Случаи, в които няма превишаване пределите на неизбежната отбрана
Статията е изнесена като доклад на научна конференция, посветена на 90 години от рождението на проф. Димитър Михайлов, организирана от катедрата по „Наказателноправни науки“ към Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, проведена на 17 октомври 2023 г. Сборникът с докладите от нея е предаден за печат.
Определено деяние може да осъществява формално всички съставомерни признаци на дадено престъпление и въпреки това, вследствие на определени обстоятелства съпътстващи извършването му, да запази непрестъпното си естество.
Тези обстоятелства са твърде разнообразни. Важно място сред тях заемат т.нар. „оправдаващи” (рус. „оправдывающие”, лат. „causa iustificans”, исп. „causas de justification”, англ.” justifications”), извършени при оправдателни основания – когато деянието е несъставомерно обективно, поради липса на обществена опасност и противоправност. В Наказателния кодекс (НК) на Грузия, чл.32, за тези обстоятелства се съдържа генерална разпоредба, според която извършеното от лицето деяние, съдържащо признаците, установени в Кодекса, не се явява противоправно, при наличие на други обстоятелства, които, дори и да не са пряко упоменати в НК, удовлетворяват изцяло изискванията за правомерност на това деяние.
На законодателно ниво „най-разпространено (и исторически първо)”[1] сред оправдаващите обстоятелства се явява неизбежната (необходима, нужна, законна, правомерна, частна) отбрана (НО), която се изразява в причиняване на вреди на нападателя, когато това е необходимо за защитата на някакви юридически охранявани права от непосредствено противоправно нападение. Според чл. 12 от Наказателния кодекс на Република България, за да запази отбраната своята правомерност и обществена полезност, е необходимо да са спазени нейните предели (да няма явно несъответствие на защитата с характера и опасността на нападението)[2].
Вследствие многообразието на житейските ситуации, въпреки своята на пръв поглед „простота”, институтът на неизбежната отбрана се явява изключително сложен, когато се прилага на практическо ниво. Едно от основните затруднения е свързано именно с правилната преценка дали защитата е останала в разрешените граници[3].
І.1. Една от отрицателните последици на демократичните промени след 10 ноември 1989 г. бе драстичното повишаване на нивата на престъпност в страната ни. Значителна част от тях бяха свързани с посегателства в домовете на пострадалите. Затова, под натиска на общественото мнение, през 1997 г. Народното събрание, може би малко прибързано, прие изменения[4] в чл. 12 от НК. Тогава за първи път след промените от 1944 г. в наказателния закон бяха предвидени хипотези, според които, при наличие на точно определени условия никога няма превишаване пределите на неизбежна отбрана. В последствие, с мотива, че противоречат на Конституцията, по дело инициирано от група народни представители, Конституционният съд (КС) обяви повечето от тях за противоконституционни[5]. В ал. 3 на чл. 12 НК останаха да действат частично т. 3 и т. 6, която впоследствие също бе отменена[6]. Текстът бе редактиран и придоби сегашния си вид – чл. 12, ал. 3 от НК „Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище”. За целите на това изложение, с оглед удобство, тази НО ще бъде определена и именована в текста като „безлимитна” или „абсолютна”[7].
Основен аргумент на КС за обявяване на някои от точките в ал. 3 на чл. 12 НК за противоконституционни беше, че белезите, предвидени в тях, не разкриват особеностите на характера на нападението и не са достатъчни за пълното и точно определяне на неговата опасност. По тези съображения КС прие, че те са в противоречие с чл. 4, ал. 2 и чл. 28 изр. 2 от Конституцията на Република България. В коментари на отхвърлителната част на Решението определени научни среди го критикуват[8], като частично противоречащо на чл. 57, ал. 2 от Конституцията, тъй като според тях предпоставя злоупотреба с права.
І.2. Всъщност, идеята за въвеждане на условия, при които пределите на НО не се превишават никога, не е нова за българския народ и законодател. В обичайното ни право се е наложила максимата, че: „Ако някой влезе в чужда къща и го убият, няма наказание“[9]. В Особената част на Наказателния закон от 1896 г. (отм.) има текстове, според които превишението границите на НО не е релевантно, когато убийството (чл. 250) или тежката телесна повреда (чл. 269) са извършени „в защита на живота”[10]. Така нормотворецът е създал особен вид ненаказуемост за деяния, извършени при такива условия. От тълкуването на текстовете можем да направим извода, че основание за това е била липсата на противоправност. Като по аргумент на по-силното основание би трябвало да приемем също така, че „безлимитната” защита е обхващала и причиняването на средна (просто „телесна” според тогавашната терминология) и лека телесна повреда, щом обект на защита е човешкият живот.
С приемането си измененията през 1997 г. предизвикват възражения и дори недоумение в много от нашите юристи. Точка 6 на ал. 3 от чл. 12 НК бе наречена „юридическа безсмислица“ и „законодателно разточителство“[11], противоречаща на същността на неизбежната отбрана[12], придаваща ѝ субсидиарност. Поне отчасти, не може да не споделим тези становища. Съвсем ненужно е да се съобразява спазване на пределите на НО, когато не е имало друга възможност за пресичане на нападението. Т. 6 на чл. 12 от НК пренебрегваше изцяло естеството, „характера” на посегателството. Нейното буквално и последователно прилагане създаваше опасност за защита с витални за нападателя последици при интензивни и упорити засягания на незначителни обществени отношения. Според някои автори изменената т. 3, сега ал. 3 на чл. 12 НК противоречи на чл. 2, ал. 2 ЕКЗПЧОС[13]. Други се обосновават, че с това изменение се променя „балансираното съотношение между защита и характера и опасността на нападението”[14]. Аргументите на юридическата общност все пак бяха приети от законодателя, което доведе до отмяната на въпросната т. 6.
През годините имаше няколко опита за изменение на чл. 12, ал. 3 от НК. Така например, през 2013 г. бе направен опит за допълването ѝ, за да обхване случаите на предварителната, т.н. „автоматична” защита[15], осъществявана най-често с технически средства.
По-сериозни промени бяха предложени през 2018 г. Проектът, който дори бе приет на първо четене през юни 2019 г., предвиждаше сегашният текст на чл. 12, ал. 3 НК да е първа точка, като се добави втора, според която пределите на НО са спазени винаги, когато: „нападението е насочено срещу живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем.“
Последното към момента предложение бе направено пред 49-то Народно събрание в началото на май 2023 г. от група народни представители[16]. С него се искаше допълване на чл. 12 НК с нова ал. 3, според която границите на НО са спазени винаги, когато нападението е „съпроводено с насилие, опасно за живота на защитаващия се или на друго лице, както и при защита от непосредствена заплаха от такова нападение”. Съществуващите ал. 3 и 4 се запазват със съответната преномерация.
Всички тези предложения не бяха добре обмислени, нито по тях бе проведен нужният обществен дебат. Те бяха отхвърлени под натиска на преобладаващата част от практикуващите юристи и учени и техните професионални организации. Съображенията са разнородни, основното сред тях е възможността да бъде лишен от живот нападателят при защита от незначителни посегателства.
Въпреки всичко, по отношение на действащата днес разпоредба законодателят остана последователен в позицията си. Както се вижда, съществуването ѝ се предвиждаше в Проекта на Министерския съвет при 43 НС за нов НК, с незначителна текстова редакция и пълна идентичност на смисъла и съдържанието. Чл. 12, ал. 3 от НК е „жив“, действащ закон, който трябва да бъде спазван и прилаган. Което изисква неговото добро познаване и разбиране.
Материалната норма на чл. 12, ал. 3 от НК има своето практическо процесуално отражение. Това е така, защото при констатиране в конкретното наказателно производство на обстоятелствата, предвидени в диспозицията на обсъжданата алинея, за разследващите и правораздаващи органи отпада необходимостта от преценяване и съобразяване дали при извършване на защитното деяние са спазени законовите предели на НО.
І.3. Регулация, сходна на приетата в чл. 12, ал. 3 от българския НК, се съдържа в много чужди законодателства. Нашият закон в тази част изглежда почти буквално реципиран от френския НК от 1992 г. (чл. 122-6. п. 1), където текстът е с идентично съдържание и смисъл. Разликата е, че френският НК предвижда едно допълнително условие – нападението да е през нощта[17]. Съдържа се и едно разширение на допустимите хипотези. Освен чрез насилие и взлом, проникването може да бъде извършено и чрез измама. НК на Франция обаче съдържа допълнение в п. 2 на същия член, който създава презумпция за правомерност на защитата, когато е насочена срещу кражба или грабеж, придружени с насилие[18]. Подобни[19] са и §35.15 и §35.20 от НК на щата Ню Йорк, според които защитата е правомерна, ако в дома на отбраняващия се спрямо нападателя е приложена „смъртоносна физическа сила”, когато същият е посягал на неприкосновеността на жилището на субекта на защита, неговата личност или имущество. Текстът в американския закон е разширен. Освен от взломяване и друг вид насилие, предпазва от палеж, но изисква от защитаващия се наличието на „разумно предположение” относно сериозния характер и високата степен на опасност от нападението. Той е по-конкретен, по-ясен и дава възможност за едно наистина широко практическо приложение, съобразено и с двата преценявани критерия – характер и опасност на нападението.
В отлика от дадените примери, при въвеждането на новия текст нашият законодател се съобрази с начина на осъществяване на нападението и обектите на засягане. На преден план бе изведена опасността на нападението. Но дали този подход е най-подходящият и дали по-скоро не стеснява необосновано приложението на „безлимитната” НО?
От изследваните чужди законодателните решения изглежда, че концептуално (според нас) проблемът е уреден най-добре в ст.37.2.1. от новия УК на Русия от 1996 г., който е реципиран в много от наказателните закони на страните от бившия СССР. Този текст изобщо не поставя въпроса за граници на НО, когато нападението се изразява в „общественоопасно посегателство, съпроводено с насилие, опасно за живота на отбраняващия се или друго лице или с непосредствена заплаха от предприемане на такова насилие”. В следваща т. 2 се пояснява, че когато нападението не е съпроводено с животозастрашаващо насилие, защитата остава правомерна, щом не са превишени умишлено и явно пределите на необходимата отбрана в съответствие с характера и опасността на посегателството (макар текстът да е в Общата част на УК на РФ и да е по-прецизен, виждаме приликата с режима по нашия НЗ от 1896 г.-„новото е добре забравено старо“).
На пръв поглед изглежда, че този подход е съобразен само с характера на нападението. Въпреки това е по-правилен. Човешкият живот е най-висшата ценност в едно развито общество и за съхраняването му не следва да се поставят граници. Самият характер на посегателството в такива случаи определя и неговата опасност.
Подобно на руското разрешение дава и НК (Закон за наказателното право) на Канада след консолидацията му в периода 1955-1985 г. Там защитата на имуществените права и на личността са в отделни текстове: чл. 34 и чл. 35.
За най-съвременни би следвало да приемем решенията в новия НК на Румъния от 2014 г. В своя чл. 22 той също съдържа хипотеза, че защитата е всякога правомерна, щом нападението се изразява в незаконно проникване в жилище, съпроводено с насилие, взломяване, измама или други подобни.
Прави впечатление, че модерните правни решения на развитите държави създават за отбраняващия се двустепенна защита от наказателно преследване. Най-често се въвеждат граници на НО, когато посегателството не е свързано с насилие, а се засягат само имуществени интереси.
Вероятно най-добри практически резултати за нас би постигнала една законодателна комбинация в нашия НК на текстовете от НК на щата Ню Йорк и на Русия. Друга възможност е да възприемем с някои редакции подхода на Румъния или поне да се допълни чл. 12, ал. 3 от НК с основанията за абсолютна правомерност, предвидени в техния наказателен закон. По този начин ще се защитят по един по-категоричен начин неприкосновеността на жилището и юридически охранените блага, свързани с това, както и правото на живот и телесна неприкосновеност на всеки гражданин, по всяко време и на всяко място.
ІІ. 1. Необоримата законова презумпция, обективирана в чл. 12, ал. 3 от НК за определяне на случаите, при които никога няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, се обосновава със следните аргументи:
а. С нападение чрез проникване с насилие или взлом в жилище се нарушава неговата неприкосновеност, защитена от чл. 33, ал. 1, предл. 1 от КРБ и се осъществява съставът на чл. 170 от НК;
б. Нападението винаги е с висок интензитет (т.е. то е много „опасно”);
в. Характерът му не може да бъде известен на субекта на защита. Щом става въпрос за жилище, е логично в него да има хора и съответно обект на посегателство да бъдат техният живот, телесна, полова и пр. неприкосновеност, а тези блага се ползват с най-висока степен на нормативна защита.
В съобразителната част на цитираното решение, КС отбелязва, че квалифициращите белези на нападението, предвидени в законовия текст, всякога определят опасността му като „голяма”. То винаги е особено укоримо, „със значителна по степен интензивност”.
Затова в разглежданата хипотеза, с оглед характера и естеството на посегателството, особеностите на обстановката и използваните средства, няма особен риск за явно превишаване пределите на НО. За да бъде успешна, защитата също трябва да бъде с висок интензитет. Дори лишаването от живот на нападателя няма да бъде „произволно” (цит. РКС), когато е извършено от субекта на защита с оглед отблъскване на такова нападение.
II.2. За да бъде приложена нормата на чл. 12, ал. 2 от НК, е необходимо наличието на няколко предпоставки в условията на кумулативност.
2.1. Първата от тях засяга естеството на нападението – то трябва да съставлява „проникване”. Първоначално в научната общност е имало съмнение дали „проникването” в жилище чрез взлом или насилие е опит за нападение или самото проникване при тези обстоятелства съставлява нападението[20]. Наложило се е второто схващане.
Думата „проникване”, определена като съществително име в ед. ч., няма легална дефиниция. В българския тълковен речник[21] също няма определение, извежда се от глагола „прониквам“, чието значение се определя като: „влизам”, „достигам”, „преодолявам прегради”. Според уеб базираните онлайн речници е: „преминавам през някаква преграда, препятствие, за да вляза в нещо”, със синоними за проникване –„навлизане”, завладяване”, „нахълтване” и др. Очевидно е, че „проникването” е активно действие свързано с влизане, нахлуване в имот.
2.2. Второто условие определя предмета на посегателство – нападателят въздейства върху един особен предмет: „жилище”. Според решението на КС терминът „жилище” следва да се тълкува разширително. Тук това е допустимо, защото като резултат „стеснява отговорността”[22]. По логиката на КС, при изследваните обстоятелства, „жилище” е всеки обект, който служи за обитаване от хора. Какво представлява – дали това е къща или друга сграда, фургон, временна, постоянна, или преместваема постройка, е без значение. Не е релевантно също така, дали е в границите на населено място, дали е вилен или друг имот. Това се отнася и до допълнителните фактори – отговаря ли на строителните норми по ЗУТ, има ли Разрешение за въвеждане в експлоатация (Акт обр. 16). Необходимо и достатъчно е да се обитава от хора, като е без значение дали обитаването е постоянно, или временно.
Възприетото засега схващане е, че състоянието на „абсолютна” НО може да се създаде само в покрити имоти или части от тях, например в едно от изследваните решения[23] се приема, че фактът, че нападението „е отблъснато от подсъдимия на двора на обитавания от него имот, не позволява присъдата на първоинстанционния съд да бъде потвърдена с позоваване на разпоредбата на чл. 12, ал. 3 НК”.
В практиката си[24] съдилищата приемат, че нормата на чл. 12, ал. 3 от НК е приложима и когато проникването е само в някаква обособена част от имота (например конкретна стоя, ползвана за обитаване от семейство, което не е собственик на апартамента).
Интерес представлява въпросът – обосновава ли „абсолютна” неизбежна отбрана взломяващото, съответно насилственото проникване в общи части на етажна собственост, както и такова в обособени избени, тавански помещения, асансьори и пр.? Според нас би следвало отговорът да е по-скоро положителен. За вещното право това са съответни, прилежащи части към жилището, които нямат самостоятелно съществуване, но му придават качеството „жилищен имот”. Те също са елементи от сграда, обитавана от хора. „Обслужват” отделните помещения, през тях се преминава и се ползват по разнообразни начини от хора. Не са публично достъпни. В тях не може да се влиза свободно, без разрешение на някой от правоимащите. Някои по-големи битови здания, които са индивидуална собственост, също имат помещения, чието естество е обслужващо (санитарни такива, килери, големи антрета), но за тях не е би следвало да е спорно, че са част от жилището и при неправомерно проникване там, е допустимо приложението на чл. 12, ал. 3 от НК.
КС говори в решението си за обекти в тяхната цялост, а не за конкретни помещения. В разглежданата хипотеза обектът на нападение е неопределяем, възможни са престъпни посегателства срещу правнозащитени блага от най-висока степен, като живота и здравето на членовете на етажната собственост и техните семейства. По тези съображения, според нас режимът на защита при проникване в тези части на сграда не бива да се различава от общия такъв по чл. 12, ал. 3 НК. Разбира се, това би било така при наличие на всички останали предпоставки за допустимост на неизбежната отбрана и с уговорката, че всеки казус има своята конкретика. Трябва да отбележим, че от практическа гледна точка обикновено е много трудно доказването, че проникването в такива обекти съставлява именно нападение.
Състояние на „безлимитна” НО може да се създаде и в някои обособени части от обществени по предназначението си сгради като общежития[25], хотели, мотели и др. Те също се състоят от обекти, които по естеството си са предвидени за живеене. Това, че обитателите им често се сменят, не би следвало да е релевантно. Определящо е дали тези помещения са пригодни за обитаване от хора и се ползват за това.
Имотът не трябва да е собствен или обитаван от нападателя по силата на някакво юридическо основание (като ползвател, наемател), т.е. следва проникването да е в „чуждо” жилище[26]. Възможно е обаче и жилището да е собствено на нападателя, но той да е евикциран от него на някакво законово основание по съответния ред (напр. по ЗЗДН) за срока на отстраняването. С други думи, за да се приложи нормата на чл. 12, ал. 3 от НК и проникването да може изобщо да съставлява противоправно нападение, е необходимо по някаква легална причина проникващият да няма правото да влиза в жилището без разрешението на правоимащите. Тази концепция обаче произтича не толкова от текста на ал. 3 на чл. 12 от НК, а от самото естество на НО, която е допустима само за отблъскване на нападения, които са неправомерни по своя характер[27].
И накрая, макар да изглежда съвсем очевидно, трябва да подчертаем, че за приложението на нормата е необходимо нападнатият да е „вътре” в жилището[28]. Това е така, защото чрез НО може да се защитава само едно съществуващо състояние.
2.3. Следващата предпоставка е свързана с начина на осъществяване на проникването. Тук законът предвижда две възможности, които вече са алтернативни, по аргумент от текста на чл. 12, ал. 3 НК (използване на съюза „или”).
Според първата хипотеза, проникването следва да е осъществено чрез насилие (с. и., ср. р.) – vis compulsive (лат). Терминът няма легална дефиниция[29]. Определя се като: „използване на груба физическа сила срещу някого или нещо”, „постъпка, при която се използва груба физическа сила срещу някого; насилничество”[30]. Не е самостоятелно престъпление, обикновено е елемент от състава на друго такова. Пример за това са: принудата по чл. 143, ал. 1, предл. 1 НК, при сложните престъпления – например грабеж по чл. 198, ал. 1, предл. 1. В теорията и практиката се е наложило разбирането, че насилие е „всяко физическо въздействие върху нападнатия”[31]. По естеството, насоката си, трябва да „предпоставя сломяване на съпротивата”[32]. Може да се изразява в обикновено блъскане, връзване, поставяне в безсъзнателно състояние чрез силни удари, физическо привеждане в безпомощното състояние, дори убийство. При упражняване на насилие обикновено се осъществява състав на някакво престъпление – убийство по чл. 115, телесна повреда по чл. 128-132 НК и др. Обект на насилието, по аргумент на чл. 12, ал. 1 НК, може да бъде както субектът на защита, така и което е да е друго присъстващо физическо лице, човек, чрез насилие върху което се цели или е проникнато в жилището. За да създаде състояние на НО, при която не се изследват законовите ѝ рамки, принудата трябва да е физическа – заплахи и закани изобщо не могат да обусловят НО.
Според ВКС проникването с насилие няма „еднопластово значение”. То „реферира и към последващо поведение”. Затова приема в своята практика, че приложението на чл. 12, ал. 3 от НК е допустимо не само когато насилието е употребено за проникване в жилището, но и когато самото влизане е осъществено по някакъв друг начин (деецът е допуснат вътре от собственика, например чрез измама, по невнимание и пр.) и незабавно след това нападателят е упражнил насилие срещу някой от обитателите[33].
Възможно е поставянето в безсъзнателно състояние да бъде постигнато от нападателя без да се използва насилие, например чрез упояване или хипноза. В тези случаи отговорността на субекта на защита отново може да бъде изключена, но не само на осн. чл. 12, ал. 3 от НК, а по аргумент на противното от чл. 9, ал. 1 НК и поради липса на деяние или поради невменяемост.
Втората възможна алтернатива е – проникването да е извършено чрез взлом (с. и. , м. р.: „разбиване” на различни прегради „за да се проникне в помещение”[34]). За този термин е налице законово определение[35], обективирано в чл. 195, ал. 1, т. 3 НК. Съгласно него взломът съставлява „разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот”. Разбирането, което се е наложило в житейски и правен смисъл, е, че проникване в жилище чрез взлом ще е налице, когато се осъществи чрез въздействие върху неговите стени, прозорци, покрив, разбиване на врата или друго, защото това именно са „здраво направените” защитни прегради. Взломяването на жилище в повечето от случаите съставлява самостоятелно престъпление по чл. 216, ал. 1, хипотеза втора от НК, но може да е елемент от състава на друго престъпление, например посочената взломна кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3.
Текстът на чл. 12, ал. 3 от НК би трябвало да се прилага и когато проникването в жилището е извършено чрез техническо средство или по специален начин[36]. Действително, това не е „взломяване” в тесен смисъл и при него обикновено не се прилага сила. Същевременно, като резултат отново се преодоляват защитните прегради на дома, от което следва, че няма съществена разлика в характера и опасността на нападението. Фактът, че при проникването не е използвана груба сила, не може да ни доведе категорично до извода, че интензивността на посегателството ще е по-малка. Специалните средства и начини да влизане в жилища обикновено се ползват от рецидивисти и други престъпници с по-дълъг криминален стаж, т.е. нападателят дори е „по-опасен” (съответно такова се явява и нападението). Затова би трябвало да се приложи разгледаното разширително тълкуване, чрез което се стеснява отговорността. Посегателството в такива случаи отново е срещу жилище и е с висок интензитет. Характерът му не е известен на субекта на защита. Обектът на нападението, следователно и тук е неопределяем и съгласно възприетото разбиране[37], е правилно защитата да се съобрази с възможно най-тежкото посегателство, в случая телесната неприкосновеност и живота на обитателите. Изводът, който можем да направим, е, че не е налице разлика със съображенията за допускане на НО, при която спазването на пределите не се изследва. (Все пак, трябва да се има предвид, че в своето решение КС изобщо не обсъжда въпроса, съображенията му изхождат единствено от преодоляване на преградите чрез тяхното „повреждане, разрушаване или унищожаване” /4-ти абзац отдолу нагоре от мотивите, ред 4-ти, т.е. с употреба на груба физическа сила).
ІІІ.1. Мнимата НО не е никаква НО, а само една грешка с правото на НО. Не е така обаче, когато е налице непосредствено, противоправно нападение, но субектът на защита неправилно си мисли, че то е насочено срещу жилищен имот или отново неправилно счита, че посегателството съставлява проникване чрез насилие или взлом и не съобразява защитата си с естеството и интензитета на посегателството, вследствие което отблъскващото деяние надхвърля разрешените рамки. Тази мнима „безлимитна” НО[38] е общественоопасна и противоправна. Тя се явява частен случай на превишаване пределите на НО, а не липса на НО, какъвто е общият случай.
В тези случаи причината е някаква погрешна представа на дееца, че са налице всички условия, при наличието на които законът презюмира, че никога няма превишаване пределите на НО и не е необходимо съразмеряване на защитата с характера и опасността на нападението. С други думи, грешката на защитаващия се не е в правото му на отбрана, а в задължението да спази нейните граници. Тази грешка[39] винаги изключва умисъла. При такива казуси ще трябва да се прецени дали е била извинителна (което изцяло би деангажирало наказателната отговорност поради субективна несъставомерност), но решението винаги ще бъде на плоскостта на правилата, регулиращи НО, а не на нейната липса.
III.2. Мнимата „абсолютна“ НО има своето огледално отражение, когато субектът на защита неправилно счита, че, макар да е в състояние на НО, липсва някоя от предпоставките за приложението на чл. 12, ал. 3 от НК и виновно е надвишил разрешените граници на отбрана. НО, осъществена при тези условия винаги запазва своята правомерност и субективната страна на деянието не е релевантна и не се изследва. В такива случаи се прилага правилото, че „меродавно е обективното положение, а не субективното намерение“[40]. Вътрешното убеждение на субекта на отбрана, че извършва престъпление не може да засегне липсата на обективен състав, поради наличие на оправдателните основания, определени от закона. Подобни хипотези изобщо не пораждат наказателно правоотношение.
ІV. Неизбежната отбрана в условията на чл. 12, ал. 3 от НК винаги е правомерно деяние. На осн. чл. 46, ал. 1 от ЗЗД за него никога не се носи гражданска отговорност за вредите, причинени на нападателя. Ако с деянието са причинени щети на трето лице, отношенията ще бъдат уредени по правилата на крайната необходимост. В особения случай на мнима „безлимитна“ отбрана, разгледан по-горе, би следвало да се приложат общите правила за компенсация при превишаване пределите на НО. На първо място, ще бъде необходимо да се прецени дали грешката е била извинителна. При положителен отговор, субектът на защита отново не би понесъл отговорност, но вече на осн. чл. 45 от ЗЗД – поради липса на вина. В останалите случаи дължимото обезщетение ще се определи при условията на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
V.1. В обобщение, бихме могли да определим, че в основните си признаци разглежданото правно явление не се различава съществено от останалите обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието. При него също не се поражда наказателно правоотношение. Съдействието на държавата е пасивно – тя го регламентира юридически и не се противопоставя на осъществяването му. Правната природа и основанието на изследваното деяние също не демонстрират разлики с „общия режим” на НО. То е вредоносно, но общественополезно и за неговото извършване е създадено нарочно правно позволение в наказателния закон. Функциите му съвпадат с тези на „класическата” НО, в известна степен е засилената превантивната му роля вследствие по-силния възпиращ ефект върху неустойчивите членове на обществото, замислящи посегателства, свързани с жилищни имоти. Принципът на необходимостта е спазен изцяло. Предвид ниската степен на вероятност чрез него явно да се превишат пределите на НО, може да се приеме, че не е нарушен и принципът на пропорционалността.
Макар и с по-тесен обхват на приложение, нормата на чл. 12, ал. 3 от НК е призвана да защитава ценности с особена социална значимост. Тя обаче има своите слабости. Освен споделените дотук, в нея не се предвижда хипотезата, при която нападателят е влязъл в жилището с престъпни намерения по някакъв друг начин, например случайно е било отключено и не се наложило взломяване или прилагане на сила за проникването. Следващият пропуск е казусът, когато е влязъл с разрешение, но прилага сила, за да остане. В такива случаи отново се нарушава конституционното право на неприкосновеност на жилището, интензитетът на нападението не е по-нисък, нито са известни характерът и опасността му. Обстоятелството, че самото проникване не е силово, по никакъв начин не може да определи, че в един последващ момент ще бъдат засегнати някакви не толкова „ценни” интереси, нито, че това ще бъде сторено „по-безопасно” за субекта на защита. А наличието на изолирана и незадължителна съдебна практика по този въпрос съвсем не е достатъчно, за да се приеме, че той е решен.
Следователно, можем да направим извода, че законодателят е непоследователен при защитата на тези изконни права. Поначало ни се струва, че е немислимо да се преценява дали границите на НО са спазени при посегателства, свързани със застрашаване на живота на нападнатия. В практиката са известни множество случаи, при които дори и вследствие на незначителни наглед засягания, свързани с насилие срещу личността, например блъскане, се получават несъвместими с живота увреждания на пострадалия. Допълнителни проблеми създава съществуващата законодателната празнина в чл. 12 НК, която предпоставя възможност за наказателно преследване при непредпазливо превишаване пределите на НО, при положение, че засегнатият е в особено психическо състояние, именно вследствие неправомерното нападение, което му пречи да осмисли и съразмери защитата си.
Дори настоящият кратък анализ показа, че изследваният текст се нуждае от законодателна промяна. Тази тема се повдига последователно в нашето общество[41]. Предлаганите засега изменения обаче изглеждат палиативни, според повечето специалисти те по-скоро ограничават приложението на НО и последователно са критикувани от научната общност, магистратите и други практикуващи юристи. Сред основните мотиви за отхвърлянето им са твърденията, че чрез тях се нарушават балансът и пропорционалността между защитаван и засегнат интерес, и опасенията, че дават възможност за безнаказано нанасяне на изключително тежки увреждания на нападателя, включително причиняване на смъртта му при незначителни засягания на обществените отношения.
Опитите за казуистичен подход поне засега се отхвърлят систематично, но е безспорно, че той също заслужава внимание и обсъждане[42].
Според нас обаче, е трудно да се стигне до сериозен положителен резултат единствено чрез изменения и допълнения в ал. 3 на чл. 12 НК. Необходима е много по-радикална промяна[43]. Нужен е по-комплексен подход, опростяване[44] на института на неизбежната отбрана и приближаването му до съвременните законодателни решения.
V.2. Нашите предложения за изменения са следните:
1. В чл. 12, ал. 1 от НК: след думата „нападателя”, преди съюза „в” да се добави „когато нападението е съпроводено с насилие, опасно за живота на отбраняващия се или други лица”, останалият текст до точката се заличава.
Така ще се преодолее и допуснатата в тази алинея изключително досадна тавтология (понятията „рамки” и „предели” са синонимни, те имат еднакво значение – граници, лимити).
Разпоредбата ще придобие следното съдържание: „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя, когато нападението е съпроводено с насилие, опасно за живота на отбраняващия се или други лица“.
2. В чл. 12, ал. 2 от НК: Създава се ново първо изречение: „Когато нападението не е съпроводено с насилие, деянието при неизбежна отбрана не е общественоопасно, ако при извършването му не е допуснато умишлено превишаване на нейните предели.” Останалата част на текста на тази, като и на ал. 3 и ал. 4 се запазват без промени. Като в ал. 3 може да се добавят и някои конкретни хипотези изключващи възможността за превишаване границите на НО.
Какъв подход ще бъде избран, е въпрос на законодателно решение. Действащата в НК нормативна уредба на НО, макар и безспорно достижение на българската правна мисъл, е създадена при коренно различна обществено-икономическа обстановка. Като през годините, с развитие на нашето общество и доближаването му до европейските ценности все по-силно се поставя акцент върху защитата на основните човешки права – на живот, свобода, телесен интегритет. Същевременно, държавата все още не успява да защити адекватно и повсеместно тези права. Което налага повишаване, засилване на основните функции на НО чрез създаване на по-ефективни и ефикасни възможности за самозащита на гражданите.
Но решаването на поставената проблематика задължително трябва да се постигне след широко обществено обсъждане, провеждане на дебати между професионалистите и привличане на водещите в материята специалисти. Именно тяхното иницииране и маркиране на някои отправни точки, се явява основна задача на тази публикация.
1] Додонов В. Сравнительное уголовное право. Общая ч. Москва: Юрлитинформ, 2010, с. 214.
[2] Да припомним, че НО, както и останалите сродни обстоятелства се регулира от два основни принципа. Първият от тях, на „необходимостта” определя кога се създава състоянието на НО, кога същата е допустима /за отблъскване на непосредствено-действително и налично противоправно нападение/, а вторият, на „пропорционалността” регламентира лимитите на защитното деяние, което трябва да е съобразено, съразмерно с вида на посегателството и неговата интензивност /законът използва формулировката „характер и опасност”/. Превишение пределите на НО има само когато то е „явно”- ясно изразено, очевидно и небудещо никакво съмнение. Когато става въпрос за действия на държавни органи, съвременното право въвежда и един допълнителен, трети принцип – този на „предвидимостта” /законоустановеността/ на поведението на държавния орган.
[3] Другите основни затруднения са с практическо естество и имат по-скоро процесуален характер. Те са свързани с установяване и доказване наличието на противоправното нападение, неговия характер и опасност.
[4] ДВ, бр. 62/ 1997 г. В чл. 12 от НК бе добавена нова ал. 3, а съществуващата стана ал. 4.
[5] Вж. Р 19-97 КС. Бяха отменени т. 1, 2, 4, 5 и частично т. 3.
[6] ДВ, бр. 75 2006 г. Първоначалният текст на чл. 12, ал. 3 беше: „Независимо от характера и опасността на защитата няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако:”, т. 3: „нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;”/за противоконституционни бяха обявени:” вилен имот или стопански обект”/. Т. 6 гласеше: „нападението не може да бъде отблъснато по друг начин”.
[7] На пръв поглед тези определения изглеждат непрецизни. При НО в условията на чл. 12, ал. 3 от НК пределите съществуват, но никога не се превишават. Самото „непревишаване” всъщност е следствие от създадената от законодателя презумпция и не винаги кореспондира напълно с реалната фактическа обстановка, а правните последиците с „безлимитността“ са напълно идентични. На практика не се изследва, дали границите на защита са спазени. Следователно, като резултат правото на НО в такива случаи става неограничено от никакви рамки, то е. „абсолютно” в обема си, което ни дава основание за използване на визираните определения.
[8] Напр. Грозданов А. Конституционноправната разпоредба на чл. 33 – нерешени проблеми в контекста на института на неизбежна отбрана. Известия на СУ, серия Хуманитарни науки, бр. 2/ 2000 г., 1/ 2001 г., с. 114.
[9] Тази и други постановки на българското обичайно право по отношение на неизбежната отбрана вж. при Бобчев. С. Българско наказателно обичайно право. СНУ, Кн. 37. Сф. Печатница Глушков, 1927, с. 189-191.
[10] Този подход е специфичен за страните, ползващи модела на Наполеоновия НЗ на Франция от 1810 г. /Белгия, Хаити и др./, където, изцяло или частично, текстовете за неизбежната отбрана се съдържат в Особената част на НЗ, в съставите за убийство и телесна повреда.
[11]Стойнов А. Наказателно право. Обща ч. София 1999: Сиела, с. 221.
[12] Хинова Т. „Нови положения в НК ”Сб. доклади от научно-практическа конференция Варна 1997 г. ,ВСУ 1999 г. ,с. 81.
[13] Пак там.
[14] Хаджолян М. „Нови положения в НК” Сб. доклади от научно-практическа конференция Варна 1997 г. ,ВСУ 1999 г. с. 95-96.
[15] Вж. синтез на мненията за този вид защита при Велчев Б. По на някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК. София: Сиела 2021 г. , Гл. Първа, т. 15, с. 83-88.
[16] Докладът е изнесен през 2023 г. В момента в Народното събрание е внесено идентично предложение с коментираното. Проектозаконът е достъпен тук.
[17] Сходно с библейското законодателство, което позволява убийството на крадец само през нощта./Вж повече при Андреянкова В. Г. , Мацокина Г. Н. Основание возикновения права на необходимую оборону и условия ее правомерности. Право и политика №12/ 2000 /.
[18] . Трябва да уточним, че през 1959 г. Касационния съд на Франция е приел, че законодателната презумпция „няма абсолютен и неопровержим характер” /по УК Франции. Науч. ред. и предисловии к. ю. н., доц. Н. Е. Криловой и к. ю. н., доц. Ю. Н. Головко. СПб. Юридический центр Прес 2002 /.
[19] Подобни текстове има също и в Примерния НК на САЩ /в чл. 3. 04., където защитата е предвидена и по месторабота/, Австралия /чл. 10. 4/, Алжир, Белгия, Хаити, Мароко, Финландия, Чили, Тунис и др. Регламентацията в страните, ползващи „общото право” се характеризира с една по-висока степен на конкретизация, пълнота и детайлизираност. Повечето държави разпростират защитата и върху непокрити имоти, частна собственост и създават изрични оправдателни основания за обитатели, наематели и др. правоимащи.
[20] Хаджолян М. Цит. съч., с. 95-96.
[21] Вж. Андрейчин Л. и колектив Български тълковен речник София 1976 г. с. 770
[22]В много редки случаи, , когато се показва от добрата си страна / in bonam partem –лат./, наказателният закон допуска разширително /екстензивно/ тълкуване. Вж. Долапчиев, Н., „Наказателно право. Обща част”, фототипно издание. София: БАН, 1994, с. 215, бел. под л. №1 /цитатът е от там/ вж. по- подробно аргументите му пак там на с. 71 и с. 73. Вж. също и Гиргинов, А., „Коментар на Наказателния кодекс. Обща част.”, т. 1. София: Софи-Р, 1999, стр. 600. Проф. Гиргинов е последователен в това си схващане, което развива в множество свои произведения, като се мотивира per argumentum a contrario / по аргумент на противното/ от текста на чл. 46, ал. 2, вр. ал. 3 на Закона за нормативните актове, споделен в текста.
[23] Присъда № 19 от 21.06.2017 г. по в.н.о.х.д. № 522/2017 г. на Софийски апелативен съд, НК.
[24] Р № 200/07. 05. 2015 г. по к. н. д. № 335 / 2015 г. на ВКС, ІІ НО.
[25] Р № 47/ 22.03.2016 г. по н. д. № 133 / 2016 г. ВКС, ІІІ НО.
[26] Пак там.
[27] Така например, при задържане на престъпник или за извършване на претърсване, компетентните служби биха могли да проникнат в нечий имот чрез взломяване. Същото може да стори и съдебен изпълнител при предаване на владение. Но това не са противоправни действия и изобщо не могат да породят състояние на неизбежна отбрана.
[28] Това не означава, че за собственика съществува забрана да влезе в жилището си, където вече е проникнато с насилие или взлом. В тази хипотеза, според нас е възможно приложението на чл. 12, ал. 3 НК.
[29] В българското законодателство има две определения: за „насилие срещу деца” /§ 1 от Допълнителните разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето/ и „домашно насилие”/ чл. 2 от Закона за защита от домашно насилие/, които са неприложими в разглеждания контекст. При тях обектът и условията на упражняване на насилие са твърде специфични. Много от проявните им форми изобщо не могат да създадат състояние на НО по чл. 12 от НК. Тези дефиниции са „особени”. Те са създадени от законодателя единствено с оглед прилагане на специалните закони, в които се съдържат разпоредбите им.
[30] Речник на българския език на Института за български език. http://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B5/
[31] Вж. Стойнов А. Цит. съч., с. 220 и посочената там съдебна практика и литература.
[32] Долапчиев Н. Цит. съч. , с. 227.
[33] Р № 200/07. 05. 2015 г. по к. н. д. № 335 / 2015 г. на ВКС, ІІ НО. Цитатите в абзаца са от там.
[34] Речник на българския език на Института за български език. http://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/%D0%B2%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%BC/.
[35] За подробности- Стойнов А. Цит. съч., с. 220-221, вж. и П 6-71 Пл, изм. и доп. П 7-87-Пл ВС.
[36] Така и Стойнов А. Пак там, с. 221.
[37] Вж. Кемалова Е. и Кръстев К. Относно превишаване пределите на неизбежната отбрана. Сп. Правна мисъл 1999 , бр. 1.
[38] Мнимата „безлимитна” НО би могла да произтича и от „мнимостта” на самата неизбежна отбрана, вследствие липсата на налично и действително непосредствено противоправно нападение, което да бъде отблъсквано. Такива хипотези следва да се разрешават по общите правила, които са разработени обстойно в нашата юриспруденция /вж. напр.. Ненов И. Наказателно право на РБ. Об. ч. кн. ІІ. София: Софи-Р, с. 73, 74, също Таков Н. Значение на грешката при неизбежната отбрана.. Правна мисъл 1958, кн. 1/ и съдебна практика / П № 12 / 29.11.1973 г. Пл, т. І. 9, Р 554-80-ІІ и др. /.
[39] Да припомним, че разглежданата грешка не е еквивалентна на фактическата грешка по чл. 14 от НК, защото няма отношение към състава на съответното престъпление, визиран в Особената част на НК. Тук грешката е с правото да не се съразмерява защитата с нападението. В практически аспект това няма съществено значение, защото наказателноправните последици и при двата вида грешки съвпадат изцяло.
[40]Долапчиев Н. Цит. съч. , с. 220.
[41] Вж. някои предложения при Овчаров М. Изключващи обществената опасност на деянието обстоятелства по българското наказателно право. София: Сиела , 2022.
[42] Вж. конкретни предложения и аргументи за тях при Велчев Б. Цит.: По някои …, с. 115 до 118.
[43] Най-правилният подход би бил – да се ”ремонтира” цялостно системата на обстоятелствата, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието. Необходимо е например да се обмисли, дали не е по-правилно отрицателното им определяне „не е общественоопасно” да се замени с положително -„правомерно е” по примера на чл. 31 от ВННЗ от 1937 г. /отм. /, като се заяви по-категорично техния общественополезен характер и положителна социална оценка, и текстовете станат по-разбираеми за неюристите /предложението не е ново, то се развива последователно още от 90-те г. на ХХ в. от проф. д. ю. н. Антон Гиргинов в множество негови произведения/. Относно чл. 12а от НК е достатъчен един нов, но по-прецизен и пълен превод на оригинала /ст. 38 от УК на РФ/, без излишната добавка и замяна в текста на думата „престъпник” с „лице, извършило общественоопасно деяние” , а на думата „задържане” със „залавяне”. В чл. 13а трябва да се усвои общия оправдан риск чрез премахването на определението „стопански”, а в чл. 12б трябва да се посочи целта и рамките на оправданото деяние на служителя под прикритие. Желателно е също така, в наказателния закон да се възстанови регулацията на общото оправдателно основание- деяние в изпълнение на закона и на законна заповед /чл. 46 от отменения НЗ от 1896 г./.
[44] Така и Велчев Б. Цит.: По някои …, с. 114, 115 и 119. Особено ценно е предложението на този автор за въвеждане на обучение касателно изследвания институт в училищата.
12
Коментирайте
„Стреляй пръв за да живееш дълго!“ Поговорка от Дивия Запад!
Когато си мъртъв правосъдието, нито има значение, нито може да възкреси никого!
А не е ли обществена опасност някой да ти влезне в къщата посрад нощ да те ограбва?
E! Aма ти не може да го гръмнеш, защото могат да те съдят.
Много сложен казус.
Нещата могат да с е опростят, ако имаме нормална нормативна уредба.
Никак не е зле тази статия за обема си, добре подредена, прегледно и разбираемо написана с подробни обяснения за по-начинаещи юристи и балансирани и добре обосновани позиции и накрая предложение de lege ferenda, което намирам за изключително важно, защото критиката на съществуващия модел е полезна ако се дава конкретно предложение за подобряването му, т.е. с голяма концентрация на юридическо вещество в нея. 1) Естествено е въпрос виждане, но въпреки донякъде социалната оправданост неизбежната отбрана да се отнася и в хипотезата на прилагането на сила от доброволно допуснатия гост, за да остане в жилището (абстрахирайки се от аналогията със суеверните свръхестествени… Покажи целия коментар »
Добър анализ
Е не, ще чакаме да видим с какво оръжие ни напада и какво ни мисли за да се защитим
Пълна излагация ни е законодателството.
Определено мисля, пе тия въпроси тр1бва да се уточнят веднъж завинаги
Тия предели са сложен казус
Лошото е, че предложенията не бяха добре обмислени.