„Пълната икономическа стойност на дяловото участие на ищеца произтича пропорционално от цената, която би била постигната, ако дружеството бъде продадено като цяло… Ако – както често се случва – не е налице функциониращ пазар за дружеството или дружествените дялове, стойността на компанията се определя според бизнес принципи, след което се изчислява и съответната квота, припадаща се на дружествения дял на оттеглящия се съдружник.“[1].

„В случай на оттегляне на дружествени дялове, които са изцяло изплатени, чл. 30, ал. 1 от GmbH отново следва да бъде спазен…така, че компенсацията за тези дялове може да бъде изплатена единствено от онези активи на дружеството, които са свободни и надвишават стойността на капитала“[2].

VI. Релевантна дата на оценката на дружествения дял при прекратяване на участието в ООД

32. Както подчертах и в статията „Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от ТЗ“, въпросът за релевантната дата на оценката на дружествения дял при прекратяване на участието в ООД е ключов за цялостното осмисляне на уредения в чл. 125 ТЗ институт и на неговите елементи. Той е от фундаментално значение и за правилното тълкуване на чл. 125, ал. 3 ТЗ, който е и прекият предмет на настоящото изследване. За съжаление българската доктрина и съдебна практика по ТЗ, въпреки над тридесетгодишното си развитие, не са достигнали до верен отговор на горния фундаментален въпрос. Те са подменили не само легалния модел на самия институт на прекратяване на участието (свеждайки го до пряко прекратяване на членството), не само модела на оценката на дружествения дял (заменяйки го с балансов), но и релевантната дата, към която тази оценка следва да бъде извършена.

32.1. За да се достигне до правилен отговор на горния въпрос, както и изобщо, до коректно тълкуване на целия чл. 125 ТЗ, трябва най-напред да бъдат изяснени историята, същността и концептуалният модел на уредения в тази разпоредба институт. Исторически институтът на прекратяване на участието в ООД има своите концептуални корени в основанията за прекратяване на гражданското дружество, а оттук и на събирателното. Тази истина е видна от сравнението между чл. 478 от стария ни ЗЗД (от една страна) и чл. 104 и чл. 107 от стария ни Търговски закон, съответно, чл. 97, ал. 1, изр. първо и чл. 125 от действащия ТЗ (от друга), както и от обстоятелството, че в Германия моделът на имуществените последици от прекратяване на членството в събирателно дружество и на участието в ООД се урежда от чл. 738 BGB, посветен на последиците от прекратяването на гражданското дружество. В т. 13.3. на Част първа на изследването вече бе посочено, че тази разпоредба на BGB дава право на прекратилия участието си съдружник да получи онова, което „би получил в случай на ликвидация на дружеството към момента на оттеглянето“.

32.2. Горните корени на уредените в чл. 97 и чл. 125 ТЗ институти (видни и от чл. 517 ГПК) показват, че по своята същност прекратяването на членството/участието в гражданско или търговско дружество е алтернатива на прекратяването на самото дружество и съответно, на ликвидацията на неговото имущество. Оттук пряко следва, че прекратилият членството или участието си съдружник би трябвало да получи онова, което би получил при една ликвидация, чието финализиране е „фингирано“ от закона към момента на прекратяването на това участие – с важната особеност, че поради съхраняването на бизнеса на търговското дружество релевантна ще бъде не ликвидационната му, а справедливата му стойност като „живо“ предприятие.

32.3. Ето как историческият произход, функциите и същността на уредените в чл. 97 и чл. 125, ал. 3 ТЗ институти не оставят опции за „творчество“ при дефинирането нито на релевантната дата на оценката на прекратеното имуществено участие, нито на модела на тази оценка (този на справедливата стойност). Горните правно-логически и етични императиви водят до единствено правилния извод, че оценката на дружествения дял в случаите на прекратяване на участието в ООД (и изобщо – в дялово търговско дружество) се извършва към датата на прекратяване на участието, т.е. на настъпването на съответното прекратително основание. От този принцип има само едно отклонение – при изключването на съдружници по чл. 126, ал. 3 ТЗ.

33. Горната истина е видна от чл. 107, ал. 1 от стария ни Търговски закон („…положението му в дружеството трябва да се разчисти според имотното състояние във време на оттеглюването или заявлението на иска за изключването“), от привидно нелогичното темпорално разминаване между датата на прекратяване на участието по чл. 125 ТЗ и датата на релевантния счетоводен баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ, както и от самата същност на явленията. След като основанието за прекратяване на участието е правопораждащият квази-ликвидационните последици юридически факт и стои в основата на трансформацията на правото на дружествен дял до имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ, то и релевантната дата на оценката не би могла да е различна от тази на завършването на съответния прекратителен фактически състав[3]. Както вече посочих, чл. 125, ал. 3 ТЗ създава само „оптическа илюзия“, че релевантната дата на оценката е тази на счетоводния баланс.

33.1. Че принципната релевантна дата на оценката на дружествения дял е тази на прекратяването на участието, е видно не само от същността на явленията, но и от самия чл. 125, ал. 3 ТЗ. Тази разпоредба не дефинира самите имуществени последици от прекратяване на участието – те вече са настъпили в момента на това прекратяване и са окончателно „фиксирани“ по размер, – а единствено тяхното „уреждане“, т.е., упражняването на едно вече възникнало субективно право. Защото „уредени“ могат да бъдат само правни последици, които вече са възникнали. Чл. 125, ал. 3 ТЗ регламентира само второто явление, а характеристиките на първото оставя на досетливостта и правния интегритет на тълкувателя. Именно това е и причината за иначе необяснимия по разумен начин темпорален „луфт“ между ключовата за оценката на дружествения дял „дата на прекратяване на участието“, от една страна и ключовата за уреждането на имуществените последици балансова дата, от друга[4].

33.2. Че принципната релевантна дата на оценката на дружествения дял е тази на прекратяване на участието е очевидно и от гледище на новите разпоредби на чл. 260з, ал. 3, изр. трето и чл. 260м, ал. 3 ТЗ[5].

33.3. Горният темпорален модел търпи модификации единствено при изключването на съдружници по чл. 126, ал. 3 ТЗ, защото  de lege lata това изключване настъпва едва след конститутивното вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ[6]. Доколкото това вписване може да бъде лесно блокирано от съдружника, а делото по чл. 74 ТЗ, да се проточи години, ако изключването бъде потвърдено, не би било справедливо съдружникът да бъде удовлетворен по оценка към значително по-късната дата на прекратяването на неговото участие (съвпадаща с тази на конститутивното вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ). Ето защо, по „аналогия“ с вече цитирания чл. 107, ал. 1 от стария ни Търговски закон, както и по аргумент от практиката и доктрината в Германия[7], приемам, че релевантната дата на оценката на дружествения дял в случаите на изключване по чл. 126, ал. 3 ТЗ е датата, на която дружеството е подало в Агенцията по вписванията заявлението за вписване на изключването, а при липсата на подобно заявление – датата на самото решение по чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ.

33.4. Горните истини, залегнали не само във вътрешната логика на разглеждания институт, но и в буквата и темпоралните конотации на чл. 125, ал. 3 ТЗ, са останали невидими за съвременните тълкуватели единствено поради тяхното системно невнимание, склонност да повтарят чужди тези и неоснователен отказ да изследват историята на институтите, които интерпретират. Ако капанът на тази мисловна инерция и прибързаност обаче бъде избегнат, всеки непредубеден тълкувател, лесно би видял, че правният термин „уреждане“ не е равнозначен на „конституиране“ (възникване). В случая става въпрос за базисното за всеки юрист съотношение между възникването и изпълнението на правните последици. Ето защо идентифицирането на имуществените последици от прекратяване на участието в ООД с тяхното „уреждане“ (т.е. с изпълнението на тези последици) разкрива ужасяващите за интегритета и достойнството на правното мислене мащаби на една тълкувателна катастрофа – от чието мощно торнадо не е бил пощаден нито един съвременен тълкувател[8].

34. Правилността на застъпеното от мен тълкуване изпъква особено ярко в хипотезите на оттегляне на съдружник поради важни причини. Макар този институт, за разлика от всички модерни европейски законодателства, да е все още непознат на българския тълкувател, той съществува de lege lata и има своята отчетлива тежест при тълкуването на чл. 125 ТЗ. Именно този институт обаче (сравнителноправно роден от идеята да бъде обуздан корпоративният произвол над миноритарните съдружници и те да получат ефективна защита) не позволява тълкуване, според което тази защита може да бъде бламирана от заложена в самите основи на института „бомба“ – чийто къс фитил се държи от самото дружество. Защото, ако релевантната дата на оценката е балансовата такава по чл. 125, ал. 3 ТЗ, дружеството може да бламира не само балансовата, но и справедливата оценка на дружествения дял[9].

34.1. Подобни мошеничества обаче биха били значително по-трудни (а биха изисквали и престъпно антидатиране на документи и на счетоводни записи), ако релевантната за оценката на дружествения дял дата се фиксира от самото прекратително основание по чл. 125, ал. 1, т. 1, 3 и 4 ТЗ или от датата на волеизявлението за оттегляне поради важни причини. Горните съображения същевременно подчертават етичния и регулативен смисъл от съществуването (de lege lata) на правото на оттегляне поради важни причини. Защото оттеглянето с предизвестие предоставя на дружеството повече от три месеца, за да „измисли“ как да увреди съдружника – а това време е предостатъчно.

34.2. При правото на оттегляне поради важни причини обаче дружеството не разполага с подобен лукс и следва да се подчини на избраната от оттеглящия се съдружник дата на оценката – която се формира от момента, в който дружеството получи изявлението за оттеглянето поради важни причини. Подобно подчинение дружеството дължи и при почти всички останали основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ (с изключение на хипотезата на изключване), представляващи по същността си също такива „важни причини“ за прекратяване на участието в ООД.

35. Защитената в настоящия раздел теза отваря изцяло нова перспектива към структурата и предмета на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 и чл. 260м, ал. 3 ТЗ. Тази перспектива ще бъде развита в Раздел VIII по-долу.

VII. Истинският и дълбоко погребан смисъл на чл. 125, ал. 3 ТЗ

36. След горното дълго, но необходимо „наточване на тълкувателната рапира“, най-сетне дойде моментът „да хванем бика за рогата“. Изложението дотук, както и статията ми „Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от ТЗ“ позволяват – с относителна лекота – да бъде открит и изяснен действителният и дълбоко погребан смисъл на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Този смисъл е плод както на същността на института на прекратяване на участието в дялово търговско дружество, така и на спецификата на ООД като дружество със стабилен и установен в интерес на дружествените кредитори капитал.

36.1. От същността на самия институт на прекратяване на участието в дялово търговско дружество пряко следва, че релевантната оценка има за свой предмет един актуален дружествен дял, все още охраняван от вярната и неотлъчна стража на членството[10]. След като този дружествен дял е въздигнат в обект на правото поради стопанската си ценност и след като до уреждането на имуществените последици от прекратяване на участието той все още е част от патримониума на съдружника, гарантираният пладнешки обир на компенсирането по балансова оценка не може да бъде защитен с никакви аргументи – особено в държава, в която все още властват НСС, които не допускат справедлива преоценка на балансовата стойност на дълготрайните активи (виж т. 27 от Част първа на настоящия труд). Следователно, самата същност и цели на института на прекратяване на участието – не само в ООД, но и при дружествата с променлив капитал – императивно налагат модела на оценката по справедлива стойност. Същото важи и за персоналните дружества, защото, макар при тях да не е налице конструктът на дружествения дял, все пак е налице този на „имущественото участие“ – на една стопанска и закриляна и от Конституцията инвестиция.

36.2. От капиталовата същност на ООД, както и от императивно следващите от нея правила за закрила на капитала (и съответно, на интересите на кредиторите) обаче пряко следва, че моделът на оценка по справедлива стойност не може да бъде пълноправен властелин на територията на чл. 125 ТЗ. Едно персонално дружество може да изплати на прекратилия участието си съдружник каквато пожелае сума. Това обаче, първо е малко вероятно, и второ – е безопасно за дружествените кредитори. Защото подобно плащане незабавно би повишило риска те да се обърнат към самите съдружници. Поради тези базисни и следващи от същността на персоналните дружества факти, уредбата по чл. 97 ТЗ не се нуждае от коригиращи механизми – изплащането на релевантната справедлива стойност на прекратеното участие не би могло да накърни интересите на кредиторите на дружеството, а и е малко вероятно да бъде използвано за недобросъвестни цели.

36.3. Кредиторите на дружество с променлив капитал също не се нуждаят от защитен нормативен „буфер“, модифициращ правото на справедливо компенсиране на прекратилия участието си съдружник. Те не разчитат на гаранционните функции на един по правило стабилен капитал, характерни за класическите капиталови дружества. Именно поради тази причини правната уредба по новата Глава петнадесета „а“ от ТЗ не съдържа правила за закрила на капитала, а в чл. 260м ТЗ не може да бъде открит аналог на балансовия модел по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Следователно, там, където няма класически правила за закрила на капитала (при дружествата с променлив капитал), специфичният „тест“, регламентиран в чл. 125, ал. 3 ТЗ не е нужен. Именно този ярък контраст между две разпоредби, посветени на един и същи институт при две различни капиталови дружества обаче, пряко разкрива целта и действителния смисъл на чл. 125, ал. 3 ТЗ.

37. Този смисъл не се изразява в регламентирането на правно непоносимия за юрист в правова държава балансов модел на оценка на дружествения дял, а в уреждането на един допълнителен (втори и темпорално отложен) „тест“, имащ за цел извършването на проверка, която е императивно нужна при капиталовото ООД. Предметът на тази проверка е да се установи какъв е размерът на необвързаните от покритието на капитала нетни активи на дружеството, припадащи се на основния дял, и оттук – да се очертае лимитът на допустимото и правомерно плащане към съдружника. Именно това ни „казва“ – при това експлицитно – специфичната и вече анализирана в т. 33.1 по-горе терминология на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Тази терминология сочи на модел, който лимитира не релевантната оценка на дружествения дял, а правомерния от гледище на закрилата на капитала размер на едно плащане. Разликата е не само съществена, но и решаваща за осмислянето на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Защото тази разпоредба урежда два последователни и имащи различни преки цели „тестове“. Съответно, методите и целите на тези тестове са базисно различни.

37.1. Първата проверка, заложена в самата същност на по-общия институт на прекратяване на членството/участието в компания от затворен тип, се извършва към датата на това прекратяване и има за цел да се установи дали съдружникът изобщо има вземане спрямо дружеството и какъв е размерът на това вземане. Както вече обосновах в Част I на изследването, този тест се извършва чрез установяването на справедливата стойност на имущественото участие на съдружника. При събирателното дружество и при новата форма на дружествата с променлив капитал, горната проверка изчерпва темата и дава окончателния модел на ликвидацията на имуществените последици от прекратяване на членството/участието – доколкото този модел не е модифициран от правомерни клаузи в дружествения договор. Тази първа стъпка в процеса на ликвидация на имуществените последици би била достатъчна и при ООД, ако още преди балансовата дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ има яснота или консенсус, че релевантната (справедливата) стойност на дружествения дял е нулева и че дружеството не дължи плащане към прекратилия участието си съдружник или към неговите наследници.

37.2. При имащото стабилен капитал ООД обаче горната базисна проверка по правило не е достатъчна, защото отчита само „вътрешните“ отношения между прекратилия участието си съдружник и емитента, но не и интересите на дружествените кредитори и базисните функции на капитала. За да бъде „удържано“ ООД в гравитационното поле на своя стабилен капитал, се налага втори, вече балансов тест, който да даде отговор на въпроса каква част от оценката на дружествения дял дружеството може да изплати, без да накърни покритието на своя капитал и съответно, без да застраши интересите на кредиторите си.

37.3. Първият „тест“ (на справедливата стойност на дружествения дял) на пръв поглед е уреден от закона само тацитно – чрез самата същност на ООД и на институтите на прекратяването на участието и на дружествения дял. Позволих си уточнението „на пръв поглед“, защото чл. 125, ал. 3 ТЗ експлицитно постановява, че юридическият факт на прекратяване на участието поражда или може да породи имуществени последици – които съответно следва и да бъдат уредени. Именно горната същност не позволява тълкуване, според което съдружникът няма да получи справедливата (действителна и пълна) стойност на своя дружествен дял. Вторият „тест“ е уреден от закона изрично –  не само и не толкова, защото тълкувателят не би могъл и сам да се сети за него (та нали ООД е капиталово дружество!), а защото е както важен, така и специфичен за ООД, като в допълнение на това изисква и определена фина законодателна настройка[11].

38. Изводът от горното изложение е, че разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ не е някаква нормативна и етична аномалия, а пряк и неизбежен плод на самата класическа капиталова същност на ООД. Релевантната (справедлива) оценка на дружествения дял може да бъде милиони. Тя обаче отразява само „вътрешните“ отношения между един капиталов инвеститор и емитента и не може да бъде гарантирано релевантна от перспективата на капиталовата същност на ООД, на легитимните интереси на кредиторите (настоящи и бъдещи[12]) и размера на платимата към съдружника сума.

38.1. Както при ликвидацията тези кредитори трябва да бъдат удовлетворени, за да възникне изобщо правото на ликвидационен дял, така и при „частната“ ликвидация по чл. 125 ТЗ капиталът трябва да бъде покрит, преди прекратилият участието си съдружник да получи каквото и да било корпоративно плащане, а това плащане не може да подкопава капитала.

38.2. Ако не се „вторачваме“ в чл. 125, ал. 3 ТЗ сякаш тази разпоредба е херметизирана и уникална вселена, а – бидейки юристи – я осмислим като проявление на същността на ООД и в нейната систематическа връзка с други относими институти, лесно ще забележим не само идейната симетрия с модела на ликвидационния дял, но и с този на намаляването на капитала. Доколкото ефективното намаляване на капитала по дефиниция се извършва с цел съдружниците да получат определено плащане, общата логика на защитата на дружествените кредитори при намаляване на капитала не би могла да не е приложима и за плащанията, представляващи пряка последица от прекратяването на участието по чл. 125 ТЗ.

38.3. Горната истина става очевидна при систематическото тълкуване на чл. 125, ал. 3 ТЗ с чл. 149, ал. 3, т. 2 и особено, с чл. 153 ТЗ. От тази – изцяло нова за съвременната ни правна наука, но същевременно, семпла и безкрайно логична перспектива[13] – е видно, че докато в случаите на ефективно намаляване на капитала гаранциите за интересите на дружествените кредитори се осигуряват от чл. 153 ТЗ, то в случаите на прекратяване на участието, което не е съчетано с намаляване на капитала, тези гаранции се предоставят от чл. 125, ал. 3 ТЗ – по модел, който е изключително сходен[14]. От гледище на темата на настоящото изследване, същностната разлика между двата модела на защита на кредиторите е в това, че докато плащанията към съдружниците при намаляване на капитала изискват предварително обезпечаване или удовлетворяване на несъгласните с това намаляване кредитори, то в случаите по чл. 125, ал. 3 ТЗ „обезпечението“ се осигурява чрез самия балансов тест. Защото именно той ще покаже дали и колко дружеството може правомерно да плати на прекратилия участието си съдружник без да застрашава интересите на своите (не само настоящи, но и бъдещи) кредитори[15].

38.4. От горния систематически анализ се налага смущаващият извод, че вече повече от тридесет години почти никой не е разбрал същността на ООД и нейните базисни проявления – каквото е преди всичко капиталовият му характер. Защото, ако тази същност бъде разбрана, това би довело не само до правилното осмисляне на чл. 125, ал. 3 ТЗ, но и до идентифицирането на един по-общ и следващ от тази същност модел, последователно и безкомпромисно заложен в цяла система от легални разпоредби – в чл. 125, ал. 3, чл. 133, чл. 149, ал. 3, т. 2, чл. 153 и чл. 271 ТЗ. Според този модел съдружникът не може да получи основано на дружествения му дял корпоративно плащане, ако с това биха били накърнени интересите на дружествените кредитори от закрила на капитала, а в хипотезите на ликвидация – от удовлетворяване на вземанията им.[16]

38.5. Ето защо при всички посочени по-горе разпоредби законът урежда императивен и своеобразен „тест“, на който и съдружникът, и дружеството трябва да се подчинят. В случаите по чл. 125, ал. 3 ТЗ и при правото на дивидент тестът е балансов. В хипотезите на ефективно намаляване на капитала той се изразява в „проверката“ на позицията на кредиторите по отношение на това намаляване (чл. 150, ал. 2 и чл. 152, ал. 2 ТЗ) и в императивната забрана по чл. 153 ТЗ. При ликвидацията тестът се изразява в самия механизъм на възникване на правото на ликвидационен дял – изискващ предварителното удовлетворяване на дружествените кредитори. Фактът, че горните истини, макар и известни на тълкувателите на ООД, не са осмислени в цялостна и интегрирана система, позволяваща откриването на по-общ и осветяващ и смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ модел, е поредният пример за опустошителните вреди от правната казуистика и от липсата на системен подход в съвременното юридическо мислене.

39. За да не бъда прибързано обвинен в „тълкувателно фантазиране“, ще припомня, че ТЗ не е сътворен в условията на „херметическа медитация“, а е компилиран от различни и доказали се сравнителноправни източници. В Германия тълкувателният модел, който защитавам тук, е несъмнен до степен на ноторност[17] и е пряко основан на чл. 30, ал. 1 от GmbH, посветен на общата закрила на капитала на ООД[18]. Той е изрично уреден и в множество други европейски законодателства. Ще дам като примери само Белгия, Италия, Испания, Португалия и Швейцария. Ако си припомним, че според мотивите към законопроекта за ТЗ при изготвянето му са ползвани законодателствата на „Германия…Испания, Швейцария и други развити западни държави“, с лекота ще видим, че чл. 125, ал. 3 ТЗ не е плод на нарцистична творческа инвенция, а на осъзната правна и цивилизационна рецепция. Типичният български тълкувател обаче предпочита да „разяснява“ ТЗ без да си направи труда да изследва неговата история и сравнителноправни валенции. Надявам се, че настоящото изследване (както и предходните ми публикации по чл. 125 ТЗ) демонстрират опустошителните вреди от подобен „тълкувателен мързел“, а бих добавил (без извинения) – и „научна“ арогантност.

39.1. Горният цивилизован и единствено възможен в правова държава модел на чл. 125, ал. 3 ТЗ е сполучливо отразен в чл. 5:154 (§1, т. 5) от белгийския Кодекс за дружествата и асоциациите от 2019 г., поради което ще си позволя да го цитирам: „…освен ако дружественият договор не предвижда друго, размерът на компенсацията за дружествения дял на оттеглящия се съдружник е равен на размера на вноската, платена за придобиването на този дял, за която съдружникът все още не е получил плащане, при условие, че не се надвишава размерът на нетната стойност на активите, припадащи се на основния дял, както е посочено в последния одобрен годишен счетоводен отчет“ (подч. мое).

39.2. Видно от горния цитат, смесването между „вноската“ и „дружествения дял“ явно не е характерно само за ТЗ (чл. 126, ал. 2 ТЗ е добър пример за подобно смесване). По-важното обаче е, че 5:154 (§1, т. 5) от белгийския Кодекс за дружествата и асоциациите интегрира в една и съща разпоредба пълния (двуелементен) модел, по който всички съвременни законодателства регламентират имуществените последици от прекратяване на участието в ООД и специфичния за тази дружествена форма (капиталов) способ за лимитирането на тяхното уреждане (а не „възникване“). Единственият – формален, а не същностен – „грях“ на чл. 125, ал. 3 ТЗ е, че подчертава експлицитно само втория (балансов) тест, надявайки се, че тълкувателят знае що е това „търговско дружество“, „дружествен дял“, „право на собственост“, „капитал“, „справедливост“ и „правова държава“. Именно тук обаче високите стандарти на авторите на ТЗ[19] са надценили неговите бъдещи тълкуватели – защото последните не са изградили правното си мислене нито в правова държава, нито в контекста на такава, която „помни“ и знае що е това търговско право[20]. Тези, исторически обусловени, „синила от бича“ българското правно мислене все още носи – и вероятно ще носи още десетилетия. Една от целите на моите усилия през изминалата една година е да алармирам правната общност и най-вече ВКС и онази част от правната доктрина, която не е изпаднала в зимен сън, за ужасяващите мащаби на бедствието, родено от горните исторически фактори – докато все още имаме време да овладеем вредите и да се спасим от пълно самоунищожение.

 39.3. В светлината на горното изложение би могло да се каже, че членът на ООД има специфичното качество на „съдружник-кредитор“ или на „съдружник, притежаващ корпоративно вземане спрямо ООД“ и реализиращ едно конкретно притезание от съдържанието на членственото си правоотношение. Доколкото има парично вземане, той може да бъде видян и като „кредитор“ – както е и при едно вече възникнало право на дивидент. Той обаче не е и не би могъл да бъде „дружествен кредитор“ („кредитор на дружеството“) по смисъла на чл. 150 – чл. 153 и чл. 271 ТЗ, защото си остава съдружник – до пълното уреждане на имуществените последици от прекратяване на участието му, съответно, до заличаването на ООД с ликвидация[21];

39.4. В този смисъл, истинската цел на чл. 125, ал. 3 ТЗ не е да бъде оценен дружественият дял. Този въпрос е „вътрешен“ за ООД и съдружниците (чл. 115, т. 8 ТЗ) и именно поради това може да бъде регулиран относително гъвкаво чрез дружествения договор – като бъдат уредени различни правомерни модели на релевантната оценка на прекратеното участие. Закрилата на стабилния капитал на ООД обаче касае публичен интерес и именно поради това е експлицитен предмет на чл. 125, ал. 3 ТЗ[22] и съответно, е неприложима както при събирателното дружество, така и при дружествата с променлив капитал.

40. Парадоксът е в това, че аз далеч не съм първият юрист, който осъзнава ключовата връзка на чл. 125, ал. 3 ТЗ с правилата за закрила на капитала на ООД. Тази връзка отдавна е забелязана както от доктрината, така и от съдебната практика (макар да е интерпретирана по коренно различни начини)[23]. Никой досега обаче не е забелязал, че чл. 125, ал. 3 ТЗ решава именно ключовия проблем, по който в доктрината има очевиден разнобой и който стои в основата на последователното отричане от практиката на ВКС на справедливото (небалансово) остойностяване на дружествения дял. Горният фатален пропуск е плод било на пренасянето на общия и фундаментален въпрос за закрилата на капитала на ООД на частната почва на чл. 125, ал. 2 ТЗ[24], било на невъзможността да бъдат диференцирани двете ключови теми, които са предмет на чл. 125, ал. 3 ТЗ – релевантната оценка на дружествения дял, от една страна, и закрилата на капитала на ООД, от друга. Резултатът от горните правнологически грешки е, че бранейки капиталовата същност на ООД, част от правната доктрина[25] практически отрича потестативния характер на правото по чл. 125, ал. 2 ТЗ или настоява на тезата за „автоматично намаляване на капитала“[26], а друга (наред с ВКС) – отново защитавайки покритието на капитала – категорично отрича правото на прекратилия участието си съдружник на справедлива оценка на дружествения му дял. Крайният и общ резултат е, че в името на един институт (закрилата на капитала) биват цялостно пожертвани други два – самият институт на прекратяване на участието (редуциран до „заветната“ цел на получаването на балансовата стойност по чл. 125, ал. 3 ТЗ), както и самият потестативен характер на правото на оттегляне с предизвестие (сведено до „негарантирана правна възможност“). Подобна „братоубийствена“ война между интегрираните в чл. 125 ТЗ системно свързани институти обаче не е нужна, защото именно най-неразбраната от доктрината и практиката негова алинея (ал. 3) обективира и „мирния договор“, балансиращ по разумен и справедлив начин „интересите“ и целите на всеки от тези институти.

40.1. Общите корени на горните тълкувателни грешки са няколко и са здраво преплетени. Първият корен е базисното невнимание към буквата на закона, която ясно разграничава пораждането на имуществените последици от прекратяване на участието от тяхното уреждане – като същевременно ги диференцира и темпорално. Наред с това тази буква диференцира института на прекратяване на участието от този на прякото прекратяване на членството – не само чрез последователната терминология на „участието“, но и чрез привличането на счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Защото по общо правило счетоводството на дружеството е релевантно преди всичко в отношенията между него и неговите актуални членове (чл. 133, чл. 137, ал. 1, т. 3 и чл. 270 ТЗ). Втората причина е плод на хроничното смесване на членството и дружествения дял и системното неглижиране на втория – от което пряко следва и тезата за „автоматично прекратяване на членството“ и невъзможността да се види комплексният и темпорално „разтеглен“ процес на прекратяване на участието в ООД и съответно, съхраняването на членството в преходния период до уреждането на имуществените последици. Третият корен на горните заблуди е казуистичното правно мислене, което – поради неизбежно тесния си хоризонт – не може да осмисли чл. 125, ал. 3 ТЗ в интегралната му генетична и функционална връзка с институтите на принудителната ликвидация, намаляването на капитала и транслативните сделки – дефинитивно изискващи обаче наличието на членство.

40.2. Защото не е достатъчно да забележим, че правото по чл. 125, ал. 3 ТЗ е сходно с това на ликвидационния дял. Трябва да продължим и по-нататък и да си поставим и въпроса „Как съдружникът ще реализира легитимния си интерес на капиталов инвеститор, ако счетоводният баланс покаже, че дружеството не може правомерно да изплати пълната справедлива стойност на дружествения дял?“. Отговорът на този въпрос е именно в горните три „резервни гуми“, без които чл. 125 ТЗ изобщо не може да функционира в хипотезите на капиталови ограничения за монетизиране на дружествения дял. Тези институти обаче са приложими само в отношенията със съдружници и следователно, са дефинитивно недостъпни за тълкуватели, виждащи в чл. 125 ТЗ „автоматично прекратяване на членството“[27].

40.3. Парадоксално е също така, че тълкувателите на чл. 125, ал. 3 ТЗ не виждат сам по себе си информативния факт, че счетоводният баланс не дава никаква реална оценка на бизнеса на ООД и на дружествения дял, а показва единствено балансовата стойност на активите и пасивите и съответно,дали дружеството разполага с нетни балансови активи, покриващи вписания капитал. Именно тази феноменология на счетоводния баланс обаче би трябвало да подскаже, че неговата функция не е „оценителска“, а „гаранционна“ – каквато е изобщо и функцията на капитала. Подмяната на тази логика на закона и изобщо, на капиталовото ООД, с „апокрифното евангелие“ на балансовата оценка би трябвало да ужаси всеки „правоверен“ юрист – т. е. юрист, практикуващ в правова държава. При все това, най-новите монографични съчинения в материята проповядват именно тази балансова оценка и се опитват да ни убедят в рисковете от справедливата такава[28]. Ако на този фон съобразим и факта, че, за разлика от Германия[29], българското ООД се учредява с минимален капитал от два лева, лесно можем да видим и опустошителните вреди от тълкуването, което критикувам. Защото, символичният капитал на дружеството би позволил изплащането на пълната релевантна (справедлива) стойност на дружествения дял. При критикуваното от мен разбиране обаче заложената в закона функция на счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ (сама по себе си – минирана и обезсмислена от практическото взривяване на капиталовите основи на ООД след 2009 г.)[30] се превръща в мълниеносен екзекутор на конституционно защитеното право на дружествен дял – без вече да са налице основанията, които изначално са наложили регламентирането на сложния баланс между справедливата оценка на този дял, от една страна, и уредените в чл. 125, ал. 3 ТЗ капиталови ограничения за нейното изплащане, от друга.

41. Последният въпрос, който следва да бъде разрешен по разглежданата ключова тема е с какво следва да бъде съпоставена справедливата стойност на дружествения дял на прекратилия участието си съдружник, за да се прецени какъв е размерът на допустимото от гледище на чл. 125, ал. 3 ТЗ и закрилата на капитала плащане от страна на дружеството.

41.1. Намирам, че цитираната в т. 39.1 разпоредба на чл. 154 (§1, т. 5) от белгийския Кодекс за дружествата и асоциациите от 2019 г. дава единствения логичен и съответстващ на същността и целите на разглеждания институт отговор на горния въпрос. Този отговор е следният:

1) Релевантната оценка на дружествения дял се съпоставя с размера на нетната стойност на активите, припадащи се на основния дял, а тази втора стойност се установява съгласно данните от счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ;

2) „Свободната“ за плащане от дружеството квота от релевантната оценка на дружествения дял се лимитира от размера на нетната стойност на активите, припадащи се на основния дял[31] – ако последната е по-ниска от стойността на дружествения дял;

3) Евентуалната горница от релевантната оценка на дружествения дял ООД не е овластено да плати, а съдружникът няма право да иска – освен след евентуално успешно намаляване на капитала и при спазване на чл. 153 ТЗ.

41.2. Позволих си да нарека горния отговор „единствения логичен и съответстващ на същността и целите на разглеждания институт“, защото описаният модел на дефиниране на допустимото плащане към прекратилия участието си съдружник съответства на общия модел, който абстрахирах в т. 38 по-горе и в частност, на „технологията“ на формирането на ликвидационния дял. Защото, както признава и ВКС, правото по чл. 125, ал. 3 ТЗ се родее именно с правото на ликвидационен дял – то е форма на една антиципирана и „частна“ ликвидация (не на дружеството, а на дружествения дял). Именно обаче защото не се ликвидира самото дружество, са налице и съответни различия в детайлите[32].

VIII. Съдържание на имуществените последици от прекратяване на участието в ООД и способи за уреждането им. Падеж на вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ

42. Горният интегрален анализ позволява извеждането на правилните изводи и по отношение на не по-малко важната тема за съдържанието на имуществените последици от прекратяване на участието в ООД.

42.1. На първо място следва да се посочи, че тези последици могат и изобщо да не възникнат. Ако една достоверна и легитимна оценка на дружествения дял покаже, че неговата справедлива стойност към релевантната дата е нулева, имуществени последици от прекратяване на участието в ООД изобщо не възникват, а членството се прекратява ipso iure[33].

42.2. В останалите хипотези обаче, за съдружника възниква парично вземане спрямо ООД. Размерът на това вземане е равен на релевантната стойност на дружествения дял към момента на прекратяването на участието, а в случаите на изключване на съдружник – към момента на заявлението за вписване на изключването (или на самото решение по чл. 126, ал. 3 ТЗ). При липсата на друга (правно валидна) уредба в дружествения договор тази релевантна стойност съвпада със справедливата стойност на дружествения дял – така, както същата е дефинирана от НСО и МСО[34].

42.3. В случаите по предходната точка, за прекратилия участието си съдружник може да възникне и второ парично вземане, имащо за предмет съответния дял от печалбата, формирана между датата на прекратяване на участието и тази на изгубването на членството. Горният извод е конституционно, правнологически и етично неизбежен по същите съображения, които налагат оценката на дружествения дял да бъде извършена по справедливата му стойност, както и поради ключовия факт, че оценката на дружествения дял – бидейки извършена към момента на прекратяването на участието – не отразява евентуалните последващи позитивни промени в нетните активи на дружеството, дължащи се на формирането на печалба.

42.4. Съгласно принципните разпоредби на чл. 123, чл. 127, чл. 260е и чл. 260к ТЗ дяловият съдружник има право да участва в разпределението на печалбата, както и право на дружествен дял. Тези две права са фундаментални за търговските дружества. След като съдружниците имат право на дружествен и на ликвидационен дял, както и на дял от печалбата, то е и очевидно, че при прекратяване на тяхното участие тези две права ще бъдат конкретизирани до съответни парични вземания. Именно поради тази очевидност, експлицитната уредба на разглежданите две права в чл. 125, ал. 3 и чл. 260м, ал. 3 ТЗ може и да е желателна, но в никакъв случай не е „императивно“ необходима от гледище на законодателната техника и на правното мислене. Защото, ако тълкувателят не може да се сети и сам за горните правни последици, това вероятно означава, че той не разбира нито същността на търговското дружество, нито смисъла и логическите консеквенции на принципните разпоредби на чл. 123, чл. 127, чл. 260е и чл. 260к ТЗ[35]. Разбира се, за разлика от вземането по чл. 125, ал. 3 и чл. 260м, ал. 3 ТЗ, правото на дял от печалбата е условно и зависи от формирането на такава.43. Въпросът с изискуемостта на вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ не се решава еднозначно в правната доктрина[36]. Намирам, че изискуемостта на това вземане не следва да бъде определяна според чл. 69, ал. 1 ЗЗД  („веднага“), а по правилата за срочните задължения. Този извод намира опора в историята на законопроекта за ТЗ (виж Част I, т. 20), в замяната на темпоралния израз „след приемането на годишния счетоводен отчет“ със сегашния „въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването“, както и във факта, че вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ възниква в момента на прекратяването на участието, а не на изготвянето на счетоводния баланс. По изложените съображения приемам, че вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ по правило става изискуемо в деня следващ релевантната балансова дата, както и че дружеството изпада в забава след изтичането на този ден (чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД).

43.1. Отклонение от горния принцип (по отношение обаче само на забавата) може да бъде обосновано в случаите, при които датата на прекратяване на участието е прекалено близка до балансовата дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ, поради което периодът помежду им е обективно недостатъчен за изготвянето на оценка на дружествения дял.

43.2. Изключение е налице и в случаите по следващата точка от изложението.

44. Ако обаче балансовият тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ покаже, че дружеството не може да изплати пълната релевантна стойност на дружествения дял поради режима на закрила на капитала си, горните правила ще се приложат само частично – за съответната квота от вземането, която дружеството може правомерно да плати. За останалата („блокирана“ от капитала) част, вземането няма да бъде нито изискуемо, нито изпълняемо. Разбира се, резултатът от „теста“ по чл. 125, ал. 3 ТЗ може да блокира плащането към съдружника дори и изцяло. И в двете горни хипотези прекратилият участието си съдружник е изправен пред един избор – да инициира принудителна ликвидация на дружеството, ако разполага с легитимация и основание за това (виж Раздел IХ по-долу) или да се споразумее с останалите съдружници за алтернативно уреждане на отношенията – било чрез намаляване на капитала, било чрез транслативна сделка с друг съдружник или с трето лице. В случай, че неговото вземане не е изцяло блокирано от балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ, съдружникът би могъл да предяви и осъдителен иск за съответната изискуема част.

45. В горните хипотези дружеството не е длъжно да намали капитала си или да номинира купувач на дружествения дял. В редица случаи обаче то би имало интерес да направи това, за да избегне принудителната си ликвидация. Дружеството може да се освободи от паричния си дълг и ако номинира купувач, който е готов да изкупи дружествения дял на прекратилия участието си съдружник по неговата релевантна стойност[37].

46. Горното изложение демонстрира елегантния и балансиран начин, по който не само развитите европейски законодателства, но и българското право осигуряват една ефективна, гъвкава и справедлива регулация – зачитайки едновременно широка палитра от легитимни и противоречиви интереси.

46.1. Интересите на прекратилия участието си съдружник са защитени както от интегрираното в самите основи на института съхраняване на неговото членство (със съответните защитни средства по чл. 71 и чл. 74 ТЗ)[38], така и от справедливата оценка на дружествения му дял, от допълнителното му вземане за дял от печалбата и от активната опция да инициира принудителна ликвидация на дружеството, ако балансовият тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ не позволява пълното удовлетворяване на вземането му. В допълнение, в случаите на увеличаване на нетните активи на ООД, негативният резултат от балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ би следвало да може да бъде преодолян чрез неговото актуализиране.

46.2. Интересите на останалите съдружници също са разумно защитени, защото те разполагат не само с опцията да намалят капитала, но и с тази да осигурят изкупуването на дружествения дял – сами или чрез трето лице. Най-сетне, защитени са и интересите на дружествените кредитори, защото съдружникът не може да получи плащане, имащо за последица накърняване на покритието на капитала.

46.3. Отново ще си позволя да посоча, че горните истини принадлежат на друга правна и цивилизационна вселена – в сравнение с безправните практически и етични резултати, до които води критикуваното от мен „тълкуване“ на чл. 125 ТЗ. Защото, макар това тълкуване да претендира за научна или юриспрудентна стойност, то няма дори бегла валенция с действителния смисъл на закона, с традициите на българското търговско право, с утвърдените от повече от век сравнителноправни стандарти в разглежданата материя и не на последно място – с Конституцията.

IX. Последици при невъзможност за изплащане на релевантната справедлива стойност на дружествения дял

47. На пръв поглед предложеният по-горе тълкувателен модел не решава изцяло практическите и етичните проблеми, поставени от чл. 125 ТЗ. Защото изглежда, че прекратилият участието си съдружник няма особена полза от това, че релевантната справедлива оценка на дружествения му дял е висока, ако паралелно с това дружеството разполага с опцията да структурира бизнес операциите и счетоводството си по такъв начин, че да бламира правото на съдружника през „задната врата“ на капиталовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ.

47.1. Това обаче е само привидно така. Защото, както обосновах и в статията ми „Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от ТЗ“ (Част II, т. 37) и по модел, който е напълно идентичен на този по чл. 517, ал. 3 ГПК, невъзможността за цялостно уреждане на имуществените последици, в съчетание със съхраненото членство на неудовлетворения съдружник, оставя принципно открит пътя към принудителната ликвидация на дружеството по чл. 155, т. 1 ТЗ.  В допълнение, в случаите на оттегляне на съдружник поради важни причини, ще бъде преодоляно и изискването на горната разпоредба за минимално дялово участие на ищеца от над 1/5 от капитала.[39] Тази опция – интегрирана в самата „ликвидационна“ същност на института на прекратяване на участието – е достатъчен антистимул дружеството да хитрува с бизнес операциите и счетоводството си в краткия темпорален прозорец, отворен от чл. 125, ал. 3 ТЗ.

47.2. Ето защо, ако не иска да се „самоубие“, дружеството трябва или да не саботира правото на съдружника на справедливо удовлетворение, или (ако въпреки добросъвестността си се натъкне на капиталово ограничение по чл. 125, ал. 3 ТЗ) да номинира и мотивира трето лице или друг съдружник, който да изкупи дружествения дял на прекратилия участието си по неговата справедлива стойност, или в крайна сметка, да намали капитала си.

47.3. И двата горни сценария, макар и по различен път, водят до един и същи краен резултат – справедливото осребряване на капиталовата инвестиция на съдружника и оттук, постигането на крайната цел на уредения в чл. 125 ТЗ институт. Защото, дори капиталовият тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ да блокира „типичния“ начин за уреждане на имуществените последици, те все пак ще бъдат уредени – било чрез намаляване на капитала, било чрез транслативна сделка с номиниран от дружеството купувач. А ако не бъдат уредени и по тези алтернативни начини, това ще стане по общия път на ликвидацията – така, както се случва и в хипотезите по чл. 517 ГПК[40]. Същевременно, когато пътят към принудителна ликвидация на дружеството не е на разположение – поради липсата на изискваното от чл. 155, т. 1 ТЗ минимално дялово участие – законът все пак урежда хипотези, в които това изискване може да бъде преодоляно (при оттеглянето поради важни причини), а в останалите случаи – допуска (макар и само тацитно) актуализирането на балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ към момента на извършването на плащането или на разглеждането на осъдителния иск на прекратилия участието си съдружник.

48. Ако обаче „целта“ на чл. 125 ТЗ бъде видяна в „автоматичното прекратяване“ на членството, а не в справедливото монетизиране на една стопанска инвестиция – като по този начин бъде подменена и цялостната релевантна база на тълкуването – горните истини не могат да бъдат забелязани, а дружественият дял и неговата конституционно гарантирана защита стават лесна плячка на неоснователните „апетити“ на членството. Прекият резултат от горната подмяна – в ярък контраст с етичния, балансиран, интегриращ вътрешни гаранции за интересите на всички засегнати лица и заложен в същността на ООД и в закона модел – е, че критикуваното от мен разбиране разрушава цялата легална постройка на чл. 125 ТЗ. То предоставя цялата власт в ръцете на дружеството, което – развяло дрипавото знаме на „балансовата оценка по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ – може с лекота да бламира правото на прекратилия участието си съдружник да получи справедливата стойност на дружествения си дял. Ако към тези несправедливи и безправни практически ефекти добавим и факта, че според критикуваното от мен тълкуване прекратилият участието си съдружник „заменя“ расовият кон на своите членство и дружествен дял за проскубаната „балансова кокошка“, привиждана в чл. 125, ал. 3 ТЗ и за едно не само силно редуцирано (ако изобщо възникне), но и трудно събираемо вземане, тълкувателните резултати стават абсолютно непоносими за юрист, практикуващ в правова държава.

Х. Горчивата чаша на равносметката (и все пак – и упоритото стръкче на надеждата)

49. Мащабите на тридесетгодишното тълкувателно бедствие, което настоящото изследване адресира, са очевидни за всеки мислещ и достатъчно образован в материята на търговското право юрист. Поради това те вероятно не се нуждаят от „обобщаване“ и от формулирането на „изводи“. Тъй като проблемите, които осветлявам са гигантски и дълголетни и тъй като настоящият труд е плод на дълъг и поучителен и за самия мен път, аз все пак се поддадох на изкушението за една – безкрайно горчива и именно поради това, и може би неразумно дълга равносметка. Обемът на тази равносметка не позволява интегрирането ѝ в настоящата онлайн публикация. Читателите, които проявяват интерес, могат да се запознаят с пълния вариант на статията, до който Lex.bg любезно осигури достъп. Тук ще обобщя само най-същественото.

49.1. Единствената, при това, стопроцентова гаранция, която критикуваното от мен тълкуване дава е, че прекратилият участието си съдружник ще бъде стопански ограбен. Този съдружник ще бъде: 1) мълниеносно и необратимо лишен от членство и от всички свои защитни членствени права – вкл. от исковете по чл. 71, чл. 74, чл. 155, т. 1, а вече – и от този по чл. 260я, ал. 3, т. 1 ТЗ; 2) лишен от справедливата стойност на дружествения си дял – която, в непоносим контраст с чл. 4, чл. 17 и чл. 19, ал. 3 от Конституцията и със забраната за неоснователно обогатяване, ще бъде подарена на дружеството и на останалите негови членове; 3) лишен и от правото си на дял от печалбата за периода от прекратяването на участието до прекратяването на членството; 4) за „десерт“ след на горните горчиви плодове, на съдружника в ООД вероятно ще бъде поднесена и тезата, че балансовият тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ фиксира правното му положение за вечни времена и че дори след време нетните активи на дружеството да се увеличат в пъти и капиталът му да е свръхгарантиран, съдружникът ще следва да се примири със старата и неактуална счетоводна снимка по чл. 125, ал. 3 ТЗ и да я пази като надгробен паметник на угасналата си надежда, че живее в правова държава[41].

49.2. Съвременният български тълкувател – за пореден път – е подценил сложността на изследваните от него правни явления и не е успял да забележи, че и целият чл. 125 ТЗ, и неговата ал. 3 уреждат сложен, динамичен и многоелементен комплекс от взаимосвързани елементи. Вместо да види заложения в същността на института на прекратяване на участието в ООД усложнен модел (прекратително основание → имуществени последици → балансов тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ („проверка на покритието на капитала“) → уреждане на имуществените последици → прекратяване на членството), прибързаният съвременен тълкувател е редуцирал горния сложен комплекс до поносими за нивото на вниманието и задълбочеността му мащаби – до „автоматично прекратяване на членството“ и „балансова оценка на равностойността на дружествения дял“.

49.3. Въпреки че уреденият в чл. 125, ал. 3 ТЗ институт е интегрално и концептуално проявление на по-общия и характерен за класическите капиталови дружества модел на закрила на капитала и на интересите на кредиторите (отразен и в 133, чл. 149, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 153 и в чл. 271 ТЗ), никой от съвременните тълкуватели не е извел очевидните логически консеквенции на този модел и не е успял да види, че чл. 125, ал. 3 ТЗ отразява именно този модел, при това – по хармоничен и логически неизбежен начин. Резултатът от горния казуистичен подход отново е този, че книжното знание относно това що е „капиталово дружество“, така и не ражда правни плодове, а единствено системен тълкувателен брак, задръстил може би стотици доктринерни съчинения и хиляди съдебни решения. (Смирено ще призная, че този конкретен тълкувателен грях не бе спестен и на мен).

49.4. Резултатът от горната безмилостна „тълкувателна касапница“ е нашето настоящо „знание“ за уредения от чл. 125 ТЗ институт – чиято стойност, макар и акумулирана вече тридесет и три години, е нулева.

49.5. Този отрезвяващ резултат може да намери метафоричния си аналог в самия модел на тълкувателната подмяна, която коментирам. Защото, както заложената в основата на тази подмяна неистина има за последица (най-често) нулирането на справедливата стойност на капиталовата инвестиция на съдружника, така и тридесет и три годишната „инвестиция“ на българската доктрина и съдебна практика в сътворената от тях тълкувателна пирамида, се оказа безплодна и се изпарява все повече и повече – с всяка следваща стъпка по пътя на един безпристрастен и задълбочен тълкувателен „одит“.

49.6. Лично за мен горният отрезвяващ резултат е не само поучителен, но и справедлив, защото поднася на тълкувателите същата горчива чаша, която те, в продължение на десетилетия, прибързано (или може би – арогантно?) предлагаха на вечно онеправданите миноритарни съдружници – вместо да се погрижат за тях. Вземайки повод от горните библейски препратки, както и от „Христовата“ възраст на чл. 125 ТЗ и от нейната настояща мъчителна и публична смърт, ще си позволя да призова нашия съвременен „юридически Бог“ (ВКС) спешно да се погрижи за нейното тълкувателно възкресение. Защото, ако ВКС не направи това, историята ще му отреди незавидното място на Пилат Понтийски. Пожелавам също така на всички ни това (лично за мен – неизбежно)[42] възкресение да огрее със светлината си и нашите правни умове – защото ние, юристите, все пак имаме само това, но затова пък безценно, съкровище.

50. Първото писмо на Сенека към Луцилий започва с думите „Така прави, Луцилий: отвоювай се за себе си…“. Сходни са и моите думи и моето послание към онази част от правната общност, на която все още ѝ „пука“ за това дали живеем в правова държава или – с думите на покойния Кристиан Таков – „в унизително безправно вегетиране“. Защото няма друг, освен нас, който може да „отвоюва Правото за Правото“. Тази трудна, но достойна и жизнено важна борба според мен започва с честно зададения въпрос „докъде я докарахме“. Защото без поставянето на този въпрос и без неговия честен отговор промяна не е възможна – нито в живота, нито в Правото и психотерапията. Надявам се, че настоящият труд, както и предходната ми статия в Lex.bg дават достатъчно основания да си поставим горния въпрос и да потърсим неговия отговор. А коренът на „отговор“ и „отговорност“ е един и същ.

[1] Заемам първата част на мотото на настоящата Част втора на изследването от германската съдебна практика и по-конкретно, от решение на Висшия окръжен съд на Кьолн (Oberlandesgericht Köln, 19 U 108/96), постановено на 26.03.1999 г. по осъдителен иск на съдружник, напуснал ООД поради важни причини. Посоченото съдебно решение си струва да бъде внимателно прочетено – не само от гледище на изследваната в настоящата статия тема, но и като цивилизационен стандарт при писането на правораздавателни актове. Решението е достъпно на следния ел. адрес: http://www.justiz.nrw.de/nrwe/olgs/koeln/j1999/19_U_108_96urteil19990326.html.

[2] Автор на втората част на мотото е Върховният съд на Федерална република Германия (BGH Urt v 01.04.1953 – II ZR 235/52). Посоченото решение е кръстопътно за германската съдебна практика, защото с него за пръв път – след десетилетно отричане (макар и само „мимоходом“) – се признава институтът на оттеглянето на съдружник от ООД поради важни причини. Прекият предмет на решението е материята на изключването на съдружници, а относимостта на цитирания пасаж от него за изясняването на смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ ще стане ясна в хода на изложението.

[3] Тази истина – именно защото следва от същността на явленията – е предмет на спонтанен синхрон в законите, доктрината и съдебната практика на всички анализирани от мен европейски законодателства. Тя е изрично закрепена в чл. 2473 от италианския Codice Civile, в чл. 240, ал. 5  от португалския Кодекс за търговските дружества и в чл. 825 от Швейцарския облигационен кодекс. Тези три законодателства предвиждат, че в случаите на оттегляне на съдружник поради важни причини релевантната дата на оценката на дружествения дял е тази на волеизявлението за оттегляне. До същото разбиране, макар и при липсата на експлицитна правна уредба в GmbH, са достигнали и практиката и доктрината в Германия – виж изрично в този смисъл Kleindiek, D., в Lutter/Hommelhoff GmbH-Gesetz Kommentar, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2023), с. 896. Няма основание същият темпорален принцип (съвпадащ с датата на прекратяване на участието) да не бъде приложен и при всички останали прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ, с изключение на изключването на съдружници по чл. 126, ал. 3 ТЗ. По-общият и обединяващ тези прекратителни основания модел на прекратяването на участието е очевиден и е сполучливо изразен в чл. 5:156 от белгийския Кодекс за дружествата и асоциациите. Тази разпоредба предвижда, че „дружественият договор може да предвиди, че в случай на смърт, несъстоятелност, ликвидация или запрещение на съдружник, последният се счита за напуснал по силата на закона на тази дата.“ (подч. мое). Идейната и структурна близост на цитираната разпоредба с чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ е очарователна и разкрива хармоничен и вътрешно логичен смисъл, който съвременният български тълкувател отново е пропуснал.

[4] Виж по тази важна тема Част втора (т. 28 и т. 34) от статията ми „Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от Търговския закон“. В посочената статия обаче аз все още не бях достигнал до много по-зрелия тълкувателен модел, предложен в настоящото изследване, тъй като – повлиян от критикуваното от мен тълкуване на чл. 125, ал. 3 ТЗ – все още не бях готов да се еманципирам изцяло от него и от тезата, че тази разпоредба урежда балансова оценка на дружествения дял. Именно задържането на вниманието ми върху темпоралното разминаване между датата на прекратяване на участието, от една страна, и тази на счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ, от друга обаче ме доведе по естествен път и до изводите на настоящия труд – които се оказаха потвърдени и от множество систематични, исторически и сравнителноправни аргументи .

[5] Според първата посочена разпоредба, ако наследниците на починал съдружник не желаят да встъпят в дружеството, то „им изплаща стойността на дружествения дял на наследодателя към момента на неговата смърт“, а според втората „дружеството изплаща на съдружника стойността на дружествения му дял към момента на прекратяването, освен ако е уговорено друго в дружествения договор.“. Не могат да бъдат открити разумни аргументи, защо при един и същи тип (дялови и капиталови) търговски дружества законът би заложил съвършено различни модели на релевантната дата на оценката. Както вече неколкократно подчертах, институтите на прекратяване на членството и на участието са общи за затворените дружествени форми и почиват на интегрални и следващи от същността им принципи – които никой разумен законодател не би подменил произволно и без достатъчно сериозно основание.

[6] По не по-малко горещата тема за подмяната на действителния смисъл на чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ в практиката на ВКС виж Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст (2024), с. 412 – 501. Изписаните от мен почти сто страници по тази ключова за ООД тема би трябвало да са достатъчни за отрезвяването на ВКС и за ревизирането на тълкувателните му тези – стига да бъдат безпристрастно прочетени и осмислени.

[7] Kleindiek, D., цит. съч., с. 890. В Германия се приема, че релевантната дата на оценката на дружествения дял е датата на корпоративното решение за изключване, а ако то е било оспорено и поради това се извършва по исков ред – датата на исковата молба на дружеството. Това положение е стабилно утвърдено и от съдебната практика. Мотивирайки горната дата на оценката на дружествения дял на изключения съдружник, Върховният съд на Федерална република Германия посочва следното: „Това [разбиране] прави изчисляването на компенсацията за дружествения дял независима от случайния момент на влизането в сила на съдебното решение за изключването; по този начин ответникът [изключеният съдружник] бива лишен от стимул да протака процеса, но същевременно е и предпазен от риска да понесе ефектите от неблагоприятни промени в имуществото на дружеството, върху които няма никакъв или има твърде малък контрол“ (Решение от 01.04.1953г. по дело II ZR 235/52). Обръщам внимание не само на синхрона между горната убедителна логика и чл. 107, ал. 1 от стария ни Търговски закон, но и на важния за тълкуването на чл. 140, ал. 4 ТЗ факт, че в Германия (при наличието на правен спор относно съществуването на важни причини) изключването настъпва по силата на съдебно решение – какъвто е моделът и у нас при персоналните дружества. Както вече съм подчертавал на други места, чл. 140, ал. 4 ТЗ трябва да се интерпретира в този концептуален, исторически, систематичен и сравнителноправен контекст – който не позволява тълкувателното му бламиране чрез правно неудържимата теза на т. 2 от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС и на предхождащата го каузална практика, според която „с приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник, последният се лишава от членство в дружеството и произтичащите от това права по чл. 123 ТЗ“. Подобна мигновена „екзекуция“ на членството при изключване на съдружник не е възможна в правова държава – дори изключеният да я възприеме без оспорване. De lege lata при ООД е нужно конститутивно вписване в ТРРЮЛНЦ, а при персоналните дружества – влязло в сила конститутивно съдебно решение.

[8] Тъй като, въпреки „безпощадния“ ми стил, претендирам да съм обективен, и в „защита“ на апологетите на тезата, която критикувам, бих добавил, че според мен „технологията“ на погрешните интерпретации на чл. 125, ал. 3 ТЗ е още по-дълбока и отново има корените си в особеностите на езика, а и на човешкото несъзнавано. Защото имуществените отношения, породени от участието в ООД и от неговото прекратяване, на практика се „уреждат“ чрез пораждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ – които от своя страна се дефинират от справедливата стойност на дружествения дял, но същевременно се „уреждат“ (т. е., изпълняват – изцяло или частично) „въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването“. Тези „асоциативни“ конотации на привидно безопасната думичка „уреждат“ обаче са се превърнали в своеобразна паяжина, чийто коварен капан не е успял да избегне никой от тълкувателите на чл. 125, ал. 3 ТЗ – сред които поставям и себе си.

[9] Достатъчно за тази цел би било поемането и осчетоводяването на абстрактно менителнично задължение на голяма стойност или гарантирането на чужд дълг чрез поемането на солидарна отговорност. Излишно е да уточнявам, че след като „релевантната“ балансова дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ отмине, менителничната ценна книга може да отиде в кошчето, а гаранционната отговорност – отменена „по взаимно съгласие“. Оттеглилият се миноритарен съдружник обаче отново ще бъде измамен. Същият мошенически модел, макар и в по-тесни рамки, може да бъде приложен и при всяко от останалите прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ – ако се приеме, че релевантната дата на оценката следва тази на прекратяването на участието.

[10] За аргументирането на тази ключова за разбирането на чл. 125 ТЗ теза виж Стефанов, С., „Институтът на прекратяване на участието в дружество с ограничена отговорност по смисъла на чл. 125 от ТЗ“. Двете части на статията са публикувани от Lex.bg тук и тук.

[11] Има незаобиколима причина чл. 125 ТЗ да ни „каже“ онова, което, от една страна е специфично само за ООД, а от друга, не е императивно „фиксирано“ от същността и логиката на тази дружествена форма –  поради което е и опасно да бъде „делегирано“ на досетливостта на тълкувателя. Защото, дори този тълкувател да е достатъчно задълбочен, за да знае не само дефиницията за „капиталово търговско дружество“, но и да прилага последователно нейните консеквенции, едва ли би отгатнал каква е волята на законодателя по отношение на важния въпрос към коя дата и въз основа на какъв конкретен счетоводен баланс (междинен или годишен, заварен или бъдещ, приет или неприет от съдружниците) следва да бъде извършена ключовата и неизбежна при ООД проверка, наложена от правилата за закрила на капитала му. А именно по този въпрос – за разлика от въпроса за модела на оценката на дружествения дял, – от една страна няма правно-логическа неизбежност, а от друга са налице както сравнителноправна пъстрота, така и колебания на самия законодател от 1991 г. (вж. т. 19 от Част I на изследването). Надявам се, че горното изложение обяснява не само какъв е действителният смисъл на чл. 125, ал. 3 ТЗ, но и защо е било важно тази разпоредба да бъде интегрирана в закона и материята да не бъде оставяна на съобразителността на тълкувателите.

[12] Вземанията на актуалните дружествени кредитори по дефиниция се отчитат от самата справедлива оценка на дружествения дял. Стабилният капитал на ООД обаче е призван да брани не само тези, но и бъдещите кредитори на дружеството – които имат „правото“ да очакват, че капиталът ще бъде покрит от нетните активи.

[13] И Герджиков, О. (Коментар на Търговския закон, Книга втора, С.: Алиена (1994), с. 410 – 412), и Григоров, Г. (цит. съч., с. 286 – 288) са осъзнали ключовите валенции на чл. 125 ТЗ със закрилата на капитала на ООД. Пропускът на проф. Герджиков да идентифицира общия институт на прекратяване на участието в ООД, както и осмислянето на явленията през погрешната перспектива на членството (а не на дружествения дял) обаче не му е позволил да види, че „капиталовият“ проблем, на чиято основа изгражда критичното си осмисляне на чл. 125, ал. 2 ТЗ, не е частен проблем на това прекратително основание, а обща и следваща от същността на ООД тема, релевантна за всички хипотези на прекратяване на участието. Проф. Григоров (цит. съч., с. 299) е стигнал по-близо до истината, осъзнавайки, че темата за закрилата на капитала на ООД е обща за всички прекратителни основания по чл. 125 ТЗ. Погрешното смесване на института на прекратяване на участието с този на прякото прекратяване на членството обаче не е позволило на посочените двама автори да видят, че чл. 125, ал. 3 ТЗ (както и самата същност на института на прекратяване на участието) решават – при това, по сравнителноправно утвърден начин – именно ключовия проблем, който обсъждат. Защото ако правилата за закрила на капитала не позволяват изплащането на пълната релевантна стойност на дружествения дял, прекратяването на участието няма изобщо да бъде финализирано. Ergo, няма да бъде прекратено и членството и съответно, няма да е налице вакантен (незаписан) основен дял. Сходни грешки в собственото ми правно мислене, както и дълбокото ми индоктриниране от погрешните наслоявания по тълкуването на чл. 125 ТЗ в съвременната правна книжнина и съдебна практика, дълго време не ми позволиха да видя истината, която защитавам в настоящия труд. От тази гледна точка моята полемика с проф. Григор Григоров в Глава осма (стр. 344 – 363) от книгата ми „Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове“ може да бъде видяна – от дистанцията на вече изминатия от мен допълнителен път – като полемика между двама „братя по оръжие“, които са били еднакво близо, но и еднакво далеч от истината за смисъла на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ. Приемам тази неизбежна цена на дългия ми път в осмислянето на чл. 125 ТЗ с усмивка на облекчение и с благодарност към един от малкото автори, които имаха смелостта да се усъмнят в утвърденото, но дълбоко погрешно тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ. От горната перспектива бих признал също така, че макар да не се отказвам от тълкуването на чл. 121, ал. 2 ТЗ защитено на стр. 351 – 356 от книгата ми, тази разпоредба е необходима, но не е достатъчна за интегралната и сигурна закрила на капитала на ООД и на интересите на неговите кредитори. Те имат право не само на гаранционната „вътрешна“ (спрямо дружеството) отговорност на съдружниците по чл. 121, ал. 2 ТЗ, но и на по-високия стандарт, осигурен от чл. 125, ал. 3, чл. 133 и чл. 153 ТЗ. Защото, макар косвено да се ползват от горната отговорност, кредиторите не разполагат с пряк иск спрямо съдружниците, а това създава процесуални компликации, които предварителната, обща и изнесена „пред скоби“ закрила, осигурена от балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ, очевидно се опитва да избегне.

[14] Институтът на намаляване на капитала по чл. 149, ал. 3, т. 2 ТЗ е интегрално свързан с този на прекратяването на участието не поради друго, а именно поради спецификата и целта на балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ и неговото различие със справедливата оценка на дружествения дял. Именно съотношението между резултатите от двата горни теста показва дали (и с колко) е нужно да бъде намален капиталът, за да може да бъде изплатена пълната релевантна стойност на дружествения дял. Този факт показва катастрофалните мащаби и последици от приравняването на института на прекратяване на участието с този на прекратяването на членството – защото именно в резултат на това приравняване (както и на фаталното идентифициране на дружествения дял с членството) дружественият дял по магически начин просто се „изпарява“ от ума на тълкувателя и от уредените от закона институти – с всички непоправими последици, които това бедствие причинява на цялата стройна и хармонична постройка на чл. 125 ТЗ.

[15] По аналогия на чл. 152, ал. 1 ТЗ и поради идентичната водеща цел на двата института следва да се приеме, че ако ООД извърши плащане към прекратилия участието си съдружник в противоречие с резултата от балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ, неговият управител ще „отговаря за причинените на кредиторите вреди до размера, до който те не са могли да се удовлетворят от дружеството“.

[16] Горният общ модел на закрила на капитала е регламентиран в чл. 30, ал. 1 GmbH, чието първо изречение предвижда, че „дружествените активи, които са нужни за покритието на регистрирания капитал не могат да служат за плащания към съдружниците“. Това общо правило, имащо за цел защитата на дружествените кредитори, е познато и на английското право, но е модифицирано и надградено чрез изискването не просто за балансов тест, а за извършването на предварителен тест за платежоспособността на дружеството. Виж по тези въпроси Gullifer, L./Payne, J., Corporate Finance Law, Third Edition, C.: Hart Publishing (2020), p. 178, 183, 191 – 192. Посочените автори подчертават (стр. 183 и 192), че „балансовите данни имат малка връзка с действителното финансово състояние на компанията“, както и че „тестът за наличието на нетни балансови активи, доколкото е свързан с историческите балансови данни, сам по себе си не предоставя полезна информация дали компанията следва да разпредели активи [към съдружниците]“. Следователно, английското право (според мен – с основание) е подозрително към балансовия тест дори, когато неговата функция е осигуряването само на закрилата на капитала и на дружествени кредитори. На този фон английски юрист не би си и помислил, че релевантната оценка на дружествения дял при прекратяване на участието на съдружник би могла да е балансова.

[17] Koh, A. K., Shareholder Protection in Close Corporations. Theory, Operation, and Application of Shareholder Withdrawal, C.: Cambridge University Press (2022), с. 119. Kleindiek, D., цит. съч., с. 898. Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2022), с. 1840. Ключовата тема за закрилата на капитала на ООД, която обсъждам в контекста на чл. 125, ал. 3 ТЗ, е подчертана още в един от най-важните „прецеденти“ в германската съдебна практика в материята на изключване и оттегляне на съдружници. (Виж вече цитираното в мотото по-горе решение на Върховния съд на Федерална република Германия от 01.04.1953г. по дело II ZR 235/52).

[18] У нас същият базисен за класическите капиталови дружества принцип може да бъде изведен от чл. 133, ал 1, чл. 138, ал. 3 и чл. 247а ТЗ.

[19] Тези автори (проф. Витали Таджер, проф. Живко Сталев, Кръстю Цончев и др.) са изградили основите на правното си мислене в периода преди Деветосептемврийския преврат и преди влизането в сила на Димитровската конституция от 1947г. Това вероятно обяснява огромната и зееща празнина в българския академичен живот и доктрина, оставена след тях. Въпреки претенцията си да остава оцеляваща „цитадела“ сред мравуняка от „юридически“ факултети, Софийският университет не може да запълни тази празнина – както доказват и последните ми публикации, включително настоящата. В този контекст съвременният „утвърден“ и „изяснен“ смисъл на чл. 125 ТЗ може символично да бъде видян и като един надгробен паметник – на истинското Право, на истинската Доктрина и на истинското Правораздаване.

[20] Протоколът от 27.03.1991г. от заседанието на Законодателната комисия на Великото народно събрание „пази“ показателните думи на д-р Мишо Вълчев, според които „…бих признал пред вас, че специалистите в областта на търговското право я ги има толкова, я ги няма…аз съм последният жив представител на катедрата „Търговско право“, която изпрати Търговския закон и сега доживях щастието аз да го въвеждам в живота“. Тези думи показват, че авторите на ТЗ са били достатъчно смирени, за да си дават сметка за ограниченията на реалността и за опустошителните последици от „официалната“ четиридесет и пет годишна „смърт“ на търговското право. Много бързо обаче почти всички започнаха да „разбират“ от търговско право и да го „изясняват“ в съчиненията си.

[21] Горната диференциация и „демаркационна линия“ са пряк плод на същността на търговското дружество, а при ООД – и на капиталовата му същност. Следователно, въпреки, че в предходната ми статия, при доказването на института на прекратяването на участието, поставих акцента върху легитимния интерес на съдружника от закрила на дружествения му дял, тезата ми намира още по-стабилна опора и в самата същност на търговското дружество и в частност, на последователно проведеното от закона разграничение между съдружниците и дружествените кредитори. Това разграничение е базисно и стои в основата на самата концепция за търговско дружество. Именно то обаче не позволява „въздигането“ на прекратилия участието си съдружник в дружествен кредитор, притежаващ изискуемо и изпълняемо вземане, чието удовлетворяване не само би заличило демаркационната линия помежду им, но и би увредило дружествените кредитори.

[22] Шиков, Г., Напускане на съдружник в ООД, С.: Сиела (2024), с. 318 – 333 разглежда подробно въпроса дали „нормата по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ е императивна или диспозитивна. Моето виждане е, че по-нататъшните грешки в анализа на посочения автор (както и в тези на почти всички от коментираните от него правни писатели и практика на ВКС) са пряк плод на самата формулировка на въпроса. Защото разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ „въплъщава“ не една, а поне четири правни норми, поради което въпросът за техния диспозитивен или императивен характер не може да има общ и недиференциран отговор. Тези правни норми следва да бъдат изведени чрез тълкуване и обхващат следните правила: 1) че прекратяването на участието има (или може да има) за последица възникването на парично вземане на съдружника спрямо ООД, представляващо релевантния еквивалент на неговия дружествен дял; 2) че при липсата на други правно валидни уговорки в дружествения договор размерът на това вземане съвпада със справедливата стойност на дружествения дял; 3) че релевантната стойност на дружествения дял се определя към момента на прекратяването на участието, а в случаите на изключване на съдружник – към момента на подаването на заявлението за вписване на изключването или на самото корпоративно решение по чл. 126, ал. 3 ТЗ; 4) че тази релевантна стойност не може да бъде изплатена от дружеството, ако това би имало за последица накърняване на покритието на неговия капитал. От горните правни норми диспозитивни са само втората и третата, защото останалите две формират самата основа на уредения в чл. 125, ал. 3 ТЗ институт и логическото съотношение между неговите елементи. Не споделям също така тезата на посочения автор (съвпадаща с тази на проф. Ангел Калайджиев – цит. съч., с. 437) за безусловно диспозитивен характер на правната уредба по отношение на момента, към който дружественият дял следва да бъде оценен. Очевидната темпорална и правна логика на чл. 125, ал. 3 ТЗ е балансовият тест да се „наложи“ върху един вече оценен по справедливата си стойност дружествен дял. Отстъплението от този модел преобръща логиката на закона на 180 градуса – поставяйки каруцата пред коня. Ето защо намирам, че съдружниците могат да дерогират заложената в закона релевантна дата на оценката на прекратеното участие само в много тесни темпорални граници – между датата на прекратяване на участието и датата на балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Противното би подкопало правнологическата и стопанска връзка между оценката на дружествения дял и счетоводния баланс. Няма пречка обаче в дружествения договор да се уговори различна дата на прекратяване на членството на прекратилия участието си съдружник – например, че то ще бъде прекратено в момента на изтичането на предизвестието по чл. 125, ал. 2 ТЗ, а не едва след уреждането на имуществените последици – виж в подобен смисъл Kleindiek, D., в Lutter/Hommelhoff GmbH-Gesetz Kommentar, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2023), с. 896. Подобно отклонение от закона не би подкопало същността на уредения в чл. 125, ал. 3 ТЗ институт, а е „вътрешна работа“, касаеща единствено членството на съдружника.

[23] Срв. например алтернативните тези на Герджиков, О., цит. съч., с. 410 – 412 и Григоров, Г., цит. съч., с. 286 – 287, от една страна и стандартното тълкуване на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ от доктрината и съдебната практика, от друга.

[24] Герджиков, О., цит. съч., с. 410 – 412 и Григоров, Г., цит. съч., с. 286 – 287.

[25] Герджиков, О., цит. съч., с. 410 – 412 и Григоров, Г., цит. съч., с. 286 – 287 и 318 – 319.

[26] Григоров, Г., цит. съч., с. 286 – 287 и 318 – 319.

[27] В тази връзка ще си позволя да цитирам част от мотивите на Решение № 64/09.06.2009г. по т. д. № 504/2008г. на ВКС, II т. о., за да илюстрирам по красноречив начин едно от главните послания на настоящото изследване. Според това съдебно решение (с докладчик Тодор Домузчиев) „При определяне на дружествения дял по пазарната му стойност в определени хипотези би могло да се стигне и до намаляване на имущественото покритие на капитала на дружеството при което последния ще се намали, а това би могло да стане, но по реда предвиден в чл. 149 от ТЗ“. На пръв поглед, мотивът изглежда почти коректен и частично съвпада с тезата на настоящото изследване. Той би бил изцяло правилен, ако мисълта на касационния състав започваше с израза „при изплащане на дружествения дял по пазарната му стойност“, а не с израза „при определяне“ (т.е., при оценка). Защо обаче цитираният мотив трябва да обосновава оценка на дружествения дял по балансова стойност – нали дружеството все пак може да реши да намали капитала си – пак ли по балансова стойност ще бъде компенсиран прекратилият участието си съдружник? А ако не иска или не може да намали капитала си, дружеството не би ли могло да номинира трето лице, което да закупи дружествения дял по неговата справедлива стойност? Тези очевидни опции са останали извън тесния хоризонт на горната касационна теза – вероятно поради изходната постановка за „автоматично прекратяване на членството“, която не позволява да се видят нито валенциите на чл. 125, ал. 3 ТЗ с други институти, нито важният факт, че поради надвисналия над главата му дамоклев меч на принудителната ликвидация, дружеството има интерес да уреди имуществените последици в техния пълен (справедлив) обем – така, както е и в случаите по чл. 517, ал. 3 ГПК. На съдебния състав обаче е било спестено осъзнаването, че „сметката“ за консумираната от него правно-логическа грешка отново е била платена от миноритарния съдружник – защото тази грешка (и досега) така и не е забелязана.

Още по-фрапиращ е заключителният и звучащ като социалистически лозунг мотив на горното съдебно решение. Според този мотив „Приетото от ВАС в обжалваното решение намира опора в закона /чл. 125 ал. ІІІ ТЗ/, тъй в него се посочва начина за определяне размера на дружествения дял на напусналия съдружник, а това не противоречи на принципите на справедливостта, тъй като справедливостта е въплътена в закона и това което е законно е и справедливо“ (подч. мое). Значи, всичко, което привиждаме в закона е по дефиниция „справедливо“, но не би ни хрумнало да използваме именно справедливостта като базов критерий, за да разберем какъв е неговият действителен смисъл! Честно казано, трудно ми е да повярвам, че уважаваната от мен, опитна и задълбочена г-жа Камелия Ефремова, е положила осъзнато подписа си под горните думи – което вероятно трябва да ни накара да се замислим по какъв начин съдиите-докладчици „презентират“ изготвените от тях проекти и дали те винаги се четат и осмислят внимателно от останалите членове на съдебния състав.

[28] Според Шиков, Г., цит. съч., с. 331 „…уговорката за определяне на дела на напусналия съдружник по пазарна стойност поражда множество неясноти и противоречия в практиката. Ако се приеме, че уговорката е действителна, то тогава понастоящем не съществуват правни гаранции за защита на интересите на напусналия съдружник, дружеството, неговите кредитори и останалите съдружници. Законът не предвижда изрична разпоредба, която да урежда правна защита на активния кредитор…срещу увреждащия го резултат от уговорката за изчисляване на дела по пазарна стойност“. Конфронтирайки горната теза, ще си позволя да отбележа, че чл. 125, ал. 3 ТЗ (по подобие на чл. 153 ТЗ) урежда именно гаранциите за защита на интересите на дружествените кредитори, но тези гаранции не се изразяват в ограбването на прекратилия участието си съдружник, а в забраната за извършването на едно плащане. Както вече посочих, това, които съдружникът не може да осребри поради защитната мрежа на чл. 125, ал. 3 ТЗ, може да бъде реализирано било по пътя на транслативните сделки (с номинирано от дружеството лице), било по този на принудителната ликвидация или на намаляването на капитала. Всяка от тези опции парира ограбването на съдружника, като същевременно защитава и кредиторите на ООД. Тези опции обаче изобщо не могат да бъдат видени, ако a priori сме приели, че чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ уреждат фактически състави на „автоматично“ прекратяване на членството, а чл. 125, ал. 3 ТЗ – модел на оценка на дружествения дял.

[29] Според чл. 5 (1) от GmbH минималният капитал на ООД е 25 000 евро. Новата разпоредба на чл. 5а от GmbH позволява отклонение от този модел, но същевременно урежда и съответни гаранции за дружествените кредитори. Такива гаранции у нас, de lege lata, няма.

[30] Калайджиев, А., цит. съч., с. 379 и Токушев, В., Дружеството с променлив капитал – революция в българското търговско право, С.: Търговско право, бр. 2/2023г., с. 8 с основание посочват, че драстичното намаляване на капиталовия праг за ООД на два лева обезсмисля функциите на капитала и правилата за неговото набиране и запазване.

[31] Уточнението „припадаща се на основния дял“ е важно, защото както при една ликвидация на ООД отделният съдружник не може да получи целия ликвидационен остатък, а следва да го подели с останалите съдружници, така и в случаите по чл. 125, ал. 3 ТЗ удовлетворяването на прекратилия участието си съдружник не може да „изяде“ пълната стойност на свободните от покритието на капитала нетни активи. Той може да получи само една стойностна квота от тези нетни активи – процентно съответстваща на основния му дял. Следователно, в обобщение би могло да се каже, че докато за целите на оценката релевантен е размерът на дружествения дял (който може и да не е пропорционален на основния), то за целите на счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ от значение е основният дял.

[32] Тези различия са следните: 1) За разлика от чл. 271 ТЗ, разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ не прилага като тест за закрила на интересите на кредиторите тяхното реално удовлетворяване, а капиталовия „лакмус“ на счетоводния баланс. Идеята на закона е, че ако задълженията на дружеството не надвишават стойността на капитала и че ако този капитал е покрит от нетните активи, то, при една ликвидация към датата на счетоводния баланс, кредиторите биха били изцяло удовлетворени и би останал ликвидационен остатък; 2) Тъй като в случаите по чл. 125, ал. 3 ТЗ няма реална ликвидация, а предмет на оценката е дружествен дял от функционираща компания, релевантната база за тази оценка е справедливата стойност на цялостния бизнес на дружеството, а не неговата ликвидационна стойност.

[33] Същият резултат би бил налице и при постигането на консенсус между съдружника и дружеството относно нулевата релевантна стойност на дружествения дял – а такъв консенсус би бил налице и при оценка, извършена според алтернативния модел, заложен в една валидна клауза от дружествения договор.

[34] В Част I на изследването вече изложих достатъчно аргументи защо тази стойност трябва да се основава на оценката на цялото дружество и да не включва нито отбиви за липса на ликвидност, нито отбиви или премии за липса на контрол, а да почива единствено на дяловото участие на прекратилия участието си съдружник в интегрално оценения бизнес на ООД.

[35] Чл. 97, ал. 2 ТЗ урежда разглежданото право експлицитно, вероятно защото – за разлика от режима на дяловите дружества – уредбата по Глава единадесета на ТЗ не съдържа обща уредба на правото на дял от печалбата и оставя тази материя на дружествения договор (чл. 78, т. 4 ТЗ). Поради изричната и обща уредба на това право при дяловите дружества обаче, специалната му регламентация в чл. 125, ал. 3 и чл. 260м, ал. 3 ТЗ е излишна.

[36] Калайджиев, А., цит. съч., с. 437 приема, че вземането „става изискуемо по общите правила“. Тезата на посочения автор по тълкуването на тези „общи правила“ (чл. 69 от ЗЗД) е изложена на с. 256 – 258 от друго негово съчинение (Облигационно право. Обща част, Четвърто издание, С.: Сиби, 2007), от което следва да заключим, че според проф. Калайджиев вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ става изискуемо „веднага, без да е необходима покана“, при спазване на общото изискване за добросъвестност. Григоров, Г., цит. съч., с. 321 приема, че вземането „е безсрочно и ООД следва да го удовлетвори в подходящ срок след получаване на покана за плащане по общите правила на ЗЗД“. За Балабанова, М., Дружествен дял в ООД, С.: Сиела (2021), с. 290 вземането „става изискуемо от момента на възникването му, а именно от прекратяване на членството“. Последната теза – съвпадаща с тази на т. 7.2. от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС – е несъвместима с чл. 125 ТЗ по поне две причини: 1) както доказах в предходната ми статия в Lex.bg („Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от Търговския закон“) и с изключение на хипотезите на смърт или заличаване на съдружник без ликвидация самото уреждане на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ е предпоставка за прекратяването на членството и 2) вземането не може да стане изискуемо нито преди релевантната дата за установяването на неговия размер (който, според критикуваното от мен разбиране, е плод на счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ), нито преди да бъде извършена проверка, дали ООД може правомерно да го удовлетвори (каквато е застъпената тук теза). Ако обаче заменим „прекратяване на членството“ с „прекратяване на участието“, тезата на Балабанова, М. би била коректна. Не бих споделил и тезата на Григоров, Г. за нуждата от покана за плащане, тъй като според мен тази покана е интегрирана в същността на самите прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ. Смисълът на целия институт на прекратяване на участието е именно в извършването на едно плащане.

[37] В този случай съдружникът няма основание да откаже предложената му сделка, защото чрез нея би получил пълната релевантна стойност на дружествения си дял – макар и чрез плащане от трето лице, а не от дружеството. В случай на неоправдан отказ отношенията да бъдат уредени по горния начин, съдружникът ще изпадне в mora creditoris.

[38] Виж Част II (т. 34.4. и т. 42) на статията ми „Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от ТЗ“, публикувана от Lex.bg тук.

[39] Разбирането, че в случаите на капиталови ограничения за изплащане на пълната релевантна стойност на дружествения дял оттеглящият се поради важни причини съдружник може да предяви иск за принудителна ликвидация на дружеството дори да не притежава изискваната от чл. 61, ал. 2 GmbH 1/10 от капитала, е безспорно в Германия – вж. в този смисъл Kleindiek, D., в Lutter/Hommelhoff GmbH-Gesetz Kommentar, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2023), с. 898. Същото е и становището на Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2022), с. 1840. Моето разбиране е, че у нас същото разрешение може да бъде тълкувателно изведено по аналогия от чл. 517, ал. 3 ГПК. Тази разпоредба не разграничава конкретните причини, поради които дружеството не изплаща релевантната стойност на запорирания дружествен дял. Съответно, тази причина може да се изразява и в наличието на капиталово ограничение, установено при балансовия тест по чл. 125, ал. 3 ТЗ. След като в тези хипотези пред взискателя е открит пътят за принудителна ликвидация (независимо от дяловото участие на неговия длъжник), то същата опция следва да е на разположение на съдружника поне в случаите на оттеглянето му поради важни причини. При наличието на подобни причини няма основание интересът на кредитора от монетизиране на дружествения дял да е защитен в по-голяма степен от този на самия съдружник, който е негов собственик.

[40] Горното разнообразие на хипотезите вероятно дава още едно разумно обяснение защо чл. 125, ал. 3 ТЗ не само не дефинира експлицитно модела на оценка на дружествения дял, но и не ни „казва“ какви са възможните способи за уреждане на имуществените последици от прекратяване на участието. За тези способи тълкувателят трябва да се досети сам. Това, което е било важно за законодателя, е да не остави тълкувателя в пълно неведение относно факта на възникването на имуществените последици и да очертае следващите от капиталовата същност на ООД граници на тяхното изпълнение чрез плащане от самото дружество.

[41] Да, колеги, давам си сметка за остротата на горните думи. Дали обаче си даваме сметка, когато проповядваме (в докторски дисертации, учебници и съдебни решения) тълкувателни тези, които са несъвместими не само с действителния смисъл на закона (да кажем, че това е поносимо и неизбежно – всички грешим понякога), но и с базисни конституционни принципи и изобщо, с Правото? Дали си даваме сметка и когато „решаваме“ фундаментални за тълкуването и правоприлагането въпроси с едно-две изречения и така, сякаш сме първите, писали по съответния въпрос или сякаш дружественото право е изобретено в България?

[42] Позволявам си горната категоричност, защото дълбоко вярвам, че истината – рано или късно – излиза наяве и утвърждава правата си. Така е в точните науки, в психоанализата, а както Тълкувателно решение № 4/2012 г. от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС доказва – и в правото. Човешкото същество е мислещо и еволюиращо и може да бъде заблуждавано дълго, но не и вечно. Неговите най-големи, най-страшни и най-продължителни заблуди обаче изискват хранителната среда на несвободата и абсолютизма или тоталитаризма. Ето защо за тази свобода трябва да се воюва. В противен случай нашите умове и вътрешен ценностен компас постепенно загниват и рано или късно раждат чудовища. Колеги, апелирам към всички нас – нека поне положим усилия да не раждаме повече „тълкувателни чудовища“.

16

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

нови хронологично най-добре оценени

Лазар

17 март 2025 13:32

Гост

Сетиха се за вечно онеправданите миноритарни съдружници.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Юкиян

17 март 2025 13:33

Гост

По- добре късно, отколкото никога.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Стоил

17 март 2025 13:28

Гост

Да. Поредната тълкувателна илюзия.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Ласло

17 март 2025 13:29

Гост

E, дойде и нейният край.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Димо

17 март 2025 13:17

Гост

Изключително важно е кога се определя оценката на дружествения дял в случаите на прекратяване на участието.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

17 март 2025 10:07

Гост

Авторът изглежда е умен човек, но би било добре да пише по-кратичко

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

17 март 2025 10:06

Гост

ВКС – юридически бог? Това е ново и не бих казала вярно

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Цупев

17 март 2025 9:59

Гост

Надявах се на анализ по темата тук

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Миленова

17 март 2025 9:59

Гост

Много любопитно. Браво.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Жобин1

17 март 2025 9:58

Гост

Хайде дано го схванат повече хора

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

17 март 2025 9:58

Гост

Липсата на аргументирани коментари е притеснителна. Значи ли това, че специялистите ни хабер нвмат от засегнатата тема или просто са на работа за да четат дълъг анализ?

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

123

17 март 2025 10:20

Гост

Това е съкратен вариант, вероятно се запознават с пълния текст

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

17 март 2025 9:57

Гост

Добър анализ

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Чавдар

17 март 2025 13:25

Гост

Да. И първата част ми беше много интересна.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Автор

17 март 2025 8:19

Гост

Интересно е Търговското право – жалко, че не се учи заедно с Гражданското – те са смесени институтите.

Това е отлично четиво – айде да не казваме плажно – но и това наближава.

Съгласен съм0

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

17 март 2025 7:38

Гост

Първо – днес капиталът в капиталовото дружество „не е това, което е“ и Второ – да прочетем отново редакцията на чл. 125, Ал. 3 ТЗ. Сякаш авторът се бори не с „вятърни мелници“, а с редакакция на правна норма – затова трябва да поиска не промяна в съдебната практика, а в закона. Иначе неговите разсъждения няма как да бъдат възприети – и на мен не ми харесва тази редакция на закона, но това е законът.

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор