Новите изменения на НПК във връзка с прилагане на правилото ne bis in idem
След промените в НПК
През ноември 2017 г. влязоха в сила промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Приложението на част от новите разпоредби предизвика въпроси в магистратските среди.
Затова четирима съдии от Върховния касационен съд – зам.-председателят Павлина Панова, Лада Паунова, Галина Захарова и Валя Рушанова, проведоха серия от срещи със свои колеги от цялата страна, на които бяха коментирани някои от новите положения в НПК: къде е тънката граница между „обоснованото подозрение“ и „виновността“ при обсъждането на мярката за неотклонение в съдебна фаза, след отпадането на забраната в чл. 270, ал.2 НПК; какво представлява разпоредителното заседание; какви са новостите във връзка с прилагането на правилото ne bis in idem и новото ускорително производство по Глава 26 на НПК.
В поредица от публикации „Лекс“ представя становищата на върховните съдии по тези специфични изменения в НПК.
І. Общи положения:
Независимо, че законът използва формулировките „административно нарушение” и „административнонаказателно производство”, струва ми се, че вложеният в тях смисъл налага по-стеснителното им тълкуване, а именно – само административнонаказателни производства с „наказателен” характер по смисъла на Конвенцията.
Според мен такова разбиране произтича, на първо място, формално – от мотивите на ЗИДНПК. В тях е разяснено, че с предложения комплекс от норми – §§ 1, 33, 34, 43, 44, 52, 57, 70 и 80 се цели адекватно приложение на принципа ne bis in idem при конкуренция между административнонаказателна и наказателна отговорност в смисъла, вложен в ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС и практиката на ЕСПЧ по прилагане на Протокол № 7. Тълкувателното решение третира преди всичко хипотезите, при които окончателно приключилото административнонаказателно производство е с наказателен характер, защото именно такива производства се явяват процесуална пречка за последващо образуване, разглеждане и решаване на наказателно дело срещу същия деец за същото деяние.
На второ място, напълно ясно е съобразна практиката на ЕСПЧ, че не всички административнонаказателни производства могат да бъдат приравнени на наказателни. Липсва разумно основание редакцията на изменените норми да се възприема буквално (да се разширява обхватът на действие на разпоредбите до всички административнонаказателни производства). Административнонаказателното производство с наказателен характер е частен случай на административнонаказателните производства. Други от тях нямат наказателен характер, следователно провеждането им не съставлява пречка за последващо наказателно преследване съгласно правилото на чл.4, §1 от Протокол № 7.
ІІ. Изменения в Общите правила:
Въведени са нови основания за прекратяване и спиране на наказателното производство:
- чл.24, ал.1, т.8а от НПК: Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато „извършеното деяние съставлява административно нарушение, за което е приключило административнонаказателно производство”;
- чл.24, ал.4 от НПК: „Наказателното производство се прекратява на основание ал.1, т.8а, ако в случаите по чл.25, т.5 в едномесечен срок от спирането не е направено предложение за възобновяване на административнонаказателното производство или предложението не е уважено”;
- чл.25, т.5 от НПК: Наказателното производство се спира, когато „за същото деяние, което е престъпление, е приключило административно наказателно производство”.
От съвкупния анализ на тези разпоредби може да се направи извод, че основанието за прекратяване по чл.8а визира хипотеза, при която за деянието, предмет на наказателното производство, срещу дееца е било проведено и е „окончателно” приключило (първо по време) административнонаказателно производство. Наличието на приключило административнонаказателно производство следва да е безусловно установен факт и да няма възможност за възобновяването му по ЗАНН.
Във всички останали случаи при започнало наказателно производство следва да се проведе процедурата по чл.24, ал.1 от НПК и едва след изчерпването ѝ, ако в едномесечен срок от спирането не е направено предложение за възобновяване или то е отхвърлено, да се пристъпи към прекратяване на наказателното производство.
Т. е. при започнало наказателно производство хронологически съответните процесуални действия би следвало да се развият в следната последователност:
- Ръководно-решаващият орган в съответната фаза на наказателното производство констатира, че по отношение на дееца за същото деяние е проведено административнонаказателно производство (с характер на „наказателно обвинение” по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7), приключило с влязъл в сила акт;
- Наказателното производство се спира;
- В едномесечния срок по чл.24, ал.4 от НПК наблюдаващият прокурор следва да направи предложение за възобновяване;
- Наказателното производство се прекратява при две хипотези: 1) ако в срока по ал. 4 компетентният орган (наблюдаващият прокурор) не поиска възобновяване или 2) ако предложението за възобновяване не е уважено.
Както актът за спиране на производството, така и актът за прекратяването му подлежат на контрол:
- постановлението на прокурора за спиране по чл.244, ал.5 вр. ал.1, т.1 вр. чл.25, т.5 от НПК, а за прекратяване – по чл.243, ал.4 вр. ал.1 вр. чл.24, ал.1, т.8а от НПК;
- съдебните определения за спиране – съответно, за първоинстанционния съд по чл.290, ал.2 вр. чл.25, т.5 от НПК по реда на Гл. 22; за въззивния съд чл.346, т.4 вр. чл.334, т.5 от НПК, а за прекратяване – за първоинстанционния съд по чл.250, ал.4 вр. ал.1, т.1 от НПК (в разпоредително заседание) или по чл.289, ал.4 вр. ал.1 от НПК (в съдебно заседание); за въззивния съд – чл.346, т.4 вр. чл.334, т.4 от НПК.
Тук следва да се съобразят още и направените в ЗАНН изменения във връзка с института на възобновяването на административнонаказателните производства.
Чл.70, б.„д” от ЗАНН регламентира ново основание за възобновяване: „когато деянието, за което е приключило административнонаказателното производство, съставлява престъпление”.
Първо, тълкуваме този текст като довод в подкрепа на извода, че се касае до административнонаказателно производство с наказателен характер”, защото новото основание за възобновяване не изключва съществуването на б.„г” на чл.70. По отношение на последната хипотеза ОСНК на ВКС е приело, че е приложима към административнонаказателните производства без наказателен характер.
Второ, в чл.71 от ЗАНН не е посочен срок за възобновяване на административнонаказателното производство на това основание, което би трябвало да означава, че предложението на наблюдаващия прокурор за възобновяване (чл.24, ал.4 от НПК) е безсрочно. Такъв подход би могъл да бъде обяснен с обстоятелството, че в генерален план се касае за облекчаване положението на дееца (в негов интерес е) – отпадане на административнонаказателната му отговорност, „заличаване” на неправилно проведеното срещу него производство.
Трето, буквалната формулировка на текста сочи, че при това основание за възобновяване (по б.„д” на чл.70) акцентът е поставен върху обстоятелството, че „деянието”, за което е приключило административнонаказателно производство, съставлява „престъпление”. Не се съзира обвързаност с резултата от административнонаказателното производство – дали нарушителят е наказан, дали НП е изменено или отменено. Това ни дава основание да смятаме, че
разпоредбата на чл.70, б.„д” от ЗАНН е приложима във всички случаи, когато е било проведено административнонаказателно производство за деяние, съставляващо престъпление, независимо от неговия изход.
ІІІ. Изменения в Глава 18 „Действия на прокурора след завършване на разследването”:
1. Във връзка с обсъжданата тема, ново е правомощието на прокурора по чл.243, ал.3 от НПК: Когато прекратява наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК (поради това, че деянието не е престъпление), но съставлява административно нарушение, прокурорът следва да изпрати материалите заедно с веществените доказателства по компетентност на съответния административнонаказващ орган.
Струва ми се, че тази разпоредба е пример за допустимостта да се проведат взаимно свързани „комбинирани” процедури по смисъла на „А и Б срещу Норвегия“. По установения законов ред прокурорът се произнася по въпроса, че деянието не е престъпление, а административно нарушение, като реализацията на административнонаказателната отговорност е предоставена на съответния компетентен административнонаказващ орган. В този случай провеждането на наказателно производство (макар и прекратено) за същото деяние срещу същия деец не представлява пречка по чл.4 от Протокол № 7 за последващо провеждане на административнонаказателно производство (с наказателен характер по смисъла на Конвенцията).
2. Прокурорът може и да спре наказателното производство по чл.244, ал.1, т.1 вр. чл.25, т.5 от НПК, когато констатира, че за същото деяние е било проведено и окончателно е приключило административнонаказателно производство. В такъв случай възниква задължението в едномесечен срок от спирането да инициира процедура по възобновяване по чл.70, б.„д” от ЗАНН.
ІV. Изменения в Глава 19 „Предаване на съд и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание”:
1. В този стадий на съдебната фаза по делата от общ характер съдията-докладчик не разполага с правомощия нито да спира наказателното производство на основание чл.25, т.5 от НПК, нито да го прекратява по чл.24, ал.1, т.8а от НПК, нито може да констатира, че деянието, описано в обвинителния акт, съставлява административно нарушение.
Само по делата от частен характер на основание чл.247а, ал.2, т.2 от НПК съдията-докладчик е оправомощен да реализира правомощия по чл.250, ал.1, т.1 и 2.
2. Съгласно чл.250, ал.1, т.1 от НПК съдът в разпоредително заседание може да прекрати наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.8а от НПК. Това правомощие се осъществява в ограничен кръг от случаи – само когато предпоставките за прекратяване са били налични в хода на досъдебната фаза, но по някакви причини прокурорът е бездействал. Т. е. на досъдебната фаза е било установено наличието на окончателно приключило административнонаказателно производство за същото деяние, предприета е била процедура по чл.24, ал.4 от НПК, но наблюдаващият прокурор не е направил в едномесечния срок от спирането предложение за възобновяване на административнонаказателното производство или пък предложението не е било уважено.
3. Също така, на основание чл.250, ал.1, т.2 вр. ал.2 от НПК съдът може да прекрати наказателното производство, когато установи „от пръв поглед”, че описаното в обвинителния акт деяние е флагрантно административно нарушение. (Може да се направи аналогия с отменената разпоредба на чл.250, ал.1, т.2 – в безспорните случаи, когато от обвинителния акт и материалите по досъдебното производство е безусловно и изначално ясно, че деянието не е престъпление, а административно нарушение, без да е необходимо да се събират други доказателствени материали или да се преценяват елементи на престъплението, напр. обществената му опасност и т. н.). При тези хипотези съдът прекратява наказателното производство и на основание чл.250, ал.2, изр.2 изпраща делото ведно с веществените доказателства на компетентния административнонаказващ орган.
И този случай, аналогично на чл.243, ал.3 от НПК, може да се прецени като пример за законоустановена „комбинирана” процедура.
В текста на чл.250, ал.2, изр.2 е допусната грешка – привръзката би трябвало да бъде с „ал.1, т.2”, а не с „т.3”, каквато не съществува.
4. В този стадий (на разпоредително заседание) съдът не може да спира наказателното производство – в чл.251, ал.1 от НПК е изключено основанието за спиране по чл.25, т.5 от НПК. Това разрешение вероятно е обусловено от обстоятелството, че в този момент на развитие на наказателното производство установяването на основанието за спиране по чл.25, т.5 от НПК е свързано със събиране на доказателствени материали (относно проведеното административнонаказателно производство), каквито в разпоредително заседание не могат да се събират и преценяват.
5. В същинското съдебно заседание съдът може както да спира, така и да прекратява наказателното производство – чл.289, ал.1 вр. чл.24, ал.1, т.8а и ал.4 и чл.290, ал.1 вр. чл.25, т.5 от НПК.
6. Съществено е изменението в чл.301, ал.4 вр. ал.1, т.2 – съдът има правомощие, когато прецени, че деянието не съставлява престъпление, да се произнесе дали съставлява административно нарушение.
Съответно, съгласно чл.305, ал.6 от НПК в тези случаи подсъдимият следва да бъде признат за невинен и да му наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на НК случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ.
По отношение на разширяването на обема на въпросите, които първоинстанционният съд е длъжен да реши по чл.301, ал.4 вр. ал.1, т.2 от НПК, и съответните му отражения в правомощията на вишестоящите инстанции, считам, че разумният прочит на измененията в контекста на основните начала на наказателния процес обуславя произнасяне съвсем не по всякакви административни нарушения, „предвидени в закон или указ”, а по много по-тесен кръг такива.
Според мен е напълно неприемливо прекомерно разширяване на обхвата на административните нарушения, които могат да се наказват директно от съда в образувана наказателна процедура, на каквото разбиране на пръв поглед би могла да наведе формулировката на чл.305, ал.6 от НПК.
От мотивите на внесения ЗИДНПК може да се заключи, че
главното предназначение на предложените изменения е да преодолее успешно конфликта ne bis in idem при максимална степен на отчитане на принципа за приоритет на наказателната отговорност пред административнонаказателната, като при това се отблокира възможността за налагане на дееца на административно наказание, когато се установи, че деянието не е престъпление.
Увеличаването на репресивните правомощия на съда извън задачите по чл.1, ал.1 и ал.2 от НПК не е обект на законопроекта. Ясно е, че въвеждането на абсолютна компетентност на съда по отношение на всякакви административни нарушения пренебрегва принципа на последователност и предвидимост, което накърнява правната сигурност. Такъв подход тотално би заличил границата между наказателната и административнонаказателната отговорност и би превърнал наказателния съд в административнонаказващ орган. Съществено би се засегнало и правото на защита на подсъдимия, който на практика в хода на цялостния наказателен процес, включително в стадия на касационното производство, би бил лишен от ясна представа за какво точно правонарушение може да бъде осъден, включително и като административно нарушение, а това е недопустимо с оглед стандартите на чл.6, т.3, б.„а” и б.„б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес.
Поради това ми се струва, че за да не се надхвърлят рамките на необходимо присъщите задачи на наказателното правосъдие и да се избегне нарушение на чл.6 от ЕКПЧ, съдът би следвало да санкционира само ограничен брой административни нарушения, а именно само тези, които имплицитно се включват в повдигнатото на подсъдимия обвинение и са предвидени в особената част на Наказателния кодекс, в закон или указ. Такива биха били, например, случаите, когато по обвинение за престъпление по чл.325 съдът счете, че се касае за дребна хулиганска проява по чл.1, ал.2 от Указ №904 за борба с дребното хулиганство или по чл.21 от Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия; че не се касае за квалифицирана контрабанда по чл.242, ал.1 от НК, а за нарушение на чл.233 от ЗМ, чл.218б от НК и др. Иначе казано, по мое мнение
правомощието да се санкционира административно нарушение би следвало да се осъществява по подобие на хипотезите на допустимо изменение на обвинението в по-леко наказуемо престъпление (в случая в административно нарушение) без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението – само когато съответното нарушение е описано фактологически в обвинителния акт и е включено в обвинението.
Подобно тълкуване е допустимо, защото такива деяния поначало се преследват и санкционират в административнонаказателни процедури с наказателен характер по смисъла на ЕКПЧ; те са най-често срещаните в практиката хипотези; разкриват най-голямо сходство с престъпленията от гледна точка на обекта на посегателство и обективните и субективни признаци на състава, защитата на подсъдимия по обвинението за престъпление обхваща и защита по по-леката квалификация на деянието като административно нарушение, поради което би се осуетила опасността от „осъждане по непредявено обвинение”.
Считам, че база за такова тълкуване предоставя и буквалната формулировка на разпоредбите на чл.301, ал.4, чл.305, ал.6 и сл., в които са използвани изрази „извършеното деяние”, „деянието”. Има се предвид същото деяние, поведение на извършителя, което е предмет и на обвинението.
7. Тези правомощия поначало биха намерили приложение в случаите, когато съдът е провел съдебно следствие, събрал е доказателствени материали и оценявайки ги при постановяване на присъдата, е стигнал до извод за необходимост от оправдаване на подсъдимия, тъй като деянието не съставлява престъпление (чл.304, пр. последно). В противен случай би била налице хипотезата на чл.250, ал.1, т.2 от НПК.
Разликата между разпоредбите на чл.305 и чл.250, ал.1, т.2 от НПК се корени в обстоятелството кога, в кой момент се установява, че деянието е административно нарушение, а не престъпление. Ако още от обвинителния акт – преди да е започнало съдебното разглеждане на делото – е ясно, че описаното в него деяние е административно нарушение, то тогава съдът се десезира и изпраща делото на съответния компетентен орган. В случая, когато разглеждането на делото е започнало и се е стигнало до постановяването на присъда, съдът може да упражни правомощията си по чл.305, ал.6 от НПК.
8. Възникват въпроси във връзка с начина, по който следва да се конструира диспозитивът на присъдата в случаите по чл.305, ал.6 от НПК: дали да се подхожда по аналогия с диспозитивите по чл.305, ал.5 от НПК; дали да се изписва, че съдът признава подсъдимия „за виновен” да е извършил административно нарушение; дали ако подсъдимият бъде признат „за невинен” по обвинението за престъпление, описвайки го словесно, това не би означавало, че е „оправдан” и за фактите, за които след това му се налага административно наказание и т. н.
От съществено значение е в диспозитивната част на акта да бъде ясно отразена волята на съда по два въпроса: 1) оправдателна част („признаване за невинен”) по повдигнатото му обвинение и 2) част, с която на дееца се налага административно наказание за съответното административно нарушение. Конкретният подход и изказ при изписването е второстепенен, чисто технически въпрос.
7
Коментирайте
Are you Looking for Air Gas Login then check here Air Gas Login Official portal. You can also know more about how to reset Air Gas Login password and many more. Air Gas Login Tips
Lowes Customer Satisfaction Survey is designed to get customers’ feedback, reviews, and suggestions that help them improve their products and services.
Lowes Customer Satisfaction Survey
ОПРАВЕТЕ СИ ЛАТИНСКИЯ. Вярното е Non bis in idem. – Не два пъти за едно и също. (Принцип на наказателното право – след като някой е наказан веднъж, не може да бъде наказан втори път.)
Съдия Захарова – брилянтна, както винаги!
Положението е такова, каквото го направят ония на площад Народно събрание. А съдиите се опитват да прилагат техните творения по най-справедливия и правилен начин. Поне повечето от тях. Затова такива материали, като този, са много полезни.
tova e polojenieto… Ako iskash.
Ogden Clinic Patient Portal? then check here Official Ogden Clinic Patient Portal with step by step guide including a screenshot. All the information about Ogden Clinic Patient Portal : Ogden Clinic Patient Portal