Пословичната непредсказуемост на родния законодателен процес отново се материализира с приемането на изключително спорното изменение в Закона за задълженията и договорите, с което бе въведена т. нар. абсолютна давност.

Ситуацията, на която станахме свидетели с приемането на въпросното изменение, е типичен пример за липсата на единомислие при изготвянето на нормативната уредба, подплатено с неадекватното съобразяване на обществените отношения в страната.

Какво се случи? За пореден път законотворчеството бе изготвено „на парче“, което само по себе си обрече създаването на подводни камъни, които изкуствено да затруднят оборота.

Мотивът на законодателя – задълженията на над 600 000 българи ще бъдат опростени.

Така изложеният мотив обаче създава опасността на „подхлъзне“ широкото обществено мнение и да доведе до редица проблеми.

И така, през първо четене мина промяната в Закона за задълженията и договорите, въвеждаща новия чл. 112а, по-известна като „абсолютната давност“. Тя доведе до широк отзвук сред експертите, като еднозначно бе критикувана в този й вид, а и изцяло поради липса на генерална идея.

Какво представлява „абсолютната давност“? Това е период от 10 г., след който, без значение какво се е случвало през този период и какви усилия е положил кредиторът, длъжникът не дължи. Разбира се, за потребителите на бързи кредити и услуги, това звучи прекрасно. Още „по-прекрасно“ го прави неясната формулировка и липсата на стратегия защо се приема подобен текст, при положение че България е длъжна да въведе процедура за обявяване на личен фалит, която да е съобразена с европейското законодателство и която да регламентира реда и последиците, когато дадено физическо лице реши да се възползва от тази възможност. Въпреки привидно положителния ефект на абсолютната давност, следва да бъде отчетен и фактът, че институтът е неизвестен за действащото българско частно право, което не е случайно.

Още при запознаването с абсолютната давност, впечатление правят няколко притеснителни последици от прилагането ѝ. На първо място

въвеждането му ще доведе до изкуствено забавяне на гражданския оборот,

доколкото се ограничава защитата на кредиторите. Не без значение е и фактът, че нововъведения институт изначално противоречи на функциите на давността в частното право, както и на редица правни принципи, сред които принципът за точното изпълнение, уредени в Закона за задълженията и договорите.

Абсолютната давност не представлява регламентирана процедура и не влече последици, за нея не се водят регистри. Тя просто „зачерква“ един дълг, все едно не го е имало никога. Изложеното довежда до незаконосъобразното и изключително популистко законодателно решение, което може да се обобщи по следния начин: Кредиторът няма права.

Тоталната липса на единна концепция, а може би и на достатъчно силна политическа воля ясно личи при плахите опити да бъде приет Закон за личния фалит. Безспорно през последното десетилетие бяха правени множество опити да бъде закрепена адекватна законодателна уредба, последният от които внесен от „Обединените патриоти“.

Приемането на подобен закон обаче е въпрос на време, а целта която правителството следва да си постави е отчитайки добрите практики на Общностното законодателство и улавяйки спецификите на обществените отношения у нас да изготви единни, адекватни и законосъобразни правила, които да защитят по равен начин правата на кредитори и длъжници.

Практически Законът за личния фалит, ще „погълне“ института на „абсолютната“ давност, доколкото и двете ще имат един и същ резултат – недължимост.

Разликите, обаче, са съществени.

Личният фалит представлява процедура, която включва:

• Участие на всички кредитори;

• Контрол от съда;

• Публичност;

• Регистри за проведените процедури и за лицата, обявени във фалит;

• Последици за определен срок: обявилият фалит не може да получи кредит, не може да регистрира търговско дружество и т.н.

Въпреки многократното изказване под различна форма на горното, от представители на доктрината и практикуващи юристи, законодателят представи проект за доклад относно абсолютната давност за второ четене, като единствената корекция е внесеният текст, че „за заварените случаи давността по чл. 112а започва да тече от момента на влизане в сила на акта, с който е признато вземането“.

И неизменно следват въпросите:

Какво се случва при останалите случаи, извън заварените?

Какво ще се случи, когато се приеме Закон за личния фалит? Какви ще са последиците за обществото? (което се състои освен от задлъжнели лица и от различни други групи лица)? Как ще се реши проблемът с предстоящото натоварване на съда? А тоталната липса на предвидимост при това натоварване, идваща от зле разписаната разпоредба?

И тук мотивите към законопроекта не помагат и не дават отговор. Защото, на първо място, са неверни – най-вече относно сравненията с други държави. И на следващо място – са повърхностни и незадълбочени.
Прави впечатление изречението, че трябва да се помогне на 600 000 българи с кредити и дългове да започнат отначало. И това е причината да се зачеркнат вземания на стотици лица. Да се отпишат милиони левове със съмнителната цел 600 000 българи да започнат да живеят по-добре и

без никаква гаранция, че същите те утре няма да изтеглят тези кредити наново.

Защото, както споменахме, регистри за лицата, за които абсолютната давност е възникнала, няма. Няма и последици.

По тази причина горното не може да е годен мотив за приемане на закон и показва тотално неразбиране на функционирането на гражданския и търговски оборот. Нормалното функциониране на оборота се крепи на принципите на еквивалентност и пропорционалност в правоотношението. След като не можеш да платиш на кредитора си – тогава си плащаш последиците от тази невъзможност. Всичко, прието извън този принцип, би нарушило смисъла на договора и би допуснало намеса на държавата там, където тя не би следвало да участва. А последиците от тази намеса очевидно не са в обсега на законодателя, доколкото липсва оценка на въздействието от прилагането на абсолютната давност.

Очевидно недоумение буди въпросът защо при такова нечесто случващо се единомислие на цялата правна общност по даден въпрос и при толкова еднородна критика, законодателят не поиска и не почерпи съвет и защо не се върви по пътя, по който европейските директиви ни задължават, приемайки Закон за личния фалит, а за пореден път се „промъква“ поправка в закон по такъв необоснован начин.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar