Предели на деянието на служител под прикритие – как е решен въпросът по света
д-р Герман Германов
През 2010 г. в българския Наказателен кодекс беше регламентиран институтът „деяние, извършено от лице, което е действало като служител под прикритие в рамките на определените му правомощия по закон“. Докторът по наказателно право Герман Германов е авторът на първото монографично изследване по темата. Професионалната му кариера започва в МВР, а от 1998 г. практикува като адвокат във Варна. Именно там в книжарница „Сиела“ – Фестивален и конгресен център на 19 юни ще е представянето на изданието „Деянието на служител под прикритие. Член 12б от Наказателния кодекс“.
В съвременния смисъл на понятието, служителят под прикритие, наричан още „агент под прикритие”, „внедрен разузнавач” или просто „полицейски чиновник”[1] е една „нова фигура” в структурите на нашите правоохранителни органи. Резултатите от неговата работа може да бъдат използвани като доказателства. Основната му задача е да установи и поддържа контакти с оперативно интересни лица, за да събере правно релевантна информация, да проникне в престъпното формирование като запази прикритието си, да наблюдава доставки на забранени вещи, предмет на престъпление и да сключва доверителни сделки[2] с тях. За постигането на тези цели се налага да извършва деяния, които формално осъществяват някакъв състав на престъпление, които трябва да бъдат разграничени от действително престъпната дейност. Поради това е необходимо надлежно да се дефинира поведението на служителя под прикритие, за да се очертаят прецизно неговите предпоставки и граници.
През 2010 г. законодателят се опита да даде решение на тази задача, допълвайки НК[3] с чл. 12б. С него деянието на служителя под прикритие, извършено в рамките на законовите му правомощия, бе обявено за необщественоопасно.
Законовото нововъведение допълни вредоносните, но позволени деяния, визирани в наказателния закон. За съжаление, текстът на чл. 12б от НК не бе доразвит. Една от неговите основни слабости е, че в отлика от сходните хипотези на неизбежната отбрана, крайната необходимост и др., той не определя границите, в които изследваното деяние запазва своя непрестъпен характер[4].
Нашата нормативна уредба не съдържа никакво пряко указание, какви са рамките на правомощията на служителя под прикритие, как и при какви условия се определят. Следователно, единствената възможност е да бъдат извлечени по логичен път. В тази дейност можем да бъдем подпомогнати от утвърдените схващания, практически и нормативни разрешения, които са се наложили в държавите, усвоили от по-рано разглежданото обстоятелството.
Законодателните решения в различните страни относно материалните предели на разглежданото обстоятелство демонстрират значително разнообразие[5]. В повечето латиноамерикански държави, контролираната (наблюдавана) доставка е уредена заедно с института на агента под прикритие и се предвижда комбинираното им използване[6]. Там участието на служителя в престъпни деяния се предвижда при спазване на изисквания, изрично предвидени с нормативен акт. В Колумбия е предвидено участие на агента в някое от лимитативно определени в закона престъпления. В тези хипотези, той принципно е освободен от отговорност. В Парагвай, случаите, при които деецът се освобождава от отговорност, са изчерпателно уредени.
В България кръгът на престъпленията, които може да се разследват чрез служител под прикритие, е определен по-общо. Този вариант е по-добър (при положение, че не се стига до крайности). Така изгодите от използването на оперативния способ биха се разпрострели върху защитата на по-широк кръг от обществени отношения.
В Русия повечето от нормативните актове в областта са засекретени. Контролът се осъществява по реда на прокурорския надзор за законност. Руският образец в наказателното правораздаване е наследник на съветския, известен със „силната“ си прокуратура. В нашата страна сред обществото се е наслоило напрежение и съществува нагласа за промяна чрез съдебна реформа, която да ограничи прокурорските правомощия. Следователно, усвояването на такава постановка, поне засега, би билo неуместно. Трябва да отбележим обаче и някои положителни страни. Там е създаден единен нормативен акт, регламентиращ оперативно-издирвателните дейности – Федеральный закон об оперативно-розыскной деятельности. Съгласно ст. 16 от него се допуска увреждане на защитени интереси от длъжностните лица от състава на органите, извършващи ОИД или трети лица[7], които им оказват съдействие. Условията, които законът предвижда са: увреждането да е необходимо, да е извършено при правомерно изпълнение на служебни или обществени задължения и чрез него да се защитава животът, здравето или други права на гражданите или да се обезпечава безопасността на държавата и обществото от престъпни посегателства. Същият закон в ст. 18 освобождава от наказателна отговорност дори и лица[8] от състава на определено престъпно формирование, които не са извършили престъпление с тежки последици, при положение, че активно съдействат за разкриване на престъпленията и компенсират по някакъв начин причинените вреди. Така руският нормотворец разпростира защитата от наказателно преследване върху сътрудничещите на правосъдието лица в идентичен режим с този на внедрения разузнавач. Нещо повече, създава основание за заличаване на отговорността за вече извършени престъпления на участник в организирана престъпна група в отлика от нас, където сътрудничеството на такова лице предоставя възможност само за смекчаване на отговорността (сравни с постановките на чл. 321, ал. 4 и 5 НК). Очевидно, руските разрешения в тази насока дават много повече възможности на компетентните органи за противодействие на престъпността и би следвало внимателно да се обмисли евентуалното им реципиране.
В САЩ се разглеждат два вида престъпления, които агентът би могъл или се налага да извърши: „учредителни“ – за създаване на доверие, с цел осъществяване на проникването и „спомагателни“ – за изграждане и утвърждаване на доверието и разкриване на престъплението, за което е внедрен служителят. Други престъпления, които се извършват по собствени подбуди и не кореспондират с разследването, не се оправдават[9]. В американското правосъдие съществува законова забрана за участие на служителя в дейности, свързани с употреба на незаконни способи за добиване на информация. Участие в престъпни прояви се допуска при строго определени от закона предпоставки: запазване и поддържане на легендираната самоличност на служителя, добиване на информация или доказателства, свързани с успеха на операцията под прикритие, опазване живота и здравето на служителя и трети лица от посегателства[10]. Характерна особеност на тяхното правораздаване е, че прокурорът е абсолютен „господар на обвинението“ и преценката – да се образува или не наказателно производство срещу служителя под прикритие, е предоставена изключително нему. В съдебната практика се е наложило становището, че е допустимо, при разследването на определени престъпления, агентите да извършват действия, имащи външно характера на престъпни.
В България диференциацията на деянията на „встъпителни“ и „последващи“ би могла да се изведе от нормата на чл. 10в ЗСРС. Правомощието за „установяването“ на контакт кореспондира с учредителното деяние, а „поддържането“ му – със спомагателните. Според нас, може да се добави и един подвид на спомагателните – инцидентни деяния. При изпълнение задачите на служителя, са възможни множество ситуации, непредвидими при планирането на операцията, а дори и в нейния ход, например поради липсата на време или връзка с водещия агент, неотложност на случая и др. да се наложи служителят да вземе изцяло самостоятелно решение и да извърши непланирано деяние, необходимо за запазване на прикритието му.
Характерна отлика е, че при нас, макар прокурорът също да е „господар“ на досъдебното производство, при наличието на предпоставките за това, той е длъжен да образува наказателно производство (чл. 46, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НПК). Следователно органите, които използват и прилагат оперативни способи чрез служител под прикритие, не могат да разчитат на решението му, дали да образува или не производство, а само на неговата преценка за евентуална несъставомерност на деянието[11].
В Швейцария съществува изрична уредба. Например чл. 23, ал. 2 от Федералния закон за наркотичните вещества от 1951 г. дава право на агента под прикритие да придобие наркотични вещества, но само и единствено за целите на разследването.
В страните от ЕС подходът показва известни отлики. В Германия и Испания се допуска извършване на престъпление при съучастие от страна на разузнавача като помагач, щом това е било необходимо за спечелване на доверието на престъпната група и оставане в нея, разкриване и доказване на престъпленията, установяване на извършителите и ангажиране на наказателната им отговорност. Разрешението е принципно и предварително дадено. Разликата е, че в Германия правомощията на служителя не са така лимитирани и той има по-голяма свобода на действие, може да извършва съучастническо деяние в повече видове престъпления. В Испания правомощията са нормативно определени – придобиване, транспортиране и съхраняване на предмети на престъпление. И в двете държави, за влизане в помещение, което не е общодостъпно, е необходимо съдебно разрешение, но в Германия това се допуска и само със съгласие на собственика. У нас такова изрично лимитиране в тази насока липсва (освен когато става въпрос за чуждестранен агент).
В Италия операции под прикритие са допустими в случаи, които са изчерпателно изброени[12]. Специфично за тях е, че агентът има право да поиска „отлагане“ на реализацията на мероприятието, с цел по-пълно и качествено събиране на информация за престъпната дейност. Друга особеност там е, че за едни и същи деяния, в някои случаи служителят може да бъде подведен под отговорност, а в други – не. Така например, при разследване на незаконна търговия с оръжие, агентът може да бъде продавач, докато при такова за наркотици – не. При разследване на търговия с наркотични вещества, е наказуема търговията с оръжие и обратно, и пр. Законодателството е ориентирано основно към това, може ли да се извърши определено деяние, без да бъде прието, че е престъпно? В чл. 51 НК на Италия кумулативно са предвидени две условия, предпоставящи непрестъпния характер на деянието, извършено от служител под прикритие: обективната необходимост от намесата му и непревишаване на необходимото, нужно за предотвратяване на дадено престъпление. Там провеждането на операции под прикритие се допуска по изключение от генералното правило, че този тип разследвания не са законни и могат да ангажират углавната отговорност на служителите. Компетентните власти в Италия приемат, че агентите трябва да спазват както полицейските, така и общовалидните норми, включително тези на морала. Тази концепция обуславя характерните особености на института – възможност операции под прикритие да се извършват само след даване на конкретно разрешение, получавано в ограничени случаи и за конкретно престъпление и то при предвиждане, че това все пак може да се приеме като закононарушение, поемане на риск от страна на агентите, които в стремежа си да запазят тайната си самоличност и изпълнят целите на операцията, извършат престъпно деяние или провокация към такова. Италианското законодателство следва принципа на служебното начало. При констатирано престъпление, извършено от агента, прокурорът е длъжен да образува наказателно производство[13], а съдът е този, който преценява как да приложи закона в обществен интерес. Обикновено не се ангажира наказателната отговорност на служителя. Той се разглежда като посредствен извършител, оръдие на контролираното лице или се прибягва към прилагането на институтите на неизбежна отбрана и основно на крайна необходимост[14].
В Чехия (чл. 163в НК), служителят под прикритие не се наказва само за своята предварителна (организационна) престъпна дейност и формалното му участие в престъпната група. Там не се изключва отговорността му за съучастническо деяние. Служителят не е защитен от наказателна репресия при извършване на каквото и да е престъпление извън физическото му участие в престъпна структура, нейното учредяване и укрепване[15].
Правната система на Франция приема, че операциите под прикритие са изключение от принципа на лоялност при събирането на доказателства. Там са приети особени разпоредби в НПК (чл. 706.81–87), в който допустимите деяния са изчерпателно посочени. Разрешават се: участие в престъпна група, лично укривателство на членовете и покупка на наркотици. Допуска се:
-получаване, съхраняване, пренасяне или предаване на субстанции, предмети, документи и други вещи, получени от извършване на престъпленията или служещи за тяхното извършване (т.е., вещи, предмет или средство на престъпление);
-използване или предоставяне на лицата, които извършват престъпленията, на средства от юридически или финансов характер, транспортни или телекомуникационни средства.
НПК на Франция разрешава извършването на такива деяния само по необходимост, т.е. прилагането им е субсидиарно. Характерната особеност на френското законодателство – предвидената възможност, агентът да изисква включване на трети лица, които се ползват с имунитет при условия, идентични с тези на самия служител, в известен смисъл дава възможност на разузнавача да „разпростира“ защитеността си и над други лица.
В НК на Франция, в чл. 122-4, като самостоятелно основание, изключващо престъпния характер на деянието, се предвижда изпълнението на закона или на законна заповед. Наложилото се схващане е, че това се отнася за нетежки деяния, извършени от лица, изпълняващи важни държавни или социални функции, с оглед нормалното осъществяване на дейността им. Тук е възприета и практиката за постоянна връзка на агента с орган на съдебната власт, който го оправомощава за всяко конкретно действие или го одобрява. Конкретното лимитиране се прави от него. Нормативната уредба и механизмът на дейността дават сигурност на служителя, увереност в правомерността на действията му.
Нашата доктрина не съдържа някакви принципни разлики. Доближава се основно до германската и тази, която може да бъде изведена от НК на Франция. В определени области срещаме близост с италианските разбирания.
Другата група държави с близки законодателни решения са тези от бившия СССР.
Преди да се запознаем с тях, ще разгледаме някои постановки на балтийските държави, чиято нормативна уредба в изследваната област се явява „междинна“.
Според Литовския НК, ст. 30, от наказателна отговорност се освобождава лице, причинило увреждане при изпълнение на професионално задължение, при условие, че не е превишило властта, дадена му от закона или други нормативни актове.
По силата на ст. 32 НК на Литва, не се следва наказателна отговорност за законно действащо лице, което „имитира“ престъпление. Оправдава се също така поведението на лице, което участва в дейността на криминални групи и организации и престъпленията им, докато изпълнява законна задача на правораздавателен орган и не е превишило пределите на задачата[16]. Изрично е постановено, че при превишаване на тези предели, лицето носи наказателна отговорност, но наказанието се определя при смекчаващи вината обстоятелства. Особеността тук е, че субект на деянието може да бъде не само служител от системата на органите на държавно управление. Необходимо и достатъчно е, да е лице, изпълняващо законна задача на правораздавателен орган, за каквито се считат полицията, други органи на досъдебното производство и прокурорската служба (ст. 32.4 НК на Литва).
Сродна разпоредба съдържа и НК на Естония. Съгласно ст. 13.2 от него, не се явява престъпление деяние, което, макар и съдържащо предвидени в НК признаци, е насочено към разкриване на престъпление или личността на престъпника и е извършено от лице, упълномощено от компетентните държавни органи да имитира престъпление.
НК на Беларус, в ст. 38, изключва отговорността на лице, което, при изпълнение на специална задача, свързана с предотвратяване, установяване или пресичане на престъпление, е било принудено[17] да извърши вредоносно деяние в съучастие с другите лица, участващи в него, с оглед постигане целите на операцията. Тази възможност обаче е изключена, когато престъплението е тежко[18] или особено тежко и е свързано с посегателство срещу живота или здравето на личността. Следователно, отговорност на служителя може да бъде търсена само за извършени престъпления, наказуеми с наказание повече от две години лишаване от свобода. с които по някакъв начин е увредено човешко същество. От субективна страна, за да бъде наказуемо, деянието следва да е извършено умишлено[19].
В НК на Казахстан режимът е близък на този при крайната необходимост, като се поставят и някои допълнителни условия. В ст. 34 НК, се изключва престъпният характер на деянието, извършено при осъществяване на оперативно-издирвателни мероприятия. От обективна страна е необходимо кумулативното наличие на няколко предпоставки: деянието да е извършено при изпълнение на законно оперативно-издирвателно мероприятие, след отдадено упълномощаване или поръчение от компетентен държавен орган. Необходимо е също така деянието да е от естество, щото чрез него да се установи, предотврати, разкрие или разследва престъпление, извършено от група лица, група лица след предварителен сговор, организирана престъпна група, престъпна организация, транснационална организирана престъпна група, транснационална престъпна организация или устойчива въоръжена група (банда). Предотвратените вреди трябва да надвишават причинените от престъплението и да няма друга възможност (други способи) за предотвратяване, разкриване или разследване на престъплението, както и изобличаване на виновните за него.
По субективен признак е необходимо оправданото деяние при осъществяване на оперативно-издирвателни мероприятия да е извършено с целта по ст. 34 НК на Казахстан – предотвратяване, установяване и пр. на визираната там задружна престъпна дейност.
Субект на такова деяние може да бъде служител, оправомощен от компетентен държавен орган или друго лице, действащо в изпълнение на поръчение, възложено от такъв.
Според втората алинея на чл. 34, защитата на този текст не се разпростира над лица, извършили престъпление, съпроводено със застрашаване на живота и здравето на човек, екологична катастрофа, обществено бедствие или други тежки последици. Според утвърдената терминология в страните от бившия Съветския съюз „екологичната катастрофа“ се определя като „наличие на съществена вреда, причинена на природата, в резултат на която прекратяват съществуването си или се намаляват до критични размери определени организми, техни видове или съобщества, произтича нарушение на равновесието на екосистемата или биосферата в цялост“[20]. „Обществено бедствие“ е „мащабно и извънредно природно или социално събитие, при което се нарушава нормалната дейност на държавните и обществени институти, населението, създава се опасност за масова гибел на хора и унищожаване на имущество“[21]. Подразделя се на „социални катастрофи“ (революции, войни, икономически, техногенни или други кризисни ситуации) и „стихийни бедствия“ – мащабни природни явления с извънреден характер. които нарушават нормалния живот на хората и създават опасност за техния живот и имущество. Възможно е да имат чисто природен произход, например земетресение или да произтичат от човешка дейност (горски пожар, причиняване на лавина и др.).
В Украйна режимът е установен в ст. 43 НК. Самото участие в организираната престъпна група не се преследва. От закона можем да направим извод, че служителят под прикритие се оправдава и при непредпазливото превишаване на правомощията си, както и за деяния, които не са свързани с посегателства срещу личността, и такива, за които е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до пет години или по-леко по вид и размер. Наказателна отговорност е предвидена само при извършване на особено тежко умишлено престъпление[22], свързано с насилие над пострадалия, както и за тежко умишлено престъпление, при което на пострадалия е причинена тежка телесна повреда или са настъпили други тежки или особено тежки последици. За да се обоснове подвеждане на служителя под наказателна отговорност, е необходимо кумулативното наличие и на трите предпоставки: от обективна страна деянието да има за обект засягането на правнозащитени блага, свързани с живота или физическата неприкосновеност на човек при визирания престъпен резултат (тежка телесна повреда, други тежки или особено тежки последици), да е наказуемо с пет и повече години лишаване от свобода, а според субективните му качества – деянието да е извършено умишлено. Освен това, в ал. 3 на този член, е предвидена особена привилегия относно наказуемостта. При положение, че все пак е извършено престъпление от кръга на горепосочените, обосноваващо наказателна отговорност за служителя, с присъдата не може да се наложи наказание „доживотен затвор“, а определеното наказание „лишаване от свобода“ не може да надвишава половината от максимално предвиденото наказание за съответното престъпление.
Характерно за държавите от постсъветското пространство е, че някои от тях дефинират границите на деянието двустепенно – в специализираното си законодателство и по-общо в самия наказателен закон. В НК определят най-широките възможни лимити – да не се допуска сериозно увреждане на човек и последиците от деянието на служителя да не са по-тежки от тези на разследваното престъпление. Изрично и ясно е предвидена смекчена отговорност за служителя при превишаване рамките на правомощията му[23]. Изключено е наказателното преследване, когато превишаването на правата е непредпазливо[24]. Установява се, че те, както и повечето от европейските държави, дават възможност, субект на разглеждането деяние да бъде и някакво трето лице, действащо по специално назначение, а не само щатен служител от специализирани структури на лимитативно определените правоохранителни органи[25]. Всички тези особености са положителни по естеството си. Тяхното пълно или частично реципиране в законодателството ни би допринесло за неговото развитие и доусъвършенстване.
[1] Повече за тези наименования вж. при Германов Г. За някои основни разлики между служителите под и на прикритие и НЕвъможността „да стават адвокати”, достъпна тук
[2] Вж. чл., чл. 10а, 10б и 10в от Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/, обн. ДВ бр. 95 от 21.10.1997 г
[3] Обн. ДВ, бр. 32 от 24.04.2010 г. със ЗИДНПК. Поначало деянието в изпълнение на закона и на законна заповед в разрешените граници никога не е общественоопасно, дори и това да не е изрично прокламирано в наказателния закон. Логично е да приемем, че в случая виждаме съобразяване на законодателя със спецификите на дейността под прикритие, известно „презастраховане“ и демонстрация на положителната обществена оценка на тази особена функция на правозащитните органи.
[4] И не само. В текста липсва определяне на целта на деянието, вж. повече тук и в посочената в статията литература . Изобщо, материята относно регламентиране дейността на служителя под прикритие е твърде разпокъсана и с множество „празнини”. Например, в особения ЗСРС, където се съдържа легалното определение за този агент ,е пропуснато дори да се посочи най-специфичното негово качество, а именно, че действа /прикрива се/ чрез легендирана самоличност.
[5] Относно чуждите законодателни решения са ползвани съответните нормативни текстове, както и: изследването на НС „Агентът под прикритие в чуждите законодателства“, Смедовска-Тонева, Р. Специални методи за борба с организираната престъпност-служител под прикритие. Риск Монитор София 2011 г. бр. 25 и Петрова, Ц. Целта като субективен елемент на престъпното деяние. Пр. Мисъл LII, №2, 2012, с. 68–69.
[6] При нас комбинираното прилагане е задължително за доверителната сделка, докато контролираната доставка може да бъде осъществена и без участието на служител под прикритие.
[7] Т.е., допуска се и оправдава поведение на внедрения субект, като не е задължително това да е един оперативен работник, а е възможно да е някакъв доброволен сътрудник. За разлика от този режим, у нас субект на деянието по чл. 12б НК принципно може да бъде само длъжностно лице от специализирана структура. Вж. различните възможности при Германов Г. „ Субект на деянието, извършено…” в материалите от Лятна научна сесия на ЮФ при ВСУ Варна м. Юни 2016 „Развитие на правото в контекста на хуманитарната криза в Близкия изток и Украйна”, с. 129.
[8] В случая е пример за оперативно внедряване чрез вербовка на лице от състава на ОПГ, от обкръжението на наблюдаваното лице.
[9] Тази постановка е валидна навсякъде.
[10] Законодателството на САЩ, Русия, както и НПК на Франция, Германия и др. съдържат изрични забрани за извършване на провокативни действия от служителя под прикритие. Това потенциално проявление на деянието, извършено от служител под прикритие е особено вредно за обществото и е чест повод за дела в ЕСПЧ..
[11] На практика е по-различно и е налице, макар и незаконосъобразно, едно „доближаване“ до американския модел. Няма законен способ да бъде задължена прокуратурата да проведе някакво наказателно преследване. Това е така, защото отказите за образуване на наказателно производство не подлежат на съдебен контрол, а само на вътрешноинстанционен. Тази законодателна празнина е обект на чести „забележки“ от ЕСПЧ и партньорите в ЕС.
[12] Един от основните способи за събиране на информация в Италия е чрез т.н. „сътрудници на правосъдието“, които са участници в престъпните групи и предоставят данни на прокурор от дирекция „Антимафия“ срещу определени облаги – намаляване на наказание, по-добри условия в местата за лишаване от свобода и др. Сходна фигура съществува в Германия – „кралски свидетел“, за
който съществува и възможност изобщо да не бъде наказан, подобно на сътрудниците в държавите от бившия СССР, вж. в текста.
[13] Подобно у нас, вж. по-горе в текста. За разлика от други правни системи обаче, по силата на чл. 107 НПК, задължението за събиране на доказателства, опровергаващи обвинението лежи не само върху съда, но и върху прокурора и разследващите органи.
[14] Италия е държава с многовековен опит в борбата н организираната престъпност и тероризма. На нейна територия съществуват множество дълбоко законспирирани престъпни структури с дълга история-Коза Ностра, Ндрагета, Камора. През втората половина на ХХ в. дейност развиваха и някои терористични организации като „Червените бригади“, италианския клон на групировката „Баадер-Майнхов“ и др. Интересното е това, че е сред държавите, при които правомощията на служителя са доста ограничени, а резултатите в борбата с престъпността – добри. (Сходно и Великобритания.)
[15] В Чехия деянието на служителя под прикритие не се приема за непрестъпно поради неговата правомерност и липса на обществена опасност, а само поради ненаказуемостта му.
[16] Тук виждаме пряк пример, експониран директно в законов текст, в който пределите на правомощията, съответно на законовите предели се определят от тези на възложената задача.
[17] Принудата тук (също и в нормите от други законодателства, уреждащи позволенията за деяния от такъв тип) не се изразява в някакво сломяване волята на агента, а в наложителността от възприемане на определено поведение с цел успешното прилагане на оперативния способ. В случая кореспондира с (има съдържанието на) „нуждата“ при крайната необходимост.
[18] В ст. 12 НК на Беларус са визирани категориите престъпления: умишлени и непредпазливи, не представляващи голяма обществена опасност, умишлени и непредпазливи с неголяма тежест, тежки – умишлени, наказуеми с наказание лишаване от свобода от две до дванадесет години и особено тежки – умишлени деяния наказуеми с наказание лишаване от свобода над 12 г., доживотен затвор или смърт.
[19] По аргумент, че според НК на Беларус тежки и особено тежки може да са само умишлените престъпления.
[20] Смирнов, А. В., Калиновский, К. Б. Комментарий к Уголовному кодексу Туркменистана. Постатейный. Смирнов, А. В. (ред.), Ашхабад, 2013, с. 84, достъпен на http://www.legislationline.org/ru/documents/section/criminal-codes
[21] Пак там. Трябва да отбележим, че такива граници са определени в почти всички държави от бившия СССР относно допустимостта на приложението на института на оправдания риск и се съобразяват при преценката относно правомерността на дейността на служителя под прикритие.
[22] НК на Украйна (ст. 12) класифицира престъпленията като: нетежки, средно тежки, тежки, които са наказуеми с наказание лишаване от свобода от 5 до 10 г., и особено тежки, за които се предвижда наказание лишаване от свобода за повече от 10 г. или доживотен затвор.
[23] При нас това е възможно по пътя на индивидуализацията на наказанието. Изричната законодателна уредба обаче е по-правилният подход.
[24] При нас този въпрос все още чака решение.
[25] Ние последователно застъпваме тезата за необходимостта от усвояване на тази възможност в нашето законодателство.
9
Коментирайте
Чудесно четиво !
Според мен, един от проблемите е, че нямаме достатъчно добре обучени и подготвени агенти. Разбиха апарата в МВР, в ДАНС имам чувството, че работят хора, страдащи от синдрома на елитарност, не се преподава качествено и затова сме на това дередже.
Очевидно всяка държава е намерила своя начин да прилага този метод, и по филмите сме го гледали. Обаче как се прилага в България? Не съм чувал да е използван агент под прикритие за по-интелигентни престъпления като икономическите, например. Преди време имаше идея, не знам какво стана, да се внедряват агенти на ДАНС в частни фирми. Което си беше пълна нелепица, защото за това трябваше разрешение на собственика или пък агентът да си спечели честно конкурс за назначение в ИТ фирма, например. Небъдница.
В ДАНС няма служители ПОД прикритие, а НА прикритие. Те са „различни“. Има статия, която го обяснява /по-долу слагам линк, в книгата е по-подбробно/. А иначе сте съвсем права, все още нямаме някакво наистина дълбоко внедряване, което да е довело до действително значим резултат. Но причините не са само законодателни, нито организационни. Една от тях например е, че сме „много малки“ и всички се познаваме, има, разбира се, и други . Ето линка за разликите:https://news.lex.bg/guestpost/%d0%b7%d0%b0-%d0%bd%d1%8f%d0%ba%d0%be%d0%b8-%d0%be%d1%81%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%b6%d0%b4%d1%83-%d1%81%d0%bb%d1%83%d0%b6%d0%b8%d1%82/
Този въпрос ще бъде окончателно разрешен у нас само след адекватна нормативна уредба. А не като през 2010 г.
Като във Франция, където нормативната уредба дава сигурност на служителя.
В тази специфична част на разследването, всичко си опира до доверието в институциите и хората, които са там. Проблемът при нас е, че масово липсва доверие, много често основателно, и при този способ той излиза особено на преден план заради чувствителните права, които засяга. От друга страна, практиката и статистиката показват, че този способ се използва изключително рядко. За добро или лошо.
Да уточним, че всъщност терминът „разследване”, употребен в ЗСРС и чл. 172, ал. 1 от НПК е израз на едно, твърде непрецизно законодателно решение. Разследването е стадий от наказателния процес. Задачата на внедрения разузнавач не е „да разследва“. Всъщност той изобщо не е разследващ орган и няма такива правомощия. Те са поверени на прокурора и разследващите органи, изчерпателно посочени в чл. 194 НПК – следователи, разследващи полицаи, разследващи митнически инспектори, други служители на полицията и Агенция „Митници” при наличие на определени предпоставки, разследващи агенти от ДА”НС” по чл. 194а от НПК и лицата по чл. 399 от същия кодекс: военният… Покажи целия коментар »
Горещо препоръчвам книгата!