1. Уводни думи

Oще английската Magna Carta Libertatum от 1215 г. включва в себе си правилото: „На никого не се отказва правото на справедлив процес.” Това право заема важно място в правната система на всяка европейска държава. Безспорен и може би най-голям принос за това има регламентацията му в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

ЕКПЧ е акт на Съвета на Европа, подписан през 1950 г. и в сила за Република България от 7 септември 1992 г.  Въпреки ратифицирането на Конвенцията от множеството европейски държави, тя все още не е ратифицирана от Европейския съюз като наднационална организация със собствена правосубектност и считам за нужно да се изясни, че Съветът на Европа като международна организация не представлява част от ЕС и не следва да се асоциира само със страните-членки на Съюза.

Според чл. 1 на Конвецията страните по нея осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на Конвенцията. Доколкото една държава е ратифицирала Първия, Четвъртия, Шестия, Седмия или Тринадесетия протокол от Конвенцията, то тя се задължава да осигурява спазването и на предвидените в тях права, тъй като те се считат за допълнителни членове на Конвенцията.

Част I от Конвенцията включва следните права и свободи:

• право на живот
• забрана на изтезанията
• забрана на робството и на принудителния труд
• право на свобода и сигурност
• право на справедлив съдебен процес
• неналагане на наказание без закон
• право на зачитане на личния и семейния живот
• свобода на мисълта, съвестта и религията
• свобода на словото
• свобода на събранията и сдруженията
• право на сключване на брак
• право на ефективно средство на защита

В настоящата разработка ще бъде обърнато внимание на релевантна съдебна практика, относно нарушаването на правото на справедлив съдебен процес, прокламирано в чл. 6 от ЕКПЧ, ще бъдат представени вътрешноправни средства на защита, които трябва да бъдат изчерпани преди поставянето на въпроса пред Съда по правата на човека в Страсбург, който следи за спазването на правата, чиято защита цели да осигури Конвенцията,  както и ще бъдат направени заключения, отнасящи се до отделни въпроси, поставени в хода на изложението.

2. Нарушението на право на достъп до независим и безпристрастен съд

Според чл. 6, §1 ЕКПЧ: „Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

Правото на достъп до съд следва да бъде „реално и ефективно”[1]. За да бъде правото на достъп ефективно, лицето следва да „има ясна, практическа възможност за оспорване на акта, който представлява намеса в неговите права”.[2] В конкретни обстоятелства на делото реалният и ефективен характер на това право може да бъде нарушен, например:

• от прекомерно високата цена на производството предвид финансовите възможности на лицето[3]
• от въпроси, свързани със срокове[4]
• от наличието на процесуални бариери, препятстващи или ограничаващи възможностите за обръщане към съд[5]

Практиката познава случаи, в които прекомерно високите такси не ограничават достъпа до съд, но на практика лишават лицето от обезщетението, което му е присъдено по дело за вреди срещу държавата. Например по делото Станков срещу България жалбоподателят успешно съди държавата за незаконно задържане и му е присъдено обезщетение за вреди. Обаче от него се иска да плати съдебна такса, която възлиза на почти 90 % от обезщетението, което трябва да му бъде платено от държавата. Като последица от това жалбоподателят на практика е изгубил обезщетението. [6]

Правото на изпълнение на окончателни и обвързващи съдебни актове е неотменна част от правото на съд. В противен случай разпоредбата на чл. 6, § 1 би била лишена от какъвто и да е полезен ефект.[7]

В делото Станев срещу България и още редица други се подчертава, че правото на съд обаче не е абсолютно: „Тъй като правото на достъп до съдилищата не е абсолютно, то може да доведе до имплицитно допуснати ограничения, понеже „поради самото си естество изисква регламентация от страна на държавата, която може да варира във времето и пространството в зависимост от потребностите и ресурсите на общността и на хората“ [8].

Има ясно разграничение между предоставянето на безплатна правна помощ по граждански и наказателни дела.Чл. 6,  §1 не предвижда задължение на държавите да предоставят правна помощ по граждански спорове, докато това задължение е изрично предвидено в чл. 6, §3 (с) относно наказателните производства. Чл. 6, § 1 обаче може понякога да задължава държавата да осигури адвокатска помощ, когато такава е необходима за ефективния достъп до съд.[9] Изключително важно изискване за националния съд е да мотивира отказите от правна помощ и да разглежда молбите за такава щателно.[10]

Важно е да се подчертае, че понятието „съд”, използвано в Конвенцията е с автономно значение. В практиката на Съда за съд се приема орган, който изпълнява съдебна функция, т.е. решава въпроси, в рамките на неговата компетентност, на основата на правни норми и след производство, проведено по предписан начин. Органът също така трябва да осъществява и някои допълнителни изисквания – независимост; безпристрастност; продължителност на мандата на неговите членове; гаранции, предоставени от неговата процедура, някои от които фигурират в чл. 6, § 1 като например справедливо и публично гледане на делото. `

Чл. 6, § 1 изисква съдът да е създаден „въз основа на закона”. Това изискване е в унисон с принципа на върховенство на закона, който е неизменна част от същността на една правова държава и едно демократично общество.

Правото на справедливо гледане на делото по чл. 6, § 1 изисква делото да бъде разгледано от „независим и безпристрастен” съд.

При определянето на това кога един орган може да се смята за „независим” съдът е вземал предвид следните критерии:[11]

• начина на назначаване на неговите членове и продължителността на техния мандат;
• наличието на гаранции срещу външно влияние
• създава ли органът видимост за независимост

Когато съдът следи за това дали един орган е безпристрастен той прилага субективен и обективен тест:[12]

• при субективния тест се взема под внимание това дали даден съдия е имал личен предразсъдък или пристрастие по определено дело
• при обективния тест се взема под внимание дали съставът на съда е действал така, че да изключи всякакво съмнение в неговата безпристрастност;

Отдавна установен в практиката на съда е принципът, че съдът следва да се счита за лишен от предразсъдък до доказване на противното. [13]

Съдът например е намерил нарушение на принципа на безпристрастност по дело, в което някои от съдиите, които вече са се произнесли по делото, е трябвало да решават дали те самите не са допуснали грешка в собственото си решение.[14]

3. Нарушение на принципите на справедливост, състезателност на процеса, равенство на страните, мотивиране на съдебните решения и публично гледане на делото

В своята практика съдът не еднократно е подчертавал изключителната важност на правото на справедлив процес в едно демократично общество. Например в делото Станев срещу България е посочено следното: „Освен това Конвенцията има за цел да защитава не теоретични или илюзорни, а конкретни и действителни права. Забележката важи в частност за гаранциите, предвидени в член 6, като се има предвид важното място, което правото на справедлив процес, с всички гаранции, предвидени в тази разпоредба, заема в едно демократично общество.”[15] Считам за редно да се изясни, че чл. 6, § гарантира единствено „процесуална” справедливост, която се изразява в състезателно производство, в хода на което се изслушват доводите на страните и те се поставят при равни условия пред националната юрисдикция.[16] Справедливостта на производството се оценява винаги в неговата цялост, следователно отделна грешка може да се окаже недостатъчна за обявяването на производството за несправедливо.[17]

Правото на състезателен процес означава възможността на страните в наказателни или в граждански производства да се запознават и да коментират всякакви събрани доказателства и становища.[18] Например  нарушение на правото на състезателен процес в резултат от неразкриването на документи или доказателства е констатирано в производство по настаняване на дете – неразкриване на доклади на социалните служби, съдържащи информация за детето и сведения за обстоятелствата по делото, както и препоръки.[19]

Равенството на страните предполага на всяка страна да бъде предоставена разумна възможност да изложи своя случай – включително своите доказателства – в условия, които не я поставят в съществено по-неизгодно положение по отношение на другата страна.[20] Примери за нарушения на този принцип са:

• Жалбата на едната страна не е била предоставена на другата страна, която следователно не е имала възможност да отговори[21]
• Само на един от двамата ключови свидетели е било позволено да бъде изслушан[22]
• Прокурорът се е намесил в процеса в подкрепа на аргументите на опонента на жалбоподателя[23]

Гаранциите по чл. 6, § 1 включват задължението на съдилищата да представят достатъчно мотиви към своите решения.[24] Приведените мотиви трябва да са такива, че да дават възможност на страните да упражняват ефективно всякакво съществуващо право на обжалване.[25] Степента на задължението за предоставяне на мотиви може да зависи от характера на решението и може да се определи единствено в светлината на обстоятелствата по конкретното дело: необходимо е да се вземат предвид разнообразието от възможни доводи и различията, съществуващи в договарящите страни относно законовите разпоредби, нормите на обичайното право, постановките на доктрината и представянето и редактирането на решенията.[26]

Публичността на делото допринася за постигането на целта на чл. 6, § 1, а именно справедлив съдебен процес. [27] Ако не са налице изключителни обстоятелства, които оправдават липсата на устно изслушване, правото на публично гледане на делото включва и право на устно изслушване поне пред една инстанция. [28] В 6, § 1 изрично се предвижда, че „съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква:

• от интересите на непълнолетните лица или
• за защита на личния живот на страните по делото или
• ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.”

4. Нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок

В решението по дело Scordino срещу Италия[29] EСПЧ най-напред напомня, че всяка държава има задължението да въведе подходящи средства за разглеждане на делото в разумен срок и подчертава, че причината да се намират толкова нарушения на този аспект от чл. 6 е невъвеждането на подходящи мерки за обезщетение на това нарушение. Съдът обаче отбелязва и че въпреки предимството на въвеждане на средства за разглеждане на делото в разумен срок, тъй като в много държави този проблем е системен, трябва да се въведат и подходящи мерки за обезщетяване на пострадалите страни.

На 10 май 2011 г. съдът постанови две осъдителни решения срещу България, в които констатира системен проблем с разглеждането на делата в разумен срок. Това са решенията по делата Фингър срещу България[30] и Димитров и Хамънов срещу България.[31] И по двете решения Съдът достига до заключението, че българското законодателство не съдържа достатъчно ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу прекомерната продължителност на производствата по граждански, административни и наказателни дела. Въпреки че приветства опитите на българското законодателство да въведе ефикасни средства, съдът подчертава, че става дума за системен проблем в българската съдебна система. Що се отнася до компенсаторните средства Съдът приема следното по делото Димитров и Хамънов срещу България[32]:

„ – процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията;

• правилата, регулиращи разноските не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;
• искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок (…);
• равнището на обезщетение не трябва да бъде неоправдано в сравнение с присъжданото от Съда по подобни дела. (…) Във връзка с този критерий следва да бъде отбелязано, че националните власти или съдилищата са явно в по-добра позиция от Съда да определят наличието и размера на имуществените вреди. Във връзка с неимуществените вреди съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство води до настъпване на такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе само до минимални неимуществени вреди или изобщо да не доведе до неимуществени вреди, националният орган или съдът, който разглежда въпроса, трябва да обоснове своето решение да присъди по-ниско обезщетение или да не присъди обезщетение, като изтъкне достатъчно причини в съответствие с критериите, изложени в практиката на този Съд;
• обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно и по принцип не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението (…).

126. Съдът би желал да подчертае освен това, че за да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно коменсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които лицата, обвинени в извършване на престъпление, вече са отправили искане до Съда или могат да сторят това (…).

…

128. Друга мярка, която в определени случаи би могла да компенсира минали забавяния, е възможността осъденият да получи намаляване на наложеното наказание (вж. Scordino (No. 1), цитирано по-горе, § 186). Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения, или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия. На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, ал. 1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят наказанието по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване – независимо от това дали въз основа на изричен законов текст, или на трайно установена практика – трябва да е установена като право на осъденото лице. Естествено, това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на наказанието не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което обвиняемият да има възможността да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.
129. Обратно, по дела с извънредно забавяне, или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможността за прекратяване на производството (…) при условие, че общественият интерес няма да бъде накърнен от това прекратяване.
130. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.
131. Съдът стига до извода, че България трябва да въведе правно средство за защита или комбинация от правни средства за защита по отношение на неоснователната продължителност на наказателните производства. Тези правни средства за защита трябва да съответстват на принципите, изложени по-горе, и да бъдат на разположение в срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на настоящото решение.”

5. Вътрешноправни средства за защита срещу нарушението на изискването на разглеждане на делото в разумен срок.

Решенията по разглежданите в т. 4 дела срещу България водят като последица някои изменения в Закона за съдебната власт и Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

В чл. 60а-60м ЗСВ се уреждат условията и процедурата за подаване и разглеждане на заявления за обезщетение от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Съгласно чл. 60а, ал. 2 ЗСВ заявления за обезщетяване могат да подават граждани и юридически лица, които са пострадали от актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт и са страни по приключени граждански, административни и наказателни производства, както и обвиняеми, пострадали и ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства. Размерът на обезщетението трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но определеното обезщетение не може да надвишава 10 000 лв. (чл. 60а, ал. 3 ЗСВ). Срокът за подаване на заявлението е шестмесечен от приключване на съдебното производство. Заявлението се подава чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието (чл. 60а, ал. 4 ЗСВ). За разглеждането на заявленията не се дължи такса (чл. 60а, ал. 6 ЗСВ).

Задължителните реквизити на заявлението са изброени в чл. 60б ЗСВ. Към заявлението заявителят прилага декларация, че не е правил искане за обезщетение за същото нарушение и обезщетение не му е изплатено по друг ред (чл. 60б, ал. 2 ЗСВ). Заявленията се проверяват от ИВСС, който в 4 – месечен срок от подаване на заявлението съставя констативен протокол, съдържащ данни на заявителя, резултатите от проверката на конкретното производство и причините за неговото забавяне (чл.60в, чл. 60г, чл. 60д ЗСВ). Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато продължителността на производството не надхвърля разумния срок или забавянето се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител (чл. 60е, ал. 1 ЗСВ). Когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя (чл. 60е, ал. 2 ЗСВ).

Цялата процедура по ЗСВ трябва да бъде завършена в срок от 6 месеца от постъпване на заявлението (чл. 60ж ЗСВ).

Лицата, получили обезщетение по този ред, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред (чл. 60л ЗСВ).

Като аргументи за това, че предвидената в ЗСВ процедура не е достатъчно

ефективна могат да се посочат следните (без претенции за изчерпателност):

• прилага се само към приключили производства;
• процедурата не е състезателна – ИВСС и министърът на правосъдието едностранно вземат решение за това дали е налице нарушение на изискването за разглеждане на делата в разумен срок;
• не е предвиден съдебен контрол за взетото решение, относно наличието на нарушение;
• предвиденият 6-месечен срок е инструктивен – няма предвидени санкции за неспазването му;
• определянето на максимален размер на обезщетението нарушава основен принцип в практиката на съда, а именно, че всеки въпрос трябва да бъде решаван в светлината на конкретните факти и особености на отделните дела;
• обезщетението определяно от министъра на правосъдието се изплаща от ръководеното от него министерство, което може да наведе на мисълта за конфликт на интереси;
• липсва и предвиден способ за принудително изпълнение на така определеното вече обезщетение, ако то не бъде заплатено доброволно от министерството;

При последвалите промени в ЗОДОВ е създадена разпоредбата на чл. 2б, според която исковете могат да бъдат подавани както от граждани, така и от юридически лица. Исковете се разглеждат по реда на  Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Иск за обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ може да се предяви както по висящо, така и по приключило производство. Условие за предявяване на иск по приключило производство е лицето да е изчерпало административната процедура по ЗСВ и да не е получило споразумение за обезщетение с министъра на правосъдието (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). Съгласно § 8. от преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ в 6-месечен срок от влизането в сила на този закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека искове за обезщетение по чл. 2б могат да подават и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са все още висящи пред националните инстанции.

И за това, че процедурата по ЗОДОВ не е достатъчно ефективна могат да бъдат изтъкнати мотиви като например:

• в нарушение на стандарта от споменатото дело Фингер, не е предвидена съкратена процедура, а производството се води по общия ред, предвиден в ГПК;
• липсват ясни правила за доказване на неимуществените вреди, тъй като според преобладаващата съдебна практика онзи, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да ги докаже[33];
• според чл. 52 ЗЗД „обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост”, а безспорно понятието за справедливост е строго субективно, което е и причина да бъде констатирана явна несправедливост на обезщетението по български дела[34];

С решение по делото Вълчева и Абрашев срещу България[35] ЕСПЧ обаче приема, че новите механизми на обезщетяване не могат безусловно да бъдат обявени за неефикасни. Съдът отбелязва, че административното производство по ЗСВ не отговаря на изискването за  състезателност, но ИВСС се ползва със значителна независимост. Въпреки наличието на известни съмнения относно изпълнителната сила на решенията на министъра на правосъдието, с които се определят обезщетенията по реда на чл. 60 ЗСВ, ЕСПЧ посочва, че това е само първият етап от процедурата и предявявайки искове по чл. 2б ЗОДОВ пострадалите от нарушението ще разполагат с гаранциите за справедлив съдебен процес. Допълнителен аргумент в положителна насока според ЕСПЧ е липсата на такси в административното производство и специален регламент за редуциране на таксите и разноските в процедурата по ЗОДОВ.

6. Заключение

С оглед на всичко горе изложено мога да заключа, че правото на справедлив съдебен процес е едно изконно човешко право, закрепено още в древността, което трябва да бъде спазвано. Широката дискреция, която притежават националните юрисдикции обаче води до честото му нарушение и наличие на много спорове пред Европейския съд по правата на човека, чийто предмет е именно нарушението на това право. С оглед на факта, че живеем в правова и демократична държава, съблюдаването на всички права на човека е абсолютно задължително за всеки един орган в държавата. На това се опира и Съдът в Страсбург, който е определил правила, чието спазването е задължително от националните юрисдикции и чието правилно прилагане зависи от конкретните факти и обстоятелства по дадено дело. Убедена съм, че прогресът в спазването на човешките права ще нараства все повече и нуждата от завеждането на искове пред ЕСПЧ ще бъде значително намалена в бъдеще. А в един идеален свят може би станалата така известна сред българската общественост фраза: „Животът е радост и тъга”, би звучала по малко по-различен начин: „Животът е радост и спазване на човешките права.”

[1] ECtHR,  Bellet v. France,  § 38

[2] ECtHR,  Bellet v. France,  §36

[3] Например вж. ECtHR, Weissman and others v. Romania, § 42

[4] Например вж. ECtHR, Yagtzilar and Others v. Greece, § 27 – относно съобщаване за покриване на иск от давност на по-късен стадий от производството

[5] Например вж. ECtHR, Stanev v. Bulgaria – относно дееспособността като процесуална бариера

[6] ECtHR, Stankov v. Bulgaria

[7] Вж. Burdov v. Russia, §§ 34 и 37

[8] Вж. ECtHR, Stanev v. Bulgaria, § 230 и ECtHR, Ashingdane v. The United Kingdom, § 57

[9] Вж. ECtHR, Airey v. Ireland, § 26

[10] Например вж. ECtHR, Saoud v. France, §§ 133-136

[11] Вж. ECtHR, Findlay v. The United Kingdom, § 73

[12] Вж. ECtHR, Micaleff  v. Malta, § 93

[13] Вж. например ECtHR, Driza v. Albania, § 75

[14] ECtHR, Driza v. Albania, §§ 78-83

[15] ECtHR, Stanev v. Bulgaria, § 231

[16] ECtHR, Star Cate Epilekta Gevmata and Others v. Greece

[17] ECtHR, Miroļubovs and Others v. Latvia, § 103

[18] ECtHR, Ruiz-Mateos v. Spain, § 63

[19] ECtHR, McMichael v. The United Kingdom, § 80

[20] ECtHR, Dombo Beheer B.V. v. The Netherlands, § 33

[21] ECtHR, Beer v. Austria, § 19

[22] ECtHR, Dombo Beheer B.V. v. The Netherlands, §§ 34-35

[23] ECtHR, Menchinskaya v. Russia, §§ 35-39

[24] ECtHR, H. v. Belgium, § 53

[25] ECtHR, Hirvisaari v. Finland, § 30

[26] ECtHR, Ruiz Torija v. Spain, § 29

[27] ECtHR, Diennet v. France,  § 33

[28] ECtHR, Fischer v. Austria, § 44

[29] ECtHR, Scordino v. Italy (No. 1), вж. §(No. 1), §§ 173-216

[30] ECtHR, Finger v. Bulgaria

[31] ECtHR, Dimitrov and Hamanov v. Bulgaria

[32] ECtHR, Dimitrov and Hamanov v. Bulgaria, §§ 125-131

[33] Вж. например ECtHR, Iovchev v. Bulgaria; ECtHR, Iliev and Others v. Bulgaria; ECtHR, Danev v. Bulgaria

[34] Вж. например ECtHR, Shahunov v. Bulgaria, § 55

[35] ECtHR, Vylcheva & Abrashev v. Buglaria