Предложените „реформи“ в службите са крачка назад, а не към Шенген
Внесените законопроекти за „реформи“ в службите и оставката като председател на Комисията за контрол над службите на ген. Атанас Атанасов, освен липса на консенсус в коалицията (на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“), издават и липса на всякаква визия на управляващите за реформа на сектор „Сигурност“. Опитът пък да се обвържат предложените законови промени в службите с приемането ни Шенген, може да бъде определен като евтин политически трик за вътрешна употреба, на който нито европейските ни партньори, нито ГЕРБ ще откликнат.
Това е добре, защото ако наистина реформите в службите бяха някакъв критерии за приемането ни в Шенген (какъвто те не са) ,то предложените реформи по-скоро щяха да ни отдалечат, а не да ни доближат до Шенген. Вместо да деполитизират службите и МВР , което ще ги направи ефективни в борбата с корупцията , то предложените реформи правят точно обратното. Преследвайки основната цел да бъдат сменени шефовете назначени от Президентът Румев Радев , ни се предлагат промени в законите, които ще доведат до още по-политизирани служби за сигурност и обществен ред.
„Продължаваме промяната – Демократична България“ отстъпи от идеите за сливане на спецслужби
По-дълбокият проблем обаче е, че липсата на визия за реформа в МВР и службите в дългосрочен план ще подкопае ефекта от планираната съдебна реформа. Наказателният процес за сериозни корупционни престъпления може в много голяма степен да бъде бламиран от едни политизирани МВР и Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). През годините има множество примери, включително и през последните две години, как в страната нищо не се случва по линия на антикорупция, ако полицията или ДАНС, поставени под директен политически контрол и заставени да изпълняват целите на политическите си господари, могат ефективно да противодействат на прокуратурата.
В гръмко представеното от Кирил Петков предложение за „реформа на службите“ няма даже и повей на реформа, а единствено, изземване на властови ресурс от президента и концентрирането му в изпълнителната власт и управляващата партия/коалиция. Съгласно предложените промени – шефовете на ДАНС и Националната разузнавателна служба (НРС) ще се назначават от обикновено мнозинство в парламента, а главният секретар на МВР и шефовете на Националната служба за охрана (НСО) и на Службата „Военно разузнаване“ (СВР) ще се назначават директно от Министерския съвет.
Т.е., която и да е управляваща партия или коалиция ще може безконтролно да си назначава, когото си иска. (Едно малко изключение – ако кандидатът за шеф на СВР е военен, то тогава крайната дума ще има президентът, но не и ако е цивилен). Истинската мотивация за „реформата“ прозира и от липсата на еднакъв подход в предложените закони: докато за службите за сигурност се изисква до 2 месеца да има процедура по избор на нов ръководител, то в промените в Закона за МВР, такова изискване няма, защото главният секретар на МВР наскоро беше сменен.
„Не гарантират сигурността на страната“: Асен Василев даде унищожителна оценка на дейността на службите
Наблюдаваните през последните две години злоупотреби с власт на президента безспорно трябва да бъдат решени. Възможността той да си назначи (служебен) премиер и след това по негово предложение да смени всички шефове на служби и главен секретар на МВР, което той и направи, ни показа, че в законите липсват гаранции срещу политически злоупотреби. Президентът подмени ролята си на демократичен контрольор, като иззе изцяло в свои ръце назначението на тези шефове.
Какви реформи са ни необходими
Ако нещо може да ни приближи към някакви евроатлантически стандарти за управление на сектор „Сигурност“, то би трябвало да се движим в посока деполитизация и мандатност на всички шефове на служби за сигурност и на главния секретар на МВР. Това би могло да се постигне най-ефективно, ако тези шефове за избирани с квалифицирано, а не обикновено мнозинство в парламента. В противен случай в българската реалност, при сегашните чести смени на парламенти и правителства, сме обречени да видим всяко ново парламентарно мнозинство да сменя тези шефове. Квалифицираното мнозинство, ако е придружено с високи критерии за професионалните квалификации на кандидатите (каквито сега липсват, а дори в законопроектите се предлагат и някои да отпаднат), ще намалят възможностите политически обвързани лица да бъдат избирани.
Вече три десетилетия в България „реформите“ в службите са най-вече форма за преразпределяне на властови ресурс. Махат се от шапката на някое министерство, сливат се или се разделят.
По времето на ГЕРБ службите и ключови дирекции в МВР бяха на директен контрол лично на Бойко Борисов и ръководени от доверени нему хора и това блокира дори и плахите опити за реформи, като прокарания от Цветан Цветанов секретариат към Съвета по сигурността, който така и не заработи.
Отпадналото предложение на ген. Атанасов за сливане на СВР и НРС бе пореден пример за традиционния подход – „хрумка“, която не почива на каквато и да е цялостна визия за реформа или анализ, с която дори и собствения министър на отбраната не се съгласи, и която цели лесно да могат да се сменят ръководството и много други служители (опитът от сливането на ДАНС и ГДБОП преди години беше точно такъв).
Малко експерти извън службите са в състояния да преценят каква точно реформа трябва вътре в тях, за да работят те по-ефективно. Това, което обаче е ясно, е, че за да имаме един ден такива реформи, в Българя първо трябва да изградим система за външен контрол и гаранции за деполитизация на службите за сигурност и обществен ред. В ЕС няма установен единен модел за контрол над службите, но пък има доста добре установени принципи. При повечето евроатлантически партньори има поне две ключови форми на контрол над службите. Първата е форма на „оперативен“ контрол, който се осъществява от някакъв орган (напр. министерство или Министерският съвет), който задава приоритети за работа на службата и контролира изпълнението им. Втората форма е контрол срещу злоупотреби с правата на гражданите, който се осъществява от парламентарни комисии. В България по същество липсват и двете форми на контрол.
В повечето партньорски страни в ЕС/САЩ практиката е службите оперативно или да се контролират от някое министерство, или от някакъв орган към премиера (в САЩ към президента), като например Съвет по сигурността. Съответното министерство или Съветът по сигурността контролират службата, като анализират или обобщават информация от множество източници, извеждат кои са заплахите и рисковете и консултират премиера какви трябва да са приоритетите за работа на дадена служба. Там има екипи от професионалисти, които могат и реално да контролират дали поставените задачи се изпълняват – като се изисква конкретна информация за работата на службата. Експертният капацитет на тези органи за контрол е съществен и няма как реално да се върши от няколко служители.
В България в Министерския съвет няма такива служители, нито пък Съветът по сигурността има такива функции. Съответно процесът на задаване на приоритети и контрол е имитация на процес. ДАНС и НРС, например, пращат писма или отиват (устно) да питат министрите и министър-председателя какви да са им приоритетинте. Съответните министри или министър-председателят нямат екип към тях, който да им анализира заплахи. Затова, „гледайки в тавана“, те си измислят някакви приоритети, за чието изпълнение обаче нямат никакъв капацитет или експертиза да следят. Единственото изключение е СВР, където министърът на отбраната и началникът на отбраната имат правомощия (и нужната експертиза) да задават приоритети и задачи и да следят за тяхното изпълнение. Може да се заключи, че
службите ни като цяло са безконтролни и единствената форма на контрол е премиерът да си назначи верен нему шеф.
Втората област на контрол, която е масова практика в ЕС, е през парламентарна комисия. Там фокусът не е толкова оперативният контрол, а гарантиране на правата на гражданите. Работата на тези комисии е да се разследват както конкретни случаи на злоупотреби от службите, така и да се следи да не се използват бази данни или системи за следене на гражданите, които са прекомерни и безконтролни. (Подобни комисии има и за контрол над полицията). Отново следва да се подчертае, че е нужен ресурс за тази дейност. В Белгия например тази комисия има близо 20 служители, включително и независими прокурори с разследващи функции.
Без обществен дебат и преглед на добри практики извън България едва ли ще можем да изградим обща визия и да се откъснем от комунистическия модел на пряк политически контрол над полиция и служби. За съжаление ни се предлага повече от същото.
Рубриката „Анализи“ представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на „Дневник“.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте