Правна дискусия
С каква давност се погасява вземането за задатък
1. Увод
Разрешенията на проблемите по отношение приложимата погасителна давност във връзка със задатъка в нашата правна доктрина и съдебна практика се приемат за аксиоматични – приложима е общата погасителна давност, съобразно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Макар изводите на доктрината и съдебната практика от приемането на действащия ЗЗД до настоящия момент да излежда, че стъпват на солиден правен фундамент, последният е възможно да се окаже изграден върху пясък. Считам, че изводите на доктрината и съдебната практика за оспорими, като намирам и необходимост те да бъдат преосмислени. Тази необходимост обаче е предпоставена от професионална и конструктивна дискусия, която да осветли проблемите на задатъка, да изясни неговите ефекти и в крайна сметка да отговори на поставения проблем.
В следващите редове е направен скромен опит да се започне именно професионална дискусия по въпроса, защото именно някъде между мненията в теорията и практиката би могла да се преодолее една правна „аксиома“, която обаче струва ми се, че не държи сметка за обективното право и за логиката на фигурата на задатъка.
Вероятно причина за това е, че макар и да са изтекли 70 години от приемането на действащия ЗЗД до 2020 г., никой практикуващ юрист или учен не беше направил по-задълбочено изследване върху проблемите на задатъка. Опит за това съм направил в едно скорошно публикувано изследване[1], в което се надявам, дори да не съм прав за всичко написано, да предизвикам професионалната общност, тъй като „капарото“ е жив институт, който е ползван от древността до днес, а особената му виталност се подкрепя и от факта, че договорната практика е доразвила фигурата в различни аспекти, които са предизвикателство както за научната общност, така и за съдебната практика. Надявам се, че следващите редове ще помогнат за развитие на професионалния дебат в нашето право.
2. Проблеми на погасителната давност по отношение на задатъка. Погасява ли се правото на отказ от договора по давност?
Въпросът за погасителната давност за вземането, свързано с правата при упражняване на потестативното по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, е от важно значение.
Началото на давността е моментът, в който едностранно е адресирано волеизявление за упражняване на правото на отказ от договора до неговия адресат, който е неизправната страна в договора – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД, тъй като от този момент вземането за връщане на дадения задатък, респ. възможността да се поиска заплащането на двойния му размер, става изискуемо.
Това предпоставя и проблема дали вземането се погасява с общата петгодишна давност, съобразно правилото на чл. 110 ЗЗД, или се прилага кратката тригодишна давност, съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Според някои автори и съдебната практика[2] приложима е общата петгодишна давност.
Считам, че това мнение не може да бъде прието. В правилото на чл. 111, б. „б“ ЗЗД е предвидено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземания за обезщетение и неустойки от неизпълнен договор. Като вземем приликите и разликите между неустойката и задатъка[3], следва да направим извод, че правилата за неустойката могат да се приложат по аналогия. Разликите между задатъка и неустойката са свързани с начина на тяхното възникване като допълнение към главното правоотношение и в техния ефект. Това не може само по себе си да попречи на прилагането на чл. 111, б. „б“, пр. 2 ЗЗД, като се приеме, че под израза „неустойка“ законодателят е имал предвид всички вземания по съглашения с идентичен на неустойката характер. Действително на този аргумент би могло да се отговори, че правилата за давността не могат да се тълкуват разширително, а само стриктно и стеснително, но правилата за тълкуването и правоприлагането, част от което е аналогията – арг. чл. 46 от ЗНА, са нещо различно. Ако аргументът не бъде приет, то ще следва да се вземе предвид, че чл. 111, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД предвижда, че с тригодишна давност се погасяват вземания за обезщетение от неизпълнен договор. Именно такова обезщетение представлява и задатъкът, доколкото реализирането на задатъчното право е предпоставено от валидно упражняване на потестативното право по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, което от своя страна е обусловено от материалната предпоставка – да е налице договорно неизпълнение. Нещо повече – граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на пр. 1 и 2 на чл. 111, б. „б“ ЗЗД водят до извод, че под израза „неустойка“ се имат предвид всички обезщетения с подобен характер. Тоест, предложение първо е общата хипотеза на обезщетения от неизпълнен договор, а предложение второ е една неизчерпателна конкретизация, която е обусловена от най-често използваното в гражданския и търговски оборот обезпечение – неустойката. Тоест, под неустойка в текста на чл. 111, б. „б“ ЗЗД трябва да се разбират всички онези обезщетения, които имат неустоечен характер.
На следващо място, трябва да се отбележи, че при прегледа и тълкуването на чл. 111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД следва изводът, че когато се касае за неустойка и лихва (независимо от вида ѝ), последните се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност. Логическият argumentum a pari води до извод, че когато се касае за вземане от капаро, последното също трябва да се покрива с кратката тригодишна давност. Нещо повече, самият закон ползва израза „вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор“, при чието дори буквално тълкуване се достига до извод, че доводите в посоченото Решение № 521 от 29.06.2009 г по гр.д. № 25/2008 г., ГК, IV г.о. на ВКС са плод на превратно тълкуване на закона.
В случая самият законодател не прави никакво разграничение по отношение на вземанията за обезщетение за неизпълнен договор, които се погасяват с кратката погасителна давност, като не трябва да се извеждат разграничения там, където законът не поставя такива. Касае се за правило, което отчита и обезщетителната функция на задатъка, което само по себе си е индиция, че давността по чл. 111, б. „б“ ЗЗД следва да се приложи и за него. Нещо повече, телеологическото тълкуване на посочените разпоредби води до извода, че целта на законодателя е по-бързото ликвидиране на отношенията при неизпълнение на договорните задължения, което в крайна сметка е благо за целия граждански оборот, доколкото незаконосъобрзното развитие на правоотношенията (в широк смисъл) може да се разглежда както като форма на правна аномалия, така и като изключение. Правилото принципно се отнася именно до законосъобразното и добросъвестно развитие на правоотношенията. Ето защо изпълнението е правилото, а неизпълнението е изключението. В противен случай, основните принципи на българското облигационно право – за реалното изпълнение и добросъвестността, би следвало да имат обратен знак[4].
Правото на отказ е непритезателно, преобразуващо (потестативно) право[5]. Това само по себе си предпоставя въпроса дали потестативните права се погасяват по давност. В доктрината и съдебната практика има различни аргументи в полза на едното или на другото виждане. Тъй като предметът на настоящото изложение не е фокусиран върху проблематиката на потестативните права, за целите на изложението се присъединявам към преобладаващото становище в правната доктрина, че няма пречка потестативните права да се погасят по давност[6]. С оглед на това трябва да кажем, че правото на отказ от договора се погасява с петгодишна погасителна давност съобразно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Тъй като задатъкът е акцесорна сделка, която е относително самостоятелна от главната сделка, то е възможно давността по двете сделки да тече различно – от различен начален момент, съответно да има различен краен момент, вкл. с оглед спирането и прекъсването на давността. При това положение намирам, че по аргумент от чл. 119 ЗЗД може да се направи заключение, че при позоваване на давността по главната сделка, дори още да не е изтекла давността за правото на отказ по акцесорната сделка, последното ще бъде погасено по давност.
3. Заключение
От горните кратки бележки към проблема на давността по отношение на задатъка може да се направи извод, че преобладаващото мнение в теорията и практиката, че давността е винаги 5-годишна е разколебано и е необходимо да се преосмисли. Има разликата между вземането по чл. 93, ал. 2 ЗЗД и правото на отказ от договора, поради което и двете субективни права се упражняват, респ. се изсрочват, чрез различна погасителна давност. Това тълкуване държи сметка в пълна степен за особеностите на фигурата на задатъка и за произтичащите от задатъчното съглашение права и задължения на страните.
* Авторът е доктор по гражданско и семейно право.
[1] Александров, В. Задатъкът по българското частно право. С. 2020, Сиела.
[2] Калайджиев, А. Облигационно право, с. 523 – без аргументи и цитираното там Решение № 521 от 29.06.2009 г. по гр.д. № 25/2008 г., ГК, IV г.о. на ВКС; вж. и Определение № 707 от 08.12.2014 г. по т.д. № 507/2014 г., ТК, II т.о. на ВКС; Така и Голева, П. и Калчева, Т. – В: П. Голева, Калчева, Т., Кюркчиев, Ст., Машев, Кр., Хорозов, Г. Неизпълнението на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми. С.,2015, ИК. „Труд и право“, с. 104 и с. 342; Голева, П. Облигационно право. С., 2015, Нова звезда, с. 208.
[3] За подробно разграничение между неустойката и задатъка вж. Александров, В. Задатъкът…, 175-181; Матеева-Стоянова, Ек. Някои въпроси на задатъка (капарото) по нашето съвременно гражданско и търговско право. // Съвременно право, 1992, № 3. Все пак с оглед яснота на настоящото изложение трябва да се отбележат няколко момента. Трябва да се отрече мнението Тончев, Д. Коментар на ЗЗД. Том 4. С., 1929, изд. „Книжарница Ц. Н. Чолаков“, с. 193, че задатъкът „не е нищо друго, освен неустойка, предварително внесена при сключването на договора…“, не може да бъде споделено. Между задатъка и неустойката са налице разлики, които обуславят самостоятелното им съществуване като институти. Тяхното историческо развитие е било различно, както и постепенното им конципиране. Действително налице са прилики, като някои правила за неустойката се прилагат и за задатъка. Въпреки това, ако двете бяха едно и също нещо, щеше да е законодателно разхищение те да бъдат регламентирани в различни текстове, както и да имат различно проявление в рамките на правната ни система. Извън това трябва да се отбележи, че както задатъкът, така и неустойката са форми на договорна отговорност, като и двете са средства за предварително определяне на отговорността при виновно неизпълнение на задължението на неизправната страна по договора. Въпреки това обхватът е различен. При неустойката предварителното определяне на отговорността на неизправния длъжник не зависи от обстоятелството дали кредиторът ще настоява за реално изпълнение, или ще развали договора. Обратно, при задатъка отговорността на длъжника се реализира само при положение че кредиторът упражни правото си на отказ от договора. На следващото място, задатъкът и неустойката са акцесорни сделки. Задатъкът е реална сделка, докато неустойката е консенсуална сделка, което е от значение за сключването на сделката. Друга разлика е, че с даването на задатък за страните възниква потестативното право да се откажат от договора в случай, че насрещната страна виновно не изпълни последния, и изправната страна да задържи дадения задатък, респ. да иска двойния му размер. При неустойката не възниква потестативното право на отказ от договора при неизпълнение, а единствено осигурява възможност на кредитора да претендира уговореното в неустоечната клауза, като същият е освободен от задължението да доказва вредите си. Тоест, неустойката ползва само кредитора, докато задатъкът ползва и двете страни. На следващо място – при неустойката по никакъв начин не се засягат правата на длъжника по чл. 79, ал. 2 ЗЗД, съответно по чл. 87 ЗЗД. Обратно, при задатъка неизправният длъжник няма възможност да се ползва от предвидените способи за засилване на реалното изпълнение по чл. 79, ал. 2 ЗЗД, след като кредиторът е предпочел да се ползва от правото си на отказ от договора. Трябва да се отбележи, че между двете фигури е налице и разлика в техните функции, за което е достатъчно да се сравнят нормите на чл. 92 ЗЗД и чл. 93 ЗЗД, откъдето последните се извеждат.
[4] В подобен смисъл виж и критиката в коментарната бележка на Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Действие на задълженията – изпълнение, неизпълнение, забава на кредитора (чл. 63-98). С., 2018, Сиби, с. 488.
[5] Така Александров, В. Задатъкът…, с. 121-124.
[6] Така Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II.. С., 2001, Софи-Р, с. 694–695; Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, Софи-Р, с. 652–653; Рачев, Ф. Гражданско право. С образци на писмени защити. С., 2003, Унив. изд. „Стопанство“, с. 470; Василев, Л. За преобразуващите субективни граждански права. // Правна мисъл, 1958, № 2, с. 22; Николов, А. Действие на погасителната давност. // Правна мисъл, № 6, 1975, № 6, с. 70–71. Така и Тълкувателно решение 6-1971-ОСГК на ВС, Решение 639-1987-III г.о., Решение 1499-1980-I г.о. В обратен смисъл, че погасителната давност не се прилага за потестативните права – Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. // Правна мисъл, 1987, № 1, с. 34; Конов, Тр. Подбрани съчинения. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. С., 2010, Сиела, с. 316; Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността. – В: Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право. Т. 5. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 2011; Димитров, И. Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове. // https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/pogasyavat-li-se-potestativnite-prava/.
28
Коментирайте
Ей тоя СРС се напълни с доктори, бе. На един друг бъдещ доктор там колегите още му четат небивалиците в облитациите, ама той избрал да специализира в проблемите на домашното насилие. И докато си направи докторантурата, малко като хоби да посъдийства и да разпусне с некоя и друга търговска плетеница. Боже, пази България!
Здравейте, на всички … повдигнатата тема е много интересна. Поздравления за автора. Според мен задатъкът не е нито неустойка, нито обезщетение, а трети вид гаранционно условие (обещание) за изпълнение на договор. Погледнете чл.51 от ЗЗД що е то обезщетение … веднага светва,че то е дължимо при вредоносно поведение по неизпълнение на договор. Погледнете чл.92 от ЗЗД що е то неустойка … то е договорено обезщетение при неизпълнение, за което не се изисква доказване на размера на вредата, но следва да има вредоносно поведение! А, сега да видим чл.93 от ЗЗД що е то задатък: – то е доказателство за сключен… Покажи целия коментар »
Нищо не му се разбира на колегата. В СРС израснаха едни дървени философи, които им дай „научни дискусии“, все едно са научни работници в БАН или СУ, а не действащи съдии. А инак, решенията ги бавят с месеци, че и с години. Добре, че един такъв напусна и се ориентирал към науката, разбрал е, че със скоростта, с която работи, не е за съдийската професия.
Няма нужда от дискусии, а от практиката на ВКС, която не е противоречива за характера на задатъка като вземане и с каква давност се погасява. Другото е плява за масите.
Странни разсъждения, откъснати от цялостната картина. Пример: 1. Дал съм капаро /задатък/ по предварителен договор. Давността за сключване на окончателен договор е ПЕТ години и ако се приеме приеме тезата на автора, че давността за търсене на капаро е ТРИ години, то преди изтичане на трите години трябва да предявя иск за връщане на капарото. Какво обаче ще стане тогава – съдът ще отхвърли иска, защото договора може да бъде сключен до ПЕТ години от сключването му и на третата година нямам право да си искам задатъка. 2. Но ако предявя иск за сключване на окончателен договор на ЧЕТВЪРТАТА година… Покажи целия коментар »
С този пример на горния автор закривам дискусията и забранявам коментари – повече няма какво да се каже, всичко друго е дървена философия
Значи съдията тук лансира нещо друго като идея – че всъщност задатъка може да го търсиш след 5-те години давност за сключване на окончателния договор, понеже тогава е крайния момент за изпълнението, тоест: днес скл. Предв.дог. за продажба на имот, Вие 5-год. дремете, и не ми го прехвърляте. Аз на последния ден на 5-тата год, предявявам иск по ч.19 ЗЗД, и от момента на Исковата Молба (ИМ), имам още 3 г. да си търся задатъка, който съм Ви дал – демек (т.е.), задатъка се покрива с 8-год. давност, считано от скл. на договора…ама така давността за задатъка не само че… Покажи целия коментар »
Ако съдията има предвид, че давността за задатъка е 3г. /или пет/, но друг път е 3+5г. то това е напълно неприемливо.
не разбрах?
не разбрах горната реплика?
По тази тема може много да се говори и анализира. Но тази правна дискусия изяснява голяма част от проблемите.
Аз пък нищо не разбрах.
Е, правото не е за всички. 🙂
Ето един повод да развием професионалния дебат в нашето право.
Изключително адекватен анализ и изводи. Браво!
Човека си изкарал част от дисертацията като статия, и….??? Трябва да припадна от „великата научна дискусия“ предложена от районен съдия?? хахахаха
Въобще не съм съгласен. Изключително полезна статия.
Всъщност много правилно е постъпил! Кой ще му прочете дисертацията, освен ограничен кръг хора? Тук може да се повдигне истинска дискусия – давайки по-голяма публичност на въпроса и отделяйки го останалите съждения в докторския труд. Точно така правото върви напред и повече юристи стават съпричастни на различни виждания.
Ти да видиш…
След 5 години си става неустойка. Да.
Определено смятам, че има полза от подобен род статии. Помоагат да се образоваме и развиваме.
Благодаря за статията
Да се включа и аз – задатък не се намалява, както се казва да сте чували за прекомерен задатък 😉
Именно доказателствената функция на задатъка относно договора води и до извода за 5-годишна давност. Извън нея си е класическа неустойка, факт
Логика може да се търси от уредбата на двата института и в това, че са в самостоятелни разпоредби, вярно една след друга, в ЗЗД. Много симпатична дискусия отваря колегата. И всъщност засега твърдо съм съгласен с едно – аргументацията в реш. 521/2009 г. на ВКС е пунта мара и е малко в стил, защото аз така казвам. Прилагам линк за колегите, за да видите, че не голословя
http://vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=B664D07E7A34F1FBC2257793004A43E1
Големият въпрос разбира се е неустойка ли е задатъкът. Ето какво ни казва ЗДД за двата института.
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Задатъкът служи за доказателство, че е сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение. Ако изправната страна предпочита да иска изпълнение на договора, обезщетението за вредите се определя по общите правила.
И двете имат за цел да обезпечат изпълнението на договора, но задатъкът е и нещо повее – доказва сключването на договора. Той е повече от неустойката и следователно за него кратката давност не важи
Хм, кой ще ти чака 5 години за капаро? Това си е чисто дезинтересиране от сделката, ако питате мен.
Някои и три месеца не чакат, ама това е друг въпрос
Ок,стандартна хипотеза – масово в договорите се пише „бла, бла.. дължи връщане на задатъка в двоен размер“. Отказът от договора съставлява изявление за разваляне (или пък не??), при което всяка страна връща даденото в изпълнение на договора – т.е. сумата предоставена като задатък + още веднъж сума в същия размер. По мое мнение първата сума не е неустойка, втората – да кажем.