Никола Филчев: Като главен прокурор служих на закона, а не обслужвах партии и олигарси
Баща ми бе юрист. Той не заключваше нощем вратата на дома ни. Беше сигурен, че никой няма да влезе, щом не сме направили никому нищо лошо, казва в интервю за „24 часа“ бившият главен прокурор
– Проф. Филчев, това интервю е по повод вашата 70-годишнина и дава възможност да направите кратка равносметка на живота си. Разкажете за вашия произход, родители.
– Моята биография, както и на много хора, се намира в интернет. Нищо особено. Роден съм във Варна – далечен наследник на революционера Г. Раковски. Дядо ми Кольо воюва в Първата световна война и за участие в боевете при Дойран, като картечар, е награден с орден за храброст. Но отказва да приеме ордена от Фердинанд – не излиза пред строя поради прогресивните си убеждения. Той има две смъртни присъди за антифашистка дейност – първата за участие във Войнишкото въстание (1918 г.) и втората присъда – за участие в Септемврийското въстание (1923 г.). Като миньор в Перник дружи с Георги Димитров и Темелко Ненков – убит от фашистите без присъда. Дядо ми цял живот е работил като миньор на различни места, в това число и в урановите рудници в с. Барутин, до Доспат. Въпреки че е обикновен работник, той изпраща децата си да учат в града. Майка ми завършва френския колеж във Варна преди 9 септември 1944 г. Тя беше много добра. Баща ми бе юрист. Той не заключваше нощем вратата на дома ни. Беше
сигурен, че никой няма да
влезе, щом като не сме
направили никому
нищо лошо
– Заради баща ви ли станахте юрист?
– Учих в Техникума по индустриална химия във Варна. Тогава Девня беше долината на голямата химия. Продължих във Висшия химикотехнологичен институт. Имах отличен успех и можах да се прехвърля право. Завърших Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. След това започнах работа като съдия във Варненския районен съд. С конкурс постъпих в Правния институт на БАН като научен сътрудник по наказателно право и асистент на проф. К. Лютов. Тогава Правният институт на БАН и Юридическият факултет на СУ бяха обединени в Единен център по право с директор акад. Ярослав Радев. Научните сътрудници преподавахме в Юридическия факултет. В същото време работех и като съдия в Софийския районен съд. Защитих дисертация за съучастието в престъпление. След години бях избран за доцент и професор по наказателно право.
След промените от 1989 г. Великото народно събрание ме избра за съдия във Върховния съд, където работих 7 години. Две години бях заместник-министър на правосъдието, седем години – главен прокурор на републиката. След завръщането си от посолството в Казахстан преподавах в чужбина и в УНСС, където доскоро ръководих катедрата по наказателноправни науки.
– Ясно е, че се занимавате с наказателно право. Но вие повече теоретик учен ли сте, или практик – съдия, прокурор?
– Имах щастливата възможност през цялото време да се занимавам и с правна теория, и със съдебна практика. Малко хора имат този късмет. Четвърт век бях съдия, от които 7 години във Върховния съд. Но най-сериозните ми постижения са някои теоретични работи по наказателно право. Специализирах в Русия и Германия, където e най-развито наказателното право. Освен това участвах и в създаването на новото ни наказателно законодателство след 1989 г.
– Очевидно се гордеете с постиженията си в наказателноправната наука. Но не ми стана ясно кои са те?
– Законът, както е известно, преминава през два етапа на живот – създаване и прилагане на закона. При създаването на наказателния закон законодателят трябва да реши два въпроса. Първо, да определи кръга на престъпленията, като обяви дадени действия за престъпни. Второ, вътре в кръга на престъпленията да разграничи отделните видове престъпления, както и наказателната отговорност за тях. Разработките ми по тези два въпроса (криминализация на деянията и диференциация на наказателната отговорност) получиха висока оценка от проф. К. Лютов и акад. С. Павлов, както и от някои учени в Германия и Русия, където имам публикации по темите. Освен това имам сериозна работа относно способа на извършване на престъпното деяние, който е форма на престъплението. Извърших и емпирично социологическо изследване на съучастието в престъпление, като използвах методите на математическата статистика.
– А постижения в съдебната практика имате ли?
– Постижение при правораздаването е да постановиш справедливо решение. Това не се вижда, но се усеща от хората, чиято съдба решава съдията. В дългогодишната си практика като съдия, от които 7 г. като върховен съдия,
съм постановил хиляди
присъди и решения
Но ще отбележа стотина принципни решения на Върховния съд, които служат за ръководство на съдилищата и са публикувани в съответните сборници. Тези решения съставляват принципни, теоретични положения на наказателното право, които обаче са претворени в съдебни актове. И поради това имат особена юридическа сила. Решенията на Върховния съд институционализират основни положения на наказателното право. Освен това през 1996 г. като върховен съдия за първи път по силата на новата ни конституция приложих международен договор пряко във вътрешния правен ред на страната – относно правото на защита на обвиняемия.
Иронията е, че разработките ми, които имат теоретична стойност, не се четат. А съдебните решения, които повтарят азбучни положения на наказателното право, се ползват и ценят от младите съдии.
Тези решения съм ги писал нощем, в коридора на гарсониерата в „Дружба 2“, четвърта част – на стара чертожна дъска от техникума, поставена върху два кашона. Сега не бих го направил.
– Вие участвахте в обновяването на наказателните закони.
– Всички промени на наказателното ни законодателство (наказателно право и процес) през периода 1989-1999 г. са минали през главата ми и ръцете ми. Тогава трябваше да приспособим наказателното право към новата криминологическа реалност, към новите прояви и форми на престъпност.
Освен това трябваше да хармонизираме нашето право, като го съобразим с правото на Европейския съюз. Значителна беше реформата, която извършихме през 1997 г. (когато бях зам.-министър на правосъдието). Тогава усъвършенствахме редица норми на Наказателния кодекс относно организираната престъпност (отвличане, принуда, изнудване и т.н.). Обявихме „изпирането на пари“ за престъпление. Разширихме обсега на неизбежната отбрана и др.
В Наказателнопроцесуалния кодекс извършихме също доста промени – укрепихме правото на защита на обвиняемия. Въведохме съкратеното производство за разглеждане на наказателни дела. Установихме съдебен контрол върху задържането под стража (Habeas corpus). Предвидихме да се използват специални разузнавателни средства (подслушване, проследяване и т.н.) за събиране на доказателства в наказателния процес, както и отговорност за злоупотребата с тях и др. При това винаги търсехме баланса между правото на защита на обвиняемия и ефективната защита на обществото.
– Оценките за мандата ви като главен прокурор са доста противоречиви.
– Служих на закона и на държавата, а не на лични или групови интереси. Не обслужвах партии и олигарси. Прокурорската работа не е материална и не оставя следи. Тя не е строителство, за да се вижда какво си построил. Работата на главния прокурор е да пази независимостта на прокуратурата, за да може отделните прокурори да си вършат работата. Аз трябваше да давам кураж на прокурорите, за да прилагат те закона независимо от външно влияние.
Прокурорската работа за защита на обществения интерес и особено обвинителната функция поражда много вражда и лични неприятели. Премиерът
И. Костов беше толкова
неудовлетворен, че
искаше да закрие
прокуратурата
и да я превърне в агенция към Министерския съвет, като използва за това цялата си власт и мнозинството си в парламента и ВСС. Затова отправих искане за тълкуване на конституцията и предизвиках решение №3 от 2003 г.на КС, който постанови, че промени на конституционния модел в България, и по-специално – на съдебната власт, може да извърши само Велико народно събрание. Така запазих прокуратурата и следствените служби. Независимостта на съдебната власт (в частност на прокуратурата) е най-важният елемент на разделението на властите.
Както казва основоположникът на разделението на властите – френският мислител Монтескьо: законодателната власт (парламентът) създава законите, изпълнителната власт (правителството) ги привежда в изпълнение, а съдебната власт контролира първите две. Когато управляващата изпълнителна власт накърнява човешките права, гражданите трябва да знаят, че има съдебна власт, която да ги защити. Пословичен е случаят с немския крал Фридрих Велики, който наредил на селянина да премахне мелницата до неговия дворец „Сан Суси“ в Потсдам, Берлин. Когато притиснали мелничаря, той възразил, че това не е законно и че „там, в Берлин, има съд“. И кралят отстъпил. Затова Германия е правова държава.
Защитата на независимостта на прокуратурата е само половината от работата на главния прокурор. Другата задача на главния прокурор е да следи прокурорите да не се поддават на корупционен натиск и да спазват закона, активно да го прилагат. След ръководството на добряка – главния прокурор Иван Татарчев, някои прокурори се бяха поотпуснали малко. Трябваше да създам отново ред и дисциплина както при проф. К. Лютов.
– Но ВСС ви поиска оставката в края на 2002 г. Защо?
– Това стана по обвинение на болния Едвин Сугарев, разследващ поет, и след като ВСС изслуша главния свидетел на обвинението – „гномчето Атанас Атанасов“. Болшинството от костовисти и соросоиди във ВСС, водено от отявления костовист Иван Григоров, гласува, че „прокуратурата не си вършела работата“ и че „аз съм заобиколил ВСС при някои решения“. Пълен майтап. Не успяха много да ме впечатлят. Това решение на ВСС е
ярък пример за намеса
на политическите партии
в работата на независимата
съдебна власт
Освен това то няма никакво юридическо значение и представлява отчаян израз на злоба и отмъщение от страна на „командира на разбойническата приватизация“ И. Костов и неговите слуги. От друга страна, ВСС не трябва да забравя, че е само административен орган по кадровите въпроси и няма никакво право да контролира решенията по същество и политиката на главния прокурор.
В решението на ВСС беше посочено, че имало неправилни назначения в администрацията на главния прокурор. Ще посоча само, че администрацията на главния прокурор по времето на покойния Иван Татарчев беше 17 души, при мене – 15 души, а при Борис Велчев – повече от 150 новоназначени администратори, голяма част от които деца, съпруги, любовници и т.н. на близки и приятели. Коментарът е излишен.
– Как се разви преподавателската ви дейност като професор в университети у нас и в чужбина?
– В Древния Рим две професии са били най-уважавани: първо, на пълководеца, който води легионите във военни битки и побеждава, и второ, на оратора, който води слушателите по пътеките на мисълта си и ги учи на добро и зло, на справедливост и законност.
В преподаването има особена магия. Повечето студенти в юридическия факултет на УНСС са умни и ученолюбиви, но те нямат нужната среда за развитие. Разбира се, има и студенти, които не са за университета.
Като цяло средата, атмосферата в нашите университети не е добра.
Произвеждат се масово
доценти и професори
на килограм
Това става по шуробаджанашка линия. Професорите обявяват милите си отрочета за генийчета и ги произвеждат за свои асистенти, а след това и за професори – „да има кой да наследи катедрата“. А навремето патриархът на българското право проф. Живко Сталев напусна Правния институт на БАН като директор, за да може синът му Стоян Сталев да кандидатства за научен сътрудник.
Науката днес линее. Някои ректори са превърнали „своя“ държавен университет във феодално владение. Те строят бясно нови сгради, сякаш са дюлгери. Вместо да обясняват научните си постижения, те говорят по телевизията само за милиони – печалба или загуба. Деканчетата точат зъби и се готвят и те да станат ректори. Но докато са доценти, наблягат предимно на индивидуалната работа със студентките и докторантките. Изобщо деградацията на висшето образование е пълна. Резултатите ще дойдат след време.
– След вашето интервю „Вървим към революция“ преди дни във в. „Труд“ се заговори, че това е заявка за участие в политиката. Ще правите ли лява партия, проф. Филчев, например като АБВ на президента Първанов или „Движение 21“ на Татяна Дончева?
– Моля, моля! Не ме слагайте на един кантар с Първанов. Ние имаме различен морал. Аз не съм предавал приятели, идеи, публични интереси, хора, на които дължа много, и т.н. А споменатата от вас госпожа не я познавам. За нейната партия „21 век“ изобщо не съм чувал. Но в България има много такива партии – състоят се само от роднини. Нещо като семеен бизнес. Получават милиони субсидия от държавата. От народа за народа. Келепир има в тая партийна работа. А ги създават „заради народа, за демокрацията, за евро-атлантическите ценности“ и т.н. Аз не съм чак толкова лаком, че да правя партия.
– Какво място заема спортът в живота ви?
– Голямо. Но за да кажеш, че си голям спортист, трябва да си бил поне в националния отбор. Другото е спортуване за апетит, раздвижване срещу безсънието.
– Кое е най-важното в човешките отношения ?
– Човещината.
– Щастлив човек ли сте ?
– Щастието не съществува. Но човек има право и е длъжен да се стреми към щастие.
– Като че ли краят на живота не е много радостен?
– Всеки край не е много радостен. Радостен е само краят на болестта и на затвора.
CV
Роден на 25 юли 1948 г. във Варна
Завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“
От 1973 г. е съдия в районния съд във Варна
Преподава в Юридическия факултет на СУ и в същото време работи като съдия в София
Защитава докторска дисертация върху съучастието в престъпление през 1986 г.
От 1990 г. е доцент по наказателно право
През 1991 г. е избран от ВНС за съдия във Върховния съд
От 1999 до 2006 г. е главен прокурор
През 2005 г. е избран за професор по наказателно право
От 2011 г. ръководи катедра в Юридическия факултет на УНСС
Автор е на много публикации за учението за престъплението и наказателното законодателство
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте