Баща и син Марковски мечтаят да се изправят един срещу друг в съда
Марин Марковски: Като беше малък, го взех на разпит, за да види какво става с онези, които нарушават закона
Димитър Марковски: Като педагог татко е пълен крах и провал
– Адвокати Марковски, кой изигра решаващата роля при избора ви на професия?
Марин Марковски: При комунизма се говореше, че нашата професия ще умре, защото няма да има съдилища, всички ще сме равни и щастливи. В онези години имаше стихотворение: „Стругар е моят татко, стругар ще съм и аз.“ Баща ми беше адвокат. Много обичаше професията си, беше ѝ се посветил. Веднъж се връщам от училище и го питам: „Аз какво да кажа?“ Той се пошегува. Кажи им:“ Адвокат е моят татко, адвокат ще съм и аз“. Учителката ми се скара.
Но в детската шега явно е имало и закачка на съдбата. Винаги съм искал да бъда адвокат, защото
виждах как баща
ми общува с хората,
сблъсква се с много интересни човешки истории. Освен това нашата професия е свободна. В името на истината преди 10 ноември 1989 г. не бяхме потискани. Практиката на комунистическата партия беше да не се меси в работата на съда.
За известно време учех българска филология във Великотърновския университет. Радвайки се на прекрасните книги, виждах, че всички големи писатели поставят героите си в изключителна ситуация – бой, война, смърт, драматична любовна история. А в тях човешката природа се представя в своята същност.
Може би колегата Марковски, който вече има 15 г. стаж, също се е повлиял от мен, защото съм споделял вкъщи.
Димитър Марковски: Отношенията ни не са някаква форма на подчиненост. Не съм послушното дете, което постоянно се съобразява с баща си. Ние не сме само баща и син, но
по някои от тежките
процеси сме и братя
по оръжие
Отстоявам своето мнение. Разбира се, вземам под внимание опита, познанията и културата на баща ми. Но не се съгласявам всеки път с това, което той ми казва.
Факт е, че ми е повлиял много. Помня, че като дете ме е водил в кабинета на следователя в едно от районните управления в София. Следователят ми даде да седна на стол, докато той разпитваше обвиняемия. Много се впечатлих.
М. М.: Заведох те, за да знаеш какво се случва с тези, които нарушават закона. Беше с педагогическа цел, но малко излязохме от нея. С педагогиката не ми се получава.
Д. М.: Запалих се и покрай интересните и много тежки наказателни процеси, по които баща ми се е явявал. Слава богу, имам този шанс и възможност, които много млади колеги нямат, да се занимавам с тежки наказателни дела.
М. М.: Но интересното е, че не успях да запаля другия ми син. Той също започна да учи право и за кратко работи при мен, за да види какво представлява нашият занаят. Един петък си тръгна от кантората и ми каза: „Няма да стъпя повече, защото не мога да работя с хора. Обичам компютрите. Когато пуснеш програмата, излиза това, което трябва. Искам главата ми да е подредена.“ Завърши Техническия университет, сега работи във фирма, утвърден специалист е, обича професията си.
– Пречи ли ви сравнението с баща ви?
Д. М.: Не съм забелязал. Напротив, заради доброто име и уважението на баща ми към колегите – прокурори, съдии и адвокати, и те имат добро отношение към мен.
М. М.: Ние сме като хирурзите. Дали ще оперира таткото или синът, операцията трябва да е професионална. Същото е в съдебната зала. Ако синът ми не може да се справи, на другия ден ще се хвърлят бутилки с бензин по кантората. Клиентът трябва да знае, че има най-добрата защита дали от мен, или от колегата Марковски. Ако ли не, ще ни загърби и ще каже: Тези са некъдърници, а аз съм си оставил интереса в техните ръце.
В залата той е сам. Татко го няма. Не се ли пребори, е господин никой.
Първото му дело
беше за блудство
Един ошашавен педофил се беше гаврил с момиченце на 3-4 г. По това време неговата дъщеричка беше съвсем мъничка. Аз съм щастлив дядо на много мила внучка. Нарочно го пратих на процеса. Най-нормално беше да си помисли: „Моето дете може да е на мястото на това момиченце“. Така че трябваше да потъпче естественото чувство на бащата, за да изгради професионалния си дух. Той разбра,че трябва да се бори. Адвокатът е воин.
– Имали ли сте случай да откажете защита, защото престъплението ви е отвратило до краен предел?
М. М.: Отказах единствено на петорния убиец Здравко Петров, и то не защото нямах куража да го защитавам, а защото нямаше шанс. Той беше признал всичко, беше показал къде са труповете, как ги е убил. И когато отидох в затвора, го попитах защо е признал. След като е могъл да направи тези чудесии, трябва да има и дупе да издържи. Той каза:
„Качиха ме на
една кука и ме
драха с бръснарски
ножчета
Не издържах“. Може би беше символично, може би се доближаваше до истината. Но нямаше шанс. А да се изправя пред съдиите и да славословя човешката природа, при положение че има всички доказателства, беше безсмислено.
Сега съжалявам. Не че нямаше да му потвърдят доживотната присъда, но не биваше да го оставям.
Д. М.: Не съм отказвал, но не защото копирам татко. Преди време при мен дойде един баща от Бургас, чийто син бе обвинен, че 3 г. блудствал с малолетната си дъщеря. Бащата на обвиняемия беше обикалял из цяла България, но не намерил адвокат. Всеки, щом видел делото, му отказвал. Според него историята била скалъпена най-вероятно заради многото наследствени парцели по морето. Борихме се в процеса, но го осъдиха. Даже началникът на затвора ми се обаждаше да пита как да постъпи, защото другите затворници зверски го малтретирали физически и психически. Той беше на ръба на оцеляването. Но направих всичко по закон, за да облекча положението му.
– Как преживявате загубите в съдебната зала?
М. М.: Много ни хваща яд, защото полагаме труд, имаме амбиция. Ще кажа нещо, което може да прозвучи самохвално, но е истина. Когато влезем в залата, няма значение дали клиентът е платил, или не. В момента, когато сме на банката, сме призвани да му помогнем. Той е наш син, наш брат, всичко за нас. Разбира се, в рамките на закона.
И синът ми разсъждава така, познавам го много добре. Това може да звучи особено за читателите, които мислят, че адвокатите правят всичко за пари. Разбира се, ние се препитаваме от хонорарите си, не сме богаташи като американските колеги, но и не се оплакваме. Но започнем ли делото, няма да го оставим.
Шегувам се с клиенти, че
понякога адвокатът
може да свърши
по-малко работа от
любовницата на
съдията
Е, ако клиентът намери любовницата, защо му трябва речовит адвокат.
– Пренасяте ли работата вкъщи?
М. М.: Той има навика да я пренася.
Д. М. : Графикът ни е натоварен доста, налага се да вземам работа и за вкъщи, но когато се виждаме извън кантората, избягваме да говорим по дела. Коментираме някои казуси, но чисто принципно. По-скоро се виждаме да си поговорим по човешки и да се уважим.
М. М.: Може би и колегата Марковски има виждане по въпроса, но аз съм изкушен да споделя кое е разковничето за успеха на адвоката, защото имам много опит. А то е коректност и почтеност с клиента, великолепно познаване на законите, теорията и практиката. Но много важна е и общата култура, защото човек е уникално, прекрасно същество на природата и едновременно с това много опасно. Познаването на човешката природа е задължително, а то минава през психиатрията, през книгите и изкуството. Няма по-добри психолози от Балзак и Достоевски. Четейки литературата, срещаш решението на много въпроси, а всички имат своя отговор в Библията. Препоръчвам на колеги, които обичат професияата си, да четат книги, да слушат музика, да познават Библията и законите перфектно.
– Адвокат Димитър Марковски, прочетохте ли много книги, Библията?
Д. М.: Завърших френската гимназия в София, където задълбочено изучавахме френска литература. По програма имахме много голям списък от произведения, които трябваше да прочетем, и то на френски. Но не съм се ограничавал само до тези романи и автори, проявавал съм и мой личен интерес. Разбира се, сега имам по-малко време. Моето лично разбиране е, че действително наказателният адвокат трябва да е човек с обща култура, широко скроен. Много полезно е да разбира събеседника.
Наблюдавал съм поведението на баща ми, който се държи с уважение към колегите, прокурорите, съдиите.
– Какъв баща беше Марин Марковски, когато бяхте малък?
Д. М.: Баща ми никога не ни е пипнал с пръст – мен и брат ми Филип. За нас бе абсолютно непознато какво е да ни удари, да е груб. Както разбрахте в началото, той
беше един
изключително
провален педагог
Казвам го с ясното съзнание какво говоря. Много обичаше да ме вземе от училище, да пропусна часовете и да ме заведе на кино или да ме черпи пържени картофи. Имаше много интересен педагогически подход, който не беше свързан с консервативните виждания на майка ми, която е учителка. Нейното разбиране бе, че трябва постоянно да се седи вкъщи, по цял ден да се учат уроците и да не се изпускат часове. От друга страна, неговият подход ми даде възможността да имам свобода още от детските години. Спазваше китайската мъдрост, че у един малчуган не бива да се убива палавникът, за да не се убие мъдрецът у мъжа.
М. М.: Виждате ли какви ги ръси. След като не съм убил у него палавника, като мъж е станал мъдрец. Адвокат си е. Момчето ги разбира нещата.
Д. М.: Баща ми е широко скроен. С него не сме имали никакви проблеми.
Майка ми беше
страшилище
Лошото ченге вкъщи. Страхът, чинното подчинение и вниманието какво става с уроците и училището беше от нейна страна.
– С внучката как се държи?
Д. М.: С внучката, която е в 8-и клас, педагогическият подход е още по-провален и нещата са още по-влошени. При нея всичко е с памук.
М. М.: Педагогическа деградация.
Д. М.: Пълен крах и провал като педагог. Но ги чувам, че разговарят за хубави и увлекателни романи. Стимулира я да има широка обща култура. И той, и майка ми я натискат да учи чужд език, защото езикът е богатство. Възможността да четеш литература на чужд език и да видиш нещата на базата на неговото богатство е уникална.
– Били ли сте противници в съдебната зала?
Д. М.: Търся го този сблъсък от дълго време. Понякога се шегувам, че съм готов да платя на някого, за да ме наеме по дело, по което баща ми е адвокат на другата страна. Веднъж за малко да се случи в Разградския окръжен съд, но, за съжаление, не стана.
С голямо удоволствие бих се явил на дело срещу баща ми, защото това ще ме стимулира да положа усилия, да се подготвя изключително сериозно. Ще видим, може пък и да се случи и мечтата да се сбъдне.
М. М.: И двамата имаме много голямо желание да бъдем противници в съдебната зала.
Отдавна го закачам,
че ако застанем един
срещу друг, ще мина
като танк през него
А той отговаря по адвокатски: Не си прави илюзии, защото ще те отнеса.
Но действително имаме любопитство и желание да влезем в битка. В залата ще бъда безкомпромисен, ще направя всичко възможно да спечеля делото. Най-малкото, защото след това ще имам години наред повод да го закачам, че трябва да чете повече.
Но ако колегата Марковски ме победи, не значи, че ще се намразим, напротив, ако пледира по-хубаво, може би ще бъда и по-щастлив, отколкото, ако аз спечеля.
Той също е отдаден,
влюбен в
професията.
Виждам го
Казвал съм на моите синове: Момчета, един мъж трябва да си избере три неща – съпругата, професията и любовницата. За последното се шегувам, разбира се. Ние сме православно християнско семейство. И искам момчетата ми да знаят, а и те са го разбрали, че има господ, който дава всекиму дължимото. Защитавал съм убиец, знаех, че е извършил зверското престъпление, спасих го с оправдателна присъда. След време го видях без крака на Централна гара, изгонен от сина си, от брат си. Седи до тоалетната и проси. Каза ми: Марковски, не биваше да ме спасяваш. Седя тук, защото е близо до релсите, да се хвърля.
– Има ли дело, донесло ви голямо разочарование?
Д. М.: Много труд и усилия, но и дълбоко разочарование изпитах в процеса „Белнейски“. Убеден съм, че това момче е невинно. Макар че процесът е приключил и има влязла в сила присъда, продължавам да поддържам отношения с Лазар Колев. За мен присъдата му е една много голяма съдебна грешка и изпитах голямо разочарование. Не заради безсънните нощи, в които сме чели с баща ми. Самостоятелно, защото ние не се събираме като кръжок по интереси. Всеки си чете сам и си подрежда защитата. Стотици бяха часовете, които вложихме в това дело. Разочарован съм, защото удариха момчето, без да има безспорни доказателства, а законът изисква при доживотна присъда те да са такива.
М. М.: Заради делото се обърнахме към руското посолство, защото всеизвестно е, че там, където е имало военно поделение, има сателити и 24-часово записване. Запитването ни бе, за да се види дали колата на Лазар Колев е минала по пътя, недалеч от който са намерени телата на момичетата. Руснаците казаха: да, ще ви дадем снимки, но ако американците се съгласят, защото и те имат сателит. Обърнахме се и към американското посолство с молба да ни помогнат, но те не го сториха. Ако ни бяха помогнали, нямаше да има съдебна грешка.
– Извън работата имате ли общи занимания?
М. М.: Той е длъжник на семейството си. Много пътува по дела, понякога отсъства по 4-5 дни. Дъщеря му и жена му го виждат само в събота и неделя. Смятам, че не е хубаво, защото те имат нужда да бъдат тримата. Все пак внучката ми да види, че има баща вкъщи. Понеже няма много време за малката, веднъж го закачах: Вкарай я в гората и като се разходите, може и да се опознаете.
Д.М.: Аз чат-пат ходя на лов. Но ловната дружинка ме е заклеймила като природозащитник. Шегуват се с мен, че ще ми вземат пушката и ще ми дадат фотопушка, за да снимам животните. Истината е, че избягвам да стрелям. Има изключително красиви екземпляри, по които никога не бих стрелял. По-скоро вписването в ловната дружина е свързано с хубавите разходки, които се правят в гората, и контакта с природата. Формално се водя ловец, но по скоро хобито ми е горски туризъм.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте