ДС-следователи търсели заговор срещу Републиката след кражба на танк от казармата в Казанлък
Архивите проговарят Едва 150 минути продължило публичното заседание на военния съд на 8 май 1958 година, 55 дни по-късно разстреляли крадеца-21-годишния новобранец Васил Христов от село Голямо Дряново
ДС-следователи са пробвали да „пришият“ заговор срещу НРБ на 21 –годишен новобранец от някогашната казанлъшка танкова дивизия, който през март 1958 година осъществява уникална не само за родните географски ширини кражба на боен танк Т 54 и пробва с него да избяга през границата в Гърция, разказват засекретени доскоро архиви.
В продължение на 6 разпита /от 29 март до 17 април/ на задържания край Бачково след 14-часово преследване войник, са задавани едни и същи въпроси: с кого е споделял намеренията си, кои са били хората с които е дружал, имало ли е офицери, запознати с плановете му за дръзката кражба, кой му е „подредил“ маршрута .
Напразно завършилият едва 7-и клас и работил като стругар преди казармата Васил Христов обяснявал, че е действал съвсем сам. Въпросите се повтаряли и потретвали, записвани са имена на мъже и жени, с които редникът е имал дори най-мимолетен контакт, само и само на процеса да не лъсне голата истина: че един юноша, без никакви особени технически понятия и опит, е успял да измами охраната и да отмъкне засекретена и докарана едва месеца преди това в България бойна машина. И не само да я подкара под носа на часовите, ами и да измине близо 200 км край десетки секретни и явни постове на две армии: втора Пловдивска и трета Сливенска .
Никой не искал да повярва, че това е било възможно. В крайна сметка 17 денонощия след ЧП-то / заради което разбудили в полунощ по телефона министъра на отбраната генерал Панчевски /, водещият разследването майор от ДС-Пловдив Костадин Николов „вдигнал ръце“ и подписал заключение за даването на редника на военен съд без сред обвиненията да присъства „заговор“.
Само 150 минути е продължило заседанието на военния съд по наказателно дело №118, показват разсекретените архиви. Започнало е в 8,30 часа на 8 май 1958 година и завършило в 11,00 часа на същата дата с прочитането на смъртна присъда от председателя на тричленния състав майор Пенко Кадийски.
За това време е прочетен обвинителният акт от прокурора, подполковник Димитър Вангелов; разпитани са петима свидетели /сред тях е и капитан Никола Миладинов, дежурен по район в нощта на бягството/; чути са пледоарията на служебния защитник – казанлъшкия адвокат Иван Атанасов и последните думи на подсъдимия: „Аз действително извърших едно лошо престъпление. Заблудих се. Видях че съм погрешно постъпил и сега съжалявам много за тази постъпка.“.
Финалът е лаконичен: отнемане на воинските почести и смърт чрез разстрел. Добавили и граждански иск в размер на 7 000 лв за изгорената от бойната машина нафта в прехода от Казанлък до Бачково.
Напразни останали усилията на адвокат Атанасов да измоли снизхождение за изправения пред Темида войник с позоваване на младостта му и искреното разкаяние за постъпката.
Военният прокурор е категоричен: кражбата на секретно оръжие и опитът то да бъде предадено на гръцките „фашисти“ в ситуацията при която „…СССР и целият демократичен лагер правят усилия да се спре въоръжаването на западните държави, когато всички усилия са насочени към запазване на мира и за свикване на Съвещание на високо равнище и при това, когато от няколко месеци насам продължават американски самолети с бомби и атоми обикалят демократичните страни“ – снизхождението и милозливостта са немислими и ще бъдат възприети само като слабост.
Заседанието е било публично, в залата са присъствали войници, сержанти и офицери от поделение 75 52 в Казанлък, където е служел редник Христов до нощта на 28 срещу 29 март и откъдето предприема авантюристичния си опит с тежката верижна машина да избяга зад границата.
Танкът е изминал за десетина часа близо 200 км без допълнително зареждане. През това време 40-тонната машина обиколила на два пъти центъра на Пловдив, където на улица „Христо Г. Данов“ № 23 живеела на квартирата съпругата му, 22-годишната Мария Стаматова. Според признанията на войника желанието му било ако я завари сама – да я вземе със себе си в бягството.
Заловен е след удар на танка в крайпътна скала по шосета след Асеновград към Бачково, след като по целия маршрут е бил преследван от въоръжени с автомати и картечници военни и милиционери, става ясно от документацията по делото, съхранена във фондовете на КРДОПБГДСРСБНА. Пак от там става ясно, че беглецът е стрелял на няколко пъти с карабината си по преследвачите през люка на танка.От стрелбата нямало пострадали.
В хода на разследването /започнало е само три часа след залавянето му около обяд на 29 март/ войникът настоява, че предприел авантюрата от ревност и съмнения, че докато той е под пагон съпругата му го е направила …рогоносец.
Прибавя, че се надявал в Гърция да живее по-добре отколкото в България и признава, че тайно е слушал по радиото чужди емисии, където хвалели западната демокрация. За намерението си да бяга с танк споделил в писмо до жена си, което обаче така и не стигнало до нея заради мудността на военния пощальон. По ирония на съдбата новобранецът за последно дал показания пред ДС-следователя майор Костадин Николов на 17 април, три дни преди да навърши 21-годишна възраст. От същата дата е обвинителното заключение за предаване на съд. Обвинителният акт е изготвен и подписан от военния прокурор Вангелов на 24 април.
Смъртната присъда е потвърдена с решение на Върховния съд от 28 май, изпълнена е била в 01,00 часа на 3 юли 1958 година, тялото е било погребано неизвестно къде. Следственото дело е архивирано на 28 август с.г. ,а Димитър, бащата на войничето е уведомен от тогавашния кмет на село Голямо Дряново месец по-късно, за да изплати 7 –те хиляди лева за изгорената нафта. Съпругата Мария почива на 70 – годишна възраст, но до кончината така и не посмяла да сподели пред втория си съпруг Атанас и дъщеря им Криста подробности за разпитите. Останало едно-единствено недовършено нейно писмо до войника, което разследващите прибрали и прикрепили към веществените доказателства по делото.
63 години след разстрела на Васил Христов никой не е в състояние да покаже къде е гробът му, а единственият все още жив близък сродник, доведеният по-малък брат Иван, който се замонашил под името Йоан, е в неизвестност. За сметка на това историята е обрасла с легенди, една от които го превръща дори в офицер от… съветското ГРУ. Впрочем, при внимателен прочит на протоколите от разпитите се вижда, че завършилият едва 7-и клас обвиняем обяснява как се надявал гръцките власти да го изпратят в „школа за шпиони“ в знак на „благодарност за доставената им секретна бойна техника“. Според ветерани на ДС легендата се е зародила покрай умишлен „теч на информация“ още по време на разследването.
Някъде по високите етажи на службата е било обсъждано евентуално „преизползване“ на несполучилия кандидат-политемигрант. Това обяснявало отсъствието на задължителните портретни снимки /в профил и анфас/ в кориците на архива.
Най-вероятно идеята се видяла на началниците повече от естравагантна и останала без реализация, но духът вече бил изпуснат от бутилката и заживял свой живот.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте