Безспорна е необходимостта от уреждане на производство за обявяване на личен фалит. Дори и извън изискванията на Директива (ЕС) 2019/1023 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година за рамките за превантивно преструктуриране, за опрощаването на задължения и забраната за осъществяване на дейност, за мерките за повишаване на ефективността на производствата по преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изменение на Директива (ЕС) 2017/1132 (Директива за преструктурирането и несъстоятелността) и на Регламент (ЕС) 2015/848 на Европейския парламент и Съвета от 20 май 2015 г. относно производството по несъстоятелност, възможността едно лице да има правно-регламентиран ред да погаси задълженията си към даден момент към всички кредитори категорично би повлияла положително на редица сфери.

Само че необходимостта от въвеждане на процедура за обявяване в несъстоятелност на неплатежоспособни физически лица е силно осезаема и следва да се подходи към нея с прецизност от страна на законодателя. Производството следва да бъде достатъчно „леко“, за да възпроизведе нужния ефект, но и достатъчно формализирано, за да може този ефект да бъде правно издържан.

Проектът на закона предвижда уреждането на производство по несъстоятелност на физическите лица, които са неплатежоспособни добросъвестни длъжници и желаят задълженията им към всички техни кредитори да бъдат удовлетворени в едно общо съдебно производство, както и регулира условията и реда за погасяване на тези задължения след откриване на съответното производството по несъстоятелност.

В основата на законопроекта стои ключовото понятие за добросъвестност

Чл. 9 дава определение за това кой длъжник е добросъвестен, но по твърде общ и неясен начин. Първото условие се състои в това физическото лице да „поема задължения, съобразно своето имуществено състояние и доходи“. Анализирайки така описаното положение, не става ясно към кой точно момент длъжникът е следвало да преценява тази еквивалентност на задълженията спрямо имуществото си. Вероятно следва да се има предвид, че това е преди момента лицето да изпадне в неплатежоспособност, а именно когато „в продължение на повече от 6 месеца не е в състояние да изпълни едно или повече изискуеми парични задължения на обща стойност над 10 минимални работни заплати“.

Това навежда на извода, че размерът на задълженията на длъжника следва да е съразмерен с неговите доходи, за да се счете той за добросъвестен. Ако действително това е налице (тази права пропорционалност), то в този случай логично би било лицето да може да погасява своите задължения навреме, а случаите на невъзможност от плащания да са следствие на една временна финансова затрудненост, а не на неплатежоспособност.

Така замислената основа на законопроекта

поставя всеки длъжник, който е спрял плащанията си, в положение да бъде квалифициран като недобросъвестен

и че е поел задължения, които не е съобразил с имущественото си състояние и доходи. Което от своя страна би направило приложението на закона спрямо най- уязвимите групи длъжници изключително трудно и дори невъзможно. Макар, считам неизчерпателно, да са изброени различни хипотези на недобросъвестност, те внасят голяма доза неяснота и биха довели до значително противоречива практика сред съдилищата при бъдещи спорове, чието разрешаване би било непосилно финансово за голяма част от длъжниците. Считам, че относно предложените разпоредби за добросъвестността следва да се подходи съгласно общия смисъл на института в гражданското право, а именно, че същата се предполага до доказване на противното, а случаите, които я изключват, да бъдат изчерпателно, еднозначно и непротиворечиво изброени.

Следващият ключов момент в проекта на Закон за несъстоятелност на физическите лица е имуществото, което следва да притежава длъжникът като условие за откриване на производството.

Законодателят отново твърде уклончиво е дал разяснение

какво точно трябва да включва то, което от своя страна води до значителни противоречия. На първо място, чл. 5, ал. 3 казва, че „производството () не се образува, когато длъжникът няма секвестируемо имущество, достатъчно за частично погасяване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите“. Не става ясно какво точно се има предвид под „не се образува“ при положение, че при подаване на молба от страна на длъжника за откриване на производство по несъстоятелността му няма кой да направи преценка относно имущественото му състояние и съответно да „не образува“ дело. Това всъщност е въпрос, по който съдът е задължен да се произнесе с предвиденото му по чл. 37 от законопроекта решение, респективно в случай че длъжникът не притежава секвестируемо имущество, достатъчно за частично удоволетворяване вземанията на кредиторите, молбата му се отхвърля и делото прекратява.

И тук идват въпросите относно това какво действително е частичното удовлетворяване на вземанията на кредиторите. Разпоредбата на чл. 10 не дава конкретни рамки и яснота какво именно стои зад това предвиждане, което от своя страна би дало повод за разнопосочни тълкувания. Прави се изводът, че длъжниците, които нямат достатъчно имущество, биват обявявани за неплатежоспособни, но за тях реално не се открива производство по несъстоятелност и същите имат единствената защита да изчакат изтичането на 10 години от решението на съда, за да бъдат погасени задълженията им (чл. 101).

Тук се наблюдава колизия между предвидения в законопроекта давностен срок и приетата наскоро в нашето законодателство абсолютна давност по реда на ЗЗД. За длъжниците, натрупали десетки на брой задължения стои възможността да не предприемат каквито и да е действия и да изчакат задълженията им да се погасят съгласно чл. 112 ЗЗД или да се възползват от предвиденото производство по обявяването им като неплатежоспособни и едва след това да чакат 10 години. Така разписаната разпоредба не стимулира по никакъв начин длъжника да предприеме действия по обявяването му в несъстоятелност, което от своя страна би му донесло значителен размер разходи, загуба на време и т. н.

Законът не предвижда какви биха били последиците в хипотезата, в която се обяви неплатежоспособността на длъжника, но отхвърли молбата за образуване на производството по несъстоятелност и какъв би бил правният ефект от решението на съда за обявяване на неплатежоспособността в този случай.

Би могло да се помисли за прецизирането и по отношение на предвиденото в законопроекта включване на ½ от паричните влогове като част от съпружеската имуществена общност (положението е предвиждано в отменения Семеен кодекс от 1985г.) към масата на несъстоятелността. Настоящата редакция на Семейния кодекс изключва общността върху паричните влогове, поради което законът в тази му част се явява неточен.

На следващо място,

следва да се обърне по-задълбочено внимание на самия ред, по който е предвидено да потича производството по несъстоятелност

на физическите лица. Първият проблем, който се наблюдава е значителната заимственост от Търговския закон по отношение на разпоредбите, касаещи търговската несъстоятелност. В някои си части те са дословно „преписани“ или променени несъществено. Така например чл. 11 и чл. 12 от законопроекта възпроизвеждат напълно чл. 614, ал.1, 2, 3 и 4 ТЗ., чл. 18 е дословен на чл. 685а ТЗ, чл. 41 на чл. 638 ТЗ, а се наблюдават и още подобни примери. Прави се едно ненужно възпроизвеждане на правила на ТЗ, които до голяма степен нямат пряко отношение спрямо длъжниците – физически лица.

Следва да се отчете основната разликата между търговската несъстоятелност и личната, която се изразява в това, че след осребряване на цялото имущество на юридическото лице, същото се заличава и престава да съществува като правен субект, докато при физическото лице след разпродажба на имуществото му, същото не може да бъде закрито. Считам за неправилна и излишна подобна правна техника, тъй като по този начин не се отчитат ключови моменти от необходимостта от въвеждане на института и възможността за неговото ефективно прилагане.

Предвижда се съдът, който ще разглежда новото съдебно производство, да бъде окръжният съд. По правило окръжен съд е първа инстанция по търговски дела и при дела с висок материален интерес. Натоварването му с несъстоятелност на потребители за мен е неоправдано. В случая производството е в значителна степен безспорно, освен установителните искове и възможностите за прекратяване на договори, не се предвижда водене на отменителни искове, поради което

воденето на производството от окръжен съд като първа инстанция се явява ненужно.

Следващият проблем, който възниква при анализиране на проектозакона, е свързан с фигурата на синдика. Отново разпоредбите са възпроизведени изцяло от ТЗ и несъобразени с основната цел на регулирането на новото производство по несъстоятелност на физически лица. Задължителното участие на синдика от една страна би натоварило производството с непосилни за длъжника разноски, а от друга страна предвиденото възнаграждение на синдика е изключително икономически неоправдано.

Прави впечатление, че за разлика от ТЗ, където възнаграждението на синдика се определя от събранието на кредиторите, то тук същото е регламентирано в размер на минимална работна заплата при всяко едно от изброените в чл. 24, ал. 1 действия. От една страна, така определеното възнаграждение се явява твърде необосновано ниско спрямо времевия обхват и спецификата на работата, а в същото време при увеличаване на размера му това би довело до значителни разходи за длъжника, непропорционални на дълга. Считам, че следва да се търси в друга насока разрешение на проблема, като например

в определени случаи да се изключи участието на синдика в производството.

Основен проблем, който се наблюдава, е повърхностното засягане на обществените отношенията между длъжника и кредитора. Очевидно е, че с регулирането на личния фалит се цели да бъдат облагодетелствани длъжниците, да се премахнат безкрайните задължения на физическите лица и да се внесе един ред, по който може да бъдат погасявани задължения им. В същото време не е отчетен интересът на кредиторите, които са пристъпили към принудително изпълнение, и възможността да не получат удовлетворяване на вземанията си, особено обезпечените такива.

Във връзка със предвиденото спиране на изпълнителните производства по чл. 42 считам, че не следва да се абсолютизира по този начин. Спирането не трябва да обхваща започнало изпълнение на обезпечено вземане, включително и дадено от трето лице. Не е отчетен моментът какво се случва и когато има обявен купувач по реда на ГПК. Ал. 3 предвижда, че съдът може да разреши производството по несъстоятелност да продължи, в случай че съществува опасност от увреждане интересите на кредитора.

На първо място, тази възможност е предвидена единствено за обезпечения кредитор, т.е. ако е налице опасност от увреждане интереса на хирографарен кредитор, то той не би имал вариант на действие за удовлетворяване на вземането си. Също така предвиденото „може“

дава поле на съдилищата за разнопосочно тълкуване на разпоредбата, което би изключително много забавило производството и създало противоречива практика.

Разпоредбата, обаче, на практика е неприложима по същия начин, по който неприложим е първообразът й от Търговския закон, от който тя е реципирана. Това е така, защото ал. 4 на чл. 42 от проектозакона приема, че спрените изпълнителни производства се прекратяват, ако вземанията бъдат включени в списъка на приетите вземания. А прекратено производство няма как да бъде продължено. (Понастоящем редакцията на Търговския закон по отношение на спирането и прекратяването на изпълнителни производства, респ. продължаването им не произвежда нужния ефект и води до различното прилагане на закона от почти всеки окръжен съд, поради което дословното й преписване в Закона за личния фалит е неоправдано и ненужно).

Не е ясен редът, по който ще се контролира изпълнението на утвърдения план за погасяване на задълженията. Приема се, че контролът ще бъде извършван от синдика въз основа на информирането му от длъжника на начина, по който последният спазва поетите в плана ангажименти. Как ще се случва този контрол не става ясно, при положение, че производството по несъстоятелност се прекратява с утвърждаване на Плана, както и се прекратяват правомощията на синдика.

Положително е приетото от законодателя разрешение в чл. 107 и 108 по отношение на това кои вземания се погасяват.

Рационален е подходът да не се погасяват вземанията, обезпечени със залог или ипотека, вземанията за непозволено увреждане, за издръжка

и вземанията, възникнали след откриване на производството по несъстоятелност, както и вземанията за глоби и имуществени санкции.

Относно реда на удовлетворяване на вземанията считам, че разноските за правна помощ, сторени от кредитор, следва да бъдат удовлетворени преди безвъзмездните сделки и сделките със свързани лица.

По отношение на предвидените в закона срокове – те са прекалено кратки. Решението за откриване на производството, например, може да бъде обжалвано в 7-дневен срок, който тече от обявяването му в регистъра по несъстоятелност.

Този регистър следва тепърва да бъде създаден от Министерство на правосъдието. Ноторно известен факт е скоростта, с която държавната администрация създава и поддържа регистри. До създаването му следва да се използва Информационната система за производство по несъстоятелност на Министерството на правосъдието. Този система, обаче, не би могла да поддържа базата данни, която е необходима, с оглед видовете актове, които следва да бъдат качени в нея. А доколкото всички срокове текат от датата на публикуване на акта в регистъра, то цялостната концепция се обезсмисля.

В заключение считам, че трябва да се отчете положително готовността от създаване на правна уредба относно производството по обявяване на несъстоятелност на физическите лица, която по справедлив, ефективен и бърз начин да постигне желаните цели – а именно да оправдае съществено обществените очаквания и да бъде в пълен унисон както с европейското, така и с националното ни законодателство.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar