Прехвърляне на търговското предприятие. Гордиевият възел в доктрината и в съдебната практика
Студентската юридическа научна академия
Всяка година Юридическият факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ провежда Студентска юридическа научна академия (СЮНА). Тя е научно-практически форум, насочен към студентите от факултета. Те представят разработка на юридическа тематика, а най-добрите биват отличавани. Тази година на първо място беше класирана Изабела Петкова – студент IV курс. „Лекс“ публикува разработката ѝ, озаглавена „Прехвърляне на търговското предприятие. Гордиевият възел в доктрината и в съдебната практика“.
„И ето, че пред сложната дилема,
на бродищата – реших да бъда аз водача.
Александър! Извини ме!
Гордиевият възел да разсеча –
не си поставих ни за цел, ни за задача.
И макар да не съм Тезей,
не съм и жител на Абдера!
Гордиевият възел тук ще разплета –
не бих могла да разсеча една химера!”[1]
I. Увод
Правото не е инструмент на природата, а е инструмент на човека. На неговото мисловие, на неговия труд, на необозримото му въображение и творчески подход. И поради това, че е продължение на човека, то не е съвършено. Напротив, подлежи на тълкуване през призмата на поколенията и на времето. С настоящето изследване, авторът си поставя за цел разглеждането на някои дискусионни въпроси при прехвърлянето на търговското предприятие. Съдържанието не претендира за изчерпателност, но поставя за сетен път началото на диалог по някой актуални проблеми в нормативната уредба, а оттам и в правоприлагането.
II. Прехвърляне на цялото търговско предприятие (транслативна сукцесия). Търговска или гражданскоправна сделка представлява договорът по чл.15, ал.1 ТЗ?
На първо място, за да определим дали прехвърлянето на цялото търговско предприятие е търговска или гражданскоправна сделка, трябва да проверим дали отговаря на изискванията за родовото понятие на всяка от двете възможности.
За да е търговска сделката, то тя трябва да е осъществена от търговец във връзка с упражняваното нему занятие, по аргумент от чл. 286, ал.1 ТЗ, или да попада в кръга на т. нар. абсолютни търговски сделки, тоест независимо от качеството на лицата, които са страни по постигнатото съглашение и не с оглед дали последното е във връзка с упражняваното от тях занятие, то същото следва да се квалифицира като абсолютна търговска сделка ex lege, доколкото самият закон му е придал това качество. В зависимост от това дали конкретната сделка попада в приложното поле на чл.286, ал.2 във връзка с чл.1, ал.1, т.1 – 15 ТЗ или в този на чл.286, ал.1 ТЗ, то същата може да се квалифицира в първия случай като обективна търговска сделка, а във втория – като субективна такава.[2] Същевременно, в чл. 1, ал.1, т.1 – 15 ТЗ покупко – продажбата и останалите прехвърлителни сделки с търговското предприятие не са включени и оттук би могло да се достигне до извод, че те не попадат в кръга на т. нар. абсолютните търговски сделки.
От формулировката на чл. 286, ал. 1 ТЗ става ясно, че “Търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие”. Следователно, за да определим дали прехвърлянето на търговско предприятие е сделка, сключена по занятие, трябва да анализираме възможността дружеството – отчуждител и дружеството – приобретател[3](в закона се използва и терминът – „правоприемник“, по аргумент от чл.15, ал.3 ТЗ[4]) обичайно, още по принцип, да сключват такъв тип сделки. Ако отговорът е да, то трябва да приемем, че сделката е търговска. Обратното, ако приемем, че отговорът е не – то тогава следва да заключим, че е гражданскоправна. Доколкото обаче нормотворецът не е задал това обстоятелство по обективен начин, то наличието му не може да се презумира, а трябва да се тълкува.[5] [6] Разбира се, стои въпросът дали би могло сделките да се квалифицират като търговски или не чрез човешка презумция.
Въпросът изглежда на пръв поглед ирелевантен, но всъщност е основополагащ, защото законът се прилага и досежно фактическите търговци. Те нямат качеството „търговец“ вследствие на правно-организационната си форма, не са и еднолични търговци, защото за последното също е нужно вписване в търговския регистър. Въпреки това, в чл.1, ал.3 от ТЗ e установено правилото, че по отношение на предприятие, което по „(…)предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин(…)”, качеството търговец се съотнася. Подобен текст, който да установява друго, но за търговските сделки, има и в разпоредбата на чл.286, ал.2 ТЗ, според която независимо от качеството на контрахентите, когато те сключват сделки от списъка в чл.1, ал.1, т.1 – 15 ТЗ, то сключеното съглашение ще се приравни всякога на търговска сделка. Оттук следва, че за субективните търговски сделки трябва първо да се анализира възникналото правоотношение, за да се прецени дали сключената сделка е търговска или не, като се провери твърдението, че е извършена по занятие или противното, а също да се вземе предвид и презумпцията, установена в чл.286, ал. 3 ТЗ.
Затова считам, че отговорът на въпроса дали сделката може да се окачестви като търговска вследствие използването на човешка презумпция, е отрицателен, доколкото от правилната квалификация на сделката ще се обуслови и реда за осъществяване на субективнитe права и реализиранe на юридическите задължения на страните, включително приложимата нормативна уредба. Поради последното, черпене на аргументи чрез позоваване на презумция е мислимо само, ако тя е следствие на законодателна техника, но не и на “интерсубективно договориране”.[7]
Във връзка с казаното дотук, следва да се извърши анализ на точния смисъл на релевантните норми от Търговския закон, каквото всъщност представлява именно тълкуването, както и обстоен последователен преглед на доктринерните концепции, част от които намират релация и в съдебната практика.
Като въвод в анализа, следва той да започне от буквалното тълкуване на фирмата, откъдето може да потърсим съответствие между вписания предмет на дейност и наименованието на търговеца, ако фирмата не е лична, а съответно предметна. Вярно е, че самото наименование не е рестриктивно, в смисъл да ограничава извършването и на други сделки извън предмета на дейност – т. нар. сделки “ultra vires”.[8] Последните ще бъдат действителни и ще породят своите правни последици, откъдето с аргумент от по-силното основание наименованието на фирмата не е еквивалентно равнение на самия предмет. От друга страна, при съмнение в това коя е основната дейност на даден търговец, бихме могли да направим справка в Търговския регистър, за да узнаем коя икономическа дейност е посочил той в съответствие с Класификацията на икономическите дейности.[9] Тогава дадена сделка, ако се привежда по своя характер с икономическата дейност по КИД, посочена от съответния търговец, ще се квалифицира и като извършена от него по занятие – безусловно .
В продължение на вече изложеното и с оглед дедуктивната подредба и логическата последователност, следва да се разгледа законоустановената презумпция, че при сключване на сделка от лице имащо качеството търговец, за самата сделка, изхождайки от присъщото на субекта, се предполага, че е търговска. Тоест на базата на установения факт, че един от контрахентите е търговец, е изводим и мислим друг резониращ на първия факт, а именно и че самата сделка е търговска, по аргумент от чл.286, ал.3 ТЗ. Доколкото в конкретния случай презумпцията намира приложно поле и е в действие, то трябва в съответствие с правилата на чл.154, ал.2 ГПК тя да бъде оборена, за да се обоснове обратното на утвърденото от нея правно положение.
Тук, още трябва да изясним и въпроса дали съотношението на качеството на страната като търговец и характера на сключената сделка са в условията на кумулативност, или алтернативност. Това е важно, защото ако са в условията на кумулативност, следва, че за да се обори презумпцията, трябва да се докаже, че макар сделката да е сключена от търговец, то тя е и във връзка с неговото занятие. Или, иначе казано, наличието само на една от предпоставките ipso facto няма да обуславя характеристиките на сделката като търговска и ipso iure. Обратното, ако предпоставките са в условията на алтернативност, наличието дори само на едната ipso facto ще означава и действие на презумцията ipso iure. В конкретната хипотеза считам, че по отношение на презумпцията предпоставките са в условията на алтернативност. Това следва именно от текста на разпоредбата на чл. 286, ал.3 ТЗ, като тук процесуалната икономия и преразпределение на доказателствената тежест като правила, обуславящи нормотворческото решение досежно нормата на чл.286, ал.3 ТЗ, установяват задължение на страната, която ще се ползва от отрицанието на обоснованото предположение да го обори.[10] И макар двете условия да не са в зависимост на кумулативност, именно второто условие ще спомогне да се обори презумпцията.
Що се касае до понятието “занятие”, то под него следва да се разбира: „трайно установена, обичайна деятелност, тъждествена на предмета на дейност или пък непосредствено свързана с него, досежно индивидуализиран търговец“.[11]
За пълнота следва да се направи и сравнителен езиков анализ, за да потвърдим или отречем гореизложените съждения. В „Синонимния речник на българския език“[12], една от думите, описващи понятието “занятие”, е “поминък”, докато в английския език еквивалент на българския термин е думата „occupation”[13]. В значението на думата като съществително, там се поставя изначално професията на дадено лице, а след това и обичайната дейност на същото. Водени от това лингвистично съпоставяне, бихме могли да изведем дефинитивно определение за занятие, което да ни служи като ориентир. Защото ако предметът на дейност съвпада със занятието, то остава да се направи съпоставка между двете и ако те са еквивалентни, то сделката ще се квалифицира като търговска. Установят ли се контрадикторни елементи, противни на обичайното за дадения търговец, сделката ще се квалифицира като гражданскоправна.
Все поради задълбочаване на изследването на разпоредбата на чл.15, ал.1 ТЗ, трябва да се подчертае и една от характерните особености на търговските сделки – те са поначало свързани с оборота, тоест чрез тях се прехвърлят стоки и извършват услуги.[14] Понятието “стока” има легална дефиниция в в §13, т.13 от ДР на ЗЗП:
(…)движима материална вещ, с изключение на вещите, продавани при принудително изпълнение или чрез други мерки от оправомощени от закона органи, както и вещи, изоставени или отнети в полза на държавата, обявени за продажба от държавни органи. Стоки са и вода, газ и електрическа енергия, когато се предлагат за продажба, опаковани в ограничен обем или в определено количество.
Съгласно правилото на чл.37, ал.1 УПЗНА думи или изpaзи c утвъpдeнo пpaвнo знaчeниe ce изпoлзвaт в eдин и cъщ cмиcъл във вcички нopмaтивни aктoвe. Макар Законът за защита на потребителите да е специален нормативен акт и да е мислимо становището, че легалното определение за „стока”, дефинирано в допълнителните му разпоредби, е досежно обществените отношения, уредени от него (едноименния закон), считам че формулировката е изчерпателна и ще намери приложение и спрямо настоящия анализ.
Понятието „услуга” е легално дефинирано в разпоредбата на §13, т.14 от ДР на ЗЗП, според която: „“Услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ“. Съществуват и множество видови понятия досежно родовото, като например терминът „административна услуга”, нормативно формулиран в §1, т.2, б.„а” от ДР на Закона за администрацията, както и дефиницията, залегнала в чл.8 от ЗДДС. По отношение на последните, считам, че те поначало не са тъждествени, доколкото не може да се вложи смисъла на видовите понятия в родовото. Това е така, защото по пътя на индукцията, за по-малкото може да се изведе умозаключение и за по-голямото. Но индукцията в случая е немислима поради спецификата на видовото понятие, още повече, че то е дефинирано в административни и данъчни закони (публичноправни закони)[15], а не в гражданскоправен (частноправен) такъв. Еrgo, тук използването на понятието за услуга не може да е чрез индукция от правно-понятиен термин. Но остава открита възможността да се ползваме от посочената по-горе дефиниция от ЗЗП, или в един по-широк смисъл от икономическото значение на термина „услуга”, разбира се, съответно, а не пряко.
Според науката икономика услугата се определя като нематериален, неовеществен еквивалент на стоките.[16] И въпреки че това разбиране е поначало преобладаващо широко, намирам същото за релевантно в разглежданата хипотеза ведно с легалната дефиниция, законоустановена в §13, т.14 от ДР на ЗЗП. Прехвърлянето на цялото търговско предприятие обаче няма характеристика нито на продажба, респ. друга класическа прехвърлителна сделка, нито има за предмет предаване на стоки или разпоредителни действия с услуги[17], защото по своята правна същност предприятието представлява съвкупност от права, задължения и фактически отношения – аргумент от чл.15, ал.1 ТЗ.
С оглед избягване на повторенията и поради функционалната връзка на следващите редове с предходното изложение, приемам, че прехвърлянето на цялото търговско предприятие не представлява търговска сделка и съответно приложимата правна уредба няма да е в Търговския закон, а ще е в общия гражданскоправен закон – Закона за задълженията и договорите. Формулирането на този извод е във връзка с установяване на противното на презумпцията, визирана в разпоредбата на чл. 286, ал. 3 ТЗ. Считам, че съобразно така изложените аргументи и оценъчната им стойност в тяхната съвкупност, единственото възможно следствие е, че сделката, упомената многократно, е гражданскоправна.
III. Прехвърляне на обособена част от търговско предприятие (конститутивна сукцесия)? Сравнителен анализ. „Мрежата на Арахна“. Търговска или гражданскоправна сделка представлява прехвърлянето на обособена част от търговско предприятие?
По отношение на поставения за разглеждане въпрос, а именно дали прехвърлянето на обособена част от търговско предприятие може да се квалифицира като търговска сделка, то считам, че отговорът не е еднозначен. От една страна, би следвало да намери приложение правилото, че което се отнася за по-голямото, се отнася и за по-малкото (argumentum a maiore ad minus)[18], тоест щом в т. I от настоящето изложение достигнахме до извода, че прехвърлянето на цялото търговско предприятие е гражданскоправна сделка, то същото да отнесем и към прехвърлянето на обособената част от търговското предприятие. Но, от друга страна, законът поставя редица изключения от общата уредба досежно цялото предприятие, представляващо в своята правна същност – съвкупност. Така например може да се открият следните диференцирани отлики:
На първо място, няма изискване за форма за действителност, каквато е установена при прехвърляне на цялото търговско предприятие – нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършена едновременно (чл.15, ал.1 ТЗ).
На второ място, съществува правна възможност да се впише прехвърлянето на обособената част от предприятието (изводът следва от разширителното тълкуване на чл.51, ал.1 от Наредба №1 за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ)[19], но липсва вменено на контрахентите задължение да го сторят и макар същото да се отнася и до прехвърлянето на цялото търговско предприятие, там вписването има оповестително действие с оглед публичност на съглашението и засилен „протекторат“ спрямо кредиторите, изразяващ се във възникването на пасивна солидарна отговорност между отчуждителя и приобретателя, както и задължението за отделно управление в шестмесечен срок след извършване на прехвърлителната сделка, в това число и възможността на кредиторите да искат изпълнение или обезпечение съобразно правата си в рамките на упоменатия модалитет по-горе. В случай, че на кредиторите им бъде отказано изпълнение или обезпечение, то те ще могат да се удовлетворят предпочтително от правата принадлежащи на длъжника им, по аргумент от чл.16а, ал. 2 ТЗ.
Обратно, при прехвърляне на обособена част от търговското предприятие, макар да съществува подобна възможност и практиката да го допуска, рядко би се извършило в действителност вписване, което ще затрудни и узнаването на кредиторите за разпореждането, вкл. в тази хипотеза няма да възникнат и горепосочените последици, свързани със защитата на кредиторите. Поради този своеобразен Дамоклев меч върху кредиторите на отчуждителя, остава открита възможността за защита на интересите им чрез атакуване на разпоредителната сделка с обособената част от търговското предприятие по реда на чл.135 от ЗЗД, чрез предявяване на т.нар. Павлов иск срещу техния длъжник – отчуждителя на обособената част от търговското предприятие. Следва да се отбележи, че при прехвърляне на цялото търговско предприятие това не е мислима релация на реализиране на правата на кредиторите, доколкото горепосочените гаранции създават правна сигурност за тях и лишават от правен интерес ищеца – кредитор.[20] Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на всеки иск, но доколкото с Павловия иск се реализира защитата на едно преобразуващо право, тоест искът е конститутивен[21], интересът идва от характера на последния[22] [23], вкл. досежно прехвърлянето на част от търговско предприятие. Въпреки това, реализирането на защитата на кредиторите чрез възможностите, които предоставя oтменителният иск е неубедителна, поради затрудненото доказване на съществения елемент на увредата[24] – част от фактическия състав на Павловия иск.
На следващо място, с ДВ бр. 92 от 2017 г., в сила от 01.01.2018г., се внесоха промени в чл.77, ал.1 ДОПК, където се указва, че: „В случаите на (…)прехвърляне на предприятие по чл. 15 от Търговския закон (…) заявителят уведомява териториалната дирекция на Националната агенция за приходите по седалището на търговеца преди подаване на съответното заявление за вписване на подлежащото на вписване обстоятелство. Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите издава на търговеца или на заявителя удостоверение за уведомяването в срок до 60 дни от постъпване на уведомлението.“ Алинея втора, на същия член, въздига като conditio iuris за разглеждане на заявлението за вписване прилагането към него на удостоверение за уведомяване на териториалната дирекция на НАП. Подобни изисквания отново не съпровождат прехвърлителните сделки с обособена част от търговското предприятие.
След извършените съпоставяния и обективния им анализ дотук, считам, че нормотворецът трябва да прецени еднозначно дали следва и към обособената част от търговското предприятие да се прилагат правилата за цялото, или е необходимо да се установят различни такива с оглед спецификата на всяко измежду тях. Наложително е и да се съобрази фактът, че със серия от такива сделки отчуждителят може да се разпореди с активите на предприятието заедно с фактическите отношения, като остави в него само пасиви, а това рано или късно би довело до неплатежоспособност като правна последица, с оглед неизпълнение по други сключени вече търговски сделки. При това последното ще се дължи на заобикаляне на правилата за транслиране на цялото предприятие, доколкото в законодателството липсва уредба досежно прехвърлянето на обособените части.
Разбира се, това създава и непосредствена опасност във връзка с успешното събиране на вземанията на кредиторите, а множеството сделки ще доведат до невъзможност за удовлетворяване на насрещните им спрямо длъжника (отчуждител) права. Тази хипотетична ситуация наричам Явлението на Арахна.[25] В доктрината е изразено становище, че следва в такъв случай да се прилагат правилата за прехвърляне на цялото търговско предприятие[26], но докато по законодателен път не се установи това разрешение, приложението на упоменатите правила може да е само пожелателно, но в никакъв случай не създава юридическо задължение за съответно прилагане на разпоредбите на чл.15 и сл. ТЗ.
Затова, de lege ferenda предлагам да се въведе нова алинея втора на чл.15, която да има следното съдържание: „При прехвърляне на обособена част от търговско предприятие, правилата на този член се прилагат съответно, а сегашната алинея втора на същия член да отпадне. По подобен начин да се постъпи и с разпоредбата на чл.51, ал.2, т.1 от Наредба №1 за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ, доколкото двете норми са иманентно свързани. Оправдано е тълкуването на текста на закона, чрез argumentum a maiore ad minus и именно поради последното не следва при прехвърляне на обособена част от търговско предприятие да се изключва реда по чл.262 „п“, като юридическа гаранция за действителното съгласие както на волеобразуващия, така и на волеизявяващия орган.
Още повече, че легална дефиниция за обособена част има в §1а от ДР ТЗ, но тя не кореспондира добре с текстовете на чл.15 – 16а ТЗ. Чрез анализ едновременно на официалното тълкуване (съдебната практика) и неофициалното (доктрината), стигаме до извод, че под обособена част би следвало да се разбира само тази, която е отделена счетоводно или по друг начин, небудещ съмнение кой е индивидуализираният предмет на прехвърлителната сделка.[27]
За всестранност на проучването е важно да се отбележи, че в доктрината има застъпени становища, според които може да се прехвърлят и идеални части от търговско предприятие[28], но въпреки това, досежно последното, съдебната практика е категорична в противното. Тя приема като условие предмет на прехвърлителната сделка да бъдат реално обособени части, а не идеални такива. Оттук следват два извода: ако приемем становището, застъпено от съдебната практика, то трябва и да потвърдим разбирането, че един търговец може да има повече от едно търговско предприятие. Именно последното прави възможно транслирането му поначало, защото търговското предприятие представлява съвкупност, а когато трябва да се обособи част от тази съвкупност, то следва да е реално обособена, инак не може да се заключи несъмнено какъв е предметът на прехвърлителната сделка. Нужна е строга индивидуализация, защото това е съществен елемент на повечето прехвърлителни сделки и най-вече на покупко-продажбата.
Противно, ако приемем другото разбиране, подкрепено от част от доктрината[29], то тогава трябва да застъпим и твърдението, че търговецът не може да има повече от едно търговско предприятие. Всъщност, извършвайки действия на разпореждане с част от търговското предприятие, той винаги отделя нещо от цялото, secundum legem. Затова приемам, че тук е налице случай, аналогичен на конститутивната сукцесия. Отчуждителят запазва основното, главно право, като отделя за другиго част, нееквивалента на главното. Като аргументи в подкрепа на това разбиране, следва да привлечем и разпоредбата на чл.51, ал.2, т.6 от Наредба №1 за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ, че поначало след смъртта на физическото лице – едноличен търговец, не се допуска всеки от наследниците да може да поеме реална част от него вследствие на делба, а напротив, това може да бъде сторено само измежду един от всички или, ако общата воля е да се поеме от целият кръг на призованите към наследяване лица, то това не може да стане чрез фигурата на едноличния търговец, а ще трябва да се обединят в правно-организационната форма на дружество или кооперация.[30]
На последно място, в тази точка трябва да се изследва въпросът дали прехвърлянето на обособена част от търговското предприятие представлява гражданскоправна, респ. търговска сделка. Проблемът беше поставен още в началото, като се посочи, че едното възможно разрешение следва от тълкуването чрез argumentum a maiore ad minus. Другата възможност е точно обратната на първата, тоест квалифициране на прехвърлянето на обособената част от търговско предприятие като търговска сделка. За сетен път, прехвърлянето на обособена част не е уредено изрично в разпоредбата на чл.1, ал.1, т.1 – 15 ТЗ, но остава открита възможността за квалифициране на сделката като субективна търговска съгласно нормата на чл.286, ал.1 ТЗ. Това обаче е трудно мислимо, доколкото прехвърлянето както на цялото търговско предприятие, така и на част от него поначало има сингуларен характер. В тази връзка и прехвърлянето на търговско предприятие представлява т. нар. asset deal, а не share deal,[31] за които е характерна винаги спекулативната цел.
С поглед към бъдещето развитие на института и с оглед изследване на целта му[32], прозорливостта налага да предвидим, че е възможно прехвърлянето на обособени части също да има спекулативна цел, разбира се, ако възприемем тезата, че един търговец може да има повече от едно предприятие. Самото транслиране предполага поемането на един развит „бизнес“ с оглед икономическото му и пазарно еволюиране. Като основание за сключване на сделката би могло да бъде и диверсификацията на дейността[33] на контрахентите чрез стратегии за намаляване на риска и подобряване на финансовите резултати чрез преразпределения – в конкретния случай на елементи на съвкупността от права, задължения и фактически отношения pеr argumentum a чл.15, ал.1 ТЗ. Няма пречка един търговец да се занимава с разработването на различни обособени предприятия, в които да са групирани по сфери различни икономически дейности чрез съответните права, задължения и фактически отношения. Макар и необичайно, последното не е невъзможно, а е проект на дългосрочни инвестиции. Затова приемам, че, макар и в ограничени хипотези, прехвърлянето на обособена част от търговско предприятие и по-конкретно покупко-продажбата на такова може да се квалифицира като субективна търговска сделка, защото няма законодателна пречка разпорежданията тук да са със спекулативна цел.
Във връзка с гореизложеното следва да заключим, че законодателят не е последователен в уредбата на института на търговското предприятие, а непълното законодателство в никакъв случай не може да се разглежда еднозначно. Затова може да обобщим, че и двата варианта са едновременно правилни и погрешни, въпреки че последното е пример за оксиморон. За да можем да предпочетем едната теза пред другата и следователно да ѝ дадем превес, е нужно първо да има законодателна промяна. Преди това застъпването само на една от двете тези е нежелана рестрикция на свободната интерпретация на текстовете от закона – de lege lata. В тази връзка, трансформацията на анализираните разпоредби, трябва да бъде извършена от нормотовреца и несъмнено би било израз на далновидна законодателна политика, но само ако е съобразена с аргументираните разбирания, изразени в доктрината и съдебната практика. А относно моите собствени идеи и виждания за текстовете на чл.15 – чл. 16а ТЗ, препращам към предложенията ми de lege ferenda.
IV. Задължението за уведомяване на кредиторите от отчуждителя
В чл.15, ал.1 ТЗ е уредено задължението за уведомяване на кредиторите от отчуждителя на предприятието. Като тук някои автори споделят, че това е лично незаместимо нему действие. В по-голямата част от становищата договорите за цесия и за прехвърляне на търговско предприятие се разглеждат паралелно.[34] Това е и причината при сравняване на институтите да се достига до сходни разрешения на аналогични проблеми като например, достига се до извода, че прехвърлянето на предприятието ще има действие за кредиторите от момента на уведомяването (съпоставят се чрез систематическо тълкуване чл.99, ал.4 ЗЗД и чл.15, ал.1 ЗЗД).
Това поначало е вярно, но струва ми се, че тук идеята е друга. Несъмнено, има доста сходства между цесията и прехвърлянето на търговско предприятие, ала цесията е възмезден договор, с който се прехвърля вземането на нов кредитор (цесионер). При нея не се изисква съгласието на длъжника, защото нему е безразлично кому трябва да изпълни задълженията си.[35] Аргументите за по-голямата строгост на новия кредитор към длъжника, спрямо стария такъв към същия, са в полето на субективната преценка и не следва да бъдат вземани предвид, защото правните норми не въздигат индивидуалната оценка на задълженото лице, което вкл. не е страна по договора за цесия, в обективен законоустановен критерий. Щом текстът на закона не определя съгласието на длъжника като елемент от фактическия състав, то още по-малко има значение субективното му отношение досежно новия кредитор.
При прехвърлянето на търговското предприятие, за разлика от цесията, е възможно освен транслиране на вземане (представляващо право), така и самостоятелно прехвърляне на задължения и фактически отношения.[36] Тоест двата договора нямат еднакъв предмет. На следващо място, при цесията лицето, което следва да бъде уведомено, е длъжникът, противно на настоящата разглеждана хипотеза. Тук се уведомяват освен длъжниците и кредиторите, тоест самото правило е изключение от общия принцип на частното право, че длъжникът може да бъде сменен само със съгласие на кредитора по аргумент от чл.102, ал.1 ЗЗД.[37] Тоест, съгласието на кредиторите не е поставено като необходимо условие нито при прехвърляне на цялото предприятие, нито при прехвърляне на част от него. Но при прехвърляне на част от предприятието не се поставя и изискване за уведомяване.
Оттук, струва ми се, че de lege ferenda трябва да се вписва всякога и прехвърлянето на част от предприятието.[38] Но за целта е нужна изрична законодателна промяна, доколкото в ТР се вписват обстоятелства и обявяват актове, само ако със закон за същите е предвидено, че подлежат на вписване, респ. обявяване – по аргумент от чл. 4 и чл. 5 от ЗТРРЮЛНЦ. Инак, трудно може да осигурим нужната защита на кредиторите, а в случая не може и да отправим укор към тяхно евентуално пасивно поведение, защото узнаването тук за сключената сделка ще стои само в измеренията на добрата воля на длъжника – отчуждител. Дали той ще извърши уведомяване по надлежния ред, или не, остава в неговата субективна преценка. Сега то е само правна възможност, но липсва юридическо задължение, вменено на страните за същото. Остава общата защита чрез предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, който се погасява с обикновената петгодишна давност.
Доколкото обаче нормата на чл.7 от ЗТРРЮЛНЦ е по-нова от тази на чл.15, ал.1 ТЗ, то следва да анализираме дали тя не е приложима съгласно правилото lex posterior derogat legi priori, наместо уреденото изрично уведомяване. По конкретния въпрос, при все че е по-нова, нормата на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ е обща, доколкото нормата на чл.15 ТЗ е специална и следователно не може да бъде отменена от по-новата обща такава. До това умозаключение стигаме след анализ на хипотезисите на двете норми. В специалната норма на чл.15, ал.1, изр.2 ТЗ се съдържат и всички предпоставки на общата норма – чл.7 ЗТРРЮЛНЦ, като има още една допълнителна предпоставка – differentia specifica, а именно субектът, от който трябва да изхожда съобщението за извършеното прехвърляне, тоест отчуждителят. Разбира се, това е изводимо съгласно правилата за дерогиране на една норма от друга норма от същия или е от по-висок ранг. След систематично и телеологично тълкуване обаче, що се отнася до смисъла на разпоредбата на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ, намирам, че той е обоснован и мислим[39], доколкото страните при прехвърляне на търговско предприятие са поначало търговци по аргумент от чл.16, ал.1 ТЗ въз вр. с чл.51, ал.1 Наредба №1 за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ.
Анализирайки буквата на закона, разбираме, че подлежащите на вписване обстоятелства досежно прехвърлянето на търговското предприятие се вписват по партида на приобретателя и отчуждителя едновременно. А за да има партида[40], лицето трябва да е търговец. Но не е упоменато какво се случва при прехвърляне на обособена част от търговското предприятие. В последната хипотеза няма нормативно установена рестрикция и приобретателят може да не е търговец, вкл. не съществува и изискване за вписване. То е само възможност. Така ако лицето няма търговско качество, не е задължено да впише сделката. От друга страна, ако реши да я впише, трябва формално да се регистрира като търговец.[41] Как тези изводи се съотнасят към самото уведомяване?
Нормата на чл.7, ал.1 от ЗТТРЮЛНЦ е израз на идеята за грижата на добрия търговец, която е обективна мяра за възприетото като стандарт в отношенията между търговците. Добрата грижа изисква и системни справки в ТР, защото той осигурява публичност и прозрачност в отношенията помежду търговците, а също така е и еманация на принципа за доверие в регистъра (чл.10 ЗТРРЮЛНЦ), който съпровожда изначално уредбата и действието му. В този смисъл, смятам, че е нужно диференциране на задължението за уведомяване спрямо два критерия: дали има прехвърлителна сделка с цялото търговско предприятие, или с негова част и на второ място, дали е относимо като същинско задължение към длъжниците, респ. кредиторите на отчуждителя.
Спрямо първия зададен критерий, de lege ferenda предлагам да отпадне задължението за уведомяване по отношение на кредиторите на отчуждителя, когато се отнася за прехвърляне на цялото търговско предприятие и да се запази при отчуждаване на част от него (тук обосновавам едно изключение от последователно застъпваната от мен теза, че що се отнася до прехвърляне на обособената част от търговското предприятие, следва да се прилагат правилата за цялото, съответно). В първия случай следва да се приложи правилото, че кредиторите се считат за уведомени от момента на вписването или до изтичането на петнадесетдневния срок по изр.2, на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ. Това обаче може да се релевира като правило едва след изменение на критикуваните разпоредби на Търговския закон в тази му част, като дотогава ще намира приложение правилото, че „по-новият общ закон не отменя по-стария специален закон“. По отношение на втория зададен критерий – известяването досежно длъжниците, то и при разпореждане с цялото, и при транслиране на част от него следва да се прилагат съответно разрешението, визирано в разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД.
V. Новите алинеи в чл.15 и чл. 16 ТЗ
Новосъздадените алинеи: в чл.15 – ал.4, (тук няма да разгледам въведената ал.5) и в чл. 16 – ал.2, ал.3 и ал.4, имат за цел да създадат нужните гаранции за изплащане на възнагражденията, други компенсационни плащания[42] или обезщетения на работниците и служителите преди да бъде вписано самото прехвърляне, за да не може задължението на стария работодател, което не е изпълнено, да се транслира спрямо новия такъв. Идеята тук е да не се прехвърлят неизпълнени задължения спрямо определена категория лица (посочени по-горе). Но дали тази законодателна промяна беше необходима? По мое мнение, гаранциите за изплащане трудовото възнаграждение на работниците и служителите, респ. компенсационните плащания или обезщетения, са подробно развити в Кодекса на труда и самата новосъздадена уредба в Търговския закон не кореспондира добре с текстовете на основния закон, уреждащ тези обществени отношения. Защо това е така?
Първо, разпоредбите на чл.123, ал.1, т.4 и т.7 КТ изрично установяват, че трудовото правоотношение с работника или служителя не се прекратява при промяна на работодателя, която е в резултат от: „преминаване на обособена част от едно предприятие към друго“ или „преотстъпване или прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго, включително прехвърляне на материални активи.“ По т.4: преминалата обособена част уголемява пропорционално предприятието на приобретателя и той започва да извършва съвместно досегашната си дейност ведно с новопридобитата,[43] като вкл. е пасивно легитимирана страна по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ (за възстановяване на предишна работа). По т. 7: за промяна на работодателя по смисъла на чл.123а, ал.1 КТ ще става въпрос само когато съответните материални активи, които се транслират от едно предприятие на друго, продължават да се използват производително и поради това при тяхното използване са заети работници или служители, които иманентно си служат с тях и поради това следва да преминат заедно с прехвърлените материални активи, като запазят трудовото си правоотношение при новия работодател – приобретателя.[44]
Ако последните условия не са налице, сме изправени пред облигационноправна сделка, а не промяна на работодателя по смисъла на чл.123а, ал.1 КТ.[45] Алинея втора на същия член указва, че „В случаите по ал. 1 правата и задълженията на работодателя прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите правоотношения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател приобретател.“ Или оттук виждаме ясно, че има два текста, в различни закони, отразяващи едни и същи обществени отношения по различен начин, тоест те са прекословни. От една страна, Кодексът на труда вменява обязаност на приобретателя да поеме правата и задълженията на отчуждителя, в това число и задължението за заплащане на трудовото възнаграждение (също обезщетения и компесационни плащания), а от друга -Търговският закон забранява прехвърлянето преди настъпването на правопогасяващия ефект на плащането, като същото юридическо действие е в тежест на отчуждителя. Разбира се, тук стои като гаранция и пасивната солидарна отговорност на приобретателя и отчуждителя,[46] ex lege установена в ТЗ. Затова очевидната колизия между отделните правни норми следва да се разреши в полза на Кодекса на труда.
С взор към съдебната практика, въпреки малкото към момента разгледани дела във връзка с прилагането на новите алинеи, се виждат и проблемите в правоприлагането. Същите започнаха веднага след приемане на промените и рискът от лавинообразни дела с еднакъв спорен предмет растеше. Изискването за удостоверяване на горепосочените факти бе въведено с измененията на ТЗ и по-конкретно с ДВ, бр.102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г. Впоследствие, с нова законодателна промяна – ДВ, бр.15 от 2018 г., в сила от 16.02.2018 г., целяща корекция с оглед възникналите критики относно правилното прилагане на закона, бе указано, че удостоверяването на тези факти ще става чрез декларация по образец, утвърдена от министъра на правосъдието и министъра на труда и социалната политика (чл.16, ал.4 ТЗ), същата като отговор на поставените спорни въпроси, вкл. по какъв ред ще се удостоверява липсата на обстоятелствата по чл.15, ал.4 ТЗ.
Посоченото разрешение е израз на принципа, заложен в разпоредбата на чл.534, изр.2 ГПК, че в охранително производство, каквото е и регистърното, молителят може да потвърди с декларация истинността на изложените от него обстоятелства, като за невярно деклариране ще носи наказателна отговорност по чл.313 от Наказателния кодекс на Република България.[47] Отново със споменатите вече затруднения в началото длъжностните лица при Агенцията по вписванията отказваха да извършват вписване, без да им бъде предоставен официален документ от съответния държавен орган, като не указваха на заявителите кой е той и поради това те не можеха да отстранят нередовностите. Стигаше се до съдебни спорове и отказите бяха отменяни, защото съдът приравняваше непълните и неясни указания по същество на липса на такива.
Следва да се отбележи и че преди да бъде внесена повече яснота, чрез законодателна корекция на новосъздадените алинеи в интернет страниците на ИА „Главна инспекция по труда“[48] и на Агенция по вписванията,[49] чрез пресцентровете им, социумът на търговците – работодатели, беше уведомен, че те (ИА „ГИТ“ и АВ) нямат вменено задължение да издават документа, съпровождащ вписването – декларацията за липсата на предвидените в чл.15, ал. 4 ТЗ задължения. В тази връзка, тези изявления предрекоха бъдещите изменения и косвено повлияха на законодателната промяна. Такава несъмнено трябваше да има, но беше необходимо да е насочена към отпадане на коментираните алинеи. Те не създават допълнителни гаранции[50] за изплащане на съответните суми от различните по характер основания, посочени в чл.15, ал.4 ТЗ – възнаграждения, компесационни плащания и др. Напротив, те създават допълнителни затруднения, които по никакъв начин не кореспондират с иначе прецизираните текстове на КТ. Но не само това, те не резонират още и с привилегията, която е уредена в нормата на чл. 136, т.5 ЗЗД по отношение на работниците, както и с редица текстове на самия ТЗ, като например също сравнително новите разпоредби във връзка с производството по стабилизация на търговец и имащи отношение при прехвърляне на търговското предприятие – чл.770, ал.6 и чл.792, ал.1 ТЗ. По този начин, те въвеждат още допълнителни изисквания, които ще трябва да спази търговецът, за да реализира плана за стабилизация, утвърден от съда с определение. А забавянето може да се окаже фатално, защото с изтичането на преклузивния едномесечен срок по чл.792, ал.1 ТЗ, се фингира, че: „(…)планът не е изпълнен по отношение на всички засегнати от плана вземания“.
Връщайки се към гореизложеното, важно е да отбележим, че по отношение на индидуализирания кръг лица от работници и служители съществуват достатъчно юридически гаранции, които да обезпечат реалното изпълнение на вземанията им, затова предлагам de lege ferenda новосъздадените, както следва: в чл.15 – ал.4 и в чл. 16 – ал.2, ал.3 и ал.4, да бъдат отменени.
VI. Характерът на срока по чл.16а ТЗ
По отношение на характера на срока по чл.16а, ал.2 във вр. с ал.1 ТЗ, то следва да отбележим, че тук сме изправени пред нов срок в гражданското право, за разлика от общоустановените.[51] Поначало той не е преклузивен, защото с изтичането му не се прекратява правото изобщо. От друга страна, не е и давностен, следователно не се погасява само възможността то да се реализира по принудителен ред. Срокът също не може да се числи и към инструктивните поради причината, че това деление е характерно досежно публичните отрасли, но не и по отношение на частноправните такива.
Поради това смятам, че характерът на срока е нов, защото след изтичането му не се губи правото да се иска изпълнение или обезпечение, а ще възникне една нова възможност – да се търси предпочтително удовлетворение следствие от изтичането на срока, тоест за кредиторите възниква една нова опция, допълваща субстрата на правото им, но не и сурогат на самото право.
След извършване на разпоредителната сделка с търговско предприятие, кредиторите на изискуемите вземания могат да поискат незабавно изпълнение, а тези, за чиито вземания не е настъпил падежът, могат да поискат съответното обезпечение.[52] [53] И за двете обаче е нужно съдействието от солидарните длъжници. Ако задължението е изискуемо, но длъжниците отказват да изпълнят, съответно кредиторите разполагат със защитата на осъдителния иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Ако вземането им не е изискуемо, то изпълнение може отново да се изисква, ако са налице предпоставките по чл.71 ЗЗД, инак упражняването на правото на иск в шестмесечния срок по чл.16а, ал.1 ТЗ би било ненавременно процесуално действие. Тук е важно да отбележим, че що се отнася до парични задължения по търговски сделки, срокът всякога следва да се вмести в този по чл.16а, ал.1 ТЗ заради разпоредбата на чл.303а, ал.1 ТЗ, която установява, че контрахентите не могат да уговорят срок, по-дълъг от шестдесет дни, за изпълнение на задължението за заплащане на цената по търговската сделка, освен когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина.[54] С оглед последното, изводимо е, че в 180-дневния срок по чл.16а, ал.1, 60–дневният по чл.303а, ал.1 ТЗ в преобладаващия брой от случаите ще се съвмести.
В тази връзка, би могло да се каже, че вследствие неудовлетворяване на едно от двете искания, поставени като алтернативни възможности – за изпълнение или за обезпечение, кредиторите претърпяват увреда, която се изразява в увеличен риск досежно реализирането на желаната и полагаща им се насрещна престация по сделката. Иначе казано, те търпят своеобразна „рефакция“ (използвам установен термин, като му придавам едно ново, допълнително значение). За да компенсира това, законодателят им дава още една допълнителна възможност, която да спомогне за успешното реализиране на правата им, а именно да почерпят възможности по пътя на предпочтителното удовлетворение, тоест равнението се извършва чрез фигура, наподобяваща „бонификация” (използвам установен термин, като му придавам едно ново, допълнително значение). Поради това, наричам срокът по чл.16а, ал.1 ТЗ бонифициарен.[55]
Тук следва, като допълнение, да разгледаме и една теза, изразена в доктрината, а именно, че ако кредиторите не поискат в срока по чл.16а, ал.1 ТЗ отделно управление на търговското предприятие от управителния орган на приобретателя, тази възможност се счита преклудирана ex nunc.[56] Не мога да се съглася с последното, защото уредбата на чл.16а, ал.1 ТЗ във вр. с ал.4 на същия член вменява задължение за отделно управление на прехвърлената съвкупност, което е скрепено с юридическа санкция под формата на деликтна отговорност, по аргумент от чл.16а, ал.3 ТЗ. Не смятам, че е нужно отделно искане от страна на кредиторите, за да е нужно волеизявяващият орган на търговеца – приобретател, да изпълни това свое задължение. Текстът на закона в този случай е ясен и недвусмислен, поради което не се нуждае от корективно тълкуване.
VII. Заключение
Началото на темата бе поставена с наченката за Гордиевия възел. Защо той? Легендата разказва, че етимологията на израза произлиза от името на фригийския цар Гордий, който успял да преплете сложен възел, а целта му била той да е препятствие пред онези, които желаят да станат владетели на Азия. Само достойният управник щял да може да развърже възела и да се превърне в господар на Азия. Да го разплете се опитал и големият заевовател Александър Велики, но след като не успял, разсякъл възела на две. Това гласи сказанието и затова до ден днешен изразът се използва в смисъл на разрешаване на сложна енигма, достигане до крайно умозаключение чрез средствата на едно решително и безпрекословно съждениe. [57]
Е, точно обратното следва да се приеме, когато се обмислят въпросите на прехвърлянето на търговско предприятие. Струва ми се, че тук едностранчивите разрешения на поставените въпроси биха могли само да навредят на качеството на обоснованата и добре аргументирана аналитика, доколкото бе показано, че текстовете на закона биха могли да се тълкуват по повече от един начин. Добрата юридическа подготовка предполага задълбоченост на дедуктивните изводи и разплитане на сложния Гордиев възел, а не на стремглаво сингуларно крушение било то на нормите на закона, било то на изразените в съдебната практика и доктрина концептуални идеи и становища. Затова, нека на настоящия анализ се гледа с критичност и здрав разум, защото: „Казват, че истината стои между две противоположни мнения. Не е вярно! Между тях стои проблемът“.[58]
[1] Петкова, И. „Гордиевият възел“.
[2] Голева, П. Търговско право. Втора част. Търговски сделки, C.: АПИС ООД, 2015, с.13. ISBN: 978 – 954 – 833 –13 – 8.
[3] Григоров, Гр. Отговорност за задълженията при прехвърляне на предприятие по член 15 на Търговския закон
– В: Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев.
[4] ДВ, бр. 102 от 22.12.2017г., с изм. и доп. С допълнение към чл.15 ТЗ, бяха законоустановени нови две алинеи
ал.4 и ал.5. В ал.5, законодателят използва понятието – приобретател, изоставяйки предходната терминология,
отразена в по – старите редакции, като например – ал.3 на същия член.
[5] Петкова, И. Формална, математическа и правна логика в правоприлагането(теоретични и дидактични
аспекти). – Studia Iuris, 2017, № 2, ISSN: 2367 – 531.
[6] Ташев, Р. Теория на тълкуването, Сиби, 2002, 20- 35. ISBN: 9789547304567.
[7] Маринов, М. Логиката на науката и методологията на Карл Попър, София, C.: Университетско издателство
„Св. Климент Охридски“, 1992, с.16, ISBN: 9540700817.
[8] Павлова, М. Търговски сделки – понятие и видове. – Търговско право, 1997, № 2.
[9] Достъпна, към 31.05.2018г., на:
http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/publications/KID-2008.pdf
[10] Голева, П. Цит. съч., с. 19.
[11] Определението е мое.
[12] Пернишка, Е. Синонимния речник на българския език, C. : Наука и изкуство, 2017, ISBN: 9789540203270.
[13] Достъпен, към 31.05.2018г., на:
https://dictionary.cambridge.org/dictionary/english/occupation
[14] Герджиков, О. Търговски сделки. Трето преработено и допълнено издание. София, C.: ИК „Труд и право“,
2008, с. 23. ISBN: 978 – 954 – 608 – 154 – 4.
[15] Легална дефиниция, отнасяща се до термина ‘услуга“, се съдържа и в чл. 8 ЗДДС. В посочения закон, под
„услуга“, се разбира: „(…)всичко, което има стойност и е различно от стока, от парите в обращение и от
чуждестранната валута, използвани като платежно средство. ”
[16] Гъргоров. З., Иванов. П. Основи на пазарната икономика. София, C.: Военно издателство,1992.
[17] Голева, П. Търговско право. Търговци. Шесто преработено и допълнено издание. София, C.: Нова звезда,
2018, с. 48. ISBN: 978 – 619 – 198 – 070 – 3.
[18] Таков, К. Как се решава частноправен казус. София, C.: Сиби, 2008, с. 61. ISBN: 978 – 954 – 730 – 404 – 8.
[19] Така и Решение №189/10.03.2015 по т. д. №1978/2013 на ВКС, ТК, I т.о.
[20] Така и Определение № 373/ 30.11.2004 г. по ч. гр. д. № 246/2004г., ТК, I т.о. на ВКС.
[21] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. София, С.: Сиби, 2013, с. 604. ISBN: 978 –
954 –730 – 842 – 8.
[22] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О. и др. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София, С.: Сиела, 2012, с. 197. ISBN: 978 – 954 – 28 – 1016 – 2.
[23] Пунев, Б., Гачев, В., Хорозов, Г. и др. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Второ преработено и допълено издание. София, С.: ИК „Труд и право“, 2017, с. 223. ISBN: 978 – 954 – 608 – 250– 3.
[24] Кожухаров. А, Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. София, С.: ЮРИПРЕС,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, с.567. ISBN: 954 – 632 – 049 – 8.
[25] Древногръцката митология разказва, че Арахна била посипана със сока от билката на Хеката и се превърнала в първия паяк. Неколкократните прехвърлителни сделки с обособена част от търговско предприятие наподобявам на своеобразна паяжина и оттам наричам съответно „феномена“ – Явлението на Арахна.
[26] Григоров, Гр. Цит. съч., с. 106.
[27] Така Определение № 451/25.09.2017 г. по т. д. № 1260/2017 г., ТК, I т. о.
[28] Герджиков, О., Калайджиев, А., Касабова, К., Бузева, Т., Кацарски, А. Коментар на Търговския закон. Книга
първа. София, С.: СОФИ– Р, 2007, с. 123. ISBN: 978 – 954 – 638 – 146 – 0.
[29] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. София, С.: ИК „Труд и право“, 2015, с. 90. ISBN: 978 – 954 –
608 –232 – 9, с. 90.
[30] Михайлов, О. „Поемане на търговско предприятие по смисъла на чл.60, ал.2 от Търговския закон. – Адвокатски преглед, 2012, № 4, 6 – 15. ISSN: 1313-7204.
[31] Голева, П. Търговско право. Търговци. Цит. съч., с.46.
[32] Григоров, Гр. Цит. съч., с. 97.
[33] Касърова, В. Финансови решения: изследвания и практики, С.: Нов български университет, 2009, 240 – 260.
ISBN: 9789545355929.
[34] Ставру, С. Особености на правоприемството във вземания и в задължения при прехвърляне на търговско предприятие. – Норма, 2014, № 6, 30 – 44. ISSN: 1314 – 5118.
[35] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Цит. съч., с. 508.
[36] Обратното в Решение № 8368 от 2004г., I отд., ВАС. В посоченото решение се приема, че договорът за прехвърляне на предприятие е нищожен, на основание чл.26, ал.2, предл.1, поради транслиране само на задължения.
[37] Григоров, Гр. Цит. съч., с.99.
[38] Обратното Колев, Н. Въпроси на търговското предприятие. – Търговско и конкурентно право, 2011, № 2, 14 –15.
[39] Така и Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. Цит. съч., с. 99.
[40] На места, вече се използва и терминът „дело“, наместо „партида“. Вж. § 49 от Преходните и заключителните
разпоредби на ЗТРРЮЛНЦ.
[41] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. Цит. съч., с. 85.
[42] Мръчков, В. Трудово право. Девето издание, С.: Сиби, 2015г, с. 435. ISBN: 978 – 954 – 730 – 918 – 0.
[43] Така и Решение № 409/13.11.2012 по гр. дело № 1005/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о
[44] Мръчков, В. Цит. съч., с. 314.
[45] Пак там, с. 314.
[46] Ланджев, Б. Търговското предприятие. София, С.: Сиела, 2003, с. 86. ISBN: 954 – 649 – 561 – 1.
[47] Така и: Решение № 315/13.02.2018г. по т. д. № 254/2018 г. на СГС; Решение № 368/ 21.02.2018 Г. по т д. № 323/2018 г. на СГС; Решение № 402/23.02.2018 г. по т. д. № 341/2018 г. на СГС.
[48] Достъпна, към 31.05.2018г., на:
< http://www.gli.government.bg/page.php?c=13&d=3364>
[49] Достъпна, към 31.05.2018г., на:
< http://www.registryagency.bg/bg/prestsentar/novini/sobshenie-za-potrebitelite-na-trgovskiya16_02_18/>
[50] Обратното гледище застъпва Конституционния съд. Вж. Решение № 1 от 16.01. 2018 г. по конст. д. № 3 от 2017 г., КС.
[51] Павлова. М, Гражданско право. Обща част. Второ преработено и допълнено издание, С.: СОФИ– Р, 2002, 502
– 504. ISBN: 954 – 638 – 118 – 7.
[52] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. Цит. съч., с. 113.
[53] Обратното Ланджев, Б. Цит. съч., с 86.
[54] Това правило, бе въведено с оглед транспониране на Директива 2011/7/ЕС на ЕП и на Съвета, от 16. 02.2011
година, относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки.
[55] Голева, П. Търговско право. Търговци. Цит. съч., с.45. Тук се застъпва тезата, че 6 – месечния срок обуславя
възникване на право, но само ако са извършени съответните действия от страна на кредитора.
[56] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част. Цит. съч., с. 114.
[57] Произходът на израза, може да се види и е достъпен, към 31.05.2018г., на:
http://www.soft-press.com/uploads/products/book1019/chapter/chapter.htm
[58] Йохан Волфганг фон Гьоте.
8
Коментирайте
Поздравления за колегата за добре развитата тема!
Като човек, който има постоянен допир със съдебни институции по различни поводи (не съм обвиняем, не се съдя с никого), мога да кажа, че съдиите от търговските отделения са най-слабо подготвени. Вярно е, че материята е много динамична, но и самите съдии не полагат големи усилия да са в час с актуалностите на стопанския живот.
Изабела Петкова дава много добро и смислено начало на диалога.
Между впрочем съм абсолютно съгласен с тезата, че проблемът се намира между две противоположни мнения. Именно за това трябва да се поощрява тълкуватвкната
Всичко това е резултат от недомислици в Нормативната ни уредба.
С такива студенти има надежда за българското правосъдие. Дано това момиче избере съдебната власт, а не частната практика.
Много ми допада разработката. Сравнението с Гордиевия възел е напълно уместно.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
В подкрепа на тези съждения е и данъчното третиране на прехвърлянето на търговско предприятие. Съгласно чл.10, ал.1, т.2 от ЗДДС – Не е доставка на стока или услуга доставката към приобретателя от отчуждителя в резултат на прехвърляне на предприятие по реда на чл. 15 от Търговския закон.