1. Възможно е да се установи, че обвиняем по наказателно дело в България е бил задържан в чужбина заради престъплението по делото, или заради някакво друго деяние, което е било разследвано зад граница. Стигне ли се до налагане на наказание, и то се оказва лишаване от свобода, подсъдимият обикновено иска да се приспадне от него задържането му в чужбина.

Въпросът за приспадането на задграничното задържане от наложеното у нас наказание лишаване от свобода[1] може да се постави и след осъждането на лицето, а дори и след като то започне да търпи наложеното му наказание. Например, български гражданин търпи у нас наказание лишаване от свобода, което му е било наложено по наше дело. Той обаче е осъден и в Италия за друго престъпление. Заради него е бил задържан по италианското наказателно производство[2].

Приспадането на всяко задгранично задържане става от наказанието лишаване от свобода, което се налага впоследствие у нас на задържаното в чужбина лице. Независимо дали осъденото лице е започнало или още не е започнало да търпи наложеното му наказание, основният въпрос е: подлежи ли на приспадане всяко задържане на лицето зад граница или се приспадат само онези негови задгранични задържания, които отговарят на определени условия. Става дума най-вече за следните възможни условия:

• дали деянието, заради което има задгранично задържане, трябва да се окаже едновременно престъпление и в чуждата държава, където то е било взето като мярка, и у нас, по българското право;
• дали трябва да се води или да е водено и българско дело за същото престъпление, заради което задграничното задържане е било взето като мярка, за може да има “българско” наказание, от което това задържане да се приспадне;
• ако българското дело не е за същото престъпление, заради което задграничното задържане е било взето като мярка, кога и дали изобщо това задържане може да се приспадне от наказанието, което би се наложило или е вече наложено по нашето дело;
• ако наше дело е във всички случаи необходимо, трябва ли да има връзка между него и чуждото дело, по което задържането е било взето като мярка;
• кога и дали изобщо прилаганото българско правило за приспадане на задграничното задържане следва да отговаря на някакво правило за приспадане в чуждата държава, където задържането е било взето като мярка (“двойна” възможност за приспадане).

2. Трябва да се има предвид, че задграничните задържания се приспадат не само когато са били незаконосъобразни. Подлежат на приспадане у нас и законосъобразните задържания в чужбина, стига да са налице условията за това[3].

Приспадането на никое задържане не е въпрос на преценка[4]. То е задължение на съдебната власт (съда или прокурора по чл. 417 НПК) и право на осъдения. Това му право не се прекратява. За него няма погасителна или преклузивна давност. Затова времето, изтекло след преустановяване на задържането, е без значение. Нужно е все пак наказателната отговорност на задържания в чужбина или вече наложеното му наказание да не е погасено по давност или поради амнистия. В противен случай не би могло да има наказание, от което задържането да се приспадне.

Входящият трансфер на осъдени лица дава добър пример за значението на давността за приспадането на задържанията в чужбина. За да се приспадне у нас задгранично задържане на осъдено в чужбина лице, трансферирано след това в България (чл. 453 и сл. от НПК), трябва да се определи най-напред, дали давността не пречи да се изпълни наказанието, наложено му в трансфериралата го страна. Защото при неизпълнимост на наказанието, няма да има от какво задгранично задържане на трансферирания да се приспада съгласно чл. 457, ал. 5, пр. I от НПК.

След като чуждата присъда срещу трансферирания влезе в сила в трансфериращата го страна, започва да тече изпълнителска давност. Тази давност може да спира и да се прекъсва на територията на трансфериралата страна от предвидени в закона й действия и актове. Възможно е, ако правните им последици за теклата там давност не се зачетат и у нас, тази давност да изтече преди още чуждата присъда да бъде приведена в изпълнение съгласно чл. 465 от НПК. Не е ясно дали в такъв случай присъдата трябва или не трябва изобщо да се привежда в изпълнение и да има в крайна сметка от какво да се приспада. Отговорът очевидно зависи от признаването на чуждите действия и актове у нас.

Според чл. 8 от Европейската конвенция за международно признаване на присъди [ДВ, бр. 104/2004 г], например, “всяко действие, валидно извършено от властите на осъждащата държава, което спира или прекратява давностния срок, се счита за пораждащо същите последици при изчисляване на давностния срок в замолената държава съгласно нейния закон”. И ако това правило за зачитане на чуждите спирания и прекъсвания (употребата на думата “прекратяване” е резултат от лош превод) важи не само за общото признаване и изпълнение на чужди присъди (чл. 463 и сл. от НПК), но също, при това на по-силно основание и за входящия трансфер на осъдени лица, то в дадения по-горе пример давността няма да изтече и присъдата на трансфериралата страна трябва да cе приведе в изпълнение.

Следва да се има предвид, че всяко от тези лица е поначало български гражданин. Именно по тази причина едва ли има смисъл трансферът му да се препятства заради невъзможност за признаване на чуждата присъда на основание изтекла давност. За предпочитане е лицето да бъде върнато у нас, вместо да се приеме, че това е невъзможно (осъдилата го държава няма да се съгласи), тъй като давността е изтекла и присъдата му не може да се изпълни в България. За целта българският закон – НПК понастоящем, трябва да зачита и онези спирания и прекъсвания, които са станали на територията на трансфериращата държава по силата на нейното право. Тази препоръка е относима както към изпълнителската давност, текла в трансфериращите европейски страни, така също и към тази, текла във всички други държави, които трансферират у нас осъдени граждани[5].

Добре е по такива и други подобни въпроси да има пределна яснота. Би било по-подходящо, каквото и да подсказва теорията, те да се решат не чрез тълкуване, а въз основа на наша изрична разпоредба.

3. За да се приспадне някакво задържане в чужбина, не се изисква то да е било взето като мярка по признато у нас чуждо наказателно производство, а именно – такова, което е трансферирано (поето за довършване) в България съгласно чл. 478 от НПК. Приспадане може да има независимо и въпреки това, че задържането е било взето по чуждо производство, което не е признато у нас. Достатъчен е самият факт на осъщественото в чужбина задържане – чл. 7, изр. първо, пр. I от НК.

За приспадането се брои единствено фактическото времетраене на задграничното задържане. Затова, ако в друга държава са били взети две или повече чужди мерки за неотклонение задържане под стража, приспада се не сборът на определените им там размери. Приспада се срокът на самото задържане в тяхно изпълнение. Единствено меродавен е той, дори властите на чуждата държава да приемат, че задържането, макар едно, изпълнява едновременно всички взети мерки за неотклонение. Например, едната мярка е била по местно наказателно производство, а – друга временно задържане на лицето в същата държава за бъдещо екстрадиционно производство срещу него. В случая задържането осъществява и мярката временно задържане, доколкото определеният й срок (най-често – 40 дни) се брои задължително и при изтичането му тя преустановява своето действие. Нейното времетраене обаче не се удвоява, макар да е включено в това на задържането под стража по местното наказателно производство.

Приспадане на задържането в чужбина е възможно и тогава, когато чуждото дело, по което то е било взето като мярка, няма никакво отношение към България. Не се изисква в частност чуждото дело да има каквато и да е връзка с евентуалното българско производство за същото престъпление, заради което задграничното задържане е било взето и осъществено като мярка. Няма законови пречки задържането по чуждо дело, което не е свързано по никакъв начин с наше, също да се приспадне от наказанието лишаване от свобода, наложено у нас.

Най-сетне, няма значение как задграничното задържане се квалифицира по местното право. Чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59 от НК не правят разлика между задържанията, които са съставлявали мярка за неотклонение по наказателно производство, и другите възможни задържания на осъдения в чужбина. Всички те могат да бъдат приспаднати от наложеното му у нас наказание лишаване от свобода.

Задържането се приспада след индивидуализацията на наказанието и преди съдът да реши, дали да отложи изпълнението му съгласно чл. 66 от НК. При това никое приспадане от индивидуализираното наказание лишаване от свобода не предопределя, дали осъждането ще е ефективно или условно. Напълно възможно е съдът, след като приспадне задържането от наложеното наказание, да отложи изпълнението му при условията на чл. 66-69а от НК.

Задграничното задържане се приспада у нас съобразно българското право. Съгласно общото правило по чл. 59, т. 1, пр. I НК един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода. Правото на държавата по местозадържането на осъдения у нас не се прилага. Това важи и в случая, когато тази държава е пропуснала неоснователно да извърши приспадането, а правото й се явява по-благоприятно за осъдения от нашето. Например, според чл. 72, т. 5, изр. второ от украинския НК “съдът, отчитайки предварителното задържане, може да смекчи наказанието или да освободи изцяло осъдения от изтърпяването му”. Нашето право не предвижда такава възможност.

Приспадане на задгранично задържане заради престъпление, за което е наложено впоследствие наказание у нас – член 7, изр. първо, предл. I от НК

1. Приспадането става поначало от наказанието лишаване от свобода, наложено у нас за същото престъпление, заради което задържането е било взето като мярка в чужбина – чл. 7, изр. първо, пр. I, както и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК. По изключение, съгласно чл. 59, ал. 3 от НК, приспадане може да се извърши и на задържане заради друго деяние (престъпление или не), но единствено и само ако чуждото производство за него е било прекратено или е завършило с оправдателна присъда и ако то, представено като престъпление (в случай, че не е било наистина), образува съвкупност с първото – чл. 23, ал. 1 от НК. Това изключение по чл. 59, ал. 3 НК потвърждава общото правило, че приспадането у нас става само от наказанието за същото престъпление, заради което задържането е било взето и осъществено като мярка в чужбина.

Впрочем, правилото по чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I НК, че приспадането става само от наказанието за престъплението, заради което задържането е взето като мярка в чужбина, беше единственото за тези приспадания до създаването на чл. 59, ал. 3 НК (ДВ, бр. 28/1982 г). Това правило се явява единствено и сега в повечето други държави[6].

Задграничното задържане може да се приспадне у нас от наказание лишаване от свобода за същото престъпление само тогава, когато наказанието е определено (включително чрез признаване на чужда осъдителна присъда – чл. 463 и сл. НПК) по българско дело за това престъпление. Без такова дело наказание за същото престъпление няма, за да е изобщо възможно от него да се приспадне задържането в чужбина.

Необходимото наше дело трябва най-напред да има за свой предмет престъпление по българския НК. Изисква се също така кодексът ни да е приложим за това престъпление[7] – обикновено съобразно личния принцип по чл. 4, ал. 1 от НК[8]. В противен случай, ако НК не намира приложение, наше дело за престъплението не може да се образува. Става невъзможно да се стигне и до нужното наказание за това престъпление, от което задграничното задържане заради него да се приспадне.

Следователно, приспадането по чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК става от наказание лишаване от свобода, наложено или приведено в изпълнение у нас по някакво българско дело. Наказанието се налага за същото престъпление, заради което осъденият е бил задържан в чужбина – най-често по местно екстрадиционно или наказателно производство[9].

2. Приспадането може да се извърши у нас най-напред тогава, когато лицето е било задържано за нуждите на някакво екстрадиционно производство[10] срещу него в друга държава. Искането за екстрадицията може да е от България или от трета страна.

А. В случай, че екстрадицията е по наше искане (напр. от Украйна) и тя приключи успешно, проблем с приспадането по чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I НК няма. Защото задържанията в замолената от нас държава и евентуалното наше наказание, от което те могат да се приспаднат, ще са за едно и също престъпление поначало[11]. Съвпадението е обяснимо с това, че търсеното лице се задържа и евентуално екстрадира заради престъплението, за което се иска. То няма как да бъде предадено, а още по-малко да бъде съдено и (или) наказано у нас за друго престъпление, за да може от наказанието за него да се приспадне екстрадиционното му задържане. Невъзможността за наказателна репресия на лицето за престъпление, заради което то не е било екстрадирано, следва от т. нар. принцип на особеността, предвиден с чл. 31, ал. 1 от ЗЕЕЗА и чл. 61, ал. 1 от същия Закон, в случай на изпълнена наша Европейската заповед за арест.

В случай, че екстрадицията е за съдене, то предвид на посочения принцип екстрадираният може да бъде обвинен у нас само за престъплението, за което е бил предаден. А това е същото престъпно деяние[12], заради което екстрадиционното дело е било образувано в замолената от нас държава и във връзка с което търсеното лице е било задържано. Следователно неговото задгранично задържане и наказанието, което се очаква да му бъде наложено, ще са за едно и също престъпление. Това съвпадение изпълва условието по чл. 7, изр. първо, пр. I НК – приспадането да става от наказанието лишаване от свобода[13] за същото престъпление, заради което са били задържанията по екстрадиционното производство в замолената от нас държава.

Екстрадиционните задържания, подлежащи на приспадане, са две: временното задържане, обикновено до 40 дни – докато се получи молбата за екстрадиция, и постоянно задържане, което е най-често безсрочно – след получаване на молбата за екстрадиция[14]. Те се приспадат съгласно чл. 7 от НК – вж т. 3.3 от Т.Р. № 1-02-ОСНК[15]. Очевидно е, че ако по някаква причина наказателно дело у нас не се образува или бъде прекратено (напр., придобит имунитет и изтекла след това давност), задържанията няма къде и от какво те да се приспаднат.

Още по-определено е положението с приспадането на екстрадиционните задържания, когато исканата от България екстрадиция е за изпълнение на вече наложено наказание. Това е така, pащото в случая разследване на престъплението няма и никакви промени в него (от фактическа или правна страна) не би могло да настъпят – вж бел. 11 под черта за сравнение с екстрадицията за съдене. Затова при екстрадицията за изпълнение на наказание, и задържанията в чужбина, и наказанието, което е било наложено в България и трябва да се изпълни у нас, са винаги за едно и също, непроменимо престъпление. Следователно тук е още по-сигурно спазването на условието по чл. 7, изр. първо, пр. I НК – приспадането на задграничните задържания да става от наказанието за същото престъпление, заради което те са били взети като мярка.

Известно е, че, за да се осъществи каквато и да е екстрадиция, трябва да е налице двойна наказуемост на престъплението, заради което тя се иска – чл. 2, ал. 1 от Европейската конвенция за екстрадиция [ЕКЕ] (ДВ, бр. 8/2015 г) и чл. 5 от ЗЕЕЗА. Двойна наказуемост на престъплението обаче не е нужна, за да може екстрадиционните задържания да се приспаднат след това у нас от наложеното за него наказание. Достатъчно е това деяние, заради което е искана екстрадицията, да бъде наказуемо по закона на България като молеща държава.

Дори да се окаже, че деянието не е било престъпление по НК на замолената от нас държава[16], а тя погрешно е приела обратното, допускайки екстрадиция за България, това няма да възпрепятства приспадането на екстрадиционните задържания от наказанието лишаване от свобода, което би се наложило или е вече наложено у нас. Достатъчен е фактът, че предаденото ни лице е било задържано в замолената от нас държава заради такова деяние, което по българското право съставлява престъпление, наказуемо с лишаване от свобода.

Б. Екстрадицията може да няма връзка с България. Такава връзка липсва, ако търсеното лице бива поискано не от нас, а от друга държава, например от Румъния – за нуждите на нейно наказателно или наказателно-изпълнително дело. И в този случай обаче задържането по екстрадиционното производство в замолената чужда страна може да се приспадне у нас. Нито чл. 7 от НК, нито друга разпоредба препятства неговото приспадане по причина на това, че екстрадицията не е имала връзка с България.

Все пак, за да се стигне до приспадане, задграничното задържане по екстрадиционното дело в замолената страна, трябва също да е било заради престъпление, за което и у нас има или е имало наказателно дело. Това българско дело следва да е или да е било срещу задържаното в чужбина лице за същото престъпление[17]. Съгласно чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I НК приспадането става от наказанието лишаване от свобода, наложено по това дело за престъплението, заради което осъденото лице е било задържано в замолената страна по екстрадиционното й дело срещу него.

Най-после, ако търсеното лице е било екстрадирано за съдене, неговото последвало задържане под стража в молещата държава също може да се приспадне у нас. Става дума за задържането му по обслуженото с екстрадицията нейното наказателно дело. И в случая обаче трябва да има наше наказателно дело – за същото престъпление, заради което лицето е било задържано под стража в молещата държава по наказателното й дело. В противен случай наказание за престъплението не би било възможно и задържането заради него в молещата държава няма от какво да се приспадне, съгласно чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.

Същевременно и тук не се изисква никаква двойна наказуемост. Дори да се установи по-късно, че деянието, заради което екстрадицията е била осъществена, не съставлява престъпление в никоя от другите две държави – предаващата (замолената) и приемащата (молещата), това няма да промени нищо. За да се приспадне задържането в приемащата страна, достатъчно е деянието, заради което екстрадицията е била осъществена, да съставлява престъпление по нашия НК.

3. Задържания в чужбина стават не само по екстрадиционни производства. Възможни са задгранични задържания и по чужди наказателни дела, които не се предхождат от никакви екстрадиционни производства. Такова може да бъде задържането заради престъпление, по отношение на което българският НК се явява приложим, позволявайки и наше дело за същото престъпление. В такъв случай също няма пречки задържането да се приспадне от наказанието, което би се наложило или е вече наложено за престъплението по нашето дело, стига то да е лишаване от свобода.

Такъв впрочем може да е случаят по бел. 2 под черта с българския гражданин, който е бил задържан по италианското наказателно производство срещу него. Приспадането на това негово задържане обаче няма да е възможно, без да се образува или без да е имало и наше наказателно дело срещу българския гражданин – за същото престъпление, заради което той е бил задържан в чужбина[18]. Няма ли такова дело, наказание за това престъпление не може да му се наложи и неговото задгранично задържане няма къде и от какво да се приспадне у нас.

Приспаданията на задържанията в чужбина се различават съществено от тези на наложените зад граница наказания. Задграничното наказание, което се приспада у нас съгласно чл. 7, изр. първо, пр. II НК, е наложено по чуждо дело, завършило с осъдителна присъда за действително извършено престъпление. За приспадането по чл. 7, изр. първо, пр. I НК на задграничните задържания у нас такова изискване няма – не е нужно те да са взети като мярка заради действително извършени престъпления. Както в България, така и в другите държави всяко задържане се взема като мярка по висящо наказателно дело заради твърдяно (предполагаемо) престъпление. Това като цяло е достатъчно тя да бъде взета и осъществена. Престъпление може да не е било извършено в действителност и задържането в другата държава да е станало заради несъществуващо престъпление.

Но и несъществуващото престъпление в другата държава, заради което задържането е било взето като мярка, не пречи на приспадането му в България. От значение е само фактът на задграничното задържане.

Все пак всяко такова престъпление, дало повод за задграничното задържане, трябва да се окаже действително поне по нашия НК. В противен случай деянието, извършено от задържания в чужбина, не е престъпление у нас. Вследствие на това, няма как да се наложи наказание лишаване от свобода, за да може задграничното задържане да се приспадне у нас в съответствие с чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.

Същевременно, както при екстрадицията, така и тук е необходимо и достатъчно наказанието да бъде за същото деяние, заради което задграничното задържане е взето като мярка (вж и бел. под черта 11). Никоя последвала промяна в правната квалификация на деянието не изключва наказанието, а още по-малко – възможността да се приспаднат от него, в изпълнение на чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59 ал. 1, пр. I НК, задържанията извън България. Допустимо е при това, вече за разлика от екстрадицията, правната квалификация да стане дори по-неблагоприятна за дееца. Такава промяна е възможна, тъй като в случая няма принцип на особеността, които да я забранява.

В крайна сметка, задържането по чуждо наказателно дело може да се приспадне у нас, ако бъдат изпълнени следните условия: първо – задържането да е било заради разследвано в чужбина престъпление, второ – българският НК да е приложим за това престъпление[19], трето – да се води наше наказателно производство за престъплението и четвърто – производството да приключи с налагане на наказание лишаване от свобода за него.

Не е нужно обаче и чуждото наказателно производство, по което задържането е било взето като мярка, също да приключи с наказание лишаване от свобода. Стигне ли се обаче до такъв резултат, откриват се и други възможности за приспадане на задържането. Те се разглеждат по-долу, в т. 5 и следващите.

4. Все пак поне нашето наказателно производство трябва да приключи с наказание лишаване от свобода – за да може от него да се приспадне задържането в чужбина. Не се изисква обаче наличието на каквато и да е връзка между чуждото и нашето наказателно производство за престъплението, заради което задграничното задържане е било взето като мярка.

А. Такава връзка няма да е налице, ако чуждото наказателно производство не ни е трансферирано, т. е. когато то не е било признато и поето от властите ни по реда на чл. 478 от НПК, за да се довърши като наше наказателно дело[20]. И без такъв трансфер обаче задграничното задържане по чуждото наказателно производство подлежи на приспадане. Нито чл. 7 от НК, нито друга разпоредба препятства това приспадане. Но за да бъде то възможно, пак е необходимо наше наказателно дело за същото престъпление, заради което е било задграничното задържане. Делото трябва да приключи с наказание лишаване от свобода, за да може задграничното задържане да се приспадне от него в съответствие с чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.

Впрочем, липсва връзка с наше наказателно дело и тогава, когато чуждото наказателно дело, по което е имало задържане, се трансферира не в България, а в трета страна. Това обикновено е страната, където се намира обвиняемият (или “заподозреният” съобразно приложимия там закон). И в такъв случай приспадането у нас е възможно. Трябва обаче нашият НК да бъде приложим за същото престъпление, заради което задържането е било взето като мярка, за да може да се образува за него българско наказателно производство. Без съмнение, това наше производство следва да приключи пак с наказание лишаване от свобода. В противен случай задграничното задържане няма от какво да се приспадне.

Такова наше производство за същото престъпление позволява да се приспаднат задържанията във всяка трета замолена страна, където чуждото наказателно дело е трансферирано. Това са най-напред задържанията на нейна територия по производството й за входящ трансфер. Те са две: временното задържане за срок до 15 дни и постоянното/ безсрочното задържане в нея като замолена страна. И двете задържания са по производството й за трансфера на наказателното дело от молещата я държава – вж например чл. 27 и 29, т. 3, и съответно чл. 28 от ЕКТПНД. Приеме ли замолената страна трансфера, няма пречки да се приспадне у нас и евентуалното задържане под стража по нейното наказателно дело, което тя довършва.

Във всички тези случаи е достатъчно деянието, заради което задграничното задържане е било взето като мярка, да съставлява престъпление по българското право. Възможно е, но не и задължително то да съставлява престъпление и в държавата, образувала трансферираното по-късно производство, или (и) в онази трета страна, която го е поела за довършване. Всяка от тях може погрешно да е водила наказателно дело за деяние, което впоследствие се оказва, че не е престъпление по собственото й право. Това обаче не пречи задържанията за него по техните наказателни дела да се приспаднат по българско дело. Щом деянието съставлява престъпление по българския НК, за него може да се води наше наказателно дело. И ако делото приключи с наказание лишаване от свобода, от него могат да се приспаднат едното или повечето задгранични задържания заради деянието, оказало се престъпление у нас. Следователно и тук отсъствието на двойна наказуемост, макар необходима за всеки трансфер (напр. чл. 7, ал. 1 от ЕКТПНД и чл. 478, ал. 2, т. 1 НПК), не препятства последващото приспадане на задграничните задържания по нашето наказателно дело за същото деяние.

Б. Възможности за приспадане са налице и при наличие на връзка между чуждо наказателно дело, по което е имало задържане, и нашето наказателно дело за същото престъпление, заради което е станало задържането. Както се посочи, връзката възниква в случай на трансфер на чуждото дело в България по реда на чл. 478 от НПК[21].

След като входящият трансфер бъде осъществен, задържането, осъществено в молещата ни държава, се приспада пак от наказанието, което се налага у нас за същото престъпление. Нещо повече, приспадането се осъществява в рамките на същото (продълженото в България) наказателно дело, по което задържането е било взето като мярка преди трансфера. Тук, на по-силно основание отколкото при непоето и непризнато от властите ни чуждо наказателно производство, задграничното задържане подлежи на приспадане в България. Разбира се, в случая не е нужно нашето наказание, от което приспадането следва да стане, да се наложи за деяние, което съставлява престъпление и в трансфериращата държава. Достатъчно е деянието да съставлява престъпление у нас и наложеното за него наказание да бъде лишаване от свобода.

Приспадането на задграничното задържане се извършва от българския съд. Ако съдът не стори това, приспадането следва да се извърши от прокурора по изпълнение на наказанието лишаване от свобода съгласно чл. 417, ал 1 от НПК[22].

5. В немалко случаи задържането в чужбина, което подлежи на приспадане у нас, е било взето като мярка за неотклонение по чуждестранно наказателно дело. Това дело може да не се трансферира в България или трета страна, нито да завърши с осъдителна присъда срещу задържания. Стигне ли се обаче до такава присъда, откриват се нови възможности задграничните задържания да се приспаднат у нас.

Такава възможност дава производството в България за признаване и изпълнение на чужда осъдителна присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода – чл. 463 и сл. от НПК. Това се случаи, когато осъдилата държава моли нашата да признае и изпълни нейната присъда, тъй като осъденият се намира на българска територия[23]. Ако чуждата присъда бъде призната, то изпълнението на наложеното с нея наказание ще става по правото на приелата я държава, която в случая е България – вж чл. 10, ал. 1 от ЕКМПП и чл. 468, ал. 3 от НПК.

Нашето право следователно урежда и приспаданията от наказанието по чуждата присъда в частност. Не правят изключение и приспаданията на задграничните задържания на осъденото лице по чуждото наказателно дело, приключило с изпратената ни присъда.

Затова задържането на осъдения в молещата ни държава може да се приспадне от наложеното му с присъдата й наказание съгласно чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК. Това е така, защото приетото за изпълнение чуждо наказание е поначало за същото престъпление, заради което осъденият е бил задържан в молещата ни държава по делото срещу него.

Приспадането става след легализация на чуждата присъда. Във всички случаи осъдилата държава трябва да не е извършила сама приспадането и да ни моли поради това да изпълним само неизтърпяната част от наказанието, което е наложила.

Производството по признаване и изпълнение на чуждата присъда започва по молба на осъдилата държава – виж чл. 3, ал. 2 и чл. 5 от ЕКМПП, както и чл. 465, ал. 1 от НПК. Но ако тази държава е от ЕС, достатъчно е тя да изпрати  своята присъда с удостоверение по образец – чл. 3 от Закона за признаване изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за нуждите на страните от ЕС (ДВ, бр. 45/2019 г) Съгласно чл. 7, ал. 4 от същия Закон няма пречка компетентният български съд или самият осъден да поиска от другата държава да изпрати своята присъда заедно с удостоверението. Осъденият обаче може да иска изпращането им само ако се намира в страна от ЕС, а не в трета държава (чл. 2, ал. 1 от Закона) – също и Разпореждане № 699/20.09.2021 г на СГС, н.о. 3 състав по ЧНД 3616/2021 година.

6. Проблем с приспадане на задържането в осъдилата държава от наказанието, което тя е наложила, може да има не само в разгледаните случаи на признаване и изпълнение на чужда присъда. Проблемът може да е налице и в случай, че друга държава трансферира у нас лице, което преди това е задържала и осъдила. Тук става въпрос за трансфер на осъдено лице, на затворник – една твърде различна форма на международно правно сътрудничество, при която приемаща е поначало отечествената страна на осъдения (чл. 453 – 462 НПК)[24]. В случая тя е България, понеже става дума за трансфер у нас, т. е. за входящ трансфер. Трансферното производство може да започне и по молба на самия осъден, който все още се намира на територията на осъдилата го страна – чл. 2, ал. 2 и чл. 7 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица [КТОЛ] (ДВ, бр. 104/ 2004 г и чл. 453, ал. 1 от НПК.

Задържането на такова осъдено лице може да не е било приспаднато от властите на осъдилата го страна преди трансфера му в България. При това положение приспадането на задграничното задържане може и следва да стане у нас, в съответствие с 457, ал. 5, пр. I от НПК – по производството ни за входящ трансфер на осъденото лице. Понеже това лице е изтърпяло неминуемо някаква част от своето наказание в осъдилата го държава, неговото задържане там ще се приспадне, съгласно 457, ал. 5, пр. II НПК, заедно с вече изтърпяната част от наказанието. Приспаданията стават след легализацията на чуждата присъда.

7. И при двете форми на международно правно сътрудничество осъдилата държава може да ни изпрати различна информация относно задържането и евентуалното му приспадане от наложеното c присъдата наказание лишаване от свобода.

а/ Възможно е най-напред осъдилата държава да уведоми България, че вече е приспаднала задържането (с или без изрично упоменаване на срока му), след което да посочи само размера на останалото за изпълнение наказание[25]. В такъв случай от значение за властите ни ще е само така останалото наказание, стига те да признаят присъдата или съответно – да се съгласят на трансфера на осъдения. Българските власти едва ли ще се занимават със задържането, което осъдилата държава сама е приспаднала, нито ще проверяват дали след приспадането му остатъкът от наложеното наказание е бил изчислен правилно.

Най-вероятно е българските власти да приемат безусловно информацията, че е имало задържане (дори размерът му да не им е бил посочен), и да сметнат, че неговото приспадане и останалата за изтърпяване част от наложеното с присъдата наказание лишаване от свобода са били изчислени правилно. В този случай властите ни ще се занимаят с изпълнението само на посочения неизтърпян остатък от наказанието. Очевидно е, че задграничното задържане няма да се приспада втори път[26].

б/ Ако обаче наложеното c присъдата наказание лишаване от свобода и предхождащото я задържане по чуждото наказателно дело се представят поотделно, без данни за каквото и да е приспадане на задържането от наложеното наказание, тогава нашите власти ще имат предвид и двете. Властите ни ще трябва сами да приспаднат тамошното задържане, съгласно чл. 468, ал. 4, пр. I НПК[27] или съответно 457, ал. 5, пр. I НПК, от наказанието, което са приели за изпълнение. Едва впоследствие те ще могат да пристъпят към изпълнението на така изчисления остатък от наказанието.

Това важи с пълна сила в случаите със задгранични задържания, които властите на осъдилата държава не са имали правото да приспаднат от наложеното от тях наказание. Според чл. 115 от НК на Етиопия, например, подлежи на приспадане от наложеното наказание само онова задържане, което е било взето от съда като мярка за неотклонение съгласно чл. 59 и чл. 60 от етиопския НПК. В такъв смисъл е и чл. 62, пр. I от НК на Узбекистан. Той предвижда, че подлежат на приспадане от наложеното наказание само онези задържания, които съставляват мерки за отклонение – на заподозрян (по чл. 220) и/или на обвиняем (по чл. 242). Затова в посочените държави другите задържания на осъдения не подлежат на приспадане от наложеното му наказание. Няма значение как и доколко те са свързани с престъплението по делото, нито каква е била тяхната продължителност.

8. Обратното важи за България. У нас подобни ограничения няма. Съгласно чл. 59, ал. 1, пр. I във вр. с ал. 2 от нашия НК, приспадат се не само задържанията, които съставляват мярка за неотклонение по наказателно дело. Подлежат на приспадане от наказанието, наложено за престъплението, и всички други задържания, стига да имат някаква връзка с него.

Въпроси поражда принудителното довеждане за разпит в осъдилата държава. То безусловно представлява лишаване от свобода и може поради това да се определи като вид задържане. По възприетите у нас разбирания това необходимо задържане на осъденото по-късно лице – от местоживеенето му до призоваващия го за разпит орган на съдебната власт, не следва да надвишава 24 часа[28]. Като цяло този срок може да бъде спазен в България. Има обаче немалко държави с огромна територия, недобре организиран транспорт и конвойна дейност, тежки и възникнали в най-неподходящия момент природни и/или социални проблеми (наводнения, военни действия и пр.), заради които принудителното довеждане там би могло да отнеме много повече време. Не е изключено такава да е и осъдилата държава. При тези условия принудително воденият за разпит и осъден впоследствие може да се окаже лишен от свобода и в този смисъл – задържан в продължение на няколко дни.

Секция 13, ал. 1 от финландския НК може да помогне да се определи значението на тези задържания с оглед допустимостта на приспадането им от бъдещото наказание. Според посочената финландска разпоредба, подлежи на приспадане всяко лишаване от свобода на осъдения за поне един ден, осъществено във връзка с извършеното от него престъпление. Предвид на тази минимално необходима за приспадането продължителност, както и на посоченото българско разбиране за максималния срок на задържане по време на принудителното довеждане, разумно е да се приспада у нас всяко такова задгранично задържане, което е траяло повече от 24 часа. Нуждата от процесуална икономия също диктува такова решение.

Тази мярка би следвало да се ползва и за евентуално осъщественото “задържане на престъпник” от граждани в осъдилата държава, без оглед на това дали тя има или няма разпоредба като тази на чл. 12a от нашия НК[29]. И тук законосъобразността на задграничното задържане е без значение. Значима е само неговата продължителност. Ако тя надхвърли 24 часа, оправдано и справедливо е задържането да се приспадне.

9. В заключение трябва да се посочи, че нерядко осъденият е бил задържан в другата държава заради престъплението по издадената срещу него присъда. Въпреки това неговото задържане може да не е приспаднато от наложеното му с нея наказание, понеже местните власти не са имали необходимото за целта правомощие – често по аргумент от това, че задържането не е съставлявало мярка за неотклонение по наказателно дело.

Нашето право обаче не налага задържането в другата държава да се приспада само на такова основание, което е предвидено и в нейното право. „Двойна” възможност за приспадане не се изисква. Затова, дори държава като Етиопия или Узбекистан да ни изпрати своя присъда за признаване и изпълнение, нашите власти могат да приспаднат осъщественото там задържане от наложеното с нея наказание и в случаите, когато правото на тази държава не позволява приспадането. И в тези случаи обаче, щом осъщественото задържане има връзка с престъплението по чуждата присъда, чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I НК налагат то да се приспадне от наложеното и изпратено ни за изпълнение наказание.

Приспадането се извършва от наказанието по чуждата присъда в рамките на нашето производство за признаването и изпълнението й съгласно чл. 463-469 от НПК или съответно в производството за входящ трансфер на осъденото в чужбина лице – чл. 457, ал. 4 от НПК. Няма ли обаче такова производство, независимо от причината, приспадането не би могло да се осъществи.

10. Проблем с приспадането на задграничното задържане възниква тогава, когато наложеното в осъдилата държава наказание е доживотен затвор. Проблемът може да се появи не само ако България получи за признание и изпълнение чужда присъда, с която е наложено такова наказание, но и при входящ трансфер на лице, наказано с доживотен затвор (чл. 453-462 НПК). Такъв бе случаят например с българските медици, трансферирани от Либия у нас през 2007 година – либийските власти замениха наложеното им смъртно наказание с доживотен затвор, за да стане трансферът възможен.

Обикновено осъдилата държава не приспада от доживотния затвор нито изтърпяното в свой затвор наказание, нито задържането на своя територия във връзка с престъплението, за което трансферираният е бил осъден. От приспадането им няма и смисъл. Така или иначе наложеното наказание остава безсрочно, каквото и да се приспада от него.

Възможно е обаче българският НК да предвижда за същото престъпление само наказание лишаване от свобода. Тогава, предвид принципа за законоустановеност на наказанието, би следвало доживотният затвор да се замени с наказание лишаване от свобода до максималния му размер, предвиден у нас за престъплението на осъдения в другата страна. В такъв случай получилото се новото наказание е срочно, и приспаданията от него имат вече смисъл. Още повече, че те стават не от наложеното преди, а именно от подлежащото на изпълнение сега наказание лишаване от свобода, т. е. “при изпълнение на наказанието лишаване от свобода” (чл. 59, ал. 1 от НК).

Замяна на доживотен затвор с наказание лишаване от свобода се извърши наскоро с лице, трансферирано у нас от Гърция (по-подробно Опред. № 304/ 22.01.2024 г по НЧД 3264/23 година на СГС, н.о. 27 състав). Съдът приспадна както наказанието, изтърпяно от трансферирания в гръцки затвор, така също и задържането му на гръцка територия.

Проблемът е в това, че нашият закон позволява замяна на доживотния затвор c наказание лишаване от свобода най-вече тогава, когато трансферът е от страна-член на Европейския съюз, каквато е Гърция. Съгласно чл. 13, ал. 2, изр. първо от Закона за признаване изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за нуждите на страните от ЕС [ДВ, бр. 45/2019 г], “Съдът може да приспособи наложеното в издаващата държава наказание, когато то не съответства по вид на наказанията, предвидени за същото деяние в българското законодателство”. Следователно, ако доживотният затвор е наложен в ЕС, той може да бъде заменен у нас с наказание лишаване от свобода, от което задържанията на трансферирания да се приспаднат.

Посочената замяна е, разбира се, възможна и тогава, когато трансферът е от държава извън Европейския съюз, но с нея имаме договор (двустранен или многостранен), който също позволява да приспособим нейното наказание съобразно нашето право[30]. Нямаме ли обаче такъв договор, замяната е невъзможна, тъй като и вътрешното ни право не я предвижда. Чл. 457, ал. 4 от НПК позволява да намалим наказанието лишаване от свобода до максималния му размер, предвиден у нас за извършеното престъпление, или да го да заменим с по-леко. Обратното обаче не е възможно – да заменим по-тежко наказание, каквото е доживотният затвор (с или без негова замяна), с наше наказание лишаване от свобода. В тези случаи е налице празнота. Очевидно тя ще е налице и тогава, когато осъденият на доживотен затвор бъде трансфериран у нас, без да имаме договор с осъдилата и трансферирала го държава. Дали тази празнота може да бъде преодоляна, като се приложи по аналогия чл. 457, ал. 4 НПК, е спорен въпрос. При всяко положение празнотата следва да се запълни, а това става само от законодателя.

Той трябва да позволи приспособяване на чуждото наказание по начин, подобен на този по цитирания по-горе чл. 13, ал. 2, изр. първо и посочения чл. 11 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица. След това няма да има проблем да се приспадне както наказанието, изтърпяно от трансферирания в осъдилата го страна, така също и задържането му на нейна територия.

11. В случаите, когато трансферираното лице е български гражданин, то се предава на България като негова отечествена държава. Българските граждани и осъдителните присъди срещу тях не се изпращат в трета страна.

Различно е положението с признаването и изпълнението на една осъдителна присъда зад граница (вж чл. 463-470a НПК). Тук е важно не гражданството, а местопребиваването на осъденото лице. С оглед на това, една чужда осъдителна присъда, включително срещу български гражданин, може да бъде изпратена за признаване и изпълнение не в България, а в трета страна, ако осъденият се намира на нейна територия. В този случай липсва всякаква връзка с български наказателни дела. Нито дело в осъдилата и молеща държава, нито производството за признаване и изпълнение на издадената в нея присъда, водено в третата, замолена от нея, страна имат отношение към българското правосъдие.

При това положение няма възможност приспадането да се извърши по наше производство за признаване и изпълнение на чуждата осъдителна присъда – такова производство изобщо няма, тъй като липсва молба от осъдилата държава до България. Остава само възможността задържанията да се приспадат по общия ред – в българско наказателно дело за същото престъпление, заради което те са били взети като мярка, стига нашият НК да е приложим по отношение на престъплението[31]. И тук нито чл. 7 от НК, нито друга разпоредба препятства приспадането. Задържанията, които подлежат на приспадане, може да са били взети като мярка както в молещата и осъдила държава, така също в замолената и евентуално изпълняваща присъдата трета страна.

а. Най-напред, възможно е да се приспадане задържането в осъдилата държава по наказателното й дело, завършило с осъдителната присъда. Това задържане е осъществено във всички случаи преди молбата на осъдилата държава до третата страна за признаването на присъдата. За да стане приспадането у нас обаче, трябва да има и българско наказателно дело за същото престъпление, заради което задържането е било взето като мярка в осъдилата държава. Нашето дело следва да приключи с наказание лишаване от свобода, за да може това задгранично задържане да се приспадне от него.

б. След това задържанията и в третата за нас страна по производството й за признаване и изпълнение на чуждата осъдителна присъда могат да се приспаднат по наше наказателно дело за същото престъпление, заради което те са били взети като мярка. Така приспадането им става пак при условията по чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.

Възможните задържания в третата страна по нейното производство за признаване и изпълнение на чуждата присъда са: временно и безсрочно/постоянно. Временното задържане – за срок до 18 дни, например, съгласно чл. 32, ал. 2 и чл. 33, ал. 2, б. ‘в’ от ЕКМПП, се постановява по изрично искане на осъдилата държава и се ползва до получаване на молбата й за признаване и изпълнение на нейната присъда. Отделно от него се предвижда и безсрочно/ постоянно задържане – чл. 31 и чл. 32, ал. 1 от същата Конвенция и чл. 437 от НПК. Това задържане се постановява след получаване на молбата от осъдилата държава и трае поначало до приключване на производството за признаване и изпълнение на чуждата присъда.

За отбелязване е, че дори трета замолена страна да поеме изпълнението на чуждата осъдителна присъда, тя води само производство по нейното признаване и изпълнение. Тази страна не води наказателно дело за престъплението по нея. Вследствие на това, друго задържане, извън тези по нейното производство за признаване и изпълнение на присъдата, не би могло да има.

Във всички случаи трябва да се води или да е имало и съответно българско наказателно дело – за същото престъпление, заради което задграничните задържания (временно и безсрочно/ постоянно) в третата страна са били взети като мярка. Това наше дело следва да приключи с наказание лишаване от свобода, за да може от него да се приспаднат и задграничните задържания. Ако съдът по делото пропусне да извърши приспадането, няма пречки прокурорът по изпълнение на наказанието лишаване от свобода да го направи впоследствие – по силата на чл. 417, ал. 1 във вр. с чл. 468, ал. 6 от НПК.

12. Прави впечатление и това, че за разлика от други държави, България предвижда приспадане на задграничните задържания най-напред в националната си правна уредба относно действието на своя НК по място. Това става с посочения вече чл. 7, изр. първо, пр. I.

Тази разпоредба обаче само конкретизира чл. 59, ал. 1, пр. I от НК от общата правна уредба за определяне на наказанието. Тя не предвижда нищо различно и нищо повече от онова, което текста на чл. 59, ал. 1, пр. I НК предписва най-общо. А то е, че “времето, през което осъденият е бил задържан…, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода”. Вижда се, че този текст не е ограничен само до задържанията в България, за да се налага той да бъде допълван относно задграничните задържания чрез чл. 7, изр. първо, пр. I от НК. Чл. 59, ал. 1, пр. I от НК не се нуждае от такова допълване, защото обхваща несъмнено и тях.

Това прави разпоредбата на чл. 7, изр. първо, пр. I от НК. излишна. И без нея следва, по силата на чл. 59, ал. 1, пр. I от НК, че щом за престъплението, заради което е имало задгранично задържане, се наложи наказание лишаване от свобода, задържането се приспада от него.

Поради тази причина, трудно може да се намери друга държава с разпоредба като тази на чл. 7, изр. първо от Българския НК. В НК-и на другите държави въпросът с приспадането на задържанията в чужбина се решава като цяло по същия начин както у нас, но с текстове само от общата правна уредба относно определяне на наказанието[32]. Текстовете й се оказват достатъчни.

Все пак, за да се избегнат всякакви съмнения и ненужни разбори, немалко държави имат разпоредби в правната си уредба за определяне на наказанието, които изрично сочат, че подлежи на приспадане от наложеното наказание и задържането на осъдения в чужбина заради същото престъпление – вж чл. 57, пр. I от НК на Босна и Херцеговина, чл. 11, пр. II от НК на Израел, чл. 73, ал. 4, пр. II от НК на Румъния и чл. 11, пр. I от НК на Сърбия. Така правната уредба на тези държави относно определяне на наказанието е напълно кодифицирана – добър пример и за България[33].

I. Приспадане на задгранично задържане заради деяние (твърдяно престъпление), за което у нас няма наложено наказание – член 59, ал. 3 от НК

1. Приспадането в България става по необходимост от наказание лишаване от свобода, наложено или признато по българско дело. Не е задължително обаче това наказание да бъде само за престъплението, заради което лицето е било задържано – така, както предвижда чл. 59 ал. 1[34], пр. I НК. Не е изключено от наказанието да се приспадне и задържане на осъдения заради друго негово деяние (предполагаемо или действително престъпление), ако за него няма наложено наказание. Такова приспадане се предвижда с чл. 59, ал. 3 от НК.

За отбелязване е отначало това, че разгледаната вече разпоредба на чл. 7, изр. първо НК не се отнася до задграничните задържания заради друго деяние. Но дори да ги визираше, тя щеше да е излишна и в тази своя част. Достатъчна е нормата на чл. 59, ал. 3 от НК. Тя не се ограничава само до задържанията в България заради друго деяние, а още по-малко – изключва тези задържания в чужбина.

Следователно задграничните задържания заради друго деяние се приспадат от наложено у нас наказание само по силата на чл. 59, ал. 3 от НК. Тази норма поставя три общи условия, за да се приспадне каквото и да е задържане заради друго деяние.

Първо, другото деяние, заради което има задържане, трябва да е било предмет на наказателно дело. Осъденият на лишаване от свобода за първото престъпление следва да е бил обвиняем (или “заподозрян” по съответно приложимия закон) по делото за това друго деяние, да е бил също така задържан, но не и осъден за него.

Второто условие за приспадането по чл. 59, ал. 3 от НК е следното. Ако другото деяние е или би било престъпление, то трябва да образува съвкупност по чл. 23-25 от НК с първото и сигурно престъпление, за което задържаният е бил наказан с лишаване от свобода[35]. Следователно наказанието за първото престъпление и приспаданото от него задържане заради другото деяние, пак трябва да са свързани. Връзката между тях обаче не е толкова тясна, колкото тази по чл. 59, ал. 1 НК, където наказанието и приспаданото от него задържане се отнасят до едно и също деяние. Тук връзката между наказанието и приспаданото от него задържане се опосредствява чрез различни деяния. Дължи се на това, сче деянията спадат към една и съща “условна” съвкупност. Друга връзка не е годна да обоснове приспадането.

И трето, другото деяние по чл. 59, ал. 3 НК трябва да е било разследвано, но да е останало ненаказано, тъй като наказателното дело за него е прекратено или е завършило с оправдателна присъда[36]. Вследствие на това, че за другото деяние не е наложено наказание, задържането заради него няма от какво да се приспадне по общата схема на чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.

Все пак не всяко ненаказване на другото деяние обосновава приспадане на задържането заради него. Възможно е другото деяние да остане ненаказано по причина, различна от тази че делото за него е било прекратено или е завършило с оправдателна присъда. Например, не се стига до налагане на наказание, когато и защото делото за другото деяние срещу задържаното лице е било само спряно. В такъв случай задържането по това дело не подлежи на приспадане, включително от наказанието за първото престъпление. Щом задържането заради друго деяние се приспада по изключение, невъзможно е то да се осъществи извън предвидените за него случаи по чл. 59, ал. 3 от НК – на прекратено или завършило с оправдаване дело. Понеже става дума за изключение, то най-малко би могло тази разпоредба да се прилага по аналогия[37], за да се уреди и случаят със спряното дело за другото деяние. Без значение е, че такова правоприлагане би било в полза на осъдения деец.

Има ли обаче наказание и за другото деяние, понеже то също се оказва престъпление, тогава и задържането заради това друго деяние ще се приспада от наказанието за  него. Ще важи основното правило по чл. 59, ал. 1, пр. I от НК.  Наказанието за първото престъпление няма да се ползва. Следователно чл. 59, ал. 3 НК остава неприложим.

2. Все пак, дори да има наложено наказание за другото деяние на осъдения, не всяко приспадане на задържането заради това друго деяние става непременно от наказанието за него. Защото не винаги е възможно да се следва разпоредбата на чл. 59, ал. 1, пр. I от НК, че приспадането се осъществява от наказанието за онова престъпление, заради което задържането е било взето като мярка.

А. Това основно правило се спазва без проблеми, когато наказанието, определено за другото престъпно деяние в съвкупността, е по-тежкото и се налага като общо за двете престъпления съгласно чл. 23, ал. 1 от НК[38]. Спазването на правилото по чл. 59, ал. 1, пр. I НК е обяснимо. Задържането заради другото престъпно деяние се приспада по необходимост от общото наказание, наложено за съвкупността[39]. А това общо наказание се основава на индивидуалното (и по-тежко) наказание, определено за друго престъпно деяние. Така в крайна сметка задържането заради това престъпно деяние се приспада от наказанието за него.

Възможно е също така общото наложено наказание да бъде увеличено по силата на чл. 24 от НК. Но и след като бъде увеличено, то се явява пак наказание за всяко от престъпленията в съвкупността поотделно и най-вече за другото престъпно деяние в частност, заради което задържане е било взето като мярка. Следователно, общото наказание, дори когато е увеличено, също идва от наказанието за другото престъпно деяние. Затова и в този случай задържането се приспада в крайна сметка пак от наказанието за другото престъпно деяние, т. е. от наказанието за онова престъпно деяние, заради което задържането е било взето като мярка. Спазва се по този начин основното правило по чл. 59, ал. 1, пр. I от НК, че приспадането става от наказанието за същото престъпление, заради което е било и задържането.

Така, задържането за другото престъпно деяние може да се приспада и от увеличеното общо наказание, без да се стига до принципни отклонения от правилото по чл. 59, ал. 1, пр. I от НК. Същевременно няма изискване общото наказание да се ползва за приспадането само до размера на залегналото в него наказание, определено за другото престъпно деяние. Затова в случай че наказанието, определено за друго престъпно деяние, макар да е по-тежко, се окаже все пак по-малко от задържането заради него [напр., наказанието да е година и шест месеца лишаване от свобода, а задържането – година и осем месеца], няма пречки това задържане да се приспадне без ограничения от увеличеното общо наказание[40].

Б. Обикновено наказанието за първото престъпление е по-тежко от това за другото престъпно деяние и се налага като общо за съвкупността. В този случай наказанието за другото престъпно деяние бива погълнато от него, съгласно чл. 23, ал. 1 НК[41]. И тук обаче не може да се твърди с категоричност, че задържането заради другото деяние се приспада единствено и само от наказанието за първото престъпление, макар тъкмо то да се налага като общо.

Понеже наложеното наказание е общо, то, увеличено или не впоследствие, съдържа в себе си и наказанието за другото престъпно деяние. Оттук, когато в случая задържането заради другото престъпно деяние се приспада от общото наказание, това става донякъде за сметка и на наказанието за него. В този смисъл задържането за другото деяние се компенсира и от “свое”, а не само от “чуждо” наказание. Не се пренебрегва напълно основната разпоредба на чл. 59, ал. 1, пр. I НК, че приспадането става от наказанието за онова престъпление, заради което задържането е било взето като мярка. Следователно посочената разпоредба важи повече или по-малко и в случая.

Това трябва да се има предвид, за да се очертае приложното поле на чл. 59, ал. 3 от НК. Доколкото тази сравнително нова разпоредба допълва ал. 1, тя следва да се прилага само тогава, когато приспадането не може да се представи (дори отчасти) като станало от наказанието за онова престъпление, заради което задържането е било взето като мярка.

Така, чл. 59, ал. 3 от НК остава да урежда единствено случаите, когато задържането трябва да се приспадне изцяло и безусловно от чуждо наказание. Това са всъщност случаите, където приспадането от собствено наказание е невъзможно, тъй като изобщо не стига до него. Защото е останало ненаказано онова деяние, заради което задържането е било взето като мярка.

3. Съотношението между ал. 1 и ал. 3 на чл. 59 от НК се проявява и в друго измерение. Ал. 3 има не само спомагателно приложно поле, но и спомагателно значение.

Алинея 1 на чл. 59 от НК предвижда типичната възможност за приспадане на задържането, а неговата алинея 3 – допълнителната. Предвид на това ал. 1, където приспадането е от собствено наказание, има предимство спрямо ал. 3, където приспадането е от чуждо наказание. Това предимство е от значение в случаите на конкуренция между две или повече подлежащи на приспадане задържания на осъденото лице.

Например, извършено е престъпление, за което се налага наказание лишаване от свобода, и друго, ненаказано деяние, което би образувало в съвкупност с него, ако също е престъпление. Задържане е имало и заради наказаното престъпление, и заради ненаказаното деяние.

За първото престъпление се налага наказание година и два месеца лишаване от свобода. Задържането заради него е траяло една година, а това заради другото деяние, което е останало ненаказано – шест месеца.

Наложеното наказание обаче е само едно – това за първото престъпление в размер на една година и два месеца лишаване от свобода. Затова задържанията може да приспаднат само от него.

В съответствие с приоритетната ал. 1 на чл. 59 НК, наложеното наказание се ползва, за да се приспадне от него най-напред задържането заради онова престъпление, за което то е било взето. Това е първото престъпление, за което наложеното наказание е една година и два месеца лишаване от свобода.  Понеже задържането заради това престъпление е било в размер на една година, от наложеното за него наказание остават за приспадане два месеца. Само те могат да бъдат ползвани, за да се приспадне от тях, на основание чл. 59, ал. 3 НК, и шестмесечното задържане заради другото деяние.

Очевидно е, че това второ задържане няма да се приспадне изцяло. То ще може да се приспадне само до размера на неизползвания още двумесечен остатък. Другите четири месеца задържане заради второто деяние ще останат за сметка на задържаното и осъдено след това лице…

4. Много често другото деяние по чл. 59, ал. 3 от НК също се разследва в България. Тогава, дори престъплението, за което се налага наказанието лишаване от свобода, и другото деяние да са предмет на отделни дела, няма пречка задържането заради въпросното друго деяние да се приспадне от наказанието за първото престъпление съгласно чл. 59, ал. 3 от НК.

Задържането заради другото деяние обаче може да бъде взето като мярка и по наказателно производство извън България, напр. в Италия или Румъния. Но и тогава има възможност задържането на осъдения да се приспадне от наказание лишаване от свобода, наложено му по някакво българско дело. Приспадането става пак по силата на чл. 59, ал. 3 от НК[42], тъй като действието й не е ограничено нито по територия, нито по отношение на задържаните и осъдени лица[43].

Нещо повече, за да е възможно приспадането чл. 59, ал. 3 от НК, не се изисква да се води българско наказателно дело и за другото деяние. Достатъчно е наше дело за първото престъпление. Разбира се, делото ни трябва да приключи с наказание лишаване от свобода, за да може от него да се приспадне задържането заради другото деяние.

Накрая, не е нужна дори приложимост на българския НК за другото деяние – поради това, че деецът е бил български гражданин по време на извършването му (чл. 4), или защото е засегнал определен български интерес (чл. 5)[44]. Приложимостта на нашия НК е необходима по отношение само на първото престъпление – за да може за него да се наложи “българско” наказание лишаване от свобода, от което да стане и приспадането на задържането заради другото деяние.

5. Чл. 59, ал. 3 от НК не изисква България да признае чуждото наказателно производство за другото деяние, заради което задържането е било взето като мярка. Както по чл. 59, ал. 1 НК, така и тук, достатъчен е фактът на задграничното задържане по чуждото производство.

Все пак трябва да се отчитат и сериозните различия между ал. 1 и ал. 3 на чл. 59 от НК. Алинея 1 позволява задграничното задържане да се приспадне независимо от съдбата на чуждото наказателно производство, по което то е било взето. Съвсем друго предвижда алинея 3. Тя позволява приспадане на задграничното задържане само тогава, когато чуждото наказателно производство е прекратено или завърши с оправдателна присъда. Понеже прекратяването и осъдителната присъда обикновено не са по българско наказателно дело (освен след входящ трансфер у нас), тяхното валидно установяване ще става най-често c чужда помощ – по реда на международното правно сътрудничество с държавата, където производството е било образувано и водено. Сътрудничеството все пак няма да е нужно, ако задържаният е български гражданин и българският консул е получил тази информация във връзка със задържането му[45].

Действителният проблем тук обаче е, че никое чуждо наказателно производство, включително прекратеното или завършилото с оправдателна присъда, няма правно значение у нас – чл. 4, ал. 1 и 2 от НПК. От това следва, че българските съдебни власти не могат да се позовават на нищо, свързано с него – дори на неговото прекратяване или на завършването му с оправдателната присъда, освен ако по изключение то е било трансферирано у нас.

Но и без да признаем чуждото прекратяване или чуждата оправдателна присъда, резултатът е същият. Както в случаите по чл. 59, ал. 3 от НК, където българското дело за другото деяние се прекратява или приключва с оправдателна присъда, така и в настоящия случай се стига до същите последици – не се налага наказание за другото деяние, от което задържането заради него да може да се приспадне. И понеже въпросът с чуждите прекратявания и оправдателни присъди е неуреден, открива се възможност чл. 59, ал. 3 от НК (след чл. 417, ал. 1 НПК) да се приложи по законова аналогия за тях. Защото те са определено близки с обстоятелствата, които чл. 59, ал. 3 НК визира. Разликата е само тази, че в случая прекратяването и оправдателната присъда се отнасят до чуждо, а не до българско наказателно производство. Аналогията е позволена и по причина на това, че ползва осъдения деец, водейки до намаляване на наказанието му – довод за противното от чл. 46, ал. 3 ЗНА (виж и бел. под черта 8).

Все пак далеч не винаги има нужда от правоприлагане по аналогия. То може да не се наложи, ако чуждестранното дело, по което има задържане, е прекратено с акт, издаден или потвърден от съд, или делото е приключило с оправдателна присъда в страна по ЕКМПП.

България е също страна по тази Конвенция и чл. 53, ал. 1 във вр. с чл. 1, б. “а” и “с”, ал. 2 и 3 от нея дава възможност на българските власти да зачетат този ползващ осъдения чужд акт на прекратяване или чуждата оправдателна присъда, без да провеждат отделна процедура за международно правно сътрудничество. Няма ограничения, а още по-малко пречки, посочените обстоятелства да бъдат зачетени по всяко наше производство за приспадане на задържането. Бъдат ли те зачетени у нас, празнота няма да има.

Това позволява пряко прилагане на чл. 59, ал. 3 от НК – за да се приспадне задържането по чуждото дело от наказанието лишаване от свобода, наложено по нашето. За целта е необходимо и достатъчно деянието по чуждото дело, ако е или би било престъпление, и престъплението по нашето дело, приключило с наказание лишаване от свобода, да образуват съвкупност.

6. За да е могло да се образува чуждо наказателно производство за друго деяние по чл. 59, ал. 3 НК – онова, заради което става задържането, трябвало е да има твърдение или предположение, че това деяние съставлява престъпление[46]. Въз основа на него се е изградило “обоснованото предложение” (чл. 5, ал. 1, б. “c”, пр. I от ЕКПЧ), позволило задграничното задържане на осъдения по-късно у нас.

Не е нужно обаче твърдението или предположението, че деянието на задържания съставлява престъпление, да бъде вярно, т. е. той действително да е извършил престъпление. По-вероятно е обратното, щом по условие воденото в чужбина производство е прекратено или завършило с оправдателна присъда – чл. 59, ал. 3 от НК. Защото всяко такова производство се прекратява в повечето случаи тъкмо поради липсата на извършеното престъпление[47], а оправдателната присъда се постановява най-често на това основание[48].

При това положение не може да се очаква, а още по-малко – да се изисква, деянието по чуждото производство да съставлява престъпление съгласно българското право. Не е изключено дори да се установи, че деянието не е било престъпление по ничие право. Но и в такъв случай няма пречки задграничното задържане заради него да се приспадне съгласно чл. 59, ал. 3 НК – от евентуално наложеното у нас наказание лишаване от свобода за първото престъпление в необходимата за целта условна съвкупност. За приспадането е достатъчен най-вече фактът, че осъденият у нас е бил задържан в чужбина. Дори “двойната ненаказуемост” на деянието няма да изключи възможността за приспадане на задържането заради него – от българското наказание лишаване от свобода за първото престъпление.

7. Обикновено в случаите по чл. 59, ал. 3 от НК чуждото наказателно производство за другото деяние не се трансферира в България, а още по-малко – обединява с българското дело за първото, наказаното престъпление. Не е изключено обаче това да стане.

Възможно е най-напред чуждото дело да се трансферира у нас. В такъв случай задържането заради другото деяние следва да се приспадне на по-силно основание от наказанието за първото престъпление, съгласно чл. 59, ал. 3 от НК. За целта обаче трябва трансферираното ни дело да бъде прекратено или да завърши с оправдателна присъда. В противен случай, ако то приключи с наказание лишаване от свобода за другото деяние, задържането заради него ще се приспадне от така наложеното наказание съгласно имащия предимство чл. 59, ал. 1 от НК.

Не е изключено също така трансферираното чуждо дело да се обедини с наше. Вследствие на това предметът на обединеното производство може да се състои от престъпления, които образуват съвкупност по чл. 23 от НК. Ако случаят е такъв и обединеното производство се прекрати или завърши с оправдателна присъда в частта за деянието по трансферираното чуждо дело, крайният резултат трябва да е отново същият. По аргумент от чл. 59, ал. 3 от НК задграничното задържане заради това деяние пак ще следва да се приспадне от наказанието лишаване от свобода, което би било наложено за престъплението по изначално българското производство[49].

8. Когато наказанието за определено престъпление е лишаване от свобода и то се налага в България, от него може да се приспадне, при условията на чл. 59, ал. 3 НК, задграничното задържане заради всяко друго деяние, разследвано извън наша територия. Не е изключено наказанието лишаване от свобода да се наложи в чужбина, след което осъденият[50] да бъде трансфериран у нас като затворник – за да го доизтърпи в български затвор. Възможно е едновременно с това същият осъден да е бил задържан зад граница за някакво друго деяние (в осъдилата и трансферирала го чужда страна или в трета държава)[51], при което делото за него да е било по-късно прекратено или да е завършило с оправдателна присъда. Твърде вероятно е престъплението, за което задържаният е бил осъден на лишаване от свобода в трансфериралата го страна, и другото негово деяние, бъде ли престъпление, да образуват съвкупност по чл. 23-25 НК. В такъв случай възниква въпросът: дали и кога задграничното задържане заради другото деяние може да се приспадне от чуждото наказание лишаване от свобода, наложено на трансферирания, което е признато и приведено в изпълнение у нас в съответствие с чл. 457 и чл. 461 от НПК.

За да се отговори на този въпрос, следва да се има предвид, че наказанието на трансферирания у нас затворник се изпълнява по националното право на България като приемаща (изпълняваща) държава – чл. 9, ал. 3 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица [КТОЛ] (ДВ, бр. 104/ 2004 г) и чл. 17, ал. 1 от Рамковото Решение 2008/909/ ПВР на Съвета на ЕС от 27.11.2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела[52]. Нашето право и най-вече чл. 12 от КТОЛ и чл. 19 от посоченото Рамково Решение позволяват изпълняваното чуждо наказание да бъде намалено чрез помилване или амнистия, при това не само в предалата (осъдилата), но и в приелата (изпълняваща) страна, която в случая е България[53].

Помилването и амнистията са актове на върховна държавна власт – на Президентството и съответно на Народното събрание. Те се явяват израз на снизходителност и се издават по независима преценка. За тях законови предпоставки няма[54].

В тези случаи е възможно, макар по изключение, намаляването на наказанието да зависи и от наложилата го страна. Такава възможност предвиждат КТОЛ и Рамковото Решение 2008/909/ ПВР на Съвета на ЕС. В съответствие с тях, осъдилата лицето страна може да постави условие, за да се съгласи на трансфера му за България. Това й условие е да разрешава предварително на българските власти евентуалното бъдещо амнистиране или помилване на предаденото им лице. Р. Азербайджан, например, е депозирала на 21.01.2001 г. декларация към КТОЛ, че амнистирането и помилванията на трансферираните от нея лица следва да се съгласуват с нейните компетентни органи. В такъв смисъл е и декларацията на Ф.Р. Германия от 31.10.1991 г. към КТОЛ. Тя изисква страната, където осъденото лице желае да бъде трансферирано (отечествената му държава поначало), да даде формално обещание, че ще иска съгласието на германските власти за всяко планирано от нея помилване на предаденото й лице[55].

Подобни чужди претенции и усложнения обаче не могат да имат място в случая на входящ трансфер, когато срокът за ефективното изпълнение на наказанието се намалява у нас съгласно чл. 59, ал. 3 от НК – чрез приспадане задържането на трансферирания заради негово друго деяние. За разлика от помилването и амнистията това намаляване не засяга размера на самото наказание. То също така е акт на съдебната власт (на съда или прокурора по чл. 417 НПК), a не на върховната държавна власт в лицето на Президентството или на Народното събрание.

Приспадането на задържането не се явява израз на снизходителност, нито резултат на независима преценка. Компетентният орган на съдебната власт намалява срока за ефективно изпълнение на наложеното наказание само ако са удовлетворени определените за това законови изисквания – тези по чл. 59, ал. 3 от НК. Те могат да бъдат подробно проучени от осъдилата държава, преди тя да се съгласи на трансфера. За разлика от помилването и амнистията, тук място за изненади няма.

Предвид на всички тези особености осъдилата и предалата ни трансферирания страна не е предвидено да участва в прилагането на чл. 59, ал. 3 НК. Такова е и общото правило: българските съдебни власти решават самостоятелно въпроса, дали и кога да намалят срока за ефективно изпълнение на чуждото наказание[56].

Все пак властите ни не действат произволно. Те се подчиняват на нашето право, за да преуредят съобразно неговите разпоредби изпълнението на изпратеното ни наказание. Така се спазва неотклонно принципът за законоустановеност и по отношение на чуждото, но все пак признато и изпълнявано у нас наказание. Този принцип, прокаран последователно и докрай, означава, че всяко наказание се изпълнява у нас винаги и само по българското право[57].

Нашата самостоятелност за намаляване изпълнението на наказанието при спазване на принципа за законоустановеност на престъплението се проявява не само в прилагането на чл. 59, ал. 3 НК. Тази ни самостоятелност не е изключение. По същия начин, в съответствие с нашия НК и без каквото и да е участие на осъдилата държава, България може да промени нейното наказание и на други основания, при това пак в полза на осъдения.

Българските власти могат най-напред да скъсят едностранно размера на самото изпратено им за изпълнение наказание лишаване от свобода. Това става, когато размерът му надвишава възприетия у нас максимум – 20 години, а по изключение 30 (чл. 39 от НК). В такъв случай наказанието се редуцира до нашия максимален размер съгласно чл. 10, ал. 2, изр. I, пр. второ от КТОЛ и чл. 457, ал. 4, изр. I от НПК. Изпълняваното чуждо наказание лишаване от свобода се намалява от българските власти и тогава, когато по време на изтърпяването му у нас осъденият полага общественополезен труд. В такъв случай два дни положен труд се считат за три дни изтърпяно наказание съгласно чл. 41, ал. 3 от НК във вр с чл. 9, ал. 3 от КТОЛ.

Но щом българските власти могат да намалят самостоятелно размера на изпратеното им за изпълнение чуждо наказание, още по-малко има основания да се възрази срещу техните законови възможности да скъсят срока само на неговото ефективно изпълнение. Скъсяването му става например в случай на предсрочно освобождаване по чл. 70-71 НК[58] или на предсрочно освобождаване за участие на осъдения във военни действия съгласно чл. 42 НК[59]. В тези случаи българските власти намаляват едностранно срока за ефективно изпълнение на изпратеното им чуждо наказание лишаване от свобода. Той става по-малък от размера на наложеното с чуждата присъда. Замисълът е неизтърпеният остатък от наказанието да не се изпълни изобщо, освен ако осъденият се провини – осъществи отлагателно условие за изпълнението му.

9. Следователно в посочените два случая българските власти са оправомощени да намалят самостоятелно срока за ефективно изпълнение на изпратеното им чуждо наказание лишаване от свобода, независимо и въпреки наличието на негов неизтърпян остатък. При това положение има най-малко място за съмнения, че българските власти могат, пак самостоятелно и независимо от другите държави, да намалят размера на ефективно изпълняваното чуждо наказание лишаване от свобода, когато неизтърпян остатък всъщност няма.

Тъкмо такъв е и случаят с приспадането по чл. 59, ал. 3 от НК. Приспада се такова лишаване от свобода, което е вече изтърпяно, а не се явява само отложено – за бъдещо и несигурно изтърпяване.

Срокът по присъдата се намалява с този на предходно лишаване от свобода. Вярно е, че това “авансово” лишаване от свобода не съставлява наказание по НК. Но така или иначе то е по своето съдържание също лишаване от свобода, макар под друга форма – като едно определено задържане[60].

Задграничното задържане не подлежи на самостоятелно приспадане. То се приспада по необходимост, съгласно чл. 59, ал. 3 НК, заедно с онази част от наложеното наказание лишаване от свобода, която трансферираният е неизбежно изтърпял в осъдилата и предала го държава. И тук приспаданията стават след легализация на чуждата присъда.

Самостоятелното решаване от България на въпросите, свързани с чл. 59, ал. 3 от НК, разбира се, не означава, че възможностите, които тази разпоредба дава, трябва да се крият от държавите, осъдили български граждани, особено при постъпило запитване от техните власти с оглед на бъдещ трансфер на осъдените в България. Напротив, добросъвестността и нашите интереси изискват те да бъдат уведомени за всички особености на вътрешното ни право[61]. Опитите за криене създават недоверие у партньорите ни и затрудняват в крайна сметка трансферирането у нас на българските граждани, осъдени на тяхна територия. Нужно е да се отчита и това, че за разлика от екстрадицията (вж чл. 1 от ЕКЕ) трансферът на осъдени не е задължение на осъдилата страна, а въпрос на нейна добра воля[62]. Това налага да имаме някакви доверителни отношения с държавите, които осъждат и могат да трансферират у нас български граждани.

Изложените съображения все пак не налагат някакво прекомерно сближаване с предалата ни лицето страна, а още по-малко извода, че законът й трябва да предвижда същата възможност за приспадане на наказанието като тази по чл. 59, ал. 3 НК. Такова съвпадение не е нужно и не следва да се търси, макар за да стане самия трансфер, лицето трябва да е било осъдено в другата страна за престъпление, наказуемо и в България (двойна наказуемост) – довод от чл. 457, ал. 4 НПК и чл. 3, ал. 1, б. “е” КТОЛ.

Например, съгласно чл. 41, ал. 3 НК, изпълняваното у нас наказание на трансферирания се намалява, в съотношение 2 към 3, ако той полага общественополезен труд. При това не е нужно правото на осъдилата го държава също да предвижда такава възможност за намаляване на наказанието[63]. На по-силно основание ефективното изпълнение на наложеното в чужбина наказание би следвало да се намали, вече в съотношение 1 към 1 съгласно чл. 59, ал. 3 НК, ако трансферираният е бил задържан (у нас или в чужбина) заради друго, ненаказано деяние. И тук няма изискване за “двойна” възможност за приспадане. Нищо не налага законът на трансфериралата осъдения държава също да обосновава такова намаляване на ефективното изпълнение на наложеното наказание[64].

10. Наказание лишаване от свобода, наложено в друга държава, се изпълнява у нас не само след входящ трансфер на осъденото лице (чл. 453-462 НПК), но и след признаване и изпълнение на чужда осъдителна присъда (чл. 463-470a НПК). И двете форми на международно правно сътрудничество включват по необходимост легализация на онази чужда присъда, с която наказанието лишаване от свобода е било наложено. Между техните последици обаче има съществена разлика.

Трансферът ползва главно осъденото лице, а и отечествената му държава, тъй като то й се предава, за да изтърпи в неин затвор наложеното му наказание. Осъдилата го държава прави компромис по негова молба и в негова полза. Като се отказва да изпълни (докрай) наказанието, което му е наложила, тя жертва в немалка степен осъществимата на своя територия негова генерална превенция. Затова не е лишена от смисъл възможността тази държава да контролира, макар по изключение, осъществяването поне на частната превенция на наказанието, като дава съгласие за евентуалното намаляване на наказанието на осъдения в приелата го държава.

Обратното важи за признаването и изпълнение на чуждата присъда. Тази форма на международно правно сътрудничество по-скоро вреди на осъденото лице, тъй като то следва да изтърпи наложеното му в чужбина наказание. Понеже лицето се намира в друга държава – в случая България, осъдилата го държава няма как да прави компромиси, включително по негова молба и в негова полза, отказвайки се да изпълнява наказанието, което му е наложила. Напротив, признаването и изпълнението на присъдата й става само по нейна молба. Бъде ли молбата й удовлетворена, осъдилата държава само печели, тъй като постига изпълнение на своето наказание благодарение на оказаната й от България необходима помощ. При това положение няма логика да се дават допълнителни възможности на осъдилата държава да влияе на изпълнението на нейното наказание у нас. Затова, за разлика от случаите на трансфер, тя не може да поставя предварителни условия, нито да разрешава в частност помилването, амнистирането или каквото и да е друго облекчение в полза на осъдения.

Наказанието по чуждата присъда се изпълнява изцяло по правото на приелата държава, която в случая е България – чл. 10, ал. 1 от ЕКМПП и чл. 468, ал. 3 от НПК. Правото ни не предвижда пречки от това наказание да се приспаднат и задържанията извън България, дори да нямат връзка с престъплението по чуждата присъда. Достатъчно е да се изпълнят предвидените с чл. 59, ал. 3 НК условия. Приспадането става пак след легализация на чуждата присъда.

11. Интересен ситуация може да се получи с търсена от България екстрадиция. Известно е, че във всяка една държава същинското екстрадиционно производство се предхожда обикновено от временно задържане на избягалото лице. Задържането му може да е по наше искане (чл. 25 ЗЕЕЗА), а в някои отделни случаи – по инициатива на другата страна[65]. Не е изключено това задържане да е искано или да е станало заради едно престъпление, а официалната ни молба за екстрадиция на лицето и последвалото му постоянно задържане в замолената страна да е заради различно престъпление.

Ако така поисканата екстрадиция бъде осъществена и се стигне до очакваното налагане и (или) изпълнение на наказание лишаване от свобода, би било справедливо от него да се приспадне не само постоянното, но също така и временното задържане на екстрадирания в замолената от нас държава. Постоянното задържане ще се приспадне без проблеми – на основание чл. 7, изр. първо, пр. I и чл. 59, ал. 1, пр. I от НК. Защото задържането е било заради същото престъпление, за което сме искали лицето, за което са ни го дали и за което в крайна сметка то е било наказано у нас с лишаване от свобода.

Проблемът тук е на какво основание да се приспадне временното задържане на екстрадирания, като се има предвид, че то е било заради друго деяние. Чл. 59, ал. 3 НК не дава такава възможност. Наистина тази разпоредба също се отнася до задържания заради други деяния. Все пак задържанията заради тях трябва да са по наказателни производства, които са приключили с прекратяване или оправдателна присъда. В случая обаче е налице едно екстрадиционно производство, което при това е приключило по обичайния за него начин – с положителен отговор на онова, което е било поискано.

ЗЕЕЗА също не предвижда приспадане на такова временно задържане. Очевидно е, че приспадането му, колкото и рядко да е то, трябва също да се уреди във вътрешното ни право. Законовият текст следва да бъде в по-общия смисъл, че всяко екстрадиционно задържане в полза на България се приспада от наказанието за онова престъпление, заради което екстрадицията е била разрешена. Така няма да се налага въпросът да се решава чрез правоприлагане по аналогия, което тук би било прекалено изкуствено.

12. Всяко задържане, в България или зад граница, се приспада еднократно. Второ приспадане на задържането няма да е нито справедливо, нито подходящо. То би било и незаслужено, тъй като би съставлявало двукратно облагодетелстване на осъдения – две намалявания на наказанието му заради едно и също без никакви основания[66].

Отделно от това, ако задграничното задържане бъде приспаднато повторно и у нас, то вече осъщественото негово приспадане в чужбина се пренебрегва изцяло. В случай че осъдилата и приспадналата задържането държава е член на ЕС, каквито са Италия и Румъния например, тогава приспадането на същото задържане и у нас би означавало също така липса на солидарност от наша страна. Приспадането му и в България би се оказало несъвместимо с политиката за взаимно признаване на юридическите актове в ЕС[67]. По всички тези съображения задържането, което е било приспаднато в друга държава, не може да се приспада отново в България – на подобно или дори на различно основание.

а. Така, ако задграничното задържане заради едно престъпление е приспаднато в чуждата държава от наказанието за същото престъпление, то не може да се приспада отново и у нас съгласно чл. 59, ал. 1 НК – от наказание, наложено по някаква причина и в България за същото престъпление[68]. Още по-малко е възможно задгранично задържане заради едно престъпление, което вече е било приспаднато в чужбина от наказанието за него, да се приспада отново у нас от наказание за различно престъпление.

б. Не е изключено да има задгранично задържане заради ненаказано в чужбина деяние, тъй като делото за него е било прекратено или е завършило с оправдателна присъда. Ако обаче това задържане е било вече приспаднато в другата държава от наказание, наложено за някакво различно (задължително престъпно) деяние, тогава същото задържане не следва да се приспада и у нас. В този случай дори схемата по чл. 59, ал. 3 НК е неизползваема – задграничното задържане да се приспадне от “българско” наказание за престъпно деяние, различно от ненаказаното в чужбина, заради което задържането е станало. Няма значение за какво е било чуждото дело, приключило с наказанието, от което е осъществено приспадането. Дори нашето дело да е за същото престъпление (предвид чл. 4, ал. 1, пр. II от НПК), повторно приспадане на задграничното задържане от наложеното за него “българско” наказание пак не може да има.

Например, български гражданин е разследван в друга държава по обвинение за кражба на автомобил. Той е бил задържан, но не и наказан за тази кражба, защото местното дело за нея е било прекратено или е завършило с оправдателна присъда. Същият български гражданин обаче е бил наказан в другата държава на лишаване от свобода за измама. След това от наказанието за нея е приспаднато задграничното му задържане по делото за кражбата.

След като се е върнал у нас, българският гражданин е бил осъден за тежката телесна повреда на лишаване от свобода. Това му престъпление образува съвкупност с неговата кражба, делото за която е било прекратено или е завършило с оправдателна присъда. Въпреки това задграничното задържане на българския гражданин заради обвинението за кражбата не може да се приспада и у нас съгласно чл. 59, ал. 3 НК – този път от “българското” му наказание лишаване от свобода за причинената от него телесна повреда.

В заключение следва да се подчертае, че незачитането на чуждите приспадания не ползва България. Незачитането им няма оправдание и може само да ни навреди. Затова следва да се оцени като уместна и разумна общата разпоредба на чл. 58, ал. 1, изр. второ от НК на Испания, че никое задържане не се приспада повторно.

На практика не е трудно да се избегне повторното приспадане у нас от наказанието, наложено за същото престъпление, заради което задграничното задържане е било взето като мярка. За целта следва да се определи дали такова приспадане е било или още не е било осъществено в чужбина. Това е относително лека за решаване задача, ако става дума, например, за приспадане от чуждо наказание, наложено на лице, което е било по-късно трансферирано у нас по реда на чл. 453-462 НПК. Тъй като трансферите на осъдени лица се уреждат с подробни международни договори (двустранни и многостранни), има достатъчно възможности да се установи от осъдилата трансферирания страна, дали тя, преди да го предаде на властите ни, е приспаднала от наложеното му наказание евентуалното негово задържане заради престъплението, за което го е осъдила.

Трудности могат да възникнат най-вече тогава, когато при входящ трансфер трябва да се избегне повторно приспадане на задгранично задържане взето като мярка заради друго деяние на осъдения. Това налага да се изясни най-напред, дали другото деяние е останало ненаказано при условията по чл. 59, ал. 3 от НК. Нужно е да се установи още, дали задграничното задържане на трансферирания заради другото деяние не е вече приспаднато в осъдилата го страна от наказанието, което тя му е наложила и ни е изпратила за изпълнение. Особена трудност би представлявал случаят, когато задържането заради другото деяние е станало в трета държава. Това налага да се проучи, дали законът на осъдилата и трансферирала лицето страна изобщо позволява приспадане на задгранично му задържане заради друго деяние. Ако позволява, трябва да се разбере, дали тя не е приспаднала задържането от наказанието, което ни е изпратила за изпълнение. И едва в случай, че не е осъществила приспадането, то може да стане у нас.

***

Не само справедливостта, но и необходимостта да се избегнат излишни усложнения, налага задържанията на осъдения да се приспадат от наложеното му наказание лишаване от свобода. Не се изключват и задържанията в чужбина, макар тяхното установяване и приспадане да става в някои случаи по-трудно. Приспадането им у нас не се препятства от това, че нашето дело, по което то би могло да стане, няма връзка с чуждото дело, по което задържането е било взето като мярка.

Препоръчително е дейността по налагане и изпълнение на наказанията, да се кодифицира по-пълно. За целта е подходящо чл. 7 от НК да бъде включен в общата правна уредба относно определяне на наказанието (чл. 54 и сл.). Така приспадането на задграничните задържания би се уредило заедно с приспаданията на задържанията, осъществявани по български производства.

Предходните два наши наказателни закони  – този от 1896 година и Наказателният кодекс от 1951 година (отменени), са предвиждали приспадане само на търпяно в чужбина наказание. Приспадането и на задграничните задържания е въведено у нас с действащия НК. Затова неговата правна уредба не е напълно улегнала и открива възможности тя да бъде подобрена и доразвита.

[1] Чл. 59 от НК позволява приспадане на задържането и от наказанието пробация по чл. 42a-43a от от НК. Вж и Антонов, С. Приспадане на предварителното задържане при изпълнение на наказанието пробация, в “Научни трудове на РУ”, 2012, т. 51, серия 7, с. 256-259. Но за да се избегне излишното разсейване, тук се разглеждат само приспаданията от наказанието лишаване от свобода.

[2] По такъв случай, висящ пред Софийски градски съд относно положението на медийно известния Евелин Банев-Брендо, “магистратите изискват информация от Италия. По всяка вероятност се чака справка за срока и режима, при който е бил задържан „кокаиновия крал“. Чак след получаването й ще стане ясна съдбата на Брендо.” – по https://safenews.bg/brendo-se-izmakna-sgs-otkaza-da-go-izprati-v-italiya-ili-rumaniya/, достъпно на 30 юли 2024 г. Въпросът за приспадането на това задгранично задържане е поставен, въпреки че у нас, по наличната информация, няма наказателно дело срещу Брендо за престъплението, заради което е бил задържан по италианското производство и му бе наложено наказание 20 години лишаване от свобода. Значението на такова наше дело се изяснява по-нататък в настоящото изследване.

[3] Още Н. Ников (Ръководство по общата часть на българския Наказателен законъ, изд. II, Т. първи, С., Народна печатница “Витоша”, 1921, с. 68) отбелязва възможността за задгранично задържане в нарушение на местния закон. Според този автор “безразлично е дали чуждестранният съдия с право или без право е счел, че делото е нему подсъдно“. Цитатът се е отнася до незаконосъобразно наложеното в чужбина наказание лишаване от свобода, но важи съответно и за незаконосъобразното задгранично задържане като мярка за неотклонение. Затова по чл. 7 от НК не винаги става дума за правомерна съдебна дейност зад граница, т. е. за “упражняването на суверенното право на другата държава да накаже дееца”, както смятат Марков, Р. и колектив (Наказателно право на Р България. Обща част, С., изд. “Сиела”, 2022, с. 68).

[4] Приспадането е ставало по преценка на съда, съгласно чл. 62, ал. 1 от Наказателния ни закон от 1896 година (отм.): “Предварителният арест. целият или част от него, може да се приспадне по усмотрението на съда от наложения с присъдата тъмничен или временен строг тъмничен затвор.” Вж отново Ников, Н. Цит. ръководство, Т. втори …, с. 124 и сл.

[5] Интерес представлява и декларацията ни по чл. 19, ал. 2, б “в” от Европейската конвенция за международно признаване на присъди [ДВ, бр. 11/2004 г], че България няма да признава чуждата присъда, ако е постановена след изтичане на преследвателната давност в издалата я страна съобразно нейния закон. По изложените вече съображения такова правило не е подходящо за входящите трансфери на осъдени лица. Още повече, че нашите власти трудно могат да преценят най-вече евентуалните спирания и прекъсвания на преследвателната давност в трансфериращата страна, за да са в състояние да установят дали тя е изтекла или не е. Вероятността за неправилни изводи е достатъчно голяма, а те могат само да влошат двустранните ни отношения. Още повече, че нашите власти трудно могат да преценят най-вече евентуалните спирания и прекъсвания на преследвателната давност в трансфериращата страна, за да са в състояние да установят, дали тя е изтекла или не е. Вероятността за неправилни изводи е достатъчно голяма, а те могат само да влошат отношенията ни с тази страна, особено ако решим погрешно, че давността там е била изтекла преди присъдата. За да се улесни, Австрия е декларирала, че ще прилага своето собствено право за чуждата давност: (англ.) “Austria will refuse enforcement of a European criminal judgment which the authorities of the requesting state rendered on a date when, under Austrian law, the criminal proceedings in respect of the offence punished by the judgment would have been precluded by the lapse of time” (по https://www.coe.int/en/web/conventions/full-list?module=declarations-by-treaty&numSte=070&codeNature=0, достъпен на 26.12.2024 г). Подобно ретроактивно дерогиране на правото на трансфериращата страна обаче е възможно най-неподходящото решение, когато става дума за трансфер на осъдени лица. То може да се схване само като едностранна демонстрация на неуважение към правната система на другата страна. В резултат на това тя ще е по-малко склонна да трансферира граждани на неуважаващата я страна.

[6] Идентичност с престъплението изисква и чл. 78, ал. 2 от Римския статут на Международния наказателен съд (ДВ, бр. 68/2002 г): “При налагане на наказанието лишаване от свобода Съдът приспада срока на предходното задържане, ако такова е било разпоредено от Съда. Съдът може да приспадне и всеки друг срок на задържане, свързано с деянието, което съставлява престъпление”. Също чл. 63, §1 от полския НК, чл. 15, изр. I от словенския НК, чл. 16 от турския НК, Глава 6, секция 13, т. 1 от финландския НК, секция 11, ал. 1, изр. I от шведския НК, чл. 51, ал. 1 от черногорския НК и секция 62 от чешкия НК.

[7] Първото не винаги означава второто. Напр., за да се допусне екстрадиция по чужда молба, необходимо е деянието, заради което тя се иска, да съставлява престъпление по нашия НК – чл. 5, ал. 1, пр. I от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест. Не е нужно обаче нашият НК да бъде приложим за престъплението. По-скоро обратното, не трябва да е приложим – чл. 8, т. 1 от същия Закон за екстрадицията, особено съобразно териториалния принцип по чл. 3, ал. 1 НК.

Същото се отнася и до трансфера на осъдени лица. Защото за трансфера им в България не е нужно да са били български граждани по време на извършване на своето престъпление в чужбина, за което са осъдени в предаващата ги държава (по довод за прот. от чл. 4, ал. 1 НК липсата на такова гражданство най-често изключва възможността за прилагане на НК). Достатъчно е осъдените да са станали български граждани в последствие – чл. 453, ал. 1 от НПК. Такъв беше случаят с палестинския д-р Ашраф, транфериран от Либия през 2007 година заедно с останалите наши медици.

[8] Производната му приложимост не се изключва. Тя произтича по силата на договор от наказателната юрисдикция на държавата, която ни прехвърля делото, и се отнася до случаите, когато българският НК е първоначално неприложим. Така възниква т. нар. субсидиарна или помощна наша юрисдикция – вж напр. чл. 2 от Европейската конвенция за трансфер на производства по наказателни дела [ЕКТПНД] (ДВ, бр. 104/2004 г). Производната приложимост на нашия НК следва да се уреди изрично по примера на чл. 4а, ал. 1 от НК на Нидерландия: “Наказателното право на Нидерландия се прилага спрямо всяко лице, чието наказателно преследване й е прехвърлено от чужда държава въз основа на договор, който предоставя наказателна юрисдикция на Нидерландия”. Тази държава се придържа към правилното разбиране, че източник на наказателноправни норми може да бъде само националното наказателно право, включително на тези норми, които определят действието му по място.

[9] Чл. 7 от НК се отнася само до задържанията в чужбина заради задграничните престъпления, които попадат в обхвата на нашия НК съобразно личния и реалния принцип – чл. 4 и чл. 5. Възможно и реалистично е обаче да има задържане в чужбина и заради престъпление, извършено у нас. То би попаднало в обхвата на нашия НК съобразно териториалния принцип – чл.  2. Що се отнася до НК на задържащата държава, извършеното на наша територия престъпление би попадало в неговия обхват най-често пак заради личния или реалния (пасивния личен или защитния) принцип. Проблемът с приспадането ще възникне, когато задържаният се върне в България и му се образува наше наказателно дело за същото престъпление.

В този случай, до необходимото включване и на чл. 2 в текста на чл. 7 от НК, ако не бъде отменен изобщо, този член 7 НК би била приложим по законова аналогия – довод за противното от чл. 46, ал. 3 на Закона за нормативните актове [ЗНА]. Защото е налице празнота във връзка с престъпленията у нас и нейното преодоляване чрез посоченото правоприлагане е в полза на дееца, тъй като  обосновава приспадане на задържането му зад граница и намаляване по този начин на наказанието му у нас. Вж и Велчев, Б. По някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК, С., изд. “Сиела”, 2021, с. 136, бел. 146 под черта.

[10] Вж Маринова, Г. Екстрадицията и европейската заповед за арест, С., изд. “Сиби”, 2009.

[11] Същото важи и в случай на изпълнена наша Европейската заповед за арест според чл. 61, ал. 1 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест [ЗЕЕЗА].

[12] Най-точно е за него да се каже – същото престъпно деяние, тъй като в хода на продължаващото разследване неговата правна квалификация може да се промени, макар само в по-благоприятна за екстрадирания (напр. от грабеж в кражба). Това все пак не нарушава ектрадиционното право – вж и чл. 14, ал. 3 от Европейската конвенция за екстрадиция. Такава последваща промяна в правната квалификация позволяват също § 23 (2) от австрийския Закон за екстрадиция и взаимна правна помощ,  чл. 80, б. ‘а’, пр. I от канадския Закон за екстрадицията, чл. 50 от Риядския арабски договор за правно сътрудничество (1983), озаглавен “Промени в правната квалификация на престъплението, заради което лицето е било екстрадирано”, и пр. Понеже посочените промени в правната квалификация са позволени, те не препятстват приспадането на екстрадиционните задържания в замолената страна от наложеното наказание лишаване от свобода в молещата страна. Впрочем Върховният съд на Р България е разяснил отдавна, макар по друг повод, че “Същото престъпление (тъждество на престъплението) ще е налице, когато става дума за същата дейност… Различната квалификация на деянието не го прави различно” (р. 197- 58-II, сб., с. 130).

[13] Такова наказание следва да се очаква, понеже екстрадиционни престъпления са онези, за които се предвижда поне една година лишаване от свобода – вж чл. 2, ал. 1 (i) ЕКЕ и например, чл. 583 и съответно чл. 573, ал. 1 от украинския НПК.

[14] Чл. 16, ал. 1-4 и съответно ал. 5 ЕКЕ и напр., чл. 583 и съответно чл. 584 от украинския НПК.

[15] По Тълкувателни решения и тълкувателни постановления на Върховния касационен съд (Върховния съд) на Република България по наказателни дела (1991–2007 г.). Съст. В. Вучков. C., изд. “Фенея”, 2008, с. 76–81.

[16] Например, замолената от нас държава е Беларус. От нея искаме и получаваме екстрадиция заради деяние, за което се разбира в хода на последвалото разследване у нас, че е било извършено в състояние на крайна необходимост. Може да установим, пак след като търсеното лице ни бъде предадено, и това, че въпросното състояние (неизбежна по безвреден начин непосредствена опасност) не е могло да бъде отстранено въпреки добросъвестността на дееца. Тогава стореното от него няма да е престъпление съгласно чл. 36, т. 2 от белоруския НК. То обаче остава да се смята за престъпление по чл. 13 от българския НК.

[17] Вероятността да се образува такова наше дело предвид чл. 480 НПК е извън настоящата тема. Вж по въпроса и MODUS OPERANDI. Международно правно сътрудничество по наказателни дела (автор на раздела – И. Которова). C., Върховна касационна прокуратура, 2009, с. 39-40.

[18] Вж и бел. 16 под черта.

                   [19] Производната му приложимост не се изключва (вж отново бел. 7 под черта). Тя обаче възниква заради трансфера на определено наказателно производство и трябва да се различава от другата производна приложимост, която не е предвидена у нас и е вследствие на отказа да се екстрадира – напр. по чл. 7а , ал. 1 от НК на Албания, чл. 8, ал. 1, т. 2, б. “d” от НК на Сомалия и чл. 5, ал. 1 от НК на Швейцария.

[20] Защото заподозреният (или обвиняемият) е на наша територия и/или поне защото неговото наказателно преследване и съдене у нас се очаква да е по-успешно – принцип на по-подходящия съд (лат.: «forum conveniens»). По-подробно International Criminal Law, Volume 2: Multilateral and Bilateral Enforcement Mechanisms (ed. M. Ch. Bassiouni), Third edition, Leiden, The Netherlands, “Brill Nijhoff”, 2008, p. 12.

[21] Вж по-подробно Войнова, Р. Основни положения на процедурата за трансфер на наказателни производства според българския Наказателно-процесуален кодекс, в електронно сп. “Право, политика, администрация”, т. I, № 1, ЮЗУ-ПИФ, Бл-д, 2014.

[22] По-подробно Петков, И. Групиране на наказанията при множество престъпления, С., изд. “Сиела”, 2020, с. 117 и сл.

[23] Вж по-подробно International Criminal Law …, p. 505 и Explanatory Report to the European Convention on the International Validity of Criminal Judgments The Hague, Council of Europe, 1970 – по https://rm.coe.int/16800c930f, достъпно на 30 септември 2024 г. Също Бирюков П. Н. Признание в праве ЕС иностранных судебных решений по уголовным делам (опыт Испании). Московский журнал международного права. 2016;(4):63-72.

[24] По-подробно Гиргинов, А. Трансфер на осъдени лица – същност и правна уредба, в «Юридическо списание на НБУ», 2014, бр. 3, с. 1. Също и Handbook on the International Transfer of Sentenced Persons, New York, UN, 2012 – по https://www.unodc.org/documents/organized-crime/Publications/ Transfer_of_Sentenced_Persons_Ebook_E.pdf, достъпно на 30 септември 2024 г.

[25] Това става по необходимост в немногото чужди държави, където задържането е основание да се намали определеното наказание. Вж и The Practice of Pre-trial Detention in England and Wales. Research Report (Prof. Ed Cape and Dr. Tom Smith), Bristol-UK, Univ. of the West of England, 2016, p. 108. Например според чл. 56, ал. 1 от босненския НК “Времето на досъдебно задържане, както и всяко друго лишаване от свобода във връзка с престъплението, се смята за част от определеното наказание лишаване от свобода…”. И тъй като тази вече изтърпяна част се приспада, ще се изпълнява като наложено наказание лишаване от свобода само неизтърпения му остатък.

[26] Не може никое задържане да се приспада повторно и съгласно изричната и много подходяща разпоредба на  чл. 58, ал. 1, изр. второ от НК на Испания, например. Вж също Петков, И. ц. с., с. 118.

[27] Възможно е да се приеме, че тази разпоредба урежда по необходимост [и по подобие на чл. 12, ал. 9 вр. с чл. 11 от Закона за признаване изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода…] приспадането на задържанията у нас (временно и безсрочно/постоянно) по производството ни за признаване и изпълнение на чуждата осъдителна присъда, а за задграничното задържане по чуждото наказателно дело, приключило с тази присъда, се прилага чл. 7, ал. 1 от НК. Разлика в крайния резултат обаче няма – всяко задържане се приспада от наказанието, наложено с присъдата и прието за изпълнение у нас. Така приспадането става от наказанието за онова престъпление, заради което всяко от задържанията е било взето като мярка.

[28] Вж по-подробно Н А Р Ъ Ч Н И К на служителя на Главна дирекция „ОХРАНА”, изпълняващ задачи по принудително довеждане на лица до орган на съдебната власт, C., Министерство на правосъдието, 2014, c. 20.

[29] Такива са чл. 43 от НК на Армения, чл. 24 от НК на Виетнам, чл. 29 от НК на Латвия, чл. 30.30.4 от НК на Ню Йорк [САЩ] , чл. 38 от НК на Украйна, както и чл. 383 от НПК на Италия, чл. 243 от НПК на Полша, чл. 63 от НПК на Китай, чл. 198 от НПК на Република Сръбска [в Босна и Херцеговина], чл. 90 от НПК на Турция и други. Вж също чл. 2, ал. 1, б. “б”, пр. I от Европейската конвенция за правата на човека [ЕКПЧ] (ДВ, бр. 80/1992 г). Още Велчев, Ж. Задържане на лице, извършило престъпление – чл.12а от Наказателния кодкес, В. Търново, изд. „Фабер“, 2018.

Трябва все пак да се прави разлика между т. нар. граждански арест (вж чл. 204 НПК от 1974 г, отм.) задържането на престъпник по чл. 12a НК. Правната уредба на първата дейност, където изобщо я има, обвързва само гражданите, а тази на втората – всички, включително органите на власт. Вж и Гиргинов, А. Коментар на Наказателния кодекс, том I, С., изд. “СОФИ-Р”, 1999, с. 308.

[30] Това позволяват, например, чл. 11, ал. 2 от Договора ни Казахстан за трансфер на осъдени лица [ДВ, бр. 56/2021 г] и чл. 11 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица [ДВ, бр. 104/2004 г], озаглавен “Преобразуване на наказанието”.

[31] Вж и бел. 16 под черта.

[32] Вж секция 51.1 от НК на Германия, чл. 62, т. 4, пр. I от НК на Грузия, чл. 66 от НК на Латвия и чл.72, ал. 5, пр. I от НК на Украйна.

[33] Вж още Гиргинов, А. Извънтериториално действие на Наказателния кодекс – проблеми на правната уредба, в сп. “Адв. преглед”, 2010, бр. 8, с. 23-24.

[34] Тя обхваща съгласно следващата алинея 2 всяко задържане “свързано с престъплението, за което лицето е осъдено”. Нямат се обаче предвид задържанията по дела във връзка с други, твърдени или действителни престъпления. Тези задържания са в обхвата на чл. 59, ал. 3 от НК.

[35] Има смисъл да се дискутира и това, дали чл. 59, ал. 3 от НК да не обхване и рецидива – вж още по въпроса Петков, И. ц. с., с. 123-124 и Експертно предложение за изменения в НК на РБ с. 4-5 – по https://news.lex.bg/wp-content/uploads/2022/06/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0% BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D1 %80%D0%BE%D0 %BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%9D%D0%9A.pdf, достъпно на 24 август 2024 година. Този въпрос обаче е извън предмета на настоящото изследване.

[36] Тук няма значение кой от двата акта е влязъл по-напред в сила – осъдителната присъда за престъплението, заради което е наложено наказанието лишаване от свобода, или актът за прекратяването на делото или оправдателната присъда за другото деяние. Не се налага също така престъплението по осъдителната присъда да е било извършено преди окончателното приключване на делото за другото деяние, по което дело задържането е взето като мярка за неотклонение. Такава поредност изисква например чл. 80, ал. 1 от НК на Португалия.

[37] Тъкмо обратното – всяко изключително правило подлежи на стеснително тълкуване и прилагане. Важи максимата, че Exceptio est strictissimae interpretationis (лат.: “Изключението трябва да се тълкува крайно ограничително”). Също Peczenik, A. On law and reason, Springer, Dordrecht, 2008, p. 325 и Wroblewski, J. The judicial application of law, Springer, Dordrecht, 1992, p. 103.

[38] Използвам езика на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 НК, тъй като се позовавам основно на нея. Текстът й е в смисъл, че наказание се определя за отделно престъпление, а общото наказание за две или повече престъпления се налага. Трябва все пак да се има предвид, че повечето други разпоредби на НК са в обратния смисъл. Вж и Петков, И. ц. с., с. 66.

[39] Вж например Реш. № 454 на СГС, XII възз. състав, от 30.06.2022 година и Опред. № 470 на Шуменски ОС, НК, от 30.06.2018 година.

[40] Изрично в този смисъл са, например, чл. 51, ал. 2 от черногорския НК и чл. 51, изр. първо от швейцарския НК, както впрочем и чл. 62, ал. 2 от Наказателния ни закон от 1896 година (отменен). Според тази алинея правилото по предходната алинея (1) за приспадане на предварителния арест от наложеното наказание тъмничен затвор “може да се приспособи и тогава, когато едновременно виновният се преследва за няколко престъпления, а присъдата е изречена за другото престъпление, нежели онова, заради което осъденият е подложен на предварителен арест”.

[41] По-подробно за поглъщането вж Грошев, Ч. Индивидуализация на наказанието. Теория и практика, С., изд. “Сиела”, 2015, изд. “Сиела”,  с. 248 и сл.

[42] Подобно правило има в чл. 58 от НК на Испания и чл. 716-4, ал. 1, изр второ от НПК на Франция, например.

[43] Тук интерес като пример за подражание представлява текстът на секция 83, ал. 1, изр. второ от норвежкия НК. Той не само конкретизира нашия чл. 59, ал. 3 за задържанията в чужбина заради ненаказано деяние, но и премахва изискването за връзка между него и престъпното деяние, от наказанието за което се прави приспадането.

Така според секция 83, ал. 1 от норвежкия НК, “Времето, през което лицето е било лишено от свобода в рамките на делото, се приспада от наложеното наказание съгласно разпоредбите на настоящата секция. Това се отнася също и до лишаването от свобода зад граница и/или заради дело, по което лицето е било обвиняемо, но е оправдано или обвиненията срещу него са снети.”

[44] Щом за да се накаже предвиденото в чл. 253 НК престъпление по изпиране (или т. нар. „пране на пари“), например, не е нужна приложимост на нашия НК за първичното (предикатното) престъпление, от което идва “изпираната” материалната облага [чл. 253, ал. 7], тук още по-малко следва нашият НК да бъде приложим за другото деяние, като се има предвид, че това разрешение е вече в полза на осъдения деец. Вж още Панайотов, П. Изпирането на пари по наказателното право, С., изд. “Сиби”,1998 и Пушкарова, И. Изпиране на пари. Разграничение от близки до него престъпления, в сп. “Теза”, 2014, бр. 8, c. 59 и бр. 9, c. 69.

[45] Вж чл. 36.1, б “b” и чл. 42 от Виенската конвенция за консулските отношения (ДВ, бр. 42/1990 г); също и чл. 32, ал. 2 от Консулската конвенция между България и Ирак (ДВ, бр. 80/1983 г), чл. 50, ал. 1 и 2 от Консулската конвенция между България и Русия (ДВ, бр. 65/1999 г) и чл. 16, ал. 1 и 2 от Консулската конвенция между България и Черна гора (ДВ, бр. 13/2012 г), например.

[46] Например, секция 369, ал. 1 от латвийския НПК изисква “постъпила информация за възможно престъпление”, а чл. 296, ал. 1 от сръбския НПК изисква “наличие на основания да се подозира, че престъпление от общ характер е било извършено”. Посочените изисквания съответстват на чл. 207, ал. 1 и чл. 211 от нашия НПК – за наличието на достатъчно данни за извършено престъпление.

[47] Вж например секция 392, ал. 1 от латвийския НПК и чл. 308, т. 1 от сръбския НПК, съответни на нашия чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. II НПК.

[48] Вж например секция 519, ал. 1 от латвийския НПК и чл. 421, т. 2 от сръбския НПК, съответни на нашия чл. 304, предл. последно НПК.

[49] Схемата тук е в определен смисъл диаметрално противоположна на тази с екстрадицията за съдене по наше искане. При такава екстрадиция приспадането става от наказанието за същото престъпление, заради което е било задграничното задържане. Това задържане е взето като мярка по едно производство – екстрадиционното в замолената от България държава, а неговото приспадане става по друго – обслуженото с екстрадицията наше наказателно производство.

В разглеждания сега случай, където двете дела (трансферираното и нашето) биват обединени, се получава противното. Задграничното задържане се приспада съгласно чл. 59, ал. 3 НК от наказание за друго престъпление, но по същото (обединеното) производство – воденото у нас за двете деяния: ненаказаното, предмет на трансферираното у нас чуждо дело, и наказаното, предмет на нашето първоначално дело. Вж още Войнова, Р. ц. с., с. 10.

[50] Всъщност вече затворник, тъй като необходимото за трансфера му лишаване от свобода може да стане единствено и само в изпълнение на наложеното му вече наказание.

[51] Ако по някаква причина задържането в осъдилата трансферирания страна не е приспаднато от наказанието, което е наложила, това задгранично задържане може да се приспадне, съгласно чл. 457, ал. 5, пр. I НПК и чл. 59, ал. 1, пр. I НК, в нашето производство за входящ трансфер на осъденото лице.

[52] Също чл. 11, ал. 1 от Договора между България и Казахстан за трансфер на осъдени лица (ДВ, бр. 56/2021 г), чл. 47, ал. 1 от Договора между България и Либия за правно сътрудничество (ДВ, бр. 65/1985 г) и други.

[53] Също чл 10, ал. 2 от Договора за трансфер на осъдени лица между България и Индия (ДВ, бр. 48/2012 г) и чл. 13 от Договора между България и Казахстан за трансфер на осъдени лица (ДВ, бр. 56/2021 г), например.

Обратното важи за арабския свят, например. Там помилването и амнистията на трансферирания са монопол на предалата (осъдилата) страна. Чл. 61, ал. 2 и 3 от многостранния Риядски арабски договор за правно сътрудничество от 1983 година обявява за неприемливи помилването и амнистията в приелата (изпълняващата) страна. Впрочем същото е характерно и за Американския континент. Чл. VIII, изр. 2 от Между-Американската конвенция за изтърпяване на наказанията в чужбина от 1993 година  забранява изрично помилването, амнистията и всяка друга снизходителност към трансферираните лица в приелата ги (изпълняващата) страна.

[54] За отбелязване е и това, че чл. 12 от КТОЛ съдържа отделно основание за намаляване [англ.: commutation] на наказанието –  различно от амнистията и помилването. То е непознато за нашата и близките ни наказателноправни системи. Има като цяло характеристиките на помилването. Вж още Black’s Law Dictionary, 6th ed., St. Paul Minn: West Publishing Co. (1990), p. 260.

[55] Добре е да се знаят принципно и международните договорни правила относно помилването на трансферираните лица от приелата ги страна. В Европа това помилване е позволено изрично (вж чл. 12 от КТОЛ). Оттук следва по довод за противното, че то се явява недопустимо, ако договорът за него между предаващата и приемащата държава не го позволява.

Обратното важи за Арабския свят и Америка. В тези части на света въпросното помилване е изрично забранено (вж чл. 62, ал 2 от Риядския договор и съответно чл. VIII, изр. 2 от Между-Американската конвенция за изтърпяване на наказанията в чужбина). Оттук следва по довод за противното, че това помилване се явява допустимо, ако договорът за него между предаващата и предаващата не го забранява. Такъв впрочем е нашият договор за правно сътрудничество с Либия, която безспорно спада към Арабския свят.

[56] Същото гласи, например, и чл 10, ал. 2, пр. III от Договора за трансфер на осъдени лица между България и Индия (ДВ, бр. 48/2012 г): “Всяка от договарящите страни може … да смекчава наказанието в съответствие с Конституцията си или други закони”. Такъв е и чл. 10 от Договора между България и Ливан за трансфер на осъдени лица (ДВ, бр. 45/2004 г): “Начините за изпълнение на наказанието се определят от закона на изпълняващата държава, която е единствено компетентна да вземе необходимите решения”.

[57] Вж и Долапчиев, Н. Наказателно право, Обща част, 1945, фототипно издание, С., изд. БАН, 1994, с. 65 и 472: Ненов, И. Наказателно право на НР България. Обща част, С., изд. “Наука и Изкуство”, 1972, с. 74 и 445, и Марков, Р. и колектив. цит. уч., с. 524.

[58] Изрично в този смисъл е point 47 of the Explanatory Report to the Convention on the Transfer of Sentenced Persons, Strasbourg, Council of Europe, 1983, p. 8. Вж още Грошев, Ч. Предсрочното освобождаване от изтърпяване на наложено наказание, Пловдив, изд. “ВУСИ”, 2020.

[59]  Оше Ненов, И. цит. уч., с. 498 и Стойнов, А. Наказателно право. Обща част, С., изд. “Сиела”, 2019, с. 457-458.

[60] Вж и чл. 5, ал. 1, б. “c”, пр. I от ЕКПЧ.

[61] Вж и точка 7.7 от Наръчник относно трансфера на осъдени лица и наказанията лишаване от свобода в Европейския съюз, 2019, стр. 32 – по http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/25/Handbook_ sentenced_person.pdf, достъпно на 30 септември 2024 г.

[62] Вярно е, че има установен критерий за трансфера и за разлика от съображенията за размяна на затворници, например, той произтича пряко от целите на наказанието и най-вече личната превенция. Общопризнатият критерий за разглеждания трансфер е по-добра възможност за поправяне и ресоциализация на осъдения в отечествената му държава – points 9 and 22 (2) of the Explanatory Report to the Convention on the Transfer…, pages 2 and 4. Очевидно обаче критерият е достатъчно разтеглив и при обтегнати отношения с осъдилата лицето държава компетентните й власти винаги могат да заключат, че той няма как да бъде изпълнен в България.

[63] Проблемът беше поставен по повод на трансфер на български гражданин от Дания в България. Установи се, че положеният в Дания труд по време на изпълнение на наложено наказание лишаване от свобода преди трансфера не може да намали изтърпяната там част от наказанието заради липса на такова основание. Нямаше пречки обаче доизтърпявания в България остатък от наказанието да бъде намален на основание чл. 41, ал. 3 от НК във вр. с чл. 17, ал. 1 от Рамковото Решение 2008/909/ ПВР на Съвета на ЕС за това, че осъденият е положен у нас труд. По-подробно точка 7.2 от Наръчник относно трансфера на осъдени лица…, с. 31; Т.Р № 3-16-ОСНК и Гиргинов, А. Въпроси на териториалната приложимост на българския Наказателен кодекс, в сп. “De Jure”, ВТУ – Юрид. ф-т, 2018, т. 9, бр. 2 с. 144-145.

[64] Задържането в чужбина заради ненаказано деяние обаче не може да се приспада от наказание, наложено от Международния наказателен съд. Чл. 110, ал. 1 от регулиращия дейността му Римски Статут (ратифициран и от България – ДВ, бр. 31/2002 г), задължава всяка страна, приела “трансфер” на осъдено от този съд лице [понеже съдът няма собствени затвори и на основание чл. 103 от Статута], да изпълни изцяло наложеното му наказание. Следователно, забранени са не само помилването и амнистията. За разлика от цитираните Риядски договор и Между-Американска конвенция (вж бел. 52 под черта) Римският статут забранява чрез горепосочената разпоредба и всякакви други намалявания на наказанието в изпълняващата наказанието държава. Затова, ако Международният наказателен съд “трансферира” осъдено лице у нас, нашите власти няма да могат не само да го амнистират или помилват, но и да намалят на друго основание неговото наказание, включително въз основа на чл. 59, ал. 3 НК. По-подробно Commentary on the Law of the International Criminal Court (ed. Mark Klamberg), Brussels, Torkel Opsahl Academic EPublisher, 2017, p. 679-699. Също и Велчев, Б. Международно наказателно право, С., изд. “Сиела”, 2015, с. 115-116.

[65] Например, чл. 75, т. 5 от Договора ни за правна помощ с Югославия (Изв, бр. 16/1957 г) и чл. 605, ал. 3  от НПК на Узбекистан.

[66] В подобен смисъл е и т. 9.5 от Указанието на Главния прокурор за дейността на прокуратурата по надзора върху изпълнението на наказанията и други принудителни мерки относно приложението на чл. 417 от НПК: “Когато прилага чл. 59 НК, прокурорът не приспада периода на задържане, който се дублира със зачетен период на задържане по други наказателни производства или при изпълнение на други наказания”. Вж също и Петков, И. ц. с., с. 118.

[67] По-подробно за положението с наказателните дела в ЕС – вж points 33, 35 and 36 of the Presidency Conclusions Tampere European Council 15-16 October 1999 – по https://www.europarl.europa. eu/summits/tam_en.htm , достъпно на 2 август 2024 г. Също Дочев, Х. Принципът на взаимно признаване в правото на ЕС и някои негови проявления в наказателното производство, в сп. “De Jure”, ВТУ – Юрид. ф-т, 2022, т. 24, бр. 1, с. 54 и сл.

[68] Вж отново бел. 16 под черта по въпроса за воденето и у нас на наказателно дело за същото престъпление.