Правните способи за защита на страните в изпълнителното производство, съгласно Правото на ЕС
Ноторно известно е, че с приемането на настоящия Граждански процесуален кодекс, действията на съдебните изпълнители, подлежащи на съдебен контрол, са лимитивно посочени в чл. 435 ГПК, и възможностите на страните в изпълнителния процес за защита са силно ограничени.
Последното както беше утвърдено от окръжните съдилища в трайна съдебна практика, така и доведе до търсене на нови възможности за защита.
В тази връзка, правен способ се открива сред източниците на Право на ЕС и по-специално чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/, който съгласно изводите на магистратите от Съда на ЕС – т. 78 от Решението по дело C‑414/16 по описа на СЕС /Egenberger/, всеки частноправен субект може да черпи права директно от Правото на ЕС.
член 47 от Харта на основните права на ЕС, „Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес”, Дял VI „Правосъдие”:
„пара. 1. Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия.
пара. 2. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.
пара. 3. На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.”
Решение по дело C‑414/16 по описа на Съда на ЕС /Egenberger/ – т. 78:
„От друга страна, следва да се подчертае, че подобно на член 21 от Хартата, член 47 от нея, който се отнася до правото на ефективна съдебна защита, е достатъчен сам по себе си и не следва да бъде уточнен в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, на което те да могат да се позовават в това му качество.”
Последното води до извода, че правното основание на жалба срещу действия на съдебен изпълнител, които не са изрично посочени в сборника процесуални закони, че подлежат на съдебен контрол, може да бъде именно чл. 47, пара. 1 ХОПЕС, във връзка с дело C‑414/16 по описа на Съда на ЕС /Egenberger/ – Решение, т. 78.
Предвид, че източните на Право на ЕС имат примат над националното законодателство, ограниченията на защита в сборника от процесуални закони вече не пораждат желания ефект за един или друг субект, чиито интерес същите е възможно да обслужват.
В тази връзка, основанието за обжалване действията на съдебните изпълнители, стоящи извън лимитивно посочените в чл. 435 ГПК, следва да бъде:
„член 47, пара. 1 и пара. 2 от Харта на основните права на ЕС, във връзка с Решение по дело C‑414/16 по описа на Съда на ЕС /Egenberger/ – т. 78”
На следващо място, следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 52, пара. 1 ХОПЕС, съгласно която се допуска ограничаване при упражняване правата и свободите, признати от Хартата, като същото не само, че следва изрично да бъде предвидено в закон, но и да зачита основното съдържание на същите права и свободи.
В тази насока е практиката на СЕС – Решение по свързани дела C-245/19 и C-246/19 на СЕС /État luxembourgeois/, т. 64 – т. 66.
Поради това „основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47 от Хартата, наред с други елементи включва възможността лицето, притежател на това право, да получи достъп до съд, който е компетентен да осигури спазването на правата, гарантирани му от правото на Съюза, и с тази цел да разгледа всички релевантни правни и фактически въпроси, за да разреши отнесения до него спор”.
Предвид изложеното по-горе, ограничаването не може да бъде приложено по отношение на публични и/или обществени интереси пред личните такива.
В тази връзка, последното, вероятно, ще послужи на окръжните съдилища като предпоставка да продължат ограничението на възможностите за защита от незаконосъобразни действия на съдебни изпълнители, като посочат интереса на последните за различен от личен.
За последното намираме опора в безпрецедентната математика на окръжните съдилища, според която 0 /нула/ по нещо е различно от 0 /нула/ – като в случая се визира прилагането на точка 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за Частните съдебни изпълнители, доколкото изрично е посочено в същата, че последната се начислява върху събраната сума, а изречение първо от точка 1 от Забележки, изрично сочи, че „при частично събиране на паричното вземане таксата се определя за целия дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума.”
Проблемът обаче може да бъде разгледан както и на плоскостта на неоснователното обогатяване – чл. 55, ал. 1, предложение второ от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, т.е. на отпаднало основание, така и по отношение на порочната съдебна практика.
Последната използува обичайния подход за държавите, които явно страдат от липса на върховенство на закона – тълкуване на различни нормативни актове и търсене на възможности едно беззаконие да бъде облечено в съдебен акт.
В тази връзка, крещящ пример е Тълкувателно решение от 22.11.2022 г., постановено по тълкувателно дело /т.д./ №2/2021 г. по описа на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии /ОСГТК/ на Върховен касационен съд /ВКС/, съгласно което неплатените авансови такси на съдебните изпълнителни са признати за разноски, предвид че същите следва да бъдат платени преди извършване на изпълнителното действие – чл. 80 ЗКЧСИ.
Актът, постановен от ВКС, който не е от ерата на прецедентната практика по чл. 290 ГПК, реално противоречи на материалния закон.
Окръжните съдилища прилагат по странен начин в тази насока чл. 79 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ, и т. 26 ТТРЗЧСИ, като не съобразяват, че последните се допълват, а не си противоречат – въпрос на гледна точка или и на интерес.
Предвид изложеното по-горе, практика по чл. 47, пара. 1 ХОПЕС, във връзка с дело C‑414/16 по описа на Съда на ЕС /Egenberger/ – Решение, т. 78, ще бъде създадена, макар и трудно, като остава открит въпросът кому е необходимо да се позоваваме на източник на Право на ЕС, а не на българския закон.
„Le droit, ce n’est pas la loi” /„Правото не е законът”/ – доц. Кристиян Таков
