Широката „възможност за позоваване” на Правото на ЕС
Възможността за позоваване пред съд – особено по отношение на Правото на ЕС, не е нито изяснена, нито достатъчно позната у нас концепция. Нейното практическо значение обаче е огромно и (съвсем накратко) изисква ясно разграничаване между:
- позоваване за защита на субективно право (правосъдно позоваване, justiciabilité),
- позоваване за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на национална норма (тълкувателно позоваване, invocabilité d’interprétation)
- и позоваване за неприлагане на национална норма, противоречаща на Правото на ЕС (позоваване за отстраняване, invocabilité d’eviction).
1. И трите възможности са основатa на принципа на непосредствена приложимост на правото на ЕС, според който цялото право на ЕС (и всеки негов правен източник, всяка правна норма) представлява действащо право във всяка държава-членка като част от нейната правна система (без да става част от нейното „вътрешно право”[1]).
2. Възможността за позоваване пред съд на съюзна правна норма (СПН) за защита на субективно право (т.е. възможността частно лице да черпи субективно право пряко и именно от съюзна разпоредба) произтича от принципа на директен ефект на правото на ЕС. Тя зависи изцяло от годността на конкретната съюзна норма да прояви директен ефект (т.е. от нейното конкретно съдържание). Тази възможност е най-значимата, тя е „тежката артилерия на единния съюзен правен ред”. Именно тя прави съюзния правен ред правен ред на гражданите, а националния съдия – съдия на общо основание по правото на ЕС.
Тази възможност може да бъде прочетена и през понятието за „противопоставимост”: то определя възможността едно частно лице да противопостави съюзна правна норма с директен ефект на друг правен субект.
2.1. Когато конкретната съюзна норма е годна да прояви хоризонтален директен ефект (или с хоризонтална приложимост), тя е „противопоставима” на друго частно лице (поради това се използва и понятието „пълен директен ефект”). Всъщност това очевидно ще е съюзна норма, пряко налагаща задължения на частните лица (ярък пример са забраната на дискриминация на работниците на основание гражданство по чл. 45 ДФЕС или разпоредбите на Регламента за защита на личните данни).
2.2 Когато съюзна норма е годна да прояви (само) вертикален директен ефект (или с вертикална приложимост), тя е „противопоставима” само на държавата (макар и в най-широк смисъл[2]), т.е. само в неравнопоставените („вертикални”) отношения между частен и публичен правен субект (ярък пример са разпоредбите в учредителните договори (УД), закрепващи задължения за държавата – още от забраната за облагане с мито, съгласно Van Gend en Loos, и безусловните и достатъчно конкретни разпоредби на директивите, като напр. тази за защитата на влоговете в банки).
2.3. Необходимо е обаче ясно да се разбира, че тази възможност е функционално (материално) ограничена – само част от съюзните правни норми са обективно годни да проявят директен ефект: малка част от разпоредбите на УД, повечето – но пак не всички! – разпоредби на регламентите и съвсем малък брой разпоредби на директивите (при това само в случай на нетранспониране).
3. Възможността за позоваване пред съд на съюзна правна норма за съответстващо тълкуване на национална норма се основава на принципа на лоялно сътрудничество (закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС и доразвит имплицитно в чл. 19 ДЕС (принцип на ефективност) със задължението държавите-членки да прилагат необходимите национални разпоредби за пълно гарантиране на полезния ефект на цялото съюзно право). Тази възможност (също) е изведена в практиката на СЕС (основно по отношение на директивите) като задължение на националния съдия[3], очевидно обвързващо и всеки друг правоприлагащ орган (вкл. и частните лица в отношенията помежду им, към които е относима съюзна правна норма).
Тази възможност е с най-голямо практическо значение, тъй като е приложима по отношение на всяка национална норма в приложното поле на правото на ЕС! Това обаче обикновено не се отчита, малцина (вкл. съдии и адвокати) осъзнават значението на тази възможност (за правоприлагащия орган – задължение).
4. Възможността за позоваване пред съд на съюзна правна норма за неприлагане на противоречаща национална норма произтича пряко от принципа на примат на съюзното право – самият той е изведен от СЕС от природата на съюзния (първоначално общностния) правен ред[4], но потвърден категорично от самите ДЧ (и то в качеството им на „господари на ЕС” – т.е. на съюзен конституционен законодател) в Декларация към УД № 17 относно примата[5] на правото. Тя в най-голяма степен засяга суверенитета на държавата, поради което нерядко се сблъсква с резерви или дори непризнаване.
4.1. Принципът на примат обаче определя неприложимост на всяка (независимо от ранга ѝ[6]) разпоредба от вътрешното право на ДЧ в случай на противоречие с която и да било съюзна правна норма (независимо от ранга ѝ в системата на съюзното право). Възможността гражданинът да иска съдът да уважи примата (да изпълни свое съюзно задължение!) на правото на ЕС – като остави неприложена всяка противоречаща вътрешна норма – е ключова гаранция именно за правата (вкл. пасивни) на гражданите, произтичащи от правото на ЕС.
4.2. Трябва обаче ясно да се отчита, че тази възможност също е относително ограничена функционално (материално) – принципът на примат налага неприлагане на вътрешна норма само в случай на противоречие. Най-често ще е напълно достатъчно съдията (и всеки, прилагащ право, преди да се стигне до съд) да направи съответстващо на правото на ЕС тълкуване на националната норма. И само когато това е невъзможно без да се стигне до тълкуване contra legem, се установява противоречие и се налага неприлагане (отстраняване, преклудиране).
4.3. В същото време обаче е важно да се разбира и че в случай на противоречие всеки (държавен орган или частно лице) е длъжен (сам, „на своя отговорност”!, според категоричната формулировка на СЕС[7]) да остави неприложена националната норма. При спор дали това е правилно, се произнася националният съдия. И само той – ако сам има основателни съмнения, може да отправи запитване до СЕС за тълкуване на относимата съюзна норма, за да може въз основа на неговия отговор да установи (отново сам, макар най-често СЕС да го казва еднозначно) противоречие и да извлече последиците (да остави противоречащата национална норма неприложена).
5. Разбира се, частните лица имат и още една възможност: да искат инцидентно и по повод приложението на национална норма в приложното поле на съюзното право националният съд да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС за установяване на противоречие на относима по висящото пред него дело съюзна правна норма с по-горестояща в съюзната правна система норма, за да може националният съдия да прецени валидността на приложимата по делото национална правна норма.
И ако национална правна норма е съобразена със съюзна правна норма, за която обаче СЕС установи, че противоречи на по-горестояща съюзна норма (напр. на прогласен от Хартата на основните права на ЕС принцип), то и националната норма ще трябва да бъде обявена от националния съдия (след това) за неприложима.
Разбира се, трябва ясно да си даваме сметка, че подобна възможност все пак е практически крайно ограничена. Можем дори да приемем, че тя е относително по-голяма само по отношение на съюзните правни актове, приети преди 1 декември 2009 г. (влизането в сила на ХОПЕС като правен акт), било преди или след декември 2000 г. (когато ХОПЕС бе „прогласена” и СЕС, макар и плахо, започна да се позовава на нея като „източник на вдъхновение). След декември 2009 г. съюзните институции са длъжни не само да „зачитат” Хартата във всички свои правни актове – т.е. да не приемат никаква норма, противоречаща (дори косвено, несъвместима) с която и да било разпоредба на Хартата, но и изрично да анализират (в мотивите на вносителя, евентуално, ако материята го изисква, дори изрично в мотивите на самия акт!) отсъствието на всякакво противоречие с Хартата. Поради това е относително много малко вероятно да е възможно установяването на противоречие между съюзна норма и ХОПЕС. Впрочем, неслучайно в практиката на СЕС след 2009 г. примерите за подобно произнасяне на СЕС са твърде малобройни (виж обаче знаковите дела Digital rights[8] и Schrems [9]).
6. Поради това е от изключителна важност да се разбира разликата между „приложима” и „относима” съюзна правна норма.
6.1. Като „приложима” (в тесен смисъл) може да се разглежда съюзната правна норма, която действа като пряк източник на субективно право. Националният съдия трябва да реши делото именно и само въз основа на предвиденото в тази норма. Такава норма е „противопоставима”, било вертикално (срещу държавата), било хоризонтално (срещу друго частно лице) или като норма с „комплексен директен ефект” (от нея може да се извлече право, противопоставимо както на публично, така и на частно лице). Такива напр. са повечето от нормите на регламентите – норми с характеристиките на законови разпоредби. Дори когато вътрешна правна норма урежда същото обществено отношение по абсолютно същия начин (т.е. няма „противоречие”), съдията (и всеки преди него) е длъжен да приложи именно и само приложимата съюзна норма.
6.2. Като „относима” може да се разглежда всяка „релевантна” съюзна разпоредба. „Хартата се прилага само когато случаят засяга не само разпоредба на самата Харта, но и друга норма на Съюзното право. Това може да бъде разпоредба на съюзното първично или производно право, които са пряко[10] релевантни към случая”[11].
62.1. Всеки юрист носи в съзнанието си ясна грамотност относно понятието „релевантен”. То е универсално (с ясно еднакво съдържание) навярно на всички езици. Смятам, че на български език „релевантен” трябва да се възприема като съответстващо на „относим”. Именно заради практически важното разграничение между случаите на пряка и на косвена приложимост на ПЕС в ДЧ. Затова изразът „относим”, като синоним на „релевантен”, трябва да се разбира в смисъл на „имащ отношение”.
6.2.2 Релевантна/относима към една ситуация ДЧ ще е всяка съюзна правна норма, която има отношение към тази ситуация. Такава норма може да бъде:
- пряко приложима: националните власти (и самите частни лица, напр. работодатели, производители, търговци и т.н.) са длъжни да приложат именно и само тази съюзна норма (напр. разпоредба на регламент);
- косвено приложима: националните власти (и/или частните лица) прилагат вътрешна правна норма, но само ако тя не противоречи (съгласно принципа на примат) на съюзна, която има отношение, или поне като осъществят съответстващо тълкуване на приложимата вътрешна норма. Една съюзна разпоредба ще бъде косвено приложима в материи, които са уредени от вътрешното право, но имат отношение към (връзка с, релация с, значение за) материя, уредена от съюзното право. Най-очевидният скорошен пример за това разбиране беше делото Akerberg[12], където национална наказателноправна уредба се прилага в случаи, свързани с правото на ЕС (финансовите интереси на ЕС, респ. релевантните директиви за ДДС) – поради което съюзното право е относимо, което пък прави Хартата приложима.
Иначе казано: Правото на ЕС е приложимо право във всички ДЧ. Когато една ситуация (дело) има връзка с (отношение към) уредена от съюзното право материя, то е приложимо право в тази ситуация (дело). Ако относимата съюзна разпоредба е годна за пряко прилагане, тя ще бъде приложима – и ситуацията ще бъде уредена (а делото – решено) именно (понякога само) на основание на тази разпоредба. Ако относимата съюзна разпоредба не е годна за пряко прилагане, приложена ще бъде националната правна норма, а съюзната ще бъде само относима – но ситуацията (делото) трябва да бъде съобразена с нея, напр. като приложимата национална норма се тълкува съобразено с относимата съюзна, а ако е налице противоречие, като тази национална норма не се приложи.
Когато една ситуация в ДЧ е уредена едновременно от действащи съюзна и национална норма, се спазват 3 прости правила:
- ако съюзната е годна за прилагане (приложима), се прилага именно и само тя (напр. норма на регламент), дори националната да е напълно идентична (без никакво противоречие) и въпреки че формално е приложима норма. Това произтича от общото задължение на ДЧ да прилагат съюзните норми (по арг. от принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 на ДЕС и от принципа на ефективност по чл. 19 на ДЕС). Ако националната норма противоречи на съюзната, трябва да бъде оставена неприложена (въпреки че формално е „приложима норма”) – както произтича от принципа на примат. В този случай „на нейно място” ще се приложи съюзната (примат по заместване или по дерогация);
- ако съюзната норма не е годна за прилагане – не е самоизпълнима или поне няма директен ефект (и е само относима, но не и приложима), се прилага националната норма, но само в светлината на относимата съюзна (чрез съответстващо тълкуване);
- ако обаче националната (приложима) норма противоречи на съюзната (относима) – макар и само косвено (или „тълкувателно”: съюзната норма не урежда пряко точно това обществено отношение, но има отношение към него, влияе му – и „не търпи” подобна национална уредба) – тя трябва да бъде оставена неприложена (въпреки че съюзната не е годна да бъде приложена „на нейно място”). Това е най-пряката последица от принципа на примата (и в случая говорим за примат по отместване или отстраняване, преклузия[13]).
6.2.3. Така преценката (на частните лица или публичните власти, в най-голяма степен на националния съдия) изисква преди всичко установяване дали дадена съюзна правна уредба е релевантна към ситуацията (делото). А тя ще е релевантна, ако е „достатъчно свързана”[14], ако има „видимо” или „реално” отношение. Една материя ще е обхваната от ПЕС, дори само ако е „сродна“ с материя, уредена от ПЕС. Респ. Правото на ЕС ще е относимо (и поради това „приложимо право”) винаги, когато уредбата му има отношение – пряко или косвено, но достатъчно съществено, към ситуацията (делото). И в този случай винаги ще оказва „въздействие”-– пряко (прилага се съюзната правна уредба) или косвено (прилага се националната правна уредба, но като се тълкува съответно на съюзната, а при противоречие – изобщо не се прилага[15]).
6.2.4. Затова СЕС понякога приема, че няма да попада „в обхвата на ПЕС” национална мярка, която не е мярка по прилагането (имплементацията) или „не е свързана по друг начин с ПЕС” (респ. „не представя други елементи на свързаност с ПЕС”[16]). Особено ценни за това разбиране (поне за нас, но според мен не само) са изводите от делата с български елемент Винков[17] и Естов[18].
6.2.5. Понякога СЕС се задоволява да установи, че не е компетентен да се произнесе (по едно преюдициално запитване), просто защото националната мярка (за която се отнася запитването) не представлява „мярка по прилагането на ПЕС”[19].
6.2.6. Ние пък можем да се задоволим и като използваме разликата (нюанс?) между мярка „по прилагане” на ПЕС и мярка „в обхвата” на ПЕС. Това ще е разликата между ситуация, „уредена от ПЕС” (спрямо която се прилага съюзна норма или вътрешна норма по транспониране на директива) и ситуация, „обхваната от ПЕС” (където се прилага вътрешна норма, която не е мярка по прилагане, още по-малко по транспониране, но има отношение към постигането на пълен/полезен ефект на съюзната уредба).
- Така релевантната съюзна правна норма може да бъде материална (конкретна разпоредба в конкретна материя) – напр. забраните по чл. 37, чл. 45 или чл. 63[20] ДФЕС.
- Може да бъде и по-обща: закрепваща ценност, цел, принцип, начала – напр. чл. 39 (закрепващ целите на Общата селскостопанска политика), чл. 79 (относно целите на общата миграционна политика) или чл. 145 (закрепващ целите на политиката по заетостта). Но дори когато става дума за „духа на съюзното право”, понякога отиващ отвъд „буквата” на писаното право, той се извежда във връзка с конкретна разпоредба, даваща ясни индикации за него или представляваща негова реализация – респ. може да бъде установен чрез тълкуване (от националния съдия) или (ако не може да се справи сам) чрез преюдициално запитване за тълкуване на конкретната разпоредба.
6.2.7. Но, разбира се, дори тогава ще е необходима реална връзка. Защото редица от ценностите, а и от целите на ЕС (респ. на ПЕС) са много общи, имат ценностна връзка с огромен кръг материи (ако не с всички обществени отношения, като напр. ценността на демокрацията или на правовата държава по чл. 2 на ДЕС).
6.3. В широк смисъл обаче цялото право на ЕС е „приложимо право” в ДЧ (по смисъла на принципа на непосредствена приложимост), вкл. и по делата пред националните съдилища. Дали е „приложимо право” по конкретно дело зависи от установяването на „реална връзка” с конкретната национална ситуация. Неговото „прилагане” (спрямо тази ситуация) може да се изрази:
- в пряко прилагане (реализиране на субективно право, черпено пряко от приложената съюзна норма – очевидно ако тя по съдържанието си е годна да прояви директен ефект),
- в косвено прилагане – съобразено с него тълкуване на приложимата национална норма
- или в неприлагане на същата национална норма (като противоречаща на относимата съюзна).
7. И пак поради всичко изложено – и с оглед практическото измерение на въпроса – е много важно да се отчита разликата (нека е поне нюанс) между „прилагане” (в тесен смисъл, пряко) и „спазване” (косвено прилагане, прилагане в широк смисъл, зачитане – в смисъла, в който трябва да го разглеждаме по формулировката на чл. 52, ал. 5 ХОПЕС). Правото на ЕС изисква добро осмисляне (разбиране) на понятийното четириединство „действие-изпълнение-прилагане-спазване“.
7.1. Цялото право на ЕС е „действащо право” във всички ДЧ (принцип на непосредствена приложимост). То е част от правата система на държавата, без да е част от нейното „вътрешно право” (вътрешното право и правото на ЕС действат едновременно, но паралелно). Всяка съюзна правна норма е „действаща“ в правния ред на държавата норма. И подлежи на изпълнение.
7.3. Въпросът за „изпълнението” на Правото на ЕС е и терминологично, и доктринално сложен. За нуждите на българската правна доктрина смятам за правилно да се приеме, че мерки по изпълнение на Правото на ЕС са:
- всяка мярка по прилагане на съюзна правна норма (в тесен смисъл, като пряко приложим източник на субективно право, виж надолу);
- всяка мярка по транспониране на директива (изпълнение на директивата);
- всеки акт на спазване (в смисъла на „зачитане” по чл. 52, ал. 5 на ХОПЕС) на относима съюзна правна норма (без да бъде прилагана), изразяващо се напр. в:
– съобразено с нея тълкуване на приложимата национална норма
– или неприлагане на всяка противоречаща ѝ национална норма;
- и всяко бездействие, изразяващо се в неприемане на нови или неприлагане на заварени национални норми, противоречащи на правото на ЕС
7.3. „Прилагането“ (в тесен смисъл) се отнася до „противопоставимите” съюзни правни норми (самоизпълняеми). Спрециално по спор със страна частно лице (където ще се прояви директният ефект на съюзната норма) съдията ще приложи съюзната норма, годна за прилагане – от която това лице може пряко да черпи субективно право. Приложима (и противопоставима) ще е всяка съюзна норма с директен ефект – хоризонтален (срещу друго частно лице – съюзната норма закрепва задължение за частни лица) или вертикален (срещу държавата – съюзната норма закрепва задължение за държавата). Делото може и трябва да бъде решено именно и само (или главно, тъй като може да са приложими и национални норми, напр. по прилагането на съюзната[21]) по силата на съюзната норма. Нека отново го кажа ясно: дори в националната правна система да действа (напр. защото не е отменена) вътрешна правна норма, която урежда същото обществено отношение (и дори по същия начин!, т.е. непротиворечиво), приложена трябва да бъде единствено съюзната (ДЧ са „длъжни да прилагат правото на ЕС”, арг. от чл. 4, § 3 ДЕС – принцип на лоялно сътрудничество, и чл. 19 ДЕС – принцип на ефективност).
7.4. „Спазването“ (зачитането) се отнася до „относимите” съюзни правни норми. Съдията няма да приложи такава норма като уреждаща съответното обществено отношение, тъй като по някаква причина (най-вече липса на директен ефект) тя не е годна да служи като източник на субективно право. Той ще приложи национална норма (напр. тази, с която коректно е транспонирана директива). Но е длъжен да разпознае всяка такава съюзна норма (напр. нормата на директивата) като „относима”: имаща отношение към, въздействие спрямо, връзка с общественото отношение, по което съдията трябва да се произнесе (най-общо спорът, с който е сезиран). И като я приеме за относима, да извлече последиците:
- произтичащи от задължението за съответстващо тълкуване (а той също от принципите на лоялно сътрудничество и на ефективност): за да приложи приложимата национална норма, я тълкува в светлината на (в съответствие с) относимата съюзна норма (служебно, безусловно и винаги!);
- произтичащи от принципа на примат – ако съобразено тълкуване е невъзможно без произнасяне contra legem, да остави неприложена противоречащата национална норма;
- и дори произтичащи от принципа на директен ефект – когато съюзната норма го позволява (отговаря на всички изисквания за директен ефект) – да приложи именно нея вместо националната.
Последователността в преценката на националния съдия трябва да бъде следната:
- установяване на връзка с „относима” съюзна правна норма,
- съобразено с нея тълкуване на приложимата национална норма,
- неприлагане на националната норма (ако тълкуването не е възможно, без да се окаже contra legem),
- прилагане на съюзната норма (напр. на недобре транспонирана директива, която при коректно транспониране не би била приложима норма, а само относима – напр. за нуждите на съобразеното тълкуване на коректно транспониращата я национална норма).
Всички последици от „действието” на съюзното право могат да се разглеждат (и така подхожда голяма част от европейската доктрина) като „прилагане” (разбирано в широк смисъл) на съюзната норма.
7.5. Най-интересна е именно ситуацията, когато съдията, изпълнявайки първо изискването да установи „относимост” (реална връзка със) на съюзна норма (макар да не смята да я прилага), изпълни своите задължения (в посочената последователност).
И като направи опит за съответстващо тълкуване на националната норма, установи, че тя всъщност противоречи на относимата съюзна. При което трябва да остави тази национална норма неприложена.
Но трябва и след това да провери дали съюзната не е годна (по изключение) за прилагане на нейно място. Очевидно става дума най-вече за случай на директива, срокът за транспонирането на която е изтекъл. Съдията основателно ще подходи с предположение (презумпция) за добро транспониране.
Но дори страната по делото да не изтъкне аргумент за противоречие, съдията, служебно!, тълкувайки приложимата национална норма (транспонираща, предполагаемо коректно), може да установи лошо транспониране и противоречие. Тогава е длъжен първо да остави тази национална норма неприложена (макар тя да е смятана, първоначално основателно, за „приложима” по делото).
След това (по искане на страната или без такова – служебно) да провери дали съюзната норма е годна да бъде „приложена” спрямо същия спор, т.е. дали има директен ефект. И ако установи такъв (все пак при директивите това рядко е възможно), да приложи именно съюзната норма („на мястото на” оставената неприложена национална норма.
С което тази съюзна норма от (първоначално само) „относима” се превръща в „приложима”.
Доктриналното разграничение между „приложимо” и „относимо”, между „спазване” и „прилагане”, има значение единствено за доброто разбиране на обхвата на правните последици от „действието” на Правото на ЕС. И най-вече за очертаването на възможността за позоваване на Правото на ЕС пред съд.
Поради това ще го анализирам подробно в следващо съчинение.
[1] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017.
[2] За понятието за „държава”, отговорна за спазването на Правото на ЕС, Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том 2. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011.
[3] Нека споделя: това задължение тежи дори и на конституционния съдия, който трябва да тълкува всяка разпоредба на конституцията съобразено с (в светлината на) относимата съюзна норма – освен в случаите на конституционна разпоредба, изразяваща националната конституционна идентичност.
[4] Нека е ясно: приматът на съюзното право не произтича от която и да било национална конституционна разпоредба – вкл. тази (у нас чл. 5, ал. 4 КРБ) относно действието (и евентуално примата) на международните договори на държавата.
[5] Българският превод „предимството” смятам за силно неуместен. Върховенството (или приматът) са принцип, предимството – право по кръстовищата… Неслучайно в оригиналните версии на УД на другите езици (и очевидно без вредната роля на некомпетентни преводачи) ясно е използвано понятието primacy (англ.) и съвсем очевидно не supremacy (което трябва да се превежда като „върховенство”), още по-малко priority, което вече би било „предимство”. Съвсем естествено във френската версия се използва „primauté”, очевидно различно от „suprématie” и още повече от „priorité”… Полезни аналогични изводи могат да се направят и от преводите на УД на други езици – очевидно защитени от юридически грамотни преводачи… В този смисъл категорично не споделям виждането в подкрепа на понятието „предимство”, споделяно от някои наши автори.
[6] Вкл. национална конституционна норма, освен в практически относително ограничената хипотеза на незачитане на примата на правото на ЕС поради зачитане на националната конституционна идентичност на ДЧ (което обаче отново е възможно само със съдействието, нека не е „одобрението”, на Съда на ЕС) – виж повече в Атанас СЕМОВ, Принцип на зачитане на националната идентичност на държава-членка на ЕС (Възможност за неприлагане по изключение на съюзна правна норма – изводи за националния съдия от ключовата, но и непредвидима практика на Съда на ЕС), Сборник „Международна научна конференция. Роля и значение на международното и наднационалното право в съвременния свят. По повод 90-годишнината на проф. д-р Иван Владимиров”, ИК на УНСС, С., 2018.
[7] Виж наскоро CJUE,, 18. 03. 2010, Allassini, C-317/08, р. 42 – и пост. практика.
[8] CJUE, 8. 4. 2014, Digital Rights Ireland, C-293/12 & C-594/12, спец. т. 39
[9] CJUE, (Голям състав), 6. 10. 2015, Schrems, C‑362/14
[10] Или косвено, но реално, поради реална връзка, близост, въздействие…
[11] Allan ROSAS, When is the EU Charter of Funfamental Rights Applicable at National Level?, http://www.mruni.eu/lt/mokslo_darbai/jurisprudencija, Mykolas Romeris University, 2012, JURISPRUDENCE, 2012, 19(4), p. 1269–1288, spec. 1277. Италикът е на автора, подчертаването – мое.
[12] CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10.
[13] Във френскоезичната доктрина „рrimauté d’éviction”.
[14] Естествено, някой може да ме обвини, че обикалям в кръг. Вижте обаче израза на съдия Розас: „The test should once again be whether the Union law clause is sufficiently relevant to be applied and, if need be, interpreted in the litigation at hand” – Allan ROSAS, When is the EU Charter of Funfamental Rights Applicable at National Level?, http://www.mruni.eu/lt/mokslo_darbai/jurisprudencija, Mykolas Romeris University, 2012, JURISPRUDENCE, 2012, 19(4), p. 1269–1288, spec. p. 1278.
[15] Ако в резултат на такова неприлагане на национална норма, противоречаща на съюзна, която обаче сама по себе си не е годна да бъде приложена „на мястото” на неприложената национална, възниква класическа ситуация на празнота в правото. Тя може да бъде запълнена по аналогия (доколкото е допустимо) или оставаме в ситуация на липса на правна уредба. Може и националният нормотворец (законодател или подзаконов) сам да уреди ситуацията. Така ако напр. по едно наказателно дело приложимата (единствено!) национална наказателна норма противоречи на съюзна (очевидно косвено противоречие, освен в ограничените случаи на съюзна материална наказателноправна уредба), тя трябва да бъде оставена неприложена – и деянието (иначе съставляващо престъпление) остава ненаказано (освен ако не може да бъде отнесено към друга национална норма, която вече не противоречи на съюзното право).
[16] …Is not “connected in any other way with Union law” (‘ou present d’autres elements de rattachement au droit de l’Union’).
[17] CJUE, Vinkov, C-27/11, p. 59.
[18] CJUE, Estov, C-339/10, p. 14. Виж, разбира се, още и CJUE, Chartry, C-457/09, р. 25; CJUE, Pagnoul, C-314/10, p. 24.
[19] CJUE, Corpul National al Politistilor, C-434/11, р. 15-16; CJUE, Cozman, C-462/11, р. 15; CJUE, C-483/11 и CJUE, Budan, C-484/11, р. 34.
[20] Виж като особено категоричен и красноречив пример решението на СЕС по българското дело CJUE, 12. 7. 2018, Pinzaru, C-707/17 (по инициатива на адв. Иван Иванов от Свиленград – позволих си в публикация да го определя като първото българско смислено преюдициално запитване по наказателно дело…), където СЕС се позовава на забраната за ограничаване на движението на капитали по чл. 63 ДФЕС като норма, относима към предмета на наказателно дело (по което очевидно не е „приложима”, а приложим е съюзен регламент), за да установи несъответствие (или косвено противоречие) на приложимата разпоредба на националния наказателен кодекс! И то несъответствие, произтичащо от непропорционалност на приложимата национална мярка (непропорционалност, преценена именно с оглед „целите и духа” (!) на относимата съюзна норма (чл. 63))!
[21] Понякога съюзни разпоредби с директен ефект се нуждаят от (позволяват) доуреждане в национални правни норми – типичен пример за едновременно прилагане за Регламентът за защита на личните данни и Законът за защита на личните данни. Разбира се подобно едновременно (допълващо) прилагане не е допустимо, когато съюзната и националната норма уреждат напълно еднакви отношения (аспекти) – тогава приложима ще е само съюзната норма, дори ако националната не ѝ противоречи!
15
Коментирайте
Дори когато вътрешна правна норма урежда същото обществено отношение по абсолютно същия начин (т.е. няма „противоречие”), съдията (и всеки преди него) е длъжен да приложи именно и само приложимата съюзна норма.
Това правило, този нюанс е изключително важен, когато привидно националното законодателство е в хармония с това на ЕС и не може да се обоснове противоречие. Подобен казус възниква покрай ЗЗЛД и GDPR.
Пример: вътрешна правна норма позволява на адвокат свободен достъп до дела, по които не е представител(тоест да чете чужди дела накато на литературно четене), а GDPR защитава личните данни, ерго-адвокат няма право на свободен достъп до делата ,без изрично пълномощно-по силата на правото на съюза.
Да си го кажем така – има съдии, за които правото на ЕС е една далечна мъгла и позоваването на него в жалба или иск само затормозява умствените им процеси.
И резултатът е като в тази статия, която е най-удовлетворяващото четиво, на което съм попадал тази година. https://news.lex.bg/%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b3%d0%b8%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d1%84%d0%b8%d1%80%d0%bc%d0%b0-%d0%be%d1%81%d1%8a%d0%b4%d0%b8-%d0%b2%d0%b0%d1%81-%d0%b4%d0%b0-%d1%9d-%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%b8-%d0%be%d0%b1/
Така е колега. Възможността е широка, ама за да мине пред някои съдии е като иглено ухо. Благодарности на проф. Семов.
Някои върховни съдии смятат, че са хванали Господ за шлифера като са станали върховни и отказват да се съобразят с Правото на ЕС. Те най-добре си знаят…
Предлагам всички върховни съдии да минат допълнително обучение по право на ЕС
Всъщност е необходимо всимчки съдии във върховните съдилища да преминат на изпит по ПЕС, и да бъдат уволнявани, ако оценката им е под 5(например съдиите да бъдат изпитани, заедно със студентите по време на семестриалния изп ит по ПЕС-из пит, с цел атестация на знанията е нужен, защото част от съдиите не са учили никога ПЕС). Но те ще имат отлични оценки, защото познават перфектно европейското право!
Ясно, точно, систематично и много полезно. Благодарности на проф. Семов.
Изключително сложен е въпросът за „изпълнението” на Правото на ЕС, както терминологично, така и доктринално.
Но дори страната по делото да не изтъкне аргумент за противоречие, съдията, служебно!, тълкувайки приложимата национална норма (транспонираща, предполагаемо коректно), може да установи лошо транспониране и противоречие. Тогава е длъжен първо да остави тази национална норма неприложена (макар тя да е смятана, първоначално основателно, за „приложима” по делото).
Хайде сега това да си го запишат всички съдии
И по възможност да го запомнят. 🙂
Следващото му съчинение относно разграничението между „приложимо” и „относимо” би било много интересно и най вече полезно.
Блестящ както винаги. Имал съм честта да присъствам на изнасянето на лекция в Европейския университетски център в Нанси, Франция.
Изключително полезна статия! Детайлно е разяснено практическото значение на възможността за позоваване пред съд.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
С една дума прекрасна теория.Но без практика в РБ.Родните съдии намират чрез похвати и приьоми начин дори да не дават ход на делата, позовавайки се на напр.чл130 ГПК или на напр.“липса на правен интерес“?! И пр.Създаден е хаос в правораздаването,адвокати пледираха за помощ по ЗП дори пред ЕП,имаше в РБ посещения по отворените ни петиции: нищо.И пак нищо.Никой не казва. з а щ о след 12 г.в РБ не знаят и не искат правото на РС на всички нива.Правих опити да се сдружим з а е д н о професории, адвокати,съдии,грамотни по ПЕС, около идеята „ЕС и правото и моралът… Покажи целия коментар »