните по конвенцията (Бон, 22.06.1979 г.)

Ратифицирано е фактически от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 1990 г.). То е в сила за нашата страна от 16.04.1991 г. и е необнародвано самостоятелно, но фактически е обнародвано в рамките на консолидирания текст на конвенцията, обнародван в ДВ, бр. 6 от 21.01.1992 г.

2.2. Изменение на чл. ХХІ, прието от Конференцията на страните по конвенцията (Габороне – Ботсвана, 30.04.1983 г.) – не е влязло в сила

Ратифицирано е фактически от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (обн., ДВ, бр. 103 от 1990 г.).

3. Конвенция за опазване на дивата Европейска флора и фауна и природните местообитания (Берн, 19.09.1979 г.)

Ратифицирана е от Република България с Решение на Великото народно събрание от 25.01.1991 г. (обн., ДВ, бр. 13 от 1991 г.), с резерва по чл. 22, § 1. Резервата гласи: “На основание член 22, параграф 1 от Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания от 1979 г., Република България си запазва правото да не прилага разпоредбите на конвенцията по отношение на следните видове, включени в приложение 2 към посочената конвенция: бозайници – европейски лалугер, вълк, кафява мечка, дива котка; влечуги – зелен гущер, ивичест гущер, ливаден гущер, стенен гущер, кримски гущер, македонски гущер, сива водна змия; земноводни – далматинска жаба. Защитата на тези видове в Република България не се налага, тъй като техните популации на територията й са многочислени”.

Конвенцията е в сила за нашата страна от 1.05.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 23 от 10.03.1995 г.

4. Конвенция за опазване на мигриращите видове диви животни (Бон, 23.06.1979 г.)

Ратифицирана е от Република България със закон от 23.07.1999 г. (обн., ДВ, бр. 69 от 1999 г.). Тя е в сила за нашата страна от 1.11.1999 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.

5. Споразумение за опазване на популацията на прилепите в Европа (Лондон, 4.12.1991 г.)

Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 23.07.1999 г. (обн., ДВ, бр. 69 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 9.12.1999 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.

Извършени са следните негови изменения и допълнения:

5.1. Изменение, прието на заседанието на страните по споразумението (Бристол, 20.07.1995 г.)

Ратифицирано е от Република България със закон от 23.07.1999 г. (обн., ДВ, бр. 69 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 8.01.2000 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.

5.2. Изменение, прието на третата сесия на Срещата на страните (Бристол, 26.07.2000 г.)

Ратифицирано е от Република България със закон от 12.04.2001 г. (обн., ДВ, бр. 41 от 2001 г.). То е в сила за нашата страна от 18.11.2001 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 35 от 22.04.2005 г.

6. Конвенция на ООН за биологичното разнообразие (Рио де Жанейро, 5.06.1992 г.)

Ратифицирана е от Република България със закон от 29.02.1996 г. (обн., ДВ, бр. 22 от 1996 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.07.1996 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 19 от 2.03.1999 г.

6.1. Протокол от Картахена за биологична безопасност към Конвенцията за биологичното разнообразие (Монреал, 29.01.2000 г.)

Ратифициран е от Република България със закон от 26.07.2000 г. (обн., ДВ, бр. 65 от 2000 г.).Той е в сила за нашата страна от 11.09.2003 г. и е обнародван в ДВ, бр. 83 от 19.09.2003 г.

6.1.1. Допълнителен протокол от Нагоя – Куала Лумпур за отговорността и обезщетяването към Протокола от Картахена по биологична безопасност (Нагоя, 15.10.2010 г.)

Ратифициран е от Република България със закон от 11.10.2012 г. (обн., ДВ, бр. 82 от 2012 г.). Той е в сила за нашата страна от 05.03.2018 г. и е обнародван в ДВ, бр. 104 от 29.12.2017 г.

6.2. Протокол от Нагоя за достъп до генетични ресурси и справедливо и равноправно разпределение на ползите, произтичащи от тяхното използване, към Конвенцията за биологичното разнообразие (Нагоя, 29.10.2010 г.)

Ратифициран е от Република България със закон от 16.06.2016 г. (обн., ДВ, бр. 49 от 2016 г.). Той е в сила за нашата страна от 09.11.2016 г. и е обнародван в ДВ, бр. 68 от 30.08.2016 г.

7. Споразумение за опазване на мигриращите водолюбиви птици от Африка и Евразия (Хага, 16.06.1995 г.)

Ратифицирано е от Република България със закон от 23.09.1999 г. (обн., ДВ, бр. 87 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 1.02.2000 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 16 от 25.02.2000 г.

8. Споразумение за опазване на китоподобните бозайници в Черно море, Средиземно море и съседната акватория на Атлантическия океан (Монако, 24.11.1996 г.)

Ратифицирано е от Република България със закон от 23.09.1999 г. (обн., ДВ, бр. 87 от 1999 г.). То е в сила за нашата страна от 1.06.2001 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 95 от 8.10.2002 г.

Бележки

[1] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993, p. 128.

[2] Вж. Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005, p. 100.

[3] Ibidem.

[4] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015, с. 66-68; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. С.: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 112-113; Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев”, 2004, с. 122-123; Колбасов, О. Международно-правовая охрана окружающей среды. Москва: Международные отношения, 1982, с. 135-136; Пенчев, Г. Екологоправна защита на Народен парк “Странджа” – Юридически сборник. Бургас, 1997, Т. VII, с. 79–80; Пенчев, Г., Георгиев, Б. Международноправни и биологични аспекти на опазването на защитени природни обекти. – Международни отношения. София, 1996, № 1, с. 18; Пенчев, Г., Н. Христова. Правен режим на защитените природни територии (научно-практически анализ). София: Издателски комплекс – УНСС, 2023, с. 489-493, 581; Bridgewater, P. A New Context for the Ramsar Convention: Wetlands in a Changing World. – Review of European Community & International Environmental Law. Hoboken (New Jersey, USA), 2008, Vol. 17, Issue 1, April, p. 100-106; Farrier, D., L. Tucker. Wise use of wetlands under the Ramsar Convention: a challenge for meaningful implementation of international law. – Journal of Environmental Law. Oxford, 2000, Vol. 12, Issue 1, p. 21-42; Jamieson, Ch. An Analysis of Municipal Wetlands Laws and Their Relationship to the Convention on Wetlands of International Importance Especially as Waterfowl Habitat (Ramsar). – Pace Environmental Law Review. New York, 1986, Vol. 4, Issue 1, September, Article 6, p. 181-182, 205-216; Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law. Ardsley-on-Hudson (New York): Transnational Publishers, Inc., 1991, p. 249-251; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 128-129; Ong, D. International environmental law governing threats to biological diversity. – In: Research Handbook on International Environmental Law. (Eds. M. Fitzmaurice, D. Ong, P. Mercouris). Cheltenham: Edward Elgar Publishing, 2010, p. 530-532; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Principles of International Environmental Law. 3. Ed. Cambridge: Cambridge University Press, 2012, p. 492-494; Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005, p. 100.

[5] Вж. Заповед № РД-1378 от 17.11.2003 г. на МОСВ (ДВ, бр. 110 от 2003 г.).

[6] Вж. Заповед № РД-684 от 04.12.2000 г. на МОСВ (ДВ, бр. 105 от 2000 г.).

[7] Вж. Заповед № РД-1225 от 11.12.2002 г. на МОСВ (ДВ, бр. 3 от 2003 г.).

[8] Вж. Заповед № РД-572 от 06.08.2015 г. на МОСВ (ДВ, бр. 64 от 2015 г.).

[9] Вж. Заповед № РД-167 от 26.02.2004 г. на МОСВ (ДВ, бр. 31 от 2004 г.).

[10] Вж. Заповед № РД-919 от 08.10.2002 г. на МОСВ (ДВ, бр. 108 от 2002 г.).

[11] Вж. Заповед № РД-31 от 23.01.2001 г. на МОСВ (ДВ, бр. 16 от 2001 г.).

[12] Вж. Заповед № РД-28 от 18.01.2018 г. на МОСВ (ДВ, бр. 15 от 2018 г.).

[13] Вж. Заповед № РД-367 от 15.10.1999 г. на МОСВ (ДВ, бр. 97 от 1999 г.).

[14] Вж. Заповед № РД-405 от 04.12.1997 г. на МОСВ (ДВ, бр. 122 от 1997 г.).

[15] Вж. Заповед № РД-506 от 09.05.1989 г. на председателя на Комитета по опазване на природната среда (ДВ, бр. 43 от 1989 г.).

[16] Вж. Министерство на околната среда и водите [онлайн]. [прегледан 15.02.2021]. Достъпно от: https://www.moew.government.bg/bg/priroda/zastiteni-teritorii/zastiteni-teritorii-s-mejdunarodno-znachenie/ramsarski-mesta/

[17] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 121.

[18] Вж. Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 97.

[19] Вж. Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 257.

[20] Ibidem, p. 258.

[21] От правно-техническа гледна точка думата „изразът” е неподходящо употребена в чл. I, защото в случая не става дума за „израз”, а за термин. По-добре щеше да бъде, ако тази дума изобщо не фигурираше в този член.

[22] Става дума за следните предпоставки („условия”): „а) научното ведомство на държавата износителка е преценило, че такъв износ няма да навреди на оцеляването на вида; б) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че екземплярът не е добит в нарушение на законите на съответната държава, отнасящи се до опазването на фауната и флората; в) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че всеки жив екземпляр ще бъде така подготвен и транспортиран, че да се сведе до минимум рискът от нараняване, увреждане на здравето му или жестокост; г) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че за екземплярите е издадено разрешително за внос.”

[23] Съгласно чл. I, б. „г”: „изразът “реекспорт” означава износ на всеки екземпляр, който преди това е бил внесен”.

[24] Става дума за следните предпоставки: „а) научното ведомство на държавата износителка е преценило, че вносът ще се извършва за цели, които няма да навредят на оцеляването на съответния вид; б) научното ведомство на държавата износителка се е убедило, че предлаганият получател на жив екземпляр разполага с необходимото оборудване, за да го отглежда и да се грижи за него; и в) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че екземплярът няма да се използва предимно за търговски цели”.

[25] Става дума за следните предпоставки: а) ръководното ведомство на държавата реекспортьорка се е убедило, че екземплярът е бил внесен в държавата в съответствие с разпоредбите на тази конвенция; б) ръководното ведомство на държавата реекспортьорка се е убедило, че всеки жив екземпляр ще бъде така подготвен и транспортиран, че да се сведе до минимум рискът от нараняване, увреждане на здравето му или жестокост; в) ръководното ведомство на държавата реекспортьорка се е убедило, че за всеки жив екземпляр е издадено разрешително за внос”.

[26] Става дума за следните предпоставки: „а) научното ведомство на въвеждащата държава е преценило, че въвеждането няма да навреди на оцеляването на съответния вид; б) ръководното ведомство на въвеждащата държава се е убедило, че предлаганият получател на жив екземпляр разполага с подходящо оборудване да го отглежда и да се грижи за него; в) ръководното ведомство на въвеждащата държава се е убедило, че екземплярът няма да се използва предимно за търговски цели”.

[27] Става дума за следните предпоставки: „а) научното ведомство на държавата износителка е преценило, че такъв износ няма да навреди на оцеляването на вида; б) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че екземплярът не е добит в нарушение на законите на тази държава, отнасящи се до опазването на фауната и флората; в) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че всеки жив екземпляр ще бъде така подготвен и транспортиран, че да се сведе до минимум рискът от нараняване, увреждане на здравето му или жестокост”.

[28] Става дума за следните предпоставки: „а) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че екземплярът е бил внесен в държавата в съответствие с разпоредбите на тази конвенция; и б) ръководното ведомство на държавата реекспортьорка се е убедило, че всеки жив екземпляр ще бъде така подготвен и транспортиран, че да се сведе до минимум рискът от нараняване, увреждане на здравето му или жестокост”.

[29] Става дума за следните предпоставки: „а) научното ведомство на въвеждащата държава е преценило, че въвеждането няма да навреди на оцеляването на съответния вид; б) ръководното ведомство на въвеждащата държава се е убедило, че отношението към всеки жив екземпляр ще е такова, че да се сведе до минимум рискът от нараняването му, увреждане на здравето му или жестокост”.

[30] Става дума за следните предпоставки: „а) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че екземплярът не е добит в нарушение на законите на съответната държава, отнасящи се до опазването на фауната и флората; б) ръководното ведомство на държавата износителка се е убедило, че всеки жив екземпляр ще бъде така подготвен и транспортиран, че да се сведе до минимум рискът от нараняване, увреждане на здравето му или жестокост”.

[31] На срещата на Конференцията на страните в гр. Бон на 22.06.1979 г. е прието изменение на чл. XI, § 3, б. „а”, с което се оправомощава Конференцията на страните да приема и „финансови разпоредби”, свързани с прилагането на конвенцията. Фактически това изменение е ратифицирано от Република България с Решение на Великото народно събрание от 12.12.1990 г. (ДВ, бр. 103 от 1990 г.), в сила е за нашата страна от 16.04.1991 г. и е обнародвано самостоятелно в ДВ, бр. 6 от 21.01.1992 г.

[32] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 50-58; Божанов, С. Цит. съч., с. 127-129; Колбасов, О. Цит. съч., с. 129, 134; Пенчев, Г. Екологоправна защита на народен парк „Странджа“, с. 81; Пенчев, Г., Б. Георгиев. Международноправни и биологични аспекти на опазването на защитени природни обекти, с. 18-19; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 496-505, 577-582; Brown, D., E. Swails. The Convention on International Trade in Endangered Species (CITES). – Overseas Development Institute [online]. London, 2005, November, p. 1-8. [viewed 19.04.2022]. Available from: https://cdn.odi.org/media/documents/4474.pdf; Fuchs, C. Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) – Conservation Efforts Undermine the Legality Principle. – German Law Journal. Frankfurt am Main, 2008, Vol. 9, Issue 11, p. 1565-1596; Hill, K. The Convention on International Trade in Endangered Species: Fifteen Years Later. – Loyola of Los Angeles International and Comparative Law Review. Los Angeles (California, USA), 1990, Vol. 13, № 2, December, Article 1, p. 233-234, 236-246, 272-273, 275-278; Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 257-263; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 120-122; McOmber, E. Problems in Enforcement of the Convention on International Trade in Endangered Species. – Brooklyn Journal of International Law. New York, 2002, Vol. 27, Issue 2, Article 10, p. 674-675, 680-688, 690-698; Matthews, P. Problems Related to the Convention on the International Trade in Endangered Species. – International & Comparative Law Quarterly. Cambridge, 1996, Vol. 45, Issue 2, April, p. 421-431; Nakamura, J., B. Kuemlangan. Implementing the Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) through National Fisheries Legal Frameworks: a Study and a Guide. Rome: FAO, 2020, p. 9-10; Ong, D. International environmental law governing threats to biological diversity, p. 524-530; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 472-479; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 96-98; Wijnstekers, W. The Convention on International Trade in Endangered Species of Wild Fauna and Flora (CITES) – 35 Years of Global Efforts to Ensure that International Trade in Wild Animals and Plants is Legal and Sustainable. – Forensic Science Review. Vancouver (Washington, USA), 2011, Vol. 23, Issuie 1, p. 1-8.

[33] Съгласно чл. I, ал. 1, б. „d” природозащитният статус на тези видове се смята за „неблагоприятен”, ако не отговаря на условията, изтъкнати в чл. I, ал. 1, б. „с”, кадето е дефинирано понятието „благоприятен природозащитен статус”, както следва: „c) „природозащитният статус“ се смята за благоприятен, когато:

(1) данните за динамиката на популацията сочат, че мигриращият вид се поддържа в течение на дълъг период от време като жизнеспособен компонент на своята екосистема;

(2) ареалът на мигриращия вид понастоящем не намалява и не показва тенденция към намаляване в дългосрочен план;

(3) съществуват и в предвидимото бъдеще ще съществуват достатъчно местообитания за поддържане на популацията на мигриращия вид в дългосрочен план; и

(4) разпространението и числеността на мигриращия вид се доближават до историческия обхват и нива до степен, в която съществуват потенциално подходящи екосистеми, и до степен, съвместима с разумното управление на дивите животни”.

[33] Смятам, че редакцията на тези принципи, от правно-техническа гледна точка, не е сполучлива, защото те са редактирани по-скоро като обикновени правни норми – задължения за държавите-участнички, а не по-абстрактно и лаконично, като правни принципи, с ясно изразени действия или дейности.

[34] В нашата правна литература В. Христов прави разгланичение между правните норми-принципи и обикновените правни норми, които са обусловени от тях – вж. Христов, В. Относно принципите на правото. – Правна мисъл. София, 2000, № 3, с. 17-19. Вж. по-подробно относно правната същност, видовете и характерните особености на принципите на правото, напр. Пенчев, Г. Принципи на българското екологично право. София: Фондация „Граждани на Новата епоха”, 2017, с. 4-163 и цитираната там литература; Стоилов, Я. Правните принципи. Теория и приложение. София: Сиби, 2018, с. 37-251 и цитираната там литература.

[35] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 122.

[36] Това задължение има значение и за защитените природни територии, ако в техния обхват фигурират местообитания на мигриращи видове.

[37] Вж. D. Shelton, A. Kiss. Op. cit., p. 95.

[38] Сред тях, от значение за защитените природни територии е реквизита на съдържанието на тези споразумения, свързан с „поддържане на мрежа от подходящи местообитания, удачно разположени спрямо миграционните пътища” (§ 5, б. „f”).

[39] Вж. относно Постоянния арбитражен съд в Хага, напр. Ганев, М. Международният арбитраж. – В: Драгиев, А., А. Додов, Д. Ковачева, А. Янков, Д. Георгиев, М. Ганев. Съвременно международно правораздаване. Т. I. Международен арбитраж и международни съдебни институции. София: Институт по международно право, Институт по европейско право, 2011, с. 20-68. Постоянният арбитражен съд със седалище в гр. Хага, Нидерландия е създаден с Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове от 1899 г. Впоследствие тя е заменена от едноименна конвенция от 1907 г., в чл. 41 от която е указано, че този съд се запазва „така, както е създаден от Първата конференция на мира (има се предвид конференция, в резултат и по времето на която на която е приета конвенцията от 1899 г. – бел. авт.). Република България обаче, ратифицира Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове от 1907 г. със закон от 12.01.2000 г. Тя е в сила за нашата страна от 12.06.2000 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 52 от 06.06.2003 г.

[40] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 58-62; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 114-115; Колбасов, О. Цит. съч., с. 137; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 505-509, 581; Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 263-266; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 122-123; Matz, N. Chaos or Coherence? – Implementing and Enforcing the Conservation of Migratory Species through Various Legal Instruments. – Zeitschrift für ausländisches öffentliches Recht und Völkerrecht. Heidelberg, 2005, Vol. 65, p. 198-202; Ong, D. Op. cit., p. 532-533; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 502-504; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 95; Trouwborst, A. Transboundary Wildlife Conservation in a Changing Climate: Adaptation of the Bonn Convention on Migratory Species and Its Daughter Instruments to Climate Change. – Diversity. Basel, 2012, Vol. 4, Issue 3, p. 264-266.

[41] Вж. Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 273.

[42] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 134.

[43] „Ендемичен вид” е този, който се среща само в определен географски район – вж. Речник по екология и опазване на околната среда. София: Партиздат, 1984, с. 104.

[44] Думите „от изчезване”, употребени в текста на чл. 4, § 1 от конвенцията, обнародван в ДВ, бр. 23 от 1995 г., не са преведени правилно от оригиналния текст на същата конвенция на английски език, където са употребени думите „endangered natural habitats”, т.е „застрашените природни местообитания” и не се употребяват думите „от изчезване”. Местообитанията се увреждат, те не изчезват! Този пример показва необходимостта от по-голямо внимание, което да се отделя при превода на текстове на международни договори, които впоследствие се обнародват в ДВ, защото неточности в превода могат да доведат до проблеми в правоприлагането. Ето защо, уместно е в превода на международни споразумения по опазване на околната среда участието не само на филолози, но и на юристи-еколози с опит в нормотворчеството, както и добра координация между тях.

[45] В чл. 6, изр. второ са изброени следните забрани: „а) всички форми на умишлено залавяне, задържане и убиване; б) умишленото повреждане или унищожаване на места за размножаване или почивка; в) умишленото обезпокояване на дивата фауна, особено през периода на размножаване, отглеждане на малките и зимуване, доколкото това обезпокояване има значение, предвид целите на тази конвенция; г) умишленото унищожаване или вземане на яйца от дивите животни или задържането на тези яйца, дори ако те са празни; д) притежаването или вътрешната търговия с тези животни, живи или мъртви, включително препарирани животни и лесно разпознаваема част или произведен продукт от тях, когато това допринася за ефективното действие на този членпритежаването или вътрешната търговия с тези животни, живи или мъртви, включително препарирани животни и лесно разпознаваема част или произведен продукт от тях, когато това допринася за ефективното действие на този член”.

[46] Тези мерки са изброени изчерпателно в § 3 на чл. 7, както следва: „а) установяване на сезони на забранен улов и/или други мерки, регулиращи използването; б) временна или местна забрана на използването, ако това е необходимо, с цел възстановяване на популацията до задоволителни равнища; в) регламентиране, ако това е необходимо, на продажбата, залавянето за продажба, транспортирането за продажба или предлагането за продажба на живи или мъртви диви животни”.

[47] Вж. Вж. Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 275.

[48] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 101-102; Пенчев, Г. Екологоправна защита на Народен парк “Странджа”, с. 81-82; Пенчев, Г., Георгиев, Б. Международноправни и биологични аспекти на опазването на защитени природни обекти, с. 19; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 541-547, 577-582; Dejeant-Pons, M. European biodiversity: The Bern Convention of 19 September 1979 on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats. – In: Esseys in honour of Wang Tieya. Dordrecht: Martinus Nijhoff Publishers, 1994, p. 211-226; Jen, S. The Convention on the Conservation of European Wildlife and Natural Habitats (Bern, 1979): Procedures of application in practice. – Journal of International Wildlife Law and Policy. The Hague, 1999, Vol. 2, Issue 2, p. 224-238; Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 273-276; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 134-135; Koester, V. Pacta sunt servanda (concerns Bern Convention). – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 1996, Vol. 26, Issue 2-3, p. 78-91; Lasén-Diaz, C. The Bern Convention: 30 Years of Nature Conservation in Europe. – Review of European Community & International Environmental Law. Oxford, 2010, Vol. 19, Issue 2, July, p. 185-196; Levantis, E. Vers une application plus efficace de la Convention de Berne. – Revue européenne de droit de l’ environnement. Limoges, 2002, № 1, p. 42-47; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 487-489; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 94.

[49] Вж. Речник по екология и опазване на околната среда, с. 203.

[50] Има се предвид Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни от 1979 г., § 3 на чл. IV от която гласи: „Страните, които са държави в региона за мигриращи видове, включени в приложение II, се стремят да сключват споразумения, когато те биха подпомогнали видовете, като отдават приоритет на видовете с неблагоприятен природозащитен статус.” Смятам обаче, че вместо „алинея” („ал.”) трябваше навсякъде в обнародвания текст на разглежданото споразумение да се употребява думата „параграф”.

[51] Такива „важни за храненето на прилепите територии” могат да се намират и в обхвата на обявените защитени природни територии на съответната държава.

[52] От административноправна гледна точка този израз не е редактиран сполучливо, защото се управляват дейности, а не предмета на тези дейности. Ето защо, по-добре щеше да бъде, ако вместо „управление на прилепите” беше употребен израза „управление на дейности, свързани с прилепите”.

[53] Думата „може” в § 1 на чл. IV, по мое мнение, не трябваше да се употребява, защото създава впечатление за правна възможност, а не за императивно задължение за предприемане на необходимите мерки за опазване на прилепите. Поради това, по-добре щеше да бъде, ако тази дума не беше употребена в посочената разпоредба.

[54] Наименованието на това приложение в настоящата му редакция е въведено с измененията на споразумението от 2000 г., обн. в ДВ, бр. 35 от 2005 г. Вж. за повече подробности относно това споразумение, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 80-81; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 547-552, 577-582.

[55] Вж. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 18.

[56] Вж. Futhazar, G. The Normative Nature of the Ecosystem Approach: A Mediterranean Case Study. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2021, Vol. 10, Issue 1, March, p. 110.

[57] Правното понятие “устойчиво използване” е дефинирано в чл. 2 от конвенцията, където е посочено, че това е: „използване на компонентите на биологичното разнообразие по начин и до степен, които не водят до дългосрочно намаляване на биологичното разнообразие, като по този начин се поддържа неговият потенциал за задоволяване на нуждите и желанията на сегашните и бъдещите поколения”.

[58] Вж. D. Shelton, A. Kiss. Op. cit., p. 92.

[59] Вж. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 19.

[60] Правното понятие “устойчиво използване” е дефинирано в чл. 2 от конвенцията, където е посочено, че това е: „използване на компонентите на биологичното разнообразие по начин и до степен, които не водят до дългосрочно намаляване на биологичното разнообразие, като по този начин се поддържа неговият потенциал за задоволяване на нуждите и желанията на сегашните и бъдещите поколения”.

[61] Вж. Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 92.

[62] Съгласно чл. 2 от конвенцията: „in-situ опазване” означава опазване на екосистеми и естествени местообитания и поддържане и възстановяване на ценни популации от видове в тяхната естествена среда, а в случая с домашните или култивираните видове – в средата, където те са развили своите отличителни белези”.

[63] Правното понятие “биологични ресурси” е едфинирано в чл. 2, където е отбелязано, че: „биологични ресурси” включва генетични ресурси, организми или части от тях, популации или някакъв друг биотичен компонент на екосистемите с реална или потенциална полезност или стойност за човечеството”.

[64] Правното понятие “екосистема” е дефинирано в чл. 2 от конвенцията, където е изтъкнато, че: „екосистема” означава динамичен комплекс от растителни, животински и микроорганизмови съобщества и тяхната нежива околна среда, които си взаимодействат като функционална единица”.

[65] Съгласно чл. 2 от конвенцията: „ex situ опазване” означава опазване на компонентите на биологичното разнообразие извън естествените им местообитания”.

[66] Правното понятие „генетични ресурси” е дефинирано в чл. 2, където е указано, че: „генетични ресурси” означава генетичен материал с реална или потенциална стойност”.

[67] Вж. в тази насока, напр. Шугуров, М. Деятельность конвенционных структур Конвенции ООН о биологическом разнообразии по поощрению передачи технологии. – Legal Concept=Правовая парадигма. Волгоград, 2019, Т. 18, № 4, с. 18-26.

[68] Вж. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 23-24.

[69] Тази разпоредба на английски език гласи: „It shall comprise government representatives competent in the relevant field of expertise”.

[70] Вж. Божанов, С. Цит. съч., с. 88-89.

[71] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 17-28; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 85-87; Божанов, С. Цит. съч., с. 85-89; Пенчев, Г. Екологоправна защита на народен парк „Странджа“, с. 82–83; Пенчев, Г., Б. Георгиев. Международноправни и биологични аспекти на опазването на защитени природни обекти, с. 19; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 509-522, 577-582; Fauchald, O. International Environmental Governance and Protected Areas. – Yearbook of International Environmental Law. Oxford, 2019, Vol. 30, № 1, p. 106-107; Glowka, L., F. Burhenne-Guilmin, H. Synge. A Guide to the Convention on Biological Diversity. Gland: IUCN – The World Conservation Union, 1994, p. 9-129; Henne, G., F. Saliem. The Regime Building of the Convention on Biological Diversity on the Road to Nairobi. – Max Plank Yearbook of United Nations Law. Heidelberg, 1999, Vol. 3, p. 315-327; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 137-138, 140-141; Klein, C. New Leadership Needed: The Convention on Biological Diversity. – Emory International Law Review. Atlanta (Georgia, USA), 2016, Vol. 31, Issue 1, p. 137-139, 146-147; Koh, N.-S., C. Ituarte-Lima, T. Hahn. Mind the Compliance Gap: How Insights from International Human Rights Mechanisms Can Help to Impliment the Convention on Biological Diversity. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2022, Vol. 11, Issue 1, March, p. 41, 45-48, 52-67; Mueller, F. Does the Convention on Biodiversity Safeguard Biological Diversity? – Environmental Values. Winwick (UK), 2000, Vol. 9, № 1, p. 55-80; Ong, D. Op. cit., p. 533-536; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 453-464, 683-684; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 91, 93, 103;

Schrijver, N. State Sovereignty in the Planetary Management of Natural Resources. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2021, Vol. 51, Issue 1-2, p. 15-16; Swanson, T. Why is There a Biodiversity Convention? The International Interest in Centralized Development Planning. – International Affairs. London, 1999, Vol. 75, Issue 2, April, p. 307-310.

[72] По същество се имат предвид живи генетично модифицирани организми.

[73] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law, p. 138; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 91. Върху проблема за рисковете от употребата на ГМО в резултат на биотехнологии е обърнато внимание и от някои наши автори – вж. напр. Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда, с. 87, 105; Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. Учебно ръководство. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 254-255 и цитираната там литература; Ставру, С. Морални измерения на собствеността в екологически контекст (към обосноваване на една „проприетарна” екология). Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „доктор на философските науки”. София: Институт по философия и социология – БАН, 2020, с. 39, 46-49. – В: Институт по философия и социология-БАН [онлайн]. [прегледан 12.01.2021]. Достъпно от: https://ips-bas.org/wp-content/uploads/2021/01/02.1.-Avtoreferat-bg_SStavru.pdf.

[74] Съгласно чл. 3, б. „к”: „Презгранично придвижване” означава предвежване на жими модифицирани организми от една страна до друга страна, като за целите на чл. 17 и 24 презграничното придвижване се свежда до придвижване между страни и такива, които не са страни”.

[75] Смятам, че навсякъде в текста на протокола, обн. в ДВ, бр. 83 от 2003 г., английските думи “Biosafety Clearing-House”, фигуриращи в оригиналния му текст на английски език трябваше да се превеждат като „Клирингова къща по биобезопасност”, вместо „Централната информационна система по биобезопасност”.

[76] Тези реквизити са изброени в § 3, букви „а”-„е” на чл. 17, както следва: „a) наличната информация, отнасяща се за определените количества и съответните характеристики и/или признаци на живи модифицирани организми; b) информация за обстоятелствата и определената дата за освобождаване, а също и използване на живи модифицирани организми в страната, където са получени; c) всяка налична информация за възможно неблагоприятно въздействие върху опазването и устойчивото използване на биологичното разнообразие, като се вземе под внимание и рискът за човешкото здраве, както и всяка налична информация за възможни мерки за управление на риска; d) всяка друга свързана информация; и e) контактен център за получаване на допълнителна информация.”

[77] Вж. за повече подробности относно този протокол, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 28-32; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 87-90; Божанов, С. Цит. съч., с. 104-106; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 522-531, 577-582; Eggers, B., R. Mackenzie. The Cartagena Protocol on Biosafety. – Journal of International Economic Law. Oxford, 2000, Vol. 3, Isuue 3, September, p. 527-534; Falkner, R. Regulating Biotech Trade: The Cartagena Protocol on Biosafety. – International Affairs. London, Vol. 76, Issue 2, April, p. 299-313; Glass, J. Merits of Ratifying and Implementing the Cartagena Protocol on Biosafety. – Northwestern Journal of International Law & Business. Chicago (Illinois, USA), 2001, Vol. 21, Isuue 2, Winter, p. 504-514; Gupta, A., R. Falkner. The Influence of the Cartagena Protocol on Biosafety: Comparing Mexico, China and South Africa. – Global Environmental Politics. Cambridge (Massachusetts, USA), 2006, Vol. 6, Isuue 4, November, p. 26-32; Klein, C. Op. cit., p. 142-144; Mackenzie, R., F. Burhenne-Guilmin, A. La Viña, J. Werksman, A. Ascencio, J. Kinderlerer, K. Kummer, R. Tapper. An Explanatory Guide to the Cartagena Protocol on Biosafety. Gland: IUCN – The World Conservation Union, 2003, p. 1-241; Nanda, V., G. Pring. International Environmental Law and Policy for the 21^st Century. 2. Rev. Ed. Leiden: Martinus Nijhoff Publishers, 2013, p. 518-526; Rhinard, M., M. Kaeding. The International Bargaining Power of the European Union in “Mixed” Competence Negotiations: The Case of the 2000 Cartagena Protocol on Biosafety. – Journal of Common Market Studies. Hoboken (New Jersey, USA), 2006, Vol. 44, Issue 5, December, p. 1023-1050; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 466-471; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 103-104.

[78] Вж. Английско-български речник. 3 изд. с добавка. Т. I. A-I (съст. Т. Атанасова, Е. Машалова, М. Ранкова, Р. Русев, Г. Чакалов). София: Издателство на БАН, 1985, с. 346.

[79] Това становище се поддържа в руската екологоправна доктрина от М. Бринчук, който посочва вредите на човешкото здраве в резултат на влошаване на състоянието на околната среда като „екогенни вреди” и категорично изтъква като една от разновидностите на вредите на околната среда – моралните, т.е. нематериалните, вреди – вж. Бринчук, М. Экологическое право. Москва: Городец, 2009, с. 275. Във връзка с това той посочва още, че природата удовлетворява „естетическите (духовните) потребности на човека”, поради което т.нар. от него „нравствени страдания” от преживяната гледка на унищожени или увредени зелени площи или друга част от ландшафта води до морални вреди, които също подлежат на обезщетяване – Пак там, с. 275-276.

[80] Вж. относно спецификата на тези вреди, напр. Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 384-385.

[81] Радпоредбите относно деликтната отговорност за вреди от животни могат да намерят субсидиарно приложение спрямо специалните разпоредби за такава отговорност, свързана с използването на ЖМО.

[82] Вж. Вж. Голева, П. Облигационно право. 7. доп. и прераб. изд. София: Нова звезда, 2021, с. 550; от нея. Деликтно право (непозволено увреждане). IV. прераб. и доп. изд. София: Нова звезда, 2018, с. 245.

[83] Вж. Голева, П. Облигационно право, с. 550; от нея. Деликтно право (непозволено увреждане), с. 245.

[84] Вж. Голева, П. Деликтно право (непозволено увреждане), с. 245.

[85] П. Голева е анализирала подробно гражданската деликтна отговорност за вреди, причинени от замърсяването на околната среда с ГМО – вж. Голева, П. Облигационно право, с. 550-551; от нея. Деликтно право (непозволено увреждане), с. 43-45, 245-252.

[86] Вж. относно причинната връзка при деликтната отговорност, напр. Антонов, Д. Непозволено увреждане. София: Наука и изкуство, 1965, с. 31-46; Бъров, Б. Някои проблеми, отнасящи се до причинната връзка в гражданското право. – Социалистическо право. София, 1965, № 6, с. 28-33; Диков, Л. Курсъ по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Т. III. София: Придворна печатница-Hofbuch-U. Offsetdruckere, 1934, с. 112-119; Голева, П. Облигационно право, с. 580-587; от нея. Деликтно право (непозволено увреждане), с. 107-116 и цитираната там литература; Йосифов, Б., Б. Балабанов. Непозволено увреждане. Текст с коментар и синтез на съдебната практика. София: Университетско издателство „Климент Охридски”, 1989, с. 8-9; Йосифова, Т. Действие на договора по отношение на лицата. София: Сиби, 2019, с. 163-164 и цитираната там литература; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 7. прераб. и доп. изд. София: Сиби, 2016, с. 443-449 и цитираната там литература; Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Кн. Първа (ред. О. Герджиков). София: Софи-Р, 1992, с. 272-282 и цитираната там литература; Конов, Т. Основание на гражданската отговорност. 2. изд. София: Регули, 2002, с. 59-64; Марков, М. Облигационно право. Помагало. София: Сиби, 2018, с. 170-171; Сукарева, З. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. София: Университетско издателство „Стопанство“, 1998, с. 17-18; Тасев, С. Непозволено увреждане. Отговорност за вреди, причинени от вещи и животни (ред. В. Радоилски). София: Софи-Р, 1995, с. 38-42 и цитираната там литература; от него. Деликтна отговорност. София: Сиела, 2009, с. 30-34 и цитираната там литература.

[87] Съгласно чл. 2, б. „в”: „оператор” означава всяко лице, упражняващо пряк или косвен контрол върху живия модифициран организъм, включително по целесъобразност и съгласно националното право, inter alia, притежател на разрешително, лице, което е пуснало живия модифициран организъм на пазара, създател, производител, заявител, износител, вносител, преносител или доставчик”.

[88] Вж. по-подробно относно този протокол, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 32-34; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 90-91; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 531-537, 577-582; Nijar, G. The Nagoya–Kuala Lumpur Supplementary Protocol on Liability and Redress to the Cartagena Protocol on Biosafety: An analysis and implementation challenges. – International Environmental Agreements: Politics, Law and Economics. Cham (Switzerland), 2013, Vol. 13, p. 271-290; Telesetsky, A. The 2010 Nagoya-Kuala Lumpur Supplementary Protocol: A New Treaty Assigning Transboundary Liability and Redress for Biodiversity Damage Caused by Genetically Modified Organisms. – American Society of International Law Insides [online]. Washington, D.C., 2011, January 10, Vol. 15, Issue 1. [viewed 30.04.2022]. Available from: https://www.asil.org/insights/volume/15/issue/1/2010-nagoya-kuala-lumpur-supplementary-protocol-new-treaty-assigning.

[89] Вж. по-подробно относно този протокол, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 35-39; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 91-92; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 537-541; Klein, C. Op. cit., p. 145; Morgera, E., E. Tsioumani, M. Buck. Unraveling the Nagoya Protocol. A Commentary on the Nagoya Protocol on Access and Benefit-sharing to the Convention on Biological Diversity. Dordrecht: Martinus Nijhoff Publishers, 2014, p. 48-386; Richerzhagen, C. The Nagoya Protocol: Fragmentation or Consolidation? – Resources. Basel, 2014, Vol. 3, Issue 1, p. 135-151; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Op. cit., p. 464-466, 684-685.

[90] Вж. по-подробно относно правната същност на принципа на предпазването, напр. Пенчев, Г. Принципи на българското екологично право, с. 170-172 и цитираната там литература.

[91] В § 1 на чл. IV е посочено, че този план за действие е приложен като приложение № 3 към конвенцията, но в обнародвания текст на споразумението в ДВ, бр. 16 от 2000 г. такова приложение не е обнародвано. Там не е обнародвана и Таблица 1 към споразумението, озаглавена „Статус на популациите на мигриращите водолюбиви птици”.

[92] Струва ми се, че изразът „ръководните принципи на природозащитната дейност” не е употребен сполучливо в разпоредбите на този член, тъй като в случая се имат предвид, според мен, не особен вид правни норми-принципи, а обикновени правни норми, относно задължения за държавите-участнички, свързани с реализацията на „плана за действие”.

[93] Подходът в разглежданото международно споразумение за фигуреране на експерт по екологично право в състава на Техническия комитет следва да се окачестви като прогресивен и заслужава подкрепа. С това фактически се подчертава, според мен, и значението на изучаването на учебната дисциплина „екологично право в юридическите факултети.

[94] Вж. за повече подробности относно това споразумение, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 76-78; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 552-557, 577-583.

[95] Вж. за повече подробности относно това споразумение, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 78-80.

[96] Конвенцията за съхраняване на живите ресурси на Югоизточния Атлантик е утвърдена от Република България с Решение на Министерския съвет № 134 от 12.04.1972 г. (необнародвано). Тя е в сила за нашата страна от 24.05.1972 г. и е необнародвана. Вж. относно тази конвенция, напр. Rafaly, B. The Concept of “Marine Living Resources”: Navigating a Grey Zone in the Law of the Sea. – Canadian Yearbook of International Law. Ottawa, 2022, Vol. 59, November, p. 301-302.

[97] Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство е утвърдена от Република България с Разпореждане на Министерския съвет № 13 от 4.02.1974 г. (необнародвано), с резерва по чл. 16, § 1. Резервата гласи: “Народна република България не се счита обвързана от разпоредбите на параграф 1 на член 16”. Конвенцията е в сила за нашата страна от 17.12.1975 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 44 от 27.05.2005 г. Вж. по-подробно относно тази конвенция, напр. Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 484-489, 577-581 и цитираната там литература.

[98] Конвенцията за опазване на живите морски ресурси на Антарктика е ратифицирана от Република България със закон от 17.06.1992 г. (обн., ДВ, бр. 53 от 1992 г.). Тя е в сила за нашата страна от 30.09.1992 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 6 от 22.01.1993 г. Вж. относно тази конвенция, напр. Constable, A., W. De la Mare, D. Agnew, I. Everson, D. Miller. Managing fisheries to conserve the Antarctic marine ecosystem: practical implementation of the Convention on the Conservation of Antarctic Marine Living Resources (CCAMLR). – ICES[98] Journal of Marine Science. Copenhagen, 2000, Vol. 57, Issue 3, June, p. 778–791; Goldsworthy, L. „Best available science” approach to management decisions by the Commission for the Convention on the Conservation of Antarctic Living Resources: consistent or selective? – Australian Journal of Maritime and Ocean Affairs. London, 2022, Vol. 14, Issue 1, p. 53-75.

Георги Пенчев

професор по екологично право, д.ю.н. в Юридическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски"

Завършва специалност "право" в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". За периода 1986-1989 г. е редовен докторант в Института за държавата и правото /ИДП/ към БАН по екологично право /тогава - "Правни проблеми на опазване на природната среда"/. В 1990 г. успешно защитава дисертационен труд "Имуществена отговорност за замърсяване на водите в НР България". За периода 1990-1999 г. работи като научен сътрудник в ИДП-БАН, където в 1999 г. става доцент по екологично право. От 1999 г. и досега работи в Юридическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", където в 2009 г. придобива академичната длъжност "професор" по екологично право, а в 2017 г. успешно защитава дисертация за придобиване на научната степен "доктор на юридическите науки" с наименование "Принципи на българското екологично право".

Вижте всички публикации на Георги Пенчев

МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА БИОЛОГИЧНОТО РАЗНООБРАЗИЕ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ПРИЛОЖЕНИЕ

Георги Пенчев

Ново