За правния интерес в производствата по спорна съдебна администрация
Авторът
Иван Георгиев е адвокат от Софийската адвокатска колегия, асистент по Гражданско процесуално право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство
1. Въведение
Гражданският процесуален кодекс[1] (ГПК) урежда в детайли общите правила на исковия процес, заедно с неговите разновидности (бързо производство; производство по брачни дела; производство по дела за гражданско състояние; производство по търговски спорове и т.н.).
Основно положение на гражданския процес е дължимостта на защитата, която се изразява в задължението на съда да разгледа и реши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК. Традиционно „защитата“ се свързва с разрешаването на правни спорове по реда на общия исков процес или различните диференцирани искови производства, докато „съдействието“ касае упражняването на права, които не са свързани с правен, а по-скоро с житейски спор или искане за упражняване на права, за които се изисква намесата на съдилищата. В зависимост от това дали съдействието е свързано с вече възникнал спор или касае реализацията на някакво материално право, производството се дели на спорна съдебна администрация и на безспорна такава (охранително производство). Спорната администрация, макар да не е свързана конкретно със спор относно права и задължения, предполага съдът да администрира (да се намеси) в гражданските отношения, като внесе определена стабилност и реши как следва тези отношения да се развиват занапред.
2. Проблемите
В голяма степен производствата, които са свързани с упражняване на лични права, и най-вече тези, които са свързани с отношенията с децата, се развиват по реда на спорната съдебна администрация. Макар тази особена процедура да се отграничава ясно от общия исков процес, голяма част от нейните характеристики се извличат от уредбата в материалните закони. Общите правила на ГПК намират приложение само в определени случаи, и при това, само в конкретни производства. Не са рядкост обаче и материалните закони, в които са уредени и специфични процесуални правила[2].
Отделно от изложените по-горе особености, голяма част от тези производства не достигат до касационно обжалване, тъй като съответният материален закон ги урежда като двуинстанционни или пък самата гражданска процедура ограничава възможността конкретни въпроси да бъдат поставяни за разглеждане пред върховната съдебна инстанция – чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК.
От една страна липсата на уеднакваване на практиката, а от друга – лаконичната законова уредба, поставят съдилищата пред предизвикателството да определят конкретния ред, по който се разглеждат производствата по спорна съдебна администрация, да посочат надлежните страни в тези процеси, както и да преценят кои общи правила на гражданския процес следва да намерят съответно приложение.
Настоящото кратко изложение има за цел да даде отговор на противоречиво разрешавания в практиката въпрос дали за правния интерес в производствата по спорна съдебна администрация съдът следи служебно. За да бъде правилно разбран поставеният на разглеждане проблем, ще си позволя да представя въпроса през призмата на някои конкретни производства, които нямат исков характер и при които често въпросът за правния интерес изобщо не се поставя.
3. Компетентност на съдилищата за администриране на гражданските отношения
Основателно се отбелязва, че администрирането на гражданските отношения е възложено на съда по силата на материалните закони[3]. Тази функция на съдилищата, макар и да не представлява класическа правораздавателна дейност, е част от общата задача на съдебната власт за защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата – чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България[4] (КРБ).
В своята последователна практика Конституционният съд изрично посочва, че правораздаването на изчерпва компетентността на съдилищата. На съда не е забранено да извършва и други, възложени със закон дейности[5]. Извън всякакво съмнение е, че „…съдилищата не само правораздават, но могат да извършват и административна дейност в съдебна форма“[6]. „Имат се предвид производства, при които не се разрешават правни спорове, а се оказва съдействие на правните субекти при упражняване на техните лични или имуществени права. […] Посочените компетентности на съдилищата са допълващи правораздавателната им функция. Причината същите да бъдат предоставени в подведомственост на съдилищата, натоварени от Основния закон поначало с осъществяването на правораздаване, е в осъзнатата от законодателя необходимост решаването на тези въпроси, преценени от него като значими, да бъде скрепено с авторитета на независимия и безпристрастен съд, функциониращ въз основа на закона и подчиняващ се само на него (чл. 117, ал. 2 КРБ). Съвсем не е случайно, че законодателят, възлагайки на съдилищата т.нар. „спорна съдебна администрация“, не е предвидил специални съдопроизводствени правила за нейното осъществяване, поради което съдебната практика е приела, че тази съдебна функция се осъществява по общия исков ред, по който се разглеждат типичните правни спорове…“[7].
4. Видове производства по спорна съдебна администрация
В своята последователна (но в никакъв случай не е непротиворечива) практика, съдилищата са дефинирали конкретни съдебни производства като такива по спорна съдебна администрация:
- производствата за предоставяне на родителски права и определяне на режим на лични отношения[8];
- производствата за предоставяне ползването на семейното жилище[9];
- производствата за определяне режим на лични отношения с баба и дядо[10];
- производствата за защита от домашно насилие[11];
- производствата за заместване на съгласието на един от родителите за пътуване на дете в чужбина, както и за издаване на лични документи[12];
- производствата за настаняване на дете извън биологичното семейство[13];
- производствата по определяне ползването и управлението на съсобствена вещ[14].
Спорната съдебна администрация може да служи и на търговските отношения. Такива са например производствата по прекратяване или изменение на договор поради стопанска непоносимост[15], както и производството по допълване на договор от страна на съда[16].
5. Обща характеристика на производството по спорна съдебна администрация
Предмет на тези актове е промяната на граждански правоотношения, съгласно установени от закона критерии и интереси. Решенията, с които се администрират граждански правоотношения, се характеризират с отменимостта или изменимостта на постановения правен резултат, въз основа на нови обстоятелства – факти с правно значение, преценявани от съда по целесъобразност. Решенията в производствата по спорна съдебна администрация не са годни да породят сила на пресъдено нещо. „Те нямат за предмет субективно право, по отношение на което възниква силата на пресъдено нещо. С тях не се разрешава материалноправен спор относно съществуването на такова право, чрез правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо в аспектите на нейното проявление – правопотвърждаващо или правоотричащо действие към момента на приключване на устните състезания. Същите актове не разрешават и процесуалноправни въпроси… Решенията, постановени в производства по спорна съдебна администрация, имат за предмет промяна на граждански правоотношения на страните […], която обаче не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност. Тези въпроси не са от естество да формират предмет, годен да породи сила на пресъдено нещо. […] При решенията, постановени в производства за спорна съдебна администрация, промяната на правното положение може да се реализира въз основа на факти, съществували към момента на постановяване на съдебния акт, но останали неизвестни за страната, респективно и за съда, тъй като не са били процесуално въведени и са останали извън неговата преценка. Затова при разглежданата категория решения не може да се прояви и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Постановеното решение може да бъде изменено или отменено въз основа на новооткрити или нововъзникнали факти по искане на страната“[17].
Доколкото в производствата по съдебна администрация на гражданските отношения съдът служебно следи за регулиране на правоотношението, то и тук не важи забраната за влошаване на положението на обжалващия, уредена в чл. 271, ал. 1 ГПК in fine[18]. В тези производства се прилагат едновременно диспозитивното и служебното начало и няма пречка съдът служебно да измени постановеното от долните инстанции решение, стига да прецени, че това е в интерес на конкретното правоотношение[19]. Изхождайки от служебното начало, съдът следи и за интереса на неучастващите по делото деца[20].
Друга особеност на производствата по спорна съдебна администрация е, че са сравнително леснодостъпни. Дължимата държавна такса по тях е в размер на 25 лева[21], а според част от по-новата съдебна практика, в тези производства не се дължат разноски на страните, независимо от изхода на делото[22].
Именно тази достъпност и липса на отговорност за сторените разноски, води до порочната практика често подобни производства да се образуват и водят не с оглед защита на конкретен интерес, а за да се подложи на тормоз насрещната страна в производството. Напоследък все по-разпространена е практиката при спор за родителски права да се „генерират“ и производства за определяне на режим на лични отношения на детето с бабата и дядото (родителите на спорещите в основното производство), както и да се предявяват искания за заместване на съгласието на другия родител за пътуване на детето в чужбина[23]. Тези производства, освен че ангажират ресурсите на съдебната система, не преследват целта, която законът им възлага. Посредством подаването на множество молби уж за съдействие, молителите всъщност се опитват да тормозят насрещната страна. Именно поради тази причина много ясно следва да се преценява дали активната страна в производството разполага с правен интерес от воденето на подобно дело.
6. Правният интерес като процесуална предпоставка
Наличието на правен интерес представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяването на всички видове искове[24], като за нея съдът следи служебно[25]. Този правен интерес се преценява винаги конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор[26]. Във всички видове производства, уредени в процесуалния закон, началото на процедурата е поставено в зависимост от това дали молителят има качеството на „заинтересовано“ лице – чл. 6, ал. 1, чл. 121, чл. 193, ал. 1, чл. 303, ал. 1, чл. 426, ал. 1 ГПК и т.н.
Липсата на правен интерес прави производството недопустимо, тъй като явно защитата или съдействието, които се търсят, нямат реален и настоящ характер. Съдът не се занимава с хипотетични, казуистични, имагинерни и бъдещи спорове. Съдът се намесва там, където житейски страните не могат да се справят сами. Всяка друга намеса се явява натрапена защита, от каквато не се нуждае нито правоотношението (защото не е спорно), нито начинът на упражняване на правата (защото и по този въпрос спор не е налице).
При съдебната администрация, също както и в исковото производство, правният интерес е положителна процесуална предпоставка. Това следва ясно както от общите правила на процеса, но така също и от разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ГПК, според която охранителното производство започва с писмена молба от „заинтересованото лице“. След като дори в безспорните производства е необходимо установяването на правен интерес, на още по-голямо основание това важи и по отношение на спорната администрация, в основата на която стои именно наличието на спор[27].
7. Правният интерес в производствата по спорна съдебна администрация
В някои производства изискването за наличие на правен интерес следва от самото естество на отправеното към съда искане. Така например, в молбата за защита от домашно насилие, молителят следва да изложи конкретни обстоятелства относно датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие – чл. 9, ал. 1, т. 4 от Закона за защита от домашното насилие[28] (ЗЗДН).
В други производства правният интерес не е толкова очевиден и първоначално следва да се изведе от твърденията на страните. При въведено обаче насрещно твърдение от страна на ответника, че спор не съществува, съдът следва да проведе т.нар. „процес относно процеса“, като установи дали са налице предпоставките за допустимост на производството. Няма пречка, ако липсата на правен интерес се констатира в хода на делото, съдът да прекрати същото с определение, а не да се произнася по същество[29]. Това е така, тъй като правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск (или на молба за съдействие).
7.1. Лични отношения на детето с неговите баба и дядо
Напоследък обаче се застъпва тезата, че в определени производства правният интерес е налице винаги, стига молбата за съдействие да е предявена от легитимирана страна в производството. Така например, счита се, че бабата и дядото винаги могат да поискат от съда да определи режим на лични отношения с тяхното внуче. Като аргумент в подкрепа на тезата, че правен интерес не следва да се доказва в това производство, на пръв поглед може да послужи сравнението между отменената и действащата законова уредба. Наистина, текстът на отменения Семеен кодекс[30] (СК-отм.) е поставял като изискване за допустимост на производството на отношенията между бабата и дядото и внуците им да „се пречи“ – чл. 70, ал. 2 СК-отм. Поради това и съдебната практика е била категорична, че „…за да се иска конкретно реализиране на това право със санкцията на съда, на първо място претендиращата страна следва да установи факти, които сочат, че е налице отрицателното условие на закона, а именно, че „се пречи на поддържането на лични отношения“[31]. Според актуалната законова разпоредба „[д]ядото и бабата могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него, ако това е в интерес на детето“ – чл. 128, ал. 1 от Семейния кодекс[32] (СК).
В актуалната съдебна практика се срещат конкретни решения, в които дори изрично се посочва, че правен интерес по такъв тип дела не следва да се мотивира. Именно мотивите на едно такова решение са обект на анализ по-долу:
„Нормата на чл. 128, ал. 1 СК урежда лични отношения на близки с дете. Като такива близки разпоредбата третира единствено възходящи на дете по права линия от втора степен – баба и дядо по майчина или бащина линия. В случая няма спор, че нормата на чл. 128, ал. 1 СК урежда самостоятелно субективно право на бабата и/или дядото на непълнолетно дете да иска от съда по настоящ адрес на детето определяне на мерки за упражняване на лични отношения, когато това е в интерес на детето. Този иск би могъл да се предяви от всеки един от тези възходящи на детето, заедно или поотделно дори в случаите, когато родителите се намират в брак и живеят заедно. Правният интерес от такъв вид защита не е необходимо непременно да се мотивира или да е налице, тогава, когато се пречи на поддържането на този вид близки отношения.
Правото на лични контакти на дядото и бабата се гарантира и защитава от закона (чл. 128, ал. 1 СК) и всеки от тях може да иска от съда да определи мерки за лични отношения, когато това е в интерес и на детето. Следователно, не само когато се пречи на личните контакти с детето, бабата и/или дядото може да иска от съда да определи режима на отношенията с него, за разлика от отменената норма на чл. 70, ал. 2 СК-отм., съгласно която ако се пречи на поддържането на личните отношения, районният съд по местожителството на внуците по искане на дядото и бабата определя мерки за лични отношения с тях, освен ако това не е в интерес на децата.
Когато става въпрос за баба и дядо на детето, то интересът му да контактува с тях се преценява на плоскостта на установените качества на бабата и дядото да отглеждат и възпитават детето и на влиянието, което те могат да окажат върху неговата личност.
[…]Установяването на правото по чл. 128 СК е продиктувано от обичайните и традиционни отношения в българското семейство, а именно по-възрастните родители да подпомагат своите деца при отглеждането на техните деца, т.е. на внуците. Нормата цели утвърдените родови отношения да не бъдат прекъсвани при развод, респективно – при раздяла между родителите на децата, респективно – при смърт на единия родител, и родителските права да се упражняват само от единия родител. Доводите на въззивника за липса на пречки от негова страна бабата да поддържа лични отношения с внучките си […] са ирелевантни. Според нормата на чл. 128, ал. 1 СК за допустимостта на иска е необходимо ищецът да е възходящ по права линия от втора степен на детето по отношение, на което иска определянето на мерки за лични отношения и искът задължително да е насочен срещу родителите на детето, които се явяват задължителни необходими другари в производството по чл. 128, ал. 1 СК. За уважаване на иска и за конкретния режим на лични отношения е меродавно не правото на бабата и дядото да общуват с внуците си, а интересът на последните. Затова и без всякаква правна стойност е какво и защо е довело до там бабата да сезира съда с иск по чл.128, ал.1 СК“[33].
В голяма степен горните съображения се поддържат и в практиката на върховната съдебна инстанция, която приема безкритично, че правен интерес не следва да бъде мотивиран, доколкото е винаги в интерес на детето „…когато по делото е установено, че бабата се грижи добре за детето и по никакъв начин не застрашава развитието му“[34].
Вярно е, че новата редакция на закона е изоставила изрично условието за допустимост на производството – „да се пречи“ на тези контакти, но това условие иманентно присъства като предпоставка при търсенето на съдебна защита – било по исков ред, било като искане за регулиране на отношенията по безспорни права. Затова и възприетите разрешения в практиката по СК-отм. се споделят и от съдебната практика по действащата законова уредба[35]. Неслучайно е и препращането на разпоредбата на чл. 128, ал. 2 СК към разпоредбите на чл. 59, ал. 8 и ал. 9 СК – към производството по уреждане на родителските права и режима на лични отношения след развода. Наистина, чл. 59, ал. 1 СК допуска тези въпроси да бъдат предмет на споразумение между страните, но чл. 59, ал. 2 СК изрично посочва, че съдът ще се произнесе, ако „…не се постигне споразумение…“ – сиреч, съдът ще се произнесе при наличието на спор. Конкретно пък текстовете на чл. 59, ал. 8 и ал. 9 СК касаят хипотези, при които спорът между страните е абсолютно флагрантен.
Хипотетичната или бъдеща опасност родителите или някой от тях да възпрепятства контактите между детето и неговите баба и/или дядо, не представлява реален правен интерес от подаване на молба по чл. 128, ал. 1 СК. Нещо повече, такава реална опасност няма да е налице дори при висящ спор за родителски права или пък след постановено решение, с което съдът се е произнесъл по тези въпроси. Спорът между родителите не означава винаги, че би бил налице и спор с бабата и дядото на детето. Поради тази причина, при проверка на допустимостта на молбата, съдът винаги следва да изхожда от конкретните твърдения за наличие на спор (на пречка) относно осъществяване на контакт между детето и неговите баба и дядо. В противен случай това производство би се използвало (а и често в практиката се използва) с цел да бъде ограничено времето на детето с някой от неговите родители[36].
Ако следваме логиката на цитираното по-горе решение, ще приемем за допустими молби за определяне на лични отношения от бабата и дядото, предявени обаче самостоятелно – с оглед евентуалната бъдеща раздяла на тяхното семейство. Ако пък в случая има и повече от едно дете, напълно логично е да се предявят отделни молби – все пак не е ясно дали децата като пораснат няма да са в конфликт помежду си, което да налага бабата и дядото да прекарват време с тях поотделно. Разбира се, подобно виждане е абсурдно и ако то бъде доведено до край, означава, че в средностатистическо семейство с две деца, четиримата възходящи по права линия от втора степен на родителите, могат да генерират общо 8 дела срещу низходящите си, „в интерес“ на отношенията на всяко едно от децата с всеки един от неговите баба или дядо.
7.2. Заместващо съгласие за пътуване на детето в чужбина
Друго производство, при което правният интерес се възприема като даденост, е искането за заместване съгласието на единия родител за пътуване на детето в чужбина и издаването на лични документи за това по чл. 127а, ал. 2 СК. Инерцията за липса на необходимост от задълбочена проверка на предпоставките за предявяване и уважаване на едно такова искане изхожда от практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), който неведнъж е критикувал „прекалено формалистичния подход“ на българския съд при разглеждане на този тип производства[37]. Към момента дела по чл. 127а, ал. 2 СК се водят от родители, които никога не са излизали в чужбина и които не излагат никакви конкретни твърдения във връзка с необходимостта от извеждане на детето в друга страна. В множество съдебни решения се посочва общо, че би било в интерес на детето да пътува в чужбина, да опознава чуждата култура, да обогатява мирогледа си и т.н. Самата разпоредба на чл. 127а, ал. 2 СК обаче изрично посочва, че „спорът“ между родителите следва да се разреши от районния съд по настоящия адрес на детето. Този спор от една страна следва да е актуален, да представлява разминаване във вижданията на родителите относно пътуването на детето. От друга страна, пътуването също следва да е в обозримо бъдеще и спрямо поне определяема дестинация.
За изследване на конкретния интерес на детето настоява и върховната съдебна инстанция, като приема, че този интерес „…се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства. Изискването за съществуването на конкретно защитен интерес на детето при пътуването му извън страната налага разрешението за това да бъде дадено за определен период от време, в определена държава или в държави, чийто кръг е определяем (напр. държавите членки на Европейския съюз) или за неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също до определени държави […] [С]ъдът се произнася само по отделен, конкретно възникнал между родителите спор, но не може веднъж завинаги да замени съгласието на родителя и да постанови неограничено по време и територия пътуване“[38].
Конкретният интерес на детето, който заляга и в правния интерес на родителя, предявяващ искането по чл. 127а, ал. 2 СК, е не само въпрос по същество на претенцията. На първо място, този интерес следва да фигурира най-малкото като твърдение в молбата, а в допълнение към него, следва да се изложат и твърдения за наличието на несъгласие на другия родител (за наличието на спор). Без реална нужда от пътуване и без наличието на спор, производството би било недопустимо. Ако обаче между родителите не съществуват разногласия относно въпросите, свързани с пътуване на детето в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, т.е. ако родителите са постигнали общо съгласие по тези въпроси, това производство се явява процесуално недопустимо, „…поради липса на правен интерес за ищеца“[39].
