Ролята на европейските стандарти за обезпечаване правото на защита на обвиняемото лице в наказателното производство като източник на нормативни промени
Едни от основните фактори, които влияят върху процеса по изработване и приемане на нормативните актове на национално равнище, след присъединяването на Република България към Европейския съюз (ЕС), са регламентираните в действащата европейската нормативна база правила и изведените въз основа на тях стандарти. За това спомагат установените принципи, въз основа на които функционира правния ред на ЕС, както и въведения примат на общностното право над националния правопорядък.[1]
На 30 ноември 2009 год. Съветът на ЕС приема резолюция относно Пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрените лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство.[2] В нея всички държави членки се призовават за поетапно приемане на мерки относно: правото на писмен и устен превод (мярка А); правото на информация за правата и информация за повдигнатите обвинения (мярка Б); правото на правен съвет и правна помощ (мярка В); правото на контакти с роднини, работодатели и консулски служби (мярка Г) и специални гаранции за заподозрени лица или за обвиняеми, които са в уязвимо положение (мярка Д). В тази връзка се приемат редица директиви, с които се установяват минимални стандарти за обезпечаване правото на защита на обвиняемото лице в наказателното производство.
За предприемане на мерки В, Г и Д от Пътната карта Европейският парламент и Съвета приемат Директива 2013/48/ЕС относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода за задържането.[3] Както се посочва в уводната й част, директивата отчита правата, заложени в Хартата на основните права на Европейския съюз и по-специално тези, предвидени в чл. 4, 6, 7, 47 и 48, както и тези по чл. 3, 5, 6 и 48 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).
В правната доктрина са правени редица изследвания, които подкрепят извода, че нормите на действащия наказателно-процесуалния кодекс (НПК) отговарят на стандартите, предписани в директивата.[4] В процесуалния ни кодекс са предвидени гаранциите, уредени в директивата относно: началният момент, от който се допуска участието на защитник; достъпа му до доказателствата по делото; участието му в процесуално следствените действия, които се извършват с обвиняемото лице и т.н. Може да се отбележи, че гаранциите за достатъчно възможности за упълномощаване на защитник и обезпечаване срещите насаме с него се съдържат в разпоредбите на чл. 93 и 99 от НПК, както и в чл. 30, ал. 5 от Конституцията. В тази връзка българският законодател отчита основните линии на концепцията за осигуряване правото на защитник на обвиняемото лице.
Независимо от горното следва да се съобрази и общото правило, намерило израз в мотивите към посочената директива – държавите членки да могат да разширят правата, установени в директивата, именно с цел осигуряване на по-висока защита.
В своята практика Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) е категоричен че задачите, с които е натоварен защитника са многобройни, но наред с всичко останало, той трябва да съдейства за зачитане на правото на обвиняемия да не се самоуличава.[5] Балансът между страните изисква обвинението в наказателното производство да се стреми да обоснове тезата си, без да прибягва до доказателства, получени чрез принуда или натиск, против волята на обвиняемия. Този баланс би могъл да бъде поддържан, ако ранният достъп до адвокат е част от процедурните гаранции, обезпечаването, на които следва да е задължителен предмет на контрол.
В тази връзка съдът засяга и препоръките на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията, който многократно подчертава, че правото на задържания на достъп до правен съвет е основна гаранция срещу малтретиране.[6] Особено важно е решението за даване на обяснения, в това число самопризнания на обвиняемия в наказателното производство, да е взето свободно и без каквато и да е външна намеса върху волята му.
През октомври 2016 г. Европейският парламент и Съветът приемат Директива 2016/1919/ЕС относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест.[7] В съответствие с ЕКПЧ с директивата се въвежда минималното правило заподозрени и обвиняеми, които не разполагат с достатъчно средства, за да платят за помощ от адвокат, да имат право на правна помощ, когато интересът на правосъдието изисква това. С това отново се предоставя в компетентността на държавите членки да контролират целесъобразното предоставяне на служебна защита на обвиняеми и подсъдими лица по време на наказателното производство.
Налице са съдебни решения, в които ЕСПЧ разширява обхвата на задължителната защита, като констатира, че за да бъде правото на справедлив процес достатъчно практично и ефективно, достъпът до адвокат следва по правило да бъде осигурен от момента на първия разпит от полицията, освен ако се докаже в светлината на конкретните обстоятелства по делото наличието на наложителни причини за ограничаване на това право.[8] Предвид специфичната обстановка по време на полицейско задържане се поставя изискването всяко лице да има право да не свидетелства срещу себе си и да запази мълчание, както и да бъде подпомагано от адвокат всеки път, когато е разпитвано, като гаранция за обезпечаване справедливия процес. [9] В този смисъл съдът приема, че в началото на полицейския разпит обвиняемият се сблъсква с фундаментална дилема, отнасяща се до защитата му, тъй като ако по време на разпита обвиняемият реши да наруши мълчанието си, той е изправен пред риска да навреди на защитата си, без непременно да избегне възможността да бъдат направени изводи против него.[10] Непоправимото накърняване на правото на защита на обвиняемото лице, в случая, би могло да е свързано с възможността при обясненията си той да направи самоуличаващи изявления, които в последствие да бъдат използвани, например, при изготвяне на обвинителния акт. Ето защо юриспруденцията на европейско равнище приема, че участието на защитник е гаранция за формирането на свободен избор на обвиняемия да наруши или не своето мълчание.[11]
В НПК участието на защитник не е поставено като самостоятелно и задължително изискване при даване на самопризнания. Тълкувайки разпоредбите на чл. 55 от НПК, в съдебната практика се приема, че на национално равнище е установен основния принцип – участието на защитник при извършване на действия по разследване и процесуални действия с участието на обвиняемия зависи изцяло от волята на самия обвиняем. С това правило са надхвърлени минималните стандарти от директива 213/48/ЕС, които предписват случаите, в които може да участва защитник, съобразно стадия, фазата или вида на наказателното дело.[12] Съгласно директива 2013/48/ЕС задължителното назначаване на защитник, с известни условности, като например, когато лицето е задържано, е предоставено в компетентността на националния законодател.
Хипотезите на задължително участие на защитник в НПК са уредени, както в чл. 94, така и в няколко други разпоредби – чл. 70, ал. 2 чл. 372, ал. 2, чл. 381, ал. 1, чл. 384, ал. 2 и др. Част от нормите, предписващи задължително участие на защитник са приети именно във връзка с осигуряване съответствие с чл. 6, т. 3 (с) от ЕКПЧ. Такова например, е правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК за предоставяне на служебна защита, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и нуждите на правосъдието изискват това.[13]
И макар в НПК да се покриват минималните стандарти относно правото на защита от адвокат, изведени в директивите 213/48/ЕС и 2016/1919/ЕС, в редица решения на ЕСПЧ се отчита, че Република България следва да положи повече усилия и не пренебрегва значителната роля на защитника в наказателния процес. В този смисъл би могло да се обсъди въпроса за въвеждане на задължително участие на защитник в процедурата по даване на самопризнания. Това би елиминирало голяма част от нарушенията на ЕКПЧ допуснати от страната ни във връзка с необезпечаване гаранциите за право на справедлив процес на обвиняемото лице.
Към момента на съставяне на настоящия анализ е в ход законодателна инициатива, която е насочена към приемане на още нормативни промени, насочени към пълното транспониране на правилата на директива 2013/48/ЕС. С проект на закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс[14] се предлагат изменения в набор от други нормативни актове, в това число НПК. В тази връзка се предвижда създаване на нова ал. 2 на чл. 55 от НПК, с която на обвиняемия се предоставя обща информация, улесняваща избора му на защитник, както и изрично да му се посочва правото свободно да осъществява връзка със защитника си. Наред с това се предвижда да бъде информиран за правото да се среща насаме с него, да получава съвети и друга правна помощ, включително преди започване и по време на провеждане на разпита, както и на всяко друго процесуално действие с участието на обвиняемия.[15] Забележима е волята на вносителите на законопроекта за очертаване съществената роля на защитника в наказателния процес.
В действащите разпоредби на НПК не е изрично предвидена гаранцията, че отказ от защитник от страна на обвиняемото лице следва да се допуска, само ако е доброволен и след като му е предоставена ясна и достатъчна писмена информация за последиците от него. Вместо това сега в чл. 96 от НПК съвсем общо и без посочените гаранции се предвижда, че обвиняемия може във всеки момент на производството да се откаже от защитник.[16] Именно към отстраняване на тази празнина с посочения законопроект се предлага допълването на чл. 96 от НПК, уреждаща отказа на обвиняемия от защитник и неговата замяна. Наред с това се предвижда задължението за органа на досъдебното производство да разясни последиците от отказа от защитник, да отрази обстоятелствата, при които обвиняемият се отказва от защитник в протокола от съответното процесуално действие или в отделен протокол.
Любопитна е и предлаганата с проекта промяна на чл. 72, ал. 5 от Закона за министерството на вътрешните работи, уреждаща правото на задържания да направи отказ от защитник. Предвижда се задължителното информиране за последиците от отказа от защитник, както и за правото му да откаже да дава обяснения, в случаите когато задържан на основание наличие на данни, че е извършил престъпление. С това предложение права, характерни за наказателния процес, се предоставят и на задържани лица, които все още не са придобили качеството на обвиняем. Безспорно резонна законодателна инициатива, тъй като директива 2013/48/ЕС е насочена да установи процесуални права на широк кръг от участници в наказателното производство.
Така съгласно чл. 2, § 1 от директивата се посочва, че установява набор от процесуални права, с които да бъдат снабдени заподозрени или обвиняеми лица в наказателно производство, независимо дали са задържани или не. Наред с това директива се прилага и по отношение на лица, които не са заподозрени или обвиняеми и които в хода на разпита от полицията или от друг правоохранителен орган се превръщат в заподозрени или обвиняеми. По тази причина в съображенията от уводната част на директивата (т. 21) се посочва, че когато лице, което не е заподозрян или обвиняем, например свидетел, се превръща в заподозрян или обвиняем, то следва да бъде защитено срещу това да дава показания срещу себе си и следва да има право да запази мълчание.
Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР предполага момент, в който задържания все още не е придобил процесуално качество на обвиняем по смисъла на НПК.[17] Ето защо с предлаганата промяна в ЗМВР се обезпечава правото на защита на лицето в един предходен момент, още преди да се повдигне официално обвинение срещу него, което отговаря на основните концепции, възприети с посочената по-горе директива.
[1] Относно прякото действие на международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, като част от вътрешното й право, вж. мотивите към Определение № 1 от 21.03.1997 г. по н. д. № 1/1997 г., ОСНК на ВКС.
[2] OB C 295, 04.12.2009 г.
[3] OB L 294, 06.11.2013 г.
[4] Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2 и 3.
[5] Вж. в този смисъл мотивите на ЕСПЧ към решенията по делата Salduz v. Turkey [GC], 36391/02, 27 ноември 2008 г., Yaremenko v. Ukraine, 32092/02, 12 юни 2008 год.
[6] За нарушаване на забраната за самоуличаване се приема не само физическата принуда, но и психическото въздействие върху обвиняемия с цел получаване на неговите самопризнания. Така например, в решението по делото Allan v. The United Kingdom, 48539/99, 5 ноември 2002 г. съдът приел, че информацията, получена чрез психологически натиск, нарушил „доброволността” на признанията, може да се разглежда като придобита против волята на жалбоподателя и нейното използване в съдебния процес е нарушило правото му да запази мълчание и да не се самоуличава в извършването на престъпление.
[7] ОВ L 297, 4.11.2016 г.
[8] Така ЕСПЧ по делото Sladuz v. Turkey no. 36391/96, ECHR 2008.
[9] Така ЕСПЧ по делото Navone and Others v. Monaco, nos. 62880/11, 24.10.2013.
[10] Така ЕСПЧ по делото John Murray v. The United Kingdom, 18731/91, 08.02.1996 год.
[11] Така ЕСПЧпо делото Stojkovic v. France no. 25303/08, 27.10.2011.
[12] Така Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2, с. 1-10.
[13] Тук е мястото да се посочи, че още преди да се приеме правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК българският съд назначава защитници на подсъдими, които нямат средства да заплатят сами възнаграждението на адвоката. Основанието е прякото приложение на чл. 6, пар. 3, б. „с“ от ЕКПЧ вр. с чл. 5, ал. 4 от Конституцията и указания за прилагането на този ред се съдържа в Р-479-1996 на ВС.
[14] Публикуван в Портала за обществени консултации на 02.05.2018 г.
[15] Както се подчертава в мотивите към посочения проект и към настоящия момент в чл. 99 от НПК е предвидено правото на защитника да се среща насаме с обвиняемия, но същото не е изрично предвидено като право на обвиняемия.
[16] Още за критичните бележки на разпоредбата на чл. 96 от НПК Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 3, с. 55.
[17] В действащия НПК не съществува процесуалната фигура на заподозряно лице.
