Съдът срещу изключителното престъпление
Между законовите предписания и съдебните рефлекси 70 години след въвеждане на изключително наказание
В памет на проф. Александър Стойнов
„Наученото от него е вятърът в крилете ми“. С тези думи доц. д-р Ива Пушкарова посвещава новия си труд на починалия внезапно преди година проф. Александър Стойнов.
Монографията ѝ е озаглавена „Наказателноправният отговор срещу изключително тежката престъпност: Смъртното наказание, доживотният затвор и доживотният затвор без замяна в България“.
В нея тя обобщава десетгодишните си изследвания върху тежките престъпления и наказания и ги представя чрез въздействащ анализ на случаите на наложени смъртно наказание, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна след 1951 г. Пушкарова предлага прозрения за естеството на изключително тежката престъпност и податливостта ѝ на наказателноправни въздействия и насърчава към осмисляне на същността на репресията и ролята на съда за наказването и поправянето чрез поглед към конкретните човешки съдби и възгледи в правосъдието.
Доц. д-р Ива Пушкарова е преподавател по наказателно право в СУ ,,Св. Климент Охридски“, Академията на МВР и Националния институт на правосъдието. Тя е утвърден изследовател на организираната и транснационалната престъпност, трафика на хора, сексуалната и експлоатационната престъпност, финансовите, стопанските и данъчните престъпления, престъпната дискриминация, непълнолетната престъпност, системата на наказанията и помилването.
Извлечения от втората глава на монографията ,,Наказателноправният отговор срещу изключително тежката престъпност“ (2021)… От съображения за по-лесно възприемане от по-широка аудитория извлечението се предлага със съкращения и с позоваване само на някои съдебни актове.
Познатият днес правораздавателен стандарт върху най-тежките наказания започва да се изгражда след 1951 г., когато предвиденото най-тежко наказание става изключително. Условно процесът може да се раздели на три големи периода. В първия (1951–1995 г.) смъртното наказание е в алтернатива със срочно, във втория (1995–1999 г.) – с доживотния затвор, а третият период започва с отмяната му в полза на доживотния затвор без замяна (след 1999 г.).
През тези над 70 години съдебният отговор е нестабилен и непропорционален на заплахите от престъпността, неинформиран за нейния облик и динамика и поради това трудно адаптиращ се към нормативните и социалните реалности. Отсъства единно разбиране за съдържанието, смисъла, целите и последиците от екстремната репресия и за значението на съдебното произнасяне по наказанието. Погледът върху тежката и изключителната престъпност не ги разграничава и е ирационално повлиян от страхове, обществени очаквания, субективна нравственост, емоционални пристрастия, аналитични нарушения. Практиката е разпокъсана и деформирана от богато разнообразие от подходи, сред които преобладават отклонения от законовите предписания.
Първо, стандартите за изключителност на извършеното и за непоправимост на дееца възникват и се развиват по различно време и връзката между тях остава сложна и противоречива и до днес.
Достойнство на българското правораздаване е ранното им осмисляне в категориите на изключителността. Особената тежест означава драстично надхвърляне на опасността на извършеното спрямо обичайния случай със същата квалификация поради изключителни или многобройни отегчаващи обстоятелства и липса на смекчаващи. Формулата за непостижимост на целите на наказанието с по-леко е ясно разпозната като невъзможност деецът да бъде поправен в предполагаемия остатък от живота му независимо от тежестта на наказанието поради необратимост на (проявените с деянието) криминални нагласи.
Още преди законът официално да въведе през 1968 г. изискване смъртното наказание да се налага само при непостижимост на целите с по-леко, съдилищата започват да свиват приложното му поле само до непоправими извършители. В подхода прозира разбирането, че поправимостта се предполага и винаги изключва осъждане на смърт.
Оттук въпросите на поправимостта първоначално навлизат в стандарта за разпознаване, доказване и мотивиране на изключителната опасност на извършеното, обвързвайки го с признаци на дееца. Когато с действащия НК изискването за непоправимост е обособено в отделна предпоставка, практиката не успява навреме и прецизно да разграничи признаците, които я очертават, от относимите към тежестта на деянието. Това се дължи както на инерцията вече установените подходи да се възпроизвеждат въпреки нормативната промяна, така и на непълното осмисляне на необходимостта най-тежкото наказание да се индивидуализира на основата на самостоятелен подход. Тъй като двете предпоставки са фактологично и юридически свързани, съдилищата от 60-те години изграждат трудната за прилагане, но трайна формула, според която особената тежест на деянието се определя от признаци, сочещи едновременно и качества на дееца, очертаващи го като непоправим, а непостижимостта на целите на наказанието се определя от обстоятелства, характеризиращи дееца отрицателно по принцип, а не само във връзка с извършеното. Така се формира сложен стандарт, допускащ признаци на деянието и на дееца да се отнасят алтернативно или едновременно и към двете предпоставки на изключителното наказание при постоянни рискове от хаос в мотивите на съда.
Непълната диференцираност на двете предпоставки не създава драматични проблеми, докато и двете са част от режима само на едно наказание и докато то рязко се отличава по своята репресивност от по-лекото. Тази непълнота обаче е историческият корен на последвалото смесване на приложните полета на двата доживотни затвора, които са сходни по вид и споделят изключителната тежест на извършеното като обща предпоставка. За прецизното им прилагане е необходимо изключителната тежест на деянието и непоправимостта на дееца да бъдат едновременно свързани и ясно разграничими. Това именно извежда личността на дееца като централен въпрос при индивидуализацията на най-тежкото наказание и пречи то да бъде налагано автоматично. Оттук произтича и голямата отговорност на съда, чиято решаваща власт при изключителното наказание всъщност е широка. Пропускът личността на подсъдимия да се изследва подробно е оценен относително рано като риск от осъждане при непълнота на доказателствата.
Междувременно непоправимостта, съответно изключителността на деянието никога не получават устойчиво прецизно разграничение от високата опасност на дееца и на деянието. По принцип всяка от двете групи стандарти може да се извлича от идентични факти, но опасността на деянието, установена дори при изключителен превес на отегчаващи обстоятелства, не може самостоятелно да го определи като изключително, ако не бъде установено и надхвърляне на обичайния случай. Аналогично, високата лична опасност не определя автоматично дееца като непоправим. Анализът на съдебното минало може да очертае висока опасност поради естеството на престъпленията, бързината и упоритостта на рецидива и т.н. с оглед извод за изградени престъпни навици. Анализът на предходно наложените наказания, техният вид, тежест и продължителност, поведението на дееца при изтърпяването им, евентуално предсрочно освобождаване и др. е самостоятелен и подчинен на въпроса дали и как осъденият се влияе от репресия. Казаното усложнява преценката например при ,,особено тежък случай“. Този квалифициращ деянието съставомерен признак изисква да се докаже както необичайна опасност на стореното, така и необичайно висока опасност на дееца, но не поставя изисквания за изключителност/непоправимост и подлежи на самостоятелно изследване, установяване и мотивиране.
Връзката с чл. 24 от НК е още по-сложна. Според постоянната съдебна практика приложимостта му зависи от целесъобразността на общото най-тежко наказание, свеждана отново до въпроса за поправимостта на дееца. Когато съвкупност съдържа изключително тежко престъпление, анализът, водещ съда до налагане на най-тежкото наказание или до лишаване от свобода, увеличено по чл. 24 от НК, е твърде сходен и поражда разнопосочни решения в гранични хипотези.
Трето, в продължение на десетилетия съдилищата основателно отказват да придадат предварителна стойност на каквито и да било обстоятелства като достатъчни аргументи за изключителност или непоправимост. Те поддържат висока индивидуалност на анализа, настоявайки на неговата конкретност, като си служат с ориентиращи, а не абсолютни критерии. Традиционната съдебна практика се въздържа от най-тежкото наказание при смекчаващо или при малобройни отегчаващи обстоятелства, включително не извлича предпоставките му от едно изолирано обстоятелство. Подходът зачита изключителността на наказанието и се развива в рамките на правосъдна нагласа да бъде избягвано.
До края на 80-те години практиката е донякъде устойчива, но установяването на мораториума, въвеждането на доживотния затвор и отмяната на смъртното наказание ускоряват нейното разграждане. Започва стихийно разширяване на приложното поле на най-тежкото наказание и на по-леката му алтернатива със загуба на чувствителност към особения им характер за близо три десетилетия. Нарушаването на границата между тях е свързано със сближаване на образите на изключителния престъпник и на обичайния опасен извършител на тежко престъпление. Функцията на върховната инстанция по осигуряване на еднакво правоприлагане отслабва и в продължение на десетилетия биват потвърждавани актове, следващи несъвместими подходи.
В тези общи рамки протичат следните процеси:
1. Навлизане на общите количествени подходи за определяне на редовни срочни наказания в правилата за индивидуализация на безсрочните при пренебрегване на специфичните предпоставки по чл. 38–38а от НК. Конкуренцията между предвидените в санкцията алтернативи започва да се ръководи само и единствено от съотношението на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства (чл. 54 от НК). Този подход е предназначен да обслужва осъразмеряването на срочното наказание. Той не е годен самостоятелно да обоснове избор между срочни и безсрочни наказания или между безсрочните наказания помежду им. Използването му с такива цели: а) подменя правното съдържание на формулите за изключителна опасност и непоправимост със стандартите за (завишена) опасност на деянието/дееца, които се отнасят до колебания на тежестта на случая в рамките на обичайния и мотивират конкретно времетраене на лишаване от свобода, като изчезва извеждането на изключителността от сравнение с обичайния случай; и б) пренебрегва различията в целевата структура на трите наказания, подчинявайки ги на типичните за срочно наказание формули, в които доминира поправянето, а не превенцията.
2. Преформулиране на условието за непоправимост по чл. 38, ал. 1 от НК в изискване целите на наказанието да ,,могат да се постигнат само с доживотен затвор без замяна“, което има за странична последица разпростирането на предпоставката за непостижимост на целите с по-леко наказание върху доживотния затвор. Това е едно от най-разпространените изкривявания при осмислянето на границата между двете наказания, което възниква непосредствено преди въвеждането на по-лекото и се задълбочава след появата на по-тежкото. В основата му отново стои смесване на стандартите за срочни и безсрочни наказания, този път пряко свързано с подмяна на структурата на целите. Ако с неограничената изолация – която е съвпадащо съдържание на двете наказания – поправяне е възможно, пропорционалното наказание е доживотният затвор. Ако такъв резултат не е постижим, по-тежкото наказание е приложимо, не защото ще го постигне, а защото по-лекото е негодно. Индивидуализацията нерядко е компрометирана и от парадоксални интерпретации на чл. 36 от НК.
3. Срив на стандарта за описание и анализиране на фактическата обстановка и поява на общ, а не диференциран подход към особеностите на деянието и на дееца. Зачестяват груби отклонения в определянето на индивидуализиращите признаци – нееднократно отчитане на съставомерни признаци и като индивидуализиращи; многократно отчитане на един и същ признак чрез преформулирането му; пропускане на признаци; отчитане на признаци, които не се подкрепят от изложената от съда фактическа обстановка или са неотносими; извеждане на неутрални обстоятелства като отегчаващи; обобщено непълно или хаотично изреждане на квалифициращи и индивидуализиращи признаци; сочене на обществената опасност на деянието/дееца като самостоятелно отегчаващо обстоятелство (това е правен извод). Развива се подход на незачитане на смекчаващи обстоятелства, който се проявява чрез: а) неустановяването им въпреки изложените фактически данни за тях; б) неправилното им тълкуване като отегчаващи (напр. реабилитацията – като съдимост, престъпна упоритост или корекционна резистентност) и дори в) изричен отказ да бъдат зачетени (младост, чисто съдебно минало, физиологичен афект). Това води до обедняване на структурата на индивидуализиращите признаци, размиващо границите между обичайния и изключителния случай.
4. Обща тенденция е съдържателно обедняване и шаблонизиране на мотивите и търпимост към противоречия в тях. Независимо дали мотивите са оскъдни или многословни, начинът, по който съдът разсъждава при определяне на наказанието, остава неясен в голям брой актове. За това допринася и невинаги пълното описание на фактическата обстановка. Влизат в сила присъди, в които безсрочните наказания са наложени без мотиви за техните предпоставки или без мотиви за индивидуализацията изобщо. Проблемът е сериозен, тъй като актовете на съдилищата са мотивирани и публични, за да осигурят предсказуемост на правосъдната дейност и да ориентират обществото в нейните стандарти. Това е механизмът, по който съдебната власт провежда политиките си и влияе на обществените нагласи и процеси. Генералната превенция като цел на индивидуално налаганото наказание не е постижима с повърхностна или неразбираема мотивация на фона на частично изложени факти.
5. Грешки в приложимия закон, особено масови през втората половина на 90-те години и довели до определяне на доживотния затвор по по-неблагоприятен закон (нарушение на чл. 2, ал. 2 от НК), отказ от кумулиране на безсрочни наказания при съвкупност и др.
…
След 2000 г. в практиката по индивидуализация на безсрочните наказания вече господстват количествените подходи за определяне на размер на срочно наказание. В допълнение към неблагоприятните последици от пренебрегването на изискванията на чл. 38-38а от НК, този общ стандарт също девалвира. Структурата на индивидуализиращите признаци силно обеднява и в нея навлизат неутрални и неотносими обстоятелства за сметка на реални смекчаващи и отегчаващи. Анализите ѝ стават фрагментарни, повърхностни и нечувствителни към системни връзки и взаимна обусловеност на признаци на извършеното и на дееца. Разстройва се разграничаването на смекчаващи от отегчаващи обстоятелства с приобщаване на критерии за оценка извън посочените в чл. 54, ал. 2 от НК – например, житейски възгледи на съда, възприятия за обществени очаквания и настроения, раздразнение от несмирено процесуално поведение на подсъдимия. Почти изцяло се дестабилизира принципният подход към смекчаващите обстоятелства – правосъдието загубва единна позиция по въпроса дали те са достатъчна пречка пред максимално наказване и при какви условия и с оглед какви съображения могат да бъдат преодолени. Започват широки интерпретации на целите на наказанието в отклонение от чл. 36 от НК и повлияни от амбиции за нравоучително и назидателно въздействие върху обществото.
Тези процеси обуславят нахлуване на безсрочните наказания към явления от обичайната тежка престъпност с поправим извършител, за които законът е предвидил отговор със срочни наказания. Актовете, илюстриращи казаното, са характерни с хаотична, парадоксална или недоимъчна индивидуализация, която не отговаря на изискванията за налагане на конкретното безсрочно наказание, а в някои случаи не е годна да обоснове каквото и да е наказание. Оценките за изключителност в нея нямат значението по чл. 38-38а от НК, а са синоним на висока опасност.
Сред най-ясно откроените негативни последици е разстройването на границите между изключителното наказание, доживотния затвор и лишаването от свобода, които се превръщат от качествени в количествени. В правосъдието се очертава ясна тенденция безсрочните наказания да се осмислят като по-тежко продължение на срочното. Количественият подход създава условия за рязка ескалация на репресията. От една страна, при превес на отегчаващи обстоятелства по случаи с повишена опасност на деянието или на дееца тя директно пресича максимумите на лишаването от свобода и ги замества с безсрочно наказание. От друга, критериите за преценка се изместват от признаците на извършеното към признаците на дееца, т.е. безсрочните наказания се избират не защото стореното е особено чудовищно, а защото извършителят е особено неприятен.
Въпреки изолирани по-ранни примери[1], бавното преодоляване на тези процеси започва едва след 2011 г. и достига нива на тълкувателна стандартизация след 2017 г., когато количественият ,,механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства“ е изрично отречен като неприложим към безсрочните наказания“[2].
Водещ в този процес е ВКС, който постепенно засилва критичността си към репресивния уклон на съдилищата и взискателността си към мотивите на индивидуализацията [3]. В неговата собствена практика започва разграничение между количествените подходи и тези по чл. 38–38а от НК. Все по-често се подчертава нуждата от конкретност на анализа и извличане на изключителността от фактическите признаци на извършеното, но навлизат и указания кой случай е обичаен. Както квалификацията – вкл. при „съвкупно проявление“ на множество квалифициращи признаци – така и данните за личността на дееца и липсата на смекчаващи обстоятелства изрично са отхвърлени като достатъчни самостоятелно да обосноват изключителност.[4] Последната обаче не може да бъде извлечена само от признаци на деянието и независимо от качествата на субекта, който трябва да бъде най-малкото „изключително трудно поправим, да не се плаши от репресия и да съществува опасност да рецидивира“[5]. От изключително значение е прякото указание, че „изключително тежкото престъпление по смисъла на чл. 38а, ал. 2 от НК не е еквивалентно на престъпление, осъществено при превес на отегчаващи обстоятелства“[6]. Касационната практика ясно изразява тенденция на преоценяване на редица обстоятелства, посочени от контролираните инстанции като изключително отегчаващи, като неутрални или обхванати от съставомерни признаци.[7]
…
Количествена индивидуализация на доживотен затвор без замяна
В материята на изключителното наказание описаните дефицитарни практики са особено драстични. Следващите примери илюстрират не толкова нарушения на пропорционалността при налагане на наказанието, колкото на мотивирането му.
Към групата принадлежи предумишлен въоръжен грабеж, придружен с убийство и извършен на 05.10.1999 г. в землището на търговищко село.
Пострадалият бил търговец на орехи, на когото съучастниците (26 г. и 27 г.) заблуждаващо предложили да продадат 800 кг. орехи, за да го примамят да приеме пътуване с тях, носейки повечко пари, които да му вземат. Орехи, разбира се, нямали. Докато шофирал, усетил притеснението им и ги свалил под предлог за спешна работа. При потеглянето бил прострелян седем пъти от по-младия и микробусът се преобърнал. Съучастниците взели пари и вещи за 2300 лева и отишли с влак до Шумен, където започнали да харчат за дрехи, обувки и почерпка.
По-младият, комуто принадлежала инициативата и основният принос в престъплението, месеци по-рано бил изтърпял 5 години за користни престъпления, които извършил около 20-ата си година. Общувал все с бивши съзатворници. В непълнолетна и ранна пълнолетна възраст бил участвал във войната в Босна. Пред съда отрекъл участие в престъплението. Вещите лица установили комбиниран тип наркотична зависимост, но съдът обърнал внимание само на потвърдената вменяемост.
Търговищкият окръжен съд му наложил доживотен затвор без замяна при ,,изключителни отегчаващи обстоятелства“, за каквито приел всяко от следните: обременената съдимост, ,,лошите характеристични данни, особеностите на личността, характеровите му особености“, лидерската роля, липсата на критичност. Не се обосновал за никое. Не казал нищо за смекчаващи. Преценил, че ,,за да бъдат постигнати целите на наказанието“, подсъдимият ,,трябва да бъде изолиран завинаги от обществото, защото представлява за него непрекъсната опасност“. Не изяснил защо за целта налага по-тежкото, а не по-лекото безсрочно наказание. Съучастникът получил 15 години лишаване от свобода заради чистото си съдебно минало (реабилитиран) и направените частични самопризнания с колеблива самокритичност. Така излиза, че в представите на съда последните две обстоятелства разделят най-лекото от най-тежкото от трите предвидени наказания за процесната квалификация, а не просто минимума от максимума на едно срочно наказание. Присъдата е в сила след инстанционна проверка. Тя отлично демонстрира механизма на ескалация на репресията, когато срочно и безсрочно наказание се индивидуализират по еднакви критерии.
Три години по-късно практиката на същия съд е същата. През 2005 г. най-тежкото наказание сполетяло 37-годишен извършител на предумишлено убийство, мотивацията за което съдът така и не изяснил.
През 1998 г., след като изтърпял леко наказание за изнасилване и държане на оръжие, наложено през 1996 г., деецът започнал туристически бизнес с отдаване на бунгала под наем. Сближил се с пострадалия предприемач (30-годишен баща на две деца). На 11.11.2001 г. си уговорили среща извън града. Пътувайки до него в колата му деецът го привел в безпомощно състояние с удар с нож във врата и поел управлението. Когато човекът започнал да се съвзема, го ударил повторно и стрелял в главата му. Спрял до гроб, който бил изкопал два месеца по-рано с приятел, комуто не разкрил предназначението на изкопа. Залял колата с бензин и я запалил, докато пострадалият бил още жив, и отнел законния му пистолет, часовник и телефон.
Съдът не се задълбочил никак в подбудите за убийството, което подсъдимият упорито отричал да е извършил, а просто ги приел за хулигански, независимо от фактическите данни за предварителен замисъл. Установил само отегчаващи обстоятелства: 1) некритичност на дееца; 2) множество квалифициращи признаци (предумисъл, опасен рецидив, особена жестокост, особено мъчителен начин, хулигански подбуди); 3) особена жестокост и условия на опасен рецидив, отчетени повторно без анализ на съдържанието им и без теза, че надхвърлят съответния съставомерен признак; 4) лоша характеристика. За нея съдът не дал никакви пояснения. В присъдата липсват всякакви данни за личността извън извлечените от деянието и миналата съдимост, която не е преценявана извън квалификацията за опасен рецидив. Липсват следи от психологична експертиза и анализ на корекционната податливост. Съдът заключил, че липсата на разкаяние, отрицателната личност и множеството квалифициращи признаци ,,сочат на изключително висока обществена опасност на деянието и дееца“ и целите на наказанието могат да се изпълнят единствено с най-тежкото.
Въззивният съд оправдал подсъдимия да е убил по хулигански подбуди, но изрично отказал да облекчи наказанието, тъй като ,,проявената настоятелност и жестокост са основание да се определи най-тежкото от наказанията, които предвижда законът“. Жестокостта отново не е обосновавана извън квалифициращия признак. Класическата съдебна практика допуска обосноваването на изключителното наказание само с един квалифициращ признак само ако той е драстично надхвърлен и е в системна връзка с други отегчаващи, като такъв подход може да обоснове и завишен размер на срочно наказание. В 16-те реда, посветени на индивидуализацията, съдът веднъж приел, че извършеното е с висока опасност, и втори път – че е с изключителна опасност, все без съображения.[8] Касационният съд потвърдил наказанието с абстрактното твърдение, че то ,,е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца и на всички други обстоятелства по чл. 54“ и ,,би могло да изпълни целите по чл. 36 от НК“.
Междувременно през октомври-ноември 2001 г. 33-годишен неудачен бизнесмен извършил серия от четири грабежа на микробуси, придружени с убийство или с опит за убийството на техните шофьори, с намерение да спечели от продажбата на отнетото на части. В съвкупност с грабежите придобил и държал огнестрелно оръжие.
До 1999 г. деецът бил дребен предприемач и извършител на дребни кражби. След рискова пазарна инвестиция фалирал и се развел, оставяйки съпругата си да отглежда двете им дъщери. В изплащането на дълговете се включила майка му, към която бил силно привързан след ранната смърт на баща си и която също била известна с навиците си да краде.
За да ограничи загубите ѝ, решил да продава на части чужди автомобили, но му липсвали умения да проникне в заключена кола и получавал достъп до тях с измама. Грабежите били извършени веднага след като деецът изтърпял наказание за кражба на автомобил, извършена в изпитателен срок по условно осъждане пак за кражба. Решението да убива жертвите си взел на фона на озлобление от малоценностово преживяване за провал (,,защо вече на другите да не им е зле, а на мен да ми е добре?!“). Купил от таксиметров шофьор старо и дефектно огнестрелно оръжие. Жертвите си избирал на случаен принцип по обяви или по насочване от таксиметрови шофьори под предлог, че търсел превозвач. Прострелвал ги в главата при пътуване с микробуса извън населените места към посочено от него местонахождение на несъществуващ товар. Тъй като двама от тях се съвзели и с това предизвикали бягството на подплашения деец, последният бил умъртвен с два изстрела в главата и многобройни удари с нож в лицето и главата до прерязване на гърлото. Убити били мъже на 65 и 53 години.
Според вещите лица в личността на подсъдимия преобладават нерешителност, несигурност и мнителност. Той е прикрит, оттеглен и недоверчив. Стреми се доминира и преследва целите си с упоритост. Личностовата структура е ригидна с генерализирана агресивна предиспозиция. Той използва насилието хладнокръвно, целенасочено и функционално за разрешаване на житейските си проблеми, тъй като се преживява като губещ. Деянията били извършени импулсивно.
Хасковският окръжен съд определил най-тежкото наказание за продължавания грабеж, намерен за изключително опасен поради ,,превес на отегчаващите обстоятелства“ – броят на пострадалите четирима души, хладнокръвното и обмислено изпълнение, проявените комбинативност, упоритост и егоцентризъм, изключителната жестокост в последния случай, и недобрите характеристични данни за дееца, както и съставомерната користна цел и съдимостта, обусловила квалификацията за опасен рецидив. Съдът не изложил смекчаващи обстоятелства. Не обсъдил значението на вида, интензитета и причинени вреди от предишните престъпления, ескалацията на престъпната дейност, поправимостта на подсъдимия. Формалното обозначаване на извършеното като изключително опасно няма правното съдържание по чл. 38а, ал. 2 от НК. Описаният анализ съответства на индивидуализация на лишаване от свобода към специалния максимум въпреки изобилната фактологична основа за по-тежко наказание.
Количествен е и подходът на Великотърновския окръжен съд в присъда от 2003 г. Доживотен затвор без замяна е наложен на 22-годишен младеж, който през нощта на 27.09.2001 г. умъртвил чрез жесток побой и удушаване спящата съпруга (66 г.) на търговец, с когото се запознали по-рано вечерта в питейно заведение.
Човекът се похвалил, че продал прасета за 500 лева, а деецът решил да му вземе печалбата. Междувременно се спречкал с него за 20 лева. Уморил се да го дебне пред дома му и влязъл да тършува. Нахвърлил се върху жена му с удари по главата и гърдите, удрял главата ѝ в пода, душил я с ръце и накрая с телефонния кабел. Експертизата установила и съвкупление, но не била категорична дали е извършено преди или след смъртта. Деецът бил заварен от търговеца, все така в търсене на парите.
Това хищническо престъпление е финален епизод от престъпна дейност, започнала преди пълнолетието с кражба и продължила с ежегодни осъждания за втора кражба, за изнасилване и кражба и поотделно за три незаконни излизания от страната с цел работа в чужбина. Убийството предхождало бягство при конвоиране и поредно нарушение на държавната граница, за които бил осъден поотделно. И трите извършил през отпуск от казармата, даден му, за да се яви пред съда като обвиняем за поредна кражба. Деецът едвам бил завършил начално образование. Вещите лица го описали като конфликтен, отмъстителен и асоциален, без морални задръжки.
Съдът обосновал най-тежкото наказание просто с липса на смекчаващи обстоятелства. Установил завишена опасност на убийството, обусловена от безпомощното състояние на убитата (елемент от квалификацията), многобройността на другите квалифициращи признаци и половото посегателство, за което не било повдигнато обвинение. Пропуснал ескалацията на дейността. В тежест на подсъдимия отчел още лошите характеристични данни, предходни и последващи осъждания, липсата на критичност и нежеланието да се съобразява с установения морал. Поведението му и начинът на живот го характеризирали като личност с особено завишена опасност. От рецидивния характер на извършеното съдът заключил, че подсъдимият не се бил поправил с предходните глоба и условно лишаване от свобода. Липсват аргументи какво прави неизбежен прехода от леки наказания без изолация към изключителното наказание при толкова млад човек, чиято възраст съдът изобщо не обсъдил. Индивидуализацията по случая може да обоснове лишаване от свобода при превес на отегчаващи обстоятелства, но не и доживотно наказание, макар такова вероятно да е пропорционално.
Случай на привидна мотивация предлага и Старозагорският окръжен съд, въпреки че в него преобладават добрите практики. През 2006 г. той осъдил на доживотен затвор без замяна 39-годишен неосъждан мъж, който на 29.09.2004 г. в пристъп на ревност умъртвил с удари с нож свой бивш колега и удушил бившата си приятелка. Проследил ги, докато паркирали до язовир и ги нападнал, когато се преместили на задната седалка. Те загубили съзнание, а той запалил колата преди да са напълно издъхнали. Веднага признал стореното пред двама свои приятели-полицаи, но впоследствие се отрекъл.
Връзката на дееца била конфликтна и пострадалата многократно правила опити да го напусне, особено решителни през последните 3 години, но той успявал с насилие да я върне. Бил болезнено ревнив и вярвал, че му изневерява с другия пострадал – семеен мъж с дете, с когото били дългогодишни приятели и колеги, но деецът охладнял поради подозренията си. По делото има данни, че пострадалият помагал на пострадалата да прекъсне отношенията си с дееца. В деня на престъплението бил с нея, като заблудил съпругата си, че ще бъде заедно с дееца.
Индивидуализацията е характерна с безразборен анализ на извършеното при смесване на съставомерни и несъставомерни признаци и на признаци на деянието и на дееца. Като отегчаващи многократно са повторени факти без такова значение – съставомерни признаци (жестокост, мъчителен начин, двама пострадали) и груповия обект (ценности, свързани с човешкия живот). В тежест на дееца е отчетен прекият умисъл. Изключителната опасност на дееца е обоснована с квалификацията и с липсата на разкаяние. Изключителната опасност на извършеното – с неговия обект, с ниското правно съзнание на дееца, тормоза над пострадалата във връзката им и след раздялата, посткриминалното заличаване на следите чрез изгаряне на дрехите и обувките, които деецът носел при убийството[9]. Като единствено смекчаващо обстоятелство съдът зачел чистото съдебно минало, но заявил, че отегчаващите го преодоляват.
За личността на дееца са правени изводи изключително на основата на признаци на деянието. Съдът съобщил, но не обсъдил: трудовата дейност на човека през целия му живот, включително в създаденото от него животновъдно стопанство; обстоятелството, че след развода му, причина за който била тъкмо пострадалата, родителските права над малолетното му дете били присъдени нему; експертното му описание като емоционално стабилен, с чувство за отговорност. Вещите лица – чието заключение е споменато, доколкото потвърждава вменяемостта – установили раздразнителност и дефицитни стратегии за справяне в специфична фрустрационна обстановка, ако деецът се преживява като пренебрегнат. На засягане на достойнството си реагирал със свръхчувствителност и готовност да го отстоява с воля и егоцентричност и дори с рисково поведение. Такава ситуация ,,може да отключи прояви на жестокост без съпреживяване на чуждото страдание“. Подсъдимият, който определял убитата като ,,единствения човек, когото обичал искрено“, излагал пред съда факти в подкрепа на съмненията си за връзка между нея и приятеля му.
Всичко това очертава мотивационния алгоритъм на деянието, който изобщо не е анализиран. Съдът не намерил за важно да изясни дали ревностният мотив е фантазен или достоверен и по какъв механизъм личностовите особености и натрупаните подозрения в изневяра участват в подбудите на ситуационно убийство. Независимо дали такава празнота в познавателния разбор на фактите е била отстранима с повече аналитично старание, тя не позволява преценка дали опасността на убийството надхвърля обичайния случай, нито прогнозиране на корекционна реакция към наказание с различна продължителност. Тя обективно пречи да се мотивира най-тежкото наказание, тъй като не позволява извод за непреодолими криминални нагласи. Съдът все едно не направил такива усилия – той го наложил и без тях.
…
Самата концепция за изключително наказание, родена през 1951 г. в дълбокия мрак на следвоенната криза и израстващия тоталитарен режим, остава чужда на българската национална законодателна и правосъдна нагласа и практика, въпреки стоящото в основата ѝ хуманно пожелание за ограничаване на най-тежката репресия. Изключителното наказание на практика създава рискове от по-тежък репресивен отговор на държавата срещу тежката престъпност. Законодателят никога не успява да изгради разбираем за съдилищата стандарт на изключителност, а те предпочитат количествените подходи за индивидуализация на редовни наказания, които са практични, прости и добре познати. Привидно парадоксално, консервативният правосъден рефлекс на придържане към тях е особено мощен тъкмо при среща с изключителен случай, който естествено напряга ресурсите на съда да го прецени и накаже и това ражда значимо разнообразие от практики. Единственият признак, обединяващ всички съдебни актове – с изключение само на един – е искреният порив на съда да защити обществото, който може да пропадне до първична талионна реакция, ако законът не го направлява с ясни ориентири.
И накрая, въпреки всичко, изключителната престъпност стихва, а наказателното правосъдие омеква. Светът се отдалечава от ценностите и логиката на изключителните наказания. Макар и твърде бавно за един човешки живот в днешното нетърпеливо и недоволно време.
[1] Виж например Присъда по н.о.х.д. № 1849/2003 г. на ОС – Пловдив, изменена с Решение № 22/15.02.2006 г. по в.н.о.х.д. № 467/2005 г. на АС – Пловдив, в сила след Решение № 25/01.03.2007 г. по н.д. № 476/2006 г.
[2] Решение № 168/02.03.2018 г. по н.д. № 791/2017 г. на III н.о. на ВКС (докладчик Даниела Атанасова); Решение № 213/19.12.2018 г. по н.д. № 852/2018 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Бисер Троянов): Въззивният съд направил извод за изключителна опасност на деянието, ,,но не го е мотивирал по убедителен начин, защото го е обосновал с присъщите за целите на наказанието лишаване от свобода обстоятелства“.
[3] Решение № 90/11.03.2014 г. по н.д. № 2161/2013 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Бисер Троянов).
[4] Решение № 464/15.01.2015 г. по н.д. № 1450/2014 г. на III н.о. на ВКС (докладчик Лада Паунова); Решение № 34/17.03.2016 г. по н.д. № 35/2016 г. на I н.о. на ВКС (докладчик Румен Петров); Решение № 218/14/11/2018 г. по н.д. № 898/2018 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Биляна Чочева).
[5] Решение № 218/14/11/2018 г. по н.д. № 898/2018 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Биляна Чочева).
[6] Решение № 156/29.08.2018 г. по н.д. № 459/2018 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Петя Шишкова).
[7] Решение № 134/30.03.2011 г. по н.д. № 1110/2010 г. на I н.о. на ВКС (докладчик Ружена Керанова): едни и същи обстоятелства са обсъждани във връзка с личната опасност на дееца и като квалифициращи признаци в нарушение на чл. 56 от НК; Решение № 227/09.01.2017 г. по н.д. № 922/2016 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Жанина Начева): прескачането на ограда не е „особено дръзко неправомерно проникване в двора“, обуславящо изключителна тежест по чл. 38а, ал. 2 от НК; Решение № 111/25.06.2018 г. по н.д. № 160/2018 г. на II н.о. на ВКС (докладчик Елена Авдева): Подсъдимият „е с обременено съдебно минало, но не е търпял продължителен престой в затвора, за да се приеме, че е станал напълно резистентен на превъзпитателно въздействие“. Престъплението е типично битово, без изключителен характер, но при „категоричен превес на отегчаващите обстоятелства“. Подходящото наказание е 20 години лишаване от свобода, а не доживотен затвор.
[8] Решение № 8/25.01.2006 г. по в.н.о.х.д. № 256/2005 г. на ОС – Варна (докладчик Димитър Димитров). Присъдата е подписана с особено мнение от докладчика, който намира основания за връщане на делото поради допуснато на досъдебната фаза ,,грубо“ ограничение на правото на защита на обвиняемия.
[9] Това поведение е с неутрален за отговорността характер, тъй като е минимален израз на обичайно себесъхранително поведение без самостоятелно значение на поругаване на обществени ценности, особено на фона на направените веднага след деянието самопризнания.
42
Коментирайте
Публичните домове трябва да бъдат разрешени. Защото ще си плащат данък на държавата вмесвто на корумпирани чиновници и полицай.
За мен най-добър асистент по НП, който ми беше както на общата, така и на особената част, е прокурор Добрин Велков (пенсионер вече) от СГП. Този човек направо ни показа как действат всъщност в реалния живот институтите на наказателното право. Всеки институт на общата част го подкрепяше с примери от неговата практика, а особената част направо ни я поднасяше барабар с практиката му. Цялата група имахме положителни резултати при Груев.
Най-справедливото наказание за убийство е СМЪРТ!
Доц. Пушкарова е чудесен юрист и преподавател.
Щом се е хванала с Христев – от нашите е! Да живей синергията и А за Б! Ура
Колкото и анализи да прави, Ива си остава теоретик, който не е влизал в съдебна зала. На хартия, определено, е по-лесно, вкл. да упрекваш.
Позволявате си да я зовете по малко име, а нищо не знаете за нея. Тя е човекът, който най-добре познава съдебната практика, много по-добре от повечето, дето търкат съдебните зали и не могат едно смислено решение да напишат
За соросоидния й уклон е така. Така олеква и като учен. За другото не трябва да й се сърдим, жената броди само по учебни зали. Практически опит – нула.
Плитка мисъл, мацка, Стойнев, нищо че е покойник, но ще го кажа – ние – студентите го освиркахме един път, то не се търпи. Никаква тероризация няма да помогне – има и образователни филми по темата – ама ти да си кажеш, по славянски да напълниш и ти кацата с гроздето. В Норвегия – къде е Нормегия – ги държат масови убийци като Брайвик – кой е Брайвик – изби на картеч 120 човека. Та в Норвегия ги държат по 20 години – то е 1 е много. Трябва да имаш и практически поглед върху живота. Не познаваш изобщо наказателното… Покажи целия коментар »
Ако доц. Пушкарова не разбира от наказателно право, никой не разбира от наказателно право.
И Иван Ненов ли, тази е световно ми неизвестна.
Подлъгват студентите, че материята е лесна.
Поне името да му бяхте научили, докато го освирквахте…
Добре направена статия. Добре, че ги има за да се образоваме
Много добре написано. Поздравления
Чудна статия
Четох с удоволствие, уникално написано!
Честит имен ден на празнуващите днес ангели и михаили!
Изключително порочна практика е съдилищата да поддържат висока индивидуалност на анализа, настоявайки на неговата конкретност.
Както и стихийното разширяване на приложното поле на най-тежкото наказание.
Така е. Но навлизаме в сложни теми
Не бива да се допуска съдебният отговор да е нестабилен.
Абсолютно. Това вече е супер нелепо
Съдебния отговор да е нестабилен? Дали сте ходили на лекар в скоро време? Ако не – препоръчвам горещо
Животът е толкова непредвидим, с всякакви препятствия и трудности, случаи се различават, понякога с тънки нюанси и съдът трябва да бъде много прецизен в преценката си за всеки конкретен казус
Или да направят преюдинциално запитване.
Какво е преюдиНциално запитване?
Може ли и един анализ на съдебната практика по задържането под стража, вкл. допустимо ли е за 5-10 години, особено ако е подсъдно на спецсъда? За едни клиенти питам.
Какво стана с анализа, който възложи ВСС. Имаше срок май от три месеца, а те изтекоха
Мораят се. Трябва да им се напомни отново явно.
За спецовете всичко е възможно. Ето за това трябва да ги закрият.
Не знам как психиката на човек издържа да прочете тези случаи, а това е само малка извадка. Поздравления за Пушкарова. Поздравления и за това, че не забравя проф. Стойнов. Изключителен преподавател беше!
Само дето всички се молехме да не се паднем при него, а при Груев или Панайотов 😉
Груев е страхотен преподавател безспорно.
Скъси ми живота .. 4 пъти се явявах на обща част обаче и до момента помня определението за документ, за вина и други, незнанието на които (по негови думи) води до незабавна изпитна смърт. На държавните се паднах при него и заради някои пропуски ми писа 5, но каза, че е доволен и малко не ми било стигнало за повече (след като ми видя тройката от теста на общата част). Тая 5-ца може би ми е по-ценна от 6-ците.
След отмяната на смъртното наказание, ще рече човек, че на съда, тази метафорична фигура, му се отпуска душата и започва с лека ръка да раздава доживотен без замяна без да се сеща за лишаването от свобода и да, то е отделно наказание.
По-скоро като гледам някои не си дават зор да изясняват мотиви, да мотивират прецизно налагането на най-тежкото наказание, защото са наясно, че обществеността, която иска да се лее кръв, ще ги аплодира. И не, не смятам, че за зверствата, описани в статията, не следва да се лежи доживот, но трябва обстойна мотивировка за непоправимостта на извършителя
Стани съдия и ще можеш да се мотивираш обстойно, колкото ти душа иска
Изключителен анализ, прецизно и обосновано. Впечатлен съм!
За кое по-конкретно? Малко история по наказателноправно законодателство след 1951 г.плюс „разбор“ на открити по ключови думи съдебни решения от правно информационна система с критики, че видиш ли мотивите и индивидуализацията на наказанията не били ОК. Ясно, че на теоретиците това им е работата-да критикуват и да не се съгласяват, но писането на съдебни актове и мотиви, не е развиване на литературни и научни въпроси с елементи на разсъждения. Все пак всичко е минало на 3 инстанции в крайна сметка.
Препоръчвам Ви книгата, за да видите дълбочината на анализа, не става въпрос за „търсене по ключови думи“, а за подробно занимаване с материята за дълъг период.
Кой ще се занимава с мисловни бози – научете се да пишете стегнати текстове, нямам даже желание и – време да имам, пак не остават нерви да чета айде че ще кажа диарии.
Корумпирания Борисов постоянно лъжеше че ще построи нов Национален стадион на световно ниво. Но прахоса над 30 милиарда за нещо което не съществува,но не похарчи 150 милиона за нов стадион да построй. Освен това с държаявни пари купуваше скъпи апартаменти и имоти на проститутките който го посещаваха. След като няма кой да го вкара в затвора е излишно да се гласува.