Международни многостранни споразумения по опазване на защитените природни територии с участието на Република България
Проф. д.ю.н. Георги Пенчев-Юридически факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”
Увод
Международноправният режим на опазването на защитените природни територии е един от актуалните екологични проблеми на нашата съвременност. С настоящото научно изследване се цели подпомагане на учени, практикуващи специалисти-еколози и обучавани лица в изучаването и анализа на този международноправен режим. Във връка с това по-нататък ще бъдат разгледани накратко някои многостранни международни споразумения по опазване на защитените природни територии с оглед на правните мерки, предвидени в тях. По-голямо внимание ще бъде отделено на тези правни мерки в международните споразумения, които вменяват задължения за държавите-участнички в светлината на участието на Република България в тях.
От систематична гледна точка международното екологично право може да бъде обособено в 2 части – обща и специална. Общата му част включва тези международни споразумения, които имат по-цялостно значение за опазването на околната среда. Специалната му част е посветена на опазването на отделните природни ресурси, в случая – на защитените природни територии – или на дейности, оказващи значително въздействие върху околната среда. В контекста на тази систематика, настоящото научно изследване може да се окачестви като отделно подразделение на специалната част на международното екологично право.
За улеснение на учените, практикуващите специалисти и обучаваните лица е съставено приложение, съдържащо списък на международни многостранни споразумения по опазване на защитените природни територии с участието на Република България. По-долу съответните международни споразумения ще бъдат разгледани в хронологична последователност.
I. Конвенция за опазване на световното културно и природно наследство (Париж, 16.11.1972 г.)
Тази конвенция е утвърдена от Република България с Разпореждане на Бюрото на Министерския съвет № 13 от 4.02.1974 г. (необнародвано), с резерва по чл. 16, § 1. Резервата гласи: “Народна република България не се счита обвързана от разпоредбите на параграф 1 на член 16”.[1]. Конвенцията е в сила за нашата страна от 17.12.1975 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 44 от 27.05.2005 г.
Видно още от наименованието му, този международен договор е посветен на два значими обекти на правна защита – световното културно наследство[2] и световното природно наследство. В чл. 2 от конвенцията е дефинирано правното понятие „природно наследство” чрез изброяване на три трупи обекти, а именно:
„- природните паметници, състоящи се от физически и биологически образувания или групи от такива образувания с изключително световно значение от естетическа или научна гледна точка,
– геологическите и физиографическите образувания и строго определените зони, които представляват местообитание на застрашени животински и растителни видове с изключително световно значение от научна гледна точка или от гледна точка на необходимостта от тяхното съхранение,
– строго определените природни обекти или зони с изключително световно значение от научна гледна точка, от гледна точка на необходимостта от тяхното съхранение или поради уникалната им природна красота”.
Логическото тълкуване на тази разпоредба може да ни доведе до извода, че тя е относима преди всичко към защитените природни територии. В тази насока видният руски учен, юрист-еколог О. Колбасов с основание изтъква, че отдавна се е появила необходимост от по-строга правна защита (вкл. международноправна – бел. авт.) на „уникалните природни комплекси”, които имат изключителна ценност за науката, културата, здравеопазването и рекреацията, тъй като те се отличават с особена красота и живописност и необичайно съчетание на елементите от „живата и неживата природа”[3].
Френският учен, юрист-еколог с унгарски произход, А. Кис и американският учен, юрист-еколог Д. Шелтън, в тяхно съвместно изследване очертават три основни насоки в опазването на световното културно и природно наследство по разглежданата конвенция: а) „международна система на защита”, базирана на националното законодателство на държавата, където се намира съответния обект; б) международни задължения по идентификацията, представянето, опазването и предаването („трансмисията”) на бъдещите поколения на това наследство; в) международна помощ и сътрудничество за опазване на това наследство[4]. В друго свое научно изследване те изтъкват, че опазването на горепосоченото наследство на национално равнище често е непълноценно поради недостатъчно количество икономически, научни и технически ресурси в съответната държава[5]. Именно това обстоятелство е, според мен, основната причина за приемането на този международен договор.
Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки за опазване на световното културно и природно наследство по конвенцията.
1) установяване на задължение за държавите-участнички да определят и разграничат различните видове обекти, разположени на тяхната територия, посочени в чл. 1 и 2 (чл. 3);
2) установяване на специални правила, свързани с организацията на националната и международната защита на световното културно и природно наследство (чл. 4-7).
Те се отнасят до: а) задължението за държавата-участничка, на чиято територия се намират обектите по чл.чл. 1 и 2, да осигури тяхната „идентификация, защита, съхранение, популяризация и предаване на бъдещите поколения” (чл. 4); б) задължението за държавите-участнички да създадат свои специализирани органи и регламентират в законодателството си правни мерки за опазване на горепосоченото наследство и да насърчават научните изследвания в тази област (чл. 5); в) правната възможност за държавата-участничка да поиска съдействие от другите страни по конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство, съчетана със задължение за другите държави-участнички да се въздържат от действия, увреждащи това наследство (чл. 6); г) правната възможност за държавите-участнички да си сътрудничат на международноправна основа за опазването на наследството по чл.чл. 1 и 2 (чл. 7);
3) установяване на специални правила относно Междуправителствения комитет за световното наследство като ръководен орган на страните по конвенцията, както и на други органи на държавите-участнички (чл. 8-14).
Те се отнасят до: а) учредяването към ЮНЕСКО на Междуправителствен комитет за защита на световното културно и природно наследство с наименованието „Комитет за световното наследство” (наричан по-нататък за краткост „Комитетът”) с ръководни функции спрямо държавите-участнички относно опазването на наследството по чл.чл. 1 и 2, който се състои от 21 члена, представители на тези държави (чл. 8); б) мандата на тези представители, които трябва да бъдат „квалифицирани експерти в областта на световното културно и природно наследство” (чл. 9); в) правомощието на Комитета да приема свой вътрешен правилник и да създава консултативни органи (чл. 10); г) правната възможност за държавите-участнички да предлагат на Комитета „списък с паметниците на световното културно и природно наследство”, разположено на тяхната територия, съчетана с правомощието на Комитета да взема решение относно предоставяния национален списък и да съставя, обновява и разпространява, веднъж на 2 години, „Списък на световното наследство”, както да съставя, обновява и разпространява „Списък на застрашеното световно наследство”[6], по искане за помощ в тази насока от съответната държава-участничка за обекти в Списъка на световното наследство (чл. 11); д) изискването ако даден паметник от културното и природното наследство не е бил вписан в един от двата списъка по чл. 11 да не означава, че „той няма изключителна световна стойност за други цели, различни от тези, произтичащи от вписването в тези списъци” (чл. 12); е) правомощието за Комитета да проучва и взема решение по молбите за международна помощ, свързана с двата горепосочени списъка и да разпространява информация за отпуснатата „международна помощ”, както и да си сътрудничи с международни и национални, правителствени и неправителствени, организации в тази насока (чл. 13); ж) учредяването на Секретариат като помощен орган на Комитета, който се назначава от Генералния директор на ЮНЕСКО (чл. 14);
4) установяване на специални правила, свързани с Фонда за опазване на световното културно и природно наследство (чл. 15-18).
Те се отнасят до: а) създаването на Фонд за опазване на световното културно и природно наследство с наименованието „Фонд за световното наследство” към ЮНЕСКО и определяне на източниците на приходи за него (чл. 15); б) определянето на задължителната вноска за този фонд (чл. 16); в) правната възможност за държавите-участнички да създават фондации и асоциации за поощряване на дарения за защита на световното културно и природно наследство (чл. 17); г) правната възможност за тези държави да оказват съдействие на „международните кампании за събиране на средства, организирани с цел подпомагане на Фонда за световно наследство” (чл. 18);
5) установяване на специални правила относно условията и начините за оказване на международна помощ (чл. 19-26);
6) установяване на специални правила, свързани с образователните програми (чл.27 и 28);
7) установяване на задължение за държавите-участнички да изготвят и предоставят доклади до Генералната асамблея на ЮНЕСКО, в установени от нея срокове и форми, както и до Комитета, за законодателството, предприетите мерки и натрупания опит относно прилагането на конвенцията (чл. 29)[7].
Може да се направи констатацията, че в конвенцията липсват разпоредби относно принципите на дейността на държавите по опазване на световното културно и природно наследство, както и начина на решаване на споровете. Независимо от това, тя има важно значение за опазването на това наследство и несъмнено ще оказва положително влияние върху правния режим на защитените природни територии у нас.
По данни на А. Кис и Д. Шелтън, към м. юли 1990 г., в Списъка на световното наследство са били регистрирани 239 обекта на световното културно наследство, 75 обекта на световното природно наследство и 13 обекта със смесен характер[8]. Понастоящем Република България участва с 3 обекта на световното природно наследство в този списък, а именно: Национален парк „Пирин”[9], поддържан резерват „Сребърна”[10] и Сериен европейски обект на световното наследство „Старите и първични букови гори на Карпатите и други региони в Европа”[11], по данни на Министерството на околната среда и водите (МОСВ)[12].
II. Европейска конвенция за ландшафта (Флоренция, 20.10.2000 г.)
Тази конвенция е сключена под егидата на Съвета на Европа. Тя е ратифицирана от Република България със закон от 13.10.2004 г. (ДВ, бр. 94 от 2004 г.), в сила е за нашата страна от 1.03.2005 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 22 от 15.03.2005 г.
Основната цел на разглежданата конвенция е подкрепа и популяризиране на опазването, управлението и планирането на ландшафта и организиране на европейско сътрудничество по въпросите на ландшафта (чл. 3). Правният термин „ландшафт”[13], който има основополагащо значение като обект на правна защита, е дефиниран в чл. 1, б. „а” от този международен договор, където е указано, че това е: „територия, специфичният облик и елементите на която са възникнали като резултат на действия и взаимодействия между природни и/или човешки фактори”. С оглед на съдържанието на този термин е необходимо да се има предвид и разпоредбата на чл. 2 от конвенцията, отнасяща се до нейния обхват, където е посочено, че тя: „…се прилага за цялата територия на подписалите я страни и касае природните, селските, градските и крайградските територии. Тя включва земи, вътрешни териториални води и открити морски площи. Тя засяга ландшафти, които могат да бъдат считани за изключителни, както и обикновени и нарушени ландшафти”. Логическото тълкуване на разпоредбите на чл.чл. 1 и 2 от това международно споразумение може да ни доведе до извода, че правният термин „ландшафт” има широко съдържание и включва както урбанизирани, така и неурбанизирани територи, вкл. защитени природни територии. Според С. Ставру ландшафтът представлява „специфичен облик” на съответната територия, която може да бъде организирана по два начина – чрез устройство на територията и чрез „очертаване на контури за естетическото й обитаване”[14]. Той с основание отбелязва, че това, което се защитава при ландшафта е „изгледът, гледката на определена местност”[15], и че регламентацията на „облика на територията (ландшафта)” ограничава собственика на вещта като го принуждава да синхронизира нейната употреба с тази на останалите вещи в съседство, с които те образуват „един общ културно-исторически ансамбъл”[16]. Заслужава подкрепа и становището му, че определящо в политиката по опазване на ландшафта не е полезността на вещта, а нейната красота[17].
Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на ландшафта по конвенцията:
1) установяване на специални правила, свързани с националните мерки за опазване на ландшафта (чл. 4-6).
Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички да прилагат конвенцията съобразно конституционните си принципи и административна уредба като хармонизират това прилагане с националната си политика (чл. 4); б) задължението за тези държави да предприемат „общи мерки” за опазването на ландшафта, свързани напр. с участието на обществеността, регионалните и местните органите при вземането на управленски решения в тази насока, както и с интегрирането на политиката за опазване на ландшафта с другите видове политика, вкл. екологичната, които пряко или косвено засягат ландшафта (чл. 5); в) задължението за същите държави да предприемат „специфични мерки” за опазването на ландшафта, свързани напр. с популяризирането на значимостта на ландшафта, обучението и квалификацията на кадри, идентифицирането и оценката на характеристиките на ландшафта, анализирането на конкретните характеристики („качества”) на ландшафта след обществени дискусии, приемането на специфични правни мерки в националното законодателство в разглежданата област (чл. 6);
2) установяване на специални правила относно европейското сътрудничество по опазване на ландшафта (чл. 7-11).
Те се отнасят до: а) задължението за държавите-участнички „да си сътрудничат в съблюдаването на ландшафтните измерения в международни политики и програми, както и да препоръчват, където е уместно, включването в тях на съображения, свързани с ландшафта” (чл. 7); б) задължението за тези държави да си сътрудничат в обмяната на опит и информация по проблемите на опазването на ландшафта (чл. 8); в) задължението за същите държави „да насърчават трансграничното сътрудничество на местно и регионално ниво и там, където е необходимо, да подготвят и изпълняват съвместни програми за ландшафта” (чл. 9); г) мониторинга върху прилагането на конвенцията от органите на Съвета на Европа (чл. 10); д) наградата за ландшафт на Съвета на Европа, като „отличие, което може да се присъжда на местни и регионални власти и техни асоциации, които, бидейки част от политика за ландшафта на някоя от страните-членки на тази конвенция, са предприели мерки за опазване, управление и/или планиране на своя ландшафт, които са постигнали доказан дълготраен ефект и по този начин могат да служат за пример на други териториални власти в Европа” (чл. 11);
3) правна възможност за държавите-участнички да въведат в законодателството си по-строги мерки за опазване на ландшафта, вкл. с оглед на участието им в международни договори, от тези по конвенцията (чл. 12)[18].
Може да се направи констатацията, че в тази конвенция също, както в предходната Конвенция за опазване на световното културно и природно наследство, липсват разпоредби относно, в случая, принципите на дейността на държавите по опазване на ландшафта, както и начините за решаване на споровете по нейното тълкуване и прилагане. Въпреки това, тя безспорно ще оказва положително въздействие върху развитието на националната политика в тази област, вкл. върху опазването на защитените природни територии в нашата страна.
Заключение
Накрая, в резултат на разгледаната международноправна уредба могат да бъдат направени някои по-общи изводи.
Първо, ефективното прилагане на българското законодателство по опазване на защитените природни територии ще допринесе за спазването на поетите задължения по международните споразумения в тази област, към които се е присъединила Република България.
Второ, и двете разгледани по-горе международни договори липсват разпоредби, в които изрично да са прокламирани принципи, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността им по опазване на съответния обект на правна защита. Това обстоятелство може да се има предвид в евентуални бъдещи техни изменения и допълнения.
Трето, спазването на разгледаната международноправна уредба вероятно ще изисква немалки финансови средства, поради което е необходимо да се използват различните възможности за финансиране на дейности по опазване на защитените природни територии у нас, както от национални, така и от външни източници на двустранно, европейско и универсално международно равнище.
Използвана литература
Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015. 235 с.
Анастасов, А. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 76-169.
Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004. 455 с.
Живков, Ж., Т. Лялев, Г. Джолов, Д. Петров, К. Караиванов. Световният екологичен проблем. София: Партиздат, 1984. 340 с.
Колбасов, О. Международно-правовая охрана окружающей среды. Москва: Международные отношения, 1982. 240 с.
Пенчев, Г. Екологоправна защита на Народен парк “Странджа”. – Юридически сборник. Бургас, 1997, Т. VII, с. 55–84.
Пенчев, Г., Н. Христова. Правен режим на защитените природни територии (научно-практически анализ). София: Издателски комплекс – УНСС, 2023. 606 с.
Brandon, E.-J. Convention for the Protection of the World Cultural and Natural Heritage (World Heritage Convention). – Yearbook of International Environmental Law. Oxford, 2018, Vol. 29, p. 506-512.
Butler, A., U. Berglund. Landscape Character Assessment as an Approach to Understanding Public Interests within the European Landscape Convention. – Landscape Research. London, 2014, Vol. 39, Issue 3, p. 219-236.
De Mortis, A. Impacts of the European Landscape Convention on national planning systems: A comparative investigation of six case studies. – Landscape and Urban Planning. Amsterdam, 2014, Vol. 124, April, p. 53-65.
Dejeant-Pons, M. Council of Europe: The European Landscape Convention entered into force. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2004, Vol. 34, Issue 2, p. 79-83.
Dempsey, K., S. Wilbrand. The role of the region in the European Landscape Convention. – Regional Studies. Falmer Brighton (UK), 2017, Vol. 51, Issue 6, p. 909-919.
Guèvremont, V. Compliance Procedure: Convention Concerning the Protection of the World Cultural and Natural Heritage. – Oxford Public International Law [online]. Oxford, 2019, July. [viewed 13.04.2022]. Available from: https://opil.ouplaw.com/view/10.1093/law-mpeipro/e3246.013.3246/law-mpeipro-e3246
Holleland, H., E. Hamman, J. Phelps. Naming, Shaming and Fire Alarms: The Compilation, Development and Use of the List of Worls Heritage in Danger. – Transnational Environmental Law. Oxford, 2019, Vol. 8, Issue 1, p. 35-57.
Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law. Ardsley-on-Hudson (New York): Transnational Publishers, Inc., 1991. 541 p.
Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993. 525 p.
Leitão, L. Bridging the Divide Between Nature and Culture in the World Heritage Convention: An Idea Long Overdue? – The George Wright Forum. Hancock (Michigan, USA), 2017, Vol. 34, № 2, p. 195-210.
Prieur, M. La Convention européenne du paysage. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2001, Vol. 31, Issue 3, p. 168-170.
Priore, R. La Convention européenne du paysage ou de l’ évolution de la conception juridique relative au paysage en droit comparé et en droit international. – Revue européenne du droit de l’ environnement. Limoges, 2000, № 3, 281-299.
Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Principles of International Environmental Law. 3. Ed. Cambridge: Cambridge University Press, 2012. 992 p.
Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005. 131 p.
ПРИЛОЖЕНИЕ
НЯКОИ МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА ЗАЩИТЕНИТЕ ПРИРОДНИ ТЕРИТОРИИ С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
1. Конвенция за опазване на световното културно и природно наследство (Париж, 16.11.1972 г.)
Утвърдена е от Република България с Разпореждане на Министерския съвет № 13 от 4.02.1974 г. (необнародвано), с резерва по чл. 16, § 1. Резервата гласи: “Народна република България не се счита обвързана от разпоредбите на параграф 1 на член 16”. Конвенцията е в сила за нашата страна от 17.12.1975 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 44 от 27.05.2005 г.
2. Европейска конвенция за ландшафта (Флоренция, 20.10.2000 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 13.10.2004 г. (обн., ДВ, бр. 94 от 2004 г.). Тя е в сила за нашата страна от 1.03.2005 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 22 от 15.03.2005 г.
Бележки
[1] Съгласно чл. 16, § 1 от конвенцията: “1. Без да накърняват правото на каквато и да е доброволна вноска, държавите – страни по тази конвенция, се задължават да внасят редовно на всеки две години членски внос във Фонда за световно наследство, представляващ еднакъв процент за всички държави, който следва да бъде утвърден от Общата асамблея на държавите – страни по конвенцията, провеждана по време на редовните сесии на Генералната конференция на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура. Това решение на Общата асамблея изисква наличие на мнозинство от присъстващите и гласуващи страни, които не са подали декларация съгласно параграф 2 на този член. Задължителната вноска на държавите – страни по конвенцията, в никакъв случай не може да надхвърли 1 % от техния обичаен членски внос в Организацията на обединените нации за образование, наука и култура”.
[2] Правното понятие „културно наследство” е дефинирано в чл. 1, където е указано, че то включва:
„- паметниците: архитектурни произведения, скулптури или монументална живопис, археологически елементи или структури, надписи, пещери и групи от елементи с изключително световно значение от гледна точка на историята, изкуството или науката,
– ансамблите: групи от отделни или сборни конструкции, които поради своята архитектура, своето хармонично единство или своята интеграция в околната среда имат изключително световно значение от гледна точка на историята, изкуството или науката,
– забележителните места: човешки творби или произведения, създадени съвместно от човека и природата, както и зоните, включително и археологичните обекти с изключително световно значение от гледна точка на историята, естетиката, етнологията или антропологията”.
[3] Вж. Колбасов, О. Международно-правовая охрана окружающей среды. Москва: Международные отношения, 1982, с. 197.
[4] Вж. Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993, p. 127.
[5] Вж. Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law. Ardsley-on-Hudson (New York): Transnational Publishers, Inc., 1991, p. 244.
[6] Вж. в тази насока, напр. Holleland, H., E. Hamman, J. Phelps. Naming, Shaming and Fire Alarms: The Compilation, Development and Use of the List of Worls Heritage in Danger. – Transnational Environmental Law. Oxford, 2019, Vol. 8, Issue 1, p. 36-55.
[7] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015, с. 69-73; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 93-94; Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004, с. 77-79; Колбасов, О. Цит. съч., с. 199; Пенчев, Г. Екологоправна защита на Народен парк “Странджа”. – Юридически сборник. Бургас, 1997, Т. 7, с. 80-81; Пенчев, Г., Н. Христова. Правен режим на защитените природни територии (научно-практически анализ). София: Издателски комплекс – УНСС, 2023, с. 484-489, 577-581; Лялев, Т. – В: Живков, Ж., Т. Лялев, Г. Джолов, Д. Петров, К. Караиванов. Световният екологичен проблем. София: Партиздат, 1984, с. 289-292; Brandon, E.-J. Convention for the Protection of the World Cultural and Natural Heritage (World Heritage Convention). – Yearbook of International Environmental Law. Oxford, 2018, Vol. 29, p. 506-512; Guèvremont, V. Compliance Procedure: Convention Concerning the Protection of the World Cultural and Natural Heritage. – Oxford Public International Law [online]. Oxford, 2019, July. [viewed 13.04.2022]. Available from: https://opil.ouplaw.com/view/10.1093/law-mpeipro/e3246.013.3246/law-mpeipro-e3246; Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 243-249; Kiss, A., D. Shelton. Manual of European Environmental Law. Cambridge: Grotius Publications Limited, 1993, p. 127-129; Leitão, L. Bridging the Divide Between Nature and Culture in the World Heritage Convention: An Idea Long Overdue? – The George Wright Forum. Hancock (Michigan, USA), 2017, Vol. 34, № 2, p. 195-210; Sands, P., J. Peel, A. Fabra, R. MacKenzie. Principles of International Environmental Law. 3. Ed. Cambridge: Cambridge University Press, 2012, p. 510-511; Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005, p. 109-112.
[8] Вж. Kiss, A., D. Shelton. International Environmental Law, p. 246.
[9] Вж. чл. 8, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗЗТ, както и Заповед № РД-395 от 15.10.1999 г. на министъра на околната среда и водите за прекатегоризиране на Народен парк „Пирин”, обявен със заповед № 3074 от 8.11.1962 г. на председателя на Комитета по горите и горската промишленост (ДВ, бр. 43 от 1963 г.), в Национален парк „Пирин” (ДВ, бр. 44 от 2000 г.).
[10] Вж. Заповед № РД-367 от 15.10.1999 г., издадена от МОСВ за прекатегоризиране на резерват „Сребърна” в поддържан резерват „Сребърна” (ДВ, бр. 97 от 1999 г.).
[11] Става дума за букови гори, намиращи се в Национален парк „Централен Балкан” и по-специално в 9 резервата в обхвата на този национален парк, а именно резерватите „Боатин”, „Царичина”, „Козя стена”, „Стенето”, „Соколна”, „Пеещи скали”, „Стара река”, „Джендема” и „Северен Джендем” – вж. Министерство на околната среда и водите [онлайн]. [прегледан 15.02.2021]. Достъпно от: https://www.moew.government.bg/bg/priroda-zastiteni-teritorii-konvenciya-za-opazvane-na-svetovnoto-nasledstvo-na-yunesko-aktualna-informaciya/
[12] За информация от МОСВ относно тези 3 обекта, вж. Министерство на околната среда и водите [онлайн]. [прегледан 15.02.2021]. Достъпно от: https://www.moew.government.bg/bg/priroda/zastiteni-teritorii/zastiteni-teritorii-s-mejdunarodno-znachenie/konvenciya-za-opazvane-na-svetovnoto-nasledstvo-na-yunesko/
[13] Думата „ландшафт” има немски произход и в буквален превод от немски език означава „земегледка”.
[14] Вж. Ставру, С. Морални измерения на собствеността в екологически контекст (към обосноваване на една „проприетарна” екология). Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „доктор на философските науки”. София: Институт по философия и социология – БАН, 2020, с. 31. – В: Институт по философия и социология-БАН [онлайн]. [прегледан 12.01.2021]. Достъпно от: https://ips-bas.org/wp-content/uploads/2021/01/02.1.-Avtoreferat-bg_SStavru.pdf
[15] Пак там.
[16] Пак там, с. 32.
[17] Пак там.
[18] Вж. по-подробно относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 107-109; Пенчев, Г., Н. Христова. Цит. съч., с. 493-496, 577-581 и цитираната там литература; Butler, A., U. Berglund. Landscape Character Assessment as an Approach to Understanding Public Interests within the European Landscape Convention. – Landscape Research. London, 2014, Vol. 39, Issue 3, p. 219-236; De Mortis, A. Impacts of the European Landscape Convention on national planning systems: A comparative investigation of six case studies. – Landscape and Urban Planning. Amsterdam, 2014, Vol. 124, April, p. 53-65; Dejeant-Pons, M. Council of Europe: The European Landscape Convention entered into force. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2004, Vol. 34, Issue 2, p. 79-83; Dempsey, K., S. Wilbrand. The role of the region in the European Landscape Convention. – Regional Studies. Falmer Brighton (UK), 2017, Vol. 51, Issue 6, p. 910-913; Prieur, M. La Convention européenne du paysage. – Environmental Policy and Law. Amsterdam, 2001, Vol. 31, Issue 3, p. 168-170; Priore, R. La Convention européenne du paysage ou de l’ évolution de la conception juridique relative au paysage en droit comparé et en droit international. – Revue européenne du droit de l’ environnement. Limoges, 2000, № 3, 281-299.
