Съдебни хоризонти: Електронното връчване – част ІІІ
Времената на глобални кризи и изпитания често са били катализатори на значими промени в човешката история, които в нормални периоди не биха се случили или биха се случили със съществено забавяне. Разразилата се през 2020 г. и все още продължаваща световна пандемия, довела до безпрецедентно ограничаване на дейността на съдилищата в България през част от този период, с особена острота постави въпроса за липсващото електронно правосъдие в светлината на осигуряването на алтернативни пътища за достъп до правосъдните услуги при невъзможен или съществено затруднен физически такъв. И докато неволята е остена на технологичното обновяване, то дълбоката причина всъщност е очевидната нужда от модернизация на работните процеси в правосъдието, така щото хартията и химикалката постепенно, но необратимо, да останат в миналото и да бъдат заменени с електронни еквиваленти, което съществено ще ускори, улесни, стандартизира и поевтини правосъдните услуги в дългосрочен аспект.
В част І от настоящата статия беше разгледана незадоволителната към онзи момент нормативна основа на електронното връчване у нас, а в част ІІ беше направено сверяване на часовника с други развити европейски държави и европейски институции. Няколко месеца по-късно се наблюдават значими промени в материята на национално и европейско ниво. Това налага тяхното разглеждане, тъй като практическото им прилагане предстои само след няколко месеца, а в сферата на административния процес то вече започна, с което и проблемите. Въпреки традиционния ни скептицизъм, съдебните хоризонти пред електронното връчване стават все по-близки и очертанията му добиват все по-реален вид, но дали те ще ни харесат е друг въпрос.
1. Общо за промените
1.1. Европейската уредба
На 2 декември 2020 г. в „Официален вестник“ на ЕС бяха публикувани два регламента в сферата на съдебното сътрудничество по граждански и търговски дела: 1) Регламент (ЕС) № 1783/2020 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела (събиране на доказателства), и 2) Регламент (ЕС) № 1784/2020 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 г. относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (връчване на документи). Първият акт ще замени досегашния Регламент (ЕО) № 1206/2001 в същата материя, а вторият акт ще замени досегашния Регламент (ЕО) № 1393/2007, който от своя страна замени Регламент (ЕО) № 1348/2000. По този начин материята относно връчването по граждански дела е от малкото с трикратна вторична законодателна уредба в ЕС в областта на съдебното сътрудничество, което само по себе си е показателно за огромното ѝ практическо значение.
Двата нови регламента ще се прилагат от 1 юли 2022 г., с изключение на една съществена част от тях, която касае сърцевината на промените. Извън традиционното подобряване на детайли в досегашната уредба, основните нововъведения са свързани с цифровизацията на процедурите с цел опростяване и рационализиране на механизмите за сътрудничество в областта на събирането на доказателства и връчването на документи. Така и двата акта еднотипно предвиждат, че цялата комуникация и обменът на документи между предаващите и получаващите органи на различните държави следва да се извършва изцяло по електронен път, чрез който да се изпращат исканията за сътрудничество и да се връщат обратно резултатите. Това следва да става посредством използването на сигурна и надеждна децентрализирана информационна система, включваща мрежа от национални информационни системи и оперативно съвместими точки за достъп. Преди изграждането на тази система обаче Европейската комисия следва в срок до 23 март 2022 г. да приеме актовете за изпълнение, предвидени в чл. 25 от двата регламента, с които да уреди техническите спецификации на системата и редица други въпроси. Едва след това предвидената нова уредба на електронна комуникация ще започне се прилага, и по-точно – от първия ден на месеца, следващ изтичането на срока от три години от датата на влизане в сила на актовете за изпълнение, приети от ЕК. Това означава, че най-вероятно прилагането на тази част от регламентите ще започне през 2025 г. Дотогава комуникацията между предаващите и получаващите органи на държавите членки ще се осъществява по досегашния хартиен начин след началната дата на прилагане на регламентите в останалата им част, т.е. от 1 юли 2022 г.
В тази останала част се включват и правилата на раздел 2 от Регламент (ЕС) № 1784/2020 – „Други начини за предаване и връчване на съдебни документи“. Уредбата в голяма степен е аналогична на раздел 2 от сегашния Регламент (ЕО) № 1393/2007, предвиждаща алтернативни способи за физическото връчване на хартиени документи. Наред с тях и за пръв път на наднационално ниво са включени и специални правила за пряко електронно връчване, което е втората съществена иновация в приетия регламент и тя също ще започне да се прилага от 1 юли 2022 г. На материята е посветен чл. 19, чието заглавие в българската версия не съвсем удачно е преведено като „връчване по електронен път“, макар това да е близко до френската езикова версия (signification ou notification par voie électronique), италианската (notificazione o comunicazione per via elettronica) и полската (doręczanie drogą elektroniczną). Във всички останали езикови версии еднозначно е възприета терминологията „електронно връчване“, чиято точност, лаконичност и утвърденост в различните национални законодателства е за предпочитане – вж. напр. английската версия (electronic service) или немската (еlektronische Zustellung). Разбира се, не заглавието, а съдържанието на разпоредбата е същественото и то ще бъде разгледано по-нататък в съпоставка с националната уредба.
1.2. Промените в отделни държави
Правният режим на електронното връчване във водещи европейски държави беше разгледан в част ІІ, след публикуването на която някои от тях предприеха допълнителни стъпки към усъвършенстване на уредбата или по въвеждане на нови IT-разрешения в областта на електронното правосъдие.
В Германия федералното правителство одобри на 10 февруари 2021 г. и внесе в Бундестага нов изменителен Закон за разширяване на електронния правен обмен със съдилищата, който бележи четвъртата вълна на нормативното регулиране на електронното правосъдие в процесуалните закони, след тези от 2005 г., 2013 г. и 2017 г. Промените са насочени към подобряване на уредбата на електронната комуникация между съда и участниците в следните основни насоки: 1) въвеждане на две допълнителни информационни системи за сигурна електронна комуникация със съдилищата, безплатни за използване от частните субекти, наред със съществуващите четири такива, а именно – чрез специална електронна пощенска кутия на физическо или юридическо лице или на друга организация, както и чрез услугата за пощенска кутия и за изпращане на потребителски акаунт по смисъла на § 2, ал. 5 от Закона за подобряване на онлайн достъпа до административни услуги; и 2) усъвършенстване на уредбата на електронното връчване чрез нейната концентрация и детайлизиране на момента на връчване.
В Швейцария федералното правителство предложи всеобхватна нормативна регулация на електронното правосъдие, която ще обхване съдилищата на федерално и кантонално ниво. Беше представен проект за Федерален закон за платформата за електронната комуникация в правосъдието, с период на обществено обсъждане 11 ноември 2020 г. – 26 февруари 2021 г. (108 дни), като се очаква законодателният процес по приемането му да приключи окончателно през 2022 г. поради особеностите на швейцарската демокрация. Той е в изпълнение на инициативата Justitia 4.0, насочена към цялостното дигитализиране на съдебните процеси. Целта на проектозакона е осигуряването на сигурна и опростена електронна комуникация в съдебната власт между частни лица и органи и между органи. Средството за постигането ѝ е изграждането на единна централна платформа за предаването на електронни документи в правосъдието (E-Justiz-Plattform). Тя ще замени съществуващите от 2011 г. отделни лицензирани платформи за комуникация със съдебните органи, чиито оператори можеха да бъдат и частни компании. Платформата ще удостоверява чрез електронни разписки релевантните обстоятелства по връчването – момента на постъпване на електронен документ в системата (разписка за постъпване), момента на първото изтегляне на документа от получателя (разписка за изтегляне) и разписка за липсата на изтегляне на документ до изтичане на 7 дни след постъпването, след които той ще се счита за връчен. Предвиждат се и еднотипни изменения във всички процесуални закони в следните основни насоки: 1) преминаване към изцяло електронни дела, 2) въвеждане на задължение за електронно предаване на документи към съда за адвокати и публични институции, като условие за редовността на процесуалното действие, и 3) концентриране на уредбата относно момента на електронното връчване само в процесуалните закони, което заменя досегашната разпръсната, с много препращания и трудно четима уредба на подзаконово и законово ниво, при запазване на основната ѝ философия – съобщението да се счита за връчено от момента на изтеглянето му, но не по-късно от 7-мия ден след постъпването му на адреса за връчване на получателя.
В Австрия на 25 ноември 2020 г. беше въведен в действие нов електронен портал с най-високи стандарти за сигурност, интегриращ всички електронни услуги в правосъдието, който ще продължи да се надгражда. Той предлага широк спектър услуги за потребителите – достъп до електронните дела, подаване и връчване на електронни документи в съдебни и изпълнителни производства, както и достъп до различни регистри – имотен, търговски и др. Порталът JustizOnline е австрийският аналог на нашия ЕПЕП, но с много по-широки обхват и технически възможности.
1.3. Промените в България – между „бързата работа“ и „срамът за майстора“
Със ЗИДГПК (ДВ, бр. 110/29.12.2020 г.) бяха извършени съществени изменения в уредбата на българския граждански и наказателен процес, насочени към въвеждане на електронното правосъдие. Впоследствие със ЗИДАПК (ДВ, бр. 15/19.02.2021 г.) беше приета малка, но съществена, промяна в режима на електронното връчване и в административния процес. Видно от мотивите на правителствения проект за ЗИДГПК, изготвен от Министерството на правосъдието, промените се налагат с цел стиковане с нормите на глава 18а ЗСВ, въведена със ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 62/9.08.2016 г.), които следваше да влязат в сила от 1 януари 2021 г., но това за пореден път се отложи за 30 юни 2021 г. с така приетия нов закон.
Революционните промени в ГПК и НПК обаче контрастират с начина, по който протече законодателният процес. Проектът беше изготвен, обсъден и приет в удивително кратки срокове, съответстващи на дребна промяна в малозначителен закон – процедурата по обществени консултации по чл. 26 ЗНА продължи само две седмици – от 5 до 19 ноември 2020 г., същият беше внесен в Народното събрание на 3 декември 2020 г., приет на първо четене на 11 декември 2020 г., а на второ четене – на 17 декември 2020 г. Един ден преди това (на 16 декември 2020 г.) окончателният вид на законопроекта беше оформен на късно вечерно заседание на Правната комисия на НС, излъчвано онлайн, на което реално присъстваха 5-6 депутати, гласуващи от името на повече от 20, както и представители на МП и един представител на Висшия адвокатски съвет, но при пълното отсъствие на съдийски представители. Вследствие на това и главно поради неразбиране от проекта отпадна цялата специфична уредба на електронизацията на заповедното производство, без да се съобрази, че с това то не се освобождава от такава, тъй като и сега попада под общото действие на глава 18а ЗСВ, както и на новата глава 11а ГПК, но специалната уредба щеше да реши редица практически проблеми.
Само може да се гадае защо при начертан път чрез измененията в ЗСВ още през 2016 г., с 3-годишен отлагателен срок за влизането им в сила, впоследствие продължен до 1 януари 2021 г., МП не предложи изменения в процесуалните закони далеч преди планираното начало на електронното правосъдие, които да бъдат добре обмислени, старателно обсъдени, прецизно формулирани и най-вече – планирани да влязат в сила със значителен период на vacatio legis, така, че адресатите им да се обучат и да свикнат с тях. При този парадоксален законодателен процес бързината винаги е за сметка на качеството, както ще видим по-нататък.
Същевременно, в частта относно промените в ГПК законът в структурно и съдържателно отношение представлява фризиран вариант на един друг, стар проект на МП от 2012 г., който следваше да постанови началото на електронното правосъдие, а именно правителственият проект за ЗИДЗСВ, внесен в 41-то Народно събрание (вх. № 302-01-4/4.02.2013 г.). Този проект беше изготвен от екипа на тогавашния министър на правосъдието Диана Ковачева, но до приемането му не се стига поради предсрочното прекратяване на мандата на тогавашния парламент. Проектът „Ковачева“ е първият, който предвижда въвеждането на глава 18а ЗСВ, която по-късно механично се пренася почти без промени в ЗИДЗСВ – 2016 г., а с преходните разпоредби предвижда промени в ГПК, аналогични на сегашните (към онзи момент не се предлагат промени в НПК ). Несъмнено към момента на изготвянето му през 2012 г. проектът е съответствал на тогавашното ниво на развитие, но копирането му 8 години по-късно без да се отчете значителният технологичен и нормативен напредък в световен план в същата сфера не е добра идея. То е равнозначно на ползването през 2021 г. на мобилен телефон, произведен през 2012 г. Налице е морално остарял законодателен продукт, като се пропусна златен шанс да се сдобием с модерен такъв, съответстващ на последните достижения в материята.
Съдържанието на ЗИДГПК сочи, че той е насочен към уреждане основно на две групи въпроси в гражданския и наказателен процес: 1) електронното връчване, и 2) извършването на други процесуални действия в електронна форма. За първата група въпроси липсва друга уредба на законово ниво, като несъмнено sedes materiae e именно в процесуалните закони, уреждащи процедурите по връчване на съдебни документи. За втората група общата уредба на глава 18а ЗСВ е нормативно достатъчна за овластяването на съдебните органи и участниците в производствата да извършват процесуални действия в електронна форма, но няма пречка тази уредба да се детайлизира в процесуалните закони с оглед спецификите на отделните производства. По-долу ще бъде разгледана накратко уредбата на електронното връчване в гражданския процес и промените в административния процес, главно през призмата на възможните практически проблеми при прилагането ѝ.
2. Електронното връчване по ГПК
2.1. Общ поглед
Както е известно, действащите от 2008 г. правила за електронното връчване в ГПК се съдържат в две разпоредби в глава 6 (чл. 42, ал. 4 и чл. 44, ал. 3), които са с почти нулева практическа приложимост (виж част І). Новата уредба е далеч по-мащабна, с амбиция не просто да промени правилата за съдебното връчване, но и да въведе паралелен нов вид връчване – електронното, наред с традиционното физическо такова и за всяко се прилагат съдържателно различни процесуални правила.
Избраният начинът на структуриране на уредбата обаче е твърде неудачен от гледище на законодателната техника – чрез вграждане на новите правила в досега съществуващите в раздел І „Съобщения“ в глава 6 „Съобщения и призовки“ в ГПК, като се изменят и допълват съществуващи разпоредби (чл. 38, чл. 41, чл. 42, чл. 44, чл. 45, чл. 50, чл. 51 и чл. 52) и като се създават две нови – чл. 38а и чл. 41а. Дифузното разпръскване на уредбата на електронното връчване измежду различните разпоредби за физическото връчване съществено затруднява четенето, намирането и възприемането на отделните правила, приложими или за единия, или за другия вид връчване, а правилата за връчването са измежду тези в ГПК с най-интензивно прилагане по всяко производство, вкл. от неюристи – съдебни служители и участници по делата. Така, за да разбере дали електронното връчване е право или задължение за него, съответният участник в производството следва да съпостави чл. 38, ал. 2 – 6 с чл. 50 – 52 ГПК, с риск преди това да се заблуди от заглавието на чл. 38а – „Задължение за посочване на електронен адрес“, но ако е адвокат и това няма да му помогне, а следва да прочете и чл. 50а от Закона за адвокатурата.
За да разбере пък лицето от кой момент ще започне да тече за него някакъв срок, зависещ от връчването и как той се доказва, погледът му следва да блуждае между чл. 38, ал. 2 – 6 и препращащите към него чл. 41а и чл. 44, ал. 3, а и да съобрази чл. 62 ГПК. Кому беше нужно подобно законодателно мъчение, копиращо остарелия модел по проекта от 2012 г.?
Далеч по-удачно беше да се възприеме друг подход на законодателна техника, а именно – концентриране на новата уредба за електронното връчване в няколко последователни нови разпоредби след тези за физическото връчване (два – три нови члена с по няколко алинеи биха били напълно достатъчни). По този начин щеше да се запази сегашната структура на разпоредбите за физическото връчване, с които приложителите са свикнали от години, а при необходимост в тях следваше да се внесат дребни промени с цел стиковане с новия вид връчване, с което би се постигнала прегледност и удобна четимост на новата уредба за електронното връчване. Както бе посочено в част ІІ, подобна концентрация на разпоредбите за електронното връчване е възприета и във водещите чуждестранни и наднационални правни системи: 1) за производствата пред Съда на ЕС то е единно уредено в специално Решение от 16.10.2018 г. за подаването и връчването на процесуални документи чрез приложението e-Curia; 2) във френския ГПК на електронната комуникация между съда и участниците е посветен специален дял ХХІ в книга 1 – „Електронна комуникация“; 3) в Швейцария съдебното електронно връчване понастоящем е единно уредено в специалната Наредба за електронната комуникация в рамките на гражданския и наказателен процес, както и в изпълнителни производства и производства по несъстоятелност, приета въз основа делегации в съответните процесуални кодекси, а в бъдещия нов закон също ще бъде единно уредено; 4) в Австрия съдебното и административно електронно връчване е единно уредено в Закона за връчването на публични документи в раздел ІІІ „Електронно връчване“, а за част от участниците в съдебните производства намират приложение и концентрираните правила чрез електронния правен обмен по Закона за съдебната организация; и 5) в Германия новият проект за изменителен закон е със специална насоченост именно в тази насока – да събере правилата за е-връчването в единен § 173 ГПК, като извън него остава единствено уредбата на сигурните пътища за комуникация по § 130а, с основен мотив, че предишната структура на уредбата с многобройните вътрешни препратки е направила правилата трудни за четене и разбиране. Във всички посочени законодателства правилата за електронното връчване са структурно обособени и концентрирани, а не са смесени с тези за традиционното физическо връчване, но за жалост нашият законодател избра по-трудния път.
Наред с горното, голяма част от промените в глава 6 са вътрешно противоречиви и в състояние да причинят сериозни главоболия на всеки правоприложител. Върхът на абсурда е обаче изменението в чл. 42, ал. 3 ГПК. Досегашната редакция гласеше: „Когато съобщението не е връчено по друг начин, съдът може да разпореди по изключение връчването да стане от служител на съда по телефона, телекса, факса или с телеграма“. От синхронното тълкуване с ал. 1 и 2 следваше, че „другият начин“ (т.е. обичайният) е чрез връчване на съобщение на хартиен носител от призовкар, общински служител, съдебен изпълнител или по пощата. При изменението на ал. 3 към изброените способи за връчване по изключение неочаквано се прибави и „електронен адрес“, както и се добави, че това ще е приложимо и „в случаите на бедствия, аварии и други непредвидими обстоятелства“. Причисляването на „електронния адрес“ към тези способи създава грешното впечатление, че той ще се прилага само по изключение – както по изключение се прилагат способите „телефон“ и „факс“ (само когато не е осъществено реално физическо връчване). Връчването чрез електронен адрес, т.е. електронното връчване, обаче не е изключение, а е правило, равностойно на физическото връчване и това следва от всички останали изменения в същата глава 6, от които иначе нямаше да има никакъв смисъл. Съдът може да връчи електронно не само в хипотезите на чл. 42, ал. 3 ГПК, а и по принцип, стига за това да е изразено съгласие от адресата или последният да е длъжен да получава по този ред, за разлика от връчването по телефона и факса, които могат да се осъществят само при посочените в разпоредбата извънредни обстоятелства. Същевременно, ако липсва съгласие на адресата с посочен от него е-адрес или той не е длъжен да получава по този ред, то и съдът не може да връчи електронно, дори и да са налице обстоятелствата по чл. 42, ал. 3 ГПК, тъй като най-малкото няма да знае на кой е-адрес трябва да изпрати. Причисляването на връчването на електронен адрес към изключенията в чл. 42, ал. 3 ГПК е все едно сред същите да беше записано и връчването на хартиено съобщение чрез служител на съда, което е обичайният ред.
Недоумение буди и новият чл. 38а ГПК, част от чиито алинеи са излишни, а други не са на точното си систематично място. От четирите алинеи смисъл и рационална идея (съществуваща и в разгледаните чужди законодателства) има единствено в ал. 3 – ако лицето е извършило процесуално действие в електронна форма в единния портал за електронно правосъдие (ЕПЕП), се счита, че се е съгласило на електронни връчвания в производството пред съответната съдебна инстанция и пред всички инстанции. Това разбира се касае тези участници в производството, за които съгласието е условие за прилагане на този вид връчване. За тези, за които то е задължително (за тях ще стане дума по-нататък), това не важи. Систематичното място на тази алинея обаче е в чл. 38, уреждащ именно електронното връчване при съгласие за такова – след изричното съгласие логично следва да се уреди и презумираното.
Останалите алинеи обаче са напълно излишни. Алинея 4 се дублира по съдържание с ал. 4 на чл. 38. Алинея 2 на чл. 38а пък не казва нищо повече от ал. 2 на чл. 38 – електронното връчване по принцип е приложимо само при предварително заявено съгласие на адресата, което важи както когато той е извършил действие в електронна форма, така и когато го е извършил в хартиена форма, като общите правила на чл. 38 не правят разграничение спрямо формата. Същевременно, алинеи 1 и 2 очевидно изхождат от концепцията, че освен чрез ЕПЕП страна може да извърши процесуално действие в електронна форма и по друг начин и ако това се случи, то лицето може да заяви изрично съгласие за връчване на посочен от него електронен адрес по чл. 38, включително е длъжно да посочи електронен адрес за уведомяване за удостоверяване на получаването на електронното изявление и за резултата от техническата проверка на извършеното действие.
Тази концепция обаче е в несъответствие с друга нова разпоредба – тази на чл. 62, ал. 4 ГПК, както и с чл. 360в, ал. 2, т. 2 ЗСВ, според които в производствата страните могат да извършват процесуални действия в електронна форма единствено чрез ЕПЕП. При тази законова уредба неприложима се явява противоречащата ѝ подзаконова такава в чл. 27 от Наредба № 6/2017 г. за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма (ДВ, бр. 67/18.08.2017 г.). Със самото извършване на процесуално действие чрез ЕПЕП лицето ще се счита за дало съгласие за електронно връчване (което ал. 2 изисква), така и ще е посочен електронен адрес за уведомяване по чл. 38, ал. 2, т. 1 за удостоверяване на получаването на електронното изявление и за резултата от техническата проверка на извършеното действие (което ал. 1 изисква). Освен чрез ЕПЕП няма да съществува друг начин за извършване на процесуални действия в електронна форма от страните. По тази причина двете алинеи са безсмислени, а излишното многословие на един закон води единствено до объркване.
Три са ключовите взаимосвързани въпроси за електронното връчване – чрез какви информационни системи се извършва, на кого може да се връчи по този начин и как се доказва избраният момент на връчване. Те ще бъдат последователно разгледани накратко.
2.2. Информационни системи за връчване
Този въпрос се урежда в чл. 38, както и в § 1, т. 2 от ДР на ГПК. Предвидено е връчването да може да се извърши на електронен адрес за връчване чрез: 1) ЕПЕП, или 2) квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща съгласно Регламент (ЕС) № 910/2014, или 3) друга електронна поща.
За лицата, за които електронното връчване е доброволно, са приложими и трите опции по техен избор, а за тези, за които е задължително – само първите две. Същевременно, независимо за коя категория лица става въпрос, ако страната извърши процесуално действие в електронна форма чрез ЕПЕП (а по друг начин няма и да е възможно) за нея е приложима само тази опция, тъй като това ще е нейният избор – по арг. от чл. 38а, ал. 3 ГПК, който несъмнено презумира даденото съгласие за връчване именно чрез ЕПЕП. Немислимо е страната да извърши процесуално действие чрез ЕПЕП, а да заяви желание за връчване чрез другите две опции. Възможно е обаче при доброволно е-връчване да извърши действие чрез ЕПЕП, но да оттегли презумираното съгласие за връчване съобразно чл. 38а, ал. 4 ГПК, така че за нея да стане изцяло неприложимо електронното връчване. По този начин приложното поле на останалите две опции е стеснено до хипотезата, когато страната не е извършила действие в електронна форма, а в традиционната хартиена.
Предвид досегашния опит обаче с голяма вероятност може да се прогнозира, че подобна хипотеза ще има скромно практическо приложение – участници, които извършват процесуални действия в хартиена форма, много рядко заявяват по делата електронен адрес за връчване, дори чрез обикновена е-поща. Логиката сочи, че нагласа да получават е-съобщения ще имат тези участници, които извършат действия в е-форма, т.е. чрез ЕПЕП. Предвидената задължителност на връчване чрез ЕПЕП за адвокатите пък ще ги стимулира да извършват и действия в електронна форма, тъй като е алогично по принуда да понасят само „несгодите“ на връчването, а да не се възползват от облекчението за тях, което ще им спести разкарване до съда, транспортни или пощенски разходи.
Законът не уточнява какво точно ще представлява „връчването чрез ЕПЕП“. Широката формулировка позволява различни технически разрешения, като е възможно използване на услуга за съобщения към всеки потребителски акаунт, а също и изграждане на специална система за връчване. Притеснително е обаче, че отговорният за работата на ЕПЕП орган – Висшият съдебен съвет – все още няма визия по въпроса и така вече 4 години. Към днешна дата е в сила разпоредбата на чл. 25 от Наредба № 6/3.08.2017 г. за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма, предвиждаща изграждане на система за сигурно електронно връчване като част от ЕПЕП, аналогична на съществуващата система по чл. 26 от Закона за електронното управление. Въпреки така предвиденото преди 4 години задължение, необяснимо е пълното бездействие до момента. Независимо какво техническо разрешение ще се реализира, то следва да е такова, че да изпълнява изискванията на новите чл. 41а, ал. 1 и чл. 44, ал. 3, т. 1 ГПК – да осигурява доказателство на съда за момента на връчване.
Безспорна е втората опция – чрез квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на чл. 44 от Регламент (ЕС) № 910/2014. В отлика от обикновената електронна поща услугата за електронна препоръчана поща (неквалифицирана), дефинирана в т. 36 от Регламент (ЕС) № 910/2014, предоставя допълнителни екстри – предоставя автоматично генерирано доказателство във връзка с обработката на предаваните данни, включително доказателство за изпращането и получаването на данните и защитава предаваните данни срещу риск от загуба, кражба, повреда или непозволени изменения. В допълнение към това квалифицираният вариант на тази електронна удостоверителна услуга по чл. 44 гарантира сигурната идентификация на ползвателя на услугата, чиято самоличност е предварително проверена от доставчика на услугата преди създаването на съответния акаунт чрез средствата по чл. 24, ал. 1 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – напр. чрез лично присъствие на физическото лице или на упълномощен представител на юридическото лице и проверка на документа му за самоличност; или дистанционно чрез друга квалифицирана електронна услуга (квалифициран електронен подпис или квалифициран електронен печат), предоставена след лично присъствие и проверка на самоличността на ползвателя. Същевременно, данните, изпращани и получавани чрез използване на услуги за електронна препоръчана поща, се ползват от презумпцията за цялост на данните, за изпращане на тези данни от идентифицирания изпращач, тяхното получаване от идентифицирания получател и за точност на указаните чрез квалифицираната услуга за електронна препоръчана поща дата и час на изпращане и получаване на данните – чл. 43, ал. 2 от Регламента. Казано накратко: 1) всяка електронна препоръчана поща (дори и неквалифицирана) осигурява доказателство за изпращача за всеки етап по пътя на предаване (изпращане, постъпване, изтегляне), независимо от волята на получателя, и гарантира интегритета на изпратеното, и 2) квалифицираната услуга гарантира и автентичността на ползвателя на тази услуга – ако той е подател, гарантира, че изпратеното е именно от него, а ако е получател, гарантира, че именно той е получил изпратеното, който втори аспект е особено важен за съдебното връчване. По този начин връчването чрез подобна информационна система отговаря най-добре на нуждите на едно съдебно производство.
Практическият въпрос е как съдът ще прецени дали посоченият от страна по делото електронен адрес е такъв от квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща, ако тя твърди това. Този въпрос е особено съществен за тези страни, за които електронното връчване е установено като задължително чрез някоя от двете опции по чл. 38, ал. 2 ГПК (чл. 50, ал. 5, чл. 52 ГПК) и при неприложимост на тази по чл. 38, ал. 3. Доказването на това обстоятелство е в тежест на страната, като тя трябва да установи, че: 1) услугата е предоставена от лицензиран доставчик на подобна квалифицирана удостоверителна услуга; и 2) че конкретният електронен адрес е от такава квалифицирана услуга. Това може да се извърши както чрез представяне на съответното удостоверение, издадено от доставчика, така и чрез посочване на начин за проверка по електронен път (напр. Интернет сайт на доставчика, даващ възможност за подобни справки). Следва да се има предвид и че доставчиците на подобни услуги подлежат на лицензиране чрез предоставяне на квалифициран статут съобразно чл. 21, ал. 2 от регламента (в България от КРС – чл. 32, ал. 2 ЗЕДЕУУ), като се вписват в национален доверителен списък по чл. 22 от регламента и чл. 32, ал. 4 ЗЕДЕУУ, а данните от всички доверителни списъци в рамките на ЕС и ЕИП се публикуват на общ европейски портал.
Нужно е обаче да отчетем и това, че за съжаление в България, а и в останалите европейски държави, тази квалифицирана удостоверителна услуга има слаба популярност и не е масово разпространена, поради което не се очаква широко използване на опцията за връчване по чл. 38, ал. 2, т. 2 ГПК. Причините за това са различни – тежката процедура по лицензиране на доставчиците след изпълнението на завишените изисквания по Регламент (ЕС) № 910/2014, възмездността на предоставяните от тях удостоверителни услуги (чл. 3, т. 16 от регламента) и т.н. Същевременно, според данните в публикуваните доверителни списъци към 1 март 2021 г. в България има само един лицензиран доставчик на подобна квалифицирана услуга, а общо за ЕС и ЕИП такива са лицензирани само в 7 държави – по един в България, Словения и Нидерландия, по два в Германия и Белгия, пет в Испания и седем във Франция.
По тази причина редица държави се ориентират към осигуряване на алтернативни пътища – различни държавни информационни системи за електронна комуникация със съдилищата и други публични органи, безплатни за ползване за потребителите и с еквивалентни характеристики като посочената квалифицирана услуга, каквото би трябвало бъде и връчването чрез ЕПЕП по чл. 38, ал. 2, т. 1 ГПК. Тези системи имат характера на т.нар. „затворени системи“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 от Регламент (ЕС) № 910/2014, които са извън приложното му поле, като те предоставят удостоверителни услуги между определен набор от участници и не оказват въздействие върху трети страни (съображение 21 от регламента). Характерно за затворените системи за комуникация е, че чрез тях се обменят електронни съобщения само в рамките на системата и между регистрираните в нея потребители. Такива са и всички социални мрежи. Не е възможно комуникирането между адрес или акаунт от тази система към електронен адрес от друга система за електронна поща, нито обратното. Регулираните в Регламент (ЕС) № 910/2014 услуги на електронна препоръчана поща са такива от отворен тип – позволяват комуникация с други отворени системи, вкл. към и от нерегулираната обикновена електронна поