Съветът на Европа издаде на  07.04.2020 г. информационен документ  SG/Inf (2020)11, преведен от Министерство на правосъдието на Р България на 16.04.2020 г.,  относно Спазване на демокрацията, върховенството на закона и правата на човека в условията на санитарната криза с COVID-19, представляващ Наръчник за държавите членки.  С него се предоставя на правителствата инструментариум, с който да се зачитат основните ценности, които според Съвета на Европа са по-значими от всякога. На първо място в този документ се поставя въпросът, че мерките, които всяка държава предприема в защитна мярка, необходима за борба с вируса, следва да останат пропорционални на заплахата, както и да бъдат ограничени във времето! Акцентът е върху това, че според Съвета на Европа не трябва да позволим на вируса да разруши нашите основни ценности и свободни общества, като се набляга на зачитане върховенството на правото и  демократичните принципи, които следва да надделеят дори в извънредна ситуация. Особено съществено е, че Съветът на Европа препоръчва ограничен обхват на извънредното законодателство и на принципа за необходимост, който означава „извънредните мерки да бъдат в състояние да постигнат целта си С МИНИМАЛНО ИЗМЕНЕНИЕ НА НОРМАЛНИТЕ ПРАВИЛА И ПРОЦЕДУРИ на демократично вземане на решение, за да се избегнат евентуални злоупотреби… Най-съществената функция на съдебната система – по специално на конституционните съдилища, където те съществуват, трябва да се запази. Важно е съдиите да проучат най-сериозните ограничения на правата на човека, въведени от законодателството за извънредни ситуации,  които включват  защита правото на свобода и сигурност ( чл. 5), право на справедлив процес (чл. 6), достъп до съдилищата  и забрана за дискриминация“.

Според Съвета на Европа: „ Изключителните мерки, предприемани днес в рамките на борбата срещу разпространението на вируса, вероятно ще поставят въпроси относно техните потенциални дискриминационни последици“.

По-долу ще проследим, доколко актове и мерки на съдийската колегия на ВСС кореспондират с горепосочените препоръки до държавите – членки на ЕС.

На свое извънредно нощно заседание, проведено на 15.03.2020 г. , съдийската колегия на ВСС (при това не на Пленума на ВСС, а само на част от ВСС!) с протоколно решение № 9 от същата дата взе решения, част от които считам освен, че са незаконосъобразни /чл. 2, чл. 24, чл. 29, чл. 31 от Закона за адвокатурата; чл. 6а, ал. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г./, но и противоконституционни /чл. 4, ал. 1, чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4 и ал. 5, чл. 8, чл. 48, ал. и ал. 3, чл. 117, ал. 1  чл. 130а, ал. 2, и чл. 134, ал. 1 от Конституцията/, включително и противоречащи на международни Конвенции, на Директива 77/249 на ЕИО на Съвета от 22.03.1977 г. за улесняване ефективното упражняване на свободата на предоставяне на адвокатски услуги и Директива 98/5/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16.02.1998 г. относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия.

Съгласно Конституцията на Р. България /чл. 4, ал. 1/ България е правова държава, тя се управлява съгласно Конституцията и законите на страната. Отново съгласно Конституцията държавната власт се разделя на: законодателна, изпълнителна и съдебна (чл. 8).

Предвид информацията за пандемия от СЗО, българската държава в лицето на законодателната и изпълнителна власт предприе законови мерки, облечени в решения на Народното събрание и Закон за мерките и действията по време на извънредното положение (изменен и допълнен със  ЗИД на същия).

Нито в което и да било решение на Народното събрание (като орган на законодателната власт), включително и на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, нито пък с актове на МС на Р. България (изпълнителната власт в Р. България)  са предприети мерки, свързани със ЗАБРАНА ЗА ДОСТЪП В СГРАДИ на граждани, адвокати и всички други лица. Т.е. от началото на обявяване на извънредното положение, включително и към настоящия момент, НИКОЙ, изключая  съдийската колегия на ВСС, не си е позволил подобна мярка, която може да бъде въведена единствено от законодателния орган на  Р. България – ЗАБРАНА ЗА ДОСТЪП В СЪДЕБНИТЕ СГРАДИ (макар че и това е спорно, доколкото би било недопустимо вмешателство на законодателната власт в работата на съдебната власт)! Гражданите, включително и адвокати, и всички други лица, имат право и достъп до всякакви сгради на държавната власт от републиканско или местно значение, където при определен ред и при спазване на санитарно-епидемиологични условия, наложени от извънредното положение, да могат да извършват нужните справки и действия от всякакъв характер във връзка със защита на техните права и законни интереси, гарантирани им от Конституцията на Р България. Как обаче съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (цитат от чл. 117, ал. 1 от Конституцията)? Отговорът намираме в горепосочения протокол № 9 на съдийската колегия на ВСС от 15.03.2020 г. (при това и необнародван!) и най-вече в т. 10 от същото решение: „ЗАБРАНЯВА СЕ достъпът в съдебните сгради на граждани, страни по дела, вещи лица, преводачи, адвокати и всички други лица, освен призованите по образуваните и насрочени за разглеждане дела по т. 1, 2 и 3“ , т.е. лимитивно изброени няколко вида наказателни, граждански и административни дела. Впрочем, тази абсолютна забрана, която на практика е забрана за достъп до правосъдие без определен срок!, е свързана и с други забрани и ограничения, които не само блокират работата на съдебната власт и я ограждат със своеобразна „китайска стена“ (явно в съдебните сгради вирусът е по-опасен от където и да било другаде),  граничеща с директен отказ от правосъдие, тъй като съгласно т. 5 на същото решение от 15.03.2020 г. е забранено да се образуват в дела входираните книжа, иницииращи съдебни производства с изключение на производствата по т. 1,2 и 3 (отм. с решение 12/07.04.2020 г.). Всички други ограничения и забрани обаче, включително и за справките по дела, които могат да се извършват само по телефона или по електронен път (т. 7 от решението); необявяването на решени дела; невръчване на призовки, съобщения и съдебни книжа от всякакъв характер, остават в сила.

С горните, не само непропорционални, но и граничещи с административен произвол актове на част от съдебната власт в лицето на съдийската колегия на ВСС, считам, че на  практика не само се нарушават законите и Конституцията на Р България, които не са дерогирани и по време на извънредното положение, но и грубо се нарушават права и законни интереси както на гражданите, но така също и на всички представители на адвокатурата (включително и на чуждестранните адвокати упражняващи права в Р България) в упражняване на адвокатската професия.

Съгласно въведените забрани от съдийската колегия на ВСС  грубо се нарушават горепосочените норми в Закона за адвокатурата и Конституцията на Р България относно упражняването на адвокатската професия; правата на адвоката, приравнен със съдията; свободният му достъп до всички сгради и администрации за справки, получаване на копия от книжа и сведения (подчертавам, от всички административни органи и сгради, а не само от тези, които се явяват съдебни сгради), но и включително се пречи на адвоката да изпълнява задължението си, произтичащо от чл. 2, ал. 2 от ЗА, съгласно който адвокатът е длъжен да защитава по най-добрия начин със законни средства интересите на клиента.

Считам, че въведените забрани в протоколното решение от 15.03.2020 г. на съдийската колегия на ВСС попадат и в приложното поле на Закона за защита от дискриминация, съгласно който дискриминацията се определя като неравно, по-неблагоприятно третиране на лица или група лица на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация. Той забранява както пряката, така и непряката дискриминация, т.е. определя като еднакво недопустими както явното, така и прикритото зад „привидно неутрална разпоредба критерий или практика“, равно третиране на определени лица поради факта, че са носители на съответен признак определящ принадлежността им към дадена група.

В Допълнителните разпоредби на Закона за защита от дискриминация има дефиниция както на понятието „неблагоприятно третиране“ – всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси, така и на  израза „на основата на  признаците по чл. 4, ал. 1“.

Дискриминацията е нарушаване на човешките права, забранена от редица обвързващи Р България международни актове и стандарти. Така например Комитетът на ООН за човешките права (орган от независими експерти, който наблюдава изпълнението на Международния пакт за граждански и политически права) определя дискриминацията като: „всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание, основаващо се на … социален произход, или всякакви други признаци и което има за цел или ефект да навреди, или накърни признаването, ползването или упражняването от всяко лице при условия на равнопоставеност на всички права и свободи“.

Съгласно международното право, дискриминацията има три отличителни елемента, а именно:

1.    Налице е неблагоприятно третиране на даден индивид;

2.    То произтича от ограничение (забрана), основаваща се на явен външен признак;

3.    Липсва обективна и разумна обосновка за наложената санкция.

Неблагоприятното третиране трябва да засяга ползването на право от лице /или група от лица.

Начините на дискриминация са различни, като в случая тя се основава на различие, изключване, ограничение, предпочитания.

За да бъде дискриминационно неблагоприятното третиране, базиращо се на забрана, то трябва да е наложено без субективна и разумна обосновка. Ако неблагоприятното третиране преследва легитимна цел (например защита на публичното здраве или сигурност) и е пропорционално на тази цел, тогава няма да има дискриминация. Това е и най-спорният ефект при определяне на дискриминацията. В много случаи обаче, дори когато неблагоприятното третиране има легитимна цел, ако съществуват алтернативни средства за постигане на целта, това третиране ще бъде непропорционално и съответно дискриминационно.

Дискриминация има тогава, когато е налице официално или неофициално разделяне на индивидите в отделни групи по някакъв техен общ признак, при което им се дават или отнемат дадени права, задължения и възможности, според групата, към която принадлежат.

Позната е и т.нар. „социална дискриминация“, свързана с по-неблагоприятно третиране или ограничаване на индивиди и групи от чисто законовите им права и задължения, включително на базата на това,  към коя група те принадлежат. При дискриминацията индивидите се разглеждат като членове на групи. Тези групи се третират като по-малоценни и отношението към тях е неблагоприятно. Проявите на дискриминация са в особено широк спектър и те могат да бъдат най-малко в преднамерено, нелюбезно или бавно обслужване, недопускане до обекти, лишаване от работа.

Дискриминация има и тогава, когато липсва равно третиране по професионален признак; при липса на равнопоставеност, ограничаване на достъп до работното място (тъй като забраната за достъп до съда може да се разглежда като забрана до работното място и за адвоката).

Законът за защита от дискриминация (чл. 3, ал. 1 и ал. 2) защитава от дискриминация както всички физически лица, но така също и юридическите лица по отношение на техния членски състав на територията на Р България. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, което включва и по-малко благоприятното третиране или поставяне в по-неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредби. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от същия закон, дори когато критерият или практиката се основават на обективно оправдани с оглед законовата цел разпоредби, то и тогава средствата за постигане на целта трябва да са подходящи и необходими. Как кореспондира абсолютната забрана за достъп до съдебните сгради с нормата на чл. 6, ал. 1 от закона, съгласно която: „Забраната за дискриминация действа спрямо всички  при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Р България права и свободи„, или пък със защитата на правата за достъп до професия или дейности при равни условия и възможности за упражняването ѝ съгласно чл. 26 от същия закон?

Съгласно чл. 4 от Конституцията на Р България, Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат, а също така и че разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Отново съгласно Конституцията (чл. 130а) Пленумът на ВСС, а не отделни колегии (в случая съдийската колегия) решава общи за съдебната власт организационни въпроси. Съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията, съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Мястото на адвокатурата отново според Конституцията е в глава шеста  – „Съдебна власт“. Нещо повече! Съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията: „Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомага гражданите и юридическите лица при защита на техните права и законни интереси.“. Чл. 2 от Закона за адвокатурата е категоричен, че упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Тя се осъществява в съответствие с принципите на независимост, изключителност, самоуправление и самоиздръжка.

Цитираната по-горе забрана за достъп до съдебните сгради на адвокати, приета с решение на съдийската колегия на ВСС, е и в грубо противоречие с правата на адвоката съгласно чл. 29, ал. 1 от Закона за адвокатурата (по отношение на това, че адвокатът е приравнен със съдията и му се дължи съдействие като на съдия/ както и на чл. 31 от Закона за адвокатурата, където недвусмислено и категорично е записано: „Адвокатът и трайно установеният адвокат от Европейския съюз имат свободен достъп и могат да правят справки по дела, да получават копия от книжа и сведения с предимство в съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на адвокат или на адвокат от Европейския съюз, което удостоверяват чрез представяне на карта, издадена от Висшия адвокатски съвет.“

Като обобщение на гореизложеното във връзка с незаконосъобразните актове на съдийската колегия на ВСС, взети с горепосоченото протоколно решение № 9/15.03.2020 г. , същите и явяващи се дискриминационни по отношение на адвокатите и адвокатурата в Р България (включително и на чуждестранните адвокати, упражняващи права по силата на Закона за адвокатурата и правото на ЕС) следва да посочим, че Законът за мерките и действията по време на извънредно положение (включително и с неговите изменения и допълнения) следва да се прилагат, като се търси необходимият и задължителен баланс между обществения интерес и правата и свободите. Безспорно е, че извънредните обстоятелства налагат и определени извънредни мерки, но това в никакъв случай не означава, че те следва да бъдат: безконтролни; противоконституционни; незаконосъобразни и не на последно място – непропорционални. Не може и не следва да приемем, че защитата на здравето и живота като най-висша ценност се постига чрез самоволно определяне на ЗАБРАНА ЗА ДОСТЪП и то само на определени сгради, и то само на определена власт, без това да е предвидено в закон (включително и Закона за мерките и действията по време на извънредно положение), без да е повсеместно и за другите сгради на държавната власт, и в крайна сметка без да има нужда от подобни крайни по своя характер мерки, при това от орган, който се явява еманация на съдебната власт в държавата, която е призвана да спазва и брани закона, правата и свободите!

Съгласно изложеното по-горе считам, че създаденият по силата на закона орган за защита от дискриминация  – Комисията за защита от дискриминация, следва по силата на чл. 50, т. 2 от Закона за защита от дискриминация да се самосезира за извършените нарушения на закона от съдийската колегия на ВСС и да започне производство срещу ВСС, с което да установи нарушението и да предпише на същия орган преустановяване на нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения с подобни непропорционални и несъответстващи на целите на закона дискриминационни мерки.

В случай, че Комисията не намира основание да се самосезира, то моля да счита настоящото за сигнал като основание за образуване на същото производство по смисъла на чл. 50, т. 3 от Закона.

Независимо от горното считам, че съгласно чл. 71, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, всяко засегнато лице, което смята, че неговите права са нарушени във връзка с приетите от съдийската колегия на ВСС забрани, има право да предяви иск пред районния съд, с който да поиска освен установяване на нарушението и осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, но и ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за причинените му имуществени и/или неимуществени вреди. Интересното тук е, че същото право имат и юридическите лица с нестопанска цел (разбирай Висш адвокатски съвет и адвокатските колегии по места), които могат да предявят иск от името на лицата, чиито права са нарушени по тяхно искане или пък да встъпят като заинтересовани страни във висящ процес по ал. 1. Още по-интересна става хипотезата на чл. 52, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, съгласно която се дава възможност „чрез публикация или по друг избран писмен начин, лицата по чл. 71, ал. 1 и ал. 2 да отправят покана към други засегнати лица в едномесечен срок от предявяване на иска, че могат да встъпят в производството пред съда“.

         

 

Адв. ЮРИЙ МИТЕВ