Актуални проблеми, свързани с предстоящи тълкувателни решения за давността и поръчителството
- До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД?[1]
Първото становище приема, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да бъде прекъсната давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността, или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за съществуването на дълга да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия. В този смисъл е Решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. дело № 5140 по описа за 2015 г., IV г.о. на ВКС.[2]
Второто становище е, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл е Решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1934/2014 г., ВКС, I т.о.[3]
Допирните точки между двете схващания са, че признанието е едностранно изявление, като не е необходимо да се изследва дали то е направено с намерение за предвидените в закона правни последици и не е необходимо това признание да е получено и узнато от кредитора[4], за да породи действие – прекъсване на давността. Поддръжниците и на двете становища също приемат, че не е необходима определена форма за действителност на изявлението и е възможно признанието да бъде извършено с конклудентни действия.[5] При това следва да се сподели тезата, че плащане на част от цената не прекъсва давността за останалото вземане, но ако има и молба за продължаване на срок за плащане на остатъка, тази молба има характер на признание на вземането за остатъка. Признание на вземането има и ако длъжникът предложи или учреди в полза на кредитора едно обезпечение[6]. Правилно в съдебната практика се приема, че признанието може да се доказва и със свидетелски показания предвид липса на изрична забрана за това.[7] За правилно следва да се приеме и становището, че заплащане на мораторна лихва за целия период на забава също води до прекъсване на давността за главното вземане.
От изложените становища следва да се изведе и правната характеристика на признанието по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, като юридическа постъпка[8], а не като едностранна правна сделка. При юридическите постъпки, за разлика от едностранните сделки, нито има нужда от намерение, нито има нужда да се сочи адресат или да се установява получаване. Тази характеристика на признанието, като юридическа постъпка, го отличава от поканата, като едностранна адресна сделка, която поражда действие от момента на получаването от насрещната страна. При покана кредиторът иска изпълнение от длъжника, с което цели да постигне благоприятна за себе си последица – поставяне на длъжника в забава. При признанието длъжникът признава съществуването на едно задължение, което, независимо от формата и намерението му, законът свързва с неблагоприятната правна последица за длъжника, а именно прекъсване на давността.
По тези причини например при вписването от даден кредитор в ГФО или годишния отчета за дейността, обявявани в ТР, че съществува изискуемо вземане, не е налице покана за изпълнение, доколкото изявлението не е адресирано до конкретен длъжник. Обратно, както ще бъде коментирано по-долу, посочването на непогасено задължение в ГФО или в годишен отчет за дейността от длъжника, може да бъде прието за признаване на дълга с последица прекъсване на погасителната давност относно същия. Предвид изложеното следва да се възприеме първото становище, като се изходи най-вече от функцията и целта на института на погасителната давност, която е едно изключение от основния принцип в гражданския оборот на справедливостта, доколкото тя води до правно положение, което е в несъответствие с материалното съдържание на реалните правоотношения на страните. По тези причини въвеждането на допълнителни изисквания за валидност на признанието, освен тези, предвидени в закона, ще е в противоречие със същност на давността. Те биха били формалистични и неотговарящи на смисъла на закона и принципа на справедливост и правна сигурност. Основната идея на давността е да придаде на фактическото състояние съответно правно значение, но признанието отрича фактическото състояние на безспорност, поради което няма основание да се приложи давността.
Възприемане на второто схващане би довело до явно несправедлив резултат, който може да се илюстрира със следния пример: Длъжникът признава изрично в годишния си финансов отчет или в годишния си отчет за дейността, които се публикуват в Търговския регистър[9], че дружеството дължи по конкретен договор на определен кредитор парично вземане с определен размер[10], но понеже тези отчети не се изпращат на кредитора и в заглавните им страници не пише, че са адресирани до кредитора, то само затова давността няма да се счита за прекъсната, защото няма да е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД.
Различна е хипотезата, в която няма да е налице признание на вземането, ако например по едно дело се установи, че в счетоводните книги на длъжника продължава да фигурира задължението към кредитора. Това е вътрешна служебна информация и счетоводно записване, подчинено на правилата на ЗСч, което се извършва от служител на дружеството, поради което неговите действия нямат значение на признаване на вземането и в случая давността няма да се счита прекъсната.[11]
Налице е признание на вземането обаче в следната хипотеза: Кредитор изпраща писмо на длъжника със запитване какъв е размерът на дължимото от него вземане по договора между тях. Писмото е получено от длъжника и в отговор на писмото се изпраща съобщение, подписано от главния счетоводител на длъжника, в което е посочено „дължим 20 000 лв. по този договор”, като към писмото е приложено и удостоверение за извършено вписване в счетоводството на дължината на сумата от 20 000 лв. в графата пасив.[12] В тази хипотеза, макар счетоводителят да няма представителна власт да ангажира правната сфера на търговеца, е ясно, че е налице валидно изявление, представляващо признание на вземането, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ. Управителят, който е получил запитването на кредитора не може да не знае за изходяща кореспонденция, изпратена официално от служителите на дружеството в отговор на изрично официално запитване.
В тази посока да бъдат разгледани и следните примри:
Пример 1: Публично официално е разгласено признание на едно дружество, което е в отлично икономическо състояние, че има задължения към друго дружеството в много големи размери, което обичайно прави и по-лесно едно такова вземане да се цедира. Към момента на цесията вземането не е било погасено, но няколко дни след това давността изтича, преди цесионерът да успее да предяви иск. При завеждане на иск от цесионера, последният разумно следва да може да разчита на признанието на длъжника, направено само преди няколко дни, и то официално (особено ако то се потвърждава и от информацията, вписана в Търговския регистър по партидата на длъжника). Ако се възприеме второто становище, понеже признанието не е било адресирано нито до цедена, нито до цесионера, давността няма да се счита прекъсната.
Пример 2: Сключено е споразумение между банка и Комисията за защита на потребителите, с което банката признава, че във всички договори за кредити, отпускани в швейцарски франкове, има неравноправни клаузи, като признава, че дължи да възстанови на клиентите си 80% от заплатените суми, произтичащи от валутната разлика. Това споразумение е огласено на официалния сайт на КЗП. В случая е налице прекъсване на давността по отношение на признатото задължение в размер на 80% от платената суми, дължащи се на валутната разлика.
Второто становище е широко разпространено и в практиката, и в доктрината, като се приема за догматично установено и това се дължи на инерцията в правната мисъл, следваща от чл. 23 от Закона за давността (отм.), който е гласял, че давността също се прекъсва по гражданска причина, когато длъжникът или владелецът признае правото на тогова, против когото тя е била започнала да тече. Този текст точно съответства на образеца, от който е възпроизведен – чл. 2248 от френския Граждански кодекс (ФГК). Следва да се съобрази обаче, че действащата редакция на чл. 116, б. „в” ЗЗД вече не съдържа изискването изявлението да е отправено към кредитора. Въпреки изричната законова разпоредба във ФГК, съдебната практика във Франция е възприела извод, че изявлението не е необходимо да е адресирано до кредитора[13]. По всички изложени по-горе съображения второто схващане противоречи не само на целта и смисъла, но и на буквата на закона, поради което не може да се възприеме.
- Следва да се допълни и втори въпрос за пълнота и прецизност и доколкото има противоречива практика на ВКС по него, за която ВКС е бил сезиран още през септември 2017 г.: Съставлява ли извънсъдебно признание на длъжника вписването на дълга в счетоводството на търговеца, в справките-декларации по ЗДДС?
Първото становище е застъпено в Решение № 49 от 04.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 50236/2016 г., IV г. о., докладчик Светла Цачева. На поставения по делото въпрос „Съставлява ли извънсъдебно признание на длъжника вписването на дълга в счетоводството на търговеца, в справките-декларации по ЗДДС?“ ВКС отговаря:
Съгласно трайно установената съдебна практика по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора.
За да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано.
Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно – писмено или устно; обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ, или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия – Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изявлението на главния счетоводител на дружество търговец за признание на дълга прекъсва давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, когато представляващият дружеството не се е противопоставил на признанието веднага след узнаването му – чл. 301 ТЗ. Прекъсва давността и вписването на дълга в справките декларации на търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП, и ползването на данъчен кредит – в този случай длъжникът е направил недвусмислено изявление за задължението си към кредитора пред държавен орган; изявление, с което не само се доказва съществуването на дълга, но се признава и задължението към кредитора за декларираното вземане, т.е. тези действия на търговеца съставляват писмено, еднозначно волеизявление за признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
В обратен смисъл e Решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., докладчик Костадинка Недкова. На поставения въпрос „Счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието-длъжник счетоводство представлява ли признание на длъжника по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД за пълния размер на дълга?“ съставът отговаря:
В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II ТО на ВКС, което настоящият състав напълно възприема, е прието, че за да е налице признание на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора.
Записванията в аналитичните, съответно в синтетичните, счетоводни сметки са вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е за нуждите единствено на предприятието и не е насочена към външните потребители. На базата на даденото в цитираната задължителна практика на ВКС разрешение относно понятието „признание“ на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което настоящият състав споделя напълно, следва, че счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието-длъжник текущо счетоводство, тъй като не е адресирано до кредитора или негов представител (в изрично предвидените от закона случаи и до държавен орган), не съставлява признание на осчетоводеното вземане, водещо до прекъсване на течението на погасителната давност. В този смисъл: Определение № 599 от 18.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2593/2015 г., II т. о.
- Когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, по отношение на всяка една от тези вноски, при непогасяването след падежа, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. – целият дълг да е станал изискуем, включително – предсрочно изискуем.[14]
Принципът за освобождаване на поръчителите от отговорност, поради бездействие на кредитора спрямо длъжника през определен от закона период от време, съдържащ се в чл. 147, ал. 1 ЗЗД, следва да се съобрази с особеността за настъпване на предсрочната изискуемост на цялото задължение по кредита. Отговорността на поръчителите е акцесорна и е предназначена да обезпечи изпълнението на главното задължение, в случая това е на направения предсрочно изискуем остатък от целия кредит. Предприетото от банката действие за събиране на вземането, представлява и начален момент на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, откогато бездействието на кредитора ще доведе до преклудиране задълженията на поръчителите. Законът свързва прекратяването на поръчителството с бездействие на кредитора в периода от време след падежа на главното задължение, а не с този на отделните анюитетни вноски.
При договора за заем имаме разсрочено плащане на едно задължение, изразяващо се във връщане на части на цялата сума ведно с лихвата, което разсрочване е предвидено в интерес на длъжника. Веднъж получил заема, длъжникът започва да връща определена част от него по определен погасителен план. Срещу отделните плащания обаче няма насрещни периодични престации, защото престацията на заемодателя е само една и тя вече се е осъществила. В случая всяка вноска е самостоятелно вземане и се погасява с общата 5-годишна давност, тъй като вземането на заемодателя не произтича от договор за продължително и периодично изпълнение. За да е налице договор за продължително или периодично изпълнение, трябва и двете насрещни, характеризиращи престации да са периодични и/или продължаващи. При договора за заем интересът е в полза на едната страна – заемополучателя, който получава нещо веднага, като се задължава да го върне, а рискът от неизпълнението остава за банката. Следователно в този случай е необосновано приложението на кратката давност, тъй като кредиторът е поел риска, а интересът е в полза на длъжника. Неоправдано е при това положение законът да санкционира кредитора с кратката погасителна давност. Това становище се споделя и в постоянната съдебна практика на ВКС – Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., II т.о., ВКС, Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о., ВКС, Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. 523/2011г. на III г.о., ВКС, Решение №147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о., ВКС, Решение № 90 от 31.03.2014г. по гр.д. 6629/2013г., IV г.о. на ВКС.
Възприемането на това разбиране за същността на облигационното правоотношение при кредита, предполага и схващането, че преклузивният срок по чл.147 ЗЗД започва да тече след края на срока на договора за кредит, тоест от срока на последната вноска или от момента на настъпване на предсрочната изискуемост, а не тече за всяка месечна вноска поотделно.
Възприемането на обратното становище – че заемът поражда периодични задължения и срокът по чл.147 ЗЗД тече от падежа на всяка вноска, би направило поръчителството много неефективен начин за обезпечение на кредитите, поради което те биха се оскъпили, тъй като на всеки 6 месеца банката ще бъде принудена да предявява иск, за да запази обезпечението си. Това второ становище не отчита, че облигационното отношение е комплексно, а имено, че отделни анюитетни вноски не са просто самостоятелни вземания – изплащането на всички е насрещната престация на главния длъжник по договора, за изпълнението на която отговорност е поел поръчителят. Това е смисълът на обезпечението – да гарантира изпълнение на целия главен дълг. От граматическото и телеологическо тълкуване на разпоредбата на чл.147 следва, че фактическият ѝ състав се състои от два елемента: обективен – определен период от време, и субективен – кредиторово бездействие. Несъмнено е, че в разглежданата законова хипотеза бездействието би било налице единствено при изискуемост на главното задължение или при предсрочна изискуемост като от този момент възниква специфичното задължение в 6 месечен срок кредиторът да предяви правата си по съдебен ред. Затова е предвиден краен срок в договора за връщане на парите, като едва след този срок кредиторът трябва да предяви вземането си по съдебен ред, за да запази правата си срещу поръчителя, а преди това специфичното задължение на кредитора не е възникнало, тъй като обезпечението има обхват цялото главно вземане към крайния срок. По изложените съображения за договора за заем следва да се приеме, че вземанията, които са възникнали като еднократни, но впоследствие и по силата на съглашение с кредитора или по разпореждане на съда се изплащат на части (разсрочване) не се превръщат в периодични, а запазват характеристиките на първоначалното (еднократно) задължение. Разсрочването нито променя правната характеристика на правопраждащия юридически факт, нито би следвало да води до по-неблагоприятно третиране на този, който е дал отсрочката.
В заключение следва да се приеме, че шестмесечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респ. – тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг – с достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник.
В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС: Решение № 111 от 25.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 803/2007 г., II т. о., решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, Решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о.
- Следва да се допълни и въпросът „Диспозитивна или императивна е разпоредбата на чл.147 ЗЗД?“
С Определение № 1286 от 12.03.2013г. по ч.т.д.№ 1399/2013г. на І т.о. на ВКС, е даден еднозначен отговор, че разпоредбата на чл.147,ал.1 ЗЗД е императивна:
Разпоредба е императивна и уреденият в нея срок е краен и преклузивен, като за спазването му съдът следи служебно, в какъвто смисъл са и разясненията дадени в т.4б от TP № 4/18.04.2014г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 4/2014 г. Уговорката в договора за поръчителство, предвиждаща, че поръчителят остава задължен и след изтичане на срока на основния договор, дори да не е предявен иск срещу главния длъжник в шестмесечен срок, е нищожна, съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с императивната норма на чл.147, ал.1 от същия закон и в този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 81 от 08.07.2014г. по т.д. № 1705/2013г., ВКС, I ТО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в което изрично се приема, от правната характеристика на срока по чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД произтича и преценката за приложимостта на продължението по ал.2 на чл.147 ЗЗД спрямо него. Доколкото преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим е отказ от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно е, че хипотезата на чл.147 ал.2 ЗЗД, не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД изпълнение. Срокът, макар да е преклузивен, с изтичането му последицата не е недопустимост на иска и прекратяване на делото, тъй като срокът е материалноправен, а не процесуален. Това значи, че с изтичането на срока по чл.147 ЗЗД поръчителство се прекратява, а това погасява предпоставката за материалната отговорност на поръчителя, което следва да се установи със СПН, а тя ще се формира само при решение по същество, с което искът се отхвърли спрямо поръчителя.
В този смисъл и Решение № 81 от 08.07.2014 г. по т.д. № 1705/2013 год., І т.о.,ВКС, в което се приема:
От правната характеристика на срока по чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД произтича и преценката за приложимостта на продължението по ал.2 на чл.147 ЗЗД спрямо него. Доколкото преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим е отказ от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно е, че хипотезата на чл.147 ал.2 ЗЗД, не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД
Макар това разбиране да е утвърдено, има становище и в обратен смисъл – Решение №103 от 7.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г., което се приема:
По възражението на поръчителя основано върху разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД, че в процесния случай, е налице изрична уговорка в чл. 2 от договора за поръчителство от 31.VІІІ.2009 г., според която, предвид очевидната „свързаност” между кредитополучателя по договора за банков кредит от 14.ХІІ.2006 г. и този негов поръчител (по см. на § 1, ал. 2 in fine от ДР на ТЗ), последният е приел да „отговаря за изпълнението на главното задължение и след падежа, като носи отговорност с цялото си имущество, до окончателното издължаване на дълга, без да съществува задължение на кредитора да предяви иск против главния длъжник в определен срок”. Последното налага извод, че по същество защитното възражение на ответника-поръчител не може да се слуша.
Императивният характер на разпоредбата следва да се извлече от целта на закона да се даде защита на по-слабата страна в облигационното отношение, която не получава пряка облага от главния договор, а носи само тежестта при неговото неизпълнение. В този смисъл клауза, с която се дерогира чл.147 ЗЗД, дори да се приеме за валидна, винаги следва да се проверява дали е и неравноправна. В случая очевидно е така, доколкото поръчителят се отказва от свое основно право по закон, а насреща не получава абсолютно нищо като престация. Възможно е обаче поръчителят физическо лице да уговори с кредитора по-кратък срок от предвидения в чл.147 ЗЗД. В тази хипотеза това брани в по-голяма степен правата на потребителя от законовия режим и би следвало да породи действие. Примерно уговорката между поръчителя и кредитора е, че кредиторът ще загуби правата си срещу поръчителя, ако не предяви иск срещу главния длъжник в двумесечен срок от изискуемостта. С други думи, може да се приеме, че разпоредбата е само с императивен минимум, тоест може да се уговаря и по-кратък срок, но не и по-дълъг. Възможна е и хипотеза, че срокът на вземането се удължава и то със съгласието на поръчителя по силата на чл.147, ал.2 ЗЗД тогава логично е и срок по чл. 147 , ал.1 ЗЗД да тече от новия срок, стига съгласието за удължаване да е дадено преди да изтече срока по чл. 147 ЗЗД, ал.1 ЗЗД. Ако съгласието на поръчителя за удължаване на срока е дадено след като е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е мислимо, че това е съгласие за учредяване на ново поръчителство защото с изтичане на срока по чл. 147, ал.1 ЗЗД първоначалното поръчителство се е погасило и това не може да се промени.
- Следва да се постави и въпросът какво се има предвид под понятието „иск“ в разпоредбата на чл. 147, ал.1 ЗЗД
Според преобладаващото становище под иск се разбира процесуално действие – подаване на искова молба в съда срещу главния длъжник.
Така в Решение № 1646 от 16.07.1978 г. по гр. д. № 465/78 г., I г.о. ВС:
От разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД следва, че отговорността на поръчителя е в зависимост от задължението на прекия длъжник. Тя съществува дотолкова, доколкото е налице главното задължение. Въпреки тази акцесорност на задължението на поръчителя, неговата отговорност невинаги е в зависимост от съдбата на основното задължение. Така, ако кредиторът продължи срока за изпълнение от страна на длъжника, продължението няма действие спрямо поръчителя, освен при неговото съгласие – чл. 147, ал. 2 ЗЗД.
Също така по разпореждане на чл.147, ал.1 ЗЗД поръчителят не остава задължен към кредитора за изплащане на главния дълг безусловно и безконечно, а само при условие, че кредиторът е предявил иск против длъжника в срок от шест месеца от падежа на главното задължение. Ако кредиторът не е предявил иск в този срок против длъжника, се погасява не само правото му на иск против поръчителя, т. е. правото му да търси защита чрез съд, но се погасява и самото му субективно право. Това е така, защото според закона условие да остане да съществува задължението на поръчителя е предявяване на иск срещу длъжника в посочения срок. Ако такъв иск бъде предявен срещу длъжника, поръчителят остава задължен към кредитора, който може вече в определен давностен срок да иска солидарното изплащане на задължението от поръчителя. Ако искът срещу длъжника обаче не бъде предявен в шестмесечен срок от падежа на главното задължение, отпада условието за съществуване на отговорността на поръчителя спрямо кредитора. Това показва, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен.
Последицата от това е, че ако не бъде предявен иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение и поръчителят след това изплати задължението, правилото на чл. 118 33Д няма приложение и поръчителят разполага с възможностите по чл. 56 или 74 ЗЗД в зависимост от особеностите на случая.
От факта, че се касае до преклузивен, а не давностен срок, следва още, че няма място за приложение на чл. 120, ал. 1 ЗЗД за срока по чл. 147, ал. 1 33Д. Това означава, че съдът и без искане на поръчителя трябва да провери дали кредиторът е предявил иск против длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение и ако констатира, че това условие не е налице, искът следва да се отхвърли, защото отговорността на поръчителя е отпаднала.
Това становище може да се възприеме, но с една корекция – поръчителят, платил след изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, не може да се позове на чл. 74 ЗЗД, въпреки че действително не се прилага чл. 118 ЗЗД. В тази хипотеза обаче отговорността на поръчителя е отпаднала, при което плащането на кредитора е без наличие на правен интерес, освен ако такъв не се извежда от специфичните вътрешни отношения на поръчителя с главния длъжник или кредитора. В общата хипотеза обаче суброгацията е изключена, а за платилия поръчител остава единствено на разположение искът по чл. 59 ЗЗД срещу главния длъжник и то при това следва да се съобразява разпоредбата на чл. 143, ал.2, изр.2 ЗЗД, която касае възраженията, които може да му противопостави главният длъжник при положение, че не е уведомен. Примерно – възможно е към момента, в който поръчителят плати, давността спрямо главния длъжник да е изтекла, като това възражение ще бъде противопоставено на поръчителя на основание на чл. 143, ал.2, изр.2 ЗЗД и макар че неговият иск по чл. 59 ЗЗД не е погасен по давност, ще бъде отхвърлен.
Аргументирано е и второ становище – в Решение № 55 от 29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004, II г. о., ВКС, докладчик – съдия Борислав Белазелков, който поддържа, че понятието „иск“ се използва и материалноправния му смисъл на „вземане“.
В нарушение на закона обаче въззивният съд е приел, че в ЗЗД понятието иск се използва само в неговия процесуалноправен смисъл. На много места в ЗЗД понятието иск се използва в матриалноправния му смисъл на „вземане“. Така в чл. 17, ал. 2, чл. 19, ал. 3, чл. 22, ал. 3 и др. ЗЗД понятието иск е използвано в неговия процесуалноправен смисъл, но в чл. 54, чл. 55, ал. 2, чл. 56, чл. 58 и др. то е употребено в неговия материално правен смисъл. В чл. 147 ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си. Претендирал ли е вземането си, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това. Ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание, не е необходимо то да бъде предявено c иск, което би увеличило както времето, така и разноските по установяването му. Отделно стои въпросът дали кредиторът, който разполага c несъдебно изпълнително основание, има интерес от осъдителен иск и съответно допустим ли е такъв иск. Искането за издаване на изпълнителен лист запазва правата срещу поръчителя. Поръчителят се освобождава при бездействие на кредитора по отношение на главния длъжник. В случая е без значение обстоятелството, че искането за издаване на изпълнителен лист е отхвърлено по отношение на единия от главните длъжници. Ответниците са поръчителствали за двамата солидарни длъжници, поради което предявяването на претенция по отношение на кой да е от тях запазва правата на кредитора срещу тях като поръчители за непогасения от длъжниците остатък от задължението.
Това становище се поддържа и към момента и дава отговор на един въпрос, които е относим към казус, който може да възникне във връзка с новия ГПК и заповедното производство и той е следният: Ако кредиторът в рамките на срока по чл.147, ал. 1 ЗЗД подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 или чл. 417 ГПК срещу главния длъжник, който не подаде възражение, то запазва ли в този случай правата си кредиторът срещу поръчителя? Счита ли се, че е подал иск по смисъла на чл. 147, ал.1 ЗЗД, като отговорът, според мен е утвърдителен и аргументацията на съдия Белазелков следва да се сподели в този аспект.
В останалите случаи мнението не може да се сподели. Например – само нотариална покана до главния длъжник да плати не може да доведе до запазване на правата на кредитора спрямо поръчителя. Това тълкуване би влязло в противоречие с целта на закона да се ограничи отговорността на поръчителя в случая, че кредиторът бездейства.
Тоест понятието „иск“ в чл.147, ал.1 ЗЗД следва да се тълкува разширително, но в рамките на процесуалния му аспект, тоест кредиторът да е потърсил защита по съдебен ред на своето вземане срещу главния длъжник. Кредиторът трябва да е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение или да е подал иск пред арбитражен съд, или иск пред държавния съд.
6. Предвид множеството противоречива практика, тълкувателно решение е важно да се постанови и по въпросите: Дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД?
Както и от кой момент се изчислява давността от падежа на всяка вноска или от датата на окончателния падеж (последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита)?
При договора за заем имаме разсрочено плащане на едно задължение, изразяващо се във връщане на части на цялата сума ведно с лихвата, което разсрочване е предвидено в интерес на длъжника. Веднъж получил заема, длъжникът започва да връща определена част от него по определен погасителен план. Срещу отделните плащания обаче няма насрещни периодични престации, защото престацията на заемодателя е само една и тя вече се е осъществила. В случая всяка вноска е самостоятелно вземане и се погасява с общата петгодишна давност, тъй като вземането на заемодателя не произтича от договор за продължително и периодично изпълнение.[15] За да е налице договор за продължително или периодично изпълнение, трябва и двете насрещни, характеризиращи престации да са периодични и/или продължаващи. При договора за заем интересът е в полза на едната страна – заемополучателя, който получава нещо веднага, като се задължава да го върне, а рискът от неизпълнението остава за банката. Следователно в този случай е необосновано приложението на кратката давност, тъй като кредиторът е поел риска, а интересът е в полза на длъжника. Неоправдано е при това положение законът да санкционира кредитора с кратката погасителна давност. Като по този въпрос практиката на ВКС е константна, но тази на долните съдилища продължава да е силно противоречива и нейното уеднаквяване с ТР е наложително поради множеството аргументи в двете посоки. Допълнително се породи противоречие и в практиката на ВКС за момента на давността.
Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ВКС, ІV г. о., докладчик Стоил Сотиров.По делото е поставен въпросът: „Налице ли е периодично плащане по смисъла на чл. 111, буква “в” ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати?“
Отговорът на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е отрицателен по следните съображения:
С разпоредбата на чл. 111, б. “в” ЗЗД е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. В случая поставеният въпрос е относим само към последната хипотеза на посочената правна норма. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора.
В този смисъл и Решение № 28 от 5.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ВКС, ІІІ г. о., докладчик Жива Декова и Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д.№ 6629/ 2013 г., ВКС, IV г.о., докладчик Борис Илиев
В същия смисъл е и Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ВКС, ІІ т. о., докладчик Мария Славчева, в което е посочено:
Настоящият състав на ВКС възприема аргументите в цитираните съдебни актове с уточнението, че не споделя становището за неделимостта на паричните задължения, застъпено с решението по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., и правилото на чл. 66 ЗЗД, към което препраща, има действие за делимите задължения, каквито са и паричните, освен в случаите, в които неделимостта им възниква по силата на самата сделка. С посоченото уточнение, което не рефлектира върху дадения с тях отговор на поставения правен въпрос, касационният състав се присъединява към създадената с тях задължителна практика, според която уговарянето паричното задължение да се погаси с отделни вноски не превръща тези вноски в периодични плащания.
В Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., ВКС, ІI г. о., докладчик Камелия Ефремова, точно по въпроса дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния падеж, се приема следното:
В множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен касационен съд, част от които са цитирани в определението по чл. 288 ГПК, е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането ѝ, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски.
Решението може да се сподели като правилно, но е допусната очевидна грешка, като е направен извод, че давността почва да тече от крайния срок на договора. Да, давността е 5 години, но всяка вноска има отделен падеж, съгласно уговорката в договора и погасителния план, следователно давността тече от този падеж отделно за всяка вноска, което следва пряко от закона – чл.114, ал.1 ЗЗД и се приема и в константа практика на съдилищата, на която това решение се позовава. В правилния смисъл за момента, от който почва да тече давността при кредит – отделно за вяска вноска от нейния падеж – р. № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д.№ 6629/ 2013 г., ВКС, IV г.о. и р. № 161 от 08.02.2016 г. по т. д. № 1153 / 2014г.,ВКС, II т.о.
- Спорен е и въпросът дали за цялата анюитентна вноска, която включва в себе си главница (размерът на отпуснатия паричен заем) и възнаградителна лихва (цената на кредита) се погасяват с общата петгодишна давност.
Решение 06.06.2017 г. по т.д. № 309 / 2016 г. на Окръжен съд Стара Загора
Възнаградителната лихва следва да се възприеме като едно единно фиксирано или определяемо задължение, представляващо възнаграждението на банката по предоставянето на услугата – паричен ресурс, което е разсрочено и включено заедно с главницата към общото задължение по кредита чрез разпределянето му на отделни анюитетни вноски. Възнаградителната лихва не е типична законна лихва или уговорена лихва за забавено плащане /наказателна лихва, мораторна неустойка/ и се включва в анюитетната вноска, поради което следва тя също да се погасява с общата петгодишна давност и за нея да не се прилагат правилата на чл. 111 ЗЗД /в този смисъл Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, където е приел, че давността при анюитетните вноски следва да се брои пет години назад от момента на сезирането на съда с исковата молба /съответно заявлението/. Възприемайки тези изводи, настоящият състав приема, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение като подадено на 18.08.2016 г. прекъсва течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски, дължими след 18.08.2011 г., съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, поради което възражението за погасяването по давност на възнаградителната лихва е неоснователно, защото същата е начислена за периода 05.11.2012 г. – 11.08.2016 г.
Решение № 110 от 15.05. 2017 г. по в.т.д. № 113 /2017 г. на Апелативен съд-Варна
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответника е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. Спори се относно коя погасителна давност е приложима при вземания, възникнали от неизпълнение на договори за кредит, а именно-дали общата погасителна давност, или тригодишната погасителна давност по чл.111 ЗЗД, каквото е становището на въззивника. За да даде отговор на така поставения въпрос, съдът се съобрази със задължителната практика на ВКС /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/, според която при договора за заем е налице едно неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за главница по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. Относно договорната лихва-същата представлява цената на ползваната парична сума, и понеже е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява заедно с нея-т.е. с общата давност по чл.110 ЗЗД. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че тя не е лихва за забавено изпълнение, поради което е неприложим чл.111 ЗЗД. За това и относно претендираните наказателни лихви следва да се приложи тригодишната погасителна давност.
Решение 89 от 15.03.2018 г. по т.д. № 52 / 2018 г. на Апелативен съд Пловдив
Задължението по договора за кредит за заплащане на лихва по смисъла на чл.430 ал.2 от ТЗ е такова за заплащане на възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения паричен ресурс. То е част от уговореното общо задължение, което просто се изпълнява разсрочено на отделни части. За това задължение също е приложим общия петгодишен давностен срок, който в случая тече от обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем на 29.10.2015г. и който и към настоящия момент не е изтекъл.
В обратен смисъл:
Решение №84 от 08. 02.2018 г. по в.т.д. № 1609 / 2017 г. на Окръжен съд Варна
По отношение на инкорпорираните в месечните вноски възнаградителни лихви обаче са налице критериите по ТРОСГТК № 3/2011г. на ВКС за квалифицирането на тези суми като периодични плащания, по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. В тълкувателния акт недвусмислено се приема, че законодателят е посочил в текста на разпоредбата възнаградителната лихва именно като типичен пример на такова вземане. Като отчита, че възнаграждението се дължи за предоставено ползване на вече получена от длъжника главница съдът преценява, че в тази част правоотношението има продължителен характер (докато ползва чуждите средства, кредитоплучателят заплаща възнаграждението за съответния период, а при прието от кредитора предсрочно връщане на цялата главница тази лихва не следва да се заплаща). По отношение на това възнаграждение положението на банката-кредитор е идентично с доставчиците на продължително изпълняеми услуги и на наемодателя, поради което и бездействието на кредитора по отношение на това възнаграждение индицира отпадането на интереса му от плащането. Именно като такова възнаграждение следва да се квалифицира редовната лихва, начислявана в размер на уговорения годишен лихвен процент, приложим за съответния месец (определян периодично с референтен променлив показател) и разсрочената лихва за гратисния период (определяна по същите критерии). Спецификата на това възнаграждение (именно в смисъла, влаган от въззивника кредитор), отличаващо го от обезщетенията за забава(мораторни, законни, наказателни лихви и неустойки) само по себе си не може да обоснова прилагане на по- общата норма, уреждаща обща 5 годишна давност за вземанията. Тъй като законодателят е уредил специална по-кратка давност в чл. 111 б. „в“ ЗЗД точно за такова вземане доводът за изсрочване на тази част от анюитета с обща давност не може да бъде подкрепен. Цитираната в жалбата съдебна практика( гр.д. 6629/2013г на ВКС, 4 г.о.) изобщо не съдържа извод в посочения от въззивника смисъл, тъй като е формирана по казус, в който ищецът е претендирал само главници, но не и лихви, а и в конкретния случай дори съдът е приел, че падежите настъпват периодично, но давността е била прекъсната и до иска не е изтекла повече от година.
Първото становище следва да се счита за изоставено, тъй като с ТР от 2019 г. ясно се посочи, че по отношение на изпълнението на паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено съгласно чл.81, ал.2 ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Интересът на кредитора от изпълнението и принципът на неделимост на плащането в съчетание с коректива на чл.66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл.111, б.”в” ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за главницата.
Анюитентнта вноска не променя акцесорния характера на възнаградителната лихва и тя се погасява с тригодишна давност за разлика от главницата. Грешката се дължи на икономическата представа за лихвата като цената на кредита, но това е само фигуративно, правната природа на задължението за възнаградителна лихва е, че тя е акцесорна на главното задължение да се върне главницата. Този извод не се променя и при преструктуриране на кредита когато имаме нов погасител план. Отново възнаградителната лихва и лихвата за забава натрупали се към новата главница ще се погасяват с кратката три годишна давност. Съществено е че страните по взаимно съгласие не могат да удължават предвидените в закона давностни срокове – чл.113 ЗЗД. Виж подробни аргументи в този смисъл при Байрактарова, Цв. Дискусионни въпроси във връзка с договора за банков кредит, публикувана на сайта Грамада.
- Следва да се постави и въпросът необходимо ли е уведомяването на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ и на поръчителите за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита или е достатъчно тя да се съобщи само на главния длъжник.
В Определение № 555 от 2.10.2009 г. по ч. т. д. № 505/2009 г., ВКС, II т. о., докладчик Росица Ковачева се заявява:
Неправилно въззивният съд е отменил разпореждането, с което е допуснато издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу един от поръчителите на основание на договор за банков кредит, за който е приел, че не е предсрочно изискуем. Правото на банката по чл. 10.2 от договора за кредит да обяви предсрочна изискуемост на кредита на основание неплащане на дължими вноски е упражнено с изпращане за това на писмо до длъжника и не е обусловено от уведомяване и изпращане на покана за погасяване на кредита и до поръчителите. В този смисъл вж. и р. № 149 от 19.12.2016 г. по т. д. № 2142/2015 г., ВКС, I т. о.
Уведомяването на поръчителя според тази теза има значение за предсрочна изискуемост спрямо него само в случаите, когато в договора за поръчителство изрично е записано, че правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и това да има действие спрямо поръчителя, е необходимо и уведомяване на поръчителя за обявената предсрочна изискуемост, като ако няма такава изрична уговорка, се приема, че предсрочната изискуемост настъпва по силата на уведомяването само на главния длъжник, без да е нужно да се уведомява поръчителят. В същия смисъл вж. и р. № 23 от 24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г., ВКС, I т. о.
В обратен смисъл е Решение № 205 от 6.01.2016 г. по т. д. № 2703/2014 г., ВКС, I т. о., докладчик Дария Проданова, което е допуснато по въпроса: За необходимостта от уведомяването на основание чл.60 ал.2 ЗКИ на поръчителите за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.
В него се приема:
В т. 18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС прие, че моментът на настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по кредита като предпоставка за упражняването на правото по чл. 417, т. 2 ГПК и като последица – установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на задължението, следва да предхожда депозирането на заявлението. Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е от значение и за определяне началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – т. 4.б на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. Нито в приложеното заповедно производство (ч. гр. д. № 10663/2010 г., РС – Варна), нито в представеното във въззивното производство кредитно досие се съдържат данни, че поръчителят е бил уведомен за предсрочната изискуемост на кредита. Твърдение за такова уведомяване не е въвел и ищецът. Както бе посочено по-горе, съдилищата са изхождали от разбирането, че при предвидено автоматично настъпване на предсрочна изискуемост уведомление не се отправя нито към кредитополучателя, нито към поръчителя. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, в този случай срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД би се обезсмислил.
Отговорът според мен е, че за да има действие предсрочната изискуемост спрямо поръчителя и солидарния длъжник, те на собствено основание следва да бъдат уведомени за нея, като уведомяването само на главния длъжник не може да направи кредита предсрочно изискуем спрямо тях.
Основата на това разбиране е, че поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнението. Правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем е едно потестативно право, което в основни линии, така както е уговорено в договорите за кредит, наистина е свързано с неизпълнение на главния длъжник да заплаща в срок своите вноски. Уговорката обичайно предвижда, че при неизпълнение на две или три последователни вноски банката ще има право да иска връщане на целия кредит предсрочно. Така по силата на договор се учредява едно потестативно право и последиците от него не настъпват по силата на неизпълнението, а са последици от упражняването на потестативното право, предвидено в договора между кредитора и длъжника. Последиците са свързани с настъпване на нови обстоятелства в хода на процеса, които водят до изменение на съдръжанието на облигационното правоотношение. Загубата на преимуществото на срока за длъжника е противопоставимо и на поръчителя, но логично е, за да бъде това така, поне да бъде уведомен изрично и поръчителят.
Поръчителят обичайно може да не знае за уреденото право и обичайно в неговия договор да няма специални правила. Поръчителят може изобщо да не бъде уведомен, че има неизпълнение от страна на главния длъжник, тъй като той не е страна по основното правоотношение. При това положение поръчителят би бил поставен в много неизгодно положение. Това е неприемливо, още повече отчитайки факта, че поръчителят също има в преобладаващите случаи качеството на потребител. В този смисъл неговите права също следва да бъдат по-добре защитени и не е обосновано тази защита да зависи само от волята на банката да я включи като клауза в договора за поръчителство.
Следва да се приеме, че е необходимо предсрочната изискуемост да се съобщава винаги и на поръчителя, за да породи действие спрямо него. Щом е уведомен поръчителят за предсрочната изискуемост, той ще има възможност все пак да плати просрочените вноски и така да предотврати настъпването на предсрочната изискуемост спрямо себе си, което ако не бъде допуснато от правния ред, значително би увредило правата му.[16] В този смисъл би следвало да се приеме, че предсрочната изискуемост настъпва след изтичане на разумен срок след получаване на уведомлението.
Считам, че това тълкуване точно съответства на целта на закона и следва да се изведе от систематичното тълкуване на чл. 432, ал.1 т.4 във вр с ал.2 ТЗ[17] и чл. 87, ал.1 ЗЗД.
Макар от упражняването на правото на разваляне и обявяване на предсрочната изискуемост да има различни правни последици, тъй като при развалянето имаме отпадане на облигационната връзка, докато при предсрочната изискуемост имаме изменение на съдържанието съществуващото договорно правоотношение, то тези последици по своята интензивност са твърде близки и затова следа да се подчиняват и на сходен режим. Преди да настъпи промяна в чужда правна сфера следва да е дадено добросъвестно възможност на страните да изпълнят първоначалните си уговорки.
Считам, че този извод следва и от изискването за по-благоприятно третиране на потребителя.
За да се упражни валидно правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на първо място трябва да са налице предпоставките за възникване на потестативното право, които са предвидени в закона или договора. Второ, кредиторът трябва да отправи волеизявление до всички длъжници, като предсрочната изискуемост би настъпила спрямо всеки от тях от неговото уведомяване и изтичането на разумен срок, в който той може да плати доброволно.
Считам, че съобщението за упражняване на правото на предсрочна изискуемост следва да съдържа ясна и недвусмислена информация за неизпълненото на кои вноски се упражнява правото да се обяви предсрочна изискуемост на кредита, като следва да се даде на длъжника, съответно на поръчителя, кратък, но разумен срок за последна възможност за плащане, след изтичането на който настъпва предсрочната изискуемост.
Това тълкуване постига справедливата цел да не се увреждат прекомерно правата на поръчителя и заложния и ипотекарния длъжник. В също време е балансирано, защото не застрашава правата на кредитора. Както поръчителят, така и длъжникът, може да се възползва от този допълнителен срок и да плати доброволно, а изпълнението е желателният търсен резултат на облигацията.
Исторически тълкуването на института на настъпването на предсрочната изискуемост е в посока, че срокът е личен, поради което предсрочната изискуемост не обвързва поръчителя и той остава да бъде обвързан за първоначално дължимото[18].
[1] С определение № 224 16.07.2019 г. по т. д. N 1777 / 2018г. състав на второто търговско на ВКС е спрял делото пред себе си и е предложил въпроса за приемане на тълкувателно решение по него.
[2] В този смисъл Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д.№ 6629/ 2013 г., ВКС, IV г. о., в което се приема, че признание, съдържащо се в дадени обяснения пред прокурор, прекъсва давността по сила на чл. 116, б. „в” ЗЗД. В този смисъл и Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. второ изд., С., 2001, с. 736, който приема, че признание, направено пред държавен орган, води до прекъсване на давността. Този извод е логичен. Така например при признание, отправено пред съда в искова молба или отговор на искова молба относно това, че съществува едно извънпроцесно вземане в полза на насрещната страна, признанието не е адресирано до насрещната страна, но въпреки това едва ли има съд или здрав разум, който би го игнорирал.
[3] В този смисъл е последователна практика на Търговска колегия на ВКС. Това схващане се подкрепя и в правната литература: вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. 2 прер. и доп. изд. С., 2002, с. 668, според която, за да има едно волеизявление характеристиките на признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, то признанието следва да се извърши лично или чрез представител, като то трябва да се адресира до кредитора или негов представител преди да е изтекъл давностният срок. Според Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С., 2007, с. 128, за да настъпи пресекателното действие на признанието, то следва задължително да е адресирано до кредитора или негов представител – трето лице, което е оторизирано да приеме волеизявлението, Богданова, И. Съставлява ли изявление на длъжника, което не е адресирано до кредитора, признание на вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, достъпна онлайн на http://gramada.org/.
[4] В този смисъл Богданова, И, Пунев, А. Особени хипотези на прекъсване на погасителната давност, достъпна онлайн тук. Виж и Решение № 2321 от 22.X.1959 г. по гр. д. № 6255/59 г., II г. о. ВС, в което е прието следното: Действително само счетоводното записване на вземането на кредитора в книжата на ищеца, без да има отправяне на данни от това записване към кредитора, не е признание на дълга. Необходимо е длъжникът да изрази по някакъв начин волята си, че признава на кредитора вземането. Това изявяване на волята обаче не е необходимо да бъде непременно получено. Признанието на дълга не представлява никаква нова сделка между кредитора и длъжника, за да се нуждае и от някакво волеизявление на кредитора, а е един едностранен акт на длъжника. А щом е така, меродавен момент за прекъсване на давността ще бъде не моментът на получаването на признанието от страна на кредитора, а моментът, когато длъжникът е изразил това признание пред външния свят.
[5] Виж Решение № 181 от 23.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 338/2016 г., III г. о., в което е прието следното: Отправяне на предложение да се прехвърли друго вместо уговореното, при вече получената по договор цена, за което да се оформи нов двустранен възмезден договор, може да е признание на длъжника за получена цена и неизпълнено негово насрещно задължение, но не и признание, че дължи връщане на цената като получена без основание, на отпаднало, или неосъществено основание. Проектираното изявление в неподписания документ, страните да приемат цената за предварително платена (предполагаемо основание, за което е получаването й по неизпълнения по-ранен договор), не може да прекъсне давността за вземането на платилия, ако към този момент то е произтекло от посочените основания в чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Признанието по своята правна същност не е изявление за нова сделка между страните, а едностранен акт на длъжника, който изразява волята си, че признава вземането (Решение № 105/2014 г. по т. д № 1697/2013 г., I т. о ТК), затова и характеристиките на признанието задължително се свързват с породеното правоотношение (Решение № 222/2011 г. по т. д № 803/2010 г., II т. о ВКС). Предвид гореизложените критерии, оценката на неподписан от страните проекто-договор с предмет преуредба на отношения, следва да доведе до изключването му от приложното поле на признанието като прекъсващо давността изявление, относно вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, още повече ако не се установява авторството на документа и качеството му на предложение до другата страна през 2009 г., каквото същият би имал, ако една от страните го бе подписала и датирала.
[6] В тази смисъл Бодри-Лакантинери – Кратък курс по Гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите, С.,1920, с. 276.
[7] В този смисъл Решение № 73-1971-I ВС, цитирано при Цачев, Л. Закон за задълженията и договорите, съдебна практика, литература и кратки бележки, с. 471.
[8] В този смисъл и Богданова, И. Съставлява ли изявление на длъжника, което не е адресирано до кредитора, признание на вземане по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, достъпна онлайн на http://gramada.org/.
[9] Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗСч. предприятията публикуват годишния финансов отчет, консолидирания финансов отчет и годишните доклади по глава седма, приети от общото събрание на съдружниците или акционерите или от съответния орган. Глава седма, раздел първи, е наименуван – Годишен доклад за дейността, а в чл. 39 е посочено, че предприятията изготвят годишен доклад за дейността, който съдържа най-малко следната информация: 2. При изготвяне на анализа в доклада за дейността могат да се включат препратки към сумите на разходите, отчетени в годишните финансови отчети, и допълнителни обяснения във връзка с тях. В този смисъл Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. С., 2011, с. 171, правилно посочва, че обявяването на тези финансови отчети осигурява прозрачност на дейността на търговеца, която е в полза на неговите кредитори, съдружници и акционери. В търговския оборот обичайно са предполага, че при наличие на признание на дадено вземане липсва спор, което има определен икономически ефект върху стойността на самото вземане. Ако правният ред не съобрази това обстоятелство и не признае защита на това вземани, значително биха са засегнали принципите на сигурност в търговския оборот, което би причинило и значими материални вреди.
[10] Виж Арабаджиев, Г., Прекъсване на давността с признаване на вземането на длъжника, Социалистическо право, бр. 5 от 1958 г. Виж също чл. 100н ЗППЦК – относно съдържанието на ГФО на публичното дружество, от която разпоредба става ясно, че е възможно в ГФО да има конкретно признание на съществуване на определено задължение.
[11] В този смисъл Решение № 98 от 27.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, І т. о., в което е прието следното: Записванията в аналитичните, съответно в синтетичните, счетоводни сметки са вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е за нуждите единствено на предприятието и не е насочена към външните потребители. Счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието длъжник текущо счетоводство, тъй като не е адресирано до кредитора или негов представител /в изрично предвидените от закона случаи и до държавен орган/, не съставлява признание на осчетоводеното вземане, водещо до прекъсване на течението на погасителната давност. Фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам по себе си също не съставлява признание по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора. Волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща единствено погасения сегмент от фактурираното вземане. Ето защо в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга. Аналогично е и разрешението относно прекъсването на течението на погасителната давност по чл. 116, б. „а” ЗЗД по отношение на прихващането като друг погасителен способ, различен от плащането. Извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника. Не е налице признание за целия размер на вземането по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането по фактурата, по отношение на която настъпва компенсируемият ефект на прихващането като погасителен способ. При данъчните фактури дължимата сума съставлява сбор от „данъчната основа” и начисления ДДС /данък добавена стойност/. Този данък се формира въз основа на нормативно определена данъчна ставка /към настоящия момент- 20%/ върху „данъчната основа”/. След като ДДС е функция от „данъчната основа”, то волята на длъжника, изразена по отношение на ДДС, имплицитно съдържа в себе си и потвърждаване на частта от вземането, представляващо „данъчната основа” по фактурата. Ето защо плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението е признание по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД, ако е визирано, че сумата, която се плаща, представлява именно данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Ако липсва воля, че плащането обхваща ДДС по фактурата, то не е налице и признание за тази част от вземането, формиращо „данъчната основа” по фактурата, дори ако частично заплатеният размер съвпада с начисления по фактурата размер на ДДС. Виж и Решение № 87/24.07.2015 по дело № 1171/2014 на ВКС, ТК, I т. о.
[12] В този смисъл Решение 18.10.2016 по т. д. № 1508/2015 г. на СГС, в което е прието следното: Съгласно чл. 36 ЗСчет. /отм./ съставителите на финансови отчети отговарят за организацията на счетоводната дейност в предприятието и могат да издават от името на дружеството счетоводни документи. Съгласно чл. 6, ал. 1 счетоводните документи биват първични и вторични, като съгласно т. 2 вторичният документ е носител на преобразувана (обобщена или диференцирана) информация, получена от първичните счетоводни документи. Именно такъв характер има и документът за потвърждение на салдо. Следователно съставителят на финансов отчет е снабден с представителна власт да издаде посочения документ, като същевременно документът обективира вписвания в търговските книги на търговеца, които съдържат юридическа оценка за дължимостта на сумата – те не обективират само фактите, от които вземането е възникнало, а сочат на неговата дължимост. Именно поради тази оценка за дължимост търговецът е вписал задължението като пасив. Ето защо когато от лице, снабдено с право да удостоверява извлечения от търговските книги, е издаден документ, установяващ, че определена сума е третирана от субекта като пасив, то това е идентично на признание за нейната дължимост. В подобен смисъл и Решение № 183 от 13.07.2016 г. по т. д. № 286 /2016 на Апелативен съд Варна.
[13] Цитирана в Zachariae-Crome.Ръководство по гражданско право. Том III. С., 1926, с.379-380, макар самият автор да изразява несъгласие с цитираната съдебна практика и да подкрепя аргументирано обратния извод.
[14] С определение № 225 от 17.07.2019 г. по т. д. № 2625 / 2018г. състав на второто търговско на ВКС е спрял делото пред себе си и е предложил въпросът за приемане на тълкувателно решение по него.
[15] В този смисъл Байрактарова, Цв. Дискусионни въпроси във връзка с договора за банков кредит, сп. „Търговско право“ бр. 2/2016, достъпна онлайн на http://gramada.org/. Това становище се споделя и в постоянната съдебна практика на ВКС – Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., II т.о., Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС, Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. 523/2011г. на III г.о. на ВКС, Решение №147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС, Решение №90/31.03.2014г. по гр.д. 6629/2013г. на IV г.о. на ВКС. В обратен смисъл виж аргументи при Таков, К. Към понятието „периодични плащания“ и Първанова. Б. Периодични плащания ли са вземанията за главница по договор за банков кредит? – http://gramada.org/
[16] В този смисъл е било даденото разрешение в разпоредбата на чл. 669 ТЗ от 18.05.1897, която е предвиждала: „Решението, което обявява несъстоятелностьта, прави изискуеми отъ несъстоятелния длъжникъ и онези дългове, на които не са настанали падежите. Колкото се отнася до търговските задължения, които несъстоятелниятъ е задълженъ заедно съ други лица, последните трябва да представятъ само поръчителство за изплащането на падежа, ако не предпочитатъ тутакси да платятъ“. Същата хипотеза на предсрочна изискуемост съществува и в новия ТЗ в разпоредбата на чл. 617, ал.1, която предвижда, че всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност. Няма съмнение, че това касае и задълженията на поръчителя, като вписването на решението за обявяване в несъстоятелност в търговския регистър има значение на уведомяване спрямо всички, при сега действащата уредба.
[17] Чл. 432. (Нов – ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Освен в предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато:
-
той не се ползва за целта, за която е получен;
-
заемателят представя неверни сведения;
-
обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок;
-
заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние.
(2) В случая по ал. 1, точка 4 банката дава достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата.
[18] В този смисъл вж. Апостолов, И. Част 1. Общо учение за облигацията. С.: БАН, 1990, с. 154. Той приема също, че изгубването на срока от страна на главния длъжник не вреди на поръчителите, задълженията на които ще станат изискуеми едва след настъпването на срока, и че изгубването на срока от страна на един от солидарните длъжници не вреди на останалите. В този смисъл вж. изрично и Калайджиев, А. Поръчителство. С.: Сиби, 1993, с. 81. Ако срокът за изпълнение на главното задължение се съкрати с последващо съглашение на кредитора и длъжника, поръчителят се ползва от първоначално установения срок. Положението е аналогично, когато длъжникът изгуби привилегията на срока – чл. 71 ЗЗД. Това следва от правилото, че срокът е в полза на длъжника – чл. 70 ЗЗД. Кредиторът може да иска предсрочно изпълнение по изключение. По аргумент за по-силното основание кредиторът следва да може да иска предсрочно изпълнение от поръчителя само ако това е уговорено или е последица от поведението на самия поръчител и последният не се поставя в по-тежко положение от длъжника. В този смисъл Бодри-Лакантинери, Г. Кратък курс по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С.: Държавна печатница, 1920, с. 129. , Меворах, Н, Д. И. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част І: чл. чл. 1–333. С.: Печатница „Херман Поле и Сие“, 1926, с. 193, където е посочено, че изгубването на срока от страна на главния длъжник не засяга солидарния поръчител или съдлъжника – сроковете са лични, както и Тончев, Д. Коментар върху закона за задълженията и договорите., том 3, С.1929, с.145-149.
15
Коментирайте
а то за ДДС -то,наистина практиката е такава, ама не е правилна – това че счетоводителя се опитал да намали ДДС за внасяне,като е вкарал в периода и покупки,които може да не са станали,си е данъчна измама,или данъчно нарушение,но не и признание на задължение към тези доставчици – ето защо брилятния Венедиков е казал – признание,ама само до Кредитора, НАРОЧно (както писах по-долу), а не т.нар. „случайно“ признание по трето лице,правено в друг контекст и с друга цел….така че този пич писал много,ама не стои сериозно
го’син судята ни ли е чел проф. Венедиков – че ако аз напиша едно писмо до мой френд да се изфукам, че не сън платил на банката, това значи ли че признавам дълга към нея? или има грешка в ГФО -то? признава се дъл само с НАРОЧНО изявление до кредитора,така се и учредява…така че не ми се четат упражнения на разни нови „звезди“ в правото -поне да беше дал отговор на изложените вече аргументи на Венедиков…слаба работа, ама да философстваме в лекс
Надявам се да няма задгробен живот и професор Иван Апостолов, както и академик Любен Василев да не четат това. Толкова се откъснахме и обикновените и стойностните юристи от науката, че – бедни ми, бедни професоре Герджиков, защо не си остана преподавател. Дано да забранят по-скоро задочното обучение.
По-лобистка мисловна каша и про-колекторска агитация, не бях виждал.
Аз не разбирам сега този съдия с каква цел публикува тази статия? Ако иска да окаже мнение върху съдебната практика, има на разположение актовете, които издава. Ако събира точки да става д-р, да си го каже в прав текст! Защо се развиват правни въпроси под такава форма тук?
Lex.bg е списание, колега, има ISSN (горе вляво може да го видите) и е достъпно за юристите, които искат да кажат нещо!
Това първо. Второ, вместо да се чудите „защо“, вземете и прочетете статията, току-виж сте научили нещо, което може да Ви бъде полезно в практиката!
излага позиция, при това по актуални въпроси от практиката, ако се занимавате с материята, ще сте наясно. а ако не се, прочетете статията и ще сте. анализът на практиката с изразяване на становище е класическа правна публикация
Твърде смешно и в угода на банките звучи, че анюитетните вноски по договорите за заем или кредит не били периодични плащания, за които важи кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111, „в“ ЗЗД, а се погасявали с общата 5-годишна. Очевидно не се прави разлика между „договор с периодично или продължително изпълнение“ /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/ и периодично плащане по чл. 111, „в“ ЗЗД. Действително, за първото е необходимо двустранна периодичност или продължителност на престациите. Второто понятие обаче се отнася само до отделната престация на едната страна, разглеждана сама за себе си. Това е видно от изброяването в същия чл.… Покажи целия коментар »
Изключително изчерпателен анализ на съдия Кунчев. Би било добре, ако ВКС се вземе впредвид тези мотиви.
Не всички трябва да бъдат взети „впредвид“ – напр. всяка една погасителна вноска (част от разсрочената главница и съответната изтекла възнаградителна лихва) е изискуема при настъпване на уговорения в договора срок (в т. нар. погасителен план), поради което преклузивният 6-месечен срок тече за всяко една разсрочена част от главницата. Ако възникне спор в този форум по този въпрос, ще изложа допълнителни съображения. 🙂 Но ако се „понесем“ на крилете на справедливостта – един от основните доводи на автора за определени проблеми, изложени в настоящата статия, не виждам разумен аргумент как поръчителят ще отговаря за изпълнението на конкретна/и погасителна/и вноска/и, след… Покажи целия коментар »
Интересен е вторият приимер. По принцип не е редно в един договор да има неравноправни клаузи. Обикновено банките се застраховат обаче, особено при случаи с валутна разлика.
За мен основният въпрос е последният! Случаите на „изгорели“ поръчители са многобройни, този институт остава изключително неясен за хората и ако няма повишена защита, нещата няма да се оправят. Уведомяването на поръчителя за настъпването на предсрочната изискуемост е задължително и аргументите за това са ясно изложени в статията. Дано ВКС не я проспи!
колега, кьорав карти не играе, не поръчителства по кредити и тн. не може да подпишеш, че се задължаваш солидарно по кредит, а след това да се изненадваш, че трябва да плащаш!
Именно – поръчителят насила е оставен кьорав, ако бъде уведомен, че главният длъжник не плаща и е настъпила предсрочна изискуемост, ще може адекватно да защити правата си, да погаси задължениет… и въобще четете статията. Препоръчвам и частта за 147 ЗЗД
Не е като да си кюрав. По – скоро много често поръчителите са неприятно изненадани от длъжниците.
През 2002 г. бях уволнена от работа, поради закриване на част от предприятието. Бях служител в Издателството на ТУ-София. Не ми беше изплатено обезщетение. Въпросът ми е – има ли давност, закъсняла ли съм, или мога да възбудя дело за нарушение на правата ми? Не цитирам точки, членове, и т.н., но при положителен отговор, мога да представя. Благодаря ви!