1. Противоправността при генералната клауза на чл. 45 ЗЗД

1.1. Преди няколко десетилетия лансирах идеята, че противоправността по смисъла на общата клауза на деликтната отговорност – чл. 45, ал. 1 ЗЗД се отнася не до поведението, а до противоправния резултат, който се състои в засягането на благо, обект на чуждо абсолютно право, като на основата на това понятие за противоправност се опитах да аргументирам съществуването на множество специални състави на извъндоговорна отговорност, при които отговорността се носи без засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право.[1]

1.2. Тогава аргументирах и обобщението, че на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат обезщетявани вреди, претърпени от трети – косвено увредени лица, чиито вреди са последица от противоправния резултат – засягането на блага, защитени като обекти на абсолютни субективни права на пряко увредения,[2] без да са засегнати техни такива блага[3], което отчасти днес се разглежда като „чиста икономическа загуба“ – pure economic loss[4]. Тезата за връзката на противоправността при генералния деликт със засягането на обекта на чуждо абсолютно право, макар и с игнориране на ролята на противоправния резултат – схваната само като критерий за противоправно поведение, беше с годините приета и от съдебната практика,[5] а също и от други автори.[6]

1.3. Значението на противоправния резултат обаче е важно, особено при обосноваване на отговорностите без вина, защото причиняването на противоправен резултат, чрез поведение, което не е противоправно, не позволява заради този резултат да определим поведението като противоправно[7]. Ограничаването на генералната деликтна клауза до обезщетяването на вреди, причинени от противоправен резултат – засягане на блага обекти на абсолютни права е познато – то се свързва още с Lex Aquilia[8] и стои в основата на модерните разрешения[9], включително с оглед принципа на генералния деликт[10], а идеята за разграничаване на противоправността на резултата от противоправността на поведението – небрежността, вината, е от съществено значение, защото, ако отговорността по чл. 45 ЗЗД или по Lex Aquilia може да се носи при най-лека небрежност – D. 9,2,44 pr.: In lege Aquilia et levissima culpa venit,[11] при презюмирана небрежност (чл. 45, ал. 2 ЗЗД)[12], или дори без вина (без погрешно поведение[13]), както е по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД или в хипотезата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД[14], това е оправдано и допустимо тъкмо заради противоправния резултат, но без този ясен противоправен резултат е опасно да конструираме отговорност за небрежност или без вина,[15] дори и чрез повелята не вреди другиму.[16] Вън от изрично забранено поведение или ясно съществуващо задължение за грижа,[17] отговорността може да бъде обоснована субсидиарно чрез actio de dolo (§ 826 BGB) само при укоримо и умишлено причиняване на вреда[18].

2. Специални състави на извъндоговорна отговорност

2.1. Изложеното разбиране за противоправен резултат – състоящ се в засягане на благо обект на чуждо абсолютно право, като основание за възникване на отговорност съгласно генералната деликтна клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, позволява да се разбере структурата на деликтната отговорност у нас, която наред с генералната клауза съдържа и множество други нормативни състави на извъндоговорна отговорност,[19] които допълвайки генералната клауза в хипотези, в които тя е неприложима заради отсъствието на посочения противоправен резултат – засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право, създават защита при причинени по друг начин, а не чрез засягане на благо обект на чуждо абсолютно право,[20] вреди, а заедно с това служат като легален аргумент в подкрепа на извода относно противоправния резултат по смисъла на общата клауза[21].

2.2. За разлика от генералната клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД специалните състави на извъндоговорна отговорност не са формулирани общо и тъкмо за това са специални, а подобно на съставите на НК описват изрично забранено поведение или предписват определено поведение, като ако нарушаването на забраната или на предписанието причинява вреди, може да се присъди обезщетение.

От гледна точка на нормативна техника специалните състави на извъндоговорна отговорност могат да бъдат обединени в три групи: Първата група състави представляват разгърната формула, която съдържа описание на забраненото или задължително поведение с указание, че нарушението поражда отговорност за вреди – чл. 12; чл. 21, ал. 2 ЗЗД; чл. 3 ГПК; чл. 290 ТЗ, чл. 32, ал. 3 ЗНФО и др. Втората група състави, без да споменават за обезщетение, уреждат състав на гражданско правонарушение, което ако причинява вреди, може да ангажира правонарушителя с отговорност в съчетание с генералната клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и в този смисъл разширяват приложното поле на генералната клауза, замествайки противоправния резултат с противоправност на поведението – например чл. 75 и чл. 76 ЗС – никой не се съмнява, че тези искове могат да бъдат съединени с иск за обезщетение по чл. 45 ЗЗД, макар да не се разглежда въпросът за правото на собственост.[22] Третата законодателна техника се появи сравнително скоро – включването на отделна глава или раздел в закон относно гражданската отговорност за извършени нарушения в материята на същия закон, които не представляват засягане на обекта на чуждо абсолютно право – Глава петнадесета – чл. 105 – чл. 120 от ЗЗК; Раздел трети от Глава трета – чл. 18 и чл. 19 ЗЗТТ и други, сред които не соча чл. 95 и чл. 96 ЗАПСП, доколкото нарушаването на авторско или сродно право, дори и спрямо притежателя на изключително право на използване, представлява засягане на обект на чуждо абсолютно субективно право и отговорността може да бъде ангажирана съгласно общата клауза на чл. 45, ал. 1 и сл. ЗЗД.

2.3. Кръгът на специалните състави на извъндоговорна отговорност днес е значително разширен, а и непрестанно, включително под въздействието на Общностното право на Европейския съюз, се разширява с предвиждане на защита и обезщетения за вреди, които не са причинени чрез засягане на обекта на чужди абсолютни права и могат да бъдат определени като чиста икономическа загуба, поради което изброяването им рискува дефинитивно да бъде непълно.[23]

2.4. С оглед изискването на чл. 45, ал. 1 ЗЗД за противоправен резултат – засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право, ще спомена само някои от множеството действащи днес специални състави на извъндоговорна отговорност, които тъкмо поради отсъствието на такъв противоправен резултат могат да бъдат отнесени към отговорността за чиста икономическа загуба:

2.4.1. Отговорности, който не изискват вина или определена форма на вина:

2.4.1.1. Сключването на недействителна сделка, ангажира с отговорност за обезщетение за нарушен негативен договорен[24] интерес[25] на добросъвестната страна – чл. 12 ЗЗД, чл. 28, ал. 3, чл. 42, ал. 1 ЗЗД – culpa in contrahendo[26]. В рубриката вина при договарянето се обособяват две хипотези – сключване на недействителен договор и прекратяване на преговорите.[27] Тези две хипотези обаче са различни с оглед вината. Ако отговорността при сключване на недействителна сделка може да се носи по принципа на причиняването – без вина или при най-лека небрежност,[28] отговорността при прекратяване на преговорите има сечение с принципа на свободата на договаряне – всеки е свободен да преговаря и не отговаря при непостигане на съгласие, но страната, която прекратява преговорите в противоречие с добрите нрави, дължи обезщетение[29] и заради конфликта свобода на волята – отговорност, при прекратяване на преговорите се изисква недобросъвестно поведение[30] – умисъл, поради което тази отговорност ще бъде спомената по-долу в т. 2.4.3.2. Тук ще посоча само, че претендираните у нас ограничения на отговорността по чл. 12 ЗЗД до претърпени загуби, като се изключват пропуснатите ползи[31], не се подкрепят нито от текста на чл. 12 ЗЗД[32], нито от разсъжденията на Йеринг. С термина позитивни вреди (positiven Schaden) Йеринг назовава безплодните разходи[33], а не, както често приемат у нас – вредите от нарушен позитивен интерес или пропуснатата полза. Йеринг не изключва възможността при нарушен негативен интерес да се дължи обезщетение за пропуснатия приход, давайки примери с файтонджията, който е извикан да чака пътник в погрешното време, или с хотел, в който са резервирани стаи, но хотелът е в друг град, а не в този където ще спят гостите – в тази случаи според него няма безплодно направени разходи – позитивни вреди (positiven Schaden), но е пропуснат приход, защото ако не беше доверието в договора, файтонджията щеше да вземе друг пътник, съответно хотелът да приеме други гости (сделка за покритие, която е пропусната), като заключава, че в такива случаи негативният интерес, може да се доближи до позитивния,[34] особено когато сделка за покритие е невъзможна[35].

2.4.1.2. Отговорността по ЗОДОВ следва да се определи като специална извъндоговорна отговорност, макар да не е изключено и по този закон да се носи отговорност заради засягане на чуждо абсолютно субективно право – например при разрушаване или увреждане на имоти и вещи или при неоснователно задържане и лишаване от свобода, или при увреждане на доброто име. Това е така, защото отговорността по този закон се носи за вреди, причинени от незаконни актове, включително нормативни – чл. 1, ал. 1 след измененията от 2019 г.,[36] действия и бездействия и тогава, когато те не са свързани със засягане на обекта на абсолютно субективно право и като така с нея се обезщетява и чиста икономическа загуба. Остава да бъде формулиран ясен отговор на въпроса доколко упражняващите надзор върху специфични дейности публични структури и държавни органи носят отговорност за вредите, произлезли от недобрия надзор, както и дали държавата носи отговорност за вреди от прилагането на неконституционен закон, на основание чл. 7 от Конституцията, който не предвижда отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица да е уредена със закон и като така имайки директно действие[37], заобикаля и допълва в неуредените от ЗОДОВ хипотези, като трудно може да се оспорва, че законодателният орган – Народното събрание е държавен орган.[38]

2.4.1.3. Отговорността на лицата, упражняващи публични функции или дейност, която може да причини чиста икономическа загуба на неограничен кръг лица, също е уредена със специални деликтни състави. Най-общо тези лица упражняват дейност, която може да увреди множество трети лица, които се доверяват на предоставената или удостоверена от тях информация или могат да бъдат подчинени на техните действия независимо от волята си. Общото в тези хипотези отново е липсата на противоправен резултат по смисъла на генералната клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, при което причинените вреди могат обикновено да се квалифицират като чиста икономическа загуба. Ето няколко неизчерпателни примера:

2.4.1.3.1. Според чл. 73, ал. 1 ЗННД: „Нотариусът носи имуществена отговорност за вредите, причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения, съгласно Закона за задълженията и договорите, но не повече от удостоверения материален интерес.“ Тази отговорност се разглежда като деликтна,[39] а нейната специалност спрямо общата клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД се определя от липсата на противоправен резултат – засягане на благо обект на чуждо субективно право, като причинените от нотариуса вреди обикновено се изразяват в чиста икономическа загуба. По подобен начин, но без ограничение до удостоверен материален интерес е уредена и отговорността на ЧСИ – чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ: „Частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност.“ По изложените съображения относно отговорността на нотариусите и отговорността на ЧСИ следва да се определи като специална деликтна отговорност.[40]

2.4.1.3.2. Съгласно чл. 10 ЗСч.: „Лицата, които са съставили и подписали счетоводните документи и техническите информационни носители, носят отговорност за достоверността на информацията в тях.“ Мисля, че тази отговорност може да бъде претендирана от всеки, който е претърпял вреди от неверността на съдържащата се в счетоводните документи информация, особено в хипотезите на документ, който се обявява публично. С оглед особеното доверие на публиката към резултатите от независим финансов одит, чл. 32 ЗНФО съдържа относително разгърната уредба на имуществената отговорност на регистрирания одитор – както към доверителя, възложил одита – чл. 32, ал. 4 ЗНФО, която можем да определим като договорна, така и към всяко трето лице, с препратка към ЗЗД – чл. 32, ал. 3 ЗНФО, която е деликтна[41] и предвид липсата на противоправен резултат по смисъла на общата клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД може да се схваща като отговорност за чиста икономическа загуба. С последните няколко изменения на ЗППЦК (2020 и 2022 г.), беше детайлно уредена отговорността на лицата, участващи в процеса на публичното предлагане – чл. 89в, ал. 3; чл. 89г, ал. 8; чл. 89д, ал. 3; чл. 89с, ал. 5; чл. 100м, ал. 3; чл. 150, ал. 5; чл. 171, ал. 1 и чл. 172, ал. 1 ЗППЦК. Друг е въпросът, дали така уредената в множество различни текстове отговорност, не би могла удачно да бъде систематизирана и окрупнена в обособена част на ЗППЦК. Член 19 ЗНО урежда отговорността на независимия оценител като договорна – само пред възложителя, което мисля не е в съзвучие с последното изречение от мотивите към законопроекта: „Законът е изключително необходим и ще бъде важна стъпка за установяване принципите на добросъвестност, информираност и обективност при извършването на оценки, които са в основата на действащата пазарна икономика,“ защото е повече от ясно, че невярната оценка дадена от професионален независим оценител е в състояние да причини чиста икономическа загуба, на всяко лице, което доверявайки са на оценката взема икономическо решение.[42]

2.4.1.4. Последните десетилетия се появиха нови закони, съдържащи разпоредби, предвиждащи отговорност за екологични вреди – чл. 170 ЗООС; чл. 202 ЗВ; 29 ЗОСИ; чл. 122, ал. 4 ЗМПВВПП и др.[43] Отговорността по тези разпоредби е специална по отношение на общата деликтна клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, заради конструирания особен механизъм на увреждането и противоправния резултат, който не се състои в засягане на благо обект на чуждо субективно право, а в замърсяване – увреждане на околната среда, като в повечето случаи, подлежащите на обезщетяване вреди ще се интерпретират като чиста икономическа загуба.[44]

2.4.2. Отговорности, които предполагат умисъл или груба небрежност:

Отговорността по ЗЗТТ също представлява специална хипотеза на извъндоговорна отговорност, защо предвижда обезщетяване на вреди, които не са последица от засягане на благо, обект на чуждо абсолютно субективно право – търговска тайна и ноу-хау, и като така обезщетяваните вреди могат да се квалифицират като чиста икономическа загуба. Разбирането, че отговорността възниква при умишлени действия може да бъде обосновано от изискването за знание за неправомерно придобиване или използване по смисъла на чл. 8, ал. 1 и ал. 3 ЗЗТТ, като ал. 3 съдържа презумпция за установяване на знание: „Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна се смята за неправомерно, когато към момента на придобиването, използването или разкриването й лицето, предвид обстоятелствата, е знаело или е следвало да знае, че търговската тайна е била получена пряко или косвено от друго лице, което я е използвало или разкрило неправомерно,“ което предполага да се съгласим, че е достатъчно и установяването на груба небрежност – да не се разбира онова, което и най-безгрижните биха разбрали.[45]

2.4.3. Отговорности, които изискват умисъл:

2.4.3.1. Съгласно чл. 3 ГПК: „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.“ Отново сме изправени пред специална деликтна отговорност, доколкото не е налице противоправен резултат по смисъла на генералната клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – засягане на благо, обект на чуждо абсолютно субективно право, а причинените вреди са обикновено чиста икономическа загуба. Логиката на отговорността е, че е забранена злоупотребата с процесуални права – упражняването им със съзнание за неоснователността на исканията – съзнание, че правото, чиято защита се търси, не съществува.[46] Това изискване за недобросъвестност, за умисъл разграничава отговорността за недобросъвестно упражняване на процесуални права,[47] от отговорността за разноски – чл. 78 – чл. 81 ГПК.

