Шест аргумента срещу държавната такса от 4% по граждански дела
Авторът
Анастас Пунев е главен асистент по граждански процес в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, доктор по право и адвокат към Софийската адвокатска колегия.
По време на публичните преговори за съставяне на правителство реформата на държавните такси беше спомената като точка от бъдещото коалиционно споразумение[1]. Макар и да не се стигна до по-голяма конкретика отвъд фразата, че държавата не трябва да действа като „квазиприходна агенция“, тази заявка е първата подобна през последните тридесет години, което само по себе си заслужава похвала. По тази причина е добре да се припомни какъв точно е проблемът с пропорционалната четирипроцентова такса по граждански и търговски дела и кое прави защитата на действащата уредба неудържима.
Конституционният аргумент
Преди всичко, струва си да се отбележи, че въпросът за конституционосъобразността на пропорционалната държавна такса вече е бил предмет на съдебна проверка. Преди десет години Върховният административен съд (ВАС) окончателно отхвърля жалбата срещу чл. 1 от Тарифа № 1 за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (оттук нататък „Тарифата“)[2]. С решение на тричленен състав на ВАС Тарифата е отменена поради процесуални нарушения при издаването ѝ, но последната инстанция приема, че такива не са налице и отменя това решение.
Наред с тези доводи обаче още при първото разглеждане на делото (петчленен състав на ВАС първоначално го връща за ново разглеждане, отново поради процесуални нарушения) се поставя въпросът за противоречието на чл. 1 от Тарифата с чл. 4, чл. 6, чл. 56, чл. 60 и чл. 117, ал. 1 КРБ, както и с чл. 6, пар. 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧОС. В окончателното си решение ВАС не коментира тези аргументи, а препраща към мотивите, изложени от първата инстанция при първоначалното разглеждане на делото, а именно в Решение № 11138 от 15.08.2011 г. по адм. д. № 4124/2010 г. на ВАС, II отд. Те могат да бъдат обобщени по следния начин. Правосъдната функция на държавата е установена и функционира по искане и в интерес на гражданите, поради което представлява услуга, за която се дължи съответна такса. Допълнителен аргумент е, че средствата от държавни такси постъпват в бюджета на съдебната власт и служат за ефективното упражняване именно на правораздавателната функция на държавата.
Тези аргументи са спорни и заслужават критика, особено в светлината на последващата практика на Конституционния съд. Те биха могли да послужат като оправдание за наличието на държавни такси по принцип, но не и за техния размер и за условията и начина, по който се събират.
Всъщност, ако се стъпи върху аргумента от цитираното решение, след като действително става дума за услуга, държавните такси биха могли да бъдат защитени само с оглед на предлаганата услуга, тоест всяка една такса, която не е съобразена по размер с насрещната услуга, а с някакви други фактори, е неправомерна със същите доводи, които самият ВАС излага. Несъответствието в случая с чл. 1 от Тарифата е очевидно, защото размерът на таксата се определя с оглед на материалния интерес от спора, а не на съдържанието на услугата по правораздаване, получена след внасяне на таксата. Именно това несъответствие е фундаменталният аргумент срещу държавните такси в този им вид, тъй като е напълно възможно да се заплати висока такса за извънредно скромен труд по дело без висока фактическа и правна сложност, а така също и обратното, без дори да се обсъжда какъв е по същество крайният резултат от този труд и неговата обществена оценка.
Отново въз основа на разбирането за държавната такса като услуга, размерът ѝ от 4% не е коментиран нито веднъж в рамките на производството по обжалване на чл. 1 от Тарифата, но той е несравним с други често заплащани държавни такси. С уговорката, че става дума за различен вид услуги, които са административни, а не съдебни по характера си, но например цената за издаване на разрешение за строеж за центъра на София е в размер на 14 лв. на кв.м, което е под 1% от актуалната пазарна цена на кв.м, докато таксата за битови отпадъци за 2021 г. за жилищен имот в Столичната община е в размер на 1,6 промила от данъчната оценка на имота. След като съдът квалифицира съдебните такси като вид плащане за публичноправна услуга, би следвало да може да ги защити и след представянето на подобен сравнителен анализ. Нещо повече – тъкмо от гледна точка на естеството на плащането няма логика административните такси да са усреднено толкова по-ниски от съдебните, след като са свързани предимно с упражняването на права по доброволен избор на техните носители. Обратно – едно лице обикновено отива на съд заради накърнено право и до голяма степен по необходимост, така че далеч по-рядко може да се гледа на предявяването на иск като някакъв вид прищявка, което да налага поставянето на по-висок праг. Докато един субект на правото има свободен избор дали да притежава собственост, за която да дължи определени такси, или не, когато на същия субект му бъде отнета тази собственост, той е принуден да отиде на съд.
Колкото до другия аргумент в цитираното решение, обстоятелството къде постъпват средствата от такси е ирелевантно, след като съдебната власт ще разполага със собствен бюджет дори и да няма нито един лев приход от държавни такси, а освен това няма корелация между постъпленията и предлаганата услуга – в крайна сметка всички приходи отиват в държавния бюджет, а допълнителните приходи от държавни такси не се разпределят целево през следващата година, така че постъпленията от държавни такси не служат за по-качествено функциониране на системата.
Решаващият състав и всички други инстанции, разгледали спора преди десет години, напълно игнорират редица други аспекти на таксите, които поставят под съмнение конституционосъобразността им. Особено важно например е, че заплахата за достъпа до правосъдие е свързана не само с първоначалната такса от 4% при образуване на делото, но и с всички следващи и съпътстващи разноски. Така при пълно изчерпване на трите инстанции по едно гражданско дело само държавните такси могат да са в общ размер не на 4, а на 8 процента от интереса по делото, тъй като пред въззивната и касационната инстанция също се дължи такса в размер на 2% от интереса съгласно чл. 18, ал. 1-2 от Тарифата, ако ищецът попадне в ролята на въззивник и/ли касатор. Освен тях трябва да се съобразят и разноските за събиране на доказателства (най-вече експертизи), а те по-често се поемат от ищеца, който носи преобладаващо доказателствената тежест и има по-голям интерес от изясняване на фактическата страна на спора, както и адвокатските разноски. Нещо повече – всички тези суми се дължат предварително и независимо от последващата насрещна „престация“, така че в известен смисъл са адекватни ироничните сравнения с капарото[3], с малката разлика, че при разваляне на договор все пак се дължи връщане на капарото.
Същевременно тъкмо разноските се възстановяват най-трудно по две причини – първата е, че за разлика от всички останали присъдени претенции решението в частта за разноските има характера на определение и поради това в тази част въззивното решение не подлежи на предварително изпълнение на основание чл. 404, т. 1, предл. второ ГПК[4], а втората е, че при направено искане за обезпечение на иска, съдът (когато това е възможно) би се ограничил само до размера на претенцията, без да държи сметка за евентуални разноски, понесени след допускане на обезпечението, нито пък разполага с правото да приложи чл. 81 ГПК и да се произнесе по искане за присъждане на разноски в самото обезпечително производство[5].
Друга важна особеност на действащия режим е, че липсва максимален праг на начисляване на таксата. В практиката това е приемало особено нелицеприятни проявления, като например случая с предявяването на вещен иск от страна на болница срещу община срещу заплащане на такса в размер на повече от 200 000 лева само защото таксата се пресмята върху данъчната оценка на имота, която се определя напълно своеволно от общината ответник[6]. Така определени искове се оказват предварително минирани само заради тяхната парична оценка, макар че често причината да бъдат предявявани е именно значимостта, обективирана в тази оценка.
Тази по-пълна картина води до извод, че достъпът до правосъдие, който се ползва и с конституционна защита съгласно чл. 56 КРБ, е значително ограничен при сегашния режим на държавните такси. В своята практика КС застъпва схващането, че правото на защита по чл. 56 КРБ е „основно, всеобщо, лично право“ (РКС № 3/1994 г.), като то обхваща и процесуални гаранции, а тяхното ограничаване може да се извърши само с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане на правата и свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие. Кои са тези изисквания в случая с таксите по ГПК е въпрос, който не е получил своя отговор нито към момента на приемане на Тарифата през 2008 г. (или предходната аналогична тарифа през 1992 г.), нито впоследствие.
По-нататък, КС приема в РКС № 1/2012 г., че Конституцията налага изискването достъпът до правораздаване винаги да бъде открит и че достъпът до съд „едновременно като възможност и необходимост е жизненоважно условие за нормалното функциониране на правовата държава и на разделението на властите“, а в РКС № 13/2014 г. категорично заявява, че необходимостта от плащането на такса трябва да е „обоснована, обективна и очевидна“. В последното решение се прави ясна връзка между вземането на държавата и наличието на услуга като условие изобщо да може да се говори за такса като публичноправно вземане, а не за данък. Всички цитирани решения на КС установяват както значимостта на правото на достъп до съд, включително и през процесуалните условия за достъп по реда на съответния процесуален закон, така и необходимостта от стриктно обосноваване на таксата и нейния размер. От горното следва, че не всяка такса може да издържи на теста за конституционосъобразност, както и че всяко противоречие с правото на защита по чл. 56 КРБ би могло да е достатъчно за атакуване на предвидената държавна такса.
Актуален ориентир за преценка на действащото положение може да даде т. 4 от РКС № 5/2019 г., образувано по повод на въвеждането на пропорционални такси за касационно обжалване по реда на АПК. Макар тези такси в крайна сметка да останаха в сила, по делото не се формира мнозинство в тази част и съставът на КС се раздели на 6:6 гласа, което е показателно за деликатността и противоречивостта на тази тема. Но щом за пропорционалните такси по чл. 227а АПК се стига до подобен конфликт, какъв е изводът при сравнението им с таксите, събирани по реда на ГПК? Съгласно атакувания текст на чл. 227а, ал. 3 АПК държавната такса за касационно обжалване при наличие на материален интерес е пропорционална и е в размер 0,8 на сто от материалния интерес, но не повече от 1700 лв., а в случаите, когато материалният интерес е над 10 000 000 лв., тя е в размер на 4500 лв.
Тази разпоредба очертава редица разлики спрямо режима по ГПК – както в дължимия процент от материалния интерес, който е над четири пъти по-нисък, така и в наличието на максимален праг, обстоятелството, че се прилага само пред касационната инстанция, а също и в множеството изключения от правилото – все пак по административни дела е далеч по-вероятно да се касае за спор без материален интерес и тогава се дължи ниската проста такса за касационно обжалване. Нещо повече – при административните спорове съществува принципната възможност за обжалване по административен ред на редица административни актове, а така също може да се говори най-малкото за обосновани твърдения от законодателя, станали повод за въведената реформа – данните за превратно упражняване на правото на касационно обжалване в някои отделни случаи на обжалване на решения по ОВОС. Дори при тези съществени разлики в уредбата обаче половината конституционни съдии приемат, че далеч по-смекчените пропорционални такси по АПК са противоконституционни с аргументи, които са изцяло приложими и за таксите по чл. 1 от Тарифата. Тогава каква би следвало да бъде преценката на Тарифата, ако хипотетично можеше да подлежи на конституционна проверка в настоящия си вид?
Сравнителноправният аргумент
Любим начин за правене на политика е да се взимат добри практики от чужбина. Понякога изборът на подходящите практики се оказва препятствие за българския законодател, но в случая дори и това няма такова значение.
Няма нито една европейска държава, в която държавната такса да е уредена по сходен начин на България. Видно от доклада на Европейската комисия за ефикасност на правосъдието (CEPEJ)[7], основан на информацията за 2018 г., съществуват всевъзможни варианти, улесняващи достъпа до правосъдие – както пълен отказ от събиране на държавни такси по граждански дела (Франция), така и освобождаване от държавни такси за всички физически лица (Испания) или заплащане на таксите едва след приключване на делото (Финландия). В редица държави като Белгия и Швеция таксите са прости и не се влияят от цената на иска, а на други места като Дания са прости до определен размер, докато след него се въвежда максимален праг.
Пропорционалните такси като цяло са изключение, а дори в държавите, които са ги въвели, те не са в размер на 4% и определянето им е по-гъвкаво. В Германия, която е най-близо до българската система като начин на формиране на държавните такси, съществува сложна смесена система, като таксата ще бъде по-висока, отколкото в България, само ако става дума за иск с ниска стойност, за който в Германия е уредена проста такса. Увеличаването на цената на иска е съпроводено с достигане на прагове, при които таксата става проста, а заедно с това са предвидени повече изключения, при които такса не се дължи, но в нито един случай няма четирипроцентова бариера без коректив[8]. Разбира се, всички тези сравнения трябва да държат сметка и за жизнения стандарт, както и за качеството на получената услуга.
В други изследвания България се дава като пример за една от малкото държави, при които адвокатските разноски не са по-високи от съдебните разноски[9], което впрочем осветлява още един проблем на държавните такси и той е, че се отразяват пряко на дейността на адвокатите, които се озовават в своеобразна нелоялна конкуренция, когато уговарят своите възнаграждения, доколкото не получават бюджетна субсидия за разлика от съдебната власт.
Във всички гореизброени държави разбирането за достъп до правосъдие е пряко свързано с идеята, че високите такси биха действали като неоправдана бариера за защита на субективните права. Въпреки това, в нито една от тези държави няма данни ниските такси или тяхната липса да са довели до опасностите, които обичайно се посочват като аргумент за съществуването на българските такси. Това виждане е изцяло в синхрон и с релевантната практика на ЕСПЧ по въпроса, в която се признава, че високите съдебни такси могат да доведат до нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС[10], като в един конкретен случай[11] ЕСПЧ е присъдил обезщетение, тъй като ищцата е била принудена да заплати такса в равностойност на 1370 евро, въпреки че месечният ѝ доход е малко под половината от тази сума – хипотеза, която съвсем не е рядкост в България.
Бюджетният аргумент
Съдебната власт действително не е квазиприходна агенция, но се държи точно като такава. Отново съгласно доклада на CEPEJ процентът на държавните такси като дял от бюджета на съдебната власт за България е около 16% – незначителна сума в процентно отношение, която не се е отразявала по никакъв начин на съдбата на съдебната система, освен може би като подмятане от страна на Висшия съдебен съвет в обичайния му диалог с финансовия министър в края на годината.
Както стана дума и по-горе, приходите от държавни такси са част от консолидирания бюджет и след заплащането им се изгубват в общата бюджетна маса. Те не се ползват за капиталови разходи на системата или по друг целеви начин и не са повлияли по фундаментален начин на харченето на бюджета на съдебната власт през последните години. Очевидно е, че ако през тази година не бъде заведено нито едно дело, това няма да рефлектира пряко на бюджета за следващата година, така че идеята на държавните такси никога не е била – нито на концептуално, нито на практическо ниво, че без тях съдебната власт ще спре да се издържа. Още в по-старата литература по въпроса се посочва, че съдебните такси са допълнителен способ за преразпределение на доходите на ползвателите на услугите и като всички други приходи се използват за задоволяване на „общодържавните потребности“[12].
Противното разбиране влиза в конфликт с идеята за независима съдебна власт, тъй като бюджетната независимост е свързана и с базовата концепция съдът да не бъде принуден да мисли колко и какви дела ще бъдат предявени и от това да зависят неговите приходи, тъй като подобна мисъл вече разклаща вътрешното убеждение. Това се потвърждава многократно и в практиката на КС, като за последен път е затвърдено с вече цитираното РКС № 5/2019 г., съгласно което натоварването на съдебните органи с „неоправдани очаквания да осигуряват все повече средства от собствени приходи за своя бюджет“ би могло да доведе до негативен социален ефект, защото създава риск от непрекъснато повишаване на държавните такси, без значение от доходите на населението потребител на правосъдни услуги.
Към това може да се добави, че държавните такси, платени от спечелилата страна, се възстановяват от загубилата след края на делото. Това показва не само, че сравнението с чисто административните услуги е своеволно и не оправдава само по себе си държавните такси по граждански дела в този им вид, но и че функцията на една съдебна такса поначало е по-тясно обвързана с отношенията между спорещите страни, а не с държавната институция, пред която разрешават спора си. Същото схващане може да се прочете и в мотивите на друг акт на КС – РКС № 3/2008 г., по силата на който бяха отменени привилегиите на държавата за освобождаване от държавна такса при предявяване на искове за частни държавни вземания и права върху вещи частна държавна собственост. Ако бюджетните съображения имаха значение при уредбата на държавните такси, то би било конституционно удържимо държавата изобщо да не плаща такси, защото бюджетът би бил накърнен с всяко едно плащане, независимо от конкретното дело. Това обаче поставя държавата в недопустимо привилегировано положение спрямо всички останали ищци и по тази причина изменението на чл. 84, т. 1 ГПК беше отменено като противоконституционно. Ето защо е принципно погрешно да се ползва отправната точка на грижата за държавния бюджет, за да се въвеждат високи държавни такси.
Процесуалният аргумент
Внасянето на държавна такса освен всичко е изискване за редовност на всяка искова молба – чл. 128, т. 2 ГПК. Не бива да се подценява неизбежният конфликт, който възниква във всеки един съдия. Изкушението да се изискват по-високи суми се корени както в копнежа за допълнително материално стимулиране, така и в желанието за възпрепятстване на делото (особено когато изглежда по-сложно) и прекратяването му на формално основание поради неизпълнение на съдебните указания.
И двете, за съжаление, се срещат у някои магистрати. Най-малкото потвърждение е превратното тълкуване на чл. 72 ГПК, доколкото преценката колко „интереси“ са защитавани и съответно каква държавна такса трябва да бъде събрана е до голяма степен субективна при липсата на легална дефиниция на категорията „защитаван интерес“. Като последица таксата в някои случаи е по-висока от 4%, тъй като при начисляване на отделни минимални такси върху всеки отделен иск е напълно възможно общият размер на платената такса да е по-висок от 4%.
Но проблемите са и от друго естество. Понякога за ищеца представлява трудност да определи цената на иска и като следствие – размера на дължимата държавна такса. Тук процесуалният закон също е създал разрешение, но и то, като чл. 72 ГПК, носи в зародиша си възможността за злоупотреба от съда. Съгласно чл. 70, ал. 3 ГПК, когато оценката представлява затруднение в момента на предявяване на иска, цената на иска се определя приблизително от съда, като впоследствие се изиска допълнителна такса или се връща надвзетата. Кога е налице затруднение и кога – не, е също в голяма степен въпрос на свободна преценка, като съдът може да приеме, че исковата молба е нередовна, защото според него цената може да бъде изчислена, макар обективно да не е така – често срещана хипотеза при исковете за вреди, да речем. Подобно гадаене е непривично за пълноценната защита на правата и е свързано и с други рискове – например след допълнително събиране на доказателства ищецът може да осъзнае, че претенцията му е в по-нисък от първоначално заявения размер, но дори при частичен отказ от иска държавната такса ще остане в негова тежест, въпреки че при полагането на най-сериозна грижа не е имало как да знае за това развитие към момента на предявяване на иска. Резултатът е предявяването на страхливи искове с надеждата за бъдещото им изменение в хода на процеса, но това влияе на равенството на страните в процеса.
Свидетелство за израждането на процесуалното мислене като последица единствено от държавната такса е масовото завеждане на частични искове с идеята да се заплати по-малка такса. Това от своя страна е довело до други извращения на процеса – възможността за завеждане на множество паралелно висящи частични искове, разрешена изрично с изменението на чл. 126, ал. 1 ГПК, както и риска от изтичане на давността в светлината на чл. 116а ЗЗД, особено когато производството пред първата инстанция продължи достатъчно дълго. Систематичното тълкуване на чл. 116а ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД сочи, че единственият индикатор за сериозност на кредитора се оказва дали ще си плати пълната държавна такса, или не.
Освен за ищеца високата държавна такса е проблем и за ответника. Получава се така, че ако бъде осъден, в негова тежест ще остане и този разход, като кумулирането на всички разноски може да доведе до значително набъбване на цялостното вземане, особено след като адвокатските разноски и за двете страни също ще се изчислят съобразно материалния интерес. Тук мнозина биха казали, че ответникът е виновен, че не е изпълнил доброволно, но има редица случаи, при които решенията са сложни или спорни и ответникът е имал своите силни доводи или пък е разполагал с по-добрата позиция, но не е успял да я развие поради грешка или друга подобна причина. За всички тези случаи санкцията на държавната такса изглежда прекомерна, още повече че тя в известен смисъл дублира другите разноски, както и евентуалните присъдени лихви или неустойки, които също обезщетяват интереса от липса на доброволно изпълнение и не е нормално в съвкупността си да доближават или дори понякога да надхвърлят предмета на спора. Мислим е и обратният вариант – тъкмо поради натрупването на прекалено много задължения отвъд самото вземане съдът да е прекалено сдържан и да вземе „соломоновско решение“, за да компенсира ответника. Такова решение обаче отново ще бъде несъобразено със закона.
Изкривяването има своите проявления и в практиката на съда. Пример за това са исковете за отговорност за евикция, по които бе формирана противоречива практика дали трябва да бъдат съединявани с нарочен иск за разваляне или развалянето настъпва по право[13]. Лесно е да си представим, че съдът би приел, че развалянето настъпва по право, за да не начислява отделна такса по този иск, която ще е в размера на стойността на договора – чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Друга парадоксална хипотеза е тази на Павловия иск, тъй като всяка следваща увреждаща сделка, която се предприема преди предявяването му, значи, че кредиторът ще трябва да атакува повече сделки и да плати такса за всяка една от тях[14]. Колкото по-недобросъвестен е длъжникът, толкова по-непосилно ще е за кредитора да си защити правата.
Всички тези примери рязко контрастират с нагласата, че процесуалните норми не бива да създават излишни пречки пред упражняването на материалните права.
Същевременно аргументът в полза на таксите, който гласи, че не бива да се допускат прекомерно много неоснователни искове, е доказал трайно своята несъстоятелност. Показателно за този извод е, че докато съдът се е сблъсквал с недобросъвестни ищци и това би могло да повлияе на преценката му по въпроса, той очевидно няма как да се е сблъсквал с добросъвестен ищец, който не е стигнал до съд поради високия праг, и затова емпиричният анализ коя от двете групи е по-голяма е много труден. За публично известните кверуланти, които успяват да се подиграват на съдебната система, или за мнимите кредитори обаче, държавните такси очевидно не са послужили като преграда, навярно защото истинската недобросъвестност не е свързана с имуществения праг, а с процесуалните действия в рамките на образуваното дело, срещу които съдът и сега разполага с разпоредбата на чл. 3 ГПК, но се бои да я използва.
Също така съществуват съвсем различни средства, които могат да бъдат предприети законодателно с цел ограничаване на недобросъвестно предявените искове, без да се опира до държавната такса. Такова може да бъде въвеждането на обезпечение за разноски в полза на ответника, като при определени условия ищецът бъде задължен да представи обезпечение за част или всички разноски, които ответникът ще понесе за своята защита, така че при бъдещ положителен развой да съществува риск от носене на отговорност за ищеца (особено когато представлява „кухо“ търговско дружество). Друго такова средство би могло да е сумарното съдебно решение, при което не се провежда пълноценно съдебно дирене, в случай че претенциите са явно неоснователни и може да се стигне до решение, без да се събират всякакви възможни доказателства[15]. И двете средства диференцират добросъвестните от недобросъвестните ищци, каквато е неуспялата цел на държавните такси.
Политическият аргумент
Правосъдието по граждански дела все повече напуска сферата на интимното и служи за защита на обществени интереси, когато другите политически инструменти са се оказали неуспешни. В европейската процесуална литература през последните години се говори за феномена наречен „медиация на интереси през правото“[16], тоест правосъдието се превръща в инструмент за натиск на гражданското общество с ярък политически оттенък. Конкретният немски пример за това явление са съдебните дела срещу „Фолксваген“, по-известни като „Дизелгейт“.
Подобен тип функциониране на гражданското правосъдие е пряко свързано с възможните рискове от неговото осъществяване. У нас липсва позитивноправна уредба на така нареченото стратегическо финансиране на дела, макар същото да не е забранено. Наред с това уредбата на колективния иск, който е основното средство за осъществяване на тези цели, е широко критикувана и това е нормално предвид допълнителните прегради пред правото на колективен иск, предвидени в чл. 380, ал. 3 и чл. 381, ал. 1 ГПК. На практика този консерватизъм на системата спира както развитието на правото, така и тенденциите за обществена промяна през гражданско правосъдие, защото предявяването на всеки по-екзотичен иск се натъква на угрозата от изгубени 4% и така се стига до видимото калциране на съдебната практика. В това отношение не е трудно да се направи паралел с административните дела, където успехите на гражданското общество са осезаемо по-големи, отколкото по граждански дела, и едно от обясненията е разликата в достъпа до съдебен контрол.
За разлика от други подобни дебати, при които може да се открие привкус на популизъм (например относно достъпа до касационно обжалване), държавните такси в сегашния си вид дори нямат осезаеми поддръжници, като по-скоро проблемът никога не е бил във фокуса на политическото внимание и това го е запазило и до днес.
Холистичният аргумент
Едно от големите предизвикателства при възприемането на определени законодателни мерки е, че всяко политическо решение води след себе си правни ефекти върху свързани институти. По същия начин съществуването на определен правен институт се отразява на цялата система от норми и е необходимо да се проследи тази систематична връзка. Анализът показва, че в сегашния си вид държавните такси не просто са неадекватни сами по себе си, но и създават няколко групи недопустими неравенства.
Вече стана дума за неравенството между граждански и административни дела въз основа на различните такси, които се събират, като то е особено видимо, ако се сравни едно производство по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), което е гражданско по своя характер, но се разглежда от съда почти безплатно, и друго производство за обезщетение за вреди, което обаче се води по реда на Закона за задълженията и договорите. Няма никаква причина второто да струва повече, особено след като засегнатите лица биха могли да са не по-малко. Любопитно е да се проследи, че ЗОДОВ беше изменен поради осъждането на държавата по делото Станков срещу България пред ЕСПЧ, но петнайсет години по-късно държавата не е осъзнала, че проблемът, довел до това осъждане, е по-генерален и не касае само търсенето на отговорност по реда на ЗОДОВ.
Също толкова притеснително е неравенството между самите граждански дела, тъй като се оказва, че иск за сериозна сума е по-трудно да бъде предявен и разгледан, отколкото иск за по-малка сума, независимо от значимостта на иска във всяко друго отношение – както за ищеца, така и за правото. Тук може да се дадат изобилни примери. Така искът по чл. 42 Закона за наследството (ЗН) за установяване на недействителност на завещание е не само оценяем, но скъп, тъй като ако предмет на завещанието е цялото имущество на наследодателя, държавната такса се изчислява съобразно неговата стойност[17], докато искът по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част се приема за неоценяем[18] и там такава преграда няма. Докато при възстановяването на запазената част ищецът атакува едно валидно разпореждане, то при установяването на недействителността може да става дума за флагрантно нищожен завещателен акт, но само защото има как да му се припише материална оценка, ищецът ще трябва да плати висока такса, сякаш това недействително завещание е станало факт по негово желание.
По сходен начин исковете по чл. 74 Търговския закон (ТЗ) са неоценяеми, но например исковете по чл. 145 ТЗ за ангажиране на отговорността за вреди на управителя на дружеството са оценяеми и с оглед на единствения приложим критерий – материален интерес, се получава, че колкото по-вредоносно е действал управителят, толкова по-трудно ще бъде да се възстановят тези вреди заради преградата на държавната такса. Същевременно решения на общото събрание, които могат да са напълно законосъобразни, ще бъдат поне временно неутрализирани без подобен риск за ищеца.
Съществува също така неравенство между гражданските искове, предявени в наказателния процес, и извън него, тъй като в първата хипотеза държавна такса не се дължи, а освен всичко ищецът може да се възползва от събраните доказателства, както и от засиленото служебно начало в наказателния процес. Тук нещата са допълнително усложнени от напълно безконтролната и дискреционна преценка на наказателния съд дали да приеме за общо разглеждане гражданския иск.
Възможността за освобождаване от такси също увеличава, вместо да смекчи проблема. Един от възможните аргументите в полза на държавните такси е, че достъпът до правосъдие не е ограничен поради процедурата по освобождаване от такси. Съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК обаче юридическите лица не могат да се ползват от тази възможност, което ги дискриминирана неоснователно спрямо физическите лица. Отделно от горното, процедурата по освобождаване включва както допълнително забавяне на цялостното разглеждане на делото, така и спорна преценка от съда, който често няма как да проследи в действителност дали декларираните обстоятелства отговарят на истината. От друга страна, дори когато едно лице формално не отговаря на критериите за освобождаване, това съвсем не значи, че възможността да заплати таксата не се отразява неблагоприятно на него, тъй като процедурата по чл. 83 ГПК визира единствено най-крайните случаи на невъзможност за заплащане.
Тук отново трябва да се обърне внимание на вече споменатото РКС № 3/2008 г. В мотивите на съда може да се забележи, че КС осъзнава липсата на полезен ход – поради високите държавни такси държавата или трябва да бъде натоварена със средства, които в крайна сметка не са нейни, а на данъкоплатците, или трябва да бъде оставена с привилегия, която дискриминира всички останали ищци. Избирайки конституционно търпимия резултат, все пак не се отстранява обществено нетърпимият, така че и към момента всеки иск, предявен от страна на държавата или държавно учреждение, всъщност представлява косвен риск за данъкоплатеца, който вижда как парите му биват заложени, без да има контрол върху тях.
Не на последно място, четирипроцентовата държавна такса е имала своя (предполагаем) резон при приемането си, макар такъв никога да не е бил официално споделян, но дали намеренията са се реализирали е въпрос, на който най-лесно може да се отговори при съпоставка с натрупаната 30-годишна практика. Очевидно е, че този висок праг не е направил правосъдието в натоварените съдилища по-бързо, след като те продължават да функционират с напълно различни темпове от по-слабо натоварените. Опитите за ограничаване на недобросъвестното процесуално поведение също не са стихнали и за тях държавната такса не изглежда да е разумна преграда. Таксите също така не са решаващи за формирането на бюджета на съдебната власт. При това положение, остава въпросът коя е тази ценност, която действащата такса защитава на фона на ясно изразените недъзи. Липсата на отговор на този въпрос е самостоятелна причина за ревизиране на сегашния режим. Дори при измененията в АПК, които бяха атакувани пред КС, законодателят най-малкото беше заявил в мотивите към законопроекта, че желанието му е да разтовари от дела касационната инстанция, което по принцип е легитимна цел.
Заключение
Горният анализ показва, че коригирането на уредбата на държавните такси по граждански дела е безалтернативно. Разбира се, това не значи, че всеки реформаторски ход е верен, защото има решения, които биха се отразили не по-малко негативно от завареното положение – например премахване на таксите изцяло или обвързването им със съмнителни критерии.
Без да се влиза в детайли относно възможните модели обаче, от анализа на недостатъците на сегашната тарифа изкристализират основните принципи на една бъдеща уредба: преминаването от пропорционални към прости такси, или най-малкото намаляването на таксите и поставянето на таван, както и предвиждането на повече изключения от дължимостта на държавните такси. Възможно е да се обмислят и други идеи, като например таксите да се дължат едва след приключване на делото или само за част от инстанциите, съдът да има право да разпределя отговорността за разноски съобразно комплексни критерии, а не само спрямо крайния изход на делото или поне да съществува разширена процедура по частично връщане на държавната такса в някои хипотези. Всичко това обаче налага първо да се осъзнае колко директно и ежедневно таксите вредят на фундаменталните процесуални права по граждански дела.
[1] Вж. например https://news.lex.bg/пп-бсп-итн-и-дб-започнаха-преговорите/.
[2] Интересен поглед върху развитието на това производство дава един от жалбоподателите – https://www.mediapool.bg/pravosadie-na-barter-news199375.html.
[3] Вж. например интервюто с В. Брайков, публикувано на https://defakto.bg/2019/03/24/валентин-брайков-клиентите-на-арбит/. Авторът е известен с изявеното си мнение против четирипроцентовата такса, което споделя и в други свои публикации.
[4] В този смисъл т. 1 от ТР № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
[5] В този смисъл т. 5 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
[6] Повече за този случай може да се прочете на https://haskovo.info/24956/.
[7] Докладът е достъпен на https://rm.coe.int/evaluation-report-part-1-english/16809fc058.
[8] Вж. в тази връзка също серията от статии на Вл. Дацов относно разноските, включително обобщаващата статия За държавните такси, събирани от съдилищата: някои общи постановки, достъпна на http://gramada.org/държавни-такси-събирани-съдилища-общ/.
[9] Вж. Hodges, C., S. Vogenauer, M. Tulibacka. The Costs and Funding of Civil Litigation: A Comparative Perspective. Oxford: Hart Publishing, 2010, p. 47.
[10] В този смисъл са делата Kreuz срещу Полша, № 28249/95, и Perdigão срещу Португалия, № 24768/06.
[11] Kijewska срещу Полша, № 73002/01.
[12] Вж. Кучев, С. Съдебни такси. ГСУЮФ, т. 74, кн. 3, 1981, 5-6, достъпна и на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/6/23/-.
[13] Противоречията бяха разрешени с ТР № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
[14] Вж. Определение № 4 от 05.01.2017 г. по т. д. № 2383/2016 г. на ВКС, II т. о.
[15] По тази тема вж. Петров, В. Сумарното съдебно решение в българското процесуално право – de lege lata и de lege ferenda, достъпна на https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/sumarno-sadebno-reshenie/.
[16] Вж. например van Elten, K. Interessenvermittlung und Recht in
Deutschland, достъпна на https://regierungsforschung.de/wp-content/uploads/2019/11/06112019_regierungforschung.de_van-Elten_Interessenvermittlung-durch-Recht.pdf.
[17] Вж. т. 1 от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.
[18] Вж. Определение № 67 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 385/2015 г. на ВКС, II г. о.
77
Коментирайте
Статията е интересна и разглежда много проблеми. Считам намаляването на таксата за необходимост, тъй като тя твърде често има преграждащ достъпа до правосъдие ефект. Особено, когато правният интерес е малък. Твърде често таксата и адвокатския хонорар поставят логичния въпрос дали въобще има смисъл да се бранят права, когато решение ще има след поне година, а парите трябва да се дават на момента. Не е ясно и защо е точно 4%, а не се изчислява на база сложност на делото и интерес. За автора на статията – имал съм честта да ми преподава и се гордея с това. Той е човек,… Покажи целия коментар »
какво да кажа за делата по реституция като започнаха да ми искат такси в собствена издръжка против закона на корупция …..
Правосъдието не е услуга, а социално формиран институт, инструмент за обществен контрол върху реда и справедливостта. То е задължение на държавата по силата на обществения договор, а не поправка на обувки. В този смисъл не е ясно при интерес 10 млн. лв. в какво се състои „услугата“ за 400 хил. лв.
Държавата е длъжна да осигури разследването на престъпления от общ характер и разглеждането на делата по внесени обвинения в такива престъпления. По отношение на имуществените спорове между частноправни субекти, държавата е длъжна да осигури равен достъп до правосъдие (включително възможност за преценка дали и доколко някоя от страните може да си позволи заплащането на такси, разноски и правна помощ), както и справедлив процес. Държавата няма задължение да осигурява безплатното разглеждане на тези спорове освен в конкретни случаи, в които общественият интерес го налага (трудови спорове, защита от дискриминация и пр.). Простите и пропорционалните държавни такси по делата не представляват възнаграждение… Покажи целия коментар »
Написали сте нещо, което е брутално оборено по всичките му части в статията. Дори КС се е произнесъл. Опорки на малоумен съдебен чиновник – ето това е написаното от вас!
Честит имен ден на нашия любим преподавател, ас. Пунев! Благодарим Ви за вниманието и споделения опит
Ще Ви споделя и аз един опит: Анастас, Атанас и ананас не са едно и също.
„Кога е налице затруднение и кога – не, е също в голяма степен въпрос на свободна преценка, като съдът може да приеме, че исковата молба е нередовна, защото според него цената може да бъде изчислена, макар обективно да не е така – често срещана хипотеза при исковете за вреди, да речем.“
„За всички тези случаи санкцията на държавната такса изглежда прекомерна, още повече че тя в известен смисъл дублира другите разноски, както и евентуалните присъдени лихви или неустойки, които също обезщетяват интереса от липса на доброволно изпълнение“
Наистина ли този човек преподава граждански процес на студентите?!
Преподаването е СУ за някои е само стъпало за политическа кариера и евентуално с цел привличане на клиенти в кантората си. Не се чудете. За съжаление не са много юристите там, наистина отдадени на преподаването. Всеки отговаря за себе си в крайна сметка. Посредственяци, синове и дъщери на тоя и на оня, винаги е имало.
Това ми е ясно, но не виждам как правосъдието в България ще се подобри някога, след като асистенти в СУ учат бъдещите адвокати, съдии и (не дай Боже) законотворци, че посочването на цената на иск за парично обезщетение за вреди представлява затруднение за ищеца и следва да се определи след събиране на доказателствата по делото, и че отговорността за разноски се „дублира“ с обезщетенията за забавено изпълнение. Искаме по-високо качество, а обучението е на принципа „слепци водят слепци“.
Съгласен съм с Вас. Просто отразявам действителността. Стоилов уж говореше за реформи в обучението по право, но май само приказки засега. Логично е преподаването на ниво асистент да бъде широко отворено за всички наистина желаещи да се дообогатяват теоретично и да го съчетават с практика в кантора. Затягането на изискванията към преследващите научни титли, да бъде завишено. Видя се с издънката на Петър Илиев. Не може с 5 статии да ставаш професор и да лежиш на стари лавра. Наложително е да се изисква определено количество и качество на „продукцията“, което да се следи и атестира периодично. Ако ще ставаш професор,… Покажи целия коментар »
каква е силата на присъдените разноски по делото и защо не се изпълнява, а трябва да се моли човек с нови разходи ….
Изобщо не пише такива неща в статията – четете пак.
Ами да, преподава. Какъв е проблемът? Кое не е вярно? Да вземем за пример едно типично застрахователно дело – счупена лъчева кост. Понякога се присъждат 12к, понякога – 20к, понякога – 30к. Ищецът трябва да хвърли боб, за да разбере какво ще напише съдията. Конкретно по исковете за нематериални вреди, които следва да се обезщетят „по справедливост“, ищецът няма полезен ход. Не може и да предяви частично, защото дори след експертизите няма как да знае съдът на колко ще определи „търпените болки и страдания“. В крайна сметка, та да знае на колко да си увеличи иска. Това съответно води до… Покажи целия коментар »
Тази статия е едно скрито допитване чрез коментарите под за обществените нагласи относно таксите.
Обществените нагласи към таксите са изцяло отрицателни. Една делба, например, излиза златна.. Имал съм голи и боси клиенти, плащал съм им таксите от джоба си и сме писали хонорара само „на хартия“, после съм си го вземал от другата страна, на база хартията, през ЧСИ. Не вярвам това да е непознато на повечето колеги.
Евтина делба има при нотариуса. Съдебната делба е скъпо „удоволствие“ и държавната такса тук е най-малкият проблем. Когато се съберат орел, рак и щука и всеки оспорва всичко, когато се предявяват безкрайни искове и претенции по сметки (кой сменил тръбите, кой гледал майка си, кой чистил гроба на баща си), когато се заредят оценителни, технически, почеркови експертизи, после повторни – тройни, когато се обжалва до дупка, че и след това, когато всеки си е наел адвокат и (разбира се) си претендира възнаграждението – е съжалявам, ама няма как този панаир да излезе без пари накрая.
А се добавя и рискът ЧСИ да не събере нищо…
Изобщо не трябва да има такси, събирани от съдилищата. Данъкоплатецът си е платил със 60 процента от доходите си за издръжка на бюджетния сектор, в т.ч. и съда(10 процента ДОД, плюс смазващи осигуровки осигуровки, после 20 процента ДДС за всичко закупено, определени стоки-плюс акциз, плюс местни данъци, плюс мито-за вносните стоки, а то всичко е вносно). В добавка-крайно несправедливо е,че 100 млн плати данъкоплатецът за ЧНГ в съдебната система, за 13, 14 заплата, а в някой съдилища и за 15 и 16 заплата. Спирането на бонуса за ЧНГ би имало за ефект,че и без държавни такси субсидията на държавата ще… Покажи целия коментар »
От римско време е прието да се задава въпроса qui prodest , кому служи ? Та кому служи тази публикация ? Да не би на тия, които системно завежда искове с особено голям размер ? Да си спомним пътя за къде е постлан с добри намерения
Напълно съм съгласен с коментара Ви. Доста перфидно е да се маскира въпросът за таксите, събирани от съдилищата като вик за справедливост и грижа за достъп до правосъдие от човек, който си вади хляба като адвокат по търговски дела, има скъпото хоби да е кинокритик и е израснал като внук на партокрация и син на съдия от Върховния съд. Нищо лично към колегата , но е малко нахално да се призовава към намаляване на таксите, а да се мълчи срамежливо за размера на хонорарите. Всеки труд трябва да бъде възнаграден, разбира се, но нека да не бъдем лицемери. Таксите са… Покажи целия коментар »
Пак само за пари се говори. Станахме като на Женския пазар. Направете таксите нула лева и всякакви малоумници да пишат каквото им скимне до съда. Нека го приравним на кварталното РПУ на МВР. Тъкмо никой няма да се оплаква от лишаване от достъп до правосъдие.
И ти ли решаваш кое е важно и кое не може да стигне до съд? Все едно шофьора на автобус да си избира дали да спре и на кои спирки, защото някои не му харесват. Като не им харесва на съдиите да гледат дела да ходят да обръщат бургери на скарата в МакДоналд. Там винаги търсят хора за работа.
Това, на левия ревер на сакото, перце от птеродактил ли е, или за повяване на емфие от кутийка :)))))
Тази статия реши един куп тежки и спорни процесуално-правни спорове между пРАВНИЦИТЕ! Нищо, че това е преценка от финансовоправна и фискална гледна точка от страна на държавата. Мога да посоча на автора държави, в които таксите по делата за първа инстанция са същите или по-високи.
P.P.
Ако бай Живко /светла му памет/, можеше да види с какви „грандиозни“ теми се занимават наследниците му в науката, щеше да се върти в гроба, дет съ вика. От толкова проблеми в гражданския процес, се хванахме с „аргументи“ срещу 4% д.т. Срам и позор! Научен принос за чудо и приказ
Ти бе, многознайко от бай тошово време, плащал ли си 4% на 1.25 милиона материален иск? Ти дори не можеш да броиш до толкова. „Йорист“!
много си секси Таско! Ма защо Борето Ганчев /друг феномен на процесуалната мисъл/, те превари при Дебъто, за зам.министър на правосъдието? По-як си от него. Пък и при тая фамилна обремененост от интегритет и демокрация, яд ме хваща, да ти кажа……
Ех, Танасе, Танасе.
Какъв беше, какъв стана…
И много поздрави на татко ти.
На фона на горното, крайно време е законодателят да предвиди задължително представителство от адвокат по някои граждански дела (респективно съответна помощ, за тези които нямат средства). Това ще доведе до облекчаване на системата и икономия на много процесуално време и до по-качествено правосъдие.
Дрън дрън. Дали ще имаш адвокат или не е личен избор, а не друг да решава. Задължителен адвокат, задължителни незаконни минимални суми-абе гражданите не са дойна крава. Системата не е нужно да бъде облекчавана-при положение,че е свръхфинансирана-то не може много пари, и малко работа, къде го има това. Напротив-при огромните пари , които се изливат системата трябва да бъде допълнително натоварена! Необходимо е процесуално представителство в съда да може да се оказва и неадвокат-както е в цивилизованите държави, например Англия, вж прецедента Mackenie friend. Категорично по дела по ЗУТ знанията на един архитект са за предпочитане. Колко адвокати знаят как… Покажи целия коментар »
Добра база за размисли. Но дали не могат да се намерят поне толкова аргументи, ако не и повече за точно този размер на таксата ? И едва ли таксите са основният проблем на нашето правосъдие? Действително има доста несправедливости и в двете посоки, при съпоставката между правна сложност на делата и разноските за такса, но сякаш тези 4 % са някаква оптимална величина. При всички случаи, когато се предлага толкова кардинална промяна, трябва на мястото на отреченото старо да се предложи нещо по-добро, а тук не е така. Сякаш отново се критикува съществуващата система (което е явно модерно напоследък), като… Покажи целия коментар »
И как я сметна тази оптимална величина? Гадаене на карти? Хвърляне на боб? За мен оптимална величина на таксата е 0.0001%.
Колегата доста несериозно гледа на държавните такси като „цена“. Едно дело с държавна такса 50 лв. може да е ужасно сложно, времеемко и натоварващо. Друго, напр. исково след заповедно, с такса от няколко стотици хиляди, да се развие в рамките на 20 страници (общо) и 1 заседание. Системата се балансира по този начин. А да се сравняват такси за издаване на разрешение за строеж с пазарна стойност на кв. м, да се казва, че данъчната оценка се определя произволно от общината и изобщо да се намесва такса смет е профанизиране, когато се говори за държавни такси в съдебната система.
Абсолютно вярно! Таксата не е цената на делото, която то струва, а плащане, за да получиш държавната услуга „правосъдие“. Не помня вече в кой курс се учеха разликите между данъци и такси … Доста лековата разработка на колегата, но сигурно иска да става доцент и му трябват публикувани научни трудове, няма лошо.
Абе то ясно , че човекът си е поставил за цел да изнамери аргументи срещу държавните такси. Това, че вади вода от девет калденеца, за да го постигне, е отделен въпрос. Както спомена Съдия /17 януари 2022 10:41/- „Добра база за размисли“. Хубаво е да поставяме под съмнение съществуващата правна уредба и да търсим начини да я подобрим.
Да, но системата се уравновесява в полза на един и за сметка на друг. Едва ли този, който е платил стотици хиляди за дело, което се е развило в 20 страници, си казва „Нищо де, нали Пешо мина с 50 лв., аз сега тука да го уравновеся“.
„Едно дело с държавна такса 50 лв. може да е ужасно сложно, времеемко и натоварващо“
Ами това му е работата на съдията. Не може да има само лесни дела. Както и шлосера има тежки и по-леки дни. Но накрая получава една и съща заплата. И не, правосъдието НЕ е услуга. Независимо, какво мислят гиганстките „правни“ мозъци в територията. Измислено е отдавна и далеч от БГ.
Я! Франческо Малком!
Доста изчерпателна статия. Моето лично мнение е, че държавна такса трябва да има при всички случаи. Размерът и видът (проста пропорционална) й естествено подлежат на коментар, но отношението с размера на иска следва да остане. Може да се работи в посока разширяване на обхвата на случаите, в които страната е освободена, както и поставянето на горна граница – все пак правосъдието не е създадено с цел печалба. Смисълът на заплащането на определена сума определено има т.нар. възпиращ ефект и е справедливо с оглед обстоятелството, че все пак се изразходва обществен ресурс. Не може един човек да позлва услугите на съдиите,… Покажи целия коментар »
Според мен, въпросът е как да се постигне такава цена на иска, която да удовлетворява и Вашето напълно правилно становище, и да не допуска да се възпрепятства достъпа на гражданите до правосъдие- т..е. отново въпросът е в намирането на правилният баланс, а това не е проста задача и не е задължение на адвокатите, гражданите, магистратите или другите участници в гражданският процес, а на законодателната власт. Ето- вече са очертани в коментарите няколко спорни момента, достатъчно е те да бъдат взети предвид при един ЗИД на ГПК от законодателната власт и положението може и да се промени.
то добре в защитата от злоупотреби, но баланс ще има при компетентност на съда и справедливост или се хотварят вратите за корупция ……
Тезата, че таксите ни са високи в сравнение с други държави, леко издиша на фона на станалото в Австралия – Джокович беше осъден да заплати разноски в размер над 500 хил. австр. долара. Точно него няма да го жалим за парите, но все пак е показателно какви пари се плащат за водене на дело в „бяла“ държава и то за дело продължило 3 дни всичко на всичко и приключило на едно заседание. Авторът удобно пропуска и, че в спомената от него Германия нещата стоят по съвсем различен начин. Там таксата за водене на граж. дело пред районен или окръжен съд… Покажи целия коментар »
Харесва ми Вашето становище, но ако не съществуваше настоящата статия и Вие не бяхте решили да го публикувате в отговор на нея, нямаше как да го прочетем и разберем. Дори заради това си струва да се публиуват такива статии. Заради тъпата политика този сайт “забрави“, че претендира за “специализиран юридически сайт“, което в доста случаи е невярно твърдение- най- малкото, защото не се санкционират политическите тролове, които правят невъзможна комуникацията между юристи в този форум.
Добре, въпреки че правната система в Австралия е доста по-различна от нашата и не съм много сигурен, че е най-удачния пример. Тези 500 000 австр. долара са посочени като разноски, т.е. предполагам вътре влизат и възнагражденията на процесуалните представители. Би било интересно да се провери дали таските за „експресно правосъдие“ в Австралия, в случая 3 дена, са по-високи. Доколкото разбрах Джокович е поставил и изискване делото да се гледа от федерален съд в определен състав, но в този случай нещата започват да наподобяват арбитраж. Бихме могли да разсъждаване и в тази посока за евентуално въвеждане на диференцирани такси, свързани със… Покажи целия коментар »
съдиите на горните инстанции трябва да работят за системата с „обучение“ неграмотното съсловие за уеднаквяване практиката …..
Може ли линк-къде го пише за тези разноски,че стана интересно?
Защото съда в Австралия изобщо отказа да гледа делото…
Глоба от австралийския съд – 315 000 долара Съдебни разходи – 200 000 долара Адвокатски хонорар – 150 000 долара Самолетни билети – 40 000 долара Наем на къща в Мелбърн – 25 000 долара
Източник: https://tennis.bg/article/edna-skupa-razhodka-kolko-struvashe-na-novak-dzhokovich-prestoiat-v-avstraliia/32047/ © Tennis.bg
Гражданскоправните „корифеи“ НЯМА да е зле да са на „ТИ“ и с наказателноправните науки, защото бая им куцат, а какъв юрист си, ако не владееш учението за престъплението и наказанието?
Чак пък на ТИ да са .. защо? Специалист по всичко е специалист по нищо. Може да имат основни познания, но не виждам никаква причина да са на ТИ с материя, с която не се занимават.
Хубава статия и аргументи, но да направим някои уточнения. Първо да попитам тези аргументи срещу пропорционалния размер дали се отнасят и за минималните адвокатски възнаграждения :-). Колегата явно е доста начетен, но се забелязва известна липса на практически процесуален опит и знания за формиране и разходване на бюджета. Съдиите действително се опитват да начислят възможно по-големи такси, за да откажат ищеца, но това не се случва по сложните дела, а по безумни искови молби на психически нестабилни ищци, с които е залят съда, и от които е видно на пръв поглед, че иска е безумен, но няма друг възможен механизъм… Покажи целия коментар »
БРАВО, ето- такива статии искам да чета в този сайт. Както се вижда, има поне един преподавател в СУ, който е и адвокат, но отделя нужното време и внимание на един доста актуален реален правен проблем. Много ми хареса начина на поднасяне на проблематиката, разглеждането и открояването на различните аргументи, с който авторът защитава тезата си и подкрепям становището му. Ето- имаме преподаватели и капацитети, които не се занимават само с политика и с уговорки- с преподаване във ВУЗ, а изследват реални правни проблеми. Категорично много ми харесва статията и е поднесена много свежо и разбираемо.
с който- с които, разбира се.
В Англия 90 процента от съдиите са неюристи, и не получават заплата(няма и пари за дрехи,, пари за ЧНГ, няма и не 20, а една заплата след напускане!)!
https://www.gov.uk/become-magistrate
В добавка-няма и държавна такса за иск, а повечето дела приключват на първа инстанция. Втора инстанция е от професионални съди ина заплата, но до тях повечето дела не стигат идзобщо.
Кой може да стане съдия в Англия-ВСЕКИ,без значение от оббразованието! https://www.gov.uk/become-magistrate/can-you-be-a-magistrate You do not need formal qualifications or legal training to become a magistrate. You will get full training for the role, and a legal adviser in court will help you with questions about the law. Age You have to be over 18 and under 65. Magistrates must retire at 70 and are normally expected to serve for at least 5 years. За да станеш съдия в Ангрия-преминаваш през оучение за съдии The training when you start will add up to about 21 hours, or 3 and a half days,… Покажи целия коментар »
В САЩ няма държавна, федерална и тн такса за иск. Можеш да предявиш иск за милиард-няма възпираща такса. Възпиращата такса е адвокатския хонорар и разноските на другата страна, но не и държавата да те възпира с абсурдни такси. Спирането на 20-те заплати при напускане и пенсиониране, спирането на неплащането на осигуровки, спирането на парите за дрехи, спирането на фантастагористимичния бонус за ЧНГ ще осигярат към 300 млн лв само от тези елементарни мерки-което показва,че изобщо не е необходима такса да се плаща от пстраните. пари има-но те се раздават неоправдано, особено в тази криза. Просто е-спиране на противоконституционните привилегии ще… Покажи целия коментар »
В цивилизования свят като кажат, че да се води дело е скъпо удоволствие, нямат предвид държавните такси, а адвокатските хонорари. И при все – там имат развити способи за извънсъдебно решаване на спорове. У нас колкото и абсурдно да прозвучи на някого всъщност българинът вярва на съда и дори високата такса не го отказва и никога не тръгва на преговори. При тези обстоятелства 4% са един ежедневен терористичен акт срещу достъпа до правосъдие.
В цивилизования свят адвокатска помощ може да получаваш иот неюрист . В англия ,чрез прецедента Mckenzie friend днес е безспо рно,че в съд можеш да бъдеш подмогана от всеки. Ако искаш-наеми кварталния месар -твой избор и отговорност, а не някой да решава вместо теб. Статистиката показва,че дело, при което страна е подмоагана от Mckenzie friend има съата успеваемост, като при защита от адвокат.
У нас е ужасно в това отношение, НПК допуска такава възможност само при определен вид родство с подсъдимите. Крайно време е това да се промени, но адвокатското лоби няма да го допусне. Тук ако не си адвокат, и за публика не те пускат. Ужасно е.
„данъчната оценка на имота, която се определя напълно своеволно от общината“. Глупости на търкалета. ДТ била висока, защото данъчната оценка била висока. Анализирай как се формира данъчната оценка и тогава си премисли отново аргументите и къде всъщност се корени част от проблема. Доста слабо изказване.
Да, съгласна съм с това твърдение, но въпреки всичко, е добре да се прочете тази статия, защото тя действа доста отрезвяващо на фона на крайното политизиране в този сайт, който би следвало да отделя 90 процента внимание именно на подобни статии, дори в тях да се съдържа подобен слаб момент, и само 10 процента отбелязване на политическа тематика. Неприятно ми е, че това съотношениет в лекс. бг, е точно обратното.
Да си дойдем на правото! След бурен уикенд на тролски страсти за Цацаров и Гешев – ето ви най-сетне дискусия за съдебна реформа, която има смисъл за всеки. Виждам няма смислен аргумент във форума за запазване на 4-те %, то и авторът всички глопутевини, които са се изговорили през годините ги е оборил. Сега новата коалиция да вземе да прочете и да седне да помисли – да, първо ще минем през ВСС, Цацров и Гешев, но после да си дойдем на думата. Колегата Ганчев, който стана зам.министър направо може да я ползва за мотиви към законопроект
Колегата прецизно е обосновал проблема с таксите и най-малкото, което може да се направи е да се сложи максимум! Това е просто задължително. Не може материалният интерес от спора да се превръща сам по себе си в пречка за предявяване на иск. Дали трябва да се гледа на правосъдието като на услуга е отделен въпрос, но таван трябва да има
И като опразни този таван бюджета, трябва да се запълва от други места, а оттам обикновено се дърпат.
Можете да проверите как всяка година съдебната власт има значително неизпълнение на заложените приходи от ДТ. Никога, ама никога тя не се издържала от такси. Не и в това смисълът. Правосъдието струва колкото струва и държавата трябва да го осигури. Самоучастието на страните във финансирането е скромно и не трябва да препятства достъпа до правосъдие. Я кажете вие колко пъти предявихте частичен иск? Колко от клиентите ви се пазарят като цигани за хонорар, защото държавата вече ги е ошушкала, за да ДТ?
Не е вярно, че никога не се е издържала. Излязоха от бюджета на съда нотариалните такси, таксите по съдебно- изпълнителните дела, които са огромни приходи. НАП 20 години отказваше незаконосъобразно да събере неплатените такси и разноски по делата, прокуратурата мълчи и нищо не казва. Съдиите и всички счетоводители сме превърнати в бирници да следим кой е внесъл такса, по правилната сметка ли са внесени. Отделно, крайно неправилно е срещу 25 лв. да се изисква съдът да поправи разпределението на ЧСИ, който за това ще вземе огромна такса в зависимост от разпределената сума, много често над 1000-15000 лв.
Просто е-парите за дрехи са 45 млн лв годишто(15 000 човека получават по около 3000 лв безотчетни и необлагаеми за дрехи) . Бонусите за ЧНГ са около 100 млн лв общо. Неплащането на осигуровки-са около 100 млн лв годишно. Приходите от такси са общо стотина милиона лв. Тоест -спирането на парите за дрехи, спирането неплащането на осигуровки, спирането на бонусите за ЧНГ ще осигурят повече пари, отколкото са таксите. Не таксите, а привилегиите са проблем. Прибавете и абсурните 20 заплати при напускане-къде другаде го има, да не би при частника да ти плаща,че си напуснал?
Колега, пропуснал си спирането на заплатите…
Като е тръгнало на леви политики: Долу таксите!
Не виждам защо с тази ирония? Такса трябва да има и има навсякъде по света – но авансово дължима и като такъв процент от материалния интерес?! Хайде холан! Българинът най-богатият ищец в целия свят и Гърция!
Очаквам следващата статия на първо място да е малко по-кратка и на второ място – да обсъжда Тарифа N: 1.
Това е специализиран правен сайт, като не ви се чете, не четете! А и явно не сте чел, съмнявам се да сте съдия, защото за какво си мислите, че се говори в статията освен за Тарифа 1? За плетката на баба ви?
А, така! Крайно време е това кожодерство, заради което целият народ води частични скове, да спре.
Доста интересен материал, браво
Каквато и такса да се определи, НАП не събира вземанията на съдебната власт и това е
Може пък няма да има такси. Тогава НАП няма да има проблем
при мен оставена без разглеждане жалбата и наказан за обида, АС- Враца изпрати на НАП и прибраха парите …..
Поддръжниците на високия рекет, пардон, държавните такси, показват завидна „йоридическа“ мисъл и логика. Значи, за един вид дела може да няма държавна такса (колко удобно, винаги за вид дела където няма и не може да се формулира материален интерес) и в този случай „това е работата на държавата“ и „това не е административна услуга“. За друг вид дела обаче, там където ясно може и се дефинира материален интерес, „ааааа, това е услуга и държавата не може ей така безплатно да раздава правосъдие“. Златни, мамини йористчета.