МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА АТМОСФЕРНИЯ ВЪЗДУХ ОТ ЗАМЪРСЯВАНЕ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Проф. д.ю.н. Георги Пенчев-Юридически факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”
Увод
Междунородноправната защита на атмосферния въздух от замърсяване е един от значимите екологични проблеми на нашата съвременност[1]. С настоящото научно изследване се цели подпомагане на учени, практикуващи специалисти-еколози и обучавани лица в изучаването и анализа на международното екологично въздушно право. Във връка с това по-нататък ще бъдат разгледани накратко някои многостранни международни споразумения по опазване на атмосферния въздух от замърсяване с оглед на правните мерки, предвидени в тях. По-голямо внимание ще бъде отделено на тези правни мерки в международните споразумения, които вменяват задължения за държавите-участнички в светлината на участието на Република България в тях.
От систематична гледна точка международното екологично право може да бъде обособено в 2 части – обща и специална. Общата му част включва тези международни споразумения, които имат по-цялостно значение за опазването на околната среда. Специалната му част е посветена на опазването на отделните природни ресурси, в случая – на атмосферния въздух от замърсяване – или на дейности, оказващи значително въздействие върху околната среда. В контекста на тази систематика, настоящото научно изследване може да се окачестви като отделно подразделение на специалната част на международното екологично право.
За улеснение на учените, практикуващите специалисти и обучаваните лица е съставено приложение, съдържащо списък на международни многостранни споразумение по опазване на атмосферния въздух от замърсяване с участието на Република България. По-долу съответните международни споразумения ще бъдат разгледани в хронологична последователност.
I. Конвенция за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния (Женева, 13.11.1979 г.)
Конвенцията е ратифицирана от Република България с Указ на Държавния съвет № 332 от 19.02.1981 г. (ДВ, бр. 16 от 1981 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.03.1983 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 45 от 16.05.2003 г. Основната ѝ цел е ограничаване и предотвратяване на замърсяването на въздуха (т. е. атмосферния въздух – бел. авт.) с вредни вещества (замърсители) и съединения, главно серни и азотни окиси (оксиди), които призвикват явлението “киселинни дъждове” с трансгранични отрицателни последици за човешкото здраве и околната среда. Известно е, че киселинните валежи влошават качеството на почвата и водите, увреждат и унищожават растенията и особено горите, и водят до корозия и разрушаване на метални повърхности, комунални съоръжения, паметници на културата и др. В преамбюла на конвенцията се прави връзка с принцип 21 на Декларацията, приета на Конференцията на ООН по околната среда на човека (Стокхолм, 1972 г.), където се изтъква, че държавите имат суверенното право да използват природните си ресурси,но по начин, който не уврежда околната среда на други държави. Могат да бъдат посочени следните по-важни правни мерки за ограничаване и предотвратяване на трансграничното замърсяване на въздуха по конвенцията:
1) установяване на основни принципи, от които да се ръководят държавите – участнички в конвенцията при провеждането на екологичната си политика в разглежданата област (чл. 2–5).
Те са: а) опазване на човешкото здраве и околната среда чрез ограничаване и предотвратяване на замърсяването на въздуха, включително трансграничното му замърсяване на далечни разстояния (чл. 2), като за реализацията на този принцип трябва да се имат предвид дефинициите на следните правни понятия, фигуриращи в чл. 1: “замърсяване на въздуха” означава въвеждането от човека, пряко или косвено, на вещества или енергия във въздушната среда, което носи след себе си вредни последствия от такъв характер, като заплаха за здравето на хората, нанасяне на щети върху живите ресурси, екосистемите и материалните ценности, а също така нанасяне на щети на ценности на ландшафта или пречки за други законни видове използване на околната среда; определението “замърсители на въздуха” се разбира по същия начин” (буква “а”); “трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния” означава такова замърсяване на въздуха, чийто физически източник е разположен изцяло или частично в пределите на територията, намираща се в националната юрисдикция на една държава, отрицателното влияние на което се проявява на територията, намираща се в юрисдикцията на друга държава, на такова разстояние, че изцяло не е възможно да се определи частта на емисиите от отделните източници или групи източници” (буква “b”); б) провеждане на политика и стратегия за борба с емисиите на замърсители на въздуха, основаваща се на размяна на информация, консултации, научно-изследователска дейност и мониторинг при отчитане на вече взетите мерки в разглежданата област на национално и международно ниво (чл. 3); в) обмен на информация между държавите-участнички относно емисиите на замърсители на въздуха в контекста на провежданата от тях политика, научна дейност и технически мерки (чл. 4); г) провеждане на консултации между държавата-източник на замърсяването на въздуха и увредената държава (респ. държавата, на територията на която съществува голям риск от настъпване на вредните последици – бел. авт.), по съответното искане и “на ранен стадий” във връзка с извършваната или предвижданата дейност, за да се избегне вредоносния резултат (чл. 5);
2) установяване на специални правила, свързани с управлението на качеството на въздуха (чл. 6). Те се отнасят до задължението за тези държави да провеждат “най – добрата политика и стратегия” за регулиране на качеството на въздуха при използване на “най-добрата налична и икономически приемлива технология и малкоотпадъчни и безотпадъчни технологии” (чл. 6)
3) установяване на специални правила относно провеждането на изследвания и разработки (чл. 7). Те се отнасят до задължението за тези държави да осъществяват и да си сътрудничат при извършването на изследвания и разработки в 6 направления, а именно: а) налична и предлагана технология за намаляване на емисиите на замърсители във въздуха; б) мониторингова апаратура за качеството на въздуха; в) модели за подобряване на анализа на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния; г) въздействие на серните съединения и другите “основни” замърсители на въздуха върху човешкото здраве и околната среда; д) икономическа, социална и екологична оценка на “алтернативните мерки” за опазване на околната среда, включително намаляване на трансграничното за мърсяване на въздуха на далечни разстояния; е) програми за обучение и подготовка на кадри в областта на опазването на въздуха от замърсяване (букви „a“–„f“);
4) установяване на специални правила, свързани с обмена на информация между страните-участнички (чл. 8). Те се отнасят до задължението за тези държави, в рамките на изпълнителния орган по чл. 10, и на двустранна основа, за обмен на информация в 7 направления, а именно: а) данни за емисии за подлежащ на съгласуване период от време на “договорени” (имат се предвид допълнителни международни споразумения, свързани с прилагането на конвенцията – бел. авт.) замърсители на въздуха, започвайки от серен двуокис (диоксид), получени от райони на мониторингова мрежа със съгласувани размери, или данни за потока на договорени замърсители, започвайки от серен двуокис (диоксид), през част от националните граници и за периоди, подлежащи на съгласуване; б) основни промени в националната политика по общото промишлено развитие, които могат да повлияят съществено върху трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния; в) техника и технология за намаляване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния; г) предполагаеми национални разходи за борба с емисиите на серните съединения и другите основни замърсители на въздуха; д) метеорологични и физико-химични данни, отнасящи се до процесите, протичащи по време на пренос (на замърсители във въздуха – бел. авт.); е) физико-химични и биологични данни за последиците от трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния и степента на увреждането (на околната среда и човешкото здраве – бел. авт.), но с уговорката, че тази конвенция не се отнася до отговорността на държавата за нанесените вреди; ж) национална, субрегионална и регионална политика и стратегия в областта на борбата с емисиите на серните съединения и другите основни замърсители на въздуха (букви „a“–„g“);
5) създаване на Съвместна програма за мониторинг и оценка на разпространението на замърсители във въздуха на далечни разстояния в Европа (ЕМЕП), целяща по-ефективно сътрудничество между тези държави в разглежданата област, базирано главно на мониторинга и обмена на информация (чл. 9);
6) учредяване на “Изпълнителен орган” на конвенцията в рамките на “висшите представени чиновници” (т.е. старшите съветници – бел. авт.) на правителствата на страните-членки на Икономическата комисия за Европа (ИКЕ) при ООН по проблемите на околната среда, който да провежда съвещания не по-рядко от 1 път годишно (чл. 10, ал. 1). Неговите основни функции са изброени нелимитативно в чл. 10, ал. 2 и се изразяват в: а) наблюдаване на изпълнението на конвенцията; б) създаване “при необходимост” на работни групи с консултативни функции; в) осъществяване на “други функции”, свързани с прилагането на конвенцията;
7) учредяване на “Секретариат” на изпълнителния орган на конвенцията (чл. 11).
Тази функция се извършва от Изпълнителния секретар на ИКЕ при ООН в следните нелимитативно изброени направления: а) свикване и подготовка на съвещанията на Изпълнителния орган; б) изпращане на съответните държави на доклади и друга информация, свързана с прилагането на конвенцията; в) изпълнение на (други – бел. авт.) функции, възложени от Изпълнителния орган;
8) установяване на специални правила относно решаването на споровете по тълкуване или прилагане на конвенцията между тези държави (чл. 13).
Това ще става чрез “преговори или по какъвто и да е друг метод за разрешаване на спора, който е приемлив за страните по спора”[2].
Накрая, могат да бъдат направени няколко констатации от разгледаната по-горе конвенция.
Първо, трябва да се изтъкне като много полезен подход в нея изричното прокламиране на правни принципи в разглежданата област. Този подход ще спомогне за прогресивното развитие на международното екологично право и ще улеснява практиката по прилагането й, защото въз основа на тези принципи, които от своя страна са особен вид международноправни норми, трябва да се развива правната уредба в разглежданата област.
Второ, ефективното ѝ прилагане неминуемо ще допринесе за преодоляване на вредните последици за околната среда и човешкото здраве от трансграничното наднормено замърсяване на въздуха.
Във връзка с прилагането на разглежданата конвенция са подписани няколко протокола към нея с организационно-технически характер, без които на практика тя не би могла да се прилага ефективно. Те ще бъдат разгледани по-долу.
I.1. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно дългосрочно финансиране на Съвместна програма за мониторинг и оценка на разпространението на замърсители на въздуха на далечни разстояния в Европа (ЕМЕП) (Женева, 28.09.1984 г.)
Този протокол е утвърден от Република България с Решение на Министерския съвет № 129 от 4.07.1986 г. (необнародвано). Той е в сила за нашата страна от 28.01.1988 г. и е обнародван в ДВ, бр. 45 от 16.05.2003 г.
В исторически аспект това е първият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Видно и от неговото наименование, той има организационно-финансов характер и детайлизира изискванията на чл. 9 от посочената конвенция. Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки за ограничаване и предотвратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол:
1) установяване на задължение финансирането на ЕМЕП да се покрива от годишните разходи на международните центрове за сътрудничество в рамките на ЕМЕП по провеждането на мероприятия, включени работната програма на ръководния орган на ЕМЕП (чл. 2);
2) установяване на специални правила, свързани с вноските за финансиране на ЕМЕП (чл. 3).
Сред тях е необходимо да бъдат посочени: а) задължение финансирането на ЕМЕП да се базира на задължителни вноски, допълвани от доброволни вноски, като заплащането им може да се осъществява в конвертируема или неконвертируема валута, или в натура (ал. 1); б) задължение задължителните вноски да се правят ежегодно от страните – участнички в протокола, попадащи в географския обхват на ЕМЕП (ал. 2); в) правна възможност доброволните вноски да се правят и от държави – участнички в протокола, непопадащи в географския обхват на ЕМЕП, но ако са одобрени от изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията по препоръка на ръководния орган на ЕМЕП (ал. 3); г) задължение годишните разходи по работната програма (на ръководния орган на ЕМЕП – бел. авт.) да се покриват от задължителните вноски, а доброволните вноски да се използват, при условие, че са одобрени от изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията по препоръка на ръководния орган на ЕМЕП, за намаляване на задължителните вноски или за финансиране на специфични дейности в рамките на ЕМЕП (ал. 4); д) задължение задължителните и доброволните вноски да се правят в т. нар. “Общ целеви фонд”, чрез който се финансират дейности по конвенцията (ал. 5).
Правното понятие “географски обхват на ЕМЕП” е дефинирано в чл. 1, т. 4 от протокола, където е указано, че това е “регионът, в рамките на който се провежда мониторинг, координиран от международните центрове на ЕМЕП”. Уточнено е, че тези “международни центрове към настоящата дата са: Химическият координационен център, Метеорологичният синтезиращ център – Изток, и Метеорологичният синтезиращ център – Запад). От друга страна правното понятие “общ целеви фонд” е дефинирано в чл. 1, т. 3 от протокола, където е изтъкнато, че това е “общият целеви фонд за финансирането на прилагането на Конвенцията за трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния, създаден от генералния секретар на Организацията на обединените нации”;
3) установяване на задължение задължителните вноски да се правят при условия, посочени в приложението към протокола (чл. 4, ал. 1). Изпълнителният орган по чл. 10 от конвенцията е оправомощен да извършва изменения в това приложение (чл. 4, ал. 2);
4) установяване на задължение годишният бюджет на ЕМЕП да се съставя от ръководния орган на ЕМЕП и да се одобрява от изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията не по-късно от 1 година преди финансовата година, за която той се отнася (чл. 5).
При реализацията на тази правна мярка трябва да се има предвид дефиницията на правното понятие “финансова година”, фигурираща в чл. 1, т. 2 от протокола, където е отбелязано, че това е “финансовата година на Организацията на обединените нации, а “годишна база” и “годишни разходи” се тълкуват по същия начин”;
5) установяване на специални правила, свързани с разрешаването на споровете по тълкуване или прилагане на протокола между държавите-участнички в него (чл. 7). Това трябва да става “по пътя на преговори или чрез всякакъв друг метод за разрешаване на спора, приемлив за страните по спора”.
Към разглеждания протокол фигурира едно приложение, посветено на различните вноски, които задължително трябва да направят отделните държави във връзка с разходите по финансиране на ЕМЕП. Те са посочени в процент отгодишната вноска, която правят съответните държави за участието им в ООН. За Република България задължителната вноска е 0,35%[3].
I.2. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно съкращаване на емисиите на сяра или техните трансгранични потоци най-малко с 30 процента (Хелзинки, 8.07.1985 г.)
Този протокол е утвърден от Република България с Решение на Министерския съвет № 129 от 4.07.1986 г. (необнародвано). Той е в сила за нашата страна от 2.09.1987 г. и е необнародван. Следва да се отбележи обстоятелството, че разглежданият протокол е вторият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Могат да бъдат посочени следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по протокола:
1) установяване на дефиниции на 5 често употребявани правни понятия – “конвенция”, ”ЕМЕП”, ”изпълнителен орган”, ”географски обхват на ЕМЕП” и “страни” (чл. 1);
2) установяване на задължение за държавите-участнички в протокола да съкратят своите ежегодни изхвърляния на сяра на национално ниво или техните трансгранични потоци най-малко с 30 % до 1993 г., приемайки нивото на 1980 г. като основа за разчетите на съкращаването им (чл. 2);
3) установяване на правна възможност за тези държави да проучат необходимостта от по-съществени съкращения на национално ниво от тези по чл. 2, когато това се изисква от “условията на околната среда” (чл. 3);
4) установяване на задължение за тези държави да информират ежегодно изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията за нивото на годишните изхвърляния на сяра на национално ниво и за основата, по която те са били разчетени (чл. 4);
5) установяване на задължение за ЕМЕП до ежегодната сесия на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията да му представя балансови разчети за емисиите на сяра или техните трансгранични потоци и за валежите със серни съединения за предходната година в рамките на географския си обхват (чл. 5);
6) установяване на задължение за страните-участнички в протокола да разработят “национални програми, политика и стратегия” като средство за съкращаване на изхвърлянията (т.е. емисиите – бел. авт.) на сяра или техните трансгранични потоци най-малко с 30% не по-късно от 1993 г. и да представят доклад за това, включително и за успехите в тази област на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията (чл. 6);
7) установяване на специални правила относно разрешаванто на споровете по тълкуване или прилагане на протокола между съответните държави-участнички в него (чл. 8). Това трябва да става чрез преговори или по какъвто и да е друг метод за разрешаване на спора, който е приемлив за страните по спора[4].
I.3. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно контрола на емисиите на азотните окиси или техните трансгранични потоци (София, 31.10.1988 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България с Указ на Държавния съвет № 154 от 2.02.1989 г. (ДВ, бр. 12 от 1989 г.). Той е в сила за нашата страна от 14.02.1991 г. и е необнародван. Това е третият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Могат да бъдат посочени следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по протокола:
1) установяване на дефиниции на 12 често употребявани правни понятия – “конвенция”, ”ЕМЕП”, ”изпълнителен орган”, ”географски обхват на ЕМЕП”, “страни”, ”комисия”, ”критично натоварване”, ”голям съществуващ неподвижен източник”, ”голям нов неподвижен източник”, ”категория големи източници”, “нов неподвижен източник” и “нов подвижен източник” (чл. 1);
2) установяване на задължение за държавите-участнички в протокола да ограничат и/или съкратят националните си годишни емисии на азотни окиси (оксиди) или техните трансгранични потоци по такъв начин, че до 1994 г. те да не надвишават нивата си за 1987 г. (чл. 2, ал. 1);
3) установяване на специфични задължения с организационно-технически характер за тези държави (чл. 2, ал. 2). Те се изразяват в: а) прилагане на национални емисионни норми спрямо големи нови неподвижни източници или категория големи източници (на замърсяване на въздуха – бел. авт.), основани на “най-добрите налични технологии, чието използване е икономически осъществимо”, при отчитане на техническота приложение към протокола (буква “а”); б) прилагане на национални емисионни норми спрямо нови подвижни източници от всички по-големи категории (на замърсяване на въздуха – бел. авт.), основани на “най-добрите налични технологии, чието използване е икономически осъществимо”, при отчитане на техническото приложение към протокола и решенията на Комитета по вътрешен транспорт към ИКЕ при ООН (буква “b”); в) предприемане на мерки за ограничаване на емисиите (на азотни окиси, респ. оксиди – бел.авт.) от съществуващи големи неподвижни източници (на замърсяване на въздуха – бел. авт.), при отчитане на техническото приложение към протокола и параметрите на инсталацията, срока на експлоатация, коефицента на използването й и необходимостта от предотвратяване на неоправдани прекъсвания в работата й (буква “с”);
4) установяване на задължение за тези държави да водят преговори за по-нататъшно съкращаване на националните годишни емисии на азотни окиси (оксиди) или техните трансгранични потоци, отчитайки най – прогресивните научно-технически постижения и осъществявайки сътрудничество помежду си за определяне на размера на “критичното натоварване” и мерките за обезпечаване на тези съкращения (чл. 2, ал. 3);
5) установяване на правна възможност за тези държави да предприемат по-строги мерки в разглежданата област от тези по чл. 2 (чл. 2, ал. 4);
6) установяване на задължение за тези държави, в съответствие с националното си законодателство, да си съдействат за обмен на технологии, които ограничават емисиите на азотни окиси (оксиди) чрез търговия с такива технологии, преки контакти и промишлено сътрудничество, обмен на информация и опит, предоставяне на техническа помощ (чл. 3, ал. 1). За целта тези страни трябва да създадат “благоприятни условия” за облекчаване на контактите и сътрудничеството между съответните организации и лица (чл. 3, ал. 2);
7) установяване на задължение за тези държави до 2 години от влизането в сила на протокола (14.02.1993 г. – бел. авт.) да обезпечат наличието на достатъчно количество безоловно гориво и като минимум на основните международни транзитни пътища, за да се облекчи използването на транспортните средства с каталитични преобразуватели (чл. 4);
8) установяване на задължение за тези държави периодично да анализират прилагането на този протокол (чл. 5, ал. 1);
9) установяване на правна възможност за тези държави да извършват изследвания и мониторинг, свързани с разработването и прилагането на подход, базиран на “критичните натоварвания” (има се предвид вредното въздействие върху околната среда в контекста на замърсяването на въздуха – бел. авт.), за определяне на размера на необходимото ограничаване на емисиите на азотни окиси (оксиди) (чл. 6);
10) установяване на задължение за тези държави да разработят “национални програми, политика и стратегия” за борба с емисиите на азотни окиси (оксиди) или техните трансгранични потоци (чл. 7);
11) установяване на задължение за тези държави да си обменят информация, уведомявайки изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията за националните си програми, политика и стратегия по чл. 7, включително за постигнатия прогрес в тази насока (чл. 8, ал. 1). Тази информация се отнася по-специално до: а) нивото на националните годишни емисии на азотни окиси (оксиди) и основата, на която те са разчетени (буква “а”); б) измененията в националните емисионни норми по чл. 2, ал. 2, букви “а” и “b” (буква “b”); в) измененията на мерките за контрол по чл. 2, ал. 2, буква “с” (буква “с”); г) измененията в обезпечаването на безоловно гориво (буква “d”); д) предприетите мерки за съдействие на обмена на технологии (буква “е”); е) измененията в установяването на “критичните натоварвания” (буква “f”);
12) установяване на задължение за ЕМЕП до ежегодната сесия на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията да му представя балансови разчети за азот, трансграничните потоци и валежите с азотни окиси (оксиди) в рамките на географския си обхват (чл. 9);
13) установяване на изискване техническото приложение към протокола да има само препоръчителен характер (чл. 10);
14) установяване на специални правила, свързани с разрешаването на споровете по тълкуване или прилагане на протокола между съответните държави (чл. 12). Това трябва да става чрез преговори или по какъвто и да е метод за разрешаване на спора, който е приемлив за страните по спора.
Към разглеждания протокол има едно ненаименовано “техническо приложение”, което се подразделя на 2 основни части: І. Технологии за борба с емисиите на азотни окиси (оксиди) от неподвижни източници; ІІ. Технологии за борба с емисиите на азотни окиси (оксиди) от механични транспортни средства[5].
I.4. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно ограничаване на емисиите на летливите органични съединения или техните трансгранични потоци (Женева, 19.11.1991 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 28.01.1998 г. (ДВ, бр. 15 от 1998 г.), с декларация по чл. 2, § 2, подпараграф “с”. Декларацията гласи: “Република България, при подписването на настоящия протокол, декларира, че в съответствие с неговия чл. 2, § 2, подпараграф “с”, колкото може по-бързо и като първа стъпка ще предприеме ефективни мерки, за да осигури, най-късно до 1999 г., нейните национални годишни емисии на летливи органични съединения да не превишават нивата от 1988 г.”. Той е в сила за нашата страна от 28.05.1998 г. и е необнародван.
Това е четвъртият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Могат да бъдат посочени следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол:
1) установяване на дефиниции на 13 често употребявани правни понятия, а именно: “конвенция”, ”ЕМЕП”, ”изпълнителен орган”, ”географски обхват на ЕМЕП”, ”район на регулиране на съдържанието на тропосферния озон (РРТО)”, ”страни”, ”комисия”, ”критични натоварвания”, “летливи органични съединения”, ”категория големи източници”, “нов неподвижен източник”, ”нов подвижен източник”, ”фотохимичен потенциал за образуване на озон” (чл. 1);
2) установяване на задължение за държавите-участнички в протокола да ограничат и съкратят към 1999 г. националните си годишни емисии на летливите органични съединения (ЛОС) или техните трансгранични потоци минимум с 30%, приемайки за основа нивото им към 1988 г. или друга посочена при подписването на протокола година за периода 1984 – 1990 г. (чл. 2, ал. 2, буква “а”);
3) установяване на специфични задължения с организационно -технически характер за тези държави (чл. 2, ал. 3). Те се изразяват в: а) прилагане,при отчитане на приложение ІІ към протокола, на национални или международни емисионни норми спрямо нови неподвижни източници (на замърсяване на въздуха – бел.авт.), основани на “най-добрите налични технологии, чието използване е икономически осъществимо” (буква “а”,предложение първо); б) прилагане спрямо продуктите, съдържащи разтворители, на мерки на национално и международно ниво за маркирането им с посочване на съдържащите се в тях ЛОС и поощряване на използването на продукти с ниско или нулево съдържание на ЛОС, при отчитане на приложение ІІ към протокола (буква “а”, предложение второ); в) прилагане, при отчитане на приложение ІІІ към протокола, на национални или международни емисионни норми спрямо нови подвижни източници (на замърсяване на въздуха – бел. авт.), основани на “най-добрите налични технологии, чието използване е икономически осъществимо” (буква “а”, предложение трето); г) съдействие за участието на обществеността в програми за ограничаване на емисиите (на ЛОС – бел. авт.) чрез публични съобщения, при стимулиране на най-оптималното използване на всички видове транспорт и при поощряване на внедряването на схеми за рационална организация на движението (на превозни средства – бел.авт.) – буква “а”, предложение четвърто; д) прилагане в тези райони, в които се превишават националните или международните норми за съдържание на озон в тропосферата или в които се появяват трансгранични потоци (на ЛОС – бел.авт.) или се очаква да се появят такива, при отчитане на приложение ІІ към протокола, спрямо съществуващите неподвижни източници (на замърсяване на въздуха – бел. авт.), отнасящи се към категорията големи източници, на “най-добрите налични технологии, чието използване е икономически целесъобразно”, при отчитане на приложения ІІ и ІІІ към протокола, на методи за съкращаване на емисиите на ЛОС при превоза на бензин и за намаляване на летливостта на бензина (буква “b”);
4) установяване на забрана за тези държави да допускат замяната на едни ЛОС с други ЛОС, които са токсични и канцерогенни и увреждат стратосферния озонов слой (чл. 2, ал. 5);
5) установяване на задължение за тези държави да водят преговори за по-нататъшно ограничаване на националните годишни емисии на ЛОС или техните трансгранични потоци, както и образуващите се в резултат на това вторични продукти на фотохимично окисляване, при отчитане на най-прогресивните научно-технически постижения (чл. 2, ал. 6);
6) установяване на задължение за тези държави да си сътрудничат в определянето на информацията за отделните ЛОС, ”критичните нива” на фотохимичните окислители, размерите на съкращаване на националните годишни емисии на ЛОС или техните трансгранични потоци, стратегиите за тяхното ограничаване, напр. икономически механизми, мерките за такова съкращаване и графика му не по-късно от 1.01.2000 г. (чл. 2, ал. 7);
7) установяване на правна възможност за тези държави да предприемат по-строги мерки в разглежданата област от тези по разглеждания протокол (чл. 3, ал. 2);
8) установяване на задължение за тези държави да контролират спазването на протокола, съчетано с правомощие за всяка от тях, при забелязано негово нарушаване, да информира за това изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията и заинтересованите държави (чл. 3, ал. 3);
9) установяване на задължение за тези държави, в съответствие с националното си законодателство, да си съдействат за обмен на технологии, които ограничават емисиите на ЛОС чрез търговия с такива технологии, преки контакти и промишлено сътрудничество, обмен на информация и опит, предоставяне на техническа помощ (чл. 4, ал. 1). За целта тези страни трябва да създадат “благоприятни условия” за облекчаване на контактите и сътрудничеството между съответните организации и лица (чл. 4, ал. 2);
10) установяване на правна възможност за тези държави да осъществяват научни изследвания и мониторинг, свързани с разработването и прилагането на методи за спазване на националните или международните норми за тропосферен озон и други цели, свързани с опазването на човешкото здраве и околната среда (чл. 5);
11) установяване на задължение на тези държави периодично да анализират прилагането на този протокол в контекста на научно -техническия прогрес (чл. 6, ал. 1);
12) установяване на задължение за тези държави да разработят “национални програми, политика и стратегия” за ограничаване на емисиите на ЛОС или техните трансгранични потоци (чл. 7);
13) установяване на задължение за тези държави да си обменят информация, уведомявайки изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията, за националните си програми, политика и стратегия по чл. 7, включително за постигнатия прогрес в тази насока (чл. 8, ал. 1). За целта всяка от тези държави трябва да представя на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията ежегоден доклад за предходната календарна година относно: а) проблемите, посочени в ал. 1 на чл. 8; б) прогреса в прилагането на националните или международните емисионни норми по чл. 2, ал. 3; в) мерките за облекчаване на обмена на технологии (чл. 8, ал. 2);
14) установяване на задължение за ЕМЕП да предоставя на ежегодните съвещания на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията информация за преноса на озон на големи разстояния в Европа (чл. 9);
15) установяване на изискване приложение І към протокола да има задължителен характер, а приложения ІІ, ІІІ и ІV да имат само препоръчителен характер (чл. 10);
16) установяване специални правила относно разрешаването на споровете по тълкуване или прилагане на протокола между съответните държави (чл. 12). Това трябва да става чрез преговори или по какъвто и да е метод за разрешаване на спора, който е приемлив за страните по спора.
Към разглеждания протокол фигурират 4 приложения с организационно-технически характер, озаглавени както следва: Приложение І. Определяне на районите за регулиране на съдържанието на тропосферния озон (РРТО); Приложение ІІ. Мерки за ограничаване на емисиите на ЛОС от неподвижни източници; Приложение ІІІ. Мерки за ограничаване на емисиите на ЛОС от пътни механични транспортни средства; Приложение ІV. Класификация на ЛОС въз основа на фотохимичния потенциал за образуване на озон (ФПОО)[6].
I.5. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно по-нататъшно съкращаване на серните емисии[7] (Осло, 14.06.1994 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 20.04.2005 г. (ДВ, бр. 38 от 2005 г.), с декларация по чл. 2, ал. 5, буква “в”. Декларацията гласи: “Република България декларира, че продължава срока за прилагане на нормите за сяра в дизеловите горива с 6 години, а в газьола – с 9 години след датата на влизане в сила на протокола.”. Той е в сила за нашата страна от 3.10.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 93 от 22.11.2005 г.
Това е петият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Могат да бъда посочени следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол:
1) установяване на дефиниции на 21 често употребявани понятия, а именно: “конвенция”, ”ЕМЕП”, ”изпълнителен орган”, ”комисия”, ”страни”, “географски обхват на ЕМЕП”, ”РРОС”, ”критично натоварване”, ”критични нива”, ”критично отлагане на сяра”, ”емисия”, ”емисия на сяра”, “гориво”, ”неподвижен източник на горене”, ”голям нов неподвижен източник на горене”, ”голям съществуващ неподвижен източник на горене”, ”газьол”, ”пределно допустима емисия”, ”ограничаване на емисиите”, ”коефицент на десеризацията” и “баланс на сярата” (чл. 1);
2) установяване на специални правила, свързани с т. нар. „основни задължения“ на държавите-участнички в протокола (чл. 2). Те включват обаче, както задължения, така и правни възможности. Сред тях могат да бъдат отбелязани:
а) задължение за ограничаване и съкращаване на емисиите на сяра по такъв начин, че отлаганията на съединенията на серни окиси (оксиди) в дългосрочен мащаб да не превишават “критичните натоварвания” на сяра, посочени в приложение І към протокола в качеството им на критични отлагания на сяра, съответстващи на съвременното ниво на научни знания (чл. 2, ал. 1);
б) задължение за намаляване и задържане на националните годишни емисии на сяра в срокове и нива, посочени в приложение ІІ към протокола (чл. 2, ал. 2) или за извършване на същото за съответните райони при определени хипотези (чл. 2, ал. 3);
в) задължение за предприемане на “ефективни” мерки за съкращаване на емисиите на сяра от нови и съществуващи източници (чл. 2, ал. 4). По-специално това са мерки за: аа) повишаване на енергийната ефективност; бб) увеличаване на използването на възобновяеми източници на енергия; вв) намаляване на съдържанието на сяра в горивата и поощряване на използването на горива с ниско съдържание на сяра; гг) използване на най -добрите налични технологии за контрол, които не изискват прекомерни разходи, при отчитане на приложение ІV към протокола;
г) специфични задължения с организационно-технически характер за тези държави, с изключение на страните по Споразумението между САЩ и Канада за качеството на въздуха от 1991 г. (чл. 2, ал. 5). Те се изразяват в: аа) прилагане спрямо всички големи нови неподвижни източници на горене на емисионни норми (за сяра – бел. авт.), не по-малко строги от тези по приложение V към протокола; бб) прилагане,не по-късно от 1.07.2004 г., спрямо големите съществуващи неподвижни източници на горене, чиято топлинна мощност е по-голяма от 500 МВт, на емисионни норми (за сяра – бел. авт.), не по-малко строги от тези по приложение V към протокола, а спрямо такива източници с топлинна мощност от 50 до 500 МВт – на емисионните норми (за сяра – бел. авт.) по това приложение към протокола, но с ръководно значение (т.е. желателно е постигането им – бел. авт.); вв) прилагане, не по-късно от 2 години след влизането в сила на този протокол (5.08.2000 г. – бел. авт.), на национални норми за съдържание на сяра в газьола, не по-малко строги от тези по приложение V към протокола, а когато снабдяването с газьол не може да се обезпечи по друг начин – удължаване на този срок от съответната държава до 10 години, придружено с уведомяване за това в заявление, което се съхранява с документа за ратификация, приемане, утвърждаване или присъединяване;
д) правна възможност за прилагане на икономически методи за стимулиране на подходи за ефективни разходи, отнасящи се до съкращаване на емисиите на сяра (чл. 2, ал. 6);
е) правна възможност за две или повече страни-участнички за съвместно изпълнение на задълженията си по Анекс II (чл. 2, ал. 7);
ж) задължение за водене на преговори за „допълнително намаляване“ на (националните годишни – бел. авт.) емисии (на сяра – бел. авт.) (чл. 2, ал. 8);
3) установяване на специални правила относно обмена на технологии между страните-участнички (чл. 3). Те включват: а) задължение, в съответствие с националното законодателство, за съдействие относно обмена на технологии и методи, които ограничават емисиите на сяра, включително в областта на повишаване на енергийната ефективност, използването на възобновяеми източници на енергия и производството на горива с ниско съдържание на сяра, чрез търговия с такива технологии, преки контакти и промишлено сътрудничество, обмен на информация и опит, и предоставяне на техническа помощ (ал. 1); б) задължение за създаване на “благоприятни условия” за облекчаване на контактите и сътрудничеството между съответните организации и лица (ал. 2); в) задължение за разглеждане на процедури за създаване на по-благоприятни условия за обмен на технологии за намаляване на емисиите на сяра (ал. 3);
4) установяване на специални правила, свързани с изпълнението на „стратегии, политики, програми, мерки и информация“ от държавите-участнички в разглежданата област (чл. 4). Те се отнасят до: а) задължението за разработване на “национални стратегии, политика и програми” и предприемане на “национални мерки” за ограничаване и съкращаване на емисиите на сяра (чл. 4, ал. 1); б) задължението за събиране и поддържане на информация относно: аа) актуалните равнища на емисиите на сяра и на концентрациите в атмосферния въздух и отлаганията на окислени серни съединения и други подкиселяващи съединения, при отчитане на работния план на ЕМЕП за съответните държави-участнички в него; бб) въздействията на отлаганията на окислена сяра и други подкиселяващи съединения (ал. 2);
5) установяване на специални правила относно докладването на тези държави (чл. 5). Сред тях могат да бъдат споменати: а) задължение за обмен на информация, при уведомяване на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията, за националните стратегии, политика и програми по чл. 4, ал. 1, равнищата на националните годишни емисии на сяра и изпълнението на други задължения по разглеждания протокол (ал. 1); б) задължение за държавите, намиращи се в географския обхват на ЕМЕП, за предоставяне на ръководния му орган информация за равнищата на емисиите на сяра (ал. 2); в) задължение за страните-участнички, попадащи в географския обхват на ЕМЕП, до началото на ежегодната сесия на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията, да предоставят на Изпълнителния му орган информация за емисиите и отлаганията на серни съединения в околната среда и за балансовите разчети на сярата, а за държавите-участнички, намиращи се извън географския обхват на ЕМЕП – да предоставят такава информация по молба на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията (ал. 3);
6) установяване на специални правила, свързани с проучвания, разработки и мониторинг (чл. 6). Те се отнасят до: а) международното съгласуване на методите за установяване на “критичните натоварвания” и “критичните нива” (касае се за въздействието на замърсяването на въздуха със сяра върху човешкото здраве и околната среда – бел. авт.); б) усъвършенстването на методите и системите за мониторинг върху емисиите и отлаганията на серни съединения; в) стратегиите за по-нататъшно съкращаване на емисиите на сяра; г) „разбирането“ на по-широките последици от емисиите на сяра върху човешкото здраве и околната среда, включително паметниците на историята и културата; д) технологиите за борба с емисиите (на сяра – бел. авт.) и технологии и методи за повишаване на енергийната ефективност, спестяване на енергия и използване на възобновяеми източници на енергия; е) икономическата оценка на ползите за околната среда и човешкото здраве от съкращаването на емисиите на сяра (букви „a“ – „e“);
7) учредяване на “Комитет по прилагането” (чл. 7). От една страна, този комитет трябва да наблюдава и анализира прилагането на разглеждания протокол и изпълнението на задълженията на държавите-участнички в него, да им предоставя доклади на сесията на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията и да дава препоръки, ако счете за необходимо (ал. 1). От друга страна, след предоставянето на доклада от комитета и евентуалните препоръки, тези държави имат правната възможност да съгласуват и предлагат действия за гарантиране на пълното спазване на протокола (ал. 2);
8) установяване на специални правила относно „преразглежданията“ от страните-участнички на сесии на изпълнителния орган (чл. 8). Сред тях могат да бъдат посочени: а) задължението, в съответствие с чл. 10, ал. 2, буква “а” от конвенцията, за извършване на обзор на информацията, предоставена от тези държави и ЕМЕП, на данните за въздействието на серните съединения (върху околната среда и човешкото здраве – бел. авт.) и на докладите на “Комитета по прилагането” (ал. 1); б) задължението, на сесиите на изпълнителния орган по чл. 10 от конвенцията, за извършване на обзор на изпълнението на задълженията си по разглеждания протокол, отчитайки “най-добрата достъпна научна информация” относно вкисляването, включително оценка на “критичните натоварвания”, техническите постижения, измененията в икономическите условия и изпълнението на задълженията по нивата на емисиите (на сяра – бел. авт.) (ал. 2, букви “а” и “b”); в) задължението за съответната държава, която не е изпълнила задължението си, свързано с границата (тавана) на емисиите на сяра по приложение ІІ към протокола, да положи всички усилия за преразглеждане на своите задължения (ал. 2, буква “с”);
9) установяване на специални правила, свързани с разрешаването на споровете по тълкуване или прилагане на протокола между съответните държави (чл. 9). По начало, това трябва да става чрез преговори или всички други мирни средства по избор на тези държави, при уведомяване на изпълнителния орган по (чл. 10 от конвенцията (ал. 1). Предоставена е и правната възможност за присъединяващите се държави към протокола, да изберат и посочат един от другите начини за уреждане на евентуалните спорове, а именно: а) внасяне на спора пред Международния съд на ООН; б) арбитраж в съответствие с процедурите, приети от страните на сесия на изпълнителния орган „възможно най-скоро в анекс за арбитража“ (ал. 2);
10) установяване на изискване приложения І и ІV към протокола да имат само препоръчителен характер (чл. 10).
Към разглеждания протокол фигурират 5 приложения с организационно – технически характер, озаглавени както следва: Приложение І. Критично отлагане на сяра; Приложение ІІ. Граници на емисиите на сяра и процентни съкращения на емисиите; Приложение ІІІ. Обозначаване на районите за регулиране на съдържанието на серни окиси (респ. оксиди – бел. авт. – РРССО); Приложение ІV. Технологии за ограничаване на серните емисии от неподвижни източници; Приложение V. Пределно допустима емисия и съдържание на сяра.
I.6. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно тежките метали[8] (Орхус – Дания, 24.06.1998 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 26.09.2003 г. (ДВ, бр. 88 от 2003 г.). Той е в сила за нашата страна от 26.01.2004 г. и е обнародван в ДВ, бр. 14 от 20.02.2004 г.
Това е шестият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Основната му цел е упражняване на контрол върху емисиите на тежки метали, причинени от антропогенни дейности, които в резултат на трансграничен атмосферен пренос на големи разстояния могат да оказват значително вредно въздействие върху човешкото здраве или околната среда (чл. 2). Могат да бъда посочени следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол:
1) установяване, в чл. 1, на дефиниции на 11 често употребявани правни понятия, а именно: “конвенция”, ”ЕМЕП”, ”изпълнителен орган”, ”комисия”, ”страните”, “географски обхват на ЕМЕП”, ”тежки метали”[9], ”емисия”, ”неподвижен източник на горене”, ”нов неподвижен източник”, ”категория големи неподвижни източници”;
2) установяване на специални правила, свързани с „основните задължения“ на страните-участнички“ (чл. 3). Те включват обаче, както задължения, така и правни възможности, а сред тях могат да бъдат споменати: а) задължението за намаляване на общия годишен национален обем на атмосферните емисии за всеки от тежките метали, изброени в приложение I, спрямо равнището на емисиите през съответната базисна година, определена съгласно това приложение, чрез предприемането на „ефикасни мерки, съответстващи на конкретните обстоятелства“ (ал. 1); б) задължението за прилагане, в рамките на сроковете по приложение IV, на: аа) „най-добрите налични техники“, съгласно приложение III, спрямо всеки нов неподвижен източник в рамките на дадена категория големи неподвижни източници; бб) „допустимите стойности“ (има се предвид пределно допустими норми – бел. авт.) по приложение V спрямо всеки нов стационарен източник в рамките на дадена категория големи неподвижни източници, а като алтернативен вариант – прилагане на други стратегии за намаляване на емисиите, осигуряващи постигането на еквивалентни общи равнища на емисиите; вв) най-добрите налични техники съгласно приложение III спрямо всеки съществуващ стационален източник в рамките на дадена категория големи неподвижни източници, а като алтернативен вариант – прилагането на други стратегии за намаляване на емисиите, които осигуряват постигането на еквивалентно общо намаляване на емисиите; гг) допустимите стойности по Приложение V спрямо всеки съществуващ неподвижен източник в рамките на дадена категория големи неподвижни източници, доколкото това е възможно в техническо и икономическо отношение, а като алтернатива – прилагането на други варианти за намаляване на емисиите, които осигуряват постигането на еквивалентно общо намаляване на емисиите (ал. 2, букви „a“ – „d“); в) задължението за упражняване на контрол върху продуктите съгласно условията и сроковете по Приложение VI (ал. 3); г) задължението за разглеждане на възможностите за прилагане на допълнителни мерки за „управление на продуктите“ (има се предвид управление на дейности по продуктите – бел. авт.) по Приложение VII (ал. 4); д) задължението за разработване и поддържане, от страните-участнички в рамките на географския обхват на ЕМЕП, на инвентаризации за емисиите на тежки метали по Приложение I при използване като минимум методологиите, определени от Ръководния орган на ЕМЕП, а от държавите-участнички извън рамките на географския обхват на ЕМЕП – използване като ориентировъчни на методологиите, разработени в рамките на работния план на Изпълнителния орган (ал. 5); е) правната възможност за държава-участник, която след изпълнението на алинеи 2 и 3 не може да изпълни изискванията на ал. 1 относно тежкия метал по Приложение I, за освобождаване от задълженията й по „т.“ (вероятно се има се предвид алинея, а не точка – бел. авт.) 1 по отношение на този тежък метал (ал. 6);
3) установяване на специални правила относно обмена на информация и технологии (чл. 4). Те се отнасят до задълженията за тези държави да: а) „спомагат“ за обмена на технологии, разработени с цел съкращаване на емисиите на тежки метали, включително обмена подпомагащ разработването на мерки за управление на дейности, свързани с продуктите и прилагането на най-добрите налични техники, но без да се ограничават само с него, и по-специално чрез поощряване на: аа) търговския обмен на съществуващи технологии; бб) „директни промишлени връзки“ и сътрудничество, включително създаването на съвместни предприятия; вв) обмена на информация и опит; и гг) предоставянето на техническа помощ (ал. 1, букви „a“ – „d“); б) да създадат, при поощряване на дейностите по ал. 1, „благоприятни условия“ чрез улесняване на връзките и сътрудничеството между съответните органи и лица в частния и държавния „сектор“, разполагащи с възможности за предоставяне на технологии, проектантски и инженерни услуги, оборудване или финансови средства (ал. 2);
4) установяване на специални правила, свързани със „стратегии, политики, програми и мерки“ (чл. 5). В тази насока фигурират: а) задължението за страните-участнички, без неоправдано забавяне“, да разработят „стратегии, политики и програми“ с оглед на изпълнение на задълженията си по протокола (ал. 1); б) правните възможности за тези държави да: аа) прилагат икономически средства за насърчаване на въвеждането на икономически ефективни подходи за съкращаване на емисиите на тежки метали; бб) разработват спогодби и „доброволни споразумения между правителството и промишлеността“; вв) поощряват по ефикасното използване на ресурсите и суровините; гг) поощряват използването на по-малко замърсяващи енергийни източници; дд) предприемат мерки за разработване и внедряване на по-малко замърсяващи транспортни системи ее) предприемат мерки за постепенно прекратяване на използването на някои процеси, емитиращи тежки метали, в случаите, когато в промишлен мащаб съществуват процеси, които могат да ги заменят; жж) предприемат мерки за разработване и използване на по-чисти процеси с оглед на предотвратяване и ограничаване на замърсяването (ал. 2, б. „a“ – „g“); в) правната възможност за същите държави да предприемат в законодателството си по-строги мерки от тези по протокола (ал. 3);
5) установяване на специални правила относно изследванията, разработките и мониторинга (чл. 6);
6) установяване на специални правила, свързани с предоставянето на информация (чл. 7);
7) установяване на спецзиални правила относно изчисленията за трансграничните потоци на тежки метали (чл. 8);
8) установяване на специални правила, свързани със спазването на задълженията по протокола (чл. 9);
9) установяване на специални правила относно провеждането на преглед от страните-участнички по време на сесиите на Изпълнителния орган (чл. 10);
10) установяване на специални правила, свързани с уреждането на споровете по тълкуването и прилагането на протокола (чл. 11). По начало е възприет начина на провеждането на преговори или други мирни средства по избор на държавите-участнички (ал. 1). Предвидена е обаче, и правната възможност, за държавите-участнички, да изберат и посочат един от другите два начини за уреждане на евентуалните спорове, а именно: а) представяне на спора пред Международния съд на ООН; б) арбитраж съгласно процедурите, чието приемане от страните предстои на сесията на Изпълнителния орган в най-краткия възможен срок и които ще бъдат включени в приложение за арбитража (ал. 2).
Към разглеждания протокол фигурират 7 приложения, озаглавени както следва: Приложение I. Тежки метали, посочени в член 3, алинея 1, и изходната година съгласно поетите задължения; Приложение II. Категории неподвижни източници; Приложение III. Най-добрите налични техники за ограничаване на емисиите на тежки метали и съединенията им от категориите източници, посочени в Приложение II; Приложение IV. Срокове за прилагане на нормите за допустими емисии и най-добрите налични техники спрямо новите и съществуващите неподвижни източници; Приложение V. Допустими стойности за ограничаване на емисиите от големи неподвижни източници; Приложение VI. Мерки за контрол на продуктите; Приложение VII. Мерки за управление на продуктите.
I.7. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно устойчивите органични замърсители (Орхус – Дания, 24.06.1998 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 12.04.2001 г. (ДВ, бр. 42 от 2001 г.). Той е в сила за нашата страна от 23.10.2003 г. и е обнародван в ДВ, бр. 102 от 21.11.2003 г.
Това е седмият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Основната му цел е „да се контролират, съкратят или прекратят емисиите от отпадни, технологични и неволно разпилени устойчиви органични вещества в околната среда” (чл. 2). Могат да бъда отбелязани следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол:
1) установяване, в чл. 1, на дефиниции на 12 често употребявани правни понятия, сред които следва да бъдат отбелязани: „Устойчивите органични замърсители“ (УОЗ) представляват органични вещества, които: i) притежават токсични свойства; ii) се запазват продължително време; iii) биокумулират (натрупват се в биосферата); iv) имат способност за трансграничен атмосферен пренос на далечни разстояния и отлагане; и v) с голяма вероятност могат да предизвикват значителни отрицателни последици за човешкото здраве или околната среда близо и далече от техните източници.” (т. 7); „Вещество“ означава едно химично съединение или смес от няколко различни химични съединения, които образуват обособена група поради това, че притежават еднакви свойства и постъпват заедно в околната среда; или b) образуват смес, реализирана обикновено като един отделен продукт (артикул).” (т. 8); „Емисия“ означава отделяне в атмосферата на вещество от точков или дифузен източник” (т. 9);
2) определяне на редица „основни задължения” на държавите-участнички, свързани с прекратяването на производството на веществата, изброени в Приложение I (чл. 3);
3) установяване на изключения от задълженията по чл. 3, т. 1[10] с цел извършването на научни изследвания (чл. 4);
4) установяване на специални правила относно: а) обмена на информация и технологии (чл. 5); б) информирането на обществеността (чл. 6); в) стратегиите, политиката, програмите, мерките и информацията в разглежданата област (чл. 7); г) научните изследвания, разработките и мониторинга (чл. 8); д) представянето на отчетите (чл. 9); е) провеждането на прегледи от държавите-участнички на изпълнението на задълженията си по протокола по време на сесиите на Изпълнителния орган[11] (чл. 10); ж) спазването на задълженията (чл. 11); з) уреждането на споровете (чл. 12).
Към разглеждания протокол фигурерат 7 приложения с организационно-технически характер, озаглавени както следва: Приложение I. Вещества, предвидени за премахване/отстраняване/елиминиране/забрана; Приложение II. Вещества, предвидени за ограничаване на употребата; Приложение III. Вещества, посочени в точка 5 „а” на член 3, и референтната година за целите на задълженията; Приложение IV. Пределно допустими стойности на ПХДД/Ф в емисиите от големи стационарни източници; Приложение V. Най-добрите съществуващи методи за ограничаване на емисиите на устойчиви органични замърсители (УОЗ) от големи стационарни източници; Приложение VI. Срокове за прилагане на пределно допустимите стойности и най-добрите съществуващи методи спрямо новите и действащите към момента стационарни източници; Приложение VII. Препоръчителни мерки за контрол при съкращаване на емисиите на устойчиви органични замърсители УОЗ от мобилни източници.
I.8. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно намаляване на подкиселяването[12], еутрофикацията и тропосферния озон[13] (Гьотеборг, 30.11.1999 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 20.04.2005 г. (ДВ, бр. 38 от 2005 г.), с декларация по Приложение VІІ, точки 1 и 2 и Приложение ІХ, точки 6 и 9. Декларацията гласи: “Република България декларира, че за постигане целите на протокола по отношение на прилагането на разпоредбите на т. 1 и 2 от Приложение VІІ и т. 6 и 9 от Приложение ІХ желае да бъде третирана като държава с икономика в преход.”. Той е в сила за нашата страна от 3.10.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 93 от 22.11.2005 г.
Това е осмият от протоколите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния. Основната му цел е „да се контролират и намалят емисиите от сяра, азотни оксиди, амоняк и летливи органични съединения, които са причинени от антропогенни дейности и които има вероятност да причинят вредни въздействия върху човешкото здраве, природните екосистеми, материалите и посевите поради подкиселяване, еутрофикация или от тропосферен озон като резултат от трансграничен атмосферен пренос на далечни разстояния…” (чл. 2). Могат да бъда изтъкнати следните правни мерки за ограничаване или прекратяване на трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния по този протокол: 1) установяване, в чл. 1, на дефиниции на 16 често употребявани правни понятия, сред които могат да бъдат посочени: “Емисия” означава изпускане на вещество в атмосферата от точков или дифузен източник. (т. 7); “Азотен оксид” означава азотен оксид или азотен диоксид, изразен като азотен диоксид (NО2) (т. 8); “Редуцирани азотни съединения” означава амоняк или неговите реагентни продукти. (т. 9); 10. “Сяра” означава всички серни съединения, изразени като серен диоксид (SО2). (т. 10); 11. “Летливи органични съединения” или “ЛОС” означава, освен ако не е посочено друго, всички органични съединения от антропогенен характер, различни от метана, които са в състояние да произвеждат фотохимични оксиданти чрез реакция с азотни оксиди в присъствието на слънчева светлина. (т. 11);
2) определяне на редица „основни задължения” на държавите-участнички, свързани с огланичаването на емисиите на определени вредни вещества в атмосферния въздух (чл. 3);
3) установяване на специални правила, свързани с: а) обмена на информация и технологии (чл. 4); б) информирането на обществеността (чл. 5); в) стратегиите, политиката, програмите, мерките и информацията в разглежданата област (чл. 6); г) докладването (чл. 7); д) изследванията, разработките и мониторинга (чл. 8); е) спазването на задълженията по протокола (чл. 9); ж) провеждането на прегледи от държавите-участнички на изпълнението на задълженията си по протокола по време на сесиите на Изпълнителния орган[14] (чл. 10); з) уреждането на споровете (чл. 11).
Към разглеждания протокол фигурират 9 приложения с организационно-технически характер, озаглавени както следва: Приложение І. Критични натоварвания и нива; Приложение ІІ. Емисионни тавани; Приложение ІІІ. Определени области за управление на емисиите на замърсители (ОУЕЗ); Приложение ІV. Гранични стойности [за] емисии на сяра от стационарни източници; Приложение V. Гранични стойности за емисиите на азотни оксиди от стационарни източници; Приложение VІ. Гранични стойности за емисии на летливи органични съединения от стационарни източници, а към него фигурират 2 анекса (фактически подприложения – бел. авт.): Анекс І. План за управление на разтворителите; Анекс ІІ. Схема за намаляване; Приложение VІІ. Времеви графици съгласно член 3; Приложение VІІІ. Гранични стойности за горива и нови мобилни източници; Приложение ІХ. Мерки за контрол на емисиите от амоняк от селскостопански източници.
Извършени са следните изменения и допълнения на протокола:
1.8.1. Изменения на Протокола от 1999 г. за намаляване на подкиселяването, еутрофикацията и тропосферния озон (Гьотеборгски протокол) към Конвенцията от 1979 г. за трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния, приети на Тридесетата сесия на Изпълнителния орган на Конвенцията (Женева, 04.05.2012 г.). Те са ратифицирани от Република България със закон от 22.03.2018 г. (ДВ, бр. 30 от 2018 г.). Те са в сила за нашата страна от 07.10.2019 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 87 от 05.11.2019.
II. Виенска конвенция за опазване на озоновия слой (Виена, 22.03.1985 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България с Указ на Държавния съвет № 2235 от 17.10.1989 г. (ДВ, бр. 82 от 1989 г.). Тя е в сила за нашата страна от 18.02.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
Основната ѝ цел е уреждането на необходимите мерки за защита на човешкото здраве и околната среда от вредното въздействие на човешки дейности, които водят или могат да доведат до изменения в състава на озоновия слой в стратосферата (по арг. от чл. 2, ал. 1). В чл. 1 от нея са дефинирани редица правни понятия, сред които е необходимо да бъдат споменати: “озонов слой” е слоя атмосферен озон над пограничния слой на планетата” (т. 1); “неблагоприятни въздействия” са промени във физическата среда или биотата, включително измененията в климата, които оказват в значителна степен вредно въздействие на човешкото здраве, или върху състава, възстановителните способности и продуктивността на естествените и регулируеми екосистеми, или на полезните за човечеството материали” (т. 2). Могат да бъдат посочени следните правни мерки за ограничаване и предотвратяване на изпускането на озоноразрушаващи вещества по конвенцията:
1) установяване на по-общи задължения за държавите-участнички в конвенцията, свързани с опазването на озоновия слой и в зависимост от техните средства и възможности (чл. 2, ал. 2). Те са: а) сътрудничество чрез систематични наблюдения, изследвания и информационен обмен за по-добро разбиране и оценка на въздействието на измененията на озоновия слой върху човешкото здраве и околната среда (б. “а”); б) приемане на законови и административни актове и програми, целящи контролирането, ограничаването, намаляването или предотвратяването на човешки дейности, които оказват или могат да окажат вредоносно изменение на озоновия слой (б. “б”); в) разработване на съгласувани мерки, процедури и стандарти за прилагане на конвенцията чрез протоколи и приложения към нея (б. “в”); г) сътрудничество с международни органи за изпълнение на конвенцията (б. “г”);
2) установяване на правна възможност за тези държави да приемат по-строги мерки на национално или международно равнище, ако те са съвместими с изискванията на конвенцията (чл. 2, ал. 3);
3) установяване на задължение за тези държави да провеждат изследвания и систематични наблюдения върху състоянието на озоновия слой и да си сътрудничат в тази насока (чл. 3);
4) установяване на задължение за тези държави да си сътрудничат в законодателната и научно-техническата област чрез обмен на информация и вземайки предвид потребностите на развиващите се страни (чл. 4);
5) установяване на задължение за тези държави да предоставят чрез Секретариата на Конференцията на страните по чл. 6 информация относно приетите от тях мерки по изпълнение на конвенцията (чл. 5);
6) учредяване на Конференция на страните като основен орган на управление с изброяване на неговите правомощия по изпълнението на конвенцията (чл. 6);
7) учредяване на Секретариат като изпълнителен орган с помощни функции спрямо Конференцията на страните (чл. 7);
8) установяване на правна възможност за Конференцията на страните да приема протоколи към конвенцията (чл. 8);
9) установяване на правна възможност за изменения на конвенцията и протоколите към нея (чл. 9);
10) установяване на правна възможност за приемане на приложения към конвенцията и протоколите към нея и на изменения в тях (чл. 10);
11) установяване на специални правила относно уреждането на споровете между страните-участнички по тълкуването и прилагането на конвенцията (чл. 11). В тази насока са предвидени 3 начина на уреждане тези спорове: а) чрез преговори; б) чрез посредничество на трета държава; в) при невъзможност за уреждане на спора по някой от горепосочените два начина – чрез арбитраж в съответствие с процедура, приета от Конференцията на страните или чрез предаване на спора за уреждане в Международния съд на ООН;
12) установяване на специални правила, свързани с правото на глас на държавите-участнички (чл. 15).
Към разглежданата конвенция фигурират 2 приложения, озаглавени както следва: Приложение І. Изследвания и систематични наблюдения; Приложение ІІ. Информационен обмен[15].
II.1. Монреалски протокол за веществата, които разрушават озоновия слой (Монреал, 16.09.1987 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България с Указ на Държавния съвет № 2235 от 17.10.1989 г. (ДВ, бр. 82 от 1989 г.). Той е в сила за нашата страна от 18.02.1991 г. и е обнародван в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г. Основната му цел е да детайлизира изискванията на Виенската конвенция за защита на озоновия слой чрез налагането на ограничения и поетапно прекратяване на емисиите на конкретни видове озоноразрушаващи вещества. В чл. 1 от него фигурират дефиниции на редица правни понятия, сред които е необходимо да се изтъкне тази на правното понятие “контролирано вещество”. То е дефинирано в т. 4 на чл. 1, където е указано, че това е “вещество, фигуриращо в списъка на Приложение А или Приложение В към този протокол, независимо дали е в чист вид, или смес. Изомерите на тези вещества също са включени, освен ако в съответното приложение не е посочено друго, но се изключват вещества или смеси, които влизат в състава на готови продукти, освен ако не са контейнери за превозване и съхраняване на същото вещество”. Могат да бъдат посочени следните правни мерки за ограничаване и предотвратяване на изпускането на озоноразрушаващи вещества по протокола:
1) установяване на специални правила, свързани с предприемането на т. нар. “контролни мерки” (чл. 2). Те се отнасят до поетапното ограничаване на потреблението на “контролираните вещества” по приложение А към протокола с посочване като базова 1986 г. и правната възможност за извършване на изменения в същия протокол;
2) установяване на специални правила относно изчисляването на контролираните равнища (чл. 3). Те се отнасят до задължението за страните-участнички в протокола да изчисляват равнищата на озоноразрушаващите вещества по приложение А към протокола по определен начин спрямо тяхното производство, внос, износ и потребление;
3) установяване на специални правила, свързани с контрола върху търговията с контролирани вещества с държави, които не са участнички в протокола (чл. 4). Те се отнасят до поетапната забрана за внос от и износ за държави, които не са участнички в протокола на контролирани вещества, както и ограниченията за износ и субсидиране на технологии за тяхното производство и употреба за такива държави;
4) установяване на изключение от забраните и ограниченията на протокола спрямо развиващите се държави, в които потреблението на контролираните вещества е под 0,3 кг на глава от населението към датата на влизане в сила на същия протокол, съчетано със задължение за страните-участнички в протокола да насърчават употребата на “екологично безопасни алтернативни вещества и технологии” в тези държави (чл. 5);
5) установяване на задължение за държавите-участнички в протокола да извършват поне веднъж на 4 години анализ и оценка на предприетите от тях контролни мерки по чл. 2 и да уведомят за това Секретариата на протокола (чл. 6);
6) установяване на задължение за тези държави да предоставят на Секретариата на протокола статистически данни, от една страна, за производството, вноса и износа на контролирани вещества за 1986 г., а от друга страна, за годишното производство, вноса и износа на такива вещества за страни-участнички и неучастнички в протокола в срок до 9 месеца след приключване на отчетната година (чл. 7);
7) установяване на задължение за тези държави на първата им слеща да обмислят “процедурите и институционалните механизми” за определяне на критериите за непридържане към изискванията на протокола и за третирането на държавите-участнички в него, които не се придържат към тези изисквания (чл. 8);
8) установяване на специални правила относно изследователската дейност, развитието, обществената осведоменост и обмена на информация (чл. 9). Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да си сътрудничат, в съответствие с националното си законодателство, за извършването на изследователска дейност, развитие и обмен на информация в областта на: аа) намирането на най-подходящи технолотгии за херметизиране, регенериране, рециклиране или унищожаване на контролираните вещества с цел ограничаване на техните емисии; бб) внедряването на заместители на контролираните вещества, на продуктите, съдържащи такива вещества, или на онези производства, за чиято направа се използват; вв) разходите и ползите от прилагането на съответните “стратегии за контрол” (ал. 1); б) задължението за тези държави да осигурят повишаване на обществената осведоменост относно въздействието на емисиите на контролираните вещества и другите озоноразрушаващи вещества върху околната среда (ал. 2); в) задължението за тези държави на всеки 2 години да предоставят на Секретариата на протокола “кратък доклад” за дейностите, извършени по прилагането на този член (ал. 3);
9) установяване на задължение за тези държави да си оказват техническа помощ, както и на развиващите се държави, която може да включва изготвянето на “работни планове”, с цел реализация на изискванията на протокола (чл. 10);
10) учредяване на Среща на страните по протокола като негов основен орган на управление с изброяване на неговите правомощия по изпълнение на протокола (чл. 11);
11) оправомощаване на Секретариата на Виенската конвенция за защита на озоновия слой да изпълнява функциите и на Секретариат по протокола (по арг. от чл. 1, т. 3) и изброяване на неговите правомощия (чл. 12);
12) установяване на задължение за страните-участнички да правят финансови вноски за набиране на средства, необходими за прилагането на протокола, които трябва да бъдат уредени с консенсус на първата среща на тези държави (чл. 13);
13) установяване на правна възможност за прилагане на разпоредбите на Виенската конвенция за защита на озоновия слой за неуредените случаи по протокола (чл. 14).
Към разглеждания протокол фигурират 4 приложения – Приложения А, B, C и E – всички с едно и също наименование “Контролирани вещества”[16].
Извършени са следните изменения и допълнения на протокола:
2.1.1. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на втората среща на Страните по протокола (Лондон, 29.06.1990 г.). Те са ратифицирани от Република България със закон от 13.05.1998 г. (ДВ, бр. 58 от 1998 г.). Те са в сила за нашата страна от 27.07.1999 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г. С тези изменения и допълнения са: а) променени графиците на поетапното (в проценти спрямо базовата 1986 г.) снижаване на равнището на производството и потреблението на хлорфлуоровъглеводороди (фреони); б) включени други напълно халогенирани фреони (халони), тетрахлорметан и 1, 1, 1-трихлороетан (метилхлороформ) сред кръга на контролираните вещества, чието равнище на производство и потребление трябва да бъде поетапно снижено.
2.1.2. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на четвъртата среща на Страните по протокола (Копенхаген, 25.11.1992 г.). Те са ратифицираниот Република България със закон от 13.05.1998 г. (ДВ, бр. 58 от 1998 г.). Те са в сила за нашата страна от 27.07.1999 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
С тези изменения и допълнения са установени: а) пълно прекратяване на производството и употребата на хлорфлуоровъглеводороди, халони, тетрахлорметан и метилхлороформ в края на 1995 г.; б) замразяване в края на 1994 г. на производството и употребата на метилбромид, считано спрямо равнищата му за 1991 г.; в) поетапно снижаване на равнището на производство и употреба на халогенираните хлорфлуоровъглеводороди в проценти за периода от 2004 до 2029 г. като се взема за базова 1989 г.
2.1.3. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на седмата среща на Страните по протокола (Виена, 7.12.1995 г.). Те са ратифицирани от Република България, но са в сила за нашата страна практически от 5.08.1996 г. (датата на самото им влизане в сила във връзка с чл. 2, § 9 и чл. 11 от протокола – бел. авт.) и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г. С тези изменения и допълнения е установено поетапно снижаване в проценти на производството и потреблението на хидрохлорофлуоровъглероди и метилбромид спрямо базовата 1991 г.
2.1.4. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на деветата среща на Страните по протокола (Монреал, 17.09.1997 г.). Те са ратифицирани от Република България със закон от 23.09.1999 г. (ДВ, бр. 87 от 1999 г.). Те са в сила за нашата страна практически от 10.11.1999 г. (датата на самото им влизане в сила – бел. авт.) и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г. С тези изменения и допълнения е установено поетапно снижаване в проценти на производството и потреблението на метилбромид спрямо базовата 1991 г.
2.1.5. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на единадесетата среща на Страните по протокола (Пекин, 3.12.1999 г.). Те са ратифицирани от Република България със закон от 16.01.2002 г. (ДВ, бр. 9 от 2002 г.). Те са в сила за нашата страна от 15.04.2002 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 65 от 27.07.2004 г. С тези изменения и допълнения е въведен бромохлорметан сред кръга на контролираните вещества, чието производство и употреба трябва да бъде поетапно снижено в проценти спрямо базовата 1989 г.
2.1.6. Изменение от Кигали на Монреалския протокол за веществата, които разрушават озоновия слой (Кигали-Руанда, 15.10.2016 г.). То е ратифицирано от Република България със закон от 28.02.2018 г. (ДВ, бр. 22 от 2018 г.). Ратифицирано е от Република България със закон от 28.02.2018 г. (обн., ДВ, бр. 22 от 2018 г.). То е в сила за нашата страна от 01.01.2019 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 7 от 22.01.2019 г.
III. Рамкова конвенция на Обединените нации по изменение на климата (Ню Йорк, 9.05.1992 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 16.03.1995 г. (ДВ, бр. 28 от 1995 г.), с декларация по чл. 4, §§ 2 и 6. Декларацията гласи: “Република България заявява, че в съответствие с чл. 4, § 6 във връзка с § 2, буква “в” от същия член на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата възприема за база на антропогенните емисии в България на въглероден двуокис и други парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол на равнището на споменатите емисии в страната през 1990 г., а тяхното равнище през 1988 г., при отчитане и сравняване величината на тези емисии през последващите години”. Конвенцията е в сила за нашата страна от 10.08.1995 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 68 от 19.08.2005 г.
Разглежданата конвенция е свързана с Конференцията на ООН по околната среда и развитието, проведена в гр. Рио де Жанейро през 1992 г. Основната ѝ цел е постигането на “стабилизация на концентрациите на парникови газове в атмосферата на ниво (т. е. “равнище” – бел. авт.), което би предотвратило опасна антропогенна намеса върху климатичната система” (чл. 2). Тя се отнася до емисиите на тези парникови газове, които са “неконтролирани” от Монреалския протокол от 1987 г. за веществата, които разрушават озоновия слой (наричан по-нататък за краткост “Монреалският протокол”) към Виенската конвенция за опазване на озоновия слой от 1985 г., които могат да доведат до вредоносна за цялото човечество промяна на климата на Земята (по арг. от чл. 4, ал. 1, б. “а”). Страните-участнички в конвенцията са диференцирани в три групи според спецификата на икономическото си развитие, а именно: развити, развиващи се и “страни в преход към пазарна икономика”, сред които и Република България (т. е. бившите социалистически държави – бел. авт.). В зависимост от това подразделяне е диференцирано и равнището на вменените спрямо тях международни задължения по разглеждания международен договор. Така например развитите държави са длъжни да поемат “водеща роля в борбата с изменението на климата и неблагоприятните последици от него” (чл. 3, т. 1).
Могат да бъдат посочени следните по-важни правни мерки за ограничаване и предотвратяване на вредоносното изменение на климата на планетата по рамковата конвенция:
1) изброяване на 5 принципа на сътрудничество на държавите-участнички за постигане на целите на конвенцията (чл. 3). Те са: а) опазване на климатичната система в съответствие с “общите, но диференцирани отговорности” на страните-участнички и с техните възможности; б) отчитане на специфичните нужди на развиващите се държави, както и на тези, които са най-уязвими спрямо промените в климата; в) предпазването (респ. превантивността); г) интегриране на изискванията за опазване на климатичната система в националните програми за развитие в светлината на концепцията за “устойчивото развитие”; д) сътрудничество между държавите-участнички в борбата срещу вредоносното изменение на климата с цел постигането на “устойчив икономически растеж” и премахване на дискриминацията или скритите ограничения в международната търговия;
2) установяване на специални правила, отнасящи се до основните задължения на държавите-участнички в конвенцията (чл. 4). Сред тях могат да бъдат отбелязани: а) общи задължения за всички държави-участнички в конвенцията да поддържат “национални инвентаризации”, както и да приемат национални и регионални програми със съответните мерки за ограничаване на антропогенните емисии на парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол, а също така да си обменят информация, свързана с вредоносното изменение на климата и да информират своевременно обществеността за това (ал. 1); б) задължения за развитите държави да провеждат “национални политики”, самостоятелно или съвместно с други държави, целящи постепенно ограничаване към края на 90-те години на 20 век на емисиите им на парникови газови като се приема за базова (референтна) година на техните национални емисии 1990 г., както и да отчитат “най-добрите научни постижения” при изчисляване на тези емисии (ал. 2); в) задължение за развитите държави да осигурят финансови средства за провеждането на националните си политики в разглежданата област (ал. 3); г) задължение за развитите държави да подпомагат финансово развиващиге се държави за приспособяването им към вредното изменение на климата (чл. 4); д) задължение за развитите държави да съдействат, улесняват и финансират трансфера и достъпа до екологосъобразни технологии и ноу-хау за другите страни-членки на конвенцията, особено за развиващите се държави (ал. 5); е) правна възможност за страните в преход към пазарна икономика да изберат друга, различна от 1990 г. за базова, спрямо която да се отчитат емисите на парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол[17] (ал. 6); ж) обвързване на степента на изпълнението на задълженията на развиващите се страни по конвенцията с това на развитите държави (чл. 7); з) общо задължение за страните-участнички в конвенцията да отчитат географското местоположение и екологичната обстановка на развиващите се държави (ал. 8); и) общо задължение за страните-участнички в конвенцията при финансирането и трансфера на технологии да отчитат специфичните нужди и особеното положение на най-слабо развитите държави (ал. 9); й) общо задължение за страните-участнички в конвенцията да отчитат силната зависимост на икономиката на отделните държави от добива и потреблението на изкопаеми горива и трудностите за пренасочване към алтернативни източници (ал. 10);
3) установяване на специални правила, свързани с научните изследвания и системното наблюдение (чл. 5). Сред тях могат да бъдат изтъкнати: а) общо задължение за страните-участнички в конвенцията да подкрепят и участват в международни програми, “мрежи” и организации с цел извършване на научни изследвания, събиране на данни и системно наблюдение (на изменението на климата на планетата – бел. авт.) – буква “а”; б) задължение за тези държави да подкрепят международните усилия за провеждането на системни наблюдения, научно-технически изследвания, както и за обмен на информация в разглежданата област, свързана с дейности извън националната юрисдикция (буква “б”); в) задължение за същите държави да отчитат възможностите на развиващите се държави за участие в “международните усилия по букви “а” и “б” (буква “в”);
4) установяване на специални правила, отнасящи се до образованието, обучението и информирането на обществеността (чл. 6). Сред тях могат да бъдат отбелязани: а) общо задължение за страните-участнички в конвенцията да съдействат и улесняват на национално и регионално равнище разработването и прилагането на образователни програми и програми за информиране на обществеността относно измененията на климата, достъпа на обществеността до информация за изменението на климата, участието на обществеността в дейности по предотвратяване на изменението на климата, както и обучението на “научен, технически и управленски персонал” (буква “а”); б) задължение за тези държави да си сътрудничат и подпомагат на международно равнище при разработването и обмена на образователни материали и материали за повишаване на информираността на обществеността относно изменението на климата, както и при разработването и изпълнението на програми за образование и обучение в разглежданата област особено за развиващите се държави (буква “б”);
5) учредяване на “Конференция на страните” като основен ръководен (“върховен”) орган по изпълнение на поетите задължения по конвенцията от отделните страни-участнички (чл. 7). Този върховен орган на рамковата конвенция извършва редица дейности като: събиране на информация от тях и улесняване на разпространието ѝ, даване на препоръки, мобилизиране на финансови средства, учредяване на спомагателни органи и др. (ал. 2) Той провежда редовните си сесии ежегодно, освен ако той не реши друго (ал. 4), като е предвидена и правната възможност за извънредни сесии (ал. 5);
6) учредяване на “Секретариат” на конвенцията, като изпълнителен орган на “Конференцията на страните” с предимно организационни и координационни функции (чл. 8);
7) учредяване на “Спомагателен орган за научно-технически консултации” към “Конференцията на страните”, който включва представители на правителствата на държавите-участнички, с компетентност в съответните експертни области (чл. 9);
8) учредяване на “Спомагателен орган по изпълнението” към “Конференцията на страните”, който да я подпомага при оценката и прегледа на ефективното прилагане на конвенцията (чл. 10);
9) установяване на специални правила, свързани с “финансовия механизъм” за осигуряване на средства на базата на безвъзмездна помощ или концесия, включително за трансфер на технологии (чл. 11). Неговата дейност се възлага на една или повече съществуващи международни организации, които се договарят с “Конференцията на страните” по конвенцията за условията на финансиране и отчитането на средствата;
10) установяване на специални правила относно предоставянето на информация, свързана с изпълнението на изискванията на конвенцията (чл. 12). Тази информацията, която страните-участнички в конвенцията са задължени да предоставят на “Конференцията на страните” чрез Секретариата на конвенцията, обхваща провежданите от тях мерки, включително данни от “националната инвентаризация”, за ограничаване и предотвратяване на изпускането на парникови газове в атмосферата, неконтролирани от Монреалския протокол;
11) установяване на задължение за “Конференцията на страните” да осигури “многостранен консултативен процес” за разрешаване на проблеми, свързани с изпълнението на конвенцията (чл. 13);
12) установяване на специални правила, свързани с разрешаването на споровете относно тълкуването и прилагането на конвенцията (чл. 14). По начало те трябва да се разрешават “чрез преговори или по друг мирен начин” (ал. 1), но е уредена и правната възможност за отнасяне на спора до Международния съд или до арбитраж (ал. 2);
13) установяване на правна възможност за приемане на протоколи към конвенцията от “Конференцията на страните” (чл. 17);
14) установяване на специални правила относно правото на глас (чл. 18);
15) установяване на правната възможност за Глобалния екологичен фонд към Програмата за развитие на ООН, Програмата на ООН по околната среда и Международната банка за възстановяване и развитие временно да изпълнява функциите на международен орган по управление на “финансовия механизъм” по чл. 11 (чл. 21, ал. 3);
16) установяване на забрана за правене на резерви по рамковата конвенция (чл. 24).
Към разглежданата конвенция фигурират 2 ненаименовани приложения, които съдържат списък с определени държави в светлината на равнището на икономическото им развитие[18].
III.1. Протокол от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата (Киото – Япония, 11.12.1997 г.)
Този протокол е ратифициран от Република България със закон от 17.07.2002 г. (обн., ДВ, бр. 73 от 2002 г.). Той е в сила за нашата страна от 16.02.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 68 от 19.08.2005 г. С него протокол се цели конкретизация на задълженията на отделните държави, свързани с ограничаването на емисиите на определени парникови газове в атмосферата, неконтролирани от Монреалския протокол. Могат да бъдат посочени следните по-важни правни мерки за ограничаване и предотвратяване на вредоносното изменение на климата на планетата по протокола:
1) установяване на специални правила, отнасящи се до основните задължения на държавите-участнички в протокола (чл. 2). Сред тях могат да бъдат отбелязани: а) задължения за повишаване на енергийната ефективност, устойчиво управление на горите, устойчиво земеделие, внедряване на екологосъобразни технологии и стимулиране на използването на нови и възобновяеми форми на енергия, предоставяне на данъчни и митнически облекчения за намаляване на вредните емисии на парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол, провеждане на международно сътрудничество, обмяна на опит и информация за реализация на изискванията на протокола (ал. 1); б) задължение за страните, включени в приложение І към Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (наричана по-нататък за краткост “Рамковата конвенция”), да ограничат или намалят емисиите на парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол, от авиационно и корабно гориво в сътрудничество съответно с Международната организация за гражданска авиация и Международната морска организация (ал. 2); в) задължение за тези държави да минимизират неблагоприятното въздействие от изменението на климата върху международната търговия и развиващите се страни (ал. 3);
2) установяване на специални правила, свързани с конкретните количествени ограничения на емисиите на парникави газове, неконтролирани от Монреалския протокол, спрямо страните-участнички (чл. 3). Сред тях могат да бъдат изтъкнати: а) задължение за страните, включени в приложение І към Рамковата конвенция, да осигурят антропогенните емисии на парникови газове, изброени в Анекс А да не превишат определените обеми, изчислени съгласно техните количествени задължения за ограничаване и намаляване на тези емисии, уредени в Анекс Б с цел намаляване на общите емисии на тези газове с поне 5 процента под равнищата от 1990 г. в периода 2008 – 2012 г. (ал. 1); б) задължение за тези държави да постигнат “видим напредък” в изпълнението на задълженията по протокола до 2005 г. (ал. 2); в) правна възможност за тези държави да посочат залесяването и възстановяването на горите, водещи до намаляване на емисиите на парниковите газове по разглеждания протокол, като изпълнение на задълженията си по този член (ал. 3); г) правна възможност за страните в преход към пазарна икономика да посочат друга базова година при отчитане на задълженията си за количествени ограничения на емисиите на парникови газове по Протокола от Киото (ал. 5); д) правна възможност за страните, включени в приложение І към Рамковата конвенция, да използват 1995 г. като базова за флуоровъглеводороди, перфлуоровъглероди и серен хексафлуорид (ал. 8); е) задължение за тези държави да минимизират неблагоприятните социални, екологични и икономически последици за развиващите се държави (ал. 14);
3) установяване на правна възможност за страните, включени в приложение І към Рамковата конвенция, да сключват споразумения за съвместно изпълнение на задълженията си по разглеждания протокол (чл. 4). В случая се има предвид обстоятелството, че определена група държави се смятат за изпълнили индивидуалните си задължения за количествено ограничаване на емисиите на парникови газове, ако техните общи (сумарни) антропогенни емисии на парникови газове не превишават установените сумарно за всяка от тях количествени ограничения. На практика тази правна мярка се отнася до ЕС (респ. ЕО), който чрез съответните правни актове (регламенти, директиви и решения) има правната възможност за преразпределение на квотите за емисии на парникови газове между държавите-членки. Това е първият от четирите т.нар. “механизми за гъвкавост” (по същество – икономически механизми – бел. авт.) на разглеждания протокол, носещ наименованието “Механизъм за съвместно изпълнение на задълженията”;
4) установяване на задължение за тези държави да създадат “национална система за оценка на антропогенните емисии по източници и отстраняване чрез поглътители на всички парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол” (чл. 5);
5) установяване на правна възможност за тези държави да си прехвърлят “единици на намаление” на антропогенните емисии на парникови газове по Протокола от Киото, получени в резултат на реализацията на проекти за намаляване на тези емисии по източници или чрез увеличаване на отстраняването им чрез поглътители във всички отрасли на икономиката (чл. 6). Това е вторият от четирите “механизми за гъвкавост” по този протокол, който носи наименованието “Механизъм за съвместно изпълнение на проекти”;
6) установяване на задължение за тези държави да включват в годишната си инвентаризация на антропогенните емисии по източници и отстраняването по поглътители на парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол и “необходимата допълнителна информация” с цел изясняване на изпълнението на задълженията си по Протокола от Киото (чл. 7). Тази “допълнителна информация” трябва да придружава националното съобщение, което се предоставя на Конференцията на страните съгласно чл. 12 от Рамковата конвенция (ал. 2);
7) установяване на задължение предоставяната от страните-участнички в протокола информация по чл. 7 да се преглежда от “експертни екипи”, които от своя страна да изготвят доклади до Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола (чл. 8);
8) установяване на задължение за Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола да извършва периодично преглед на изпълнението на Протокола от Киото “в светлината на най-добрата налична научна информация и оценки за изменението на климата и неговото въздействие, както и на съответната техническа и социално-икономическа информация” (чл. 9);
9) установяване на редица общи задължения за страните-участнички в протокола относно смекчаването на вредоносното изменение на климата (чл. 10). Те се отнасят до: а) приемането на национални и регионални програми в тази област (б. “а” и “б”); б) сътрудничеството в трансфера на екологосъобразни технологии и ноу-хау (б. “в”); в) сътрудничеството в научно-техническите изследвания и систематичното наблюдение в тази област (б. “г”); г) сътрудничеството в прилагането на програми за образование и обучение, за подготовка на експерти, както и в повишаването на информираността на обществото за изменението на климата (б. “д”);
10) установяване на задължение за развитите държави по приложение ІІ към Рамковата конвенция да оказват финансова помощ на развиващите се държави – участнички в протокола (чл. 11). В тази насока е налице препращане към чл. 11 от Рамковата конвенция, от което може да се направи извода, че и за реализацията на финансовите аспекти на Протокола от Киото важна роля ще играе Глобалният екологичен фонд (ал. 2);
11) създаване на т. нар. “Механизъм за чисто развитие” (чл. 12). Това е третият от четирите “механизма на гъвкавост” по Протокола от Киото. Той се ръководи от Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола. Става дума за установяване на правна възможност за държавите по приложение І към Рамковата конвенция да използват за изпълнение на поетите си задължения по разглеждания протокол т.нар. “сертифицирано намаление на емисиите” (т. е. “сертифицирани единици на емисии” – бел. авт.) на парникови газове, получено (придобито) в резултат на реализацията на проекти на територията на държави, невключени в горепосоченото приложение на конвенцията, т. е. в развиващите се държави. Контролът върху финансирането и отчетността на тези проекти се упражнява също от Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола;
12) оправомощаване на “Конференцията на страните” по Рамковата конвенция да изпълнява функциите на “Среща на страните” по Протокола от Киото (чл. 13);
13) оправомощаване на Секретариатът на Рамковата конвенция да изпълнява функциите на “Секретариат” на Протокола от Киото (чл. 14);
14) оправомощаване на Спомагателния орган за научно-технически консултации и на Спомагателния орган по изпълнението на Рамковата конвенция да изпълняват функциите съответно на “Спомагателен орган за научно-технически консултации” и “Спомагателен орган по изпълнението” на Протокола от Киото (чл. 15);
15) установяване на правна възможност за Конференцията на страните, служеща като среща на страните по разглеждания протокол да извършва изменения и допълнения в него (чл. 16);
16) установяване на задължение за Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола да определя правилата за търговията с (квоти на – бел. авт.) емисии на парникови газове по него, съчетано с правната възможност за държавите, изброени в Анекс Б към протокола да участват в търговията с такива емисии с цел изпълнение на задълженията им по чл. 3 от него (чл. 17). Това е последният, четвъртият от “механизмите на гъвкавост” по Протокола от Киото, носещ наименованието “Механизъм за търговия с емисии на парникови газове”;
17) установяване на задължение за Конференцията на страните, служеща като среща на страните по протокола да одобри процедура за определяне на случаите на неспазване на разпоредбите на протокола (чл. 18);
18) установяване на специални правила, свързани с разрешаването на споровете относно тълкуването и прилагането на протокола (чл. 19). В тази насока е налице препращане към разпоредбите на чл. 14 от Рамковата конвенция;
19) установяване на специални правила относно правото на глас (чл. 22);
20) установяване на забрана за правене на резерви по протокола (чл. 26).
И в тази насока, подобно на разгледаната по-горе Рамкова конвенция може да се направи констатацията, че този подход е правилен, защото в противен случай установяването на правна възможност за резерви при присъединяването към това международно споразумение ще обезсмисли усилията на другите държави-участнички по ограничаване на антропогенните емисии на парникови газове в атмосферата.
Към Протокола от Киото фигурират 2 ненаименовани приложения (“анекси”). Анекс А съдържа, от една страна, изчерпателно изброяване 6 вида парникови газове, чието изхвърляне в атмосферния въздух трябва да бъде ограничено, а именно: въглероден двуокис, метан, двуазотен окис, флуоровъглеводороди, перфлуоровъглероди и серен хексафлуорид. Вече бе изтъкнато по-горе, че от всички тях най-голямо отрицателно въздействие върху климата оказва СО2. От друга страна, в този анекс са посочени нелимитативно категориите източници на замърсяване на атмосферния въздух с тези парникови газове.
Вторият Анекс към това международно споразумение – Анекс Б съдържа списък на отделни държави и международни организации (т. е. ЕО – бел. авт.) с поетите от тях количествени задължения за ограничаване на емисиите на парникови газове като процент спрямо базовата година или период. Вече бе отбелязано по-горе, че нашата страна пое задължението по този анекс да ограничи емисиите на парникови газове с 8% спрямо избраната от нея за базова 1988 г.[19].
Извършено е едно изменение и допълнение на разглеждания протокол. Става дума за Изменението от Доха (08.12.2012 г.) на Протокола от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата. То е ратифицирано от Република България със закон от 23.07.2015 г. (ДВ, бр. 60 от 2015 г., в сила от 07.08.2015 г.), в сила е за нащата страна от 31.12.2020 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 8 от 29.01.2021 г.
III.2. Споразумение от Париж към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата (Париж, 12.12.2015 г.)
Това Споразумение е изготвено в гр. Париж на 12.12.2015 г., поради което е произлязло наименованието му, но е подписано в гр. Ню Йорк на 22.04.2016 г. Споразумението от Париж е ратифицирано от Република България със закон от 21.10.2016 г. (обн., ДВ, бр. 86 от 2016 г.), с декларация по чл. 9, § 1. Декларацията гласи: „Република България приема, че в съответствие с чл. 9, параграф 1 от Споразумението от Париж развитите страни ще предоставят финансови ресурси за подпомагане на развиващите се страни по отношение на смекчаването и адаптацията в продължение на съществуващите им задължения съгласно Конвенцията. В този контекст Република България обръща внимание, че като страна по Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата не е включена в Анекс II.“ То е в сила за нашата страна от 29.12.2016 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 2 от 06.01.2017 г.[20].
Основната цел на споразумението е „чрез подобряването на прилагането на Конвенцията, включително нейната цел, да укрепва глобалния отговор на заплахата от изменението на климата в контекста на устойчивото развитие и усилията за премахване на бедността, включително чрез: а) задържане на покачването на средната температура в световен мащаб до значително под 2°C над нивата от прединдустриалния период и полагане на по-нататъшни усилия за ограничаване на покачването на температурата до 1,5°C над нивата от прединдустриалния период, като се признава, че това ще доведе до значително намаляване на рисковете и въздействието на изменението на климата; б) повишаване на способността за адаптиране към неблагоприятните последици от изменението на климата, увеличаване на устойчивостта спрямо изменението на климата и насърчаване на развитие при ниски емисии на парникови газове по начин, който не застрашава производството на храни; и в) привеждане на капиталовите потоци в съответствие с целта за постигане на ниски емисии на парникови газове и устойчиво на климатичните изменения развитие.” (чл. 2, § 1).
Могат да бъдат посочени следните правни мерки за предотвратяване на изменението на климата по това споразумение:
1) установяване на специални правила относно: а) предприемането от държавите-участнички на „амбициозни усилия, описани в членове 4, 7, 9, 10, 11 и 13, като свой национално определен принос за глобалния отговор на изменението на климата” (чл. 3);
2) установяване на специални правила, свързани с: а) предприемането на мерки за осигуряването на „национално определени приноси” за предотвратяване на изменението на климата (чл. 4); б) предприемането на мерки за опазване или когато е необходимо за увеличаване на „поглътителите и резервоарите” на парникови газове (чл. 5); в) сътрудничеството между държавите-участнички за постигане на „национално определените приноси” в разглежданата област (чл. 6); г) „адаптацията чрез повишаване на адаптивната способност, укрепване на устойчивостта и намаляване на уязвимостта от изменението на климата” (чл. 7); д) избягването, свеждането до минимум и преодоляването на загуби и вреди, свързани с неблагоприятните последици от изменението на климата (чл. 8); е) предоставянето от развитите държави на финансови средства на развиващите се държави както по отношение на смекчаването на последиците от изменението на климата, така и по отношение на адаптацията към тях (чл. 9); ж) трансфера на технологии за намаляване на емисиите на парникови газове (чл. 10); з) повишаването на „капацитета” на развиващите се държави за предотвратяване на изменението на климата (чл. 11); и) сътрудничеството между държавите-участнички в областта на образованието, обучението, осведомеността и участието на обществеността и публичния достъп до информация в областта на изменението на климата (чл. 12); й) „рамката за прозрачност” за действие и подкрепа по отношение на предотвратяването на изменението на климата (чл. 13); к) извършването на преглед на изпълнеието на споразумението от Конферята на страните по него (чл. 14); л) „механизма за улесняване” на изпълнението на това споразумение (чл. 15); м) провеждането на сесиите на Конференцията на страните по споразумението (чл. 16); н) функциите на Секретариата (чл. 17); о) функциите на Спомагателния орган по научно-технически консултации и Спомагателния орган по изпълнението (чл. 18)[21].
Заключение
Накрая, в резултат на разгледаната международноправна уредба могат да бъдат направени някои по-общи изводи.
Първо, ефективното прилагане на българското законодателство по опазване на атмосферния въздух от замърсяване ще допринесе както за спазването на поетите задължения по международните споразумения в тази област, към които се е присъединила Република България, така и за успешното решаване на сложни екологични проблеми не само с национален, но и с регионален и глобален характер като изменението на климата, разрушаването на озоновия слой и киселинните дъждове.
Второ, разгледаните международни споразумения предизвикват размисъл относно значимостта на пределно допустимите норми за състоянието на атмосферния въздух като компонент на околната среда и особено на тяхната актуализация в зависимост от равнището на научно-техническия прогрес.
Трето, тъй като спазването на разгледаната правна уредба изисква и немалки финансови средства, необходимо е да се използват различните възможности за финансиране на дейности по опазване на атмосферния въздух от замърсяване у нас, както от национални, така и от външни източници на двустранно, европейско и универсално международно равнище.
Използвана литература
Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015. 235 с.
Анастасов, А. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 76-169.
Анастасов, А. Международно енергийно право, енергийна сигурност и възобновяеми източници на енергия. Пловдив: Издателски комплекс ВУСИ, 2024. 172 с.
Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004. 455 с.
Енчева, М. Принципът на обща, но диференцирана отговорност на страните в чл. 3 от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата – Годишник на Техническия университет във Варна. Варна: Технически университет–Варна, 2006, с. 242–244.
Кремер, Л. Европейско право на околната среда. София: Сиела, 2008. 696 с.
Пенчев, Г. Принципи на международните многостранни договори в областта на опазване на атмосферния въздух от замърсяване с участието на Република България. – Международна политика [онлайн]. Благоевград, 2016, № 2, с. 45–59. [прегледан 29.07.2018]. Достъпно от: http://ip.swu.bg/mod/data/view.php?d=14&mode=list&perpage=10&search=&sort=49&order=DESC&advanced=0&filter=1&advanced=1&f_49=2016&f_50=2&f_51=&f_52=&f_53=&f_54=
Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. Прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. 580 с.
Райковска, Е. Значение и развитие на международноправната рамка за борба срещу изменението на климата и отражението ѝ върху българското законодателство. – De Jure. Велико Търново, 2023, Т. 14, № 1, с. 173-182.
Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). София: Издателство на БАН, 1970. 360 с.
Стоев, Г. Кратък преглед на международното сътрудничество по изменението на климата: от геополитическия антагонизъм към постигането на (крехко) разбирателство. – Международна политика [онлайн]. Благоевград, 2021, № 2, с. 81–94. [прегледан 15.08.2022]. Достъпно от: http://ip.swu.bg/mod/data/view.php?d=1&advanced=1&filter=1&paging&page=1
Чечель, А. Киотский протокол: реалии и перспективы развития. – В: Международна научна конференция „ООН: исторически традиции и съвременно право“, 2–3 октомври, 2015, Благоевград. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2015, с. 128–136.
Bodansky, D. The Legal Character of the Paris Agreement. – Review of European, Comparative & International Environmental Law. London, 2016, Vol. 25, Issue 2, July, p. 142-150.
Byrne, A. The 1979 Convention on Long-Range Transboundary Air Pollution: Assessing its Effectiveness as a Multilateral Environmental Regime after 35 Years. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2015, Vol. 4, Issue 1, p. 37-67.
Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993. 525 p.
Rajamani, L. The Principle of Common but Differentiated Responsibility and the Balance of Commitments under the Climate Regime. – Review of European Community & International Environmental Law. London, 2000, Vol. 9, № 2, p. 120-131.
Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005. 131 p.
Schrijver, N. State Sovereignty in the Planetary Management of Natural Resources. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2021, Vol. 51, Issue 1-2, p. 13-20.
Taylor, P. The Failure of International Environmental Law. – Our Planet. London, 1992, № 3, p. 14–15.
ПРИЛОЖЕНИЕ
НЯКОИ МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА ВЪЗДУХА ОТ ЗАМЪРСЯВАНЕ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
1. Конвенция за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния (Женева, 13.11.1979 г.)
Ратифицирана е от Република България с Указ на Държавния съвет № 332 от 19.02.1981 г. (обн., ДВ, бр. 16 от 1981 г.). Тя е в сила за нашата страна от 16.03.1983 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 45 от 16.05.2003 г.
1.1. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно дългосрочно финансиране на Съвместна програма за мониторинг и оценка на разпространението на замърсители на въздуха на далечни разстояния в Европа (ЕМЕП) (Женева, 28.09.1984 г.)
Утвърден е от Република България с Решение на Министерския съвет № 129 от 4.07.1986 г. (необнародвано). Той е в сила за нашата страна от 28.01.1988 г. и е обнародван в ДВ, бр. 45 от 16.05.2003 г.
1.2. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно съкращаване на емисиите на сяра или техните трансгранични потоци най-малко с 30 процента (Хелзинки, 8.07.1985 г.)
Утвърден е от Република България с Решение на Министерския съвет № 129 от 4.07.1986 г. (необнародвано). Той е в сила за нашата страна от 2.09.1987 г. и е необнародван.
1.3. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно контрола на емисиите на азотните окиси или техните трансгранични потоци (София, 31.10.1988 г.)
Ратифициран е от Република България с Указ на Държавния съвет № 154 от 2.02.1989 г. (обн., ДВ, бр. 12 от 1989 г.). Той е в сила за нашата страна от 14.02.1991 г. и е необнародван.
1.4. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно ограничаване на емисиите на летливите органични съединения или техните трансгранични потоци (Женева, 19.11.1991 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 28.01.1998 г. (обн., ДВ, бр. 15 от 1998 г.), с декларация по чл. 2, § 2, подпараграф “с”. Декларацията гласи: “Република България, при подписването на настоящия протокол, декларира, че в съответствие с неговия чл. 2, § 2, подпараграф “с”, колкото може по-бързо и като първа стъпка ще предприеме ефективни мерки, за да осигури, най-късно до 1999 г., нейните национални годишни емисии на летливи органични съединения да не превишават нивата от 1988 г.”.
Той е в сила за нашата страна от 28.05.1998 г. и е необнародван.
1.5. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно по-нататъшно съкращаване на емисиите на сяра (Осло, 14.06.1994 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 20.04.2005 г. (обн., ДВ, бр. 38 от 2005 г.), с декларация по чл. 2, ал. 5, буква “в”. Декларацията гласи: “Република България декларира, че продължава срока за прилагане на нормите за сяра в дизеловите горива с 6 години, а в газьола – с 9 години след датата на влизане в сила на протокола.”. Той е в сила за нашата страна от 3.10.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 93 от 22.11.2005 г.
1.6. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно тежките метали (Орхус – Дания, 24.06.1998 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 26.09.2003 г. (обн., ДВ, бр. 88 от 2003 г.). Той е в сила за нашата страна от 26.01.2004 г. и е обнародван в ДВ, бр. 14 от 20.02.2004 г.
1.7. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно устойчивите органични замърсители (Орхус – Дания, 24.06.1998 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 12.04.2001 г. (обн., ДВ, бр. 42 от 2001 г.). Той е в сила за нашата страна от 23.10.2003 г. и е обнародван в ДВ, бр. 102 от 21.11.2003 г.
В ДВ, бр. 102 от 2003 г. е обнародвано и Решение 1998/2 на Изпълнителния орган за изискваната предоставяна информация и процедурата за допълване на веществата в приложения І, ІІ и ІІІ към Протокола за устойчивите органични замърсители.
1.8. Протокол към Конвенцията от 1979 година за трансгранично замърсяване на въздуха на далечни разстояния относно намаляване на подкиселяването, еутрофикацията и тропосферния озон (Гьотеборг, 30.11.1999 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 20.04.2005 г. (обн., ДВ, бр. 38 от 2005 г.), с декларация по Приложение VІІ, точки 1 и 2 и Приложение ІХ, точки 6 и 9. Декларацията гласи: “Република България декларира, че за постигане целите на протокола по отношение на прилагането на разпоредбите на т. 1 и 2 от Приложение VІІ и т. 6 и 9 от Приложение ІХ желае да бъде третирана като държава с икономика в преход.”. Той е в сила за нашата страна от 3.10.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 93 от 22.11.2005 г.
Изменения и допълнения:
1.8.1. Изменения на Протокола от 1999 г. за намаляване на подкиселяването, еутрофикацията и тропосферния озон (Гьотеборгски протокол) към Конвенцията от 1979 г. за трансграничното замърсяване на въздуха на далечни разстояния, приети на Тридесетата сесия на Изпълнителния орган на Конвенцията (Женева, 04.05.2012 г.)
Ратифицирани са от Република България със закон от 22.03.2018 г. (обн., ДВ, бр. 30 от 2018 г.). Те са в сила за нашата страна от 07.10.2019 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 87 от 05.11.2019 г.
2. Виенска конвенция за опазване на озоновия слой (Виена, 22.03.1985 г.)
Ратифицирана е от Република България с Указ на Държавния съвет № 2235 от 17.10.1989 г. (обн., ДВ, бр. 82 от 1989 г.). Тя е в сила за нашата страна от 18.02.1991 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
2.1. Монреалски протокол за веществата, които разрушават озоновия слой (Монреал, 16.09.1987 г.)
Ратифициран е от Република България с Указ на Държавния съвет № 2235 от 17.10.1989 г. (обн., ДВ, бр. 82 от 1989 г.). Той е в сила за нашата страна от 18.02.1991 г. и е обнародван в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
Изменения и допълнения:
2.1.1. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на втората среща на Страните по протокола (Лондон, 29.06.1990 г.)
Ратифицирани са от Република България със закон от 13.05.1998 г. (обн., ДВ, бр. 58 от 1998 г.). Те са в сила за нашата страна от 27.07.1999 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
2.1.2. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на четвъртата среща на Страните по протокола (Копенхаген, 25.11.1992 г.)
Ратифицирани са от Република България със закон от 13.05.1998 г. (обн., ДВ, бр. 58 от 1998 г.). Те са в сила за нашата страна от 27.07.1999 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
2.1.3. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на седмата среща на Страните по протокола (Виена, 7.12.1995 г.)
Не са ратифицирани от Република България, но са в сила за нашата страна практически от 5.08.1996 г. (датата на самото им влизане в сила във връзка с чл. 2, § 9 и чл. 11 от протокола – бел. авт.) и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
2.1.4. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на деветата среща на Страните по протокола (Монреал, 17.09.1997 г.)
Ратифицирани са от Република България със закон от 23.09.1999 г. (обн., ДВ, бр. 87 от 1999 г.). Те са в сила за нашата страна практически от 10.11.1999 г. (датата на самото им влизане в сила – бел. авт.) и са обнародвани в ДВ, бр. 71 от 10.08.1999 г.
2.1.5. Изменения и допълнения на Монреалския протокол, приети на единадесетата среща на Страните по протокола (Пекин, 3.12.1999 г.)
Ратифицирани са от Република България със закон от 16.01.2002 г. (обн., ДВ, бр. 9 от 2002 г.). Те са в сила за нашата страна от 15.04.2002 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 65 от 27.07.2004 г.
2.1.6. Изменение от Кигали на Монреалския протокол за веществата, които разрушават озоновия слой (Кигали-Руанда, 15.10.2016 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 28.02.2018 г. (обн., ДВ, бр. 22 от 2018 г.). То е в сила за нашата страна от 01.01.2019 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 7 от 22.01.2019 г
3. Рамкова конвенция на ООН по изменение на климата (Ню Йорк, 9.05.1992 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 16.03.1995 г. (обн., ДВ, бр. 28 от 1995 г.), с декларация по чл. 4, §§ 2 и 6. Декларацията гласи: “Република България заявява, че в съответствие с чл. 4, § 6 във връзка с § 2, буква “в” от същия член на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата възприема за база на антропогенните емисии в България на въглероден двуокис и други парникови газове, неконтролирани от Монреалския протокол на равнището на споменатите емисии в страната през 1990 г., а тяхното равнище през 1988 г., при отчитане и сравняване величината на тези емисии през последващите години”.
Конвенцията е в сила за нашата страна от 10.08.1995 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 68 от 19.08.2005 г.
3.1. Протокол от Киото към Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (Киото – Япония, 11.12.1997 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 17.07.2002 г. (обн., ДВ, бр. 73 от 2002 г.). Той е в сила за нашата страна от 16.02.2005 г. и е обнародван в ДВ, бр. 68 от 19.08.2005 г.
Изменения и допълнения:
3.1.1. Изменение от Доха на Протокола от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата (Доха-Катар, 08.12.2012 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 23.07.2015 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 2015 г., в сила от 07.08.2015 г.). То е в сила за нащата страна от 31.12.2020 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 8 от 29.01.2021 г.
3.2. Споразумение от Париж към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата (Париж, 12.12.2015 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 21.10.2016 г. (обн., ДВ, бр. 86 от 2016 г.), с декларация по чл. 9, § 1. Декларацията гласи: „Република България приема, че в съответствие с чл. 9, параграф 1 от Споразумението от Париж развитите страни ще предоставят финансови ресурси за подпомагане на развиващите се страни по отношение на смекчаването и адаптацията в продължение на съществуващите им задължения съгласно Конвенцията. В този контекст Република България обръща внимание, че като страна по Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата не е включена в Анекс II.“ То е в сила за нашата страна от 29.12.2016 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 2 от 06.01.2017 г.
[1] Вж. в тази насока, напр. Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 15-26 и цитираната там литература; Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). София: Издателство на БАН, 1970, с. 193-201; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993, p. 331-332, 341 и др.
[2] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015, с. 91-92; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 115-116; Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004, с. 145-146; Пенчев, Г. Принципи на международните многостранни договори в областта на опазване на атмосферния въздух от замърсяване с участието на Република България. – Международна политика [онлайн]. Благоевград, 2016, № 2, с. 47–52. [прегледан 29.07.2018]. Достъпно от: http://ip.swu.bg/mod/data/view.php?d=14&mode=list&perpage=10&search=&sort=49&order=DESC&advanced=0&filter=1&advanced=1&f_49=2016&f_50=2&f_51=&f_52=&f_53=&f_54=; Byrne, A. The 1979 Convention on Long-Range Transboundary Air Pollution: Assessing its Effectiveness as a Multilateral Environmental Regime after 35 Years. – Transnational Environmental Law. Cambridge, 2015, Vol. 4, Issue 1, p. 37-67; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 338-339, 342; Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005, p. 81-82.
[3] Вж. по-подробно относно този протокол, напр. Божанов, С. Цит. съч., с. 150; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 342.
[4] Вж. относно този протокол, напр. Божанов, С. Цит. съч., с. 150-151; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 342-343.
[5] Вж. относно този протокол, напр. Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 343.
[6] Вж. относно този протокол, напр. Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 343.
[7] В заглавието на протокола, обнародвано в ДВ, бр. 93 от 2005 г. са употребени думите “серните емисии” вместо по-добрата, по мое мнение, формулировка “емисиите на сяра”.
[8] В наименованието на протокола, обнародвано в ДВ, бр. 14 от 2004 г., вероятно е допусната правно-техническа грешка при превода, като думите накрая “с тежки метали“ трябва да се четат „относно тежките метали“, поради което в настоящото изследване се използва именно тези последни думи в наименованието му.
[9] В т. 7 на чл. 1 е указано, че “тежки метали“ означава онези метали или в някои случаи металоиди, които са стабилни и с плътност, по-голяма от 4,5 г/см3, както и техните съединения“.
[10] Чл. 3, т. 1 от протокола гласи:
„1. С изключение на случаите, изрично посочени в член 4, всяка от страните предприема ефикасни мерки за:
- a) прекратяване на производството и приложението на веществата, изброени в приложение I, съгласно посочените там изисквания към реализацията на тези мерки;
- b) (i) осигуряване на условия, които да гарантират унищожаването или отстраняването на веществата, изброени в приложение I, да се извършва по екологично обоснован начин с оглед на съществуващите субрегионални, регионални и глобални режими, регулиращи управлението на дейностите по обработка и отстраняване на опасните отпадъци, по-специално на Конвенцията от Базел за контрол на трансграничните превози на опасни отпадъци и тяхното отстраняване;
(ii) постигане на условия, които осигуряват отстраняването на веществата, изброени в приложение I, да се извърши в границите на страната с оглед на съотносимите екологични съображения;
(iii) осигуряване на трансграничните превози на веществата, посочени в приложение I, по екологично обоснован начин с оглед на приложимите субрегионални, регионални и глобални режими, регулиращи трансграничните превози на опасни отпадъци, по-специално на Конвенцията от Базел за контрол на трансграничните превози на опасни отпадъци и тяхното отстраняване;
- c) ограничаване приложението на веществата, изброени в приложение II, в договорените рамки и съгласно определените там изисквания за това.”
[11] Съгласно чл. 1, т. 3 от протокола, „Изпълнителен орган“ означава Изпълнителен орган по конвенцията, учреден съгласно точка 1 от член 10 на конвенцията.”
[12] В наименованието на протокола на английски език е употребена думата “acidification”, която може да се преведе и като “вкисляването”.
[13] В наименованието на протокола на английски език са употребени думите “ground-level ozone”, които по мое мнение, не би трябвало да се превеждат и обнародват в ДВ като “тропосферния озон”, а като “озона в приземния слой”.
[14] Съгласно чл. 1, т. 3 от протокола, „Изпълнителен орган“ означава Изпълнителен орган по конвенцията, учреден съгласно точка 1 от член 10 на конвенцията.”
[15] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 93-94; Божанов, С. Цит. съч., с. 151-153; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 339-340, 344-345; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 82-83; Taylor, P. The Failure of International Environmental Law. – Our Planet. London, 1992, № 3, p. 14–15.
[16] Вж. за повече подробности относно този протокол, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 94-95; Божанов, С. Цит. съч., с. 156-158; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 345-346; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 83; Taylor, P. Op. cit., p. 14–15.
[17] Във връзка с тази правна възможност Република България посочи като базова година 1988 в декларация при ратификацията на конвенцията (ДВ, бр. 28 от 1995 г.).
[18] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 41-45; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност, с. 116-118; от него. Международно енергийно право, енергийна сигурност и възобновяеми източници на енергия. Пловдив: Издателски комплекс ВУСИ, 2024, с. 32-36; Божанов, С. Цит. съч., с. 162-166; Енчева, М. Принципът на обща, но диференцирана отговорност на страните в чл. 3 от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата – Годишник на Техническия университет във Варна. Варна: Технически университет–Варна, 2006, с. 242–244; Пенчев, Г. Принципи на международните многостранни договори в областта на опазване на атмосферния въздух от замърсяване с участието на Република България, с. 53–58; Райковска, Е. Значение и развитие на международноправната рамка за борба срещу изменението на климата и отражението ѝ върху българското законодателство. – De Jure. Велико Търново, 2023, Т. 14, № 1, с. 174-176; Kiss, A., D. Shelton. Op. cit., p. 340, 349-350; Rajamani, L. The Principle of Common but Differentiated Responsibility and the Balance of Commitments under the Climate Regime. – Review of European Community & International Environmental Law. London, 2000, Vol. 9, № 2, p. 120-126; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 83-85; Schrijver, N. State Sovereignty in the Planetary Management of Natural Resources. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2021, Vol. 51, Issue 1-2, p. 16-17.
[19] Вж. за повече подробности относно този протокол, напр.: Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 45-47; от него. Международно енергийно право, енергийна сигурност и възобновяеми източници на енергия, с. 38-42; Божанов, С. Цит. съч., с. 186-188; Кремер, Л. Европейско право на околната среда. София: Сиела, 2008, с. 509-510, 514-515; Райковска, Е. Цит. съч., с. 176-178; Стоев, Г. Кратък преглед на международното сътрудничество по изменението на климата: от геополитическия антагонизъм към постигането на (крехко) разбирателство. – Международна политика [онлайн]. Благоевград, 2021, № 2, с. 87–88. [прегледан 15.08.2022]. Достъпно от: http://ip.swu.bg/mod/data/view.php?d=1&advanced=1&filter=1&paging&page=1; Чечель, А. Киотский протокол: реалии и перспективы развития. – В: Международна научна конференция „ООН: исторически традиции и съвременно право“, 2–3 октомври, 2015, Благоевград. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2015, с. 128–136; Rajamani, L. Op. cit., p. 126-130; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 85; Schrijver, N. Op. cit., p. 17.
[20] Вж. относно това споразумение, напр. Анастасов, А. Международно енергийно право, енергийна сигурност и възобновяеми източници на енергия, с. 43-47; Schrijver, N. Op. cit., p. 17-18.
[21] Вж. за повече подробности относно това споразумение, напр. Райковска, Е. Цит. съч., с. 178-179; Стоев, Г. Цит. съч., с. 89; Bodansky, D. The Legal Character of the Paris Agreement. – Review of European, Comparative & International Environmental Law. London, 2016, Vol. 25, Issue 2, July, p. 142-150.