2.4.3.2. Отговорността при недобросъвестно прекратяване на преговори по чл. 12 ЗЗД  също изисква умисъл. По-горе в т. 2.4.1.1. посочих, че отговорността за culpa in contrahendo включва две хипотези – сключване на недействителен договор и недобросъвестно прекратяване на преговори, което обуславя и разликата в изискването за вина. В общия случай прекратяването изисква умисъл заради конфликта с принципа на свободата на договаряне. Има обаче и изключения – хипотезите на задължение за договаряне – например чл. 290 ТЗ[48] и случаите, в които се приема, че публичната оферта е обвързваща и приемането ѝ води до сключване на договор – II. – 4:201:(3) DCFR.[49]

2.4.3.3. Според чл. 21, ал. 2 ЗЗД: „Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.“ Под „недобросъвестно“ следва да се разбира умишлено.[50] Според някои заради този текст облигационното отношение ставало в някаква степен абсолютно.[51] Може да се мисли, че текстът на чл. 21, ал. 2 ЗЗД е законодателно ограничение на една оригинална, но според мен не отчитаща разликата между двете хипотези на отговорност – за умисъл и за небрежност или дори без вина, доктринерна теза.[52]

Няма съмнение, че трето лице може да попречи на реализирането на чуждо облигационно отношение по два начина – първо, като дори и неумишлено или при условията на обективна деликтна отговорност, засегне личността на някоя от страните или вещта предмет на задължението, съответно вещите, които са необходими за изпълнението[53], в който случай ще е налице противоправен резултат по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД,[54] и второ, като без да засяга чужди блага, обект на абсолютни субективни права – т.е. без противоправен резултат по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД осуети изпълнението, в който случай ще е налице чиста икономическа загуба за страните по облигационното отношение или някоя от тях. Тъкмо за тези случаи ще намери приложение чл. 21, ал. 2 ЗЗД, но за да възникне отговорност за третото лице действията му трябва да са недобросъвестни – умишлени, без значение дали умисълът е директен или евентуален, при което правилото чл. 21, ал. 2 ЗЗД ни се представя като частен случай на actio de dolo.[55]

Тъкмо това важно според мен различие не отчита Цончев,[56] а то е от значение, защото следва логиката на разликата между абсолютни и относителни права[57] – абсолютните субективни права са numerus clausus и са призвани да осигурят статичния интерес на титуляря, за разлика от облигационните, които са призвани да осъществяват динамичния интерес на кредитора – интереса от промяната и съдържанието им се определя от волята на страните,[58] а това определя и друга важна разлика – абсолютните права са „видими“, те имат за предмет разпознаваеми блага и съдържанието им е определено от закона по еднакъв за всички абсолютни права от даден вид начин, което позволява да ги защитаваме срещу всяко засягане, достатъчно е субектът да е наясно, че благо, което принципно е годно да бъде обект на субективно право, не е негово и следователно е чуждо, и той следва да го уважава – на това се крепи защитата по генералната клауза на чл. 45 ЗЗД, иначе е при облигационните права – заради интимността на целите, които договорът и облигацията въобще преследва. Движейки се в оборота, където обикновено всеки е кредитор и длъжник, ние не можем да знаем кой на кого и за какво е длъжник или кредитор, за да можем да бъдем задължени да съобразяване поведението си с тази неизвестна и чужда за нас облигационна връзка, да се съобразяване с неизвестното и да определяме спрямо него собствените си инициативи под страх от отговорност за вреди. Ето защо отговорността на трето лице за нарушаване на чуждо облигационно право може да бъде конструирана само при знание за съществуването на тази чужда облигация, знание, че неговата инициатива ще ѝ попречи, което знание само може да ни задължи да не пречим, което знание предполага умисъл – директен или евентуален[59], затова мисля, че правилото на чл. 21, ал. 2 ЗЗД освен всичко друго е и нормативна реакция за ограничаване на една доктринерна теза, която опасно разширява приложното поле на общата деликтна клауза.[60]

2.4.4. В обобщение се вижда, че специалните деликтни състави допълват общата деликтна клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в ситуации, в които тя е неприложима поради отсъствието на противоправен резултат – засягане на благо обект на чуждо абсолютно субективно право, без да я изключват съгласно максимата lex specialis derogat generali, когато тя е приложима[61], и в този смисъл имат субсидиарна задача.[62] Остава да решим, дали са приложими правилото на чл. 53 ЗЗД за пасивна солидарност между отговорните лица и правилата за ноксалната отговорност за вреди причинени от друг – чл. 47, ал. 2, чл. 48[63] и чл. 49 ЗЗД, когато отговорността на прекия причинител се обосновава на някой от специалните деликтни състави.

Мисля, че утвърдителният отговор на втория въпрос изглежда безспорен и ако в областта на чл. 47, ал. 2 и 48 ЗЗД, макар да не са изключени, са малко вероятни подобни хипотези, то прилагането на чл. 49 ЗЗД в хипотези на специална деликтна отговорност е вън от съмнение и е наложително предвид утвърдената идея, че юридически лица не отговарят като пряк делинквент – ПП на ВС № 7/1959, т. 7. Нещо повече, отговорността по ЗОДОВ е принципно независима от вината на прекия извършител, същото мисля важи и за отговорността по чл. 7 от Конституцията, поради което имунитетът на народните представители не може да бъде аргумент за освобождаване на държавата от отговорност за приемане и прилагане на противоконституционен закон. Що се отнася до правилото на чл. 53 ЗЗД то също следва да е приложимо. Пасивната солидарност между лицата, отговорни за съвместен деликт, освен видимата обезпечителна функция,[64] има и процесуално измерение – твърдението на ищеца, че няколко лица материалноправно отговарят солидарно, е процесуална предпоставка за първоначално кумулативно и неразделено по размер между ответниците съединяване на искове срещу няколкото ответника, което е от особена полза за ищеца в ситуации, при които той не е напълно наясно или не може да бъде наясно с това кой от тях действително отговаря,[65] особено при днешните, според мен погрешни, разбирания относно последващото привличане на нов ответник по чл. 228, ал. 3 ГПК в сравнение с уредбата по чл. 117, ал. 4 ГПК (отм.).[66]  Аргумент в тази посока може да се тегли и от чл. чл. 86 НПК – по-долу т. 3.2.1.2. Приложимо следва да бъде и правилото на чл. 45, ал. 2 ЗЗД относно презумпцията за небрежност[67], но не и за умисъл или груба небрежност[68].

3. Actio de dolo – познава ли българското право общ субсидиарен иск за умишлено непозволено увреждане?

3.1. Историята:

3.1.1. Въпросът за измамата (dolus) се е поставял в римското право първоначално във връзка със сключване на договора, при което последици са били по-ограничени от тези при грешка (error), а защитата идвала от особена уговорка – stipulatio de dolo, като едва в 66 г. преди Христа преторът Аквилий Гал признал actio de dolo. Защитата с него се разглежда от мнозина[69] почти изцяло в посока срещу измамите при сключване на сделки. Според други обаче, защитата по едикта е по-широка – срещу всяко лукавство, което уврежда другиго, защото лековерното, доверчивостта не бива да вреди, а лукавството да ползва – D. 4,3,1 pr.,[70] като на actio de dolo се признава и ролята на общ субсидиарен[71] деликтен иск, за защита срещу умишлени деликти, в хипотези, в които аквилиевите искове, включително разширенията с actiones utiles и legis Aquiliae in factum са неприложими.[72]

3.1.2. От времето на глосаторите обаче ролята на actio de dolo изглежда започва да се ограничава до договорните измами и да се схваща като алтернатива на унищожаемостта, нещо което хуманистите, фокусирани върху значението на волята и схващайки измамата като порок на волята, в съчетание с ограничените възможности за унищожаване на договора поради изхождаща от трето лице измама (чл. 29, ал. 2 ЗЗД), избират за централна тема. Формираният от естественото право възглед за ценността на волята и оттам на договора също работи в тази посока,[73] до степен че Потие споменава actio de dolo в деликтния му контекст при невъзможността за унищожаване на договор, когато заплашването без знание на контрахента изхожда от трето лице, в който случай според Потие срещу това трето лице може да се претендира обезщетение за вреди чрез actio de dolo[74] и в аналогичната хипотеза на измама, без да употребява термина,[75] което принципно определя позицията на романските кодекси и ЗЗД, макар в тях да не се говори изрично за обезщетение. Изведената на база учението на естественоправниците генерална клауза за деликтна отговорност вероятно също създава впечатление, че е излишен субсидиарен деликтен иск, тъкмо защото има обща клауза.[76] Възкресяването на делението деликт – квазиделикт,[77] което макар и безсмислено, предвид очевидната липсата на разлика в последиците, присъства почти без изключения в континенталното право,[78] но с основание отсъства поради безсмислието си в ЗЗД,[79] също вероятно подтиква към мисълта, че генералната клауза е достатъчна, а деликтен actio de dolo – излишен. Обаче генералната клауза не е достатъчна, защото, ако последиците са еднакви – все обезщетение, независимо от това дали вината е умишлена или небрежна, от съединяването на аквилиевите искове с actio de dolo в една генерална клауза[80] не следва нищо смислено, а само грешката да мислим, че между техните предпоставки и последици разлика няма.

3.1.3. Вярата на пандектистите в съвременната (тогава) приложимост на римското право като действащо право и склонността на учените към търсене на конструкции и понятия – Begriffsjurisprudenz, в недотам конструктивното, а много повече утилитарно римско право, конструкции, които в много случаи са лишени тъкмо от практически смисъл, което не веднъж е иронизирано, особено от „изобретателя“ на термина Begriffsjurisprudenz – Рудолф Йеринг,[81] е фиксирала теорията към идеята за аквилиевото ограничение на общата деликтна клауза и римските разрешения относно съотношението на аквилиевите искове и actio de dolo[82] и така е определила и легалната система на деликтното право по BGB,[83] а също и в Швейцария – art. 41, 2 OR[84].

По този проблем, поради изложените вече съображения, че генералната клауза не е толкова генерална и не можем чрез нея да конструираме отговорност за небрежност или без вина, ако няма определен противоправен резултат – засягане на благо обект на чуждо абсолютно субективно право, иронията е неуместна. Има обаче едно усложнение – умисълът, като психическо отношение предполага противоправност – съзнаване на нередността на това което се върши и възможността за настъпване на увреждане, съчетано с желанието да се навреди – con animus nocendi – dolus directus, или макар увреждането да не е цел на дееца, който преследва други цели – да получи преимущество – con animus lucri fatiendi, той да се съгласява с увреждането като страничен резултат – dolus eventualis.[85] Това поставя въпроса в какво се състои противоправноста – нередността, укоримостта на поведението, която е предпоставка на вината, защото не винаги съзнателните действия в своя полза, които като страничен резултат причиняват затруднения и вреди другиму са забранени – предприемачът може съзнателно да открие бизнес в съседство с конкурент и чрез лоялна конкуренция да го тласне към фалит,[86] икономическата конкуренция е основата на всички съвременни свободни икономики, което означава, че често икономическата гибел на един е цената за успеха за друг.[87] BGB е избрал като критерий противоречието с добрите нрави – guten Sitten,[88] което придава голяма гъвкавост на разпоредбата и власт на съда да реши въпроса какво е съдържанието на добрите нрави.[89] Мисля, че един по-ясен критерий е действието да не преследва защита на легитимен интерес,[90] който може и да е обществен,[91] въпреки това не мога да отрека, че и критерият „добри нрави“ е удачен, защото моделът на дължимата грижа, има и своята морална страна – добросъвестността,[92] а терминът „добри нрави“ е легален у нас – чл. 9; чл. 26, ал. 1; 226, ал. 3 ЗЗД и едва ли съдилищата изпитват трудности при определяне на съдържанието на понятието.

3.2. Действащото българско право:

3.2.1. Както е известно, българското право не съдържа за разлика от BGB обща клауза за деликтна отговорност при умишлено причиняване на вреди – actio de dolo, макар такава да е предлагана.[93] От друга страна има и автори, които и без такава клауза приемат, че противоправността в хипотезата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД е налице и при нарушаване на добрите нрави.[94] Доколкото мисля, че всяко изменение или допълнение в действащия текст на ЗЗД крие определени опасности и поради това за мен е нежелателно,[95] ще опитам да обоснова извеждането на субсидиарен деликтен иск за умишлено увреждане, на основата на действащите текстове и доктринерни тези, така както това е правено по отношение на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване в режима на ЗЗД (отм.)[96]

3.2.1.1. Изглежда у нас е безспорно, че в хипотезата на чл. 29, ал. 2 ЗЗД: „Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е знаела или не е могла да не знае за нея“ измаменият, ако няма основание да унищожава, защото контрахентът му е добросъвестен, разполага с иск срещу автора на измамата,[97] при това този иск не може да се обоснове с чл. 12 ЗЗД, защото мамещият не е страна в преговорите. Този иск обаче не може да бъде според мен основан и на чл. 45, ал.1 ЗЗД, по изложените вече съображения за противоправния резултат – засягане на обект на чуждо абсолютно субективно право. Връзката на разглежданата теза за обезщетението в хипотеза на чл. 29, ал. 2 ЗЗД като алтернатива на унищожаемостта, с възгледите за приложимостта на actio de dolo в такава хипотеза – по-горе т. 3.1.2. просто се набива в очи.

3.2.1.2. На второ място, аргумент могат да бъдат съществуващите текстове, предвиждащи специални деликтни отговорности, възлагани за тежка форма на вина и без засягане на обекта на чужди абсолютни права – по-горе т. 2.4.2. и 2.4.3. Всички те обосновават идеята, че обезщетяване на вреди, причинени умишлено, следва да бъде допуснато, не само в изрично посочените случаи, но и извън тях, като всеки от тях може да се разглежда като частен случай на actio de dolo. Защо тогава да не приемем, че когато няколко неща са поотделно еднакви с трето – с липсващото общо правило, това общо правило съществува и да го прилагаме и извън изрично уредените в закона случаи, по силата на една аналогия между уредения и неуредения случай, по силата на подобието на всеки от тях с липсващата обща клауза?[98] Такъв подход ми се струва по-удачен и по-безопасен в сравнение с разширяването на общата деликтна клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чрез включване в разбирането за противоправност и на относителни права или интереси – по горе т. 2.4.3.3., или добавяне на изричен текст, доколкото предвид основателната презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, за избягване на грешката, че вината се предполага и в хипотеза на умишлени деликти, биха били необходими доста изменения в структурата на раздела за непозволено увреждане.[99]

3.2.1.3. Трети аргумент може да бъде теглен от обезщетяване на вреди, причинени от престъпление. Принципно се изтъква, че не всяко престъпление е деликт, като тезата се обосновава с това, че не всяко престъпление, причинява вреди.[100]  Ако обаче едно престъпление причинява вреди, дали ще бъде и граждански деликт? Съгласно  чл. 84, ал. 1 НПК: „Пострадалият или неговите наследници, както и юридическите лица, които са претърпели вреди от престъплението, могат да предявят в съдебното производство граждански иск за обезщетение на вредите и да се установят като граждански ищци,[101] като се приема, че вредите трябва да са причинени от съставомерното изпълнително деяние, за което е обвинението – арг. от чл. 73, 1; чл. 74, ал. 1; чл. 76, ал. 1; чл. 84, ал. 1; чл. 86; чл. 381, ал. 3.[102]

Това съставомерно по НК деяние обаче, може да не е съставомерно съгласно генералната клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, защото не засяга блага – обекти чужди на абсолютни права, макар в редица случаи да засяга такива. Ако например обвинението е за обсебване по чл. 206, ал. 2[103], измама – чл. 209[104] и сл. НК и други такива престъпления – изнудване, злоупотреба с доверие по чл. 217, ал. 2 и 3, документни престъпления, причинената вредата (ако има такава, защото някои от престъпленията са формални) няма да е последица от засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право, но без съмнение, ако е поискано обезщетение, то ще бъде присъдено,[105] от което може да се заключи, че ако причиняват вреди и престъпленията са деликт, дори когато не отговарят на изискването за противоправност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.[106]

Като съобразим, че подобни престъпления са обикновено умишлени,[107] можем да приемем, че действащото право познава actio de dolo и го използва при адхезионен процес, а защо не и в гражданския? Вероятно чл. 124, ал. 5 и чл. 229, ал. 1, т. 5, в съчетание с чл. 300 ГПК могат да обосноват отрицателен отговор, но аз не мисля, че отсъствието на изрична обща цивилна клауза за actio de dolo, трябва да попречи на гражданския съд да присъди деликтно обезщетение и без наказателно преследване, особено като съобразим аргументите по т. 3.2.1.1. и т. 3.2.1.2. Обратното би означавало въобще гражданският съд да не разглежда дела, когато извършеното от наказателноправна гледна точка може да изглежда като или да се окаже и престъпление – един вече надявам се изоставен възглед, защото посочените текстове имат предвид само хипотезите, при които гражданският закон препраща към наказателноправни квалификации – чл. 227, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЗД, чл. 3 ЗН, чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и др.,[108] но не и онези, при които едни и същи факти могат да имат едновременно гражданскоправна и наказателна квалификация, но различни правни последици – обезщетение и наказание, защото нарушаването на извличаните от уредените в НК престъпни състави забрани, ако причинява вреди, с оглед гражданските последици от това нарушаване, могат да бъдат суверенно определени от гражданския съд като деликти, казано иначе наказателната противоправност (наказуемостта на деянието), която е израз на правна оценка за извънправната характеристика обществена опасност,[109] може да бъде използвана като цивилен критерий, още повече че наказателният съд с оглед обезщетяването на вредите се ръководи от цивилистичните критерии.[110] Направеното тук позоваване на наказателния закон има само ролята да допълни аргументите за приложимостта на деликтен actio de dolo, въпреки липсата на изричен легален текст, подобен на § 826 BGB.

3.2.2. Изложеното тук по-горе показва, че въпреки отсъствието в гражданския закон на изричен общ и субсидиарен спрямо генералната деликтна клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предвиждаща обезщетяване на всякакви вреди, причинени чрез засягане на благо, обект на чуждо абсолютно право, текст за умишлено извъндоговорно причиняване на вреди, обезщетяването на причинени така вреди чрез actio de dolo не би следвало да предизвиква съмнение.

4. Чиста икономическа загуба

4.1. Както с основание се изтъква, за българското право терминът чиста икономическа загуба (pure economic loss) е по-скоро непознат,[111] той е създаден в юрисдикции, чиито специфични критерии за обезщетяване и специфична структура на деликтната отговорност са поставили практиката и доктрината пред предизвикателство при появата на нови казуси с голямо социално значение, но е дало отзвук и в континенталното право.[112] Приемането, че общата деликтна клауза схваща противоправния резултат като засягане на благо обект на чуждо абсолютно субективно право обаче, вероятно допуска съществуването на проблема и у нас, поради което един преглед на възможностите за решаването му de lege lata мисля, би имал значение.

4.2. Литературните източници, които обстойно разискват проблема за обезщетяване на чиста икономическа загуба[113], определят тази загуба като вреда, която не е предшествана от увреждане на вещи или лица,[114] което отличава чистата икономическа загуба от последващата загуба – увреденото от инцидент лице губи доход от неупражняване на дейността си[115] – пропусната полза като последица от деликт у нас се обезщетява принципно, въпросът е дали ако засегнатите блага, обект на абсолютни права не са на ищеца, а на друг, в който случай ищецът би бил косвено увреден, има място за обезщетяване, като се съобразяват разбира се и ограниченията от прекъсването на причинната връзка,[116] с което би следвало да бъде преодолян и контрааргументът, обосноваван със страха от „отприщването“ на множество искове и обезщетения.[117] Втора група хипотези са свързани с вреди, които въобще не са последица от засягането на блага, обекти на абсолютни субективни права, а са последици от измами, невярна информация или други грешки.[118] Мисля, че тъкмо тази втора група хипотези би следвало да се означава като чиста икономическа загуба, доколкото в първата е налице увреждане на блага обект на абсолютни субективни права, макар те да не принадлежат на ищеца, а на друг, поради което в тази хипотеза се говори за чиста икономическа загуба от рикошет или прехвърлена загуба – по-долу т. 4.3.1.

4.3. Прегледът на типичните хипотези позволява следната систематизация:

4.3.1. Случаите, при които „чистата икономическа загуба“ е последица от засягане на блага, обекти на абсолютни субективни права, на които ищецът не е титуляр, са хипотезите на т. нар. „загуба от рикошет“ (ricochet loss)[119] и „прехвърлена загуба“ (transferred loss).[120] В тези хипотези засягането на блага обекти на абсолютни субективни права на пряко увредения причинява на ищеца чиста икономическа загуба – например наемателят на кораб е увреден от това че корабът е повреден при инцидент; спортен отбор, продуцент или дори съдружник в определени начинания, са увредени от смъртта или нараняването на „ключов участник“.[121] При прилагане на принципа за обезщетяване на трети (косвено увредени) лица – по-горе т. 1.2. в тази хипотеза отговорът у нас следва да е положителен, тъй като договорната връзка – по-горе т. 2.4.3.3., или друг интерес са пропаднали, в следствие на засягане на обекта на чужди абсолютни субективни права.[122]

По същия начин, струва ми се, следва да гледаме и на инцидентите, които увреждат комуникации за доставяне на енергия[123] или информация – т. нар. „кабелни дела“ (cable case),[124] при които небрежно е увреден електрически кабел, с което временно е прекъснато електроснабдяването и от това произтичат вреди за трети лица, купувачи на електроенергия, свързани с повреждане на съоръжения, на материал и загуба от непроизведена и реализирана продукция. Тъкмо тези дела поставят сериозно въпроса за границите на отговорността и за прекъсването на причинната връзка, защото подобни инциденти не са изключени и ако в сферата на косвено увредения съществуват особени рискове, както е било в случая Spartan Steel and Alloys v. Martin & Co. 1973,[125] увреденият е можел да положи грижата да минимизира рисковете от спиране на тока – дали бихме държали отговорен небрежно прекъсналия чрез инцидент доставката на електрическа енергия за смъртта на пациент през време на операция, защото операционната не е имала работещо резервно захранване? Така с конструкцията за прекъсване на правната релевантност на фактическата причинната връзка в редица случаи чистата икономическа загуба може да бъде квалифицирана като косвена вреда,[126] за която не се носи отговорност.

Същите правила мисля ще бъдат приложими и при затваряне на сухоземни и подземни обществени пътища, обществена инфраструктура и пазари,[127] защото дори да няма унищожаване или видимо повреждане на вещ, пак е засегнато благо обект на чуждо абсолютно субективно право, защото титулярът му е ограничен в ползването му,[128] като отново се отчита дали са предприети своевременни и достатъчни мерки за алтернативи.

Друг аналогичен случай, причиняващ чиста икономическа загуба, свързана с ограничаване на свободата да се ползва обект на абсолютно субективно право и като така противоправна по смисъла на общата клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, можем да видим при провеждане на ремонти и други мероприятия в съседен имот, дори публична собственост – например спортни или културни мероприятия и протести, които временно ограничават свободата на ползване на обекти – затрудняват достъпа или по друг начин ограничават дейността, свързана с имота. От вещноправна гледна точка извършването на такива мероприятия в един имот не може да създава пречки за използването на съседен имот „по-големи от обикновените“ – чл. 50 ЗС, a contrario „обикновените“ пречки са допустими и като така не са неправомерни и не ангажират с отговорност, като въпросът кога и кои пречки са обикновени и като така допустими, и кои пречки са „по-големи от обикновените“ е фактически и се решава от съда конкретно за всеки отделен случай[129].

4.3.2. Екологичните инциденти влияят на дейността на различни лица, без да представляват засягане на благо обект на чуждо субективно право. Разливите на опасни химикали във води, изпускането на химикали във въздуха и други подобни са в състояние да провалят или силно затруднят временно много бизнеси.[130] За тези случаи намирам, че ще бъдат приложими правилата за екологичните вреди – по-горе т. 2.4.1.4.

4.3.3. Както посочих – по-горе т. 2.4.1.2. действията, бездействията и актовете на държавни и общински структури и органи са в състояние да причинят чисто икономическа загуба на частни лица, която може да бъда обезщетявана на основание чл. 7 от Конституцията и ЗОДОВ, дори вредите да не са последица от засягането на блага, обекти на абсолютни субективни права. Ако вредите са причинени от частно лице, натоварено с публични функции – например ЧСИ, приложими ще бъдат правилата, разгледани кратко по-горе в т. 2.4.1.3.

4.3.4. Чисто икономическа загуба, причинена от предоставяне или публикуване на невярна информация и съвети са типичен случай.[131] Тези хипотези на причиняване могат да бъдат разделени на три групи:

4.3.4.1. Първо, когато чисто икономическата загуба от предоставяне или публикуване на невярна информация и съвети е причинена при осъществяване на регламентирана професионална или публична дейност, в който случай ще бъдат приложими специалните състави на извъндоговорна отговорност, разгледани схематично и непълно по-горе в т. 2.4.1.3.1. и т. 2.4.1.3.2.

4.3.4.2. Второ, ако чисто икономическата загуба е причинена извън разгледаните в предишната т. 4.3.4.1. хипотези, ще прилагаме правилата, разгледани в т. 2.4.3.

4.3.4.3. Трето, ако чисто икономическата загуба е причинена извън разгледаните в предишните т. 4.3.4.1. и 4.3.4.2. хипотези и причиняването е несъставомерно спрямо изрично уредени други фактически състави на специална извъндоговорна отговорност, но е причинена умишлено, ще приложим субсидиарния иск actio de dolo – по-горе т. 3.

4.4. Прегледът на типичните хипотези позволява извода, че българската правна система[132] е в състояние да даде адекватен отговор на предизвикателствата, които проблемът „чиста икономическа загуба“ поставя, както пред правораздаването, така и пред доктрината, което обяснява и защо терминът изглежда непознат у нас, а така също показва, че българската теория, законодателство и съдебна практика отдавна са достигнали равнище, което е в състояние да решава разумно и безпротиворечиво конфликтите, които „феноменът“ чиста икономическа загуба създава.[133]

От друга страна от законодателя зависи дали да предвиди нови специални деликтни състави, които например да предвиждат отговорност за небрежно споделяне на информация или непрофесионални съвети в социалните мрежи, чието следване може да причини вреди. Въпросът е повече от деликатен, защото разглежданите вреди ще са последица от доверяването на съветите, което без съмнение зависи от интелектуалния капацитет на доверяващия се, а така също, дори много повече, от личните му възгледи, които в много отношения се управляват от неговия мироглед и вярвания, а това означава, че този мироглед и вярвания са conditio sine qua non на последиците, които заедно с публикуваната в социалните мрежи непрофесионална информация или съвет обуславя вредите, така че въпросът изглежда да е за законодателна преценка за опасностите от доверяването, което доверяване е въпрос на свободна преценка на доверяващия се, но тъй или иначе съвременното състояние на неформалните социални комуникации, е в състояние да постави в нова светлина опасенията на Йеринг[134] от разширяване на отговорността по actio de dolo извън умисъла – директен или евентуален, така че решаването му изисква изключително внимателна преценка, която не бива под страх от отговорност за вреди да ограничи новите форми на социално общуване и забавление, но изглежда въобще специалните деликтни състави извън actio de dolo са родени от усложняването на живота и техническите постижения, които създават нови рискове и налагат законодателното разширяване на защитаваните интереси извън защитата на блага, обект на абсолютно субективно право.

5. Заключение

Българската правна система, изградена на принципа на генерална деликтна клауза – чл. 45, ал. 1 ЗЗД, ограничена от изискването за противоправен резултат – засягане на благо, обект на чуждо абсолютно субективно право – ограничение, което безпротиворечиво допуска както презумпция  за небрежност, схваната като неполагане на дължима грижа – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, така и изцяло безвиновни отговорности, генерална деликтна клауза допълнена с редица специални състави уреждащи извъндоговорна отговорност и без засягане на благо, обект на чуждо абсолютно субективно право, специални състави, уредени както в ЗЗД, така и в множество други закони, специални състави, показващи ясна тенденция към постоянно разширяване, специални състави, които в едни случаи са обусловени от вина, понякога умишлена, в други случаи небрежна, а в трети предвиждащи обективна отговорност, специални състави, които в съчетание с прилагане без изричен текст, но чрез аналогия, основана на подобието между уредени и неуредени хипотези на базата на общия им признак недобросъвестно (умишлено) увреждане, на общ субсидиарен деликтен actio de dolo, е в състояние да даде балансирано разрешение в практически всички мислими хипотези на извъндоговорно увреждане, включително причиняване на чиста икономическа загуба.

Систематизацията на специалните деликтни състави в множество различни закони, както и отсъствието на изричен общ текст в ЗЗД за actio de dolo, могат да поставят въпроса дали de lege ferenda прередактирането на раздела за непозволено увреждане в ЗЗД не би било основателно, особено предвид най-новите кодификации, които бележат видимо разрастване на общата регламентация на деликтната отговорност, тенденция, която може да бъде видяна още в края на по-миналия век при сравняване на уредбата на Code civil и BGB. Според мен такъв подход крие повече негативи, дори опасности, защото опитът показва, че колкото пъти е променян ЗЗД в последните три десетилетия, толкова пъти резултатът е нелеп,[135] а и подобен подход едва ли би придал на обективното ни право систематичност и познаваемост, доколкото специалните деликтни състави са тъкмо за това специални, защото се прилагат в специални хипотези, тясно свързани със специфични отношения, при което систематичното им място е по-скоро при уредбата на тези отношения. Какъв е смисълът например отговорността за процесуална шикана (чл. 3 ГПК) или отговорността за достоверността на счетоводни данни (чл. 10 ЗСч.), или отговорността по ЗППЦК да бъде уредена в ЗЗД.[136] Облигационният ни закон трябва да остане така елегантен, както е създаден, а не да се превръща в подобен на някои нови закони нечетивен и объркан текст, опорочен от множество вътрешни препратки – няма да давам примери, но съм убеден, че всеки юрист с лекота ще посочи пример от своята област.

[1] Конов, Т. Понятието противоправност в областта на непозволеното увреждане според българското гражданско право, Годишник на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Юридически факултет. Том 79, 1986, Книга 1, С, 1989, с. 179 – 209, повторна публикация сп. Търговско право, 2000, № 6, с. 66 и сл. Тази студия е почти изцяло включена и в Основание на гражданската отговорност. С.: Университетско  издателство Св. Климент Охридски, 1995, с. 65 – 95;  второ издание С.: Регули, 2002, с. 67 – 93; трето издание В: Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010, с. 81 – 111. Изданията са с идентичен текст, но тъй като не съдържат номерация на „стиховете“, занапред ще соча страниците по трите издания в хронологичен ред: Конов, Т. Основание … с. х – х/х – х/х – х, за да не принуждавам читателя да търси определено издание.
[2] Конов, Т. Някои въпроси на отговорността за непозволено увреждане спрямо трети лица. – Правна мисъл, 1987, № 4, чийто текст също е включен в: Конов, Т. Основание … с. 101 – 114/100 – 112/118 – 130.
[3] Такива са случаите при смърт и телесно увреждане на пряко увредения, при които трети лица – близки губят материална подкрепа и/или изживяват психически страдания, а така също и онези, при които трети лица, които са в договорна връзка с пряко увредения, която остава неизпълнена – собственикът на наетата или заета вещ ще получи обезщетение за вещта, но и наемателят и заемателят могат да бъдат обезщетени за вредите от това, че са лишени от ползването на вещта – Конов, Т. Някои въпроси …, с. 62; Основание … с. 112/110/128, при това на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – заради засягане на обекта на чуждо абсолютно право, а не на основание чл. 21, ал. 2 ЗЗД, който при наличие на умисъл ще бъде приложим и без засягане на обекта на чуждо абсолютно право. В основата на аргументацията стои и идеята за правонарушението по чл. 45 и сл. ЗЗД, което се състои в причиняването на противоправен резултат – засягане на обекта на чуждо абсолютно право, който е основанието за отговорността, а вредите са негова последица и определят размера на отговорността – Конов, Т. Някои въпроси …, с. 60 – 61; Основание … с. 48-62/51-64/63-77. За по-новата съдебна практика и коментари върху нея вж. Цонева, С. Английско и българско деликтно право Сравнителноправно изследване. С.: Авангард прима, 2019, с. 236 – 240.
[4] Вж. Maria Floriana Cursi. Per una storia critica della tutela aquiliana dei diritti assoluti in Modelli teorici e metodologicinella storia del diritto private, № 2, Napoli, 2006, p. 31 – 36; Vernon Valentine Palmer & Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to Recovery in: ELECTRONIC JOURNAL OF COMPARATIVE LAW, vol. 11.3 (December 2007), http://www.ejcl.org; Maria Floriana Cursi. Dall’actio de dolo al danno meramente patrimoniale in: Modelli teorici e metodologicinella storia del diritto private, № 3, Napoli, 2008, p. 77 – 138; Цонева, С. Цит. съч. с. 223 – 254.
[5] Из множеството актове ще посоча Определение № 628 от 21.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3087/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 495 от 09.06.2017 по гр. д. № 1046/2017 г. ВКС, ГК, III г.о., в което се посочва: „В случая вредите за ищеца са от накърняване на относително субективно право- правото на наемателя да получи и да ползва наетата вещ, а не е накърнено абсолютно субективно право, както изисква чл. 45 ЗЗД. Единствено в хипотезата на чл. 21, ал.2 ЗЗД е предвидена деликтна отговорност за накърнено относително субективно право“; Определение № 399 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 920/2021 г., III г. о., ГК; Определение № 60529 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 244/2021 г., IV г. о., ГК; Решение 103 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2018 г. III г.о. ГК; Решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о.; Решение № 13 от 14.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4896/2019 г. IV г.о. ГК и Решение № 880 от 07.05.2013 г. по т.д. № 4051/2012 г., САС, т.о. VI с-в, в което е посочен и литературният източник на тезата за противоправността като засягане на чуждо абсолютно субективно право. В редица решения се отчита също и връзката със специалните деликтни състави – например Решение № 66 от 22.02.2019 г. на ОС Велико Търново по в. гр. дело № 851/2018 г.; Решение № 322 от 14.03.2019 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2842/2018 г., в което се казва: „Противоправността като правна характеристика и елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане винаги изисква нарушаване на правило за поведение, предвидено в конкретна правна норма, технологично правило или засягане на чужди абсолютни субективни блага.“ Тезата е приета и от ВКС, НК – например Решение № 389 от 13.12.2014 г. по н.д. 1379/2014 г. ВКС, III н.о., в което се казва: „Противоправността при деликта е налице независимо дали се касае за накърняване на общата забрана да се вреди другиму, уредена в чл. 45 ЗЗД или до специален деликтен състав, или за състав от Особената част на Наказателния кодекс. Несъмнена е повелята на общата норма, която забранява засягането на блага, предмет на чужди абсолютни права, като нарушаването им поражда отговорност за деликт.
[6] Голева, П. Противоправността при непозволено увреждане. – Юридически свят, 2020, № 1, с. 17.
[7] Поведението може да е правомерно – например ползване на вещи (чл. 50 ЗЗД) или възлагане на работа (чл. 49 ЗЗД) и въпреки това да стои в причинна връзка с противоправен резултат и да ангажира с отговорност, но причиняването на противоправния резултат няма да го квалифицира с обратна сила като противоправно (виновно). Такова затруднение изпитва и Антонов, Д. Непозволено увреждане. С., 1965, с. 77 – 78, като отхвърляйки идеята за „противоправно състояние”, заявява, че тя е излишна, след като ЗЗД ни позволявал: „да установим противоправност на поведението и при безвиновните отговорности”, с което влиза в очевидно противоречие с обясняването на отговорността по чл. 50, представено на с. 162 – 163. Така противоправността на поведението е безсилна на обясни обективната деликтна отговорност, която възниква и при, а в хипотезата на чл. 50 ЗЗД само при, правомерно поведение на отговорния субект, което налага да използваме конструкцията за причинен от правомерно поведение противоправен резултат като основание за отговорността – вж. Конов, Т. Основание … с. 55/57/70 и с. 219–221/207–209/235–237. Мога да предположа, че съдържанието на текста у Антонов е последица, не толкова от неговите лични научни възгледи, колкото от страха, че идеологическият цензор, може да не хареса „флирта” с една „буржоазна“ конструкция – „обективна неправда“ –  неправдата (противоправността) като разногласие с правото в неговата оценителна функция – Долапчиев, Н. Критични бележки върху понятията неправда и вина Приноси към философията на правото съ предимен огледъ на наказателното право. С., 1925, с. 107 и сл., или „противоправно състояние“ –  Конов Т. Основание … с. 51-56/ 54-59/ 66-72. По подобен начин обяснява безвиновните отговорности и Vernon Valentine Palmer. Trois principes de la responsabilité sans faute. In: Revue internationale de droit comparé. Vol. 39 N°4, Octobre-décembre 1987, p. 825-838. Според Maria Floriana Cursi  Dalla tipicità della tutela del danno extracontrattuale alle clausole generali di responsabilità, p. 70, достъпна на: https://www.academia.edu/3549074/, преместването на акцента при аквилиевата отговорност от действащия субект (като виновен) към случката, също отваря пътя към обективната отговорност. За свободния избор на поведение, като субективно основание на отговорността и развитието: умисъл – небрежност – обективна отговорност вж. Конов Т. Основание … с. 219-230/ 207-217/ 235-246.
[8] Заедно с неговите разширения, включително онези неримски, които допускат обезщетяване на вреди от нараняване или смърт на свободен – за „разширяването“ на аквилиевите искове вж. Maria Floriana Cursi. Dalla tipicità della tutela … p. 5 – 20. Днес поради разширяването на кръга на абсолютните субективни права, кръгът на тази защита е още по-разширен – вж. и Конов, Т. Понятието … с. 191 – 192; Основание … с. 84-85/85-86/99-101.
[9] Например § 823 I BGB – вж. Конов, Т. Понятието … с. 184; Основание … с. 70/72/85-86; Цонева, С. Цит. съч. с. 80 – 83.
[10] Относно развитието на възгледите в Италия, опита за „германизиране“ на Codice civile (1942) и последващото включване в съдържанието на danno ingiusto (несправедлива/противоправна вреда) по общия текст на art. 2043 Codice civile наред с абсолютните права и на интереси вж. Maria Floriana Cursi. Dalla tipicità della tutela … p. 66 – 91; Maria Floriana Cursi. Per una storia critica … p. 116 – 122; Maria Floriana Cursi. Dall’actio de dolo …, p. 129 – 132. Схващането на противоправността (несправедливостта) като характеристика на вредата обаче способства за пропускане на противоправния резултат като причина за подлежащата на обезщетяване вреда и внася нова правна характеристика на самата вреда, подвеждайки към търсене на характеристиката на вредата, вместо към нейната причина като основание за обезщетяване. Обаче вредата е всяко зло, което ни е сполетяло, независимо от какво е причинена – от естествена смърт или от убийство, но връзката с правонарушението, което в хипотезата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД разглеждам като причинен от отговорен субект противоправен резултат – засягане на благо, обект на чуждо абсолютно право, обосновава нейното обезщетяване – вж. Конов, Т. Понятието … с. 193-195; Някои въпроси … с. 61; Основание … с. 86-89/86-89/101-105 и там цитираните други автори и становища. Обособяването на противоправния резултат, като нещо различно както от вредата, така и от противоправността на поведението (вината), налага логическо разделянето на причинната връзка на две части – между поведението и противоправния резултат от една страна и между противоправния резултат и вредите от друга – вж. Антонов, Д. Цит. съч., с. 31 и 40, макар той да определя противоправността иначе, Конов, Т. Понятието … с. 195-196; Някои въпроси …, с. 60-61; Основание … с. 57-62/59-64/72-79; Танчева, Х. Отговорност за вреди от дефектни продукти. С.: Сиби, 2019, с. 175 – 176; вж. и Principles, Definitions and Model Rules of European Private Law – Draft Common Frame of Reference (DCFR). Prepared by the Study Group on a European Civil Code and the Research Group on EC Private Law (Acquis Group), Edited by Christian von Bar, Eric Clive and Hans Schulte-Nölke and Hugh Beale, Johnny Herre, Jérôme Huet, Matthias Storme, Stephen Swann, Paul Varul, Anna Veneziano and Fryderyk Zoll, (available at: https://www.law.kuleuven.be/personal/ mstorme/european-private-law_en.pdf), p. 3436 – 3438.За втората част от причинната връзка – тази между противоправния резултат и вредите вж. Конов, Т. Пропуснатата полза – вероятна или сигурна вреда. – Търговско право, 2022, № 1, с. 48 – 52 и там цитираните други автори.
[11] В Аквилиевия закон и най-леката вина се зачита. Без значение за модерната извъндоговорна отговорност е дали фрагментът е оригинален или е интерполиран от Юстиниан, комуто въобще се приписва терминът culpa levissima, защото той е повлиял на по-сетнешното развитие на правото тъкмо в този си вид.
[12] Относно значението на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД вж. Танчева, Х. Цит. съч., с. 192 – 194.
[13] За небрежността (неумишлената вина) като противоправно (погрешно) поведение – неполагане на дължимата грижа, а не като психическо отношение вж. Конов, Т. Основание … с. 153-156/148-150/170-172.
[14] Проблемът е в това, че действието при крайна необходимост не е противоправно като поведение и следователно не е и виновно, но правилото на чл. 46, ал. 2 ЗЗД е оправдано от настъпилия противоправен резултат – вж. Конов, Т. Понятието … с. 198 и там цитираните автори. Поради това намирам, че застъпеното в т. 5 на Постановление № 7 от 1959 г. Пленум на ВС разбиране: „Лицето, което е причинило вреди другиму при крайна необходимост дължи обезщетение за тях, макар и деянието му да не е обществено опасно“ е по-правилното, а корекцията му с т. 2 на Постановление  № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС: „Обезщетение за вреди, причинени при крайна необходимост, се дължи от причинителя на това състояние или от собственика на вещта, ако то е произлязло от нея, съответно от лицето, под чийто надзор тя се намира. В останалите случаи поправянето на вредите се възлага на този, чиито по – ценни блага са спасени при извършване на деянието“ за неудачна. Намирам също, че тегленият от претендираната в мотивите към тази точка на Постановлението празнина в закона: „но законът не посочва кой следва да ги поправи“ аргумент, е също неоснователен, защото от текста на чл. 46, ал. 2 ЗЗД и систематичното му тълкуване във връзка с чл. 45, ал. 1 и чл. 46, ал. 1 ЗЗД е кристално ясно кой трябва да обезщети – този който причинява противоправния резултат действайки в условията на крайна необходимост, макар без съмнение той да разполага срещу разгледаните в Постановлението лица с иск, чиято квалификация би могла да бъде и обратен иск на гестора, а застъпената от Пленума позиция заставя увредения при крайна необходимост да търси тези потенциални ответници и да остане необезщетен, което едва ли е справедливо и цел на правилото. За справедливостта като критерий за наличието на празнини в правото вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществени вреди. – Търговско право 2012, № 3, с. 9 -10, бел. № 6; За облигационното право и правото в: електронно списание IUS ROMANUM, Извънреден брой „70 години ЗЗД“, 2021, ISSN (online) 2367-7007, https://iusromanum.info/online_magazine/, с. 15 – 17; Търговско право, 2021, № 3, с. 9 – 10 и там посочените други автори.
[15] Някога илюстрирах това с пример: „Ако едно лице паркира колата си там, където друго оставя своята, като с това го принуди да търси друго и от това произлязат вреди, ще могат ли тези вреди да ангажират отговорността на първото лице?“ – Конов, Т. Понятието … с. 186; Основание … с. 74/75-76/90. Палмер и Бусани дават подобен пример, позовавайки се на Geneviève Viney – предприемачът може съзнателно да открие бизнес в съседство с конкурент и чрез лоялна конкуренция да го тласне към банкрут, което едва ли е противоправно и забранено – Vernon Valentine Palmer & Mauro Bussani. Оp. cit., p. 36.
[16] Alterum non laedere – Улпиан (Libro secundo regularum) – D.1.1.10.1; Юстиниан – Inst. 1.1.3.
[17] В някои правни системи небрежността се схваща и като неполагане на грижа към ближния, съответно като нарушение на това произтичащо от социалното устройство задължение за грижа – вж. Конов, Т. Понятието … с. 186 – 187; Основание … с. 75- 77/77-78/91 – 92; Цонева, С. Цит. съч. с. 42 – 55, с. 79 и с. 83-91.
[18] Най-ясно съотношението между аквилиевите искове и actio de dolo, което лежи и в основата на деликтната отговорност по BGB, е обяснено от Jhering, R. Culpa in contrahendo oder Schadensersatz bei nichtigen oder nicht zur Perfection gelangten Verträgen. Im Jahrbücher für die Dogmatik des heutigen römischen und deutschen Privatrechts. Vierter Band, Jena, 1861, S. 24 – 26. Според него към разглежданата отговорност за culpa in contrahendo аквилиевата отговорност е неприложима заради липсата на видимо засягане на предмети и хора – ясен противоправен резултат, а actio de dolo е неудобен, защото макар да не изисква за разлика от аквилиевия иск такъв резултат, изисква умисъл, което силно би ограничило отговорността за culpa in contrahendo, поради това Йеринг избира да я обоснове на базата на договорен иск. Това съотношение аквилиеви искове – actio de dolo, стои в основата на съотношението между § 823 I и § 826 BGB. Разбира се между тези два текста има и други – например § 823 II и § 824, които предвиждат обезщетение и без засягане на блага, обекти на абсолютни права, но нека не усложняваме. Вж. и Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. The German Law of Torts A Comparative Treatise Fourth Edition Entirely Revised and Updated, Hart publishing Oxford and Portland. Oregon, 2002, p. 52 – 53; p. 889 – 892.
[19] Вж. Конов, Т. Понятието … с. 202-205; Основание … с. 93-95/93-95/109-111.
[20] Следва да се отбележи, че мнозина у нас разглеждат като специални деликтни състави и тези по чл. 47, ал. 2, чл. 48 – чл. 50 ЗЗД – Марков, М. Modus studendi Облигационно право. 9 издание. Сиби, 2014, с. 409; Голева, П. Цит. съч. с. 19. Без да изключвам и такава систематизация основана на критерия „кой отговаря“, ще посоча, че при тези състави противоправният резултат е еднакъв с този по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което те следва да бъдат отнесени към принципа на генералния деликт – вж. Конов, Т. Понятието … с. 203; Основание … с. 94-95/94/110 .
[21] Конов, Т. Понятието … с. 186; Основание … с. 75/76/90. Това приема и Голева, П. Цит. съч. с. 37.
[22] Вж. Конов, Т. Понятието … с. 204, бел. № 94 и там посочените автори.
[23] Относително пълен списък може да бъде видян у  Голева, П. Облигационно право. Седмо допълнено и преработено издание. С.: Нова звезда, 2021,  с. 611 – 657 и особено у Голева, П. Противоправността … с. 22–27. Трудно ми е да се съглася обаче, че отговорността за ЗДП – Голева, П. Противоправността … с. 22-23, представлява специален състав на извъндоговорна отговорност, доколкото за възникването на тази отговорност също е необходим противоправен резултат по смисъла на генералната клауза – засягане на благо, обект на чуждо абсолютно субективни право, а нарушаването на правилата за движение може да детайлира характеристиката на противоправното поведение – неполагането на дължимата грижа – вината на отговорния субект – вж. Конов, Т. Основание … с. 135-165/132-159/152-181;  Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Осмо издание. С.: Сиби, 2020, с. 380-378. Авторите, разглеждащи тези отговорности като специални деликти принципно изключват значението на противоправния резултат, акцентирайки изключително върху противоправността на поведението, от което следва и квалификацията им на всяка отговорност, свързана със законова регламентация на дейността, като специална с оглед противоправността на поведението – стандарта на дължимата грижа.
[24] Терминът е въведен от Jhering, R. Оp. cit, …, S 16. Вж. обяснение у Конов, Т., А. Калайджиев. Отговорност при нарушен негативен интерес. – Държава и право, 1988, № 11, с. 24 – 25, повторна публикация сп. Търговско право, 2003, № 6, с. 94 – 95. Най-просто разликата се състои в това, че позитивният договорен интерес се определя от изпълнението на договора – от промяната, която изпълнението ще донесе на кредитора, а негативният договорен интерес от това да се създаде положение икономически адекватно на онова, което би съществувало ако въобще не бяха водени преговори и сключван договорът, който поради недействителност или прекратяване на преговорите е негоден да осъществи позитивния интерес, защото не създава валидно задължение, чието неизпълнение би дало иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
[25] У нас е характерно наричането на вредите от нарушен негативен договорен интерес „негативни вреди“ и съответно от нарушен позитивен интерес „позитивни вреди“ – вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С., 1958, с. 75 – 81. Това е често явление и в съдебната практика – Определение № 619 от 14.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1123/2017 г., I т. о., ТК; Решение № 85 от 23.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 780/2009 г., I т. о., ТК и много други. Това погрешно смешение тръгва от Диков, Л. Преддоговорна отговорност. – Юридически архив, С., 1937, № 1, с. 20 – 28, повторна публикация Търговско право, 2000, № 2, с. 80 – 85 (по която това съчинение се цитира тук), който на с. 82 два пъти  използва израза: „т. нар. негативни вреди и загуби“, без да обяснява какво точно разбира под това, но от изложението му може да се предположи, че има предвид: „онези вреди и загуби, които тя е понесла от това, че се е доверила на действителното сключване на договора. На опасността от такова смешение, което води до неправилен извод, че под „негативни вреди“ се разбира претърпяна загуба, а под „позитивни вреди“ – пропусната полза, отдавна е обърнато внимание – вж. Конов, Т., А. Калайджиев. Цит. съч. сп. „Държава и право“, с. 30, бел. № 4,  „Търговско право“, с. 94, бел. № 4. Вж. също и Стойчев К., Преговори за сключване на договор и преддоговорна отговорност. С.: Сиби, 2005, с. 272.
[26] Терминът е предложен от Jhering, R. Оp. cit, който сам сочи, че идеята му идва докато готвел лекцията си за грешката, като основание за недействителност – S. 2, поради което и много от примерите му са свързани с нея. Въпреки заглавието Culpa in contrahendo oder Schadensersatz bei nichtigen oder nicht zur Perfection gelangten Verträgen (Вина при договарянето или обезщетение при недействителни или недовършени договори) Йеринг акцентира върху последиците от недействителността, като свързва втората хипотеза основно с оттеглянето на офертата (тогава се е приемало, че това може да стане до получаване на акцепта), смъртта на оферента и оттегляне на обещанието за награда – S. 86 – 106, въпроси които днес са решени легално.
[27] Без значение е последващото разширяване на приложното поле на culpa in contrahendo извън определените от Йеринг хипотези и раждането на Vertrag mit Schutzwirkung zugunsten Dritter (договор със защитен ефект в полза на трети лица), наложени от ограниченията на извъндоговорната отговорност на възложителя на работа по § 831 BGB до вина при избора и надзора над изпълнителя, което разширяване изглежда вдъхновява Кожухаров, А. Цит. съч., с. 78 да разшири приложното поле на чл. 12 ЗЗД, като добави: „мерките, които преговарящите трябва да вземат, за да се избегне увреждане на едната или другата страна през време на самите преговори: продавачът трябва да вземе мерки да не ме ритне конят, който ми предлага ….“ При липсата на подобно на това по § 831 BGB ограничение в чл. 49 ЗЗД, такова разширение на culpa in contrahendo у нас е излишно.
[28] Както приема и Йеринг, конструирайки отговорността като за неизпълнение на договор Jhering, R. Оp. cit,  S. 26 – 45, позовавайки се на actio empty и други римски фигури, от каквато идея излизат и текстовете на BGB, но в хипотеза на прекратяване на преговорите защитата би следвало заради автономията на волята да се основава на недобросъвестност, на actio de dolo. Йеринг и BGB обаче разглеждат actio de dolo повече като иск срещу чуждо на преговорите лице. За разбирането и практиката по прилагането на § 826 BGB вж. Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Оp. cit, p. 889 – 892. След измененията от 2002 г. и BGB изрично конструира (§ 241 II във връзка с § 311 II и § 282 BGB) задължението за грижа като договорно и легализира договорния модел на culpa in contrahendo и в случай на прекратяване на преговори. Йеринг иронизира приложимостта на actio de dolo (предлаган от Фридрих Момзен и Савини), чрез максимата грубата небрежност се приравнява на умисъл, като се пита докъде би се стигнало, ако се възлага отговорност за умисъл или груба небрежност за невнимателно изказване, споменаване на слух, невярна новина, неудачен съвет, необосновано разсъждение, невярна препоръка от работодател за напуснал работник, или отговор на случаен пътник относно продължителността на пътуването – при такова разширително тълкуване actio de dolo би станал бич за всяко общуване – Jhering, R. Оp. cit,  S. 11 – 12, поради което и прилагането на  § 826 BGB е ограничено до dolus directus и dolus eventualis – Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Оp. cit, ibid. За разликата dolus – culpa lata вж. Конов, Т. Основание … с. 163 – 164/157 – 158/180 – 181. Разделение има и в art. 1337 и art. 1338 Codice civile – вторият текст възлага отговорност за сключване на недействителен договор поради причини, които страната не е посочила, въпреки, че е трябвало да ги знае, а другата не е знаела. Първият урежда общ принцип на добросъвестно водене на преговорите, който изключва недобросъвестното им прекратяване, макар приложното му поле да не е ограничено до това – Cassazione Civile, sez. III, sentenza 8 ottobre 2008, n. 24795. По-новата италианска практика обаче приема, че преддоговорната отговорност не може да се квалифицира като деликтна, а е последица от вече осъществен квалифициран социален контакт, от който произтичат задълженията за добросъвестност и грижа, при което изразът “culpa in contrahendo“ става фигуративен, като давността не е специалната петгодишна за деликт – art. 2947 Codice civile, а общата десетгодишна по аrt. 2946 – Cassazione Civile, sez. I, sentenza 12 luglio 2016 n. 14188; Cassazione civile, Sez. I, sentenza 27 ottobre 2017, n. 25644. Утилитарният завой с оглед давността към германското разрешение за задължение за грижа и договорен характер на culpa in contrahendo – § 241 II във връзка с § 311 II и § 282 BGB у нас е видимо излишен, предвид това, че деликтната давност е по-дълга от тази за договорни обезщетения. За това мисля, че чл. 12 ЗЗД конструира специален деликтен състав и обединяването на двата италиански текста в едно правило у нас – чл. 12 ЗЗД, налага това правило да се схваща с оглед значението на вината като две правила: неполагане на грижа за осигуряване на действителността на договора от една страна – в който случай не се изисква недобросъвестност, и недобросъвестно прекратяване на преговорите, от друга. Казано с други думи, изискването на първото изречение: „да действуват добросъвестно“ има две страни – положителна, да положат дължимата грижа за осигуряване на валидността на договора, и отрицателна – да не действат недобросъвестно – знаейки, че не желае сключване на договор страната да започва и продължава воденето на преговори, причинявайки с прекратяването им вреди на другата страна, която вярва в сключването му. Иначе ще се окаже, че щом са започнали преговори договорът задължително трябва да бъде сключен. Все пак има и изключения – хипотезите на задължение за договаряне – например чл. 290 ТЗ – вж. Антонова, А. Отговорност при водене на преговори и сключване на търговски сделки. – Търговско право, 2019, № 4, с. 33 – 39, и случаите, в които се приема, че публичната оферта е обвързваща и при приемането ѝ води до сключване на договор – II.–4:201:(3) DCFR, вж. коментар и сравнително право в Principles,…, p. 316 – 322.
[29] Връзката между свободата на договаряне и прекъсването на преговорите е подчертана изрично и в т. нар. „меко/гъвкаво право“ – DCFR II. – 3:301; art. 2:301 PECL; art. 2.1.15 UNIDROIT PICC. Вж. и коментара в Principles,…, p.  271 – 278, както и коментара в UNIDROIT PICC, 2016, p. 60 – 62.
[30] Така и Стойчев К. Цит. съч., с. 100 – 111, с. 155 – 164, с. 225 – 227, с. 248 и с. 294: „При  осъществяването на началото на автономия на волята, в т.ч. на правото лицето да реши дали да скючи договор, или да откаже сключването му, поведението per se не може да причинява вреди.  Защото максимата казва: neminem laedit, qui suo iure utilitur. Резултатът от упражняването на провото да се сключи или да се откаже да се сключи договор може да представлява вреда само ако онзи, който го е упражнявал не е действал добросъвестно“ – с. 294. Следва да се посочат обаче две различия: първо Стойчев схваща вредата не като всяка неблагоприятна последица, като „това зло“, което ни е сполетяло – Конов, Т., Понятието … с.  195 и там посочените автори, а я дефинира ограничително чрез правонарушението, като основание за нейното обезщетяване, и второ, той схваща само недобросъвестното прекъсване на преговорите като хипотеза на преддоговорна отговорност по чл. 12 ЗЗД, отнасяйки сключването на недействителен договор към принципа на генералния деликт (чл. 45 ЗЗД) – с. 213-215 и с. 291 – с. 292, въпреки, че на  места използва формулата вреди: „претърпени от несключването или сключване на невалиден договор“ – с. 256.
[31] Решение № 51 от 22.III.1994 г. по гр. д. № 585/93 г., IV г. о.; Решение № 1075 от 10.01.2007 по т.д. 640/2007 г. на ВКС, ТК: „отговорността на същата за заплащане на обезщетение по реда на чл. 12 ЗЗД не може да бъде ангажирана, тъй като на обезщетение подлежат само претърпените вреди, но не и пропуснатите ползи“; Решение № 1015 от 13.12.2005 г. на ВКС по гр. д. № 522/2004 г., IV г. о., с което е потвърден изводът на въззивия съд, че обезщетението по чл. 12 ЗЗД включва само действителния размер на претърпяната загуба, а не и пропуснатата полза. В някои по-нови решения обаче, изключването на пропуснатите полза изглежда преодоляно: Решение № 69 от 13.07.2005 г. по гр. дело № 80/2005 г. на Бургаския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 42 от 24.03.2005 г., по гр. дело № 391/2004 г. на Бургаския окръжен съд, с което Община Несебър е осъдена за сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за времето от 15.05.2004 г. до 15.09.2004 г., поради недобросъвестно поведение на Община в процедура по приватизация на обособено общинско предприятие ресторант „Черно море“, като част от „Черно море“ ЕООД; Решение № 985 от 30.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 921/2010 г., I т. о., ТК;  Решение № 459 от 21.01.2017 г. на СГС, ГО 1-20 с-в, по гр. д. № 9413/2015 г. (отменено с Решение № 2009 от 5.09.2017 г. на САС по в. т. д. № 1352/2017 г., последното недопуснато до касационно обжалване с Определение № 273 от 30.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 3143/2017 г., I т. о., ТК).
[32] Топалова, Л. Обезщетението за пропусната полза при социалистически организации. С.: Издателство на БАН, 1960, с. 34; Конов, Т., А. Калайджиев. Цит. съч., с. 29 – 30. – Търговско право, с. 100 –  101; Русчев, И. Отговорността за евикция. С.: Регули, 1995, с. 192;  Стойчев К. Цит. съч., с. 272 – 273; Цонева, С. Отговорността за вреди при нарушения на Закона за обществените поръчки, публикация от 28.01.2015 г. в електронно издание „Грамада“, ISSN 2682-9703, достъпна на www.gramada.org., с. 6 – 8.
[33] Jhering, R. Оp. cit., S. 21.
[34] Jhering, R. Op.cit., S. 20 – 21.
[35] Защото поради изминалото време например рибата се е вмирисала, модните стоки са излезли от мода, има ново издание на книгите, или тиражът на лотарията е изтеглен, което лишава от всякаква стойност лотарийните билети – Jhering, R., op.cit., S. 22.
[36] С което законодателно беше преодоляно погрешното разбиране на мнозинството съдии, обективирано в Тълкувателно решение № 2 от 27.06.2016 г. на ВАС по тълк. д. № 2/2015 г., ОС, І и ІІ колегия – вж. особените мнения, както и Мотивите към Законопроект сигнатура (вх. №) 954-01-26, в които ясно е посочено: „Промяната е необходима за да се преодолеят последиците от Тълкувателно решение № 2 от 27.06.2016 г. по тълкувателно дело № 2/2015 г. на ВАС, ОССК, I и II колегия, което е задължително за съдилищата“.
[37] Вж. Пенев, П. Непосредствено действие на конституционните разпоредби – проявни форми и реализация, публикация от 14.02.2022 г. в: LexBG научни и практически публикации: https://news.lex.bg/.
[38] Така и Пенев, П. Цит. съч., вж. също Решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г. ВКС, ГК, IV г.о., в което се казва: „Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея.“ Във връзка с това решение на ВКС е образувано Тълкувателно дело № 2/2022 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед „обратното“ действие на обявената противоконституционност вж. Решение на Конституционния съд № 3 от 28.04.2020 г. (ДВ бр. 42 от 12.05.2020 г.) по конституционно дело № 5/2019 г. с което е прието: „Обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.“ Едва ли има основание да се мисли, че се отговаря за съществено нарушение на правото на Европейския съюз – чл. 2в. ЗОДОВ, а не се отговаря за съществено нарушение на Конституцията. Вж. и Голева, П. Деликтно право непозволено увреждане IV преработено и допълнено издание. С.: Нова звезда, 2018, с. 162 – 200; Облигационно право … с. 611- 639 и там цитираните автори.
[39] Така и Голева, П. Облигационно …, с. 648 – 649; Противоправността …, с 35 – 36; Решение № 105 от 6.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2604/2016 г., IV г. о., ГК; Решение № 105 от 6.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2604/2016 г., IV г. о., ГК; Определение № 170 от 26.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4506/2018 г., IV г. о., ГК и др.
[40] Така и Голева, П. Облигационно …, с. 648 – 649; Решение № 11 от 6.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 79 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3151/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2020 г., III г. о., ГК; Решение № 54 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2021 г., II г. о., ГК и др.
[41] Така и Голева, П. Имуществената отговорност на регистрирания одитор според новия Закон за независимия финансов одит. – Счетоводство, данъци и право, 2016, № 12,   с. 10.
[42] Вж. Цонева, С. Английско и българско …, с. 235.
[43] Други актове вж. у Голева, П. Противоправността …, с 33 – 35.
[44] Вж. Конов, Т. Основание … с. 231 – 232/218 – 219/247 – 248, относно тогава действащия текст на чл. 29 ЗООС (отм.).
[45] За грубата небрежност като „индиция“ за умисъл вж. Конов, Т. Основание … с. 164/158/181.
[46] Стамболиев, О. в: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право, Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК. С.: Сиела, 2020, с. 81 – 83.
[47] Вж. и Йорданов, С. Отговорност за вреди при недобросъвестно упражняване на процесуални права. – Търговско и облигационно право, 2020, № 6, с. 54 – 63.
[48] Вж. Антонова, А. Отговорност при водене на преговори и сключване на търговски сделки. – Търговско право, 2019, № 4, с. 33 – 39.
[49] Вж. коментар и сравнително право в Principles,…, p. 316 – 322.
[50] Вж. Конов, Т. Основание … с. 160-161/155-156/177-178; Калайджиев, А. Цит. съч. с. 387; За актуалната съдебна практика вж. Стоянов, Д. Някои въпроси на отговорността по чл. 21, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите през погледа на съдебната практика. в: Е-списание „Търговско и облигационно право“, 2022, № 01, https://e.trudipravo.bg/e-spisanie-targovsko-i-obligaczionno-pravo/.
[51] Кожухаров, А. Цит. съч., с. 10.
[52] Тезата на младия тогава Кръстю Цончев, публикувана през 1940 г. – Цончев, К. Отговорност на трето лице за нарушаване на чуждо облигационно право. С., 1940.
[53] Това изтъква и Цончев, К. Цит. съч. с. 64-67 и с. 60-63.
[54] Вж. по-горе т. 1.2. и бел. № 3.
[55] Правилото на чл. 21, ал. 2 ЗЗД има аналог в DCFR  – VI. – 2:211: Loss upon inducement of non-performance of obligation, според текста загубата причинена от осъществено от трето лице подбуждане към неизпълнение на задължение, подлежи на обезщетяване само ако: (а) загубата е претърпяна от кредитора по неизпълненото задължение и (b) третото лице: (i) цели неизпълнението, без (ii) да преследва легитимна защита на собствен интерес. В коментара към текста изрично се посочва, че хипотезата е един от познатите случаи на actio de dolo – Principles,…, p. 3253, като се подчертава, че правилото не изключва защитата по други текстове, доколкото те биха били приложими, при което неговото приложно поле се оказва субсидиарно.
[56] Който пренебрегва значението на умисъла. Макар да аргументира тезата за отговорност на трето лице за нарушаване на чуждо облигационно право с позоваване на павловия иск – Цончев, К. Цит. съч. с. 10 – 21, както и с аргумент от § 826 BGB – actio de dolo, с. 89 – 90; макар да отчита значението на знанието на третото лице за съществуването на договорната връзка, на чието изпълнение ще попречи – с. 116 -117; макар да отчита значението на недобросъвестността при Павловия иск, който той схваща като развитие на принципа на генералния деликт  – с. 127, Цончев заключава, че общата деликтна клауза (чл. 56 ЗЗД – отм.) не изисква умисъл – пак. там., че умисъл на третото лице е без значение, въпреки правилото на § 826 BGB – с. 166 и постулира, че отговорността на трето лице за нарушение на облигационно право възниква съгласно генералната деликтна клауза при каквато и да е вина, включително небрежност – с. 134 – 135, с което опасно разширява разглежданата отговорност, особено при съобразяване на разместената днес от чл. 45, ал. 2 ЗЗД доказателствена тежест относно вината.
[57] Разлика, която в областта на деликтната отговорност Цончев, К. Цит. съч. с. 106 дефинитивно изключва.
[58] Вж. Конов, Т.  Понятието … с. 205; За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 28 – 29; Търговско право,  с. 20 – 21 и там посочените други автори. За приложимостта на иска по чл. 21, ал. 2 ЗЗД при увреждаща кредитора поредица от сделки, когато искът по чл. 135 ЗЗД е непротивопоставим на последния (актуалния) приобретател, вж. Конов, Т. Три въпроса относно иска по чл. 135 ЗЗД. – Търговско право, 2018, № 1, с. 43 – 45.
[59] Вж. и  Конов, Т. Понятието … с. 204 -206.
[60] Това не е единственият случай, в който ЗЗД нормативно ограничава една опасна доктринерна генерализация – вж. Конов Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – Търговско право, 1994, № 5, с. 5 – 10; Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. С.: Регули, 1996, с. 15 – 24; Подбрани …, с. 265 – 277, относно генерализацията на правото на задържане и обединяването му с възражението за неизпълнен договор на базата на една единна предпоставка – конекситет и легалното им разделяне в чл. 90 и 91 ЗЗД.
[61] Обратното приема Голева, П. Противоправността … , с. 38: „тенденцията е на стесняване на съдържанието на противоправността – генералният деликт постепенно се дерогира от конкретни фактически състави, изрично уредени в специални закони, обикновено регламентиращи определена област от обществени отношения и изискващи да се присъжда обезщетение само ако деянието осъществява състава на нарушението, описано в закона.“ Както посочих в основния текст, тенденцията е обратна – създаване на нови хипотези на отговорност, които допълват генералната деликтна клауза по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в хипотезите когато тя е неприложима поради липса на противоправен резултат – засягане на благо обект на чуждо абсолютно субективно право, без да я дерогират и без да ограничават нейната приложимост в случаите когато тя е приложима, а забелязаното от Голева изключване на отговорността на прекия причинител, се наблюдава и при чл. 49 ЗЗД, доколкото функцията на тези отговорности не е само, а според мен и не толкова, да осигури платежоспособен ответник, както обикновено се приемаше доскоро – т. нар. „гаранционна функция“, но също така и да освободи имуществото на прекия причинител от тежестта на обезщетението – това ясно се вижда от по-новата практика по чл. 49 ЗЗД, която ограничава отговорността на прекия причинител до случаите на умисъл или престъпление – Решение № 143 от 30.03.1990 г. на ВС по гр. д. 58/1980 г. (цитирано по АПИС), обратното по-старо приемане, че прекият делинквент може да бъде съден от увреденото лице по чл. 45 ЗЗД, е според мен израз на „пеналистичните възгледи за деликтната отговорност“ – за тези възгледи вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 11 – 17. Тези разсъждения показват и несправедливостта на препратката по чл. 202 КТ към чл. 203, ал. 2, хип.  2 и чл. 206 КТ, с които се аргументира посочената практика на ограничаване на иска срещу прекия причинител, защото в хипотезата „в резултат на престъпление“  пълната отговорност към работодателя, съответно искът на увредения по чл. 45 ЗЗД могат да бъдат реализирани и при неумишлено престъпление, което според мен ограничава посочената тук функция на отговорността по чл. 49 ЗЗД да защитава прекия извършител от тежестта на обезщетението съгласно правилото „комуто ползите, нему и тежестите“ – вж. за него Конов, Т.  Основание с. 221 – 223/ 209-211/ 237 – 240, защото в много случаи небрежността, особено професионалната, стои в основата на редица престъпления по НК, които могат да предизвикат огромни вреди – например погрешното опериране с багер при отстраняване на авария в градски водопровод,  подземен електропровод или друга подземна комуникация, при невъзможна за пълно обезопасяване градска среда, което действие на багериста, ако не бъде предприето, ще остави аварията неотстранена за неопределено време. Възлагане на пълна отговорност на прекия причинител, който работи за сметка, на риск и в полза на възложителя (работодателя) ми се вижда неоправдано и отново клони към пеналистичния възглед за деликтите. Ето защо мисля, че както регресът по чл. 54 ЗЗД, съответно чл. 202 КТ, така и искът по чл. 45 ЗЗД към прекия причинител, следва да бъдат допускани само при умисъл. Също така намирам, че искът по чл. 45 ЗЗД на увредения срещу застрахования по гражданска отговорност, следва да бъде изключен от прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, ако вредите са в границите на покритието по застраховката, освен при увреждане с пряк умисъл – в крайна сметка това е функцията на застраховката гражданска отговорност – задължителна или доброволна – не само да обезпечи плащане на увредения, но и да защити причинителя на вредите от тежестта на обезщетението. Обратното – допускането на иск на увредения срещу застрахования причинител игнорира неговия интерес от застраховката и отново клони към пеналистичния възглед за деликтната отговорност. Косвен аргумент в подкрепа на това приемане може според мен да бъде теглен и от Тълкувателно решение № 1 от 30.01.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г. ВКС, ОСГТК.
[62] За смисъла на термина субсидиарност вж. Богданова, И. Смислови инверсии на думата субсидиарност в правния дискурс и отвъд него. – Търговско право, 2019, № 2, с. 29 – 43. От тази гледна точка вероятно търпи критика терминът „специални деликтни състави“ и може да се мисли, че по-удачният би бил „субсидиарни деликтни състави“, защото действителното съотношение е тъкмо това, но от една страна опозицията общ – специален е смислово коректна, а от друга, доколкото може да се мисли, че употребата на термина „специален деликт“ в последните 35 години намира в известна степен стимул и в предишните ми изказвания – Конов, Т.  Понятието …, с. 179 – 209; Основание с. 65- 95/ 67 – 93/ 81 – 111, ще се огранича до това да изключа подвеждането към максимата lex specialis derogat generali, без да настоявам за заместване на придобилия популярност термин „специални деликтни състави“. Обратното – прилагането на изключването, може да се поддържа единствено в режима на ЗОДОВ, с аргумент от чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, чийто смисъл е да освободи физическото лице, за което се отговаря, от тежестта на дължимото на увредения обезщетение – вж. и предходната бел. № 61.
[63] Относно отговорността по чл. 47, ал. 2 и 48 ЗЗД вж. Станева, А. Отговорност за вреди причинени то деца и неспособни. С.: Университетско издателство „Св. Климент охридски“, 1991.
[64] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 507.
[65] Ситуацията е напълно мислима, защото рискът искът да бъде насочен към ответник, който основателно възразява, че не той носи отговорност, е реален – например в хипотеза на доверяване публикувани неверни счетоводни данни отговорността може да се носи по чл. 10 ЗСч. от повече от едно лице, а към нея можем да добавим и отговорността на независимия одитор, но към момента на предявяване на иска ищецът не е в състояние да прецени, кое от тях наистина отговаря, защото отговорността на одитора може да бъде изключена предвид съдържанието на представените му документи, или обратно тъкмо неговия одит да е причина за неправилната картина, която публиката възприема  – вж. и Танчева, Х. Цит. съч., с. 262 – 264. Съгласно чл. 53 ЗЗД: „Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно,“ но дали увреждането е наистина причинено от неколцина или само от някои или някой от тях е въпрос на решението по същество, а не на исковата молба – ищецът ги разглежда като отговорни, но съдът може да отхвърли исковете срещу някои или срещу всички. Това положение вероятно е причината и за новата ал. 2 на чл. 4 ЗОДОВ: „Когато искът е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно.“ Ако възражението на един от ответниците бъде уважено, искът ще бъде отхвърлен спрямо него, но вероятно уважен срещу останалите или някой от тях. Невъзможността на ищеца да преследва на основание солидарността едновременно всички, които той смята за отговорни, ще го лиши от разглежданото процесуално улеснение и ще го принуди да води последователни дела, което освен оскъпяване, може да го постави и пред риска на изтеклата давност.
[66] Вж. Попова, В. в: Българско гражданско процесуално …, с. 366 – 368.
[67] Така и Решение № 54 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2021 г., II г. о., ГК, относно отговорността на ЧСИ.
[68] За обхвата на презумпцията вж. Конов, Т. Основание … … с. 168 – 169/161 – 162/184 – 185.
[69] Вж. Андреев, М. Римско частно право, пето преработено издание. С.: Наука и изкуство, 1975, с. 294 – 295; Paul Frederic Girard. История и система на римското право Част II  облигационно право. С.: Издание на Софийския университет, 1915, с. 608 – 613; Шопов, А. Унищожаемост на договорите поради измама. С.: Сиби, 2019, с. 27 – 36.
[70] Ulpianus libro 11 ad edictum: Hoc edicto praetor adversus varios et dolosos, qui aliis offuerunt calliditate quadam, subvenit, ne vel illis malitia sua sit lucrosa vel istis simplicitas damnosa – С този едикт преторът срещу двуличните и злоумишлените, които другите мамят с хитрост, помага, за да не може злонамереността да им бъде полезна или лековерието на другите да им вреди. С оглед други текстове на Книга четвърта глава III – De dolo malo на Дигестата – D. 4,3,7,6; D. 4,3,7,23; D. 4,3,7,24 такова разширение, макар голямата част от останалите текстове да се отнасят до измамни сделки, изглежда приемливо.
[71] D. 4,3,1,4: Ait praetor: Si de his rebus alia actio non erit – Казва преторът: Ако за това дело друг иск не е приложим.
[72] Базанов, И. Курс по римско право Том I. С.: Университетска печатница, 1940, с. 356 – според него съгласно интерполираните от Юстиниан текстове на Дигестите; Венедиков, П. Римско право. С.: Издание на фонда за подпомагане на студенти във висшите учебни заведения в България № 167, 1948, с. 204; Jhering, R. Оp. cit., S. 24 – 26. Обстоен анализ вж. у Maria Floriana Cursi. Dall’actio de dolo …, p. 88 – 99.
[73] Подробности вж. у Maria Floriana Cursi. Dall’actio de dolo …, p. 99 – 118.
[74]  Pothier. Traité des obligations Tome Premier, Paris, Orleans MDCCLXI (1761),  № 25, p. 38.
[75] Pothier. Оp. cit. № 32, p. 42.
[76] Обаче, едва ли от прочита на знаменития пасаж на Дома: „Toutes les pertes, & tous les dommages qui peuvent arriver par le fait de quelque perſonne, ſoit imprudence, legereté, ignorance de ce qu’on doit ſçavoir, ou autres fautes ſemblables, ſi legeres qu’elles puiſſent être, doivent être réparées par célui dont l’imprudence ou autre faute y a donné lieu“ (Всички/всякакви загуби и всички/всякакви вреди, които могат да настъпят от действието на някое лице, било по непредпазливост, небрежност, незнание на това, което трябва да се знае, или други подобни грешки/вини, колкото и леки да са те [грешките], трябва да бъдат поправени от този, по чиято непредпазливост или друга грешка/вина са настъпили) – Domat. Les loix civiles dans leur ordre naturel, Suivies du Droit public, &c., Les loix civiles … Premiere partie, Liv. II, Tit. VIII, Section IV, I, Luxembourg, MDCCII (1702), p. 196, може еднозначно да се заключи, че Дома има предвид и такива вреди, които не са последица от засягане на конкретни блага – обекти на абсолютни субективни права, защото примерите му се аргументират с Lex Aquilia, но разбира се съобразяват и неговите разширения, включително онези неримски, които допускат обезщетяване на вреди от нараняване или смърт на свободен – за „разширяването“ на аквилиевите искове вж. Maria Floriana Cursi. Dalla tipicità …., р. 5 – 20, още повече ако отчитаме структурата на изложението на Дома – разглежданият текст е в част първа, книга втора, глава осма (със заглавие: Вреди, причинени от грешки/вини, които не са престъпление или деликт), секция четвърта (със заглавие: Други видове вреди, причинени от грешки/вини, които не са престъпление или деликт) на Les loix civiles dans leur ordre naturel, и следователно обобщението едва ли включва вредите от деяния, които са престъпление или деликт и са разгледани в друго съчинени на Дома – Le droit public, Liv III, Des crimes et delits, Tit. I, със същото заглавие – Престъпления и деликти, в която Дома сочи, че засегнатите от престъпление или деликт, могат по свое усмотрение да преследват или не, но ако решат да преследват, публичната власт трябва да стои зад тях, защото преследването на престъпленията и деликтите има две функции – едната да накаже за пример на останалите (това което днес наричаме генерална превенция) и втората да компенсира вредите, която втора функция може да направи увредения гражданска страна (partie civile)  – Le droit public,  p. 204 – 205. За яснота ще посоча, че в цитираното издание от 1702 г. са събрани две съчинения  на Дома: Les loix civiles dans leur ordre naturel и Le droit public, като всяко от тях има самостоятелна номерация на страници въпреки общото заглавие на титулната страница – Les loix civiles dans leur ordre naturel, Suvies du Droit public, &c., подобно на изданията включващи три книги – посочените две и Legum delectus. Ето защо, въпреки широко възприетото друго мнение и колкото и да изглежда спекулативно, съм склонен да мисля, че разглежданото обобщение на Дома е обобщение на аквилиевите хипотези, а не генерална клауза, която включва и увреждане без засягане на благо, защитено от правния ред като обект на абсолютно субективно право, при това и при най-лека вина – не съединяване на аквилиевите искове и actio de dolo в една генерална клауза.
[77] Pothier. Op. cit. № 116, p. 129 възкресява юстиниановата (Inst. 3,13,2) опозиция деликт – квазиделикт, като определя разликата така: деликт е, когато едно лице злоумишлено причинява вреди, квазиделикт е, когато вредите се причиняват не злоумишлено, а по неизвинителна небрежност. Доколко това е правилният прочит на Институциите, доколко съобразява текста на Inst. 4,4 и 4,5 и приписваното на Гай, но смятано за интерполирано, обяснение по D. 44,7,5,  и доколко Потие следва Дома, който отделя с оглед общата клауза вредите, които са причинени от грешки/вини, които не са престъпление или деликт, от онези, причинени от престъпление или деликт, е отделен въпрос. По-важно е видимото отсъствие на практическа разлика в последиците, а юридическа класификация или конструкция, която изначално игнорира практическата приложимост, е като изящен часовник, който не е проектиран да работи – Jhering, R. Scherz und Ernst in der Jurisprudenz – Eine Weihnachtsgabe für das juristische Publikum, Dritte Auflage, Leipzig, 1885, S. 9, не че у нас липсват такива изящни класификации и разграничения.
[78] Не само в романските кодекси, но и в § 823 I BGB.
[79] Вж. критика и у Апостолов, И. Облигационно право. Ч. 1. Общо учение за облигационното отношение. С.: Печ. Стоп. развитие, 1947, с. 26 – 27; Конов, Т. За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 41; Търговско право,  с. 34;  Още веднъж за съотношението …, с. 12 – 13, бел. № 8. У нас, за квазиделикти споменава Голева, П. Деликтно … с. 19, без да сочи практически смисъл и разлика в последиците.
[80] Дори да приемем, че според разбирането на Потие деликт отговаря на actio de dolo – каквато мисъл не съм срещал, и art. 1240 Code civil – 2016 г. (бивш 1382) урежда деликт, а art. 1241 (бивш 1383) урежда квазиделикт – каквато мисъл често се среща, липсата на разлика в последиците в двете хипотези е показателна за съвременната безсмисленост на делението.
[81] Терминът Begriffsjurisprudenz е въведен от Jhering, R. Scherz und Ernst …, S. 9 – 10, Fußnote 1, като в основния текст Йеринг иронизира конструкцията на кореалните задължения, а в бележката отричайки евентуални обвинения в използване на това, което сам иронизира, се позовава на своя Geist des römischen Rechts auf den verschiedenen Stufen seiner Entwicklung. Това Първо писмо е публикувано за първи път в Preußische Gerichtszeitung Jahrg III Nr 41 16 Juni 1861. Напътствия какво да се направи Йеринг дава под заглавието “Wie soll es besser werden“, където изтъква, че откриването на нови източници на римското право е попривършило и препоръчва теоретиците да започнат да заемат и практическа юридическа позиция – на адвокат или съдия, както е в други страни – например Италия, където професорите са и практикуващи юристи, посочвайки, че в други научни области – например медицината, несъвместимост  няма – S. 362 – 364. В Шестото писмо, публикувано за първи път през 1866 г. в Deutsche Gerichtszeitung, Йеринг иронизира и системата на академичен растеж – без книги няма професура – ohne libri keine Professur, като посочва, че е по-правилно качествата на кандидат-професора (частния доцент) да се определят въз основа на преподаванията, а не на книгите му, и се пита, ако е забранено са се продават незрели плодове или прокиснала бира, защо да не се забрани и публикуването на незрели книги, предлагайки книгите на частните доценти да бъдат депозирани за девет години и едва след това да бъдат публикувани, ако въобще авторът им има желание за публикуване, а частните доценти да стават професори все едно, че книгите са  публикувани –  Scherz und Ernst … S. 113 – 116. Наистина, изглежда, че ранният Йеринг е бил до голяма степен почитател на стила на това, което по-късно иронично нарича „Begriffsjurisprudenz“,  но не може да се отрича, че в повечето случаи е търсил тъкмо практическия ефект от теорията – така е и в Culpa in contrahendo.
[82] Вж. бел. № 18.
[83] Подробности вж. у Maria Floriana Cursi. Dall’actio de dolo …, p. 119 – 124.
[84] Bundesgesetz betreffend die Ergänzung des Schweizerischen Zivilgesetzbuches (Fünfter Teil: Obligationenrecht) – OR.
[85] Вж. Конов, Т. Основание … с. 126 – 138/124 – 134/134 – 154; 147 – 148/143/164.
[86] Вж. по-горе бел. № 15.
[87] Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Op. cit., p. 889.
[88] Wer in einer gegen die guten Sitten verstoßenden Weise einem anderen vorsätzlich Schaden zufügt, ist dem anderen zum Ersatz des Schadens verpflichtet“ – § 826 BGB.
[89] Вж. Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Op. cit., p. 889 – 892.
[90] Вж. Principles,…, p. 3257 – 3262, относно умисъла и липсата на легитимна защита на собствен интерес при склоняването към неизпълнение на договор – чл. 21, ал. 2 ЗЗД.
[91] Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Op. cit, p. 891 – 892.
[92] За добросъвестността като етическа категория вж. Стойчев, К. Цит. съч., с. 112 – 152.
[93] Конов, Т. Понятието … с. 207 -208; За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 45 – 46; Търговско право,  с. 38 – 39.
[94] Марков, М. Цит. съч., с. 408, с аргумент от практиката по обезщетяване на вреди, поради не сключване на брак – Тълкувателно решение № 32 от 02.06.1969 г. ОСГК на ВС. Анализ на практиката вж. у Йосифов, Б., Б. Балабанов. Непозволено увреждане текст със коментар и синтез на съдебната практика. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1989, с. 12 -13. Мисля обаче, че разглежданата практика извежда по-скоро отговорността от засегнатото добро име на увредената – обект на абсолютно субективно право, а не от нарушаването на добрите нрави, доколкото изключва релевантност на измамата на ответника – т. 2 от диспозитива. Вж. и Конов, Т. Понятието … с. 192; Основание … с. 85/85-86/100 -101. За практиката по ЗЗД (отм.) вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договоритеѣ чл. чл. 1 -333,  с. 135.
[95] Конов, Т. Понятието … с. 207 -208; За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 47 – 48; Търговско право,  с. 40 – 41.
[96] Берон, В. Незаконно обогатяване във вреда на другиго. С.: Кооперативна печатница Гутенберг, 1932.
[97] Василев, Л. Гражданско право обща част нова редакция проф. д-р Чудомир Големинов, Варна, 1993, с. 233; Таджер, В. Гражданско право на НРБ Обща част Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 295; Павлова, М. Гражданско право обща част. С.: Софи – Р, 2002, с. 569; Стойчев, К. Цит. съч. с. 292; Шопов, А. Цит. съч. с. 178.
[98] Вж. Конов Т. Възражение за неизпълнен …, Търговско право, с. 8; Възражение за неизпълнен …, с. 21 – 22; Подбрани …, с. 273 – 274. За празнините вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 9 -10, бел. № 6; За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 15 – 17; Търговско право,  с. 9 – 10  и там посочените други автори.
[99] Вж. Конов, Т. Понятието … с. 207.
[100]Антонов, Д. Цит. съч. с. 13 – 14;  Голева, П. Деликтно … , с. 102 – 103; Облигационно … с. 578 – 579.
[101] За историята на адхезионния процес вж. Смолички, П. Гражданският иск в наказателния процес. С., 2012, с. 13 – 23. За разделянето на деликтите на граждански и публични вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 11 – 17.
[102] В същия смисъл и т. 1 от Постановление № 9 от 25.12.1961 г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК.
[103] Вж. Конов, Т. Какви са правата на заложния кредитор срещу невписан като залогодател приобретател на заложено имущество и основание ли е извършената от заложния кредитор продажба на включен в заложено търговско предприятие недвижим имот за заличаване на вписаните върху него ипотеки и възбрани. – Търговско право, 2015, № 4, с. 28.
[104]Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това причини нему или другиму имотна вреда, … ал. 2: „Който със същата цел използува заблуждението, неопитността или неосведомеността на някого и с това причини нему или другиму имотна вреда …
[105] Вж. и посоченото по-горе бел. № 76 относно разбирането на Дома за престъпленията и деликтите – Domat. Le droit public…,  p. 204 – 205.
[106] Вж. Решение № 389 от 13.12.2014 г. по н.д. 1379/2014 г. ВКС, III н.о., в което се казва: „Противоправността при деликта е налице независимо дали се касае за накърняване на общата забрана да се вреди другиму, уредена в чл. 45 ЗЗД или до специален деликтен състав, или за състав от Особената част на Наказателния кодекс. Несъмнена е повелята на общата норма, която забранява засягането на блага, предмет на чужди абсолютни права, като нарушаването им поражда отговорност за деликт.
[107] Член 11, ал. 4 НК: „Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи“.
[108] Вж. предговора ми към третото издание на Основание … в Подбрани … с. 14 и Пунев, А. Спиране на исковото производство. С.: Сиби, 2020, с. 200 – 218.
[109] Вж. Конов, Т.  Понятието …, с. 190 – 191; Основание с. 81- 82/ 81 – 83/ 96 – 98.
[110] Така и Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК в което е прието: „От юридическия факт на извършеното деяние, в което се изразява престъплението, възниква материално наказателно правоотношение между държавата и дееца, по което държавата е носител на правото да реализира неговата наказателна отговорност, чрез наказателно преследване, налагане на наказание и изпълнението му. Едновременно с това същият юридически факт създава деликтно правоотношение, по което увреденото лице – пострадалият от престъплението, което е и деликт, е носител на субективното право на обезвреда от причинителя на вредата, спрямо когото е повдигнато и внесено обвинение в съда за извършеното престъпление.“
[111] Цонева, С. Английско и българско …, с. 236, чието съчинение може да се разглежда като първото поставящо проблема за чистата икономическа загуба у нас, при това в компаративистичен аспект. Според нея това се дължи и на обстоятелството, че общата деликтна клауза защитавала не само срещу увреждане чрез засягане на блага обекти на абсолютни субективни права, но и имуществото като цяло, което не е субективно право. Трудно ми е да се съглася с тази нейна теза, защото ако е вярна, всички специални деликтни състави биха се оказали излишни, а и всичко изложеното до тук би било безсмислено, щом чл. 45, ал. 1 ЗЗД е панацея на всяко увреждане. Напротив, посочената непознатост на термина „чиста икономическа загуба“ у нас, е последица от комбинацията на генерална клауза, ограничена от изискването за противоправен резултат (чл. 45, ал. 1 ЗЗД), и множество допълващи специалния деликтни състави, последица от една логична и разумна система на българската извъндоговорна отговорност.
[112] Сбито резюме на типичните случаи вж. у Vernon Valentine Palmer & Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to Recovery … p. 77 – 78.
[113] Basil S. Markesinis, Hannes Unberath. Op. cit., които до голяма степен избират за основна тема проекцията на чистата икономическа загуба в германското деликтно право; Pure Economic Loss in Europe, edited by Mauro Bussani and Vernon Valentine Palmer. Cambridge University Press, 2003; Maria Floriana Cursi. Per una storia critica …; Vernon Valentine Palmer & Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to Recovery … и там посочената на с. 5, бел. № 7 литература; Maria Floriana Cursi.  Dall’actio de dolo … и много други.
[114] Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to …, p. 7; Цонева, С. Английско и българско …, с. 223.
[115] Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 7 – 8.
[116] Конов, Т.. Някои въпроси …, с. 62; Основание … с. 112/109 – 110/127 – 128, за разграничението между преки и косвени вреди и прекъсването на правнорелевантната причинна връзка вж. Конов, Т. Пропуснатата полза … с. 48 – 52 и там цитираните други автори.
[117] Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 16 – 29; Цонева, С. Английско и българско …, с. 223 – 226.
[118] Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 13 – 14; Цонева, С. Английско и българско …, с. 227 и с. 233 – 236.
[119] Вж. Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 11 – 12; Цонева, С. Английско и българско …, с. 229.
[120] Вж. Цонева, С. Английско и българско, с. 227.
[121] Вж. Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 11 – 12; Цонева, С. Английско и българско …., с. 229. Анализ на развитието на италианската практика въвеждането и изоставянето на изискването за незаменимост на ключовия участник вж. у  Maria Floriana Cursi. Per una storia critica … p. 23 – 31.
[122] Към същото клонят и Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 8, посочвайки, че отрицателният отговор разглежда каузалността в рамките на едно имущество – това на ищеца, без да държи сметка за връзката между различни имущества – например нараняване на B (който издържа семейството) може да има незабавен и предвидим икономически ефект  върху А (негово дете); Maria Floriana Cursi. Per una storia critica … p. 24 – 25 относно загубата на „ключов участник“; Цонева, С. Английско и българско …, с. 238, с позоваване на моето Основание … .
[123] Така и Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 11 – 12.
[124] Вж. Цонева, С. Английско и българско …, с. 230.
[125]Решението е достъпно на https://www.bailii.org/ew/cases/EWCA/Civ/1972/3.html. Освен всичко друго в мотивите се приема, че прекъсването на електрозахранването е опасност, на която всички се подлагаме – то може да се дължи на късо съединение, на светкавица, на дърво, паднало върху жиците, на случайно срязване на кабела или дори на небрежност на някого. И когато това се случи, то засяга множество хора, по правило не чрез физическо увреждане на тях или тяхното имущество, а като ги излага на неудобства, а понякога и на икономическа загуба. Доставката обикновено се възстановява след няколко часа, така че икономическата загуба не е много голяма. Подобна опасност се възприема от повечето хора като нещо, с което трябва да се примирят – без да търсят компенсация. Има някои, които инсталират резервно захранване, други търсят сигурност, като сключват застраховки.
[126] За тях вж. Конов, Т. Пропуснатата полза … с. 48 – 52 и там цитираните други автори.
[127] Вж. Вж. Цонева, С. Английско и българско …, с. 230; Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani  Pure Economic Loss: The Ways to … p. 13.
[128] Конов, Т.. Понятието …, с. 191; Основание … с. 84/84/98: „Това е така, защото законът цели за гарантира на субектите свободата на използване на дадени блага, за които според законодателя съществува обществена необходимост да бъдат защитени от правото и ако от ограничаването на тази свобода възникнат вреди, те трябва да се понесат от този, който го е причинил.“ Вж. и Решение № 339 от 04.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2015 г., IV г. о.
[129] Така изрично – т. 3 от мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т.д. № 4/2015 г., ОСГК: „Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“. Вж. и Сарафов, П. Съседското право като институт на вещното право в България. С.: Сиела, 2018, с. 181 – 182.
[130] Вж. Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 13.
[131] Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 14; Цонева, С. Английско и българско …, с. 232 – 236.
[132] Преглед на съдебната практика вж. у  Цонева, С. Английско и българско …, с. 236 – 241.
[133] Сравнителноправен анализ по проблема „чиста икономическа загуба“ вж. у Цонева, С. Английско и българско …, с. 242 – 254; Vernon Valentine Palmer, Mauro Bussani. Pure Economic Loss: The Ways to … p. 29 – 77, в което българската правна система не се споменава, макар да е анализирана хърватската.
[134] Докъде би се стигнало, ако се възлага отговорност за умисъл или груба небрежност  за  невнимателно изказване, споменаване на слух, невярна новина, неудачен съвет, необосновано  разсъждение, или отговор на случаен пътник относно продължителността на пътуването – при такова разширително тълкуване actio de dolo би станал бич за всяко общуване – Jhering, R. Culpa in contrahendo …, S. 11 – 12. Тук очевидно нямам предвид съдържащите клевета или обида публикации, които увреждайки нечие доброто име и достойнство – абсолютни субективни права, позволяват защита по генералната клауза на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
[135] Вж. Конов, Т. За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 31 – 32, бел. № 52; Търговско право,  с. 24 – 25, бел. № 52.
[136] Дори хърватският закон за облигациите от 2005 г. в сила от 01.01.2006 г. (Zakon o Obveznim Odnosima) с неговите посветени на деликтите 57 текста (1045 – 1110) не е стигнал дотам.

27
Коментирайте

avatar
нови хронологично най-добре оценени
Elise Hudson
Elise Hudson
13 май 2023 11:01
Гост

Българската извъндоговорна отговорност позволява обезщетение за чиста икономическа загуба, освен при изключения. https://www.wellcaremedicare.org/

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 11:39
Гост

Конов е БоК! Завистниците да си гледат работата!

Проскубания бухал
Проскубания бухал
06 март 2023 10:58
Гост

Много полезна всеобхватна статия с използван богат юридически изказ, използване на примери и достатъчно препратки, които правят текста разбираем и увлекателен за четене. Естествено винаги има за какво да се заяде човек, като например, че целият този труд прилича по-скоро на висококвалифициран напън на автора да защити „лансираната от него теза“ , че доказването на пропуснатите ползи трябва да е по реда на деликта, а не на договораната отговорност, но дори и така да е, това не отнема ни най-малко от качеството на публикацията и нейната тежест. П.С. Най-после Лекс.бг да пуснат нещо наистина смислено, което си на което си… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
06 март 2023 11:13
Гост

И понеже творбата е с висок капацитет на (научно-)практическо действие – К(Н)ПД – сега нямам намерение да търся недостатъци и да се заяждам излишно, рискувайки да пропусна някой детайл с оглед очевидно подробното разглеждане на казуса от експерт в областта. Всяка критика трябва да е добре премерена и аргументирана, за да не се окажем в позицията на „специални деликтни състави, които например да предвиждат отговорност за небрежно споделяне на информация или непрофесионални съвети в социалните мрежи, чието следване може да причини вреди.“ П.С. „Трудно ми е да се съглася с тази нейна теза, защото ако е вярна, всички специални деликтни… Покажи целия коментар »

ала бала
ала бала
06 март 2023 10:02
Гост

Чиста икономическа загуба…следва статия за нечиста загуба….абе тия нафталини се правят на разбирачи пред студентите, като навървят поредица от думи с латински изрази – по същество, нищо смислено

Проскубания бухал
Проскубания бухал
06 март 2023 12:30
Гост

Както казах се опитва с по свой си начин, с палитра от латински, английски, немски и други правни термини да изрисува картината на пропуснатата полза, надявайки се, че някой ще си помисли, че говори за нещо съвсем различно от отхвърлената от ВКС теза за доказването на lucrum cessans и неволно ще наложи неговото виждане в практиката. Всеки залага на тактика според възможностите си, в което няма нищо лошо, защото се научават доста нови неща.

Anonimen
Anonimen
06 март 2023 9:53
Гост

Чудя се кои ли са тия псевдоюристи, които да четат дрънканиците на ТраянчУ КоноФ. Нищо ново няма в тях, а само някакво припомняне, като че ли сме невменяеми. Старият доцент нещо много насериозно се е взел.

ала бала
ала бала
06 март 2023 9:48
Гост

Даже не го дочетох – всеки практикуващ знае че тези философии, никой не интересуват – какво всъщност ни казва? Ами че имало различни видове отговорност – е, това го знаем и?

Проскубания бухал
Проскубания бухал
06 март 2023 12:33
Гост

При по-внимателно четене с разбиране и гледане на бележките под линия отива към час и половина два, струва си иначе.

Бай Ганьо
Бай Ганьо
06 март 2023 9:46
Гост

Ко каза, ша мй ли пак, че ни ти се разбра, оти това го писа?

anonymous
anonymous
06 март 2023 9:48
Гост

Бай Ганьо, облигацията не е за всеки, Lebewohl

Бивш студент
Бивш студент
06 март 2023 9:34
Гост

Ние му бяхме сложили прякора – гологлавия е…бач. На такъв има вид. Пхахахахах, като актьор от филмите за възрастни. Пхахахаха

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 14:53
Гост

И явно считате това си умотворение за толкова забавно, че всички трябва да го знаят.

Рон Джереми
Рон Джереми
06 март 2023 17:52
Гост

Мисля, че се в грешка, асоциацията е неуместна.

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 9:30
Гост

С Конов се скарахме, макар че съм му студент, постоянно подценяваше и обиждаше Наказателноправната катедра, защото те повече късат, отколкото Гражданскоправната. Ама напротив, в Наказателноправната катедра на ЮФ работят хора с тежък характер, но поне Работят, за разлика от гражданскоправната катедра на ЮФ, в която работят само едни такива особени анатеми. Та, не ми харесва това, че и Русчев, и Конов постоянно бълват подобни емоции към колегите от Наказателното право. Явно едно време много са ги късали на този изпит, та затова сега така…иначе Наказателното право е 300 пъти по-трудно и по-интересно от скукотия та, наречена – Гражданско право и… Покажи целия коментар »

Дааам
Дааам
06 март 2023 9:49
Гост

Да, така е, Русчев и на лекции при нас показваше неприязън към пеналистиката, а то всъщност Русчев сам си казваше че като студент Иван Ненов го късал по наказателно право и отървал едва с 3 положението.

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 8:39
Гост

Може авторът да е с тежък нрав, но е блестящ юрист.

in the morning
in the morning
06 март 2023 8:31
Гост

Кой не е бил при Конов,
кой не е късан от него?
Студентки ли с къси поли
или мустакати колеги?
Пейте юристи тез жални песни!
За кауза и задължение,
за деликт и обезпечение!

Проскубания бухал
Проскубания бухал
06 март 2023 10:58
Гост

Що бе, при него се минаваше лесно.

респект
респект
06 март 2023 8:11
Гост

Респект! Конов е излязъл извън елементарното „бях прав“ и е навлязъл в ограмотителско начинание, което е достойно за уважение. Едно до друго съжителстват любимите му по немски сложни изречения с прости и ясни примери, които ще добиват все по-голямо значение в практиката. Какво повече може да се иска?!

сложната еволюция
сложната еволюция
06 март 2023 8:05
Гост

В бележките под линия Конов е дал добрите примери в практиката, но пътят не еволюцията винаги е по-бавен и трънлив и могат да бъдат дадени двойно повече, че и отгоре примери на ретроградна съдийска мисъл, която не осмисля новите положения при деликтите. От пресните примери, които са по-значими, но всъщност съвсем неусложнени, може да се посочат вредите от нарушаване на ПЕС. Колко отне на Екимджиев, защото по моему той изнесе тази битка, за да пробие? А след това законодателят нескопосано и в полза на съдилищата, като евентуални ответници по тези дела, да даде уредба?

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 7:56
Гост

„Облигационният ни закон трябва да остане така елегантен, както е създаден, а не да се превръща в подобен на някои нови закони нечетивен и объркан текст, опорочен от множество вътрешни препратки – няма да давам примери, но съм убеден, че всеки юрист с лекота ще посочи пример от своята област“.
И при все – вкараха „абсолютната давност“, на която ще й берем гайлето след време и никой не си дава сметка каква лудост ще настъпи. Надявам се дотогава, авторитети като Конов, Русчев, Калайджиев да се намесят и да предотвратят безумието на политиците.

Кольо
Кольо
06 март 2023 7:45
Гост

Рано сутрин кой ще ти го чете този ферман… 😀

споко
споко
06 март 2023 7:59
Гост

Хубавото е, че хората публикуват, а ти четеш, когато ти е удобно, ако въобще те интересува темата, макар да не ми хрумва кой юрист не го интересува. Не влиза в конспекта за изпита, споко

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 7:39
Гост

Браво на Конов! Както винаги е номер 1!

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 8:40
Гост

Студентите треперят от него, но има много какво да научат от професора

Анонимен
Анонимен
06 март 2023 8:41
Гост

Не е професор, все още