Съдиите седят малко по-високо, а наравно с тях е седнал прокурорът. Защо?
Предложеният законопроект за изменение и допълнение на Конституцията (ЗИДКРБ) съдържа мотиви, които от мнозина бяха определени като недостатъчни. Съпътстващите мотиви действително са недостатъчни и дори това е меко определение за тази изненадваща липса, но и пропусната възможност да се защитят предлаганите промени. Към ЗИДКРБ изобщо няма приложена или изготвена оценка на въздействието на предлаганите промени, каквото изискване предвижда чл. 18а от Закона за нормативните актове, и ако можем да дебатираме за качеството и дълбочината на мотивите, то за въздействието на промените само можем да гадаем.
Венецианската комисия използва остър език за тази липса и казва: „Промяна или приемане на конституция не е същото като изменение на закон, тъй като всяко предложение за промяна трябва изрично да сочи действителните причини зад това предложение. Трябва да се има предвид, че законодателният процес не е само въпрос на политическа воля, но и разумно упражнение. Не е възможен смислен обществен дебат ако причините за конкретна политика не са известни“.
Венецианската комисия: Проектът за промени в конституцията не е мотивиран
Едно от предложенията в ЗИДКРБ е премахването възможността прокурор да участва в граждански и административни дела (сегашен чл. 127, т. 6 от Конституцията, в проекта е чл. 127, т. 5: „в случаите, определени със закон, участва в граждански и административни дела за защита правата и законните интереси на малолетни и непълнолетни лица и за защита на значим обществен интерес на лица, които се нуждаят от закрила“).
Това принципно е добра промяна, която би отговорила на редица препоръки прокуратурата да концентрира своята работа в наказателния процес. Освен изпълнение на отправяните препоръки към страната подобна промяна би имала и редица положителни ефекти както върху справедливия съдебен процес, така и върху освобождаването на голям държавнически ресурс.
Нищо от това не е обяснено в мотивите към ЗИДКРБ, а оценка на въздействието на предлаганата промяна изобщо няма – въпреки огромното отражение, която тази единствена точка в Конституцията влече.
Миналата седмица бях на съдебно заседание по административно дело във Върховния административен съд (ВАС), в което спорът е между гражданин и държавен орган – като почти всички дела във ВАС. На последна инстанция спорът вече е концентриран върху тесен и до голяма степен теоретичен административноправен въпрос – каква е природата на акта, чиято нищожност се твърди. Може ли един твърдяно вътрешнослужебен акт, който обаче е проявил действие навън и е засегнал правата и законните интереси на трето лице да продължава да се класифицира като „вътрешнослужебен“, а не като нормативен административен акт. Това е съществото на спора пред последната инстанция, но наред с двете страни съдът изслушва и заключението на прокурора.
Прокурорът е напълно съгласен с това да съществува такава мистична категория актове, които хем са вътрешнослужебни, хем засягат правата и законните интереси на трети лица, хем обаче не попадат в нито една от категориите административни актове. Това прави тези вътрешнослужебни актове на практика необжалваеми, а за тяхното издаване не е необходимо да се спазват изискванията за издаването на административни актове. Чудна работа сама по себе си, но също и дълбоко специфична. Защо прокурорът взима отношение по този въпрос и съдът внимателно го слуша, а заключението му бива внимателно записано в протокола остава за мен загадка, защото разбирането ми е, че неговото заключение с нищо не допринася за правосъдието, но нарушава равнопоставеността на страните. Остава за мен неясно и защо прокурорът изобщо участва като сам твърди, че става дума за вътрешнослужебен акт, а съгласно чл. 192 от АПК прокурорът участва когато се оспорват подзаконови нормативни актове. Т.е. не следва да има спор относно правната природа на оспорения акт, който по логиката на чл. 192 е подзаконов, а не вътрешнослужебен акт, което е предначертано от самото разглеждане на делото с участието на прокурор.
Преди време имах друг любопитен случай, когато оспорвах отказ на прокуратурата да предостави достъп до обществена информация. Тогава производството беше все още двуинстанционно и пред ВАС гражданинът беше изправен между ответник прокуратурата, а от другата му страна стоеше още един прокурор, който, без изненади, потвърди, че достъп до търсената информация не бива да се дава. Това дело, с именно този въпрос, предстои да се реши от Европейския съд по правата на човека. Наистина е удивително, че в дело срещу прокуратурата се взима предвид и мнението на задължително участващия прокурор.
Постановката във ВАС е построена така сякаш процесът има три страни – от ляво на дясно се подреждат 1) прокурорът – 2) касаторът (този, който подава жалбата) – 3) ответникът (този, който отговаря на жалбата) като всички те стоят пред съда, а съдиите седят на скамейка малко по-високо от страните. В Административен съд – София-град (АССГ), обаче не е така. Там постановката е по-различна и неспециалистът би решил, че прокурорът е нещо като съдия, един от тези, които взимат решението. Там двете страни стоят прави пред съда, а съдиите седят на скамейката, малко по-високо, но наравно с тях, от лявата им страна е седнал прокурорът в червената си тога. В последното ми дело пред АССГ се обсъждаше искането ми за съдебно-статистическа експертиза. Насрещната страна оспори искането ми, а прокурорът каза, че всичко му е ясно и няма нужда от експертиза, за да се прецени значението на всички числа, дадени в табличен вид. То и на мен са ми ясни числата като числа, но за да бъде доказана тезата ми са нужни специални знания и затова и нуждата от експертиза. Към становището на прокурора обичайно се отнасям така, сякаш не съм го чула, но де факто нямам и друга възможност – не може да се оспори становището му, а както и по-горе казах, нуждата на правосъдието от заключението на прокурора остава крайно неясна за мен.
Ако отпадне участието на прокурор по граждански и административни дела, би се създало впечатление за действително равенство между страните в процеса, а съдът би се издигнал като самостоятелно и независимо решаващ орган. На символно ниво всичко това е важно, защото съдът действително би станал крайният орган в правовата държава, който взима решенията си независимо и въз основа на доказателствата по делото. Отвъд символиката би се освободил огромен държавен ресурс.
Вероятно е налична информацията колко на брой прокурори са заети по такава неспецифична работа – да седят в залата на административния или гражданския съд и да дават становище по своя преценка, неподлежащо на оспорване от страните. Този ресурс е освен човешки, но и финансов и бюджетът на съдебната власт вероятно би изглеждал различно, ако голям брой прокурори бъдат пренасочени да гледат наказателни дела, вместо граждански и административни
Предлаганата промяна в чл. 127, т. 6 от Конституцията влече необходимостта от изменение на редица други закони, в които е предвидено участието на прокурор, за което е необходимо изготвянето на задълбочен правен анализ.
Нищо от горното не е пояснено в пакета документи към ЗИДКРБ, а в мотивите се съдържа лаконичното: „фокусиране на прокуратурата само върху функциите в наказателния процес“, „ограничаване на произволното упражняване на власт“, „повишаване ефективността на държавното обвинение“ – дежурни словосъчетания, които не обясняват нищо – нито къде е произволното упражняване на власт, нито как ще се повиши ефективността на държавното обвинение. В същността си обсъжданата промяна ще освободи сериозни средства от бюджета, ще забърза процесите, ще направи гражданина равнопоставен в съда с държавния орган, което е пътят към утвърждаване на правовата държава.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте