Разрешената употреба на сила – деяние в изпълнение на закона и на законна заповед
В последните седмици българското общество беше възмутено от излъчени по телевизията кадри с полицейско насилие. Някак встрани от общественото внимание остана фактът, че всъщност полицейските органи имат право да употребяват физическа сила и помощни средства на основание чл. 85 от ЗМВР[1]. И правилният въпрос не е „дали”, а „кога” (в кои случаи), „колко” (до каква степен) и „докога”?
За да получат тези въпроси правилен отговор, е нужно да се направи анализ на най-общото, житейски най-често прилаганото и същевременно най-рядко споменаваното в съдебната и прокурорско-следствената практика обстоятелство, изключващо обществената опасност и противоправността на вредоносното деяние. А именно: „изпълнението на закона”.
Такова проучване е необходимо и по съображение, че това обстоятелство е изследвано в правната ни литература твърде отдавна – през първата половина на ХХ в., т.е. преди повече от 70-80 г., и то при действието на старото ни законодателство, където е било усвоено в чл. 44 от Наказателния закон (НЗ) от 1896 г./отм./ След отмяната на този НЗ, е отпаднала нормативната му регламентация в Наказателния кодекс (НК), но то продължава да бъде част, елемент от системата на оправдаващите основания, създаващи непрестъпност на деянието поради неговата полезност за обществото. Възпроизведено е в значителна част от изследваните наказателни закони на други страни, като отношението към него се е развивало на законодателно, практическо и теоретично ниво, което налага поне отчасти осъвременяване на схващанията за него и у нас[2].
За изясняване предмета на изследване трябва да направим няколко уточнения. В най-широк смисъл на понятието, всяко правомерно действие или бездействие е в „изпълнение на закона”. Но деянията, разглеждани в статията, не са идентични с действията, съобразени със закона, нито дори с тези, които макар и вредоносни, са разрешени за граждани. При тези, за които иде реч тук, е налице изпълнение на определено правомощие, докато останалите са израз на законосъобразно поведение, например осъществяване на търговска дейност[3] или за тях е създадено някакво специално оправдаващо основание в НК /напр. чл., чл. 12, 12а и др. НК/. Различията са като в последиците, така и в субекта, обекта, субективните и обективни особености, т.е. в почти всички възможни белези.
Има автори[4], според които деянието, осъществено в изпълнение на закона, е „вид изпълнение на предписано в закона поведение”. Това безспорно е така, но подобно разбиране включва в себе си примерно и изпълнение на някакво договорно задължение, понеже договарянето и последиците от него са нормативно регулирани. Предмет на нашето изследване обаче са вредоносните деяния, извършени при обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността, поради това институтът ще се разглежда само на тази плоскост. С оглед предмета на изследване, ще се направи отграничение и относно субекта, ще се разгледат основно деянията, извършвани от „особен” субект, длъжностно лице, носител на някакви публични функции или орган на властта по см. на чл. 93, т. 2, предл. 2 от НК.
І. Кратък сравнителен и исторически преглед
1. Чуждестранните законодателни разрешения в разглежданата област са твърде разнообразни. В някои мюсюлмански страни, например Афганистан, вредоносното деяние, извършено в изпълнение на служебни задължения, не поражда наказателна отговорност, когато не противоречи на шериата[5]. Много от държавите (например: Албания, Киргизстан, Узбекистан, Франция и др.) предвиждат в наказателноправното си законодателство като непрестъпно и правомерно деянието, извършено в изпълнение на законни права, пълномощия и задължения. Използваните формулировки, макар и с почти идентично съдържание, са различни: изпълнение на действия, предписани или разрешени от закона (Франция), изпълнение предписания на закона (Турция), изпълнение на професионални задължения (Литва), изпълнение на служебни задължения (Киргистан, Узбекистан), действия в изпълнение на юридически дълг или законно осъществяване на права (Италия), използване на сила от оправомощени лица в съответствие със закона (Хърватска), поведение, предписано от правото или съда или осъществено от публични служители при разумно изпълнение на техните законни пълномощия, задължения или функции (НК на щата Ню Йорк)[6]. В Южна Корея са обявени за непрестъпни деянията, които са в съответствие със закона, утвърдените делови практики или не противоречат на морала.
Такива разпоредби липсват в повечето от страните от бившия източен блок, включително у нас и в Русия. Обикновено, но не винаги, този юридически пропуск се отстранява, като се ползват институтите на другите изключващи обществената опасност и противоправността обстоятелства.
2. При действието на НЗ от 1896 г. (отм.), изследваните обстоятелства са били обективирани в чл. 44. Според този текст, „не е престъпно онова обстоятелство, което е извършено в изпълнение на закона”. Съдържанието на термина „престъпно” според тогавашните разбирания[7] е съвсем близко до сегашните понятия „общественоопасно” и „противоправно”. Още тогава е съществувало схващането, че това е едно така „саморазбираемо правно положение, че се явява излишно неговото вписване в закона…”[8]. И без изричното му предвиждане в наказателния закон, то би имало същата сила и важимост. Последващите законодателни решения споделят това разбиране. При отмяната на НЗ от 1896 г. и приемането на НЗ от 1951 г. (отм.), текстът не е възпроизведен там, нито в НК от 1956 г. (отм.) и сега действащия НК.
3. Противоправността е производният, юридически израз на обществената опасност. Има обективен характер и според сегашните схващания, представлява „противоречие на деянието с установената правна забрана за неговото извършване, отразяваща отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаването на която, е предвидено принудително налагане на определени санкционни последици за извършителя”[9]. Когато деянието е в изпълнение на закона и осъществява определена правна норма в допустимите рамки, то не може да бъде нито общественоопасно, нито противоправно, дори формално да осъществява определен състав на престъпление, предвидено в Особената част на НК. Това е така, защото правните норми съществуват обективно и действията се извършват в границите на техните задължителни предписания. Примерите са изключително много: от дейността на правоохранителните органи, в съдебното изпълнение, администрацията и пр. Вероятно, освен подразбирането и очевидността, именно прекомерната обхватност и многообразие на възможностите са допълнителен аргумент за неуреждането на обстоятелството в НК.
Понятието закон тук следва да се тълкува разширително, като се разбират всички нормативни актове – както закони, така и издадени на основание на тях правилници, наредби, устави и др. За да бъде оправдано, деянието трябва да е извършено в пълно съответствие с нормативните изисквания.
Все пак, да се твърди, че хипотези на института изобщо и напълно отсъстват от действащия НК би било пресилено. Винаги, когато деянията при неизбежна отбрана, задържане на престъпник, крайна необходимост и оправдан риск[10] (чл. 12, 12а, 13, 13а НК) се извършват от орган на властта, се основават и на някакво правило, съдържащо се в специален закон. Но преценката, дали съответното вредоносно деяние е престъпно, се прави преди всичко по „общите правила” на НК, а специалните норми се съобразяват допълнително[11]. Освен това в НК съществува и текстът на чл. 12б, регулиращ дейността на служителя под прикритие, чиито действия не са общественоопасни, когато са извършени в рамките на законовите му правомощия. Но този служител на практика има правото да извършва деяние, формално осъществяващо обективните белези на престъпление, за да спечели доверието на контролираното лице, да се внедри в някаква престъпна организация, за да добие ценна информация. Поради това, неговото деяние е твърде специфично, отклонява се в известна степен от общите правила и съвсем основателно е уредено с нарочна правна норма в НК[12].
IІ. Особености на правоотношението, което се създава при извършване на деянието и условия за неговата допустимост
1. Подобно на хипотезите при останалите обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността, при извършване на деяние в изпълнение на закона изобщо не се поражда наказателно правоотношение. Все пак, правната връзка между държавата и дееца в такива случаи има някои особености. Държавата, за разлика от сходните ситуации, не е пасивна. Тя не само не се противопоставя, но напротив, създава условия за изпълнение функциите на дееца и дори да са вредоносни, му ги възлага, като дори и го задължава, изисква от него да ги осъществи чрез предвиждане на санкция при неизпълнение. Деецът, от своя страна, не просто разполага със субективното право да извърши това деяние, но е длъжен да го направи под страх от наказание. Неизпълнението на това задължение би съставлявало нарушение на служебните му обязаности, административно нарушение или дори престъпление, което би породило неблагоприятни за него последици в съответствие с конкретиката на случая. Съответно, можем да определим това правоотношение като „публично”, защото при него страните не са равнопоставени.
2. Първата предпоставка за допустимост на разглежданото деяние е то да попада, да е в кръга на предоставените на дееца правомощия – да има той правото да го извърши при наличие на определени условия по силата на изрична правна норма, възпроизведена в съответния закон или подзаконов нормативен акт.
Условията за допустимост на всички деяния, извършвани при наличие на оправдаващи основания, се формират от първият основен принцип, приложим за всяко едно от тях – този на необходимостта. Най-накратко той предпоставя наличието на някаква обективна причина, вследствие на която вредоносното поведение е разрешено с оглед предотвратяване на по-големи щети (или постигане на друг значим общественополезен резултат, както е при определени хипотези на оправдания риск). Тази „причина” се състои от две съставки, които трябва да са налични, при това в условията на кумулативност. Първата от тях винаги е нуждата от прилагане на сила за постигане на определена законова цел. В нормативните актове, регулиращи дейността на силовите държавни структури, най-често тя се определя като „абсолютна необходимост” (вж. напр. чл. 85, ал. 1 ЗМВР, според който употребата на сила и помощни средства е възможно „само когато това е абсолютно необходимо…”). Тази „необходимост” е в зависимост от конкретната обстановка и до немалка степен е въпрос на субективна преценка. Изискването кореспондира с текста на чл. 2, параграф 2 от ЕКПЧ, който го свързва със защита на хората от незаконно насилие, законни мерки за потушаване на бунтове или метежи и др. Съвременното разбиране на това понятие предполага многопластова преценка на фактическата и правна ситуация в нейните юридически, етични, социални и пр. аспекти във всеки конкретен случай. „Необходимостта” задължително предполага освен наличието на „неотложна обществена необходимост”, също така и преследване на някаква легитимна цел, идентична с допустимите ограничения на съответните права, свободи и защитени интереси. И накрая, разглежданата „абсолютна необходимост“ означава, че не са налице никакви други невредоносни способи за постигане на целите на закона или техните възможности са изчерпани.
Тези „легитимни цели” са свързани с опазване на живота, здравето и собствеността на гражданите, на обществения ред и изобщо с осъществяване на някои основни функции на държавата като цяло. Но тяхното постигане чрез употреба на сила е разрешено в точно определени случаи, изрично посочени в законите, където са изброени изчерпателно. Именно тези случаи, съставляващи някакви обективни ситуации, са втората кумулативно изискуема предпоставка, допускаща употреба на сила или друго вредоносно поведение от държавен орган. Такива например са определените в чл. 85 от ЗМВР: противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане; групови нарушения на обществения ред; конвоиране на лице. Други възможни обстоятелства, посочени в същия законов текст, като случаите на отблъскване на различни противоправни нападения или задържане на лица, кореспондират със споменатите по-горе, уредени в НК, обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието и преимуществено се регулират от нормите на НК.
Съществуват случаи, при които употребата на сила не е изрично прогласена в закона, но произтича от самото естество на определени функции на някои държавни органи. Такъв пример може да се даде с дейността на съдебния изпълнител по принудително отнемане на вещи. Но и тук въпросът отново опира до необходимост, защото винаги е възможно изпълнението да се осъществи доброволно. А за органите, задължени да съдействат на съдебния изпълнител, има създадени нарочни норми в специалните закони, оправомощаващи ги да използват сила – освобождаване на незаконно заети обекти, ако им е разпоредено от компетентен орган или оказване съдействие на други държавни органи, длъжностни лица или европейски комисари (отново чл. 85, ал. 1, т. 4 и 9 ЗМВР). В такива хипотези субектът на деянието действа при сложен фактически състав, за който се прилагат и правилата на разгледаното по-долу деяние в изпълнение на законна заповед. Други подобни са случаите на претърсване и изземване по НПК, обиските по НПК и специалните закони, изпълнението на наказание лишаване от свобода и пр.[13]
Други основания за допустимост на деянието (с някои изключения – при масови безредици, когато са изчерпани всички средства) са свързани с особеностите на личността, срещу която се прилага сила. Нейното използване е изключено против видимо малолетни и бременни жени. В случая условието е определено отрицателно и смисълът му се извежда чрез тълкуване по аргумент на противното – „допустимо е използване на сила и помощни средства срещу непълнолетни и пълнолетни лица, и жени, които не са бременни”.
Следващо изключение, преграждащо допустимостта на деянието, е валидно само за прилагане на животозастрашаваща сила с цел задържане или предотвратяване бягството на лице, извършващо или извършило ненасилствено деяние, ако лицето не представлява опасност за живота и здравето на другиго. Но е възможно в специалните закони, регламентиращи съответната дейност да се предвиждат и други ограничения. Всички те произтичат от принципа на необходимостта, съставляват негов по-прецизен израз в съответствие с обществените отношения, регулирани от особения закон.
И накрая, прилагането на сила се допуска винаги и само след предупреждение, освен при внезапни нападения и освобождаване на заложници. Но на практика и при тези хипотези се отправя предупреждение, стига това да е възможно. Предупреждението всъщност е един от способите за предотвратяване противоправното поведение на лицата и неспазването му е един от факторите, които се съобразяват при преценката, налице ли е „абсолютната необходимост” от прилагане на сила.
IІІ. Анализ на деянието в изпълнение на закона и на правомерна (законна) заповед
1. Деянието в изпълнение на закона
1.1. От обективна страна, това деяние съставлява осъществяване на някаква правнорегулирана дейност. Обичайно, то се извършва чрез действие, освен при някои особени хипотези. Проявните форми са изключително много, но преимуществено предполагат употребата на сила. Понятието „сила” тук има многопластов смисъл. То може да означава обикновено ползване на чисто физическа сила, прилагане на оперативни техники (специализирани удари и хватки) от бойно-приложните спортове, помощни средства (белезници, палки и др.) и дори оръжие. Разрешеното вредоносно поведение може да се изразява и в определени посегателства срещу собствеността, например повреждане на входна врата при принудителен въвод в имот. По естеството и същността си, е необходимо чрез деянието да се постига именно предвиденият в закона и целен от правната норма резултат. По отношение на увреждането са възможни две хипотези. Според първата от тях, то е заложено в самото изпълнение на дейността[14]. При втората, увреждането е предвидено субсидиарно, когато е невъзможно изпълнението на закона по невредоносен начин и се доближава по режим до този на крайната необходимост или неизбежната отбрана.
Тук отново трябва да направим важна отлика. Обичайно, дейността в изпълнение на закона в изследвания аспект, не е такава на обикновено материално изпълнение. Например, съдебен изпълнител извършва въвод във владение по чл. 522, ал. 1 от ГПК. За това е необходимо да се отвори заключената врата на имота. Наетият за целта ключар не осъществява вредоносна, но разрешена дейност в изпълнение на закона, такава осъществява съдебният изпълнител.
1.2. Обект на изследваните деяния са обществените отношения, свързани с нормалното и законосъобразно функциониране на държавата и обществото, и свързаните с тях правоотношения, уредени от съответния нормативен акт, съответно заповедта, в изпълнение на която се осъществява дейността.
1.3. Субект на тези деяния е някакво длъжностно лице, компетентен орган. Преимуществено това е държавен служител, орган на власт, но може и да е друго лице, на което по силата на нормативен акт, са предоставени определени правомощия и публични функции (при т.н. „концесия на обществени служби”), например, частен съдебен изпълнител, нотариус, частен охранител, „ловци на глави” и призовкари в някои американски щати и др.
1.4. Деянието в изпълнение на закона е обективно полезно и правомерно. Поради това, субективните му елементи не би следвало да имат отношение към пораждането на отговорност от неговото осъществяване за дееца или нейното отсъствие. На практика обаче, деецът винаги цели, желае изпълнението, осъществяването на законовото предписание и постигането на резултата, визиран там. Нещо повече – понеже става въпрос за правомощие, изпълнението му е задължително за деецаа. Неизпълнението е свързано с някакви санкционни последици за субекта на деянието, били те с наказателноправен, административен, дисциплинарен или граждански характер.
1.5.1. Времевите рамки на деянието по традиция се изследват заедно с неговите предели, макар и, както ще видим по-надолу, да нямат съществено касателство помежду си. Тези рамки се определят от условията за допустимост и тяхното начало се поставя от развитието на конкретната ситуация, в която, при наличието на някое от законовите основания, разгледани по-горе, се прояви и абсолютната необходимост от прилагане на сила. Във всички случаи, при които предупреждението за нейното използване е задължително, началният момент го следхожда. Крайният момент съвпада с отпадане на необходимостта от приложението на тази сила, който настъпва, както го определя чл. 86, ал. 5 ЗМВР, „незабавно след постигане на законната му цел”.
1.5.2. Пределите на вредоносното деяние, извършено в изпълнение на закона, в които то е правомерно, се определят от втория основен принцип, регулиращ вредоносните общественополезни деяния – този на пропорционалността. Чрез него се преценяват позволените рамки, в които деянието запазва своята обществена полезност. Накратко този принцип може да се определи като съобразяване на разрешеното вредоносно поведение с характера и степента на засегнатия интерес, интензитета на това засягане, особеностите на случая от обективна страна и др. Спазването на пропорционалността е специфична правозащитна мяра между баланса на преследваната легитимна цел и средствата за нейното постигане. През призмата на изискването за пропорционалност, „необходимо” не е само „нужно”, а поведение, което в оптимална степен, по най-подходящия начин балансира между индивидуалните права и обществения интерес. По своя характер и интензивност то трябва да е разумно, релевантно и достатъчно за постигане на легитимната цел, която преследва.
Пределите на деянието зависят преди всичко от границите на правомощията на дееца. Това особено сполучливо е определено в ст. (чл.) 30.1 от НК на Литва, според който „лицето не подлежи на отговорност по този Кодекс за причинени вреди при изпълнение на професионалните си задължения, ако при това то не е превишило пълномощията си, установени в законите и другите правни актове”. Нашият чл. 12б от НК също съвсем ясно определя, че действията са оправдани само когато деецът е действал „в рамките на определените му правомощия по закон”. Какви точно са те, е посочено в конкретния закон, регламентиращ неговите функции.
Правомерността при изпълнение на законна заповед обхваща и границите, определени от самата заповед.
И за двете деяния, е необходимо увреждането да е целесъобразно, да бъде наистина необходимо за изпълнение на конкретната задача, а не самоцелно. Нормативна разпоредба в този смисъл се съдържа в законодателството на Мексико – чл. 15, п. VІ от НК, който постановява, че „не се явяват престъпни действия или бездействия, извършени в изпълнение на юридически дълг или осъществяване на права, ако съществува разумна необходимост от избраните средства за изпълнение на дълга или осъществяване на правото и деянието не е осъществено с единствената цел да се причини вреда на друго лице“.
Обикновено, в специалните нормативни актове има текстове, чрез които са дадени някакви указания за позволените лимити на разглежданото деяние. Например чл. 86, ал. 2 от ЗМВР разпорежда, че изполването на сила и помощни средства „се съобразява с с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя”, а ал. 4 на същия текст задължава да се „вземат всички мерки за опазване живота и здравето на лицата, срещу които са насочени.” При използване на оръжие полицейските органи са длъжни да направят всичко възможно да запазят живота на лицето, срещу което е насочено, и да не застрашават живота и здравето на други лица (чл. 87, ал. 2 ЗМВР). Сходно с тезата, която развихме по-горе (при анализа на предпоставките за допустимост), за тези особени правила също може да се приеме, че по своето естество изясняват и прецизират принципа на пропорционалността в съответствие със спецификите на регулираната дейност.
Разбира се, не било допустимо, чрез деянието да се нанасят щети, които да са по-големи от предотвратените, нито да се създава опасност от настъпване на обществено бедствие, екологична катастрофа или други тежки последици.
Важно е да се подчертае, че за предели на деянието и тяхното превишаване може да се мисли единствено, когато при извършването му са били налични предпоставите за неговата допустимост и е осъществено във времевите рамки, очертани по-горе. В противен случай изобщо не може да се говори за деяние от кръга на изследваното, съответно и за неговите граници.
1.6. Мнимо изпълнение на закона и на законна заповед
Възможно е при осъществяване на дейността в изпълнение на закона или на правомерна заповед, деецът неправилно да възприема, че определено деяние се обхваща от тях. Грешката относно разрешеността му ще доведе до „мнимо” изпълнение на закона и (или) на правомерна заповед или до неправилна оценка на пределите му, вследствие на което те са превишени, или до мнимо превишаване на пределите им – обратна грешка (която обаче не засяга правомерността на деянието). От практическа гледна точка е най-вероятно това да се случи при отсъствие на някоя от предпоставките за допустимост на деянието, за която деецът неправилно счита, че е налична или, отново неправилно, погрешно не разбира, че са изтекли времевите му граници. Такова деяние ще е общественоопасно и противоправно. Макар последиците да са еднакви, обсъжданата грешка не е еквивалентна с тази по чл. 14, ал. 1 от НК, защото не е свързана с незнаене на фактически обстоятелства от състава на престъплението, очертан в особената част на НК.
Тук деецът неправилно приема за съществуващи всички основания за осъществяване на деянието, като погрешно счита, че то е правомерно и общественополезно. Той греши относно „общият състав” на престъплението, предвиден в чл. 9 от НК, като не отчита неговата обществена опасност. Затова в случая се говори за т.н. „грешка с правото” на извършването му [15] (да не се бърка с юридическата грешка). Също като при чл. 14, ал. 1 НК и тази грешка изключва умисъла и оставя отворен въпроса за непредпазливостта, отговорност за която се носи само в изрично предвидените от наказателния закон случаи. При положение, че грешката не е свързана с незнаене на закона (за познаването на който съществува необорима законова презумпция) и е извинима, деецът няма да носи нито наказателна, нито гражданска отговорност, поради липса на субективна страна. Следователно, по отношение на мнимото изпълнение, не се констатират съществени различия с останалите сродни обстоятелства.
1. 7. Неуспешно изпълнение на закона или на правомерна заповед
Успешността принципно не е определящ критерий за правомерността на деянието в изпълнение на закона или на правомерна заповед. Въпреки това, съществуват хипотези, при които неосъществяването на резултата може да породи отговорност. Това е възможно, когато при осъществяване на дейността, виновно бъде допуснато някакво нарушение на нормативен акт или правновалидна заповед, определящи начина на осъществяване на съответната дейност, чиято последица е разглежданият неуспех (например, бягство на конвоирано лице, осъществено поради неспазване на съответните инструкции за конвойната дейност). Отговорността ще бъде обусловена от вида обществени отношения и характера на засягането им.
1.8. Последици от превишаване пределите на закона или заповедта
Деянието, осъществено в изпълнение на закона или в изпълнение на правомерна служебна заповед, е необщественоопасно и непротивоправно. Няма да породи за дееца никакви неблагоприятни наказателно- или гражданскоправни последици. Когато обаче излезе извън очертаните от закона, съответно заповедта, граници, то губи своята обществена полезност. Такова деяние е общественоопасно. При положение, че виновно осъществява състав на престъпление, предвиден в Особената част на НК, деецът ще бъде подведен под наказателна отговорност.
В нашия НК липсват особени състави, формулиращи отговорността на дееца в такива ситуации. Същевременно, очакванията на обществото към субектите на такива деяния са твърде високи. Въпреки това би било редно правомерната цел, поради която е извършено деянието да се приема за намаляваща вината. Което да се съобразява при индивидуализацията на наказанието.
Обикновено, при изпълнение на служебните си задължения лицата действат под стрес, при липса на достатъчно време за преценка на действията си. Поради това, не е съвсем справедливо да им бъде търсена отговорност за осъществяване на деянието, когато от субективна страна то е извършено при някоя от непредпазливите форми на вината. Освен това, отговорност би следвало да се ангажира само когато пределите на деянието са превишени явно – ясно, очевидно и извън всякакво съмнение. За да се постигне обаче такава справедливост, са необходими законодателни изменения.
Когато сме изправени пред деяние с по-ниска степен на обществена опасност, е възможно то да обуслови административни и/или дисциплинарни санкционни последици.
В случай, че не са налице предпоставките за допустимост на вредоносното деяние в изпълнение на закона (при което такова всъщност отсъства), както и когато са надвишени неговите предели, е възможно в някои случаи да се налични някои квалифициращи белези, които да ангажират по-тежка наказуемост за извършителя, например причиняване на телесна повреда по чл. 131, ал. 1, т. 2 от НК.
При наличие на вреди, ще се ангажира и гражданската отговорност по общите правила. Когато деецът е държавен или общински служител, в определени случаи, гражданските последици ще бъдат възложени на държавата[16], съответно общината, за които е възможно, при наличие на определени предпоставки, да имат право на регресна претенция към служителя си. Когато деянието е извършено от „частно лице”, е възможно да бъде ангажирана отговорността на работодателя му. При наличие на договор за застраховка, предвиждащ застрахователно събитие от този вид, е възможно обезвредата да се понесе от застрахователя, който, от своя страна, също би могъл да има регресна претенция срещу деликвента, при положение, че има условия за това.
Относно гражданската отговорност от непозволено увреждане вследствие деяние, извършено от субект, държавен или общински служител, има някои особености. Възможно е, такова деяние, макар и да не е изрично обявено за незаконосъобразно, да осъществява по различни причини предвидените в ЗОДОВ хипотези. Отговорността на държавата и общините по този закон е обективна, следователно не е необходимо деликвентът да е действал виновно при нанасянето на вредата, за да се породи задължение на учрежденията за компенсация на щетата. При наличие на такива предпоставки, общият ред не е приложим и производството се развива по особения ред, предвиден в този закон. Като е възможно в определени случаи заплатеното от държавата обезщетение да се търси от деликвента по реда на регресната отговорност.
Когато едновременно с деянието, осъществено в изпълнение на закона или на правомерна заповед, деецът извърши друго общественоопасно деяние, попадащо извън обхватните предели на закона или заповедта, за него ще се следва понасяне на съответната отговорност по предвидения от закона ред, като в някои случаи длъжностното качество на дееца може да обуслови по-тежка квалификация или по-тежко по вид и/или размер наказание в процеса на индивидуализация на същото. При наличието на предвидените в наказателния закон предпоставки е възможно да се осъществи в идеална или реална съвкупност състав и на някое друго престъпление, например по служба.
Изводите, които можем да направим тук са, че това обстоятелство неправилно е отпаднало от нормативната регулация на НК.
2. Изпълнение на правомерна заповед
В българския език понятието заповед[17] (същ. нар., ж. р., ед. ч.) има няколко значения:
2.1. Официално, устно или писмено назовано действие, което трябва да се изпълни непременно; разпореждане, нареждане.
2.2. Документ с писмено нареждане.
В юридически смисъл, първото значение е относно едностранно властническо волеизявление към конкретен адресат – лице или група от лица. Второто значение, обикновено е за някакво частно проявление на първото или правна повеля, издадена от компетентен орган и създаваща задължителни правила за поведение на неопределен кръг от лица. В този случай, заповедта има характера на нормативен акт, закон в широкия смисъл на думата. Деянието, извършено в изпълнение на такава заповед, е еквивалентно на деяние в изпълнение на закона и за него не се прилагат особените правила относно деянието в изпълнение на заповед. Затова и по-долу разглеждаме деянието в изпълнение на законна заповед като такова, осъществено според първото значение на този термин.
Споделеното относно „саморазбираемостта” на липсата на обществена опасност и противоправност на деянието, осъществено в изпълнение на закона, важи напълно и за това, извършено при изпълнение на правомерна заповед. Чл. 44 от НЗ от 1896 г. /отм./говори за непрестъпност при изпълнение на служебна заповед, която не налага очевидно престъпление, без да сочи дали същата е правомерна или не. НЗ от 1949 г/отм./ в чл. 10 е изключвал отговорността за изпълнение на всяка заповед, като я е възлагал на началника (след отмяната на този закон през 1956 г., е преустановена регламентацията на това обстоятелство в наказателен закон).
Действащият чл. 16 от НК, подобно на законодателните разпореждания в преимуществена част от държавите по света[18], урежда само изпълнението на неправомерна заповед, което е обстоятелство, изключващо вината и е извън предмета на настоящото изследване. Наистина, мястото на този текст в нашия НК (сред останалите обстоятелства, обосноваващи непрестъпността на деянието) и неговият смисъл, позволяват чрез тълкуване, по аргумента на по-силното основание, да се изведе неотговорността на дееца при изпълнение на правомерна заповед. В много от държавите (Русия, Армения, Беларус, Казахстан), уредбата е сродна на тази по НЗ от 1896 г. (отм)., т.е. обща и за двете непрестъпни обстоятелства. Например, в ст. (чл.) 40 от НК на Азербайджан[19], се обявява за непрестъпно деянието, извършено от лице в изпълнение на задължителна за него заповед или разпореждане, отдадени по съответния ред. Отговорността се възлага на далия заповедта и се въвеждат някои изключения, засягащи субективната страна, които биха обосновали наказателна отговорност. Макар и по-рядко, има страни, примерно Киргизстан, където има текст – ст. (чл.) 39.1 от НК, уреждащ специално правомерността на такова деяние, а изключенията са посочени отделно, в други алинеи.
Отдаването и изпълнението на заповеди е правнорегламентирана дейност. Тежестта на предвиждане на последиците от тях лежи върху даващия заповедта. За да бъде правомерна, заповедта трябва да отговаря на определени изисквания в условията на кумулативност. Тя трябва да бъде издадена в изпълнение на някакъв нормативен акт. Между разпореждащия и изпълняващия, в преимуществената част от случаите, трябва да съществува служебна йерархична субординация. Необходимо е да бъде дадена от компетентен орган, облечена в изискуемата форма (външно редовна) и по предвидения от закона ред. Съдържанието ѝ трябва да е свързано с изпълнението на служебни задължения, да е в кръга на службата. Необходимо е да бъде законна както по същество, така и по форма.
В страните от бившата ОНД, законодателството обявява за непрестъпно вредоносното изпълнение на задължителна заповед, отдадена по съответния ред. Деянието, осъществено в изпълнение на такава заповед, при спазване на разпоредителната ѝ част и всички законови изисквания, се явява общественополезно и правомерно. Изследваните законодателства не сочат за изпълнение на заповед от коя точно сфера се прилагат правилата за неотговорност. Нашият интерес е свързан с длъжностните лица и органите на властта, но се е наложило разширително тълкуване[20], според което, правилата са приложими и за изпълнение на заповед, например, в търговска или обществена организация. По тези съображения, в някои държави, като например Македония и Босна и Херцеговина, се оправдава изпълнение на заповед във въоръжените сили, а в Италия – само в публичната сфера[21].
По своето естество и същност, изпълнението на правомерна заповед е едно от проявленията на дейността в изпълнение на закона. Това е така, защото самата заповед е издадена по предвидения от закона ред и на основание нормативен акт. Деянието, което се осъществява при изпълнението ѝ, е в изпълнение именно на този закон или – издаден въз основа на такъв – правилник, наредба, устав и пр. Затова споделеното по-горе е валидно и тук.
Някои изводи
Представеният кратък анализ схематично очертава някои основни белези на деянието в изпълнение на закона. Надяваме се да послужи като повод и отправна точка за нови изследвания и научно-практически дебати по темата. Не би било зле тя да влезе в програмите на различните ВУЗ-ове, обучаващи студенти по специалността право, като и в училищата и школите, подготвящи кадри за силовите ни ведомства. Много добре би било същото да стане обект на отделно, самостоятелно изследване с монографична задълбоченост.
Изследването показва, че оправдаващото обстоятелство „изпълнение на закона” или „на законна заповед” има отношение и в различна степен оказва влияние върху разрешаването на проблематиката, свързана с останалите обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието, в НК или извън него. Всички те действат като една единна, взаимосвързана система. Желателно е, в духа на нашата законодателна традиция тази система да бъде доразвита чрез допълнение в НК[22], регулиращо най-общо изследваното деяние и неговите предели. Така ще се разреши по един ясен и недвусмислен начин проблемът с вредоносното му изпълнение, позволенията, създавани с подзаконови нормативни актове, определени случаи на увреждащи действия със съгласие на пострадал, неотложни медицински дейности…
Тъй-като разискваме „най-общото” оправдателно основание, по-правилно ми се струва то да бъде възпроизведено в чл. 12 от НК, като останалите уредени там обстоятелства получат съответни по-големи номера. Но с оглед удобство и законодателна икономия е възможно създаването на нов чл. 13б в НК, уреждащ неговите хипотези, който да има следното съдържание:
ал. 1 Не е общественоопасно (или правомерно е) деянието, което е извършено от лице в изпълнение на закона или на законна заповед, издадена по установения ред, когато деецът е действал в рамките на определените му по закон правомощия.”[23]
ал. 2 Рамките на правомощията по закон са превишени, когато има явно несъответствие между причинените от деянието вреди и неговата цел, както и когато причинените вреди са по-големи от предотвратените или с деянието е създадена опасност от настъпване на обществено бедствие, екологична катастрофа или други тежки последици. Отговорност се носи само за умишлено[24] превишаване на законовите правомощия.
[1] За онагледяване на постановките в изследването ще се използват преимуществено текстове от ЗМВР по две основни причини. Непосредствен повод за тази публикация е именно действия на служители от това министерство. Освен това, в ЗМВР материята за прилагане на сила и принуда е регламентирана най-подробно. В усройствените актове на останалите „силови” ведомства регулацията е по-повърхностна.
[2] Порди съотнасянето и преценката за прилагане на тези правни решениу у нас, например поглъщането на оправдания риск, осъществяването на свое право и др. от деянието в изпълнение на закона.
[3] Както ще видим по-долу, има системи при които това е точно обратно. Нашето разбиране е изложено в този см. с оглед предмета и целта на изследването с цел стесняването му. Противоположното би ги разширило прекомерно /вж. в текста/.
[4] Петрова Ц. . Целта като субективен елемент на престъпното деяние. Правна мисъл 2012, бр. 2 , с. 70.
[5] В НК на Афганистан се урежда и родителската и възпитателна власт, подобно на НЗ от 1896 г. отм.
[6] При сравнителния анализ на чуждите наказателноправни решения по темата виждаме симбиотичната връзка м-у рисковото деяние и това в изпълнение на закона.
[7] Вж Долапчиев Н. Наказателно право. Сф: Издателство на БАН – 1994 г.., с. 234.
[8] Долапчиев Н. Цит. съч., с. 236.
[9] Стойнов А. Наказателно право ОЧ. Сф: Сиела-1999 ., с. 239.
[10] Вж. повече за тези деяния в по-новите произведения на Велчев Б. По някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК. Сф: Сиела- 2021 г.; Велчев Ж. Задържане на лице извършило престъпление – чл. 12а от Наказателния кодекс. Велико Търново: “Фабер”.-2018; Германов Г. „Гражданският арест” в Лекс. Бг на 11. 01. 2021 г., достъпна на https://news.lex.bg/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b0%d1%80%d0%b5%d1%81%d1%82/, както и по-ранните, „класически“ разработки по темата, цитирани от тези автори.
[11] Вж. т. 10 от П 12/ 29. 11. 1973 г. Пл
[12] Вж. по-подр. изследването на Германов Г. Деянието на служител под прикритие. Сф: Сиела- 2019 г.
[13] Към тези проявни форми на разглежданото деяние, проф. Долапчиев добавя и други, като принудителното обеззаразяване и ваксинация, изолирането/карантинирането/ на заразно болни и дори предизвикването на изкуствено помятане от лекар. Сходно е положението и с принудителното лечение на някои заболявания.
[14] Напр. в процедурите по реализиране на наказателна или дисциплинарна отговорност, принудителни административни мерки и др.
[15] За грешката с такова естество вж. повече при Долапчиев Н. Цит. съч. с. 296, Ненов И. Наказателно право Об. Ч. кн. ІІ, с 74 и с. 121. Сф: Софи-Р-1992 и Германов Г. Цит Деянието…, с. 228-229 и бел. п. Л. 481.
[16] В хипотезите на ЗОДОВ отговорността на държавата и общините е обективна.
[17] Онлайн Тълковен речник.
[18] Освобождаването от отговорност за неизпълнение на явно неправомерна служебна заповед се е наложило непосредствено след Втората световна война ,във връзка с извършените тогава престъпления против мира и човечеството. Защитната теза на повечето от нацистите по време на Нюрнбергския процес се основава на изпълнението на заповед. Тезисът е бил възприет и от Токийския трибунал, международните трибунали за б. Югославия, Руанда, Римския статут на МНС и др. Приета е резолюция №95 І на Генералната асамблея на ООН от 1951 г. ,с която се потвърждават принципите на Нюрнбергския трибунал. Тематиката е поставена на внимание още от Таганцев, вж. за подробности при Додонов В. Сравнительное уголовное право. Общая ч. Москва – Юрлитинформ, 2010, с. 232.
[19] Текстът е идентичен за повечето страни от ОНД, вкл. горепосочените.
[20] Вж. при Додонов А. Цит. съч., с. 234, 235.
[21] Тези изключения са по-скоро за случаите относно изпълнение на заповед, която не е явно незаконна.
[22] Предложението съвсем не е ново, нито преобладаващата част от аргументите. Вж Гиргинов А. Неизбежна отбрана и крайна необходимост. Сф: Сиби – 1995, с. 183. Неговите съображения произтичат от необходимостта за регламентиране в НК на вредоносните деяния, позволени от подзаконови нормативни актове, което съвпада с един от изложените тук аргументи. Предложението му обаче в крайна сметка е – това обстоятелство да се обяви за „непрестъпно”/вж. с. 184/. Но основанията за „непрестъпност” на едно деяние са твърде много и така не би се изяснила легално същността на разглежданото правно явление.
[23] Възможно е в същата норма да се уредят и хипотезите на извинително изпълнение на неправомерна заповед /чл. 16 НК/. Подобни текстове се съдържат в много наказателни закони на други държави. Редакционно най-добре звучи този в НК на Албания, чл. 20. 1. „Лице не носи наказателна отговорност, ако действа, за да упражни свои права или изпълни дълг, определен от закона или заповед от компетентен орган, освен ако заповедта е явно неправомерна.”
Ал. 2. .” Когато престъпното деяние е извършено поради неправомерна заповед, отговорност за него носи лицето, което я е издало.”
Тази хипотеза обаче изключва отговорността поради липса на вина. Аргументите в полза на такова законодателно разрешение са, че „стегнато”, кратко и ясно се уреждат множество хипотези, вкл. осъществяването на „свое право”, ангажира се отговорността на издателя на неправомерната заповед, без да е необходимо да се използва теоретично изведения институт на „посредственото извършителство”, който също не е уреден в нашия НК. Действително, по този начин в един законов текст се извеждат оправдаващи и извиняващи обстоятелства, което не кореспондира с действащия НК, но това не противоречи на нашата традиция. Подобна е регламентацията в посочения чл. 44 от НЗ от 1896 г. /отм./, който все още е такъв с „най-дълъг активен живот”-55 г.
[24] Изключването на отговорността за непредпазливо превишаване пределите на деянието вече е усвоено в нашия НК- вх. чл12а, ал. 2 НК. Желателно е то да се предвиди и в института на неизбежната отбрана чрез съответното допълнение в чл. 12 НК.
48
Коментирайте
Съгласен съм изцяло. Не е уместно една и съща редакция да се предлага едва ли на за всички обстоятелства по чл.12-13а от НК. Някак си не звучи сериозно, а и изпълнението на закона (при законната заповед е различно) по-скоро може да бъде уредено на друга плоскост, защото то винаги (по презумпция) е превомерно и няма логика при него въобще да се говори за обществена опасност. Така ми се струва!
Всички деяния, извършени при обстоятелства, изключващи обществената опасност са в крайна сметка „правомерни“ в някаква степен/освен неутралните, като самоувреждането/. Докато не бъдат превишени техните предели. Когато стават „опасни, вредни за обществото“ и съответно – неправомерни. В конкретния случай презумпцията е така да се каже „оборима“. Най-същественото обаче е да има разговор по темата, все пак истината се ражда в спора. След което да бъде приложена. :))
Всички тези деяния се отнасят като „частно към общо“ и са рискови по естеството си. Логично е да са разрешени в предели, които са близки /в монографията, мисля, че е изписано/. За „служителят“ е ползван УК на Казахстан. Авторът не обявява предложенията за „окончателни“, а ги анонсира като основание, база за дискусия. В която да се намерят най-правилните решения. За изграждането на цялостна система на деянията, извършени при оправдателни основания.
Аз мисля, че няма нищо рисково в изпълнението на закона.
То е ex lege правомерно засягане на нечии права, при което липсва каквото и да било съотношение между характер и вероятност на алтернативните резултат – положителен или отрицателен, каквото е приетото определение за риска. Да се твърди противното е в явно противоречие с понятието за риск в нашето право и представлява някаква форма на логически волунтаризъм.
Впрочев, запитах се дали УК на Казахстан от 2014г. не е писан на основата на УК на Русия от 1997г.?
Нека не се връщаме чак толкова към К. Маркс… :)) За да бъде оправдано едно вредоносно деяние, то трябва да е полезно, да бъде необходимо и пропорционално. Позволено е само когато чрез него се цели постигане на някакъв положителен резултат или отбягване на вредни последици, при липса на невредоносни алтернативи /с изключение, може би на неизбежната отбрана/. Иначе отсъства „абсолютната необходимост“. Но постигането на тази цел е в зависимост от условия, част от които извън волята и възможностите на дееца. В този смисъл рисковият елемент присъства винаги. Основанията, водещи до непрестъпност са СИСТЕМА, именно така би следвало да се разбират… Покажи целия коментар »
Тоест бидейки система, всички тези основания се приравняват на оправдания риск!? Дискусия в такава подвеждаща посока няма да е чак толкова ползотворна…
А абсолютната необходимост отсъства освен при неизбежната отбрана (със сигурност), но и при оправдания стопански риск (по дефиниция) и при деянието на служителя под прикритие (de lege lata).
Освен това мисля че се смесват различни понятия – субсидиарност и оправдан риск!
Малко ограничено, стеснително подхождате…:) И не сте разбрали правилно, вероятно защото не съм се изразил добре. Система си е, така трябва да се разбира и прилага. Например една КН, която е „неуспешна“, вече НЕ е КН. Но е възможно да бъде оправдана на осн. ОР, защитата против стопанина е НО, ала срещу кучето му, ако не е насъскано -КН и пр. и пр.. ВСИЧКИ тези деяния се оправдават само и единствено защото ползите от тях превишават /КН/ или са поне равни /ОР/ на щетите, които причиняват. При НО е по-особено положението…Подценявате риска. Той е ежедневие. Никъде не се твърди, че… Покажи целия коментар »
Ало правистът, как понятието Закон се тълкува разширително? Че то всеки политически управляващ може да злоупотреби с правото!!! Или това е поредният начин да оправдаете заповедите на МЗ като законосъобразни и трябва да се излагате?
Ало, неправиста, заповедите на министъра НЕ са нормативни актове, а ОБЩИ, т. е. не са „закони“ ни в широк, ни в тесен смисъл!!! Тяхната „законосъобразност“ се преценява от съда, ако бъдат оспорени. Не смесвайте нещата и не се изказвайте по въпроси, от които нямате хабер! Понеже се пишат глупости, които само объркват хората…
До “Анонимен 18 октомври 2021 15:40 Гост Значи като се натъкнете на някой, който е проникнал в жилището ви, първо ще извършите експертиза дали притежава специални знания и чак тогава ще решите дали да го застреляте или не?!…“ Самият факт, че вратата на жилището е разбита и това лице явно тършува из жилището и/или е подготвило ен брой чужди за него лични вещи за изнасяне от жилището предпоставя, че това лице е проникнало в жилището чрез взлом. Но аз пиша за случая, когато собственика на жилището- т.е. аз- се намира вътре в него, чува как се разтрошава входната врата и… Покажи целия коментар »
Няма да давам бисери на свинете и да пействам част от лекциите по наказателно право- платените политически протестърски тролове не заслужават това милосърдие… Ето им един друг материал- като за неюристи- за да им “просветне“- “…11. Когато деецът се прехвърли през оградата на къща, тогава не е налице взлом. Последното ще налице, когато деецът реши да влезе през заключена врата-чрез РАЗБИВАНЕ, УНИЩОЖАВАНЕ, ПОВРЕЖДАНЕ ИЛИ ПОДКОПАВАНЕ НА ПРЕГРАДИ , здраво направени, за да защитят имот. Законът не поставя изискването деецът да е употребил определени инструменти, оръдия или особени усилия. Така, че ако деецът открадне дори заключения сейф или каса, в която… Покажи целия коментар »
Продължавайте, продължавайте, всички Ви слушат в захлас и никой не Ви се смее.
До “Д-р Хаус 18 октомври 2021 17:48“ Изобщо не ме засяга мнението на троловете за личността ми, но умишленото пропагандиране на квазиюридическа трактовка на един правен институт ме засяга като правоспособен юрист, и още как- особено, когато умишлено й е придадена формата на правната теория, която се учи в юф на вуз-овете ни и всичко това с една единствена цел- да се покаже как всеки, който не е протестър, е прост, глупав човек и евентуално- гербер- т.е. трябва да бъде унищожен от другата част от обществото, а ако не е гербер, значи 100 процента ги подкрепя и в никакъв случай… Покажи целия коментар »
До “Адвокат по наказателно право 18 октомври 2021 14:27“ Хайде, бе, трол смотан- ето ти съдържанието на чл.12 ал.3 от НК- (3) (Изм. – ДВ, бр. 62 от 1997 г., изм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с НАСИЛИЕ ИЛИ ВЗЛОМ в жилище. Ха сега дай ЮРИДИЧЕСКИТЕ ДЕФИНИЦИИ, КОИТО ИЗПОЛЗВАМЕ ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ЮРИСТИ ОТНОСНО УПОТРЕБЕНИТЕ ДУМИ “НАСИЛИЕ“ И “ВЗЛОМ“ И ЧИЕТО СЪДЪРЖАНИЕ ИЗУЧАВАМЕ В ЧАСОВЕТЕ НА ЮРИДИЧЕСКАТА ДИСЦИПЛИНА “ НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО- ОБЩА И ОСОБЕНА ЧАСТ“ във всички български юридически факултети- нали уж… Покажи целия коментар »
До “Адвокат по наказателно право 18 октомври 2021 14:27“ Пак Ви питам- Вие нормален ли сте или сте най- обикновен платен протестърски политически ТРОЛ, ПРИ ТОВА- НЕЮРИСТ, КОЙТО ВНУШАВА, ЧЕ Е ЮРИСТ.. АКО бяхте правоспособен юрист, щпхте да сте учили в юф какво е АВТЕНТИЧНОТО съдържание на чл.12 ал.3 от НК и какъв кръг лица обхваща. Гадни , смотани платени тролове…
Така е, „колега“, така е! Всички тук са платени протестърски политически тролове и неюристи на всичкото отгоре, а вие сте единственият нормален тук и то юрист! Само хапченцата ако може да си пиете.
Колега Анонимен, нали знаеш, че лудите не трябва да ги дразниш. Гледай сега каква дисертация на тема проникване с взлом под формата на форумни постове ще сътвори въпросният колега.
До “Адвокат по наказателно право 18 октомври 2021 14:27“ А може би искате да волеизявите, че обичайно “… едно 7-годишно дете … невъоръжено и с голи ръце..“ притежава знанията и уменията на закоравял взломаджия, още в тази крехка възраст, умее да използва шперц и да “преслушва“ ключалките на всички брави, като взломаджия с над 20 годишна “практика“и да взломи една дограма или заключена врата, или пък считате, че това 6 годишно дете притежава физическата сила на 16 годишен тинейджър, трениращ бойни изкуства и без проблем ще разбие с шут здраво заключена врата, чиято брава е с 4 отделни ключалки… Вие… Покажи целия коментар »
До “Адвокат по наказателно право 18 октомври 2021 14:27″“ Не шиканирайте- как точно „… едно 7-годишно дете с намерение да Ви убие, невъоръжено и с голи ръце..“ ще влезе в домът Ви , след като не притежава спциални умения и знания, за да проникне с ВЗЛОМ в домът Ви, или да НАСИЛИ С ФИЗИЧЕСКА СИЛА заключената врата на апартамента Ви… Както се вижда, НЕ СТЕ правоспособен юрист, след като се опитвате УМИШЛЕНО ДА ВЪВЕЖДАТЕ В ЗАБЛУЖДЕНИЕ относно автентичното съдържание на чл.12 ал.3 от НК….
Това ако го напишете 1:1 и още някъде другаде ще възникнат основателни съмнения дали нямате разтроение на личността, „колега“.
Изключително подробен и интересен анализ.
И така- нека ВСИЧКИ членове на партии, техни симпатизанти и непълнолетните им шпицкоманди да знаят следното; 1. Паравоенните формирования, съставени от пълнолетни или непълнолетни членове в България са АБСОЛЮТНО забранени и ако съществуват, те са грубо нарушение и грубо погазване на закона и се класифицират от наказателното ни право като противоконституционни, противоправни и незаконни. 2. Всеки участник в такива незаконни формирования носи лична наказателна отговорност за съставомерните си деяния. 3. ВСЕКИ гражданин може да се позове на чл.12 ал.3 от НК, ако са изпълнени неговите условия, с цел да защити живота и собствеността си от посегателства и фактът, че посегателствата… Покажи целия коментар »
В дебелите книги и съдебната практика пише, че смекчаващите и утежняващите вината обстоятелства никога не се определят предварително, а винаги се прилагат според конкретния казус. Ама като се замисля, напълно сте прав, в НК трябва да бъде изрично записано, че участието в протести е престъпление, а ако протестът е срещу ГЕРБ, това е най-утежняващото вината обстоятелство и може да се стреля на месо дори само при вербална закана. Вие сте истински юрист, достоен за мястото на Иван Гешев, само си пийте редовно хапчетата.
До “Анонимен 18 октомври 2021 12:28 Правото на протест ИМА конституционни ограничения- чл.57 ал.2 и чл.58 от КРБ и ако напр. се пробвате да влезете в личното ми жилище с насилие с цел убийството ми, защото съм аполитична гражданка, която не се интересува от политическата ви клауза – “изчегъртване на герб“ и се реализират условията на чл.12 ал.3 от НК, стрелям на месо, независимо от възрастта ви, състоянието ви и всичко останало. Съгласно закона, няма да съм превишила неизбежната си отбрана- това ви го заявявам от позицията на адвокат. А вие- както искате… Най-добре е сам/ сама да се откажете… Покажи целия коментар »
Значи ако в дома Ви влезе едно 7-годишно дете с намерение да Ви убие, невъоръжено и с голи ръце, Вие имате пълното право да го застреляте като куче??? Това само в Каскетно-процесуалния кодекс го пише и важи само за тъпи, нагли и безскрупулни калинки на ГЕРБ!!!
Колега адвокат по наказателно право, не се хаби, на такива като „адвоката“ от САК горе им трябва не правна консултация, а специализирано психиатрично лечение.
До “Адвокат по наказателно право 18 октомври 2021 14:27″“ Не шиканирайте- как точно „… едно 7-годишно дете с намерение да Ви убие, невъоръжено и с голи ръце..“ ще влезе в домът Ви , след като не притежава спциални умения и знания, за да проникне с ВЗЛОМ в домът Ви, или да НАСИЛИ С ФИЗИЧЕСКА СИЛА заключената врата на апартамента Ви… Както се вижда, НЕ СТЕ правоспособен юрист, след като се опитвате УМИШЛЕНО ДА ВЪВЕЖДАТЕ В ЗАБЛУЖДЕНИЕ относно автентичното съдържание на чл.12 ал.3 от НК….
Значи като се натъкнете на някой, който е проникнал в жилището ви, първо ще извършите експертиза дали притежава специални знания и чак тогава ще решите дали да го застреляте или не?! „Изчакай малко, мойто момче, да видя дали си влязло с шперц или си разбило ключалката или аз съм забравила вратата отключена, за да преценя дали имам право да те застрелям или не!“… Хапчетата, „колега“, хапчетата си пийте редовно!
Надявам се да не се стига до там
Добре е да не се стига до още насилие
Всичко си има граници. Да, може да протестираш, обаче да предизвикваш полицай, за мен вече е прекалено.
Хайде хайде. Само това остана. Да се даде шанс на полицая по закон да мародерства
Добре е да се има предвид написаното.
Добър анализ
От прявна гледна точка е прав
Еее, най- накрая да видя едно нормално доктринерно разбиране на посочените в статията правни институти…Да не говорим, че всичко това се преподава във всички юф в България- поне аз съм го учила още преди 27-28 години и не развирам защо се твърди, че трябва да се учи в университетите. Вероятно авторът иска да припомни на самозабравилите се “ защитници на правата на човека“, които са членове на кри/во/зо/защитните НПО-та, че тази материя се учи в специалността “право“ в юф на ВУЗ-овете ни и че без тези научни правни специализирани базисни знания, твърденията на тези лица за “ полицейски побоища“ са… Покажи целия коментар »
Когато сте го учила, милицията в НРБ биеше безнаказано по устав за малко по-дълга коса на момчета и малко по-ярко червило на момичета. Нещо подобно на днешна Русия и Беларус, където може да протестираш мирно, а органите на реда да те смажат от бой и после да те вкарат в затвора като терорист. В Западна Европа и „белите“ държави полицията също бие, но само при необходимост и ако превиши правата си, пострадалите могат да ги осъдят. Така че, ако изпитвате носталгия по „твърдата ръка“, прави Ви път.
Не може да се отрече известна солидарност на автора към силите на реда, но от правна гледна точка е напълно обоснован. Показва го и сравнителноправният анализ за уредбата в другите държави, тъй че хайде със здраве
Нормално е да е солидарен с тях. В противен случай би подкрепил анархията.
Бих искал малко повече казуистика. Като изключвам случая на изпълнение на законна заповед. Там е ясно. Интересно е, ако няма записи, както слава богу имаше за полицейското насилие на протестите, как доказваш, че боят е превишаване на законовите правомощия, като винаги по делата свидетелстват още поне три ченгета, които казват, че си оказал съпротива на законно разпореждане на орган на власт
Ами там ще е дума срещу дума, ако се намерят и други свидетели.
Ако се приеме предложението, това ще развърже ръцете на полицаите, които ще намират всякакви начини да се оправдат, че са действали без умисъл. Ооо, ама то неволно. И ходи доказвай, че е било умишлено. Безумие
Не съм съгласен с предложението на колегата да се носи наказателна отговорност само при умишлено превишаване на силата. Поне що се отнася до длъжностни лице. На тях сме поверили силови инструменти и некомпетентността им може да доведе до телесни повреди и смърт. Ама той бил прост и не преценил и хайде хоп не носи наказателна отговорност!
за точност – предложението е „Отговорност се носи само за умишлено превишаване на законовите правомощия“.
Ами да биеш хора, които не могат и не са ти противодействали, няма как да мине за неумишлено. А пък, ако има заповед за това, то тя няма как да издържи проверката за законност.
Поредният пример за полицвйски произвол.
Правописааа
Прави ми впечатление, че предложението de lege ferenda относно разпоредбата на чл.13б от НК подозрително много прилича на предложеното от Германов по повод на чл.12б от НК в неговата монография „Деянието на служител под прикритие“. В общи линии, ако вместо „деяние в изпълнение на закона или на законна заповед“ се постави „деяние на служител под прикритие“, ще се получи същия смислов резултат. Повтарянето обаче на един и същ нормативен модел в съседни разпоредби едва ли е сред силните страни за закона. Да не говорим каква връзка има изпълнението на закона с обществените бедствия или екологичните катастрофи, която формулировка пък директно… Покажи целия коментар »