„Различията в теорията са симптом за различия в гледните точки, а не мярка за същностно разногласие“[1]

I. Въведение в темата и проблемите

1. В предходната ми статия в Lex.bg (виж тук) полемизирах аргументирано с утвърдената в съвременната практика на Върховния касационен съд (ВКС) и в преобладаващата доктрина теза, според която чл. 125, ал. 2 от Търговския закон (ТЗ) урежда „потестативно право на напускане“ на съдружник в ООД. Пълната аргументация на застъпеното от мен алтернативно тълкуване е защитена в наскоро публикуваната ми книга[2]. Според поддържаното от мен разбиране, чл. 125, ал. 2 ТЗ не регламентира „право на напускане“, а консенсуален модел на осребряване на дружествения дял. Този модел следва историческите контури на чл. 100 от ЗДОО (отм.) и е адаптиран към съвременната персонализирана концепция на ООД – чрез пряка (а не основана на дружествения договор) уредба на горния институт. Сравнителноправният първообраз на горния легален модел е чл. 34 от германския Закон за дружествата с ограничена отговорност от 1892г. (GmbHG).

1.1. В съответствие с горната изходна идея, според поддържаното от мен тълкуване, фактическият състав на прекратяване на членството в специфичната хипотеза на прекратяване на дяловото участие в дружеството по чл. 125, ал. 2 ТЗ обхваща и имуществения елемент на изплащането на релевантната съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ балансова стойност на осребрявания дружествен дял. До този момент членството не може да бъде прекратено, защото цялостният прекратителен фактически състав се явява незавършен – налице е само едностранна воля за осребряване, но самото осребряване все още не е настъпило.

1.2. Освен чрез историческо и сравнителноправно тълкуване, горната двуелементна структура на прекратителния фактически състав (волеизявление + плащане) се извежда чрез анализ на систематически свързаните с чл. 125, ал. 2 ТЗ и използващи напълно идентична терминология („прекратяване на участието в дружеството“) разпоредби на чл. 96, ал. 2, изр. второ ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК и е пряк плод на обстоятелството, че за разлика от „персоналните“ прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ, основанието по чл. 125, ал. 2 ТЗ няма за свой пряк предмет членството, а дружествения дял. Именно това е и причината то да бъде отделено в самостоятелна алинея – в контраст с чл. 93, т. 6 ТЗ.

1.3. Решаващият позитивноправен аргумент за горното тълкуване се извлича от по-новата разпоредба на чл. 517, ал. 3 ГПК („наследила“ чл. 398б от стария ГПК) и от незаобиколимия факт, че принудителното изпълнение върху ликвидационния дял на съдружника длъжник (към което процедурата по чл. 517, ал. 3 ГПК несъмнено е насочена) е логически несъвместимо с предхождащо формирането на този дял прекратяване на членството. А именно такова прекратяване (по силата на волеизявлението на взискателя) се твърди от критикуваното от мен разбиране.  В допълнение на горния аргумент и както вече съм изтъквал в предходните ми публикации, използваният в чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК израз „припадащата се на съдружника длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от Търговския закон“ сочи еднозначно на форма на осребряване на дружествения дял на актуален съдружник, а не на удовлетворяването на „вземане“ на вече бивш такъв.

1.4. Изводите от тълкуването на чл. 517, ал. 3 ГПК намират допълнителна опора и в чл. 149, ал. 3, т. 1 и т. 2 ТЗ. Защото намаляването на капитала може не само да следва прекратяването на членството в хипотезите по чл. 125, ал. 1 ТЗ (аргумент от чл. 121, ал. 2 ТЗ), но и да интегрира уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие. В тази хипотеза пълното или частично осребряване на дружествения дял ще се яви не само като способ за намаляването на капитала, но и като негова главна практическа цел. Съответно, самото осребряване може да бъде видяно именно като „връщане“ (пълно или частично) – макар и не на „дела от капитала“, а на формиралата съответна квота от него дялова вноска, „амалгамирана“ в дружествения дял.

1.5. Следователно, специфичната и съвпадаща терминология на чл. 125, ал. 2 ТЗ и на чл. 517, ал. 3 ГПК, основана на „прекратяване на участието в дружеството“, а не просто на „участието“, далеч не е случайна и разкрива контурите на самостоятелен капиталов институт, който е съществено различен от общите хипотези на прекратяване на членството по чл. 125, ал. 1 ТЗ. Съществуването на този институт се подчертава от чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК и чрез „настояването“, че титуляр на плащането не е бивш, а актуален съдружник и че неговият дружествен дял се осребрява чрез извършването на това плащане. Именно това осребряване е и причината за отхвърлянето на конститутивния иск на взискателя и за терминирането на процедурата по принудително изпълнение върху дружествения дял.

1.6. Горните исторически, сравнителноправни и позитивноправни факти са твърде многобройни, категорични и синхронизирани в общия си смисъл, за да бъдат пренебрегнати от обективен тълкувател. Те показват, че разпоредбите на чл. 125, ал. 2 и 3, чл. 134, ал. 2 и чл. 149, ал. 3, т. 2 ТЗ, както и тази на чл. 517, ал. 3 ГПК почиват на общ модел, който е съществено различен от този на прекратяване на членството по чл. 125, ал. 1 ТЗ. В центъра на този специфичен и капиталов модел стои институтът на осребряването на дружествения дял – който ТЗ е нарекъл „прекратяване на участието в дружеството“, а аз предпочитам да наричам „прекратяване на дяловото участие“.

2. Застъпеното от мен алтернативно тълкуване по необходимост наложи конфронтирането на утвърденото разбиране, според което чл. 125, ал. 2 от ТЗ урежда „потестативно право на напускане“. Наред с убедеността ми в поддържаната от мен теза и в нейната аргументация, „утехата“ ми е, че не съм единственият автор, изпитващ дълбоки съмнения в правилността на господстващото разбиране, интерпретиращо уредения в чл. 125, ал. 2 ТЗ институт като „право на напускане“ [3]. Продължавам да стоя твърдо зад изложената от мен аргументация и зад защитената от нея теза.

2.1. Въпреки това, пазейки се от опасността да попадна в същия капан, породил тълкувателните недоразумения, с които полемизирам[4] и търсейки максимална обективност, бях принуден да продължа да осмислям тезата за „правото на напускане“ на съдружник и да се опитвам да „вляза в обувките“ на нейните поддръжници. Стремежът ми бе да разбера дали (отвъд тълкувателните грешки, на които горната теза почива), тя все пак няма и своите основания – ако не de lege lata, то поне de lege ferenda. В случай че такива основания бъдат открити, „печалбата“ би била двойна. На първо място, те биха обяснили, а донякъде и оправдали, тълкувателния импулс, който интерпретира чл. 125, ал. 2 ТЗ като хипотеза на „право на напускане“, а на второ – биха предоставили шанса за оптимизиране и доразвиване на създадената през далечната 1991 г. уредба на ООД.

2.2. От горната гледна точка, ако последните ми публикации бяха „фронтална атака“ срещу цитаделата на едно дълголетно и закрепено в тълкувателната практика на ВКС неправилно тълкуване (поради която получих и някои критични коментари, касаещи полемичния ми стил – предполагам от съдии от ВКС), настоящата статия е опит преди всичко за съзидание и за помирение между две тълкувателни тези. De lege lata двете тези са кардинално несъвместими, но през призмата на анализ de lege ferenda те могат да бъдат вплетени в хармоничен и креативен синтез – в интерес на развитието на българското дружествено право, на съдебната практика и на основната форма за правене на бизнес в България.

2.3. Защото е напълно възможно уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на осребряване на дяловото участие, от една страна, и „правото на напускане“, от друга, да са логичните проявления на двете интегрирани в ООД концепции – капиталовата (на дружествения дял) и персоналната (на членството). Ако тази интегрална идея се окаже правилна, тя би внесла не само теоретична яснота и логична структура при организирането на сложната материя на ООД, но и би подкрепила правоприлагането и оптимизирането на правната уредба.

2.4. В този смисъл настоящата статия интегрира полемика не само с господстващото тълкуване на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, което продължавам да оспорвам (надявам се – дори с още по-солидни аргументи), но и опит да се вгледам критично в някои от собствените ми тези и в частност, в разбирането, че правото на напускане не само не е уредено de lege lata в Глава тринадесета на ТЗ (теза, която продължавам да поддържам), но е и концептуално несъвместимо с вътрешната логика на ООД (теза, която съм принуден да коригирам). Разбирането ми е, че никой не може да претендира за монопол върху истината и че ценността на нейното постоянно търсене налага да отстъпваме там, където сме осъзнали, че не сме били прави. В крайна сметка, това е и същността на мисленето, включително на правното такова, а и на развитието въобще.

2.5. Макар и тълкувателно изведено по интуитивен и самостоятелен път, поддържаното от мен разграничаване на уредения от чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ капиталов институт от „правото на напускане“ не е мое оригинално изобретение. Защото публикуването на една книга или статия не завършва цялостния процес на изследване, а в известен смисъл само поставя началото му. Следвайки именно този (непреклудиращ мисленето и търсенето на истината подход), след горните мои публикации успях да се запозная и с относима към темата на изследванията ми доктрина по тълкуването на германския GmbHG. „Консултирането“ с тази доктрина ми помогна – post factum – да видя, че уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие в дружеството и т. нар. от съвременната ни доктрина и съдебна практика „потестативно право на напускане“ не са непримирими врагове от различни вселени и че могат да съществуват паралелно и хармонично (в „нормативна симбиоза“) в организма на ООД – ако не de lege lata, то поне de lege ferenda. Целта на настоящата статия е да демонстрира тази обещаваща и богата на регулативен и етичен потенциал възможност.

2.6. „Жокерът“, който ми подсказа горната идея за тълкувателен синтез, е фактът, че германското право познава както института на уредено от дружествения договор изкупуване на собствени дялове от страна на дружеството до размера на нетните му активи (а това е модел, който е изключително близък до този на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ)[5], така и правото на напускане на съдружник. Докато първият институт е основан на частичното разпределение на нетните активи на дружеството и уредба в дружествения договор, то вторият почива на наличието на „важна причина“ за прекратяването на членството и не е функция нито на нетните активи, нито на дружествения договор. Казано с други думи, поне според „оригинала“ GmbHG и практиката по прилагането му, горните два института са различни и съществуват паралелно в тъканта на закона. Тъй като ООД е изобретение на германското право, българският законодател от 1991 г. едва ли е открил топлата вода и е сътворил уникален институт, който е бил исторически и сравнителноправно непознат.

2.7. Горното „откритие“ ме поощри (защото по категоричен начин подкрепя тезата на книгата ми), но същевременно отвори нови пространства за изследване и перспектива, която надхвърля границите на анализа de lege lata и навлиза в територията на предложенията de lege ferenda. Защото на горната изходна база нямаше как да не бъде поставен и въпросът какви са причините Глава тринадесета на ТЗ да регламентира само един от горните два института – само хипотезата на консенсуално осребряване на дружествения дял, тангираща с уреденото от чл. 34 GmbHG и в чл. 100 от ЗДОО (отм.) право на изкупуване до размера на нетните активи на дружеството (каквато е поддържаната от мен теза) или само „правото на напускане“ (каквото е господстващото тълкуване в съвременната ни доктрина и практика на ВКС).

3. В контекста на горните изходни идеи и основани на закона важни разграничения, въпросите, на които настоящата статия търси обективен и позитивноправно обоснован отговор, са три:

1) Какви са същностните особености на правото на напускане и дали то съвпада с уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на „прекратяване на участието в дружеството“? (Този първи въпрос стои независимо от това, дали  чл. 125, ал. 2 ТЗ урежда право на напускане, или твърдяния от мен различен институт, защото втората тълкувателна теза не изключва уредбата на правото на напускане в дружествения договор – на основание чл. 115, т. 8 ТЗ).

2) Урежда ли Глава тринадесета на ТЗ „право на напускане“ на съдружник, или de lege lata подобно право може да бъде конституирано само по силата на клауза в дружествения договор?;

3) Ако Глава тринадесета на ТЗ не урежда „право на напускане“ на съдружник, то налице ли са основания такова право да бъде регламентирано при бъдеща реформа на ТЗ и как следва да изглеждат неговият фактически състав и начин на упражняване.

Комплексният и аргументиран отговор на горните въпроси налага сравнителен анализ на правото на напускане с уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт, систематичен преглед на уредбата на правото на напускане в целия ТЗ, както и „консултиране“ най-малкото с германския GmbHG и с практиката по прилагането му. В допълнение, поради множеството явни или имплицитни валенции между правото на напускане и други институти на обективното право (уредени в чл. 126, ал. 3, чл. 134, ал. 2, чл. 140, ал. 4 и чл. 155, т. 1 ТЗ, както и в чл. 517, ал. 3 ГПК), задълбоченият и правилен отговор на горните три въпроса изисква анализ и на тези разпоредби.

II. Сравнителен анализ на напускането на съдружник и института на прекратяване на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ

4. Тъй като, според тезата на настоящата статия, Глава тринадесета на ТЗ не урежда правото на напускане, в следващото изложение характеристиките на това право ще бъдат изведени не от закона, а от начина, по който това „право“ е конструирано от съдебната практика и доктрината и „видяно“ от тях в чл. 125, ал. 2 ТЗ[6]. От тази изходна перспектива, между правото на напускане (независимо от това, дали е уредено ex lege, или по силата на дружествения договор) и уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие в дружеството има определени сходства.

4.1. Базисните прилики са четири: 1) успешното завършване на фактическите състави и на двата института има за своя крайна последица прекратяването на членството; 2) и двата института имат връзка с уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ; 3) и правото на напускане, и правото на прекратяване на дяловото участие в дружеството по чл. 125, ал. 2 ТЗ се упражняват по процедура, чийто първи елемент е едностранното волеизявление на съдружника, а това волеизявление трябва (чл. 125, ал. 2 ТЗ) или е силно желателно (при напускане основано на дружествения договор) да има формата на предизвестие – поради важните си корпоративни последици и турбуленциите от прекратяването на членството; 4) и двата института са основани на консенсуално начало – de lege lata правото на напускане следва да бъде уредено от дружествения договор, а прекратяването на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ е възможно само ако дружеството доброволно изплати на съдружника релевантната балансова стойност на дружествения дял.

4.2. Именно горните съществени прилики, както и крайно минималистичната редакция на чл. 125, ал. 2 ТЗ, са водещата причина за смесването на двете съпоставяни тук правни явления в доктрината и в съдебната практика и още по-точно – за невъзможността изобщо да бъде разпознат капиталовият институт, уреден от горната разпоредба. Тези прилики обаче не бива да пречат да се видят и съществените различия между общия за всички корпоративни юридически лица институт на прекратяването на членството и специалния капиталов институт на прекратяване на дяловото участие в ООД.

5. Интегрирайки както родовите белези на корпоративно устроените юридически лица, така и видовите такива на ООД, последното по необходимост е белязано най-вече от конституиращите го специални признаци. Такъв признак е преди всичко дружественият дял по смисъла на чл. 127 ТЗ – инструмент, който не може да бъде открит нито при персоналните дружества, нито при акционерното.

5.1. Видно от чл. 129, ал. 1 ТЗ, при транслативните сделки с трети лица именно дружественият дял е „ракетата носител“ на членството – по тази линия хипотезата е аналогична на акциите при акционерното дружество. И дружественият дял, и акцията като ценна книга имат не само „инвестиционна“, но и „транспортна“ функция – те служат като основа за транслиране както на самата капиталова инвестиция, така и на членството. Членство без дружествен дял не може да бъде придобито. Вторичният придобивен фактически състав по чл. 129 ТЗ винаги има два сегмента и включва транслативна сделка или наследяване + вече налично или новоучредено членство. Двата сегмента на този фактически състав са ясно видими в хипотезата на придобиване на дружествен дял от лице, което не е съдружник – без транслативна сделка или наследяване с предмет дружествения дял, това трето лице не би могло да придобие и членство.

5.2. След като в случаите по чл. 129 ТЗ изгубването на членството на праводателя е функция на фактически състав, чийто предмет е дружественият дял, то е логично да се предположи, че членството може да бъде изгубено по сходен модел и извън хипотезите на транслативни сделки с този дял – стига той да се престане да бъде част от патримониума на съдружника на друго основание.

5.3. Такова друго основание несъмнено би могло да бъде и осребряването на дружествения дял при уредени от закона условия. Разликата с транслативните сделки е по линия на това, че тук дружественият дял не се прехвърля, а се погасява – поради осребряването му. Именно тази хипотеза е ярко видима на плоскостта на чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК. Ако дружеството доброволно изплати на взискателя „припадащата се на съдружника длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от Търговския закон“ – т.е., релевантната в случая балансова стойност на дружествения му дял – този дял ще се изгуби от съдружника, без да е налице правоприемство. Като последица от това ще се прекрати и членството на съдружника длъжник, а с това и възможността (и нуждата) от формирането на ликвидационен дял. С това ще бъде терминирана и самата процедура по чл. 517, ал. 3 ГПК.

5.4. Тъй като чл. 517 ГПК интегрира в себе си и института на прекратяване на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 ГПК (модифицирайки някои негови елементи) и използва в своето изр. първо напълно идентична терминология, правно-логически следва да се приеме, че втората посочена разпоредба урежда именно института на прекратяване на дяловото участие в дружеството, т.е., на осребряването на дружествения дял (а не право на напускане). В областта на сечението между двете разпоредби базисното различие е само едно и се свежда до факта, че процедурата по осребряване по чл. 517, ал. 3 ГПК се инициира от взискателя, а не от съдружника и че е установена в полза на този взискател. Инвариантът на осребряването на дружествения дял обаче остава, защото е носещ елемент на уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и интегриран и в чл. 517, ал. 3 ГПК институт.

6. Видно от горното изложение, уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт е положен в лоното на една логична и вътрешно симетрична система от фактически състави на изгубване на дружествения дял и съответно, на прекратяване на членството. Дружественият дял може да бъде придобит на оригинерно основание или чрез правоприемство. В правно-логическа симетрия с горния модел, той може да бъде и изгубен не само поради прехвърлянето му, но и поради осребряването му.

6.1. От горната перспектива, осребряването на дружествения дял в случаите по чл. 125, ал. 2 ТЗ е симетричният и логичен аналог на неговото оригинерно придобиване при учредяването на дружеството. Волеизявлението на съдружника при учредяването на дружеството е насочено към придобиването („записването“) на дружествен дял и съответно на членство, а в случаите по чл. 125, ал. 2 ТЗ има огледален характер и цели неговото осребряване и погасяване и като последица от това – прекратяване на членството. Водеща обаче е идеята за осребряване. Именно поради това, ако осребряването не е възможно (поради нулева балансова стойност на дружествения дял), няма да може да бъде прекратено и членството.

6.2. Оригинерният характер на изгубването на дружествения дял в случаите по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ (както и самата същност на уредения в тази разпоредба институт) са ясно видими при сравнението с историческия първообраз на днешната правна уредба. Както посочих в предходната ми статия в Lex.bg и в бележката под линия към т. 2.6 по-горе, този първообраз е чл. 100 от ЗДОО (отм.), който е уреждал „откупване на собствени дружествени дялове [до размера на нетните активи на дружеството] с цел да бъдат унищожени“. Подчертаният от мен израз ясно показва, че в случая не става въпрос за правоприемство, а за хипотеза на погасяване на дружествения дял поради сливането на неговия титуляр и емитента.

7. Видно от горния анализ и въпреки изтъкнатите в т. 4.1. прилики между правото на напускане и уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие, различията между двете съпоставяни явления са много повече. Ще си позволя да ги обобщя по следния начин:

8. Горният сравнителен анализ показва, че въпреки общата си крайна последица (прекратяване на членството) и сходствата в правната техника за упражняването им, двете съпоставяни права разкриват многобройни и същностни различия. Докато приликите между двете явления обясняват (и донякъде оправдават) тяхното дългогодишно амалгамиране от страна на доктрината и съдебната практика и пропуска уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт изобщо да бъде разпознат, изтъкнатите по-горе различия ярко демонстрират многовалентните рискове от това неоснователно смесване. (В следващото изложение ще бъдат дадени множество примери за фундаменталните тълкувателни и практически вреди от амалгамирането на правото на прекратяване на дяловото участие в дружеството и правото на напускане).

III. Правото на напускане на съдружник – de lege lata

9. След направения по-горе анализ и сравнителната перспектива, която той разкрива, изследването вече може да пристъпи към централната си тема – анализа на правото на напускане на съдружник в ООД (de lege lata и de lege ferenda).

9.1. Към „напускане“ на съдружник ТЗ реферира в следните разпоредби: чл. 10, ал. 2, чл. 98, ал. 2, чл. 126, ал. 3, т. 4, чл. 260м, ал. 1, т. 5, чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2. Сред тях единствено чл. 126, ал. 3, т. 4, чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ експлицитно визират право на напускане, следващо пряко от закона. (Чл. 260м, ал. 1, т. 5 ТЗ реферира към уредба в дружествения договор).

9.2. Такова право чл. 10, ал. 2, чл. 98, ал. 2 ТЗ очевидно не уреждат, а липсата и на друга негова легална уредба би следвало да доведе до извода, че то може да бъде „учредено“ единствено чрез дружествения договор – на основание чл. 115, т. 8 ТЗ. Този извод е в синхрон с новата разпоредба на чл. 260м, ал. 1, т. 4 ТЗ, както и с уредбата на персоналните дружества, при които – както в предвоенната ни, така и в съвременната доктрина – последователно се приема, че правото на напускане може да съществува единствено по силата на клауза в дружествения договор[7]. Същият извод би следвало да има своята тежест и при ООД – доколкото неговата съвременна концепция е силно персонализирана[8].

10. Самата нова разпоредба на чл. 260м, ал. 1, т. 5 ТЗ е силен аргумент, че de lege lata Глава тринадесета на ТЗ не урежда право на напускане на съдружник. Няма основателна причина при две капиталови дружества да се прилагат съвършено различни модели на напускането – при ООД, такъв, който е пряко основан на закона, а при дружествата с променлив капитал, на дружествения договор. Наред с това, силните персонални елементи при ООД обосновават съответен argumentum a fortiori – след като съдружникът в дружество с променлив капитал може да го напусне единствено по силата на клауза в дружествения договор, то същото разрешение би следвало да е приложимо и за силно персонализираното (макар и все пак капиталово) ООД.

11. Разпоредбите на чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ несъмнено имат специален характер. Именно поради това от тях не могат да се теглят никакви изводи в подкрепа на теза, виждаща „правото на напускане“ като иманентна черта на ООД. Напротив, анализът на тези разпоредби по категоричен начин подкрепя застъпеното тук разбиране, че de lege lata съдружниците в ООД не могат да го напускат – освен ако такова тяхно право не е уредено в дружествения договор[9].

12. След горния анализ, остава да бъде обърнато по-специално внимание и на новелата на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ от 2003 г., която изрично урежда хипотеза на изключване и „при невнасяне на допълнителна парична вноска, в случай че съдружникът не е упражнил правото си за напускане почл. 134, ал. 2.“. Тъй като прекият адресат на горното препращане (чл. 134, ал. 2 ТЗ) никъде не визира „право на напускане“, нито използва терминология сочеща на „напускане“, е наложително да бъдат поставени следните въпроси:

1) Дали новелата от 2003 г. на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ влиза в лоното на един вече заложен от законодателя от 1991 г. смисъл – според който разпоредбата на чл. 125, ал. 2 ТЗ урежда именно „право на напускане“ и поради това по никакъв начин не променя този вече установен позитивноправен смисъл?

2) Или тази новела всъщност изменя по-старата разпоредба на чл. 125, ал. 2 ТЗ – трансформирайки уредения в нея модел от такъв на консенсуално прекратяване на дяловото участие в дружеството (на осребряване на дружествения дял) в такъв на потестативно прекратяване на членството?

3) Или чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ е плод на законодателна грешка относно действителния и заложен още през 1991 г. смисъл на чл. 125, ал. 2 ТЗ (а впоследствие – и на чл. 134, ал. 2 ТЗ), като именно поради това не е правно годен да измени последните две разпоредби – към които практически препраща, но същевременно и замъглява?

13. В полза на първата от горните алтернативи не могат да бъдат открити разумни и основани на закона аргументи. Причините за това са многобройни и са обосновани във вече посочената моя книга, в предходната ми статия в Lex.bg., както и в Раздел I и Раздел II на настоящото изследване. Ще си позволя да добавя само два важни допълнителни аргумента в подкрепа на тезата ми. Тези аргументи са основани на чл. 140, ал. 4 ТЗ в частта му, уреждаща конститутивен характер на вписванията на приемането и изключването на съдружници.

13.1. Няма никаква правна логика (нито правна симетрия – виж и т. 27 по-долу) изключването на съдружници, да е подчинено на конститутивен регистърен контрол, но огледалната на изключването и потенциално също високо конфликтна хипотеза – на напускане на съдружник – да се реализира под „радара“ както на чл. 140, ал. 4 ТЗ, така и на конститутивния исков процес. Липсата на хипотезата на „напускане“ на съдружник в чл. 140, ал. 4 ТЗ, както и на правна уредба на конститутивен иск за упражняването на „правото на напускане“ според мен могат да означават (поне в правова държава) само едно – че такова право не е пряко уредено de lege lata.

13.2. В допълнение на горния аргумент, от чл. 140, ал. 4 ТЗ може да бъде абстрахиран и принципът, че законодателят – в синхрон със силно персонализираната си и установена в публичен интерес концепция на Глава тринадесета на ТЗ – е подчинил на конститутивен регистърен контрол всяка потенциално конфликтна промяна в персоналния състав на съдружниците.

Вярно е, че приемането на нови съдружници в резултат на транслативни сделки по правило е безконфликтно. Но от това правило има множество изключения – фирми се „крадат“ именно чрез неавтентични прехвърлителни сделки и това бе и една от причините за няколкото изменения на чл. 129, ал. 2 ТЗ. По същия начин стоят нещата и при приемането на нови съдружници чрез увеличение на капитала – случаят може да е безконфликтен, но може да бъде и форма на нелегитимно „превземане“ на дружеството и/или размиване на капитала му. Изключването на съдружници също често се използва за нелегитимна разправа, а и по дефиниция е силно конфликтно.

14. Изключенията от горния принцип (свеждащи се до промяна в персоналния състав на съдружниците без конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ) са хипотезите на прекратяване на членството по чл. 125, ал. 1 (без тази на изключване) и по чл. 125, ал. 2 ТЗ. Основанията за тези изключения са очевидни – прекратителните основания по чл. 125, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4 по правило са безконфликтни и се удостоверяват чрез официални документи, а консенсуалното начало, заложено в чл. 125, ал. 2 ТЗ и самата същност на уредения от тази разпоредба институт (осребряване на дружествения дял), основателно са счетени от законодателя за достатъчна гаранция срещу злоупотреби. Защото, според застъпеното от мен алтернативно тълкуване, ако дружеството не изплати на съдружника пълната релевантна стойност на дружествения му дял, този дружествен дял няма да бъде осребрен, а следователно няма да бъде прекратено и членството – евентуалното конститутивно вписване не би могло да преодолее липсата на материалноправния елемент от прекратителния фактически състав. В тази хипотеза подлежаща на вписване промяна в персоналния състав на съдружниците изобщо не би настъпила, а увреденият съдружник би могъл да постигне спиране на вписването (на заличаването му като съдружник) чрез предявяването на положителен установителен иск по чл. 71 ТЗ за установяване на членството си и чрез защитата по чл. 19, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ.

15. Горните особености на хипотезите на приемане и изключване на съдружници показват, че едва ли нотариалната форма по чл. 129, ал. 2 ТЗ е единствената причина за въздигането на тези обстоятелства в предмет на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ.

15.1. Много по-вероятно е законодателят да е предвидил възможните конфликти и злоупотреби и да е уредил конститутивния характер на горните вписвания като нормативен „буфер“ срещу тях. Чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ подкрепя подобно тълкуване, тъй като от уредената в него процедура има практически смисъл най-вече при конститутивните вписвания.

15.2. Ако обаче за момент се абстрахираме от господстващото тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ и приемем, че тази разпоредба не регламентира потестативно и едва ли не, „естествено“ право на напускане, ще видим, че хипотезата на напускане е не по-малко конфликтна от тази на изключване. Тук ролите са разменени – съдружникът иска да си „тръгне“, най-често против волята на дружеството и останалите съдружници. Той не само едностранно лишава дружеството от оказваното дотогава съдействие за дейността му, но и генерира широка вълна от корпоративни и имуществени турбуленции в живота на дружеството и на останалите съдружници (чл. 121, ал. 2 и чл. 125, ал. 3 ТЗ). Дори дружественият договор да регламентира специални основания и процедура по напускане, няма никакви гаранции, че конфликтът ще бъде избегнат.

16. Горният сравнителен анализ на хипотезите и тяхната диференциация по линия на степента на конфликтност и рисковете за дружеството и съдружниците доказва, че ако правото на напускане наистина бе уредено de lege lata, то прекратяването на членството поради напускане би следвало да е предмет на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ – наред с приемането и изключването на съдружници. Именно подобно легално разрешение би следвало да се очаква от разумен и последователен законодател, защото няма никаква логика и правна етика едностранното налагане на волята на дружеството (при изключване) да подлежи на конститутивна регистърна проверка, но едностранното налагане на волята на напускащия съдружник да не е предмет на идентичен контрол. Аргумент в подкрепа на този извод е и чл. 98, ал. 2 ТЗ, който включва хипотезата на напускане на персонален съдружник в системата на вписвания (прекратяване и преобразуване на дружеството), които несъмнено са конститутивни.

16.1. В светлината на горните аргументи е видно, че липсата на хипотезата на прекратяване на членството поради упражнено право на напускане в чл. 140, ал. 4 ТЗ е ярко доказателство, че Глава тринадесета на ТЗ не познава подобно право. Ако то действително съществуваше de lege lata и бе уредено именно в чл. 125, ал. 2 ТЗ, законодателят несъмнено би го включил в системата на чл. 140, ал. 4 ТЗ.

16.2. Не на последно място, ако чл. 125, ал. 2 ТЗ уреждаше „право на напускане“, законодателят би го назовал именно по този начин – така, както впоследствие го е направил и в чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ. Защото той едва ли може да бъде упрекнат, че до създаването на тези разпоредби през 2003 г. не е познавал „правото на напускане“ като общ институт на дружественото право. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 98, ал. 2 ТЗ доказват, че това право е било добре „известно“ на законодателя, но е било оставено от него в периферията на уреждането му единствено чрез дружествения договор. На този фон е изключително нелогично да се приеме, че при създаването на чл. 125, ал. 2 ТЗ законодателят е „замаскирал“ правото на напускане под терминология („прекратяване на участието в дружеството“), която прави това право практически неразпознаваемо.

17. Горните аргументи подготвят и отговора на втория и третия въпрос, поставени в т. 12 и разкриват баналната причина, поради която през същата 2003 г. (паралелно с уреждането на специалните хипотези на напускане по чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ), в принципно разумната новела на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ, бе „инфилтрирана“ и крайно неуместната и чужда на чл. 125, ал. 2 и чл. 134, ал. 2 ТЗ терминология на „правото на напускане“. В синхрон с вече наложилите се към 2003 г. доктрина и съдебна практика и с уреденото едва през 2003 г. право на напускане по чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ, законодателят по небрежност е „сгазил лука“ – с крайно неудачната и погрешна редакция на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ. Тази истина става видна и от следващото изложение.

18. Втората предложена в т. 12 тълкувателна алтернатива (че чл. 126, ал. 3, т. 4 изменя чл. 125, ал. 2 ТЗ) също не може да бъде защитена. Очевидната цел на новелата на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ от 2003 г. е да регламентира допълнително основание за изключване на съдружник, като същевременно лимитира същото чрез препращане към регламентираното едновременно с горната новела право на съдружника по чл. 134, ал. 2 ТЗ „да прекрати участието си в дружеството съгласночл. 125, ал. 2и 3“. След като чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ реферира към чл. 134, ал. 2 ТЗ, а последният – към чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, то не би могло да се приеме, че първата препращаща разпоредба (126, ал. 3, т. 4 ТЗ) всъщност изменя разпоредбите, към които реферира. Подобна „изменяща“ функция е логически несъвместима със същността на правната техника на препращането.

18.1. Вторият контрааргумент е вече посочван в предходните ми публикации и той е, че самият чл. 134, ал. 2 ТЗ – в ярък контраст с господстващото тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ и с пропагандираното от него „потестативното право на напускане“ – не само стриктно следва терминологията на чл. 125, ал. 2 ТЗ (а не тази на „напускането“), но и обвързва прекратяването на участието в дружеството (т.е., крайните правни последици на прекратителния фактически състав) не само с чл. 125, ал. 2 ТЗ, но и с уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ. При подобно ясно и изрично препращане би следвало да е очевидно, че уреждането на тези последици (т.е. осребряването на дружествения дял) е елемент от фактическия състав на крайните прекратителни последици. Друга разумна причина чл. 134, ал. 2 ТЗ да препраща и към чл. 125, ал. 3 ТЗ не може да бъде открита.

18.2. Но дори горната аргументация да не бъде споделена и в противоречие с правната логика тълкувателният акцент да бъде поставен върху препращащата разпоредба на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ (вместо към крайните „адресати“ на препращането – чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ), максимално възможната тълкувателна алтернатива е да се приеме, че чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ във връзка с чл. 134, ал. 2 ТЗ е единствената разпоредба в Глава тринадесета на ТЗ, уреждаща „потестативно право на напускане“. Това „право на напускане“ обаче несъмнено би имало специален и силно лимитиран характер, който не може да бъде разпрострян и върху по-общите институти, уредени в чл. 125, ал. 2 и 3  и в чл. 134, ал. 2 ТЗ. Основанието за този специален характер би била силно колизионната ситуация, уредена от чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ, в която безалтернативното изключване на съдружника би представлявало очевидна и несправедлива крайност.

19. Третият контрааргумент срещу фаворизирането на новелата на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ е, че прилагането на уреденото в нея изключение („в случай че съдружникът не е упражнил правото си за напускане по чл. 134, ал. 2“) далеч не изисква конституирането на прекратителните последици по чл. 134, ал. 2 във връзка с чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ като плод на упражнено „потестативно право на напускане“.

19.1. При упражнено право по чл. 134, ал. 2 ТЗ и в случай че релевантната балансова стойност на дружествения дял е положителна, този дружествен дял ще може да бъде осребрен по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Това би било достатъчно, за да предостави и на дружеството, и на съдружника алтернативен изход от ситуацията и да се избегне ексцесът на изключването. По този начин и съдружникът, и останалите съдружници ще постигнат целите си по един компромисен и балансиран начин като: 1) съдружникът няма да бъде принуден да прави допълнителна парична вноска, нито ще бъде изключен, но въпреки това ще се раздели с дружеството – по имуществен модел, който принципно съвпада с този, приложим и при изключване по чл. 126, ал. 3 ТЗ; 2) дружеството от своя страна, макар и по различен път, ще постигне целта си да се раздели със съдружника и ще може да потърси друг, който е склонен да инвестира в бизнеса.

19.2. В останалите възможни хипотези (на нулева или отрицателна стойност на дружествения дял, непозволяваща осребряването му по реда на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ), финансовото състояние на дружеството очевидно ще е толкова тежко, че „потестативното право на напускане“ ще бъде несъвместимо както с капиталовата същност на ООД, така и с преплетените в нея персонални елементи, изискващи оказването на „съдействие за осъществяване дейността на дружеството“, а не егоистичното му оставяне на произвола на съдбата.

19.3. Именно тази втора група случаи осветлява и допълнителен аргумент, обясняващ защо чл. 134, ал. 2 ТЗ препраща не само към чл. 125, ал. 2, но и към чл. 125, ал. 3 ТЗ – давайки да се разбере, че това, което непрецизната разпоредба на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ погрешно назовава „право на напускане“, всъщност не е такова право, а съвършено различният от „напускането“ институт на прекратяване на дяловото участие в дружеството. Казано с други думи, de lege lata съдружникът може да „напусне“ ООД единствено през притворената врата на почиващото на консенсуален (а не на потестативен) модел осребряване на дяловото си участие по реда на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и следователно, само в случай че дружественият дял има положителна балансова стойност и бъде осребрен. Съответно, в хипотезите по чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ дружеството (чието право се явява блокирано от защитното волеизявление на изключвания) ще може да се раздели с „непокорния“ съдружник само чрез осребряване на дружествения му дял – по модела на чл. 125, ал. 3 ТЗ.

19.4. В останалите хипотези (на нулева или отрицателна балансова стойност на дружествения дял) правото по чл. 134, ал. 2 ТЗ изобщо няма да може да бъде упражнено, защото в случая ще липсва годен обект на осребряване. Този сценарий ще попадне под хипотезата на „покриване на загуби“ по чл. 134, ал. 1 ТЗ, в която няма никакви правно-логически или етични аргументи да се приеме, че интересът на съдружника от „напускане“ следва да надделее над този на дружеството. Съответно, в разглежданата хипотеза изключването по чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ няма да може да бъде блокирано от съдружника и той или ще трябва да изпълни задължението си за допълнителна парична вноска, или да приеме съдбата си и да бъде изключен. „Вредата“ му в хипотезата на изключване обаче по дефиниция ще бъде нулева – защото първият балансов тест по чл. 134, ал. 2 във връзка с чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ вече е показал нулева стойност на дружествения дял. Парадоксално, но факт – бъдещият нов балансов тест, който следва да бъде изготвен след изключването, може да породи вземане за изключения съдружник, който не е успял да осребри дружествения си дял по реда на чл. 134, ал. 2 във връзка с чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ – ако междувременно финансовото състояние на дружеството се е подобрило.

20. Горният модел на разрешаване на уредените в чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ колизионни ситуации несъмнено е справедлив и балансиран и отчита както житейските реалности, така и интересите на всички засегнати лица. Този модел, в чиято основа стои уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ консенсуален институт на прекратяване на дяловото участие в дружеството, регулира по адекватен начин всички релевантни колизионни хипотези и далеч не налага привличането на концепцията за „правото на напускане“. Нещо повече, именно тази чужда на тъканта и логиката на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ концепция практически взривява постигнатия от законодателя сложен баланс на отношенията.

20.1. В контраст с разгледания по-горе (и уреден de lege lata) модел, теорията, обясняваща чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ с „потестативното право на напускане“ не само подменя смисъла на закона, но и води до крайно неетични и практически несъстоятелни резултати. Защото тази теория – игнорирайки заложената в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ базисна матрица – изцяло жертва интересите на дружеството и останалите съдружници и неоснователно премира „непокорния“ (а често – и просто хитреещ) съдружник. Оказва се, че на този съдружник, въпреки базисните му персонални задължения по чл. 124 ТЗ, ще бъде позволено не само да игнорира решението по чл. 134, ал. 1 ТЗ и задължението си да оказва съдействие за дейността на дружеството, но и „щедро“ и „потестативно“ да остави „потъващия кораб“ (в хипотезата на „покриване на загуби“) на плещите на останалите съдружници – които, в контраст с него, са изпълнили задълженията си.

20.2. В допълнение, критикуваното от мен тълкуване на чл. 125, ал. 2 и чл. 134, ал. 2 ТЗ позволява и огледалния и отново неетичен и нелегитимен сценарий – богато дружество, под предлог, че има „временна необходимост от парични средства“, да се „отърве“ от неудобен съдружник, като чрез вземането на решение по чл. 134, ал. 1 ТЗ, го „прилъже“ да упражни „потестативното си право на напускане“ и да прекрати членството си, но същевременно не му изплати доброволно релевантната балансова стойност на дружествения дял и го принуди да води исково и последващо изпълнително дело. В тази хипотеза недобросъвестно е самото дружество, а не съдружникът. Въпреки това дружеството ще получи двойна „награда“ – хем ще се отърве от съдружника, хем ще отложи с години дължимото към него плащане (а може и никога да не го извърши).

20.3. Възможно е да съм предубеден, но не виждам нито правна логика, нито етика в подобни „легални разрешения“. Те са не само правно нелогични, но и подкопават дълбоко всякаква етичност в корпоративния оборот и насърчават откровени мошеничества. В контраст с тези крайно несправедливи практически резултати, при предложеното от мен алтернативно тълкуване на чл. 125, ал. 2 и съответно, на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ, нито съдружникът ще може да „прецака“ дружеството (защото прекратяването на членството му ще бъде функция на доброволното осребряване на дружествения дял), нито дружеството ще може да увреди съдружника по начина, описан в т. 20.1 по-горе (защото първо ще трябва да плати релевантната стойност на този дял).

 20.4. Горният анализ показва как – поради системния характер на обективното право – грешките при осмислянето на закона могат да бъдат описани не просто като локални „земетресения“ с ограничени ефекти, а като истинско „тълкувателно цунами“, което безпощадно поразява нови и нови територии. В случая с тълкуването на чл. 125, ал. 2 ТЗ, което критикувам, се оказва, че това цунами е потопило не само тази разпоредба, но и истинския смисъл на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ, както и на чл. 517, ал. 3 ГПК – защото в тяхната основа стои именно първата разпоредба и веднъж похитена, тя е повлякла след себе си и останалите три. Ако на този фон съобразим, че зад горните разпоредби стоят не просто „казуси“, с които тълкувателят да упражнява ума си, а цели правни институти, хиляди житейски съдби и изобщо търговският оборот, лесно ще си дадем сметка и за фундаменталните вреди от погрешното тълкуване на закона.

21. Еднозначният извод от горния анализ е в полза на третата тълкувателна алтернатива, предложена в т. 12 по-горе – непрецизната новела на чл. 126, ал. 3, т. 4 ТЗ е плод на законодателна грешка и именно поради това не е годна да регламентира „потестативно право на напускане“ (каквото не е уредено нито в чл. 125, ал. 2, нито в чл. 134, ал. 2 ТЗ) и да подмени основата, осигурена от института на прекратяване на дяловото участие в дружеството. Тази грешка от своя страна е пряк продукт на вече наложилата се към 2003 г. дълбоко неправилна „доктрина“ на правото на напускане.

По-глобалният извод е, че Глава тринадесета от ТЗ никъде не урежда „право на напускане“ на съдружник и че действителният смисъл на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ (и съответно – на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ) е съвършено различен от господстващия в съвременната ни доктрина и съдебна практика. На още по-високо ниво на абстракция, заключението би следвало да бъде, че de lege lata потестативното право на напускане на съдружник може да съществува само в две хипотези – 1) ако е уредено в дружествения договор или 2) по силата на специалните разпоредби на чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ[10]. Третата тълкувателна опция (която, по изложените в т. 18 – т. 20 съображения, не споделям) е ограничената и отново специална и изрично уредена хипотеза по чл. 126, ал. 3, т. 4 във връзка с чл. 134, ал. 2 ТЗ – съгласно алтернативното и „евентуално“ тълкуване маркирано в т. 18.2.

III. Правото на напускане на съдружник – de lege ferenda

22. Макар и позитивноправно правилен (поне според мен) горният анализ не би бил нито пълен, нито достатъчно полезен, ако не бъде потърсен и отговор на важния въпрос дали липсата на пряка правна уредба на правото на напускане в Глава тринадесета на ТЗ отговаря на справедливостта и е адекватна на нуждите на съвременния корпоративен оборот и на житейските реалности. На второ място, анализът не би бил и справедлив спрямо тезата, която последователно критикувам – спрямо господстващото тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ, според което тази разпоредба (и съответно, чл. 134, ал. 2 ТЗ) уреждат именно „право на напускане“. Горната перспектива (на анализ de lege ferenda, а не de lege lata) обосновава и следващата част на изследването, имаща за цел обективната оценка на действащата правна уредба и на необходимостта от нейното адаптиране към живота и нуждите на оборота.

22.1. В ретроспекция, след последните ми публикации по тълкуването на чл. 125, ал. 2 ТЗ, достигнах до извода, че макар и дълбоко неправилна de lege lata, тезата обясняваща тази разпоредба с „потестативното право на напускане“ има както своите психологически, така и правни (макар и само de lege ferenda) основания. Според мен тази теза е плод не само на погрешното интерпретиране на закона, но и на интуитивното разбиране, че (поне що се касае до затворената и все пак, капиталова дружествена форма на ООД) ТЗ трябва да регламентира право на напускане на съдружниците.

22.2. Първата причина за горната перспектива на изследване е хибридната правна същност на ООД и справедливото регулиране на вътрешната диалектика между двете заложени в основата му концепции. Капиталовата същност на ООД изисква определен стандарт на ликвидност на дружествения дял – на изход от инвестицията на съдружника. При затворения модел на съвременното ООД този стандарт е базисно и интензивно ограничен. Изходът от капиталовата инвестиция на съдружника не е гарантиран нито чрез транслативни сделки (чл. 129, ал. 1 ТЗ), нито чрез основания на консенсуален модел и на наличието на нетни активи институт на прекратяване на дяловото участие в дружеството по смисъла на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ. Следователно, без уреждането на право на напускане, членството се оказва привързано за един най-често неликвиден дружествен дял и като краен резултат – „закрепостено“. В допълнение, изходът от инвестицията на съдружника по пътя на принудителната ликвидация по чл. 155, т. 1 ТЗ се натъква на изискванията за минимално дялово участие и за доказването на „важни причини“, при това на такива, обосноваващи не прекратяване на членството, а на самото дружество.

22.3. Горният модел на „закрепостяване“ на инвестицията на съдружниците в ООД е неоправдано рестриктивен, ригиден, непълен и в крайна сметка – несправедлив. Той не е в състояние да отговори по адекватен начин на множество житейски хипотези, в които и нуждите на оборота, и справедливостта, налагат на съдружника да бъде позволено да прекрати членството си – разбира се, при осигуряването на нужния баланс с интересите на останалите съдружници и дружеството. Оказва се, че макар ООД да е капиталово дружество, от гледище на ликвидността на своята инвестиция съдружникът е в позиция, която може да бъде видяна дори като по-неизгодна от тази на персоналните съдружници. Защото, при липсата на ограничаващи клаузи в дружествения договор, последните биха могли поне да тласнат дружеството към ликвидация (чл. 94 ТЗ). Съдружникът в ООД не притежава дори този „лукс“, освен по силно лимитирания път на чл. 155, т. 1 ТЗ. В допълнение, поради консенсуалните си основи и изискването за наличие на нетни активи, уреденият в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие също не е годен да регулира всички релевантни хипотези.

22.4. Съществуващият de lege lata модел е несправедлив и неадекватен и от гледище на персоналните елементи в тъканта на ООД. Именно тези персонални елементи задължават съдружниците да полагат лични усилия за просперитета на дружеството. Животът обаче е безкрайно богат на турбуленции. Житейските цели и приоритети се променят. Хората остаряват и се разболяват или трябва да се грижат за болни близки. Човек, който е давал цялата си енергия в подкрепа на бизнеса на дружеството, може да има нещастието да стане родител на дете с увреждания. Съвременният глобализиран свят може да ни подкани да сменим държавата или града, в който живеем или професията си. Съдружникът може да се сдобие с психично страдание, което е достатъчно тежко и все пак, не е годно да обоснове поставянето му под запрещение и прекратяването на членството по реда на чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ. В живота на търговско дружество-съдружник в ООД също могат да настъпят множество бизнес и корпоративни промени или сътресения от най-различен характер и при все това, да не се стигне до прекратяване на членството поради ликвидация или несъстоятелност. Не на последно място, ТЗ вече урежда и т.нар. „личен фалит“. (Всеки читател, съобразно собствения си опит, би могъл да достигне сам до множество други релевантни примери).

22.5. Считам за очевидно, че от съдружника в ООД не би следвало да се очаква безусловно да отговори на високите стандарти на закона за полагането на системни и дългогодишни лични усилия за просперитета на дружеството. Горните примери показват, че са налице множество хипотези, в които този стандарт би се оказал несправедлив, непосилен и крайно ригиден. При все това, de lege lata ТЗ не урежда възможност затрудненият съдружник да се раздели с дружеството, освен през изключително тесните „иглени уши“ на чл. 125, ал. 2 и 3, чл. 129, ал 1 и чл. 155, т. 1 ТЗ. В допълнение, не бива да забравяме, че наличието на основателни причини за напускане от страна на затруднения съдружник много рядко би могло да се квалифицира като „важни причини“ за прекратяване на дружеството по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ. Това, което е важно за съдружника може да е маловажно или ирелевантно за дружеството.

22.6. Следователно, крайният резултат от действащата правна уредба е очевидно несправедлив. Защото се оказва, че независимо от това какво се случва в живота му, съдружникът в ООД може да се окаже съдружник „до гроб“ или най-малкото, да бъде изключен на основание чл. 126, ал. 3, т. 1 ТЗ, въпреки че на фона на промените в битието му, изискваният от закона стандарт на грижа за дружествените дела вече е непосилен за него.

23. Горният анализ показва, че de lege ferenda са налице предостатъчно основания да се приеме, че липсата на уредено от ТЗ право на напускане на съдружници в ООД е несправедливо и не отговаря на нуждите на живота и корпоративния оборот. За съжаление, празнотата не може да бъде запълнена по тълкувателен път – позитивноправната пропаст е твърде широка, защото чл. 125, ал. 1 ТЗ не дава дори минимална опора за тълкувателно извеждане на „право на напускане“, а чл. 125, ал. 2 ТЗ също не регламентира подобно право, а съвършено различния (капиталов) институт на прекратяване на дяловото участие в ООД чрез неговото осребряване от дружеството.

24. Описаният крайно неблагоприятен легален контекст налага формулирането на разумни и адекватни предложения de lege ferenda и относително спешната (за съжаление – малко вероятна на този етап от изборния и политическия живот) намеса на законодателя – като в Глава тринадесета на ТЗ бъде изрично регламентирано право на напускане на съдружниците и бъде уреден неговият фактически състав и ред за упражняване. В тази нелека задача едва ли би имало по-адекватен модел за рецепция от този на германското право, в чието „лоно“, в крайна сметка, е заченато и самото ООД. В допълнение, действащата правна уредба по Глава тринадесета на ТЗ и в частност, разпоредбата на чл. 155, т. 1 ТЗ, дава достатъчна насока за решаването на разглеждания тук проблем – която има и предимството да бъде в синхрон не само с германското право и съдебна практика, но и с изискванията на справедливостта и нуждите на живота.

25. Германският GmbHG не регламентира право на съдружниците на напускане[11]. Този факт е забелязан и от българската доктрина[12]. Въпреки това германската съдебна практика е извела и конструирала правото на напускане на съдружник на базата на общата разпоредба на чл. 314 от Германския граждански законник (BGB)[13], чиято ал. 1 (в мой свободен превод) има следната редакция:

„(1) Всяка страна може да прекрати договор за изпълнение на престация с продължително изпълнение поради важна причина, без срок на предизвестие. Важна причина е налице, ако от прекратяващата страна, след като е взела предвид всички обстоятелства по конкретния случай и е претеглила интересите на двете страни едни спрямо други, не може разумно да бъде изисквано да продължи договорните отношения до договорения краен срок или до изтичане на срок на предизвестие.“.

26. Горният легален модел лесно може да бъде „преведен“ в конкретни предложения de lege ferenda, уреждащи право на напускане на съдружник в ООД. Намирам, че този модел е справедлив и разумен и не виждам пречка да бъде адаптиран към нуждите на Глава тринадесета от ТЗ и съответно, към решаването на сериозните проблеми, повдигнати в настоящата статия.

26.1. Почвата за рецепция на използвания от чл. 314, ал. 1 BGB базов критерий („важна причина“) несъмнено е подготвена от разпоредбите на чл. 155, т. 1 и чл. 260я, ал. 3, т. 1 ТЗ, по първата от които е налице и богата съдебна практика. След като при наличието на важни причини съдружникът или съдружниците с над 1/5 от капитала могат да прекратят по исков ред самото дружество, то е логично и справедливо същият бланкетен критерий (след адаптирането му) да оправдае и по-малкото – напускането на съдружник. Това, което би останало като задача след евентуална реформа на ТЗ в разглежданата тук посока, е доктрината и съдебната практика да запълнят със съдържание бланкетния израз „важни причини“ и да го адаптират към спецификата на хипотезата на напускане на съдружник.

26.2. Дали правото на напускане ще бъде упражнявано чрез конститутивен иск, или в случай на спор съдът post factum ще верифицира фактическия му състав и надлежно упражняване (по модел сходен с този при прилагането на чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД) е въпрос на законодателно решение. Сегашната правна уредба по чл. 155, т. 1 ТЗ, препоръчаният тук бланкетен легален критерий („важни причини“), целите на търговския регистър и нуждите на правната сигурност са аргумент в полза на първата алтернатива. Друг мислим вариант, който би пощадил съдилищата от конститутивни искови дела, е наличието на „важни причини“ да бъде декларирано пред ТРРЮЛНЦ под страх от наказателна отговорност (с посочване на конкретните „важни причини“), а прекратяването на членството при напускане да бъде предмет на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ. Подобен модел би имал предимството да бъде в синхрон с правната уредба на изключването на съдружници.

27. Допълнителен аргумент в подкрепа на горното предложение de lege ferenda е, че правото на напускане на съдружник и институтът по чл. 126, ал. 3 ТЗ са двете страни на една и съща монета, чрез която се осигурява прекратяване на членството в хипотези, в които то е станало непоносимо и неоправдано – било от гледище на съдружника, било на дружеството. В този смисъл основанията по чл. 126, ал. 3 ТЗ могат да бъдат обобщени като „важни причини“ за изключване на съдружника. Правната симетрия и огледалните цели на двата разглеждани института (прекратяването на едно вече „непоносимо“ членство) изискват същият критерий да се прилага и в случаите на напускане на съдружник[14].

28. Горният извод намира сигурна опора и в онези разпоредби на ТЗ, които, за разлика от Глава тринадесета на ТЗ, уреждат (а не просто „споменават“) правото на напускане. Тези разпоредби, както вече обосновах, са единствено чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ. Защото едностранно наложената от дружеството промяна в правното положение на съдружника или акционера в резултат на преобразуването е достатъчно важна причина за гарантирането на справедлив баланс в отношенията – чрез уреждането именно на право на напускане. Докато в разгледаната вече хипотеза на чл. 134, ал. 2 ТЗ обаче законодателят е преценил, че този баланс може да бъде осигурен чрез консенсуалния (и приложим само за ООД) институт на прекратяване на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, то в случаите на преобразуване с основание е бил избран друг подход – не само защото обикновено посоката на преобразуване е от ООД към акционерно дружество (което не познава уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт), но и поради факта, че поради консенсуалните си основи, чл. 125, ал. 2 ТЗ не гарантира прекратяването на членството. Особеностите на специалните хипотези по чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ обаче изискват именно такива гаранции и те с основание са уредени от законодателя именно чрез правото на напускане.

29. Горният анализ позволява да бъде идентифицирана по-общата идейна основа на чл. 126, ал. 3 и чл. 155, т. 1 ТЗ, от една страна и на правото на напускане, от друга и да бъде обоснована посоката, в която това право следва да намери своята пряка и обща законова уредба в Глава тринадесета на ТЗ. Тази обща основа е наличието на „важни причини“ една корпоративна връзка да бъде едностранно прекратена (а в случаите по чл. 155, т. 1 ТЗ – съществено модифицирана) от дружеството или от съдружника.

30. Тъй като, видно и от горния анализ, между разпоредбите на чл. 125 и чл. 126 ТЗ и правото на напускане има определени, макар и фини тълкувателни валенции, не е и учудващо, че погрешните интерпретации на чл. 125, ал. 2 ТЗ косвено са засегнали и ключовия за корпоративния оборот чл. 140 ТЗ.

30.1. Защото, ако прекратяването на членството в случаите по чл. 125, ал. 2 ТЗ действително настъпва „автоматично“ и „мигновено“ с изтичането на предизвестието на съдружника, е изкусително (макар и дълбоко неправилно) да се приеме, че и прекратителните последици на изключването ще настъпят по същия „мигновен“ модел и без оглед на конститутивното вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ – както погрешно ни „учат“ и мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС (следвайки руслото на Решение № 86/01.09.2017г. по т. д. № 1068/2016г. на II т. о. на ВКС и Решение № 251/06.03.2018г. по т. д. № 593/2017г. на II т. о. на ВКС).

30.2. Невинни жертви на горното погрешно тълкуване се оказват не само чл. 126 и чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ (което само по себе си е достатъчно непоносима вреда), но и уреждащия единствено определени ефекти на декларативните вписвания чл. 7, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Защото именно въз основа на тази неотносима в случая разпоредба, ВКС в крайна сметка е „решил“ погрешно и казуси, попадащи под чл. 140, ал. 4 ТЗ (който, за разлика от чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, е приложим само към конститутивните вписвания).

31. Изложението в т. 27 – т. 30 подчертава базисния и известен на всички ни, но за съжаление често пренебрегван, факт, че обективното право представлява интегрална система. Валенциите между елементите на тази система понякога са явни, но повечето пъти са „срамежливо“ скрити в детайлите (такъв „детайл“ е и характерната за модела на чл. 125, ал. 2 ТЗ и привидно излишна добавка „в дружеството“) и в логически връзки, които не са очевидни. Тази характерна черта на обективното право обяснява защо изясняването на четири отделни института – на прекратяване членството по чл. 125, ал. 1, на прекратяването на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3, на изключването по чл. 126 и на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ трябва да върви интегрално, а не изолирано и казуистично. Надявам се, че настоящото изследване красноречиво демонстрира системните ползи от първия тълкувателен подход и тежките вреди от втория.

31.1. Същата реалност не позволява правилното осмисляне на „правото на напускане“ извън разграничаването му от уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ различен институт (от една страна) и същевременно, извън идейното му полагане в по-общата матрица на заложения в Глава тринадесета на ТЗ базисен модел на прекратяване на членството по волята на съдружника или на дружеството, от друга. De lege lata този модел – както вече подчертах – почива на две носещи колони, а именно:

1) На консенсуалното начало, обективирано в дружествения договор или в съвпадащите воли на съдружника и дружеството (в случаите по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ или на уредено в дружествения договор „право на напускане“);

 2)  На наличието на „важни причини“, оправдаващи прекратяването на дружеството (а по-далечна перспектива – и на членството) по едностранната воля на съдружника (в хипотезите по чл. 155, т. 1 ТЗ) или на членството, по едностранната воля на дружеството (в случаите по чл. 126, ал. 3 ТЗ).

31.2. Горните два носещи принципа на правната уредба до голяма степен гарантират нужния баланс между интересите на отделния съдружник, неговите партньори и дружеството и блокират рисковете от произвол. Единственият им (но затова пък – достатъчно тежък) недостатък е, че de lege lata институтът на правото на напускане е потенциално интегриран само в първия (консенсуален) принцип – чрез следващата от чл. 115, т. 8 ТЗ опция за уреждането му в дружествения договор – но не и във втория, основан на гъвкавия и уреден от самия закон критерий на наличието на „важни причини“. Именно тук е и широката „пробойна“ в правната уредба на ООД, която похищава едновременно две ценности: както уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт на прекратяване на дяловото участие (чрез подмяната му с потестативно и безусловно „право на напускане“), така и шанса за инспирирането на една справедлива и балансирана законова уредба на самото право на напускане. Защото, ако сме погрешно убедени, че чл. 125, ал. 2, чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ уреждат именно „право на напускане“ никога не би ни хрумнало, че такова право трябва тепърва да бъде „сътворено“ от законодателя.

32. Именно чл. 155, т. 1 ТЗ – чрез логическите си валенции с „правото на напускане“[15] – допълнително опровергава господстващото в съвременната ни доктрина и съдебна практика тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ (приписващо на тази разпоредба потестативния модел на „напускане на съдружник“), като същевременно сочи и верния път, който следва да бъде извървян de lege ferenda, за да бъдат внесени ред, правна естетика, етичност и разум в съвременната уредба на ООД и в тълкуването на неговите институти.

32.1. Наред с реабилитирането на истинския смисъл на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ (а оттук – и на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ, както и на чл. 517, ал. 3 ГПК), бъдещата уредба на правото на напускане на съдружници и нейното основаване на наличието на „важни причини“ и на конститутивен исков процес (или най-малкото – на конститутивен регистърен контрол) не само ще модернизира и „хуманизира“ дружественото ни право, но и ще завърши законодателното „движение“, започнало със създаването на чл. 125, ал. 2 ТЗ през далечната 1991 г. Защото и уреденият в тази разпоредба капиталов институт, и „персоналният“ такъв на правото на напускане имат сходна базисна цел (да позволят изхода от една инвестиция и от членството), но следват различна правна техника за постигането ѝ.

32.2. Законодателното регламентиране на правото на напускане в Глава тринадесета на ТЗ е наложително и поради обстоятелството, че разпоредбите на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ са приложими единствено в случай че дружественият дял има положителна балансова стойност, като, в допълнение на това ограничение, са основани на консенсуално начало.

33. Ако сегашният затворен модел на ООД бъде запазен, горните естествени граници на института на прекратяване на дяловото участие (на осребряването на дружествения дял по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ) могат да бъдат разширени единствено чрез уредбата на право на напускане, чийто фактически състав би бил освободен от ограничаващата матрица на уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ (предполагащо положителна стойност на дружествения дял) и би бил основан на доказването на „важни причини“, оправдаващи напускането.

33.1. За разлика от погрешно привижданото в чл. 125, ал. 2 ТЗ „автоматично прекратяване на членството“, подобно законодателно решение не би похитило нито капиталовата същност на ООД, нито вплетените в нея персонални елементи. Защото именно критерият „важни причини“ би гарантирал нужния баланс в колизионните интереси на напускащия съдружник, останалите съдружници и дружеството и би блокирал произвола, който господстващото тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ практически „легитимира“.

33.2. При подобен двувалентен подход двете вплетени в организма на ООД концепции (капиталовата и персоналната) биха дали логичните си, интегрални и справедливи плодове на плоскостта на прекратяването на членството – капиталовата, чрез института на прекратяване на дяловото участие в дружеството по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, а персоналната, чрез правото на напускане.

34. При бъдещата реформа на Глава тринадесета от ТЗ и уреждането на правото на напускане законодателят следва да съобрази и нуждите от закрила на капитала на ООД, както и да реши сложния ребус относно начина на упражняване на това право – чрез конститутивен иск или извънсъдебно. Втората от тези ключови теми бе разгледана в т. 26.2., а първата, макар и в контекста само на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, съм анализирал на друго място[16].

 IV. Обобщение и заключение

35. Направеният анализ позволява организирането на съществено различните институти на прекратяване на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и на правото на напускане в стройна логическа система, съответстваща на хибридната диалектика на ООД и на нуждите на живота – позволявайки двете изграждащи тази дружествена форма концепции да намерят логичното си проявление и диференциация на плоскостта на фактическите състави на прекратяването на членството. Същевременно, изследването разкрива една нерадостна и изтъкана от вътрешни противоречия, законодателни пропуски и тълкувателни недоразумения ситуация, чиито горчиви плодове не издържат нито теста на справедливостта, нито този на нуждите на живота и на правната сигурност.

35.1. Първият генерален проблем е, че Глава тринадесета на ТЗ не урежда правото на напускане на съдружници, макар да са налице всички основания за такава уредба. Както посочих, германската съдебна практика успешно е преодоляла сходно затруднение – намирайки тълкувателен изход не в самия GmbHG, а в общия граждански закон (чл. 314 от BGB). При наличието на горната базисна непълнота на ТЗ, „съдбата на давещите се“ е оставена в техните ръце – единственото спасение е при влизането си в ООД съдружниците да са достатъчно бдителни и да се погрижат да уредят право на напускане чрез дружествения договор. Излишно е да се изтъква обаче, че дори подобна грижа да бъде положена, няма гаранции, че съдружникът ще може да постигне желаната от него гъвкавост при изхода от членството. Следователно, проблемът е генерален и следва да бъде решен на ниво закон, а не на това на дружествения договор.

35.2. Вторият ключов проблем е логичен плод на първия – усещайки интуитивно обективната нужда от инструмента на „правото на напускане“, съвременната доктрина и практиката на ВКС са направили (осъзнато или не) опит да прокарат мост над пропастта и да запълнят празнотата в ТЗ. Цената на тази „спасителна операция“ обаче е не само нелегитимна, но и непоносимо тежка, а причинените от нея вреди – по-големи от породените от непълнотата на самия ТЗ. Защото тази „цена“ се свежда до унищожаването на един легално уреден капиталов институт (на прекратяване на дяловото участие в дружеството по смисъла на чл. 125, ал. 2 ТЗ), който има историческите си и сравнителноправни корени още в чл. 100 от ЗДОО (отм.) и в чл. 34 GmbHG  и до неговата подмяна с несъществуващото de lege lata в Глава тринадесета на ТЗ и имащо различна (персонална) логика „право на напускане“.

Тази подмяна е нелегитимна на двойно основание – не само поради тълкувателното похищаване на уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ самостоятелен и различен от правото на напускане институт, но и поради не по-малко важния факт, че „изобретеното“ от доктрината и практиката на ВКС „право на напускане“ не почива нито на консенсус, нито на доказването на „важни причини“. Резултатът от дози дисбаланс е несправедливото жертване на легитимните интереси на дружеството и останалите съдружници.

35.3. Критикуваният от мен тълкувателен модел страда и от характерния за всеки бунт ексцес – правото на напускане на съдружник има всички основания да съществува, но за да бъде именно „право“, а не форма на произвол и на тоталитарна „екзекуция“, то следва да бъде положено в лоното на законова уредба, която балансира по справедлив начин колизионните интереси на напускащия съдружник, останалите съдружници и дружеството. Такъв баланс изповядваното от съвременната доктрина и практика на ВКС „потестативно право на напускане“ (неоснователно привиждано в чл. 125, ал. 2 ТЗ) не осигурява, защото, за разлика от модела de lege ferenda, предложен в Раздел III по-горе, тази разпоредба не почива нито на изискване за наличието на „важни причини“, оправдаващи едностранното прекратяване на членството, нито на допълнителните гаранции, осигурени от съдебния или регистърния конститутивен контрол. В допълнение (и за разлика от института на прекратяване на дяловото участие по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ), тук е неприложима и гаранцията на консенсуалното начало – то е заменено с безусловен „потестативен“ модел, който дори не изисква клауза в дружествения договор. Резултатът е един краен и несправедлив дисбаланс, който е несъвместим с правното чувство и с принципа на правовата държава.

35.4. Обективният поглед изисква да призная, че тълкувателният ексцес, който критикувам, не е бил спестен и на мен, включително в последната ми книга. Защото, както критикуваното от мен разбиране преминава границата на разумното (опитвайки се интуитивно да преодолее една непълнота на закона и следващата от нея несправедливост), то в опита ми да оборя именно този ексцес, аз също изпаднах в крайност – отричайки правото на напускане не само de de lege lata, но и концептуално. Надявам се, че настоящата статия ще изкупи грешката ми и ще отвори пътя за помирение между две тези, всяка от които има своите разумни основания, макар и на различно ниво (поддържаната от мен – de de lege lata, а критикуваната – de lege ferenda).

36. Направеният анализ не само подкрепя изцяло новата перспектива към тълкуването на чл. 125, ал. 2 ТЗ, която предложих в последните ми публикации, но същевременно я и разширява. Тази перспектива освобождава чл. 125, ал. 2 ТЗ от възложените му от съвременните тълкуватели неприсъщи и нелегитимни функции и от интерпретирането му чрез неадекватния в случая инструмент на „потестативното право на напускане“. Същевременно, изследването разкрива и част от причините за досегашните неправилни тълкувания на чл. 125, ал. 2 ТЗ. Защото, макар и позитивноправно погрешни, тези интерпретации са били инспирирани от един оправдан и „легитимен“ импулс – от интуитивното усещане, че Глава тринадесета на ТЗ трябва да регламентира право на напускане на съдружниците. Между реалност и желание обаче има разлика и термините de lege lata и de lege ferenda отразяват именно тази дихотомия. Задачата на правната доктрина и на съдебната практика (вкл. на тълкувателната практика на ВКС) обаче не е да се творят закони, а да бъде открит техният (добър или лош) смисъл.

3.7. Горният крайно неблагоприятен легален контекст, допълнително утежнен от дълголетните погрешни тълкувания на чл. 125, ал. 2 ТЗ (а като последица от това – и на чл. 126, ал. 3, т. 4 и чл. 134, ал. 2 ТЗ, както и на чл. 517, ал. 3 ГПК), налага формулирането на разумни и адекватни предложения de lege ferenda и осъзнатата намеса както на законодателя, така и на ОСТК на ВКС. В случая не става въпрос само за тежки, системни и дълголетни регулативни и тълкувателни проблеми, но и за изключителен шанс за развитие на българското право.

37.1. Защото се оказва, че цялата ключова за функционирането на ООД система, формирана от чл. 125, чл. 126, чл. 134, чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК, понастоящем е ако не „болна“, то най-малкото – тълкувателно похитена. Пропускайки да регламентира право на напускане на съдружници в ООД, ТЗ е отворил дълбока рана в нормативната тъкан на ООД и е създал условия за отслабване на неговия естествен регулативен и етичен имунитет. Именно в тази, сътворена от законодателя и незашита рана, намериха своята благодатна почва тълкувателните „вируси“ на „автоматичното прекратяване на членството“ и „потестативното право на напускане“, които – чрез своите разсейки – успяха да заразят дори носещия институт на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ[17].

37.2. След повече от тридесетгодишни страдания обаче е време „пациентът“ да бъде излекуван и върнат към пълноценен живот. Надеждата ми е, че първият виновник за настоящата драматична ситуация (законодателят) ще поеме своята отговорност и ще репарира тежките вреди от дълголетната си абдикация. Това, което може би му е било простено през далечната и „първопроходна“ 1991 г., не би следвало да му се прощава и днес.

38. Надявам се също така, че настоящата статия балансира по обективен начин и двете тези, които и последната ми книга, и предходните ми две публикации Lex.bg съпоставят и че разкрива първопричината за наслоените през последните десетилетия погрешни интерпретации на чл. 125, ал. 2 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК. На този тълкувателно „разчистен терен“ и законодателят, и ВКС биха могли много по-лесно да открият както вдъхновение за ревизиране и допълване на тезите си, така и вярната посока за развитие на българското дружествено право. Този – безкрайно нужен за изтерзаната ни „правова“ държава процес – следва да бъде използван не само за създаването на качествена уредба на правото на напускане на съдружниците в ООД (което би реабилитирало и действителния смисъл на цялата система на чл. 126, ал. 3, т. 4, чл. 134, ал. 2 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК), но и за прецизиране на неуспешната редакция на чл. 140, ал. 3 ТЗ (по модела на чл. 263с, ал. 3 ТЗ), както и за освобождаването на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ от досегашния им „касационен плен“, „подпечатан“ и чрез погрешните тези на т. 2 и т. 7.1. от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС.

39. Ако горният труден, но безкрайно необходим път не бъде извървян от законодателя и от ВКС, българското право ще продължи (с думите на покойния проф. Живко Сталев) да бъде „болно право“[18], лишено от хуманизиращия маяк на една вдъхновяваща и справедлива цел, а държавата ни – „правова“ само по Конституция. Защото правото е възникнало в противовес на произвола и е несъвместимо както с безусловното и нелимитирано от обективни критерии „потестативно право на напускане“ на съдружници, така и с тяхното изключване (или „подчиняване“ на един нелегитимно изменен дружествен договор) под „радара“ на конститутивния регистърен контрол по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ и съответно, на „защитния вал“ осигурен от чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ.

40. В този контекст и в цялостния дух на настоящото изследване, ще си позволя още една метафора – анализът на правната уредба, както de lege lata, така и de lege ferenda, трябва да интегрира и трета перспектива, която ще назова метафорично “de lege humandi”. Под този произволен и изобретен за целите на настоящата статия израз визирам нуждата тълкуването и развитието на правната уредба да бъдат подчинени на хуманизиращите критерии на „доброто и справедливото“ и на стандарт, който удовлетворява поне изискванията на здравия разум. В противен случай жертваме не само Правото, но и нашето човешко достойнство и усещане за смисъл.

41. В заключение ще използвам шанса, който тази статия ми предоставя, за да поднеса извиненията си на всички, които са се почувствали засегнати от острия и полемичен стил на последната ми книга и на предходната ми статия в Lex.bg. Както вече доброволно признах, остротата на този стил е плод на неизбежните рискове и крайности, свързани с всеки „бунт“ (бил той и тълкувателен) и всеки импулс за развитие. Макар обаче съзиданието често за започва с революции, разруха и жертви, то е процес преди всичко на помирение, интеграция и синтез и винаги е свързано с човешките отношения. Воден именно от тази перспектива, аз се вслушах в един от критичните коментари под предходната ми статия в Lex.bg и си дадох сметка, че макар да изисква постоянна и безкомпромисна борба, търсенето на истината трябва да следва не само нея, но и да зачита достойнството на другите и да бъде толерантно към грешките ни. Защото, с думите на Цицерон – „cuiusvis hominis est errare“. (Нека обаче не забравяме и продължението – „…nullius nisi insipientis in errore perseverare“).

42. Надявам се, че българската правна общност ще намери вдъхновението и силите за подобно помирение и синтез и за избягването на грешки, които вече са станали очевидни – не само чрез справедливото решаване на тълкувателните и регулативни проблеми, които настоящата статия повдига, но и чрез осъзнаването, че всички юристи сме моряци на един и същи кораб. Дали този кораб ще претърпи крушение, а екипажът му ще се бие за спасителните лодки, или ще достигне Обетованата земя зависи преди всичко от нас – от нашето отношение към нетленните ценности на Правото и от отношението ни един към друг[19]. Нека нашето правно мислене, работна етика и отношения бъдат все повече “de lege humandi” и все по-малко „de lege barbarus“.

[1] Заемам горното мото от британския психоаналитик Уилфред Бион (Bion, W. R., Attention and Interpretation, Rowman & Littlefield Publishers, Inc. (1983), p. 86). Пряката относимост на мотото към темата на статията ще стане ясна в хода на изложението.

[2] Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст, 2024.

[3] Сходни съмнения изпитват и други автори – виж Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Книга втора (С: Алиена, 1994), с. 409 – 412. Още по-категорично е разбирането на Григоров, Г., Търговско право, С.: Fast Print Books, 2023, с. 109 – 110.

[4] Този капан е прибързаната увереност, че „истината“ може да бъде открита и „фиксирана“ по окончателен начин, без да е нужно да бъде търсена отново и отново.

[5] Както подчертах в предходната ми статия в Lex.bg, регламентираното в чл. 34 GmbHG  и в чл. 100 от ЗДОО (отм.) право на изкупуване на дружествени дялове е сходно с уредения в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ институт и е основано на неговата уредба от дружествения договор, на наличието на „покритие“ на цената на изкупуване от нетните активи на дружеството и на извършването на едно плащане. Главното различие между първите посочени по-горе разпоредби и чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ е, че институтът на прекратяване на дяловото участие в ООД почива на пряка легална уредба и не е функция на дружествения договор. Именно това обаче е и водещата причина този институт практически да почива на консенсуални, а не на потестативни основи. Защото първият елемент от сложния фактически състав на прекратяването на дяловото участие в дружеството се формира от едностранната воля на съдружника, но цялостният фактически състав се завършва едва с плащането по чл. 125, ал. 3 ТЗ и следователно, в контекста на консенсус за осребряването на дружествения дял по регламентираната от закона балансово определена „цена“. Този „консенсус“ бива обективиран и завършен с извършването на едно плащане – което дружеството не дължи, но може да извърши. Следователно, чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ не изоставят характерното за чл. 34 GmbHG  и в чл. 100 от ЗДОО (отм.) консенсуално начало, а само го „изнасят“ извън дружествения договор. Правната техника на двата модела е различна, но водещата идея несъмнено е обща.

[6] Тук се абстрахирам от специалните и изрично уредени хипотези на напускане по чл. чл. 263с, ал. 1 и чл. 264м, ал. 2 ТЗ.

[7] Джидров, П., Коментар на Търговския закон, Том II, С.: Издателска къща „Христо Ботев”, 1993, с. 458 – 467. В същия смисъл – Антонова, А., Събирателно дружество, С.: Сиби, 2004, с. 134 – 135, както и Григоров, Г., цит. съч., с. 109 – 110.

[8] Стефанов, С., цит. съч., с. 88 – 92. Виж от същия автор и статията Концептуалният модел на ООД в Търговския закон и неговото значение за тълкуването на правната уредба (публикувана в Lex.bg, виж тук).

[9] Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст, 2024, с. 301-302. В допълнение, виж и т. 28 от настоящата статия.

[10] Сходно е становището на Григоров, Г., цит. съч., с. 109 – 110, който посочва, че „Съдружникът може да напусне ТД [търговското дружество] само при условия, определени в закона или в дружествения договор на ТД“. (Моето разбиране е, че такива условия общите разпоредби на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ –     регламентирайки капиталов институт, който е различен от напускането на съдружник – не уреждат.).

[11] Виж този смисъл Wirth, G., Arnold, M., Morshäuser, R., Carl, S. – Corporate Law in Germany, C.: C. H. BECK, Fourth Edition, с. 25 – 26.

[12] Герджиков, О., цит. съч., с. 409. Григоров, Г., цит. съч., с. 286 (бележка под линия № 321) подчертава, че „в мотивите към законопроекта на германския ЗДОО от 1891 г. изрично е записано, че законът не дава право на съдружника да напусне дружеството, като получи от дружеството обратно паричната равностойност на своето членство“.

[13] Wirth, G., Arnold, M., Morshäuser, R., Carl, S., цит. съч., с. 26. В допълнение посочените автори изтъкват, че правото на напускане на съдружник е приложимо само като крайна мярка за разрешаване на ситуацията и в случай, че тя не може да бъде оптимизирана чрез по-малко интрузивни мерки.

[14] В подобен смисъл – Wirth, G., Arnold, M., Morshäuser, R., Carl, S., цит. съч., с. 26.

[15] Тези валенции се изразяват във факта, че и напускането на съдружник, и принудителната ликвидация по чл. 155, т. 1 ТЗ могат да бъдат разглеждани като форми на „изход“ от членството и на монетизиране на инвестицията на съдружника. Обстоятелството, че във втората хипотеза този изход е отложен във времето не бива да пречи да се види сходната обща идея на двата института.

[16] Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст, 2024, с. 344 – 363.

[17] Виж по тази не по-малко важна тема Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст, 2024, с. 412 – 489.

[18] Заемам горния косвен цитат от Брайков, В., Тревога и надежда, С.: Сиби, 2022, с. 437.

[19] Пиша тези последни редове по повод на ожесточената дискусия, предизвикана от статията на адвокат Жана Кисьова, публикувана от Lex.bg (статията виж тук). Тонът и остротата на тази дискусия оставя смущаващото впечатление, че съдиите и адвокатите са едва ли не заклети и презиращи се един друг врагове. От гледната точка на психоаналитик и групов аналитик, ще си позволя да отбележа, че все по-ширещото се и опасно взаимно негодувание между съдии и адвокати е плод (макар и не изцяло) на един неосъзнато изместен импулс. Този импулс е неудовлетвореността на съдиите и адвокатите не само от собствените им „гилдии“ и кадрови/ръководни органи, но и от законодателя, и не на последно място, от системното похищаване на правовата държава от политическия ни „елит“. Изходът от тази драматична и опасна ситуация не е в безсмислената конфронтация, а в осъзнатата, съвместна и безкомпромисна Борба за Право. За да има шансове за успех обаче, тази борба следва да се води не само на „външния фронт“ (последните ми публикации отварят именно такъв фронт), но и на „вътрешната сцена“. Защото нашият семпъл човешки инструмент за удържане на разрухата е само един – да се вглеждаме упорито и безкомпромисно в пробойните в собственото ни мислене. Именно те са троянските коне, през които „лудостта“ може да завладее не само индивида, но и групата. Тази „лудост“ отдавна е на международната сцена, в политическия ни живот и институции и по пътищата – нека не си правим илюзии, че тя не дебне зад ъгъла и нас, юристите. (Извинявам се за отклонението, но темата ми се струва безкрайно важна – не само за всички нас като българи, но и като част от по-малката, но ключова за функционирането на държавата група на юристите).

11

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

нови хронологично най-добре оценени

Проскубания бухал

10 септември 2024 11:24

Гост

При всяко положение полезна статия, доразвиваща застъпената теза в хармоничен конструкт, която отчита мнението на публиката, като прави чест на автора за систематичното, последователно защитаване на изразената от него позиция, въпреки опасността от потенциално основателна критика, с действително разнообразна и обогатяваща читателя лексика, така че нека отдадем дължимото за безспорно сериозния положен труд и проявена смелост да се изправи срещу консервативната юриспруденция, олицетворяваща съществуващото към настоящия момент идейно статукво. Тези усилия може да се свържат асоциативно с жертвоготовността на най-малкия брат от приказката Тримата братя и златната ябълка, при която, е обезглавена триглавата ламя (ВКС, ВАС и нормотвореца), за да… Покажи целия коментар »

Съгласен съм0

-2Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

10 септември 2024 9:08

Гост

Накратко казано – щом може да се стигне до ситуацията „съдружник до смърт“ нещо не е наред. Впечатлен съм от задълбочеността на колегата, признавам. А задълбаването в ООД-то, което е най-масовата форма на упражняване на търговска дейност, е от полза за правото.

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

браво, браво, колега

10 септември 2024 8:53

Гост

Aaaa, последната бележка под линия не е за изпускане, затова я поставям в коментар. Браво, браво, колега! Пиша тези последни редове по повод на ожесточената дискусия, предизвикана от статията на адвокат Жана Кисьова, публикувана от Lex.bg (статията виж тук). Тонът и остротата на тази дискусия оставя смущаващото впечатление, че съдиите и адвокатите са едва ли не заклети и презиращи се един друг врагове. От гледната точка на психоаналитик и групов аналитик, ще си позволя да отбележа, че все по-ширещото се и опасно взаимно негодувание между съдии и адвокати е плод (макар и не изцяло) на един неосъзнато изместен импулс. Този… Покажи целия коментар »

Съгласен съм2

-2Не съм съгласен

Отговор

Полинска

10 септември 2024 8:43

Гост

Нека мшадите четат

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Даниела

10 септември 2024 8:42

Гост

Категорично човека е прав.

Съгласен съм0

-2Не съм съгласен

Отговор

Jordan

10 септември 2024 8:41

Гост

Добър анализ

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Миля

10 септември 2024 8:41

Гост

Има си правила, така е

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

10 септември 2024 8:34

Гост

Дълго, нечетимо. Тезата на автора е известна, както и смисълът на самата разпоредба. Ако трябва да се „осребрява“ дружествен дял, авторът да поиска изменение на ТЗ в тази част. Със статии няма да промени практиката – простичко е, законът казва по балансова стойност към месеца на прекратяване на членството правоотношение.

Съгласен съм2

-1Не съм съгласен

Отговор

Миля

10 септември 2024 8:43

Гост

Важните неща са дълги за четене

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

читател

10 септември 2024 8:51

Гост

Авторът показва допълнително осмисляне и разбиране на материята, което за съжаление е рядко срещано. Ако не ви е интересно – не четете, но проблемът е сериозен и изисква задълбочено изследване и познаване на институтите. Запознат съм с тезата му и е повече от обоснована, като явно сега претърпява лека корекция или по-скоро разбиране за уклона на ВКС.

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

10 септември 2024 9:34

Гост

Авторът поставя въпрос за обсъждане. Той няма законодателна инициатива.

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор