Непререшаемост на мотивите на съдебното решение по граждански спорове. Тенденции в практиката на ВКС
Статията е публикувана в „Актуални проблеми на частното право и граждански процес. Сборник с доклади от научна конференция в чест на 100 години от рождението на проф. Витали Таджер и 110 години от рождението на проф. Живко Сталев“ на Института за държавата и правото при Българската академия на науките.
Основната цел на настоящия текст е да постави някои от проблемите, свързани с непререшаемостта относно констатациите на съда по фактите, установени в мотивите на съдебното решение по граждански в широк смисъл спорове, в светлината на въпроса относно необходимостта от предвидимост и последователност на решенията и най-вече на принципните положения за разрешаване на правния конфликт максимално бързо и веднъж за винаги, т.е. като страните се обвържат с решението на съда без възможност за пререшаване на спора[1].
Считам, че понастоящем това положение в значителна степен се игнорира и възпрепятства чрез оставяне на възможности за последващото пререшаване на спора. Тези възможности са на разположение на страните съгласно практиката по действащия ГПК при спазване на актуалните правила за сила на пресъдено нещо (СПН) относно констатациите в мотивите на съдебното решение в резултат на подхода към различните прояви на тази правна последица съгласно теорията на проф. д-р Живко Сталев.
Парадигмата, създадена по този начин, не държи докрай сметка, че правният спор не е откъснат сам за себе си, а често представлява тежка житейска ситуация за преките и непреки участници в него, дори и чисто субективно, макар и от формална юридическа точка конфликтът да изглежда дребен. Подобни ситуации не трябва да се подхранват с възможности за поддържането им живи, а гражданският оборот следва максимално бързо да се изчиства от споровете[2], за да могат усилията и ресурсите на преките участници и на косвено засегнатите лица да се фокусират занапред.
Непререшаемостта е затова принципно положение, което на пръв поглед изглежда жестоко за страните, защото процесът по разрешаване на един съдебен спор не е застрахован от грешки, но без нея няма да има смисъл от самото правораздаване по гражданските, в широк смисъл, дела. Винаги едната страна в спора ще е недоволна, без значение колко пъти той се пререшава, а понякога и двете, и това няма как да се предотврати освен с намесата на държавния империум, който прикрепя към всяко влязло в сила решение правомощието на съда да прекрати всяко последващо производство по идентичен иск (чл. 299, ал. 2 ГПК)[3].
Именно това конкретно правомощие прави в крайна сметка дейността юрисдикционна[4] (срв. и при арбитражното производство[5]). Същевременно материалният и времеви ресурс на съдилищата следва да се пестят и чрез ограничаване на възможността за безконечно предявяване на искове. Възможността за многократно пререшаване на спора предпоставя освен това постановяването на противоречиви решения (арг. чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК) и оттук допринася значително за усещането у обществото за липса на ефикасност и наличие на корупционна среда. На това може и трябва да се противодейства, вкл. чрез развитие на подходяща правна уредба на гражданското съдопроизводство.
Нямам съмнение при това, че при днешните стандарти на правоприлагане, фиксирани основно върху стриктно формално тълкуване на текстовете, може да се достигне и до изводи, различни от изложените в настоящия анализ. Особено при крайно неясните, противоречиви и фрагментарни разпоредби, които уреждат разглежданите въпроси. Тук си позволявам да перифразирам проф. Димитър Силяновски – ако се спазват формалните правила на логиката, в правото може да се стигне до всякакви резултати, особено в гражданския процес, затова трябва да се обърнем към смисъла на уредбата.
Веднага правя и уговорката, че най-вероятно всички които биха прочели този текст, имат привилегията да са добре запознати с теорията на проф. Ж. Сталев относно силата на пресъдено нещо, която се прилага и в практиката[6]. А за тези, които не са в състояния веднага да си спомнят същностните детайли на теорията, напълно обосновано предполагам, че нямат съмнения относно общо възприетото правило съгласно тази теория, че мотивите на съдебните решения по съществото на граждански, в широк смисъл спорове, не се ползват със СПН[7].
Добре съм запознат и със споровете по този въпрос от миналото[8], които датират от периода, когато тълкувателната практика на Върховния съд е еволюирала от недопускане на непререшаемост на мотивите на решението относно установените по делото факти до възприемане на задължителната сила на т.нар. „главни мотиви“ и обратното. ТР-1-1924-ОС-ВКС застъпва, че само диспозитивът влиза в сила, а с ТР-4-1925-ОС-ВКС се потвърждава, че и главните мотиви влизат в сила, без обаче да се допуска те да могат да се обжалват самостоятелно.
Влизането в сила на главните мотиви се потвърждава по-нататък и с ТР-87–1954–ОСГК-ВС като това становище се поддържа поне до Р-2135-1969-І-ГО-ВС. Показателна понастоящем е т. 18 на ТР-1-2001-ОСГК-ВКС, в която се заема обратната позиция[9]. В настоящия анализ посочваме обаче по-нова, вкл. тълкувателна, практика, която поставя под въпрос изводите в това тълкувателно решение.
В ретроспекция може да се установи на първо място в тази връзка, че постепенно под въздействието на разработките на проф. Сталев се стига до становището, че само диспозитивът представлява решение, но не и мотивите на решението. Това становище не е общо възприето и обратното приема ППВС-1–1953, съгласно което, макар и неясно, но използвано често от авторите-съвременници, се приема, че мотиви и диспозитив са неразривно свързани, което ги прави едно цяло.
Под въздействието отново на професора в тази връзка се стига също така до пълен консенсус, че мотивите на акта не се ползват със СПН щом не са решение по частноправен спор и по др. аргументи, които ще разгледаме по-долу. В момента обаче има белези, че това становище отново се променя в практиката на съдилищата, като на проявленията на тези процеси и на техните причини ще се опитаме да направим кратък анализ.
Теорията на проф. Сталев се опира по този пункт, вкл. и при действието на сегашния ГПК, на разпоредбата, която понастоящем е формулирана в чл. 212 ГПК относно инцидентния установителен иск[10]. Въз основа на тази разпоредба може да се направи извод по аргумент от обратното, че за да се формира СПН относно преюдициално правоотношение, следва изрично да се подаде иск, т.е. само в този случай се формира СПН, ergo професорът приема, че след като е необходим този иск, мотивите като цяло не се ползват със СПН. Също така, той приема, че разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК (отново относно преюдициални права) също биха били излишни, ако мотивите се ползваха със СПН.
Редно е обаче да се отбележи, че „мотивите“ служи за обозначаване на частта на правораздавателния акт, в която се взима отношение по различни по природата си въпроси: освен по преюдициалните правоотношения, ако има подобни, съдът на първо място прави констатациите си по доказателствените и обстоятелствените факти, вкл. и по общите факти между главната и подпомагащата страна (чл. 223, ал. 2 ГПК), където изрично се формира задължително действие на мотивите, както и прави своите правни изводи (чл. 236, ал. 2 ГПК).
Произнася се по косвения контрол над административните актове (чл. 17, ал. 2 ГПК), установява приложимото чуждо право (по същество на спора, към доказателствата, по някои процесуални въпроси, ако е необходимо и т.н: арг. чл. 42 КМЧП и вж. чл. 31 КМЧП), както и по неговото съдържание (чл. 43, ал. 1, изр. първо КМЧП), разглежда различни попътни обстоятелства по делото, които не са свързани с неговия изход, и не на последно място – се произнася окончателно и относно законосъобразното упражняване на правото на иск.
Аргумент за последното е например чл. 281, т. 2 ГПК и правомощията на съответната инстанция при обжалване на решението, когато установи, че правото на иск е упражнено незаконосъобразно. Произнасянето по правото на иск е иманентна част от акта по съществото на делото, защото решението абсорбира цялата дейност на съда относно допустимостта[11], а съдът едва с акта си по разрешаване на спора постановява окончателно дали производството е допустимо, или не (арг. чл. 246 и чл. 253 ГПК). Затова самото решение се обжалва като недопустимо, без значение, дали съдът е постановявал попътни определения по правилата на чл. 253 ГПК по тези въпроси в хода на производството[12].
Това са произнасяния от различно естество и в трудовете на проф. Сталев не се дава изричен отговор защо приетото от него правило се разпростира автоматично по аргумент от обратното на чл. 212 ГПК и на чл. 298, ал. 4 ГПК и относно СПН относно всички други въпроси и спорове, които намират разрешение в мотивите, а не само относно проблема, който всъщност пряко се урежда – за липсата или наличието на СПН относно преюдициалните правоотношения[13].
Не следва в тази връзка да се приеме за надлежно предявен иск, че изпълненото по едно недопустимо, но влязло в сила решение, подлежи на връщане поради неоснователно обогатяване. Това ще е обаче напълно възможно, ако се допусне, че правилото ne bis in idem не се прилага към установяване на законосъобразното упражняване на правото на иск и следователно въпросът за допустимостта на първото производство може да се пререшава, независимо че има формирана СПН относно материалните права, а оттук ще може да се пререшават и констатациите относно самия материалноправен спор, което изцяло противоречи на правната сигурност[14] и смисъла на СПН[15].
По същата линия на разсъждения би било също така много опасно, ако се приеме, че въпросът за приложимото право или за неговото съдържание по спорове с международен материален елемент, така както тези моменти са установени от съда, остава отворен за пререшаване. Резултатът би бил абсолютно същият – ще се отвори възможност за нескончаемо предявяване на един и същи иск и пререшаване по същество на материалноправния спор с международен елемент.
Също така, при съвременното развитие на правото, ако изходът от делото зависи от признаването на решение на съд на държава членка на ЕС или чуждестранно решение, съдът може да признае инцидентно това решение, като след това прекрати делото с определение поради формирана СПН относно спора (вж. чл. 118, ал. 1-2 КМЧП)[16]. Винаги ще се формира СПН към мотивите на това определение относно спора по правото на признаване, защото инцидентното признаване от съдебен орган е напълно равностойно на предявяването на иск за признаване.
Ако пък делото не се прекратява, а се признае решението, за да се ползва установеното в него относно едно преюдициално правоотношение, пряко ще се формира СПН на мотивите относно правото на признаване, както и относно преюдициално правоотношение. Включително това може да стане пряко по реда на пререшаване на преюдициалния частноправен спор в мотивите на националното решение, когато е приложим КМЧП (арг. чл. 121, ал. 2-3 КМЧП), когато извън всякакво съмнение се прикрепя националната СПН.
В този ред на мисли, следва на първо място да се има предвид, че разпоредбите на чл. 296 и чл. 297 ГПК не разделят решението на мотиви и диспозитив, когато постановяват, че решението влиза в сила. Същите разпоредби не правят това разделение относно зачитането на решението от държавните и общински органи, вкл. от друг съд[17]. Редно би било да се направи това разграничение по този толкова сериозен въпрос, там където той пряко се урежда, ако законодателят го е имал предвид.
Няма съмнение същевременно, че при установяването на общите факти между подпомагаща и подпомагана страна именно констатациите по тези факти (и преюдициални правоотношения) влизат в сила (чл. 223, ал. 2 ГПК) и те ще се зачитат в последващи производства, като този ефект следва от мотивите[18] (което, освен че е пряк аргумент, че мотивите могат да влизат и влизат в сила, отново показва, че мотивите няма как да се отделят от диспозитива).
За разлика от тези разпоредби във формулировките на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 2 ГПК изглежда като да се прави формална разлика, като се посочва, че решението заедно с мотивите се изготвя в писмена форма, както и че към решението съдът излага мотиви. Но веднага в чл. 237, ал. 2 ГПК се допълва, че мотивите са „на решението“, а в чл. 239, ал. 2 ГПК се посочва, че неприсъственото решение не се мотивира, т.е. това е хипотеза, когато самият закон предвижда, че няма нужда от мотиви на решението[19]. Подобно и при признание на иска. Следва при това да се има предвид, че ГПК не се отличава с ясни, точни и последователни текстове и често е необходимо съответното поправително тълкуване, за да се извлече смисълът на разпоредбата[20].
Тази съвкупност на фактическия състав на правораздавателния акт се фиксира от разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията, като в РКС-7-2020 изрично е пояснено, че правораздавателен акт без мотиви не просто е винаги порочен, а създава конституционно нетърпимо положение, защитата срещу което трябва да се уреди в процесуалните закони. Съответно дали ще наричаме съдебния акт/съдебното решение „решение“, състоящо се от мотиви и диспозитив, или ще наричаме и диспозитива „решение“ (съгласно терминологията на ГПК) няма никакво отношение към природата и частите на акта.
Това е напълно в унисон и с правото на СЕС: С-456/11 гласи дословно[21]: т. 40 „Освен това обхватът на понятието за сила на пресъдено нещо в правото на Съюза не е свързан само с диспозитива на съответното съдебно решение, а обхваща и мотивите на последното, които са необходимата основа на неговия диспозитив и поради това са неразривно свързани с него (вж. по-специално Решение от 1 юни 2006 г. по дело P & O European Ferries (Vizcaya) и Diputación Foral de Vizcaya/Комисия, C-442/03 P и C-471/03 P, Recueil, стр. I-4845, т. 44, както и Решение от 19 април 2012 г. по дело Artegodan/Комисия, C-221/10 P, т. 87)“.
От единството на мотиви и диспозитив се извличат пороците на решението (арг. чл. 281 ГПК) и основанията за отмяна (чл. 303 ГПК): за всички видове пороци извод се прави при проверка на мотивите на решението, рядко това ще е очевидно от диспозитива (но това няма да изключва проверка на мотивите), а при необоснованост например – е напълно изключено те да не се изследват. Не на последно място, разпоредбите на Раздел III. ГПК „Поправяне на решението“ също не правят разлика между двете части на акта.
В този ред на мисли няма как иначе да бъде обяснено и преклудиращото действие на решението спрямо обстоятелствените факти (арг. чл. 439, ал. 2 ГПК), което действие е елемент от последицата СПН, която се прикрепя към решението съгласно установеното в мотивите[22]. Единствено факти по основателността на иска, така както са задължително установени (констатирани) в мотивите, са основата, на която може да се прави преценка дали се прегражда възможността да се предяви нов иск по повод спора по установеното от съда право (в диспозитива на решението).
Мотиви и диспозитив не могат да работят едно без друго според самата теория на проф. Сталев. Съответно няма как по друг начин да бъде обяснено и правилото, че при новоразкрити факти, които не са могли да бъдат известни или представени от страната при условията на изискванията на добросъвестността, ще се възобнови висящността на самия иск, по който съдът вече се е произнесъл в диспозитива, като решението се отменя (след една допълнителна преценка: арг. чл. 303, ал. 1, т. 1 и чл. 307, ал. 3 ГПК).
В крайна сметка мотивите предоставят и произнасянето относно законосъобразното упражняване на правото на иск, което представлява самостоятелен порок на решението и то може да се обжалва само на това основание.
Очевидно е как произнасянията/установяванията в мотивите следва да се зачитат, когато те влияят пряко и решават съдбата на диспозитива. Вкл. съществуват относително безспорни хипотези, когато и относно тези констатации се прилага правилото nе bis in idem[23]. Можем да приемем в тази връзка, че органичното единство между мотиви и диспозитив не може да се разкъса механично, защото именно двете заедно представляват в крайна сметка съдебното решение (правораздавателния акт на органа) по съществото на спора.
Иначе е напълно без съмнение, че произнасянията в двете части са относително различни, но това в никакъв случай не е валиден аргумент, че частите на решението са самостоятелни, в смисъл, че следва да имат собствено независимо битие. Диспозитивът предоставя формулата на разрешаване на спора относно правата, съгласно установеното от съда, а мотивите предоставят формулата на разрешаване на спора относно фактическите и др. изводи, на които неминуемо трябва да стъпи формулата относно правата, както и пътят за установяването им, вкл. произнасянето относно самото право на иск. Така двете части общо предоставят формулата на разрешаване на спора в цялост.
При все това, общото правило за липса на непререшаемост на мотивите, което се опира на различния тип произнасяния, в сравнение с диспозитива и на изкуственото разделение на мотиви и диспозитив, би могло prima facie да се счита понастоящем за добре установено в теорията и широко прилагано в практиката. В този смисъл е и изричната тълкувателната практика на ВКС: мотивите към т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000, ОСГК-ВКС. Възниква при това положение естествено и въпросът каква е задачата на настоящия текст? Не си ли губим времето с ясни неща и кратка ретроспекция?
Централният въпрос се състои в това, че възможността за пререшаване на спора, която се отваря чрез посоченото правило, води до неприемливи, по мое мнение, резултати, особено при съвременните настроения в обществото за съдене „до дупка“, наличието на армия от адвокати, които не знаят какво точно да посъветват клиента си, предвид трайната противоречива практика на съдилищата, а същевременно следва и да упражняват професията си и да печелят от нея, като и предвид общата вяра в обществото, че друг съдия може по неведоми пътища в крайна сметка да реши друго[24].
За съжаление, самото разбиране за границите на разрешаване на спора предпоставя горните изводи. Ищецът например не следва да изчерпи основанията на своя иск и може да предявява претенцията на различно основание в последващи производства (арг. чл. 298, ал. 1 ГПК). За ответника действа на пръв поглед пълна преклузия на възраженията и фактите по тях (чл. 439, ал. 2 ГПК). Обичайна практика е обаче след неизгодно решение, същото да се торпилира като се използва редът на чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК, когато в основата на решението са поставени преюдициални правоотношения (обстоятелства по иска), относно които не е предявен инцидентен установителен иск (за чиято допустимост е необходимо обаче да се внесе съответната такса, а ще следва да се заплати и възнаграждение на адвокат). Ако те се установят по различен начин, но вече със СПН и това противоречи на разрешенията в първия акт, той подлежи на отмяна.
Примерно, при осъждане за неустойка длъжникът предявява иск, че договорното правоотношение не съществува по някаква причина (нищожност/унищожаемост/надлежно изпълнение и т.н.), независимо че този спор е разгледан детайлно от първия съд по реда на възраженията срещу иска като са установявани фактите и са събирани доказателства. Този втори иск няма идентичен предмет per definitionem с иска по неустойката (чл. 298, ал. 1 ГПК)[25], който има за основание фактическия състав на претенцията за неустойка в тесен смисъл. Затова фактите по тези въпроси подлежат на ново разглеждане и решаване, независимо че подобни възражения са били част от защитата по иска за неустойката и е следвало да бъдат изчерпани от ответника (длъжник)[26].
Това следва от правилото, че по арг. от чл. 212 ГПК относно преюдициални права СПН може да се формира само в резултат на инцидентен установителен иск, т.е. щом няма прикрепена непререшаемост, упражняването на правото на последващ самостоятелен иск ще е допустимо. Същевременно преклузията на фактите, която настъпва в резултат на правилото, че повторно предявен идентичен иск по спор, който вече е разрешен от съда, ще подлежи на прекратяване служебно (чл. 439, ал. 1 ГПК), не е равнозначна на непререшаемост, защото фактите не са установени финално между страните (непререшаемост), и съответно няма никаква пречка тези факти да се преразгледат по втория иск[27].
Обратното би означавало, че фактите не просто са преклудирани като основание на предявената претенция или на защитата по нея, а произнасянето на един съд по тях е обвързващо за страните във всички последващи производства по други спорове, т.е. последващите съдилища ще оставят без разглеждане всяко искане за преразглеждане на фактите, защото ще зачитат първото произнасяне по различния спор, който разглеждат, а успоредно с това всяко искане за преразглеждане от страните по делото ще е недопустимо, за което се следи служебно.
Последното представлява именно формиране на непререшаемост, което е различно от преклузия, която представлява забраната за внасяне на определени факти в процеса и основаване на права на тези факти (отново – чл. 439, ал. 2 ГПК, или първоначално при висящо производство – чл. 147 ГПК).
Следователно няма пречка между същите страни един съдия да приеме едни факти за установени по един начин, а вторият точно обратното, без по второто производство да се е променило нещо съществено, което естествено ще промени и правните изводи. Няма пречка това да се случи и при един и същи съдия. Именно това е всъщност задачата на тези искове – да се пререшат фактите (и то като се има предвид, че е видяна използваната защита и доказателствата на другата страна) и оттук и спорът относно вече установеното по съдебен ред притезание, като в резултат се стигне до отмяна на първото решение (чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК). След това спорът започва отначало.
Освен неприемливите резултати от гледна точка на гражданското съдопроизводство (вкл. и защото ищец и ответник са неравнопоставени[28]), надали подобни разрешения са в услуга и на общественото доверие в съдебната власт. Оттук в крайна сметка и на доверието в държавата. Рейтингът на съдебната власт в Обединеното кралство гравитира около 83-87 %[29]. В резултат и на това се обжалват сравнително малка част от решенията. А това именно позволява на върховните инстанции да действат като наистина върховни по уеднаквяване на практиката, а не като суперсъд, от който се очаква да разреши по същество всеки спор в съответната юрисдикция с всичките негативи от това за бързината на правораздаването и неговото качество.
Естествено, факторите в тази насока са далеч по-многопластови и комплексни, но този коментар се прави като илюстрация за разнопосочността на проявата и действието на проблемите в гражданския процес в контекста на непререшаемостта. Неслучайно още като студент преподавателят ми по граждански процес определи непоследователността и непредвидимостта при съдебните решения като „бичът на гражданското съдопроизводство“ (което е резултат не само на разглежданите тук проблеми)[30]. Отне ми време и натрупване на опит, но вече съм напълно уверен в правотата на тази констатация.
Може би по тези причини, без да влизаме в конкретиката на различните възможни хипотези, практиката на съдилищата започва да реагира на този основен проблем[31]. Прие се например, че диспозитивът на иска по чл. 108 ЗС включва и произнасяне относно правото на собственост без значение от изхода на делото (т. 2А на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014, ОСГК-ВКС, същото се затвърди и в мотивите на ТР № 3/2020 от 05.01.2020 г. по тълк.д. № 3/2020, ОСГК-ВКС). Това е явен стремеж спорът да се разреши веднъж и завинаги.
Допреди установяването на тези правила всяко едно решение по чл. 108 ЗС можеше да се атакува от заинтересованата страна (арг. чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК), като с последващ иск се предяви за решаване със СПН спорът относно собствеността, който се разглеждаше и решаваше като преюдициален спор в мотивите на решението по чл. 108 ЗС и съответно не се считаше за обхванат от СПН на решението. При този втори иск съдът, разглеждаше отново фактите, по които вече се е произнесъл, и нямаше пречка да стигне до различни фактически изводи въз основа на същите доказателства и твърдения на страните.
Практиката показа, че това е напълно неприемлив подход и оттук се стигна и до съответните ТР. Следва обаче да се има предвид, както се посочи, че възможните варианти са много повече от решение по иска по чл. 108 ЗС. В тази хипотеза се прие също така не непререшаемост относно мотивите (защото се формира СПН относно установяване на правото на собственост, което предпоставя правото да се върне вещта, което пък в крайна сметка е проява на правото на собственост), а че съдилищата следва да постановяват два диспозитива. Това не може да се използва при всички възможни други хипотези.
Появи се например също така и практиката да се установява правото на прихващане в диспозитива на решението, като така съдилищата се опитваха да разрешат проблема с установяването със СПН на притезанието, предявено от ответник, при различните варианти на наличие на остатък след прихващането. Това разрешение следва да се счита изоставено като неподходящо, но отново показва тенденцията (тълкувателните решения по тези въпроси ще коментираме по-долу).
Тя може да се установи и в практиката, че ако по висящо производство се пропусне да се направи искане за установяване истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК, или ако страната е недоволна от резултата на направеното оспорване, то последващ иск по чл. 124, ал. 4, изр. първо ГПК не се разглежда от съдилищата (арг. т. 1-3 на ТР № 5/2012 от 14.11.2012 г. по тълк.д 5/2012, ОСГК-ВКС). В тази хипотеза не става въпрос за преклузия на искане, което има вътрешнопроцесуално значение за конкретното производство във връзка с правилата на чл. 133 ГПК, чл. 143, ал. 2-3 ГПК, 146, ал. 3, изр. второ ГПК, чл. 147 ГПК, и чл. 159, предл. второ ГПК, а за недопустимост на иск, предвиден от ГПК, защото въпросът вече е решен.
С други думи, след като съдът направи извод за истинността на документ, било в резултат на оспорване и съответно производство, било защото не е направено навреме оспорване на истинността, се погасява самото право на иск и съответно предявеният в последствие иск се счита за недопустим, макар че изводът е направен в мотивите. Без да навлизаме в законосъобразността на тази практика предвид разпоредбите на ГПК[32], отново може да установим тенденция да се пресече възможност за разрушаване СПН на решенията (чл. 303, ал. 1, т. 2, предл. първо ГПК), в резултат от предявяване на иск по въпрос, който се разрешава в мотивите и по дефиниция не се ползва със СПН.
Подобни са и проблемите при частичния иск[33]. Ако се прилага стриктно правилото за липса на непререшаемост на мотивите, при уважаване на иска и предявяване на иск за остатъка, фактите, на които е стъпил първият съд, не се ползват със СПН и оттук вторият съд можеше да ги преразгледа и да отхвърли иска, поради изначалната липса на материално право. Това водеше до парадоксални резултати, защото при отхвърляне на частичния иск на това основание се постановява, че правото изобщо не съществува без значение на твърдяния размер.
Тези разрешения относно частичните искове бяха също напълно неприемливи, което наложи и приемането на ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016, ОСГТК-ВКС. С него изрично се прие, че правопораждащите спорното право факти се ползват със сила на пресъдено нещо в друг процес за остатъка (т. 2 от ТР), т.е. не може под маската на това, че съдът може да пререшава въпроса относно фактите, при последващо производство дали има остатък и в какъв точно размер, съдът да приеме, че правото не съществува, защото претенцията е неоснователна и/или недоказана, при което второто решение напълно ще противоречи на първото, което е установило правото.
Това се подкрепи и със законодателни промени. Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 предл. последно ГПК предвиди запазване на висящността на последващи искове за остатъка от притезанието. Висящността на последващите искове предполага, че ако частичният иск бъде уважен, няма пречка производството по останалите да продължи по спора относно наличието и размера на остатъците (като при това спирането на течението на погасителната давност за остатъците се запазва и може да настъпи действието на прекъсването ѝ). В хипотезата на отхвърляне на първия иск, останалите направо се прекратяват, защото е установено със СПН, че правото не съществува изобщо[34].
Следователно съгласно тълкувателната практика и законодателните промени страните вече не могат да искат повторна преценка на фактите относно наличието на притезание. Подходът, както на законодателя, така и на ВКС е ясен. Същата тенденция последва ВКС и с ТР № 3/2020 от 05.01.2020 г. по тълк. д. № 3/2020, ОСГК-ВКС, като съвсем недвусмислено постанови в унисон с разрешението при частичния иск, че при остатък от притезанието на ответника след прихващането, фактите въз основа на което е установено това притезателно право се ползват със СПН и се ползват от задължителното действие на влязлото в сила решение при производство, в което непогасеният остатък е отново предявен.
Всъщност при прихващането проблемите идват от обстоятелството, че в сегашната си редакция чл. 298, ал. 4 ГПК преповтаря във формулировката си чл. 221, ал. 2 ГПК отм., като е разширен само за да стане ясно, че възражението за задържане не действа единствено при подобренията в имот, а при всички случаи на право на задържане. Но се запазва формулировката, при чието буквално прилагане СПН ще обхваща само потестативното право на прихващане (решението влиза в сила по отношение на разрешените с него възражения за право на прихващане), но не и притезанието на ответника, с което се прихваща.
Това би довело до сериозни практически проблеми (на практика ще се обезсмисли прихващането чрез възможност за пререшаване), затова под влияние на тълкуването на проф. Сталев е възприето, че СПН обхваща и притезателно право на ответника, установено в мотивите[36]. Подобно разширително тълкуване предпостави обаче свои самостоятелни сериозни проблеми поради липсата на изрично правило и предвид настоящия подход на съдилищата към прихващането, при хипотезата на остатък на притезанието на ответника, при което в практиката се появиха различни варианти, което пък наложи приемането на коментираното ТР.
В заключение можем да отбележим, че съгласно една очевидна актуална тенденция в практиката на ВКС няма принципна пречка правилото nе bis in idem да се приложи между страните по производството, по което тези факти са установени, относно направените и удостоверени в мотивите на решението констатации относно обстоятелствените и доказателствени факти, на които се основава искът, или т.нар. „главни мотиви“, защото това правило не може да обхваща и попътни произнасяния, а само фактите, които са релевантни за произнасянето по иска.
Липсата на принципна пречка предпоставя, че този подход може да се прилага към всички останали възможни хипотези. Това развитие следва съответно да се подложи на дискусия в научните среди и да се отчетат повече от сериозните практически проблеми, които се поставят на практика от сега приетите теоретични постановки, на които ВКС очевидно се опитва да даде отговор ad hoc, доколкото му позволяват правомощията и реалностите, защото задачата на ВКС е да решава актуалните проблеми, а не да създава цялостна теоретична основа.
Подобен подход обаче може да е опасен, защото включително ВКС прилага и практика (която отново ярко отхвърля установените правила за СПН по изложените причини), където вече приема, че възраженията на ответника не просто са преклудирани, а фактите по тях се обхващат от непререшаемост [37].
Това обаче води до несправедливи резултати, когато се прилага без цялостна концепция. Ищецът примерно може да загуби дело за неустойка и да не обжалва, а при този изход на спора ответникът пък няма интерес да обжалва, защото макар по делото съдът неправилно да е приел, че договорът е валиден, е отхвърлил иска за неустойка на друго основание. Без възможност за защита от втората инстанция по този въпрос, ответникът изведнъж се оказва обвързан от това произнасяне, ако се предяви иск за изпълнение по този договор.
В този ред на мисли, дори и при действието на актуалния ГПК има предостатъчно разпоредби, които могат да обосноват подхода на ВКС, ако се има предвид промененият зрителен ъгъл и да позволят изграждане на концепция. Правилото на чл. 212 ГПК например добива друг смисъл, ако се вземе стриктно предвид, че в мотивите на решението съдът се произнася не само относно преюдициални права, а и прави своите констатации и се произнася по всички други въпроси с много по-различна природа, като някои от тези констатации се ползват със непререшаемост.
От тази гледна точка смисълът на чл. 212 ГПК се разкрива на първо място в комбинация с правилата на чл. 210, ал. 2, изр. първо и изречение второ ГПК – не следва със СПН да се разреши спор за преюдициално правоотношение, без да се предяви инцидентен установителен иск, който запазва възможността спорът да бъде препратен на родово компетентния съд, ако съгласно настоящите правила първа инстанция е районният съд, а родово компетентен е окръжният[38]. Подобно е положението и когато спорът подлежи на разрешаване по реда на особено исково производство.
Инцидентният установителен иск гарантира в крайна сметка, че, ако страните преценят за необходимо, спорът относно преюдициалното правоотношение няма да бъде разрешен със СПН само попътно (в рамките на правомощията на съда по чл. 17, ал. 1 ГПК), а ще бъде упражнено право на иск с цялата му сериозност и с пълните гаранции, които ГПК предоставя на страните по правния спор за справедливо, компетентно и законосъобразно решение при спазване на правилата за родовата подсъдност и възможността за самостоятелно обжалване, които въпроси са от особено значение в тази хипотеза[39].
Няма пречка да се приеме, че щом може да се приложи правилото nе bis in idem (да се формира непререшаемост) по реда на чл. 124, ал. 4 и 5 ГПК с нарочен иск относно факти (установяване на трудов стаж примерно), това правило се прилага огледално при всички хипотези на установяването на релевантните за иска факти в производствата по искове относно права. Целта на цитираните разпоредби се разкрива от тази гледна точка на първо място като формулиране на забрана да се предявят самостоятелни искове относно факти, т.е. да се търси непререшаемост относно фактите, без да се предяви иск относно права[40].
Това обаче по никакъв начин не е несъвместимо с правило, че непререшаемост относно констатациите за факти може да се формира в хода на исковете относно правата, където релевантните факти следва неминуемо да се установят по абсолютно същите доказателствени правила и производства, със същите усилия, от същия високоспециализиран орган. Разликата ще е напълно формална – предявен ли е изричен иск или не. Както посочихме, това има своето самостоятелно значение при преюдициалните права, но в други хипотези дали фактът ще се установи от районен, или окръжен съдия не би следвало да разкрива разлики[41].
В крайна сметка, при зачитане примерно на присъда гражданските съдилища на всички инстанции никога не са срещали пречка да приемат фактите за установени с непререшаемост, без значение от кой по ранг съд е присъдата (арг. чл. 300 ГПК: присъдата е задължителна относно това дали е извършено деянието, т.е. и как точно е извършено, иначе по пътя на определяне на гражданскоправните последици лесно може да се стигне до пререшаване на спора има ли деяние изобщо и т.н.). Същото е и при зачитане на други решения относно факти (установяване на трудов и осигурителен стаж по ЗУТОССР, по ЗГС, вж. и чл. 325, както и чл. 327 ГПК, чл. 379, ал. 2 и чл. 386, ал. 1, изр. първо ГПК и изр. второ във вр. с чл. 383, ал. 2, т. 2 и ал. 2 предл. първо ГПК).
В светлината на гореизложеното, разпоредбите на чл. 223, ал. 2 ГПК създават по-скоро едно особено проявление на правилото nе bis in idem при субективните усложнения в съдопроизводството относно фактите между подпомагащата и подпомаганата страна (задължителната сила на мотивите съгласно терминологията на проф. Сталев)[42]. Това правило е необходимо, защото общата разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК (във вр. с чл. 299, ал. 1 ГПК относно непререшаемостта) предвижда действието на непререшаемостта относно фактите само между главните страни по делото, което прави необходимо и изричното правило на чл. 223, ал. 1 ГПК относно главна и подпомагаща страна.
Напълно същата е логиката и на разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), която предвижда, че превозвач, срещу когото е заведен регресен иск, не може да оспори по същество основателността на плащането, извършено от превозвача, предявил регресния иск, когато обезщетението е определено със съдебно решение, при условие че е бил своевременно уведомен за процеса и че е имал възможност да встъпи в него. По аргумент от обратното тази забрана за пререшаване ще действа и когато последователният или по възлагане превозвач е встъпил като помагач, а ако е главна страна, забраната действа по общите правила.
В този ред на мисли, следва в крайна сметка да се има предвид, че разпоредбата на чл. 299, ал. 1, предл. трето ГПК изрично дефинира, че обхватът на непререшаемостта действа относно спора, който, от гледна точка на съществото на делото, е и спор относно обстоятелствените факти (основанието на иска: чл. 127, ал. 1, т. 4 и чл. 131, ал. 1, т. ГПК, чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК и др.[43]), на които трябва да стъпи съдът, за да направи своите правни изводи относно наличието или липсата на правата и задълженията на страните, респ. на техните точни параметри. Това е причината да няма съмнение относно преклудиращото действие на решението спрямо констатациите по обстоятелствените факти.
Като обобщение ще синтезираме картината, която се получава: няма пречка страните да използват други искове, с който да торпилират първото решение, независимо че към него се прикрепва СПН. За ищеца това е на първо място широката възможност, след отрицателно за него решение, направо да търси пререшаване на същия спор на ново основание. Извън тази хипотеза, страната може и непряко да потърси пререшаване на вече разрешения със СПН спор, при това по един много сложен механизъм, който генерира няколко производства (второ решение по преюдициално правоотношение като ново обстоятелство – отмяна на първото – възстановяване на висящността на спора, чийто изход при това е като цяло предначертан от второто решение).
В крайна сметка, същностният проблем е, че в резултат на възприетите правила фактите могат да се преразглеждат (и то в поредица от производства[44]). Това предпоставя и несъвместими произнасяния относно правата и задълженията между страните. Тези изводи разкриват някои от противоречията в теорията на проф. Сталев, на които не се дава отговор при съвременните изисквания на правната сигурност, както и на изискванията за изчерпателност и предвидимост при съдебните производства.
Разрешаването на частноправните спорове по ГПК вече не се ограничава до няколко вида не особено сложни спорове по ЗЗД между физически лица и до разводи, а обхваща много сложен, по-широк и разширяващ се спектър, при много по-ускорен граждански, вкл. с международен или трансграничен елемент, оборот и при много по-широка основа от интереси, чието преследване, напр. при търговците, не се ограничава от разноските, когато целта е примерно да се обезсили икономически конкуренцията[45].
По подобни причини в хипотезата на отрицателен установителен иск се преклудират всички факти, които и ищецът и ответникът са могли да твърдят, както приема ТР-8-2012-ОСГТК-ВКС, поне в контекста на споровете за собственост, което правилно се възприема за общо правило, приложимо към всички отрицателни установителни искове[46]. Същото и при отказ от иска[47].
Разбира се, приемането, че произнасянията на съда относно релевантните факти може да се ползва с непререшаемост между страните по делото по други производства поставя свои специфични проблеми, свързани най-вече с това какво точно обхващат „главните мотиви“ по всеки един конкретен спор и дали няма хипотези, при които правилата на справедливостта изискват това правило да не се приложи. Вкл. възможно ли е да се обжалват само мотивите при неправилното установяване на факти, защото това може да има бъдещо проявление, докато констатацията относно правоотношението удовлетворява страната.
Съществува и висока опасност за страните предвид качеството на правораздаването. Тя за съжаление ще е налична в обозримо бъдеще. Идеална ситуация така или иначе няма. Същевременно, по мое мнение, подобно правило би имало в крайна сметка сериозни позитивни ефекти, които многократно надвишават временните проблеми. Неслучайно в една или друга форма подобни разрешения са приети в държавите в Европа[48] и от английската и американската правни системи, както и от много широкия кръг от държави, които следват техните правни принципи[49].
СЕС също приема, че непререшаемостта относно мотивите е принцип на ПЕС[50]. Това не е произволно становище, а стъпва на общия разум на еднообразните законодателни разрешения в държавите членки. Освен храна за размисъл, тук се поставя и самостоятелният проблем за непререшаемостта относно фактите, когато се зачита решение на СЕС по същество на спор, или когато национален съд постановява решение по реда на автономно производство, или се признава/изпълнява решение на държава членка. Не трябва да се забравя, че правните възгледи търпят еволюция съгласно промените в обществените нагласи[51].
[1] В крайна сметка това беше и основният политико-правен въпрос при приемането на ГПК от 2007 г.: уредбата на размяната на книжа и вътрешнопроцесуалните преклузии, промените в касационното производство, последващите идеи за електронно правосъдие и т.н. Конституционният съд многократно е подчертавал значението на правната сигурност като елемент на върховенството на правото и правовата държава: Йорданова, З. „Някои аспекти на правовата държава в най-новата практика на Конституционния съд на Република България“, Юридически сборник, БСУ, том XXVII, 2020 г.
[2] Чернев, С. „Посредничеството и помирението като алтернативни способи за разрешаване на правни спорове“, Търговско право, С. 2001, № 4, стр. 29.
[3] Вж. Р Sheoparson Singh v Ramnandan Singh (1916) LR 43 Ind App 91,98, PC, където доктрината на res iudicata е установена още в хиндуисткия текст на Katyayana, а в South West Africa Case (1966) ICJ се възприема като „clear example of a general principle of law recognised by civilised nations”.
[4] Срв. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1959, стр. 31-33.
[5] Сталев, Ж. Арбитраж по частноправни спорове. CIELA, София, 1997, стр. 15-17.
[6] Изложена в Сталев, Ж. Сила на пресъдено …. . Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10-то допълнено и преработено издание, С. Сиела, 2020, с. 321-380.
[7] Сталев, Ж., и съавтори, с. 330-332. При Мингова, А. Въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. С., Софи-Р, 1998, стр. 169-170 е посочено, че по тази причина мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване. Вж. и Цолова, К. Подпомагащата страна в исковия процес, С. Сиби, 2009, стр. 255, както и Частичният иск, С. Сиби, 2012, стр. 182-183 и следв. Стамболиев, О., Градинарова, Т. „Правни последици на определенията по допустимостта на исковото производство.“ 2021: Електронно издание: https://news.lex.bg/.
[8] Например съдията д-р Наум Христов води задълбочена дискусия с проф. Сталев: Христов, Н. „Законна сила на мотивите на съдебните решения.“, Правна мисъл, С. 1963, № 1, с. 60-65; „Ползуват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебните решения?“, Социалистическо право, С. 1970, № 10; „Преюдициално действие на съдебното решение.“, Социалистическо право, С. 1971, №. 2. Обратно: Сталев, Ж. „Сила на пресъдено нещо на мотивите и тяхното обжалване.“, Социалистическо право, С. 1966, №. 9.
[9] Не е много сигурно, че това решение е наясно с каква задача се е заело. То съвсем не е издържано в изказа и изводите си. Например на стр. 22 се приема, че непререшаемостта е правна последица на СПН, която обаче сама по себе си е правна последица, а непререшаемостта е нейна съставна част, съгласно теорията на проф. Ж. Сталев, и др. Показателно са и многото особени мнения по главния въпрос.
[10] Накратко сумирано и у Корнезов, Д. Гражданско съдопроизводство. Софи-Р, С. 2009, стр. 891-893.
[11] Сталев, Ж. Производството като динамичен фактически състав. – Годишник на Софийския университет, том LVI, Юридически факултет. С.: Наука и изкуство, 1965.
[12] Не засягаме по никакъв начин въпроса дали, когато е предвидено обжалване на определението по допустимостта не се формира СПН по въпроса на обжалването. За становище: Бончовски, П. „Процесуалните решения при уредбата на действащия ГПК“. Научни трудове на Института за държавата и правото, т. XXIII, ИДП-БАН, С., 2024, стр. 47-71.
[13] Проф. Д. Силяновски и проф. Б. Яновски например също приемат, че констатациите относно факти не се ползват със СПН: Силяновски, Д. „Законната сила и мотивите на решението.“ В: Правни изследвания, посветени на професор Венелин Ганев по случай 30-годишната му академична дейност. С., Придворна печатница, 1939, но не пренасят това върху целите мотиви. Съгласно техните становища произнасянето на съда относно законосъобразното упражняване на правото на иск се ползва от СПН: Силяновски, Д. „Процесуални решения и тяхната законна сила.“, С., Правна мисъл, 1962, №. 3, стр. 6-10. Яновски, Б. Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора по граждански дела., С., Наука и изкуство, 1965, стр. 95-109, 160-189, стр. 194-197.
[14] Силяновски, Д. „Процесуални решения … , стр. 9-10 и Яновски, Б. Актове, … , бел. № 306 на стр. 172-173.
[15] Обхващането на въпросите на законосъобразното предявяване на правото на иск от СПН на решението не е кохерентно с основите на теорията на проф. Ж. Сталев, която в крайна сметка е основана на едно тясно разбиране за предмет на делото. Практическите и теоретични проблеми, на които се основа това разширяване на обхвата, са ясни и многократно изтъквани от авторите, съвременници на професора.
[16] Опр-9863/2015-ВРС-20 с-в по гр.д. 9939/2014; Опр-1358/2018-ВРС-21 с-в по гр.д. 1292/2018; Опр-6870/2023, СРС-142 с-в по гр.д. 149920/2021.
[17] Все още не се обръща достатъчно внимание, вкл. и в тълкувателната практика на ВКС, че чл. 297 ГПК е озаглавен „Зачитане на решението“ и продължава се използва „зачитане на СПН“: срв. и Цолова, К. Частичният … , стр. 195-203, където се предоставя и пример за зачитане на решение. СПН се реализира като властническо правоотношение (проява на държавната санкция) между съда и субектите, които искат пререшаване на спора, по което правоотношение съдът има конкретни правомощия (срв. чл. 299, ал. 2 ГПК). Това е различно от основополагащото положение, че всеки орган, вкл. друг съд, трябва да прилага безпрекословно установеното в постановленията на решението. Правилата за СПН, кой може да поиска пререшаване на формулата на разрешаване на спора, която органът зачита, докато (ако) не се постанови нещо различно. „Зачитане на СПН“ следва да се разбира съгласно конкретния контекст в смисъл, че се зачита решението, че само произнасянията, които се ползват със СПН подлежат на зачитане, или че съдът следва да приложи правилата за СПН.
[18] Цолова, К. Подпомагащата … , 227-276.
[19] Което не е съвсем вярно, защото най-малкото е необходимо съдът да разясни защо може да постанови неприсъствено решение и др.: срв. у Градинарова, Т. Неприсъствено решение. Пл. ИЦ при РУ „Ангел Кънчев“, 2015, стр. 133. Текстът цели по-скоро да създаде правилото, че при неприсъственото решение основателността на иска не се преценява, освен в рамките на проверката за противоречие с императивни правни норми и добрите нрави.
[20] Целта е по-скоро да не се постави под съмнение, че правилото на чл. 258, ал. 2 ГПК не включва самостоятелно обжалване на мотивите.
[21] Белгийски съд е постановил, че белгийските съдилища не разполагат с компетентност по спора по същество, защото се установява валидно юрисдикционно споразумение, което предвижда исковете да се предявяват пред исландските съдилища. При повторно предявяване на иска вече пред германски съд е прието, че той следва да зачете (в рамките на приложимостта на правилата на Европейския граждански процес) решението по допустимостта на белгийския съд (като „Prozessurteil“), в частта в която се постановява, че международна компетентност е предоставена на юрисдикция извън ЕС, като въпросът не подлежи на повторно разглеждане и пререшаване по възражения, изложени от страните пред германския съд (непререшаемост).
[22] Срв. Сталев, Ж. и съавтори, с. 340. Корнезов, Д. Гражданско … , стр. 894-897.
[23] До този извод стига и Цолова, К. в Подпомагащата … , стр. 263-276 относно удостоверяванията на факти и преюдициални правоотношения в хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК. Обосновано тя посочва разликите от СПН, така както тази последица се разбира съгласно теорията на проф. Сталев като определя, че това е последица на мотивите – доказателствена сила. Доколкото се установява проява на правилото nе bis in idem този термин не изглежда подходящ, затова в настоящото изследване се ограничаваме до очевидното: непререшаемост/задължителна сила на мотивите. Съвсем ясна е в този смисъл и разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), която урежда забрана за оспорване по същество при налично съдебно произнасяне.
[24] Не е било така при създаването на теорията на проф. Сталев, когато е нямало частна собственост, търговци със значителен финансов ресурс и интереси отвъд простото спечелване на делото, нямало е нито много, нито нескончаеми дела и затова като цяло е нямало проблем.
[25] Същевременно в С-452/12 се приема, че отрицателен установителен иск, който следва да изчерпи всички основания за липсата на правото (ТР-8-2012-ОСГТК-ВКС), е напълно идентичен на осъдителен иск за регресна отговорност.
[26] За това правило: Сталев, Ж. и съавтори, стр. 340-341.
[27] Срв. при Сталев, Ж. Сила на … , стр. 357: „съдът няма право на свое собствено становище по въпроса, разрешен със СПН“ и „не може поради това да пристъпва към нова проверка на фактите, обуславящи съдебно установеното право нито към ново прилагане на закона към установените факти.“, ако се предяви отново иск относно същия спор, без да се твърдят нови факти. Когато обаче се постави с иск спор относно право, който спор не е решен със СПН, съдът разглежда и решава този спор и следва да установи наново и фактите.
[28] Срв у Мингова, А., Цолова, К. Мингова, А., Цолова, К. „Предмет на иска за нищожност на правната сделка.“, сб. Научни изследвания в памет на проф. Д. Силяновски, проф. Ж. Сталев и проф. В. Таджер, С. УИ „Св. Климент Охридски“, 2023, стр. 509: „Ако пред всяка от насрещните страни по сделката стои на разположение исковият път, то независимо кой инициира исков процес, следва да може да получи като резултат една и съща по предмет и обем защита.“
[29] Наскоро имаше изследване, съгласно което усещането за независима съдебната власт в Република България е 24%, на предпоследно място от държавите в ЕС и тези, които са в процедура по присъединявана. Скандинавските държави са водачи с 78-83 %: Perceived independence of the national justice systems among the general public – June 2024 – – Eurobarometer survey (europa.eu).
[30] Проф. д-р Силви Чернев. Анализът е силно повлиян от преподаваните от него възгледи.
[31] В контекста на изследването си Цолова, К. коментира под линия различни решения от последното десетилетие, съгласно които се формира СПН към установените факти: Частичният … , стр. 180-181 и обратна практика: стр. 161, 187 и 191.
[32] За проблема вж. у Мингова, А. „Допустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 1, изр.1-во ГПК, ако ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.“ Електронно издание „Апис-практика“, 2012.
[33] Критикувано в монография, посветена специално на тези проблеми: Цолова, К. Частичният иск … . За съжаление не се възприе много добре аргументираното становище относно давността – стр. 118.
[34] Възможността за тези искове е подигравка със страните, които са принудени да предявят искове за остатъка, за да не изтече погасителната давност и ще заплатят съдебните такси, а производството ще бъде спряно, а първият частичен иск може да бъде отхвърлен. Смисълът на частичния иск, както беше създаден от практиката, е именно да се съберат някакви пари, за да може да се поемат разноските за по-голямата част впоследствие.
[35] Удачността на разрешенията в тази разпоредба в светлината на разбиранията относно погасителната давност е друг въпрос.
[36] Ретроспекция за научния спор у Яновски, Б. „За влизане на решението в сила и по възраженията по подобрения и прихващания (по ал. 2 на чл. 221 ГПК)“, „Социалистическо право“, бр. 6, С., 1986 г., стр. 12-21.
[37] Съдия Петров, В. докладва за това в публикация: https://defakto.bg/2024/10/28/prekludirasthoto-deystvie-na-silata-na-presadeno-nestho-i-krivoto-mu-prilagane/. По този повод с Определение № 5877/16.12.2024 г. по гр.д. № 2847/2024 г. на ВКС, III г.о., докладчик съдията Невин Шакирова, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос: „Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, прикрепваща се към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска, разпростира ли се върху защитните възражения на ответника, заявени по нов иск на същия ищец срещу същия ответник, но на друго основание?“.
[38] Подобно у Яновски, Б. Актове … , стр. 101.
[39] Не на последно място гарантира, че няма да се заобикаля изискването за заплащане на държавна такса.
[40] Съдилищата биха били затрупани с искове за факти, ако това се допусне свободно. Дори и във германската правна система, където тези искове са принципно допустими, ищецът трябва да обоснове своя особен правен интерес от подобен иск.
[41] В кой по ранг съд няма на практика значение на първа инстанция след определен период от време (има районни съдии с пълен стаж пред пенсия). Все пак няма как за всички районни съдии да има място в по-горната инстанция. А да се приеме буквално, че районен съдия по дефиниция има по-ниско ниво на компетентност по установяване на фактите от окръжен противоречи на реалността. Компетентността по инстанции се определя по-скоро като опит в определен необходим период, както и по видове спорове. Чисто личностните качества са отделен въпрос.
[42] Категорично целта на закона е да възникне непререшаемост (правилото ne bis in idem) относно фактите, които имат общо значение за правата и задълженията между главната и подпомагащата страна. Както посочихме, проф. Сталев определя последицата като задължителна сила на мотивите, защото регулиращата и правоустановяващата съставка няма как да се проявят. Има се и предвид, че в тази хипотеза може да се иска пререшаване при възражение за лошо воден процес, без да е необходимо производство за отмяна на решението, ако страната, която би подпомагала, не е участвала в делото, или при наличие на груба небрежност или умисъл у главната страна, когато подпомагащата страна е била конституирана (срв. и у Цолова, К. в Подпомагащата … , стр. 263-291).
[43] Квалификацията на правоотношението от страните не е обвързваща за съда. Той квалифицира иска при условията на правилото iura novit curia (чл. 5 ГПК).
[44] Относно действието на съдебното решение в административното правосъдие и тълкуването на СПН вж. Георгиев Б. Административно правосъдие и обществен интерес /Съдебното оспорване на административни актове проява на обективно правосъдие/, ISBN 978-619-7126-16-7 Издател: Бургаски Свободен Университет – код 978-619-7126 Бургас, 2015, с. 141 и сл.
[45] Правилото за непререшаемост на мотивите е съществувало обаче изрично в съветското законодателство, вкл. дори и относно преюдициалните правоотношения: Яновски, Б. „За влизане на … , стр. 16 като е запазено и развито с разпоредби в съвременния руски съдопроизводствен закон от 2002 г.: чл. 209, ал. 2 ГПК на РФ, (www.wipo.int.): Статья 209. „Вступление в законную силу решений суда“ (Часть в редакции Федерального закона от 09.12.2010 № 353-ФЗ) 2. После вступления в законную силу решения суда стороны, другие лица, участвующие в деле, их правопреемники не могут вновь заявлять в суде те же исковые требования, на том же основании, а также оспаривать в другом гражданском процессе установленные судом факты и правоотношения. Прави също така впечатление, че РФ е изоставила и 4% държавна такса по исковите производства и е възприела прагове и максимален размер. Д-р Владислав Дацов е публикувал серия от много информативни изследвания върху определяне на съдебните такси в ЕС и др. страни налични в: www.gramada.org.
[46] Сталев, Ж. и съавтори, стр. 341. Същото се поддържа и от Петров. В, „За основанието на отрицателния установителен иск за несъществуването на право или правоотношение.“, С. Сп. Адвокатски преглед, 2016 г. Вж. и относно иска за нищожност на сделка: Мингова, А., Цолова, К. „Предмет на …..“, стр. 502-521.
[47] Срв. Мингова, А. „Отказът от иск и силата на пресъдено нещо.“ С. Съвременно право, № 6, 1992, с. 18-24.
[48] С-456/11 и становището на Генералния адвокат от 06.09.2012 г., където се сочи (въз основа на изследване поръчано от ЕК относно правото държавите членки), че този обхват на res iudicata е по-скоро общо явления относно държавите членки на ЕС, като единствено се отчитат някои скорошни обратни практики във Република Франция.
[49] Вж. относно правилата за issue estoppel и cause of action estoppel: Barnett. P. Res judicata, Estoppel, and Foreign Judgments, Oxford University Press, Oxford, 2001; Bower, S, Turner, A. & Handley, K. The Doctrine of Res Judicata, Butterwords & Co (Publishers), 3rd Ed., London-Edinburgh-Dublin, 1996.
[50] С-456/11, С-442/03 Р, обединено със С-471/03 Р, т. 44, както и С-221/10, т. 87 и цитираната в тях предходна практика.
[51] Добър пример е статията на проф. Анелия Мингова, с която се преразгледа едно аксиоматично състояние: „Тежест на доказване при отрицателни факти“. Норма-Правното списание, № 9, 2013, с. 84-95.
19
Коментирайте
Дано да може да се постигне разрешаването на правния конфликт максимално бързо и веднъж за винаги
Добре – защо не се включат и БАН в системата на законотворчеството – доколкото трябва ново законодателство, защото от шарлатани има файда – но бегла файда. Спомням си министърът на правосъдието – Васил Гоцев, той се ужаси от идеята на Иван Костов – за либерализиране на СК.
СК – 85 тоест Семейният кодекс – съдържаше разделност – новият Кодекс съвсем разпусна работата и – дето се вика – това стана.
Брачен договор – равносилно на развод.
Примерно – защо не се уясни общественото положение един път – завинаги, процесуалните норми са много важни – те са стълб.
Господинът върви по доста тъник лед, опитвайки се за „торпилира“ утвърдената в теорията и практиката теория на проф. Сталев, живял и работил през социализма, т.е. преди времето на сложния гражданаско-търговски оборот, и предлагайки свой прочит на ГПК, синхронизиран с този на В. Петров, целящ в краткосрочен план увеличаването на тежестта на съдиите, включително и тези на районно ниво, които не са успели а помощта на „клубовете си по интереси“ да додрапат до касационната инстанция да налагат окончателно вижданията си в частта с мотивите, включително на горестоящи техни колеги, защото така се правело в страните с прецедентна правна система, демек англо-саксонския… Покажи целия коментар »
Изходът е във въвеждането на низови арбитражи. Трудови спорове – при – кадровика. Стопански спорове – арбитраж. Не се губи толкова от арбитраж. Но веднага се появява думата – мир.
Вълко Червенков – 1952 – даже буквално – заключи – само до тоалетната и обратно – най-видните юристи – едвам скалъпихме ГПК, като хората – тоест – без адвокатските локуми – адвокат съм и се отвращавам като човек от разтегливостите – хората искат да се трудят – не да се съдят.
Наистина наболял проблем. Благодаря за задълбочения анализ.
Много неверни правни възгледи сред общоизвестните, но толкова е дълго и протяжно, че трябва нова статия, за да се изяснят изцяло неправилните схващания. Само пример -смесва се непрваилност, в частност необоснованост със СПН, а доказателство, че мотивите не се ползват със СПН, е ИУИ. Последващ устсновителен иск ще и недопустим заради преклудиращото действие на СПН по преюдициалните факти и правоотношения и непререшаемостта на спора. А въпросът за това дали мотивите се ползват със СПН, е разрешен още през 2001 г. с ТР. Не бих въобще писал под тази статия, но поредна с неправилни правни доводи ми идва в повече.
Едно е сигурно – докато обядвам чудесният си сандвич от Раковска ще чета анализа.
Наистина ще е чудесен сандвич – хляб и три салатки – знам откъде го взимаш – хахахаха
E, пастите излизат много скъпо!
Явно ще трябва да четете бързо. Че там сандвичите не са особено големи.
Евала за статията!
Да видим дали и под тази статия ще се нареди трола „проскубан бухал“ да ни говори колко е лош либерализма, човещината и да ги сравни с „джендърщина“ (каквото и да означава това) и със Сорос.
Към момента на моя коментар бухала вече се е изказал по въпроса. Трудно би могъл да пропусне апетитните новини на лекс.
Четете и се учете!
Наистина е хубаво да се разясняват тези въпроси
Поздравления за подробния анализ
Eстествено, че винаги едната страна в спора ще е недоволна.