Нещо повече, правният интерес може първоначално да е аргументиран чрез твърденията в молбата, но ако в хода на делото се установи, че спор не съществува, молбата за съдействие следва да бъде оставена без разглеждане, а производството следва да бъде прекратено. „[Н]аличието на нарочна декларация от родителя, на когото не са предоставени упражняването на родителските права за това детето да пътува с другия родител, който упражнява родителските права в чужбина и издаването на съответните документи за това, е относимо към допустимостта, а не към основателността на искането по чл. 127а, ал. 2 СК, а изложените в исковата молба твърдения, че между страните липсва съгласие и има спор по въпросите относно пътуване на детето в чужбина, са без правно значение, ако в производството по делото са установени факти, които ги опровергават“[40].
8. Заключение
Въпросите на спорната съдебна администрация стоят встрани от вниманието на теорията, а законодателят все по-често ограничава касационното обжалване по такъв тип дела. В съдебната практика обаче тези дела се срещат много често, което налага и по-внимателното изясняване на особеностите на производствата. Освен това характерна черта на производствата по съдебно администриране на гражданските отношения е засягането интересите на децата (дори и без да са страна по делото). Всички тези отличителни свойства на този тип дела налагат подробен преглед на проблемите, които се срещат в съдебната практика, както и развитие на професионалната дискусия по темата.
Напоследък все повече се говори за задължението на страните в съдебните производства да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави – чл. 3 ГПК[41]. Това задължение не се ограничава само до исковите производства, а напротив – все по-отчетливо за съблюдаване на това изискване трябва да се следи и в производствата по спорна съдебна администрация.
[1] Обн. ДВ, бр 59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[2] Вж. Драгиев, Д. Спорната съдебна администрация на гражданските отношения. – Търговско право, 2015, № 4, с. 85-86.
[3] Вж. конкретно Стамболиев, О. – в: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2020, с. 54-55.
[4] Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г. с последващи изменения и допълнения.
[5] В този смисъл вж. Решение № 9 от 24.10.2002 г. по конст. д. № 15/2002 г. на Конституционния съд на Република България.
[6] Вж. Решение № 6 от 11.11.2008 г. по конст. д. № 5/2008 г. на Конституционния съд на Република България.
[7] Вж. Решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България.
[8] Вж. в този смисъл изрично Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС.
[9] В този смисъл вж. Решение № 971 от 25.09.2000 г. по гр. д. № 163/2000 г., II гр. отд. на ВКС, Определение № 53 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 3862/2017 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 7 от 3.02.2015 г. по гр. д. № 2558/2014 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 533 от 13.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842/2015 г., IV гр. отд. на ВКС.
[10] Вж. конкретно Определение № 107 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 4085/2018 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 412 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 1375/2011 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 680 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 355/2018 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 713 от 3.10.2019 г. по гр. д. № 2225/2019 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 719 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 397/2012 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 786 от 1.11.2019 г. по гр. д. № 2541/2019 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 60253 от 13.09.2021 г. по ч. гр. д. № 2401/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 60595 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 1070/2021 г., IV гр. отд. на ВКС.
[11] Вж. конкретно в този смисъл т. 22 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
[12] Вж. в този смисъл например т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС, Решение № 403 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 6903/2014 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 33 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 143/2013 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 257 от 4.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1592/2014 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 244 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 953/2014 г., IV г. о. на ВКС.
[13] В този смисъл вж. Определение № 32 от 23.01.2020 г. по гр. д. № 85/2020 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 14 от 8.01.2021 г. по гр. д. № 3492/2020 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 252 от 24.09.2020 г. по гр. д. № 2768/2020 г., III гр. отд. на ВКС. В съшия смисъл вж. и Иванова, Г. Производството по спорна съдебна администрация и реализацията му по Закона за закрила на детето. – Общество и право, 2014, № 3, с. 34-49.
[14] Вж. Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г., ОСГК на ВКС.
[15] В този смисъл вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С.: Сиби, 2010, с. 326. Различно становище – че се касае за конститутивен иск, се застъпва последователно в съдебната практика – вж. Определение № 60363 от 20.10.2021 г. по ч. т. д. № 1260/2021 г., I т. отд. на ВКС, Определение № 478 от 10.06.2003 г. по ч. гр. д. № 175/2003 г., V гр. отд. на ВКС, Решение № 829 от 20.01.2006 г. по т. д. № 2121/2003 г., II т. отд. на ВКС, Решение № 531 от 27.09.2007 г. по т. д. № 284/2007 г., I т. отд. на ВКС, Решение № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г., I т. отд. на ВКС.
[16] В този смисъл вж. конкретно Решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България, както и Стамболиев, О. – в: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Цит. съч., с. 55, също и Драгиев, Д. Цит. съч., с. 86.
[17] Вж. Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС.
[18] Вж. в този смисъл Решение № 403 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 6903/2014 г., IV гр. отд. на ВКС.
[19] Така изрично Решение № 150 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 765/2012 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 51 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4140/2019 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 50055 от 09.02.2023 г. по гр. д. № 2916/2022 г., III гр. отд. на ВКС.
[20] Така и Решение № 33 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 143/2013 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 271 от 8.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3205/2013 г., II гр. отд. на ВКС, Решение № 244 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 953/2014 г., IV гр. отд. на ВКС.
[21] В този смисъл е т. 22 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
[22] Вж. например Определение № 385 от 25.08.2015 г. по ч. гр. д. № 3423/2015 г., I гр. отд. на ВКС.
[23] Вж. пример за няколко едновременно висящи производства по отношение на едно и също дете в и Определение № 19 от 9.01.2019 г. по гр. д. № 2371/2018 г., III гр. отд. на ВКС.
[24] Вж. Решение № 2902 от 28.11.1973 г. по гр. д. № 1919/1973 г., I гр. отд. на ВС, както и Определение № 248 от 22.05.2009 г. по ч. гр. д. № 163/2009 г., III гр. отд. на ВКС.
[25] Така и Решение № 302 от 12.05.2009 г. по гр. д. № 183/2008 г., III гр. отд. на ВКС.
[26] Вж. конкретно т. 3б на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС.
[27] Вж. Стамболиев, О. – в: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Цит. съч., с. 55.
[28] Обн., ДВ, бр. 27 от 29.03.2005 г. с последващи изменения и допълнения.
[29] Вж. Определение № 257 от 4.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1592/2014 г., III гр. отд. на ВКС.
[30] Обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г. с последващи изменения и допълнения.
[31] Вж. Решение № 209 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 5358/2007 г., IV гр. отд. на ВКС.
[32] Обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г. с последващи изменения и допълнения.
[33] Вж. Решение № 848 от 20.02.2023 г. по в. гр. д. № 7181/2022 г., I възз. бр. състав на Софийския градски съд.
[34] Вж. Определение № 1101 от 06.11.2013 г. по гр. д. № 4852/2013 г., III гр. отд. на ВКС. Последният съдебен акт е цитиран и в решението, посочено в поредходната бележка.
[35] Вж. Решение № 31 от 8.04.2020 г. по гр. д. № 2834/2019 г., III гр. отд. на ВКС.
[36] Няма спор в съдебната практика, че дори и при едновременно висящи производства за родителски права и за лични контакти с баба и дядо, не е налице хипотеза на преюдициалност, поради което и не са налице предпоставките за спиране на което и да е от производствата – вж. конкретно Определение № 149 от 19.03.2009 г. по ч. гр. д. № 157/2009 г., IV гр. отд. на ВКС, както и Определение № 19 от 9.01.2019 г. по гр. д. № 2371/2018 г., III гр. отд. на ВКС.
[37] Вж. Решение на ЕСПЧ по делото Penchevi v. Bulgaria от 10.02.2015 г.
[38] Вж. т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСГК на ВКС.
[39] В този смисъл вж. Определение № 257 от 4.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1592/2014 г., III гр. отд. на ВКС.
[40] Пак там.
[41] Вж. многобройните примери в Георгиев, И. Правни средства за противодействие на увреждащите съдебни производства (преглед на българското процесуално законодателство и някои препоръки за защита срещу използването на гражданския процес като форма на непозволено увреждане). – Норма – правното списание, 2022, № 6 с. 63-85.
22
Коментирайте
Методиев, долният пост е от жена, не от „г-н“, личи си от позицията за брачните спорове. Не знам каква е ролята на автора за разбиване на семейното законодателство, което е наистина безобразно, но спрамо мъжете, но днам че това лице е на специален режим и хранилка, за което вече е писано. Вижте му преюдициалното до СЕС като съдия в СРС за адвокатските хонорари и всичко си идва на мястото.
А какъв е интересът точно този автор да се лансира и да говори за известни на всички процесуални въпроси в семейните отношения, след като той самият е част от гнусното лоби, разбило семейното законодателство до степен, че брак в България фактически няма? Децата се гледат в масовия случай от един родител, а съдебното решение просто лигитимира безхаберието на другия срещу символична сума…Защо някой не напише за това, например? Защо не се пише за това, до къде бе доведено семейството заради измененията в семейното ни право, а се тъпче по някакви процесулални въпроси, които са пределно ясни на всички? Защо не… Покажи целия коментар »
Ами защо ти не я напишеш тая статия, г-н Анонимен? И като говориш кой какви изменения е провокирал, може ли да си по-конкретен? Или просто Иван се е явявал на дело срещу теб и си отчаян от резултата?
Просто за разлика от иван си пиша делата, а не пиша лобистки статии. Пробвай ти да ги напишеш тези неща и да ги публикува ЛЕКС или да ги лансира ССБ…
Авторът е унесесеец, ама не е погледнал статията на корифея на гражданския процес – проф. Анелия Мингова, стигнала до тези изводи много преди въпросния автор.
Ако се подават жалби само за да се заяжаш с другия родител, това вече не е за съд
Така е. Но има много такива случаи.
Никога не е имало спор по какъв ред се разглеждат делата по молби за администриране на спорни граждански отношения (т. нар. спорна съдебна администрация) – очевидно не по правилата на охранителното (едностранното) производство, а по правилата на спорното, т.е. исковото (двустранното) производство. За член 3 ГПК не се говори отскоро, а най-малко от статията на автора, в която е цитирана обилна съдебна практика, формирана отколе.
Съгласна съм
Всичко е заради сбърканите, не, ужасяващи отношения в семействата. Тормоз, родителско отчуждаване
И съответно защото хората не си говорят откровено.
Те някои и не могат
Когарто логиката ти е „аз няма да уча чужд език, защото уважавам собствения си и съм патриот“, като с това прикриваш простичкия факт, че си тъп, но в същото време се размножиш…какво да очакваме?
И децата са ощетени в крайна сметка.
Да си кажат из РС колко искания за пътувания на деца, в които по посока на луната се казва, че единият родител иска да разхожда детето по света, неизвестно точно къде и ей тъй без нищо конкретно се иска съдът да встъпи като другия родител и генерално и завинаги да му разреши това. Въпросът е изключително сериозен, предвид отвличанията на деца
НО- родителите ми се развеждат когато съм на една годинка. После до 18 годишнина не можех да излизам в чужбина с майка ми, защото баща ми, който не ме посещаваше, не ме търсеше и аз до 10 годишен незнаех как изглежда тоя човек, не се бе разписал. Изобщо нямаше и как да го намерим, че да се разпише. Та съда в тия ситуации може да вземе предвид, че живея с майка си, баба си и дядо си и е логично да искам с майка си да пътувам без разрешение на онзи урунгел. В същото време самият съд ме е дал… Покажи целия коментар »
Напълно се солидаризирам с написаното от колегата. Молби за защита от ДН, от баби и дядовци за лични отношения, се подават без правен интерес, само за да бъде тормозен единият родител. Работа на съда е не да се произнася като робот, а да мисли и преценява правния интерес.
Подкрепям напълно
thanks for sharing great blog article. What a nice post! I’m so happy to read this Patient Portal Login