МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ С ПО-ОБЩО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ОПАЗВАНЕТО НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ РЕКИ И ЕЗЕРА С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Проф. д.ю.н. Георги Пенчев-Юридически факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”
Увод
Международноправната защита на международните реки и езера като компонент на водните ресурси на планетата ни е един от най-значимите екологични проблеми на нашата съвременност, особено в контекста на изменението на климата[1]. С настоящото научно изследване се цели подпомагане на учени, практикуващи специалисти-еколози и обучавани лица в изучаването и анализа на международните многостранни споразумения с по-цялостно значение за опазването на международните реки и езера, в които участва Република България. Във връка с това, по-нататък ще бъдат разгледани накратко някои многостранни международни споразумения в разглежданата област с оглед на правните мерки, предвидени в тях. По-голямо внимание ще бъде отделено на тези правни мерки в международните споразумения, които вменяват задължения за държавите-участнички в светлината на участието на Република България в тях.
От систематична гледна точка международното екологично право може да бъде обособено в 2 части – обща и специална. Общата му част включва тези международни споразумения, които имат по-цялостно значение за опазването на околната среда. Специалната му част е посветена, от една страна, на опазването на отделните природни ресурси, в случая, на международните реки и езера като компонент на околната среда и обект на международното водно право като подотрасъл на международното екологично право, а от друга страна, на дейности, оказващи значително въздействие върху околната среда. В контекста на тази систематика, настоящото научно изследване може да се окачестви като отделно подразделение на специалната част на международното екологично право.
За улеснение на учените, практикуващите специалисти и обучаваните лица е съставено приложение, съдържащо списък на международни многостранни споразумение по опазване на международните реки и езера с участието на Република България. По-долу съответните международни споразумения ще бъдат разгледани в хронологична последователност.
I. Конвенция за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера (Хелзинки, 18.03.1992 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 17.09.2003 г. (ДВ, бр. 86 от 2003 г.). и е в сила за нашата страна от 26.01.2004 г. Текстът ѝ е обнародван в ДВ, бр. 14 от 20.02.2004 г.
Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на трансграничните водни течения и международните езера по тази конвенция:
1) установяване на задължение за страните-участнички в конвенцията да не причиняват (наднормено – бел. авт.) замърсяване на трансграничните водни течения и международните езера (наричани по-долу за краткост “трансграничните води”) (чл. 2);
2) установяване на задължение за тези държави да предприемат редица действия за предотвратяване, ограничаване и намаляване на замърсяването на трансграничните води (чл. 3);
3) установяване на задължение за тези държави да извършват мониторинг на (състоянието на – бел. авт.) трансграничните води (чл. 4);
4) установяване на задължение за тези държави да си сътрудничат в провеждането на изследвания и разработки, свързани с опазването на трансграничните води (чл. 5);
5) установяване на задължение за тези държави за обмен на информация по въпроси, свързани с предмета на конвенцията (чл. 6);
6) установяване на задължение за тези държави да участват в международното сътрудничество, свързано с установяването и реализацията на международната отговорност на държавата за вреди от влошаване на състоянието на трансграничните води (чл. 7);
7) установяване на правна възможност за тези държави да прилагат правилата, свързани със защитата на информацията, представляваща индустриална и търговска тайна, интелектуална собственост или свързана с националната сигурност, което не се смята за нарушаване на конвенцията (чл. 8);
Изброените до тук правни мерки са в обхвата на специалните правила, свързани с международното сътрудничество на всички държави-участнички в конвенцията (Част І, членове 2–8).
8) установяване на правна възможност за крайбрежните държави – участнички в конвенцията да участват както в двустранното, така и в многостранното международно сътрудничество по опазване на трансграничните води (чл. 9);
9) установяване на правна възможност за консултации между тези държави (чл. 10);
10) установяване на правна възможност за тези държави да извършват съвместно наблюдение и оценка на състоянието на трансграничните води (чл. 11);
11) установяване на правна възможност за тези държави да провеждат съвместни изследвания и разработки относно състоянието на трансграничните води (чл. 12);
12) установяване на задължение за обмен на информация между тези държави, свързана с предмета на конвенцията (чл. 13);
13) установяване на задължение за тези държави да създават “системи за предупреждение и сигнализация” при влошаване на състоянието на трансграничните води (чл. 14);
14) установяване на задължение за взаимопомощ между тези държави “при критични ситуации” (чл. 15);
15) установяване на задължение за тези държави да осигурят предоставянето на информация на обществеността относно състоянието на трансграничните води (чл. 16);
Предходните 8 правни мерки спадат в обхвата на специалните правила, свързани с международното сътрудничество между крайбрежните държави-участнички в конвенцията (Част ІІ, членове 9–16).
16) установяване на задължение за всички страни-участнички в конвенцията да провеждат периодично срещи за преглед на прилагането на конвенцията (чл. 17);
17) установяване на специални правила, свързани с гласуването по време на посочените в чл. 17 срещи (чл. 18);
18) оправомощаване на Икономическата комисия при ООН да изпълнява функциите на “Секретариат” на конвенцията (чл. 19);
19) установяване на специални правила относно начина на уреждане на споровете, а именно чрез преговори или “други средства приемливи за страните по спора” (чл. 22).
Към разглежданата конвенция фигурират 4 приложения, озаглавени както следва: Приложение І. Определяне на термина “най-добра налична технология”; Приложение ІІ. Насоки за разработване на най-добри екологични практики; Приложение ІІІ. Насоки за разработване на нормативи и критерии за качеството на водите; Приложение ІV. Арбитраж[2].
Членове 25 и 26 от разглежданата конвенция са изменени с Решение ІІІ/1 на страните по конвенцията от 28.11.2003 г., ратифицирани са със закон от 12.09.2012 г. (ДВ, бр. 73 от 2012 г.) и са обнародвани в ДВ, бр. 22 от 05.03.2013 г. Измененията на тези разпоредби на конвенцията се отнасят до правната възможност за присъединяване към нея на страна-членка на ООН, но неупомената в § 2 на чл. 25.
II. Европейско споразумение за международен превоз на опасни товари по вътрешните водни пътища (ADN) (Женева, 26.05.2000 г.)
Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 18.01.2006 г. (обн., ДВ, бр. 9 от 2006 г., в сила от 27.01.2006 г.). То е в сила за Република България от 29.02.2008 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 43 от 29.04.2008 г.
Приложното поле на разглежданото споразумение е относимо към международния превоз на опасни товари по вътрешните водни пътища (чл. 1, ал. 1), но от него са изключени a) превоза на опасни товари с морски кораби за морско корабоплаване, свързани с вътрешните водни пътища (ал. 2 на чл. 1); и б) превоза на опасни товари, извършван с военни кораби или със спомагателни военни кораби, нито с други държавни кораби или с кораби, които държавата използва изключително за правителствени и нетърговски цели (ал. 3 на чл. 1). В чл. 3 са регламентирани дефиниции на редица правни понятия, сред които могат да бъдат споменати: „опасни товари” означава вещества и предмети, които са забранени за международен превоз или са разрешени за такъв превоз само при спазването на определени условия от приложените правила (б. „б”); „международен превоз на опасни товари” означава всеки превоз на опасни товари, извършен с кораб по вътрешни водни пътища на територията на най-малко две договарящи се страни (б. „в”); „вътрешни водни пътища” означава съвкупността от вътрешни водни пътища, включително и пътищата за морско корабоплаване на територията на една договаряща страна, които по силата на националното право са открити за корабоплаване (б. „г”); „пътища за морско корабоплаване” означава вътрешните водни пътища, свързани с морето и обслужващи изключително трафика на морски кораби, които са определени като такива от националното право (б. „д”).
Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на вътрешните водни пътища, фактически на международните реки, по това споразумение:
1) установяване на специални правила относно: а) забраните за превоз, условията на превоз и контрола върху превозите (чл. 4); б) изключенията от забраните за превоз на опасни товари по вътрешните водни пътища (чл. 5); в) правото на държавите-участнички да уреждат или да забраняват влизането на тяхна територия на опасни товари поради причини, различни от осигуряването на безопасността по време на превоза (чл. 6); г) специфичните изисквания за превоза на опасни товари по вътрешните водни пътища и дерогирането (чл. 7);
2) установяване на специални правила, свързани с уреждането на споровете по прилагането на това споразумение (чл. 15);
3) създаване на „Административен комитет” на държавите-участнички, който „следи за прилагането на споразумението” и „проучва всички предложения за изменението му и мерките, предназначени за осигуряване на еднообразното му тълкуване и прилагане” (чл. 17);
4) създаване на „Комитет по безопасност” на държавите-участнички, който разглежда всички предложения относно изменението на правила относно превоза на опасни товари по вътрешните водни пътища, и по-специално тези, свързани с безопасността на корабоплаването, конструкцията, оборудването и екипажите на корабите (чл. 18)[3].
Заключение
Накрая, в резултат на разгледаната международноправна уредба могат да бъдат направени някои по-общи изводи.
Първо, ефективното прилагане на българското законодателство по опазване на водите ще допринесе както за спазването на поетите задължения по международните споразумения за опазване на международните реки и езера, към които се е присъединила Република България, така и за успешното решаване на сложни екологични проблеми не само с национален, но и с регионален и глобален характер като изменението на климата.
Второ, разгледаните международни споразумения изискват повишено внимания към пределно допустимите норми за състоянието на водите като компонент на околната среда и особено на тяхната актуализация в зависимост от равнището на научно-техническия прогрес.
Трето, за успешното спазване на задълженията на нашата страна по горепосочените международни многостранни споразумения е необходимо ефективно сътрудничество между учени и практикуващи специалисти от различните отрасли на науката и практиката.
Използвана литература
Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015. 235 с.
Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004. 455 с.
Божанов, С. Законодателна уредба в областта на околната среда. София: Арго Пъблишинг, 2006. 319 с.
Мовсунзаде, Г. Анализ положений международных договоров Российской Федерации в области внутреннего водного транспорта. – В: Искусственный интеллект и тренды цифровизации: техногенный прорыв как вызов к праву. Материалы третьего Международного транспортно-правового форума. (ред. А. Чеботарева, В. Чеботарев). Москва: Издательство Юридического института Российского университета транспорта (МИИТ), 2021, с. 660-670.
Наумова, С. Основни въпроси на екологичното право. 2. прераб. и доп. изд. София: Българска академия на науките – Институт за държавата и правото, 2012. 328 с.
Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. 580 с.
Стайнов, П. Борбата срещу замърсяването на реките в НРБ. София: Издателство на БАН, 1966. 224 с.
Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). София: Издателство на БАН, 1970. 360 с.
Eckstein, G. Protecting A Hidden Treasure: The U.N. International Law Commission and the International Law of Transboundary Ground Water Resources. – Sustainable Development Law & Policy. Washington, D.C., 2005, Vol. 5, Issue 1, p. 5-12.
Fitzmaurice, M., P. Mercouris. Scope of the UNECE Water Convention. – In: The UNECE Convention on the Protection and Use of Transboundary Watercourses and International Lakes. Its Contribution to International Water Cooperation. (Eds. A. Tanzi, A. Kolliopoulos, A. Rieu-Clarke, R. Kinna). Leiden: Brill publishers, 2015, p. 101-115.
Gupta, J. The Watercources Convention, Hydro-hegemony and Transboundary Water Issues. – The International Spactator. Italian Journal of International Affairs. Abingdon-on-Thames (UK), 2016, Vol. 51, Issue 3, p. 118-131.
Jusuf, E., T. Allagan, T. Eryando. Analysis of the Implications of the Water Convention and Protocols for Water and Health. – Indonesian Journal of International Law. Jakarta, 2024, Vol. 22, № 1, September, p. 89-130.
Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993. 525 p.
Macatangay, R., A. Rieu-Clarke. The role of valuation and bargaining in optimizing transboundary watercourse treaty regimes. – International Environmental Agreements: Politics, law and Economics. Berlin, 2018, Vol. 18, Issue 3, p. 409-428.
Rieu-Clarke, A. A cure or a curse? Entry into force of the UN Watercourses Convention and the Global Opening of the UNECE Water Convention. – Questions of International Law. Napoli, 2014, № 8 (October), p. 3-17.
Rieu-Clarke, A. From treaty practice to the UN Watercourses Convention. – In: Research Handbook on International Water Law. (Eds. S. McCaffrey, C. Leb, R. Denoon). Cheltenham (UK): Edward Elgar Publishing, 2019, p. 11-25.
ПРИЛОЖЕНИЕ
НЯКОИ МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ С ПО$ОБЩО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ОПАЗВАНЕТО НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ РЕКИ И ЕЗЕРА С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
1. Конвенция за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера (Хелзинки, 18.03.1992 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 17.09.2003 г. (обн., ДВ, бр. 86 от 2003 г.). Тя е в сила за нашата страна от 26.01.2004 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 14 от 20.02.2004 г.
Изменения и допълнения:
1) Изменения на чл. 25 и 26 от Конвенция за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера, приети с решение ІІІ/1 от 28.11.2003 г. на Страните по Конвенцията
Ратифицирани са от Република България със закон от 12.09.2012 г. (обн., ДВ, бр. 73 от 2012 г.). Те са в сила за нашата страна от 06.02.2013 г. и са обнародвани в ДВ, бр. 22 от 05.03.2013 г.
2. Европейско споразумение за международен превоз на опасни товари по вътрешните водни пътища (AND) (Женева, 26.05.2000 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 18.01.2006 г. (обн., ДВ, бр. 9 от 2006 г., в сила от 27.01.2006 г.). То е в сила за Република България от 29.02.2008 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 43 от 29.04.2008 г.
Бележки
[1] Вж. в тази насока, напр.: Божанов, С. Законодателна уредба в областта на околната среда. София: Арго Пъблишинг, 2006, с. 186; Наумова, С. Основни въпроси на екологичното право. 2. прераб. и доп. изд. София: Българска академия на науките – Институт за държавата и правото, 2012, с. 197-198; Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 58-66; Стайнов, П. Борбата срещу замърсяването на реките в НРБ. София: Издателство на БАН, 1966, с. 9-21; от него. Защита на природата (правни изследвания). София: Издателство на БАН, 1970, с. 139-143; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993, р. 231-232; и др.
[2] Вж. за повече подробности относно Конвенцията за опазване и използване на трансграничните водни течения и международните езера от 1992 г., напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015, с. 90-91; Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004, с. 235-237; Eckstein, G. Protecting A Hidden Treasure: The U.N. International Law Commission and the International Law of Transboundary Ground Water Resources. – Sustainable Development Law & Policy. Washington, D.C., 2005, Vol. 5, Issue 1, p. 8-10; Fitzmaurice, M., P. Mercouris. Scope of the UNECE Water Convention. – In: The UNECE Convention on the Protection and Use of Transboundary Watercourses and International Lakes. Its Contribution to International Water Cooperation. (Eds. A. Tanzi, A. Kolliopoulos, A. Rieu-Clarke, R. Kinna). Leiden: Brill publishers, 2015, p. 101-115; Gupta, J. The Watercourses Convention, Hydro-hegemony and Transboundary Water Issues. – The International Spectator. Italian Journal of International Affairs. Abingdon-on-Thames (UK), 2016, Vol. 51, Issue 3, p. 121-125; Jusuf, E., T. Allagan, T. Eryando. Analysis of the Implications of the Water Convention and Protocols for Water and Health. – Indonesian Journal of International Law. Jakarta, 2024, Vol. 22, № 1, September, p. 95-107; Macatangay, R., A. Rieu-Clarke. The role of valuation and bargaining in optimizing transboundary watercourse treaty regimes. – International Environmental Agreements: Politics, law and Economics. Berlin, 2018, Vol. 18, Issue 3, p. 420, 423; Rieu-Clarke, A. A cure or a curse? Entry into force of the UN Watercourses Convention and the Global Opening of the UNECE Water Convention. – Questions of International Law. Napoli, 2014, № 8 (October), p. 9-16; Rieu-Clarke, A. From treaty practice to the UN Watercourses Convention. – In: Research Handbook on International Water Law. (Eds. S. McCaffrey, C. Leb, R. Denoon). Cheltenham (UK): Edward Elgar Publishing, 2019, p. 17-21.
[3] Вж. относно Европейското споразумение за международен превоз на опасни товари по вътрешните водни пътища (ADN) от 2000 г., напр. Мовсунзаде, Г. Анализ положений международных договоров Российской Федерации в области внутреннего водного транспорта. – В: Искусственный интеллект и тренды цифровизации: техногенный прорыв как вызов к праву. Материалы третьего Международного транспортно-правового форума. (ред. А. Чеботарева, В. Чеботарев). Москва: Издательство Юридического института Российского университета транспорта (МИИТ), 2021, с. 668-670.
