Международната компетентност по избор на страните съгласно решението на Съда на ЕС по делото Inkreal
Авторът
Деян Драгиев е завършил СУ „Св. Климент Охридски“, Университета на Манчестър, Великобритания, и е доктор по право от Университета на Хамбург с дисертация по международно частно право с награда „magna cum laude“ под ръководството на проф. Петер Манковски.
Адвокат, член на Софийска адвокатска колегия, с практика в сферата на търговското право, гражданския процес и международното частно право. Член от най-висока степен (fellow) на Лондонския арбитражен институт (Chartered Institute of Arbitrators, London), арбитър в арбитражните колегии на международни арбитражни институции в Европа, Близкия изток (в Дубай, Абу Даби, Саудитска Арабия) и Азия.
Автор на две книги и над 30 статии в български и международни издания по въпросите на международното частно право, търговското право и гражданския процес. Член на редакционния съвет на Journal of International Dispute Settlement на Oxford University Press. Дългогодишен автор в сп. „L’Europeo“ по теми за история, общество и култура.
Основно положение, утвърдено в доктрината, а и в съдебната практика, е, че условие за приложението на актовете от правото на ЕС, регламентиращи международната компетентност по граждански и търговски дела с презграничен елемент, е наличието именно на международен елемент[1]. Обратно, една изцяло вътрешна ситуация, която не засяга повече от една държава членка на ЕС, не следва да води до приложение на актовете на ЕС, като Регламент Брюксел Ia, освен ако е изрично допустимо (напр. вж. чл. 3, пар. 3 на Регламент Рим I).
Именно по тези причини заслужава внимание решението на СЕС от 8 февруари 2024 г. по делото C‑566/22, Inkreal r.o. срещу Dúha reality s.r.o. В решението по Inkreal за пръв път СЕС сякаш се оттласква, дори преобръща утвърденото разбиране за приложимостта на правилата за определяне на международна компетентност съгласно актовете на ЕС. Настоящото изследване цели да представи анализ на основните мотиви на СЕС в преюдициалното заключение на Съда. Но това е и отправна точка за по-широки разсъждения относно възможните последици и развития в съдебната практика, които решението по делото Inkreal може да доведе.
1. Преюдициалният въпрос
Делото е образувано по преюдициалното запитване за тълкуване на член 25, параграф 1 от Регламент 1215/2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела („Брюксел Ia”). Запитването е отправено в рамките на спор между дружествата Inkreal s.r.o. (учредено в Словакия) и Dúha reality s.r.o. (също учредено в Словакия) по повод определянето на местно компетентния съд за разглеждането на иск за плащане, подаден на основание прехвърляне на Inkreal, в качеството на цесионер, на две вземания на физическото лице, обозначено като FD, към Dúha reality.
FD, живеещ в Словакия, в качеството на заемодател, и Dúha reality, учредено в Словакия дружество, в качеството на заемател, сключват два договора за паричен заем. Всеки от тези два договора съдържа споразумение с идентично съдържание за възлагане на компетентност, съгласно което при възникване на спор, който не може да бъде разрешен чрез преговори, той „може да бъде отнесен за решаване до чешкия съд, на който е родово и местно подсъден“. С договор за прехвърляне на вземания физическото лице FD прехвърля вземанията по двата договора за паричен заем на Inkreal, учредено в Словакия дружество.
Тъй като Dúha reality не връща паричните заеми, Inkreal сезира Nejvyšší soud (Върховен съд), в Чехия, запитващата СЕС юрисдикция, на основание на съдържащото се в двата договора за паричен заем споразумение за възлагане на международна компетентност, с иск, от една страна, за плащане на дължимите от Dúha reality вземания, и от друга страна, за определяне на местно компетентния чешки съд, който да разгледа иска по същество съгласно чешкия граждански процесуален закон.
Чешкият Върховен съд уточнява, че съгласно практиката на СЕС приложимостта на Регламент Брюксел Ia зависи от наличието на международен елемент. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали този регламент е приложим към разглежданото в главното производство положение, при което международният елемент се ограничава до споразумение за възлагане на компетентност на съдилищата на държава членка, различна от тази, в която са установени договарящите страни. Както доктрината, така и националната съдебна практика на държавите членки са възприели различни разрешения по този въпрос. Според Чешкия Върховен съд, макар приложимостта на Регламент Брюксел Ia да може да се обоснове по-специално с необходимостта от еднакво тълкуване на този регламент и с изразената в правото на ЕС воля да се зачита договорната автономия на страните, това не променя факта, че положение като разглежданото в главното производство би могло да се квалифицира като чисто вътрешно, тъй като само волята на страните не е достатъчна, за да придаде на договорното им правоотношение международен характер.
При тези обстоятелства Върховният съд на Чехия поставя следния преюдициален въпрос: „От гледна точка на наличието на международен елемент, какъвто е необходим за прилагането на Регламент [№ 1215/2012], възможно ли е този регламент да се приложи просто защото две страни с местоживеене в една и съща държава членка са избрали за компетентни съдилищата на друга държава — членка на Европейския съюз?“.
2. Заключението на генералния адвокат
По делото преюдициално заключение дава генералният адвокат J. Richard De La Tour. Начална точка в анализа му е общото положение, че изборът на страните да определят за компетентен съд на държава членка не е поставен в зависимост от каквото и да е друго изискване, по-специално от изискването за наличие на връзка между избрания съд и спора. Достатъчно е клаузата да включва обективните предпоставки, въз основа на които страните са се договорили да изберат съд, компетентен за разрешаване на споровете, които са възникнали или могат да възникнат между тях. Тези предпоставки трябва да са достатъчно ясни, за да позволят на сезирания съд да прецени дали е компетентен.
След сключването на Брюкселска конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела от 1980 г., предхождаща Регламент Брюксел Ia, тази гъвкавост се основава на желанието да се осигури пълно действие на автономията на волята на страните в областта на пророгацията на компетентност, без обаче да представлява изключение от условията за прилагането на Регламент Брюксел Ia, сред които е изискването за международен елемент. Съгласно член 81 на Договора за функциониране на ЕС, който е правното основание за Регламент Брюксел Ia, „Съюзът развива съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение, което се основава на принципа на взаимно признаване на съдебните и извънсъдебните решения“. Тъй като този регламент има за цел да уеднакви стълкновителните норми за определяне на компетентността, а не да замести вътрешните правила на държавите членки, уреждащи вътрешните спорове, неговата приложимост и следователно тази на член 25 от него предполагат разглежданото положение да има международен характер в границите на правото на ЕС.
Регламент Брюксел Ia изключва възможността разглежданата в спора ситуация да придобие международен характер само по волята на страните, съгласно становището на генералния адвокат. Ако се приеме, че използването на разпоредба от Регламент Брюксел Ia предполага наличието на условие за международен елемент, не би било логично да се приеме, че то е изпълнено a priori само по волята на страните по една чисто вътрешна ситуация. С други думи, подобно тълкуване би довело до отказ да се приложи всяко условие за международен елемент, което трябва да бъде изпълнено съгласно обективни критерии, а би се основавало предимно на субективен критерий – волята на страните.
При презграничен елемент, когато се прилагат установените в Регламент Брюксел Ia специални правила относно компетентността, предвидената в член 25 пророгация на компетентност е установена като средство за дерогиране на тези императивни правила, до което страните могат да прибегнат по взаимно съгласие. В рамките на една изцяло вътрешна ситуация подобна пророгация на компетентност води до дерогирането на национални норми в областта на компетентността и избора на съд. Макар Регламент Брюксел Ia да се вписва в контекста на засилването на взаимното доверие и уеднаквяването на стълкновителните норми, той не може да има за последица премахването на всякакво различие между вътрешните и международните норми относно компетентността. Не е приемливо позоваване на автономията на волята на страните, която традиционно обосновава правилото за пророгация на компетентност в случай на избор на съд, в толкова широк смисъл, че да се даде възможност на страните да поставят под въпрос приложното поле на посочения регламент, което обхваща международни, а не до чисто вътрешни ситуации.
Член 25 от Регламент Брюксел Ia поставя изисквания по отношение на материалноправната действителност на споразумението за предоставяне на компетентност, които несъмнено са от важно значение, но не би следвало да обосноват неговата приложимост, тъй като в противен случай би било възприето тълкуване, основано на резултата от неговото прилагане.
С изменението на член 23 от Регламент Брюксел I посредством чл. 25 от Регламент Брюксел Ia законодателят на Съюза цели да насърчи избора на съд по споразумение на страните с оглед гарантиране на правната сигурност на страните. Това обаче не следва да бъде основание страните да дерогират националните правила относно компетентността при липсата на каквито и да е граници или критерии за привързване. Единственото привързване към правопорядъка на друга държава в случая (Чехия) произтича от волята на страните без обективни критерии.
Съгласно извода на генералния адвокат, Чешкият Върховен съд като запитваща юрисдикция трябва да провери дали е приложим член 25 от Регламент Брюксел Ia. За да се произнесе по международната си компетентност, Върховният съд следва да прецени наличието на международен елемент, без да проверява законосъобразността на съответната договорна клауза, по-специално с оглед на предвидените в Регламент Брюксел Ia правила относно компетентността, които имат защитен характер.
3. Решението на СЕС
СЕС започва анализа си с тезата, че тълкуването на разпоредба от правото на ЕС изисква да се вземе предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите и предназначението на акта, от който тя е част (т. 38 от решение от 22 юни 2023 г., Pankki S, дело C‑579/21). Текстът на член 25, параграф 1 от Регламент Брюксел Ia не възпрепятства в обхвата на тази разпоредба да попада споразумение за възлагане на компетентност, с което страните по договор, установени в една и съща държава членка, избират съдилищата на друга държава членка за компетентни да разглеждат споровете, произтичащи от този договор, дори посоченият договор да няма никаква друга връзка с тази друга държава членка.
В същото време съгласно постоянната съдебна практика за прилагането на правилата за компетентност по този регламент е необходимо наличието на международен елемент (така например решения от 1 март 2005 г., Owusu, дело C‑281/02,, т. 25; решение от 8 септември 2022 г., IRnova, дело C‑399/21, т. 27 и 29).
Въпреки че в съображения 3 и 26 от Регламент Брюксел Ia се използват съответно понятията „граждански дела с трансгранично последици“ и „трансгранични съдебни спорове“, този регламент не съдържа определение за международния елемент, чието наличие обуславя приложимостта му (вж. в този смисъл решение от 3 юни 2021 г., Генерално консулство на Република България, дело C‑280/20, т. 30). Например член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане определя еквивалентното понятие „трансграничен случай“ като случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд (решение от 3 юни 2021 г., Генерално консулство на Република България, дело C‑280/20, т. 31). Съгласно практиката на СЕС международен елемент е налице и когато положението по съответния спор може да повдигне въпроси, свързани с определянето на компетентността на съдилищата в международния ред (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2022 г., IRnova, C‑399/21, т. 28).
Според СЕС спорът по главното производство отговаря на определението на понятието „трансграничен спор“, тъй като страните по този спор са установени в държава членка, различна от държавата членка на съда, който е сезиран въз основа на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност. Налице е международен елемент по смисъла на цитираната предходна практика на СЕС, тъй като наличието на споразумение за възлагане на компетентност на съдилищата на държава членка, различна от тази, в която са установени договарящите страни, само по себе си доказва трансграничното значение на спора.
СЕС счита, че съдът има за цел да уеднакви стълкновителните норми за определяне на компетентност по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими, и в този смисъл преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в ЕС лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника – да предвиди пред кой съд може да бъде призован (така решение от 14 септември 2023 г., EXTÉRIA, дело C‑393/22, т. 26). Тълкуването на член 25, параграф 1 от Регламент Брюксел Ia, съгласно което споразумение за възлагане на компетентност като разглежданото попада в обхвата на тази разпоредба, отговаря на целта за правна сигурност, преследвана от Регламент Брюксел Ia.
Доколкото страните по договор, установени в една и съща държава членка, могат валидно да изберат съдилищата на друга държава членка за компетентни да разглеждат споровете, произтичащи от този договор, без да е необходимо посоченият договор да има допълнителна връзка с тази друга държава членка, тази възможност допринася да се гарантира, че ищецът знае съда, който може да сезира, ответникът предвижда пред кой съд може да бъде призован, и сезираният съд може да се произнесе лесно по своята компетентност. В същото време, ако компетентният съд се определя не съгласно разпоредбите на Регламент Брюксел Ia, а съгласно вътрешните норми на международното частно право на съответните държави членки, би съществувал повишен риск от спорове за компетентност, които накърняват правната сигурност, тъй като прилагането на тези национални норми може да доведе до различни решения. Постигането на целта за правна сигурност би било застрашено и ако член 25, параграф 1 от Регламент Брюксел Ia би бил приложим само при условие че освен споразумението за предоставяне на компетентност на съдилищата в друга държава членка съществуват допълнителни обстоятелства, които могат да докажат презграничния характер на съответния спор.
Изборът на съд, определен в споразумение за предоставяне на компетентност, може да се преценява само с оглед на съображения, свързани с изискванията по член 25 от Регламент Брюксел Ia, тъй като съображенията относно връзките между определения съд и спорното правоотношение или относно основателността на споразумението за предоставяне на компетентност нямат нищо общо с тези изисквания (вж. в този смисъл решение от 16 март 1999 г., Castelletti, дело C‑159/97, т. 5). Приложимостта на член 25, параграф 1 от Регламент Брюксел Ia към споразумение за възлагане на компетентност отразява взаимното доверие в правораздаването в ЕС, посочено в съображение 26 от Регламент Брюксел Ia, и по този начин допринася за поддържането и развитието на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, наред с другото, като улеснява достъпа до правосъдие по смисъла на съображение 3 от Регламент Брюксел Ia.
Отделно, член 1, параграф 2 от Хагската конвенция от 30 юни 2005 година за споразуменията относно избор на съд (по която страна е и ЕС) не оборва това тълкуване. Съгласно тази разпоредба, конвенцията се прилага към случаи “с международен елемент, освен ако страните пребивават в една и съща договаряща държава и ако отношенията между страните и всички елементи, които се отнасят до спора, независимо от местонахождението на избрания съд, са свързани единствено с тази държава“. За разлика обаче от авторите на посочената конвенция, законодателят в ЕС е избрал да не включва подобно правило в Регламент Брюксел Ia, като същевременно е подчертал в съображение 3 от Регламент Брюксел Ia целта за поддържане и развитие на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, като е приел мерки в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с презгранично значение. По аргумент за противното, това показва, че наличието на международен елемент няма същото значение в регламента, както е в конвенцията.
4. Анализ на Решението по делото Inkreal и неговите последици
Съпоставката между заключението на генералния адвокат и решението на СЕС показва, че начинът на разсъждение и подход към така зададения въпрос разкрива по-скоро правнополитически доводи на СЕС за сметка на доктринален анализ и следване на съществуващата съдебна практика.
Прави впечатление позоваването на общи начала на функционирането на правото на ЕС, с което сякаш СЕС се опитва да се обърне към нивото на правните принципи и да „заобиколи“ отдавна развити и установени в съдебната практика и правната теория положения.
Тезата, която генералният адвокат застъпва в своето заключение, може да наречем класическа и отразяваща трайно установените принципи на международното частно право – че приложението на актовете на международното частно право е обусловено от наличието на спорно правоотношение с международен елемент. В заключението си генералният адвокат трайно акцентира върху необходимостта от обективен характер на международния елемент, както и върху цялостното изключване на вътрешните ситуации, т.е. такива, в които правоотношението е свързано само с една държава.
Мотивите на СЕС в решението на пръв поглед не отричат пряко необходимостта от международен елемент в спора. В т. 18 и сл. от решението СЕС се позовава на собствената си практика, която поставя това изискване. Вярна е и тезата, че самият Регламент Брюксел Ia цитира в преамбюлната си част изискването за международен елемент, без да го дефинира. Вярно е и че в практиката си СЕС вече е приемал, че международен елемент е налице, когато поне една от страните има местоживеене или обичайно пребиваване в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд (решение от 3 юни 2021 г., Генерално консулство на Република България, дело C‑280/20, т. 31). В т. 23 от решението обаче СЕС прави една следваща крачка като на практика дава нова дефиниция на идеята за международен елемент, а именно “страните по този спор са установени в държава членка, различна от държавата членка на съда, който е сезиран въз основа на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност”. С други думи, класическото разбиране, което се застъпва от генералния адвокат, а именно, че международният елемент трябва да бъде характеристика на спорното материално правоотношение, бива разширено, така че за СЕС изискването е изпълнено, ако самият правораздавателен процес бива свързан с държава, различна от тази, в която са установени страните по спора. Нещо повече, тук е достатъчно привръзката да бъде ограничена до характера на избрания съд, а именно съд различен от съда на страните по материалното правоотношение.
Оттук нататък, встъпил в традиционната си дефиниция (наличието на международен елемент) и придал ѝ ново, по-широко съдържание (изпълнение на изискването за международен елемент по силата на избора на компетентен съд в държава различна от тази на страните), СЕС започва да допълва мотивите си с доводи, които са по-скоро правнополитически. Първо, че текстът на разпоредбата не възпрепятствал подобно тълкуване, понеже на буквално текстово равнище изискване за международен елемент не фигурира в разпоредбата на чл. 25. Второ, че са налице съображения, свързани с взаимното доверие между съдебните органи в ЕС (чл. 81 ДФЕС), които улесняват подобно тълкуване, тъй като следва да се приема, че няма пречка за страните по материалното правоотношение да изберат чуждестранен съд, ако той е в ЕС – “местният” и “чуждестранният” съд следва да се ползват с еднакво доверие и да са валидни алтернативи. Трето, правната сигурност за страните би била повишена от наличието на стабилност къде ще се разрешава спорът им, т.е. там, където те самите са го предвидили. И последно, съпоставката с Хагската конвенция показва алтернативен законодателен подход, който не е бил последван от ЕС, следователно не е приет и не следва да се дава тълкуване, отразяващо подобно разбиране.
Формално верни, изводите на СЕС отново могат да се съпоставят с припомнения от генералния адвокат принцип, а именно, че целта на едно правило на международното частно право, като чл. 25 на Регламент Брюксел Ia, не следва да регламентира изцяло вътрешни ситуации и че волята на страните не може да направи една изцяло вътрешна ситуация в такава с международен елемент. Това отговаря на стародавното разбиране, изразено например в известния доклад Schlosser, отново по Брюкселската конвенция, където изрично се посочва, че съгласието и волята на страните не може да придаде на правоотношението международен елемент (параграф 174)[2]. Ако един спор е презграничен, то той е такъв поради обективни аспекти в него, които го правят презграничен. Не бива да се смесват субективни по природата си привръзки като lex voluntatis (избрано от страните приложимо право), които са израз на автономията на волята и са допуснати от правния ред възможности за отклонение от обективните привръзки, а не са характеристики на самото спорно правоотношение. Ако се обърнем отново към практиката на СЕС, в решение от 8 септември 2022 г., IRnova, дело C‑399/21, т. 28 той се мотивира, че: “този елемент най-често да произтича от местоживеенето на ответника, той може да произтича и от предмета на спора. […] международният характер на разглежданото правоотношение не трябва непременно да произтича от обстоятелството, че поради съществото на спора или поради съответното местоживеене на страните по него е налице връзка с няколко договарящи държави. Участието на договаряща държава и на трета държава, например поради местоживеенето на ищеца и ответника в първата държава и настъпването на спорни факти във втората държава, също може да придаде международен характер на разглежданото правоотношение”. С други думи, обективните факти на спора и тяхната връзка с няколко държави правят спора презграничен, а не волеизявлението на страните.
Волята е правно релевантен фактор и наистина тя бива отчетена, например вж. чл. 3, параграф 3 на Регламент Рим I, който допуска при изцяло вътрешна ситуация да се отклони обективното приложимо право, но с изключение на императивните норми на обективно приложимото право. С други думи, автономията на волята дори когато е максимално допустима, е законодателно ограничена, за да се постигне баланс между обективните фактори и субективния избор на страните. Това е лесно обяснимо. Ако се даде неограничен приоритет на субективния избор на страните, трудно може да се направи разграничение между формално валидния избор на чуждестранен съд за компетентен и онзи избор, който представлява заобикаляне на закона или злоупотреба с него. Практическият пример е такъв избор на съд, който предоставя по-благоприятно положение за страните. Така, например, ако съгласно чл. 25 бъде избран съд на друга държава членка, който е по-благоприятен за икономически по-силната страна. Например ако местно дружество, например малко или средно предприятие, сключва договор с банка, част от международна група, в чиито стандартни общи условия и типови договори се предвижда споровете да се разглеждат от съд в държавата, където е централата на съответната международна банкова група, макар и банката контрагент, и клиентът ѝ да са установени в една и съща – и различна от централата, държава.
Поставени в такъв контекст, много от мотивите на СЕС, дори формално валидни и обосновани, създават усещане за отклоняване от много от водещите начала в актовете от МЧП на ЕС за сметка на стремежа към подчертаване на развитието на ЕС като общо пространство на съдебно доверие и сътрудничество, до степен, при която на практика съдебните органи в различните държави членки се приемат за алтернативни и взаимно заменими.
Решението по делото Inkreal обаче е такова, каквото е, и то със сигурност поставя нова тенденция в практиката на СЕС. Релевантността на решението се открива в няколко посоки. Първо, СЕС възприема по-широко разбиране за презграничен елемент. Второ, чл. 25 намира приложение в едни като цяло напълно вътрешни ситуации – в които е достатъчно страните просто да уговорят чуждестранен съд в ЕС за компетентен по споровете им. Това означава, че страни установени в България, например, валидно биха могли да изберат съд във Виена, например, за компетентен по спора им, стига другите условия на чл. 25 да са изпълнени. Това би могло да доведе до редица усложнения. Съдът не би могъл да се откаже от своята компетентност, доколкото понятие подобно на английското понятие за forum non conveniens (правото на преценка на английския съд да откаже да разгледа дело, ако счита, че е по-целесъобразно съд от друга държава да се произнесе по спора) не е допустимо в правото на ЕС. Чуждестранният съд е длъжен да разгледа спора – но е много възможно този съд да е напълно откъснат от фактическата обстановка по спора, да следва да приложи чуждо за него право и страните да трябва да проведат процедура на различен от местния им език. Използвайки отново примера с избор на съд във Виена, Австрия, то ако няма изричен избор на друго право, сезираният и пророгиран австрийски съд ще трябва да приложи българско право спрямо българска фактическа обстановка и при необходимост от превод на целия доказателствен материал по делото от български на немски. Произволният пример показва затрудненията, които един подобен избор може да породи, а затрудненията могат да се измерват в увеличени срокове и повишени разходи.
Изглежда, че може би истинската практическа полза за страните от решението на СЕС по делото е възможността да изберат такъв съд, на който възлагат не просто компетентност, а своето доверие в правилното разрешаването на спора.
[1]Въпросът е разгледан още в т.нар. доклад Jenard report (OJ 1979 C 59, pp. 1, 8) относно Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела , по-късно заменена от регламентите “Брюксел”. Теоретично въпросът е разглеждан нашироко от различни автори в правната теория, например вж. Т. Тодоров, “Международно частно право”, Сиби, 2010 г., стр. 32-33; F. Garcimartin, “Derecho Internacional Privado”, Civitas, 2023, стр. 32-33; D. Bureau, H. Muir Watt, “Droit International Prive, Tome I, Partie Generale”, Themis, 2017, стр. 15-16
[2] OJ 1979 C 59, стр. 71, параграф 174
19
Коментирайте
Бухалът изразява своите почитания към автора, че ясно разграничава правните от политическите мотиви в акта на СЕС – сравнително рядко срещано явление сред някои представители на българското адвокатско и магистратско съсловие. Европейските съдилища вече ще си падат малко частни правораздавателни юрисдицкции, така че съвсем основателно може да се повдигне въпросът като онзи за арбитражната клауза при цесия и до достигнатото разрешение, че процесуалната уговорка следва вземането. П.С. Конкуренцията между съдилищата е оригинална и може би дори полезна идея на теория, но ако действително тази практика се утвърди трайно, се опасявам, че нашата система ще остане без работа, заради пословично ниското… Покажи целия коментар »
Тоя бухал явно само тук виси, и на всяка манджа меродия – нема нещо по което да не е компетентен
Конституция на Република Бъглария:
Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
Така ли е и с бухалоомразните НПО-та и евролибрали, срещу които бухалчето сипе ката ден проскубаните си мисли?
Така е, въпросът е да не бъдат допускани да вземат недообмислени решения, които излишно вкарват държавата в блатото на нормативния хаос.
Да разбирам, че това е извинение за обидните определения на определени „евролиберали“?
Не е извинение, а обективен факт, защото не съм човекът, който може да ограничава свободата на словото на когото и да било и като цяло продължавам да не споделям голяма част от възгледите им, но придържайки се към принципа за търсене на доброто в хората, мога да кажа, че от деструктивното им поведение (макар и продиктувано от добри намерения) успя да разбие десетилетния монопол на т.нар. статукво. Въпросът, стоящ на дневен ред, е дали ще успеят да излязат от ролята си на „протестъри“, проявявайки смирение, такт и далновидност, и признаят, че допускат сериозни грешки, от които е абсолютно необходимо да… Покажи целия коментар »
Това е голяма идиотщина.
Това си е спорно решение
Положението е драматично
На практика всеки може да си избира сгоден за него съд
Решението е скандално
Като чуя „компетентност“ и ми настръхват косите
Браво! Страхотен анализ!
Яяя колко ни бивало да анализираме решения на СЕС
Решението е абсолютно скандално! Заради него излиза на практика, че всеки може да си избира съда…
Значи, ако някак си докажеш международен елемент, излиза, че можеш сам да си избираш съда едва ли не… Малко не ми е нормално и логично това
Като чета това решение, скоро окръжните съдилища в нашата родина ще забравят какво е то търговско дело, хахахаха
Съдът на ЕС?!
…
Изс.ах се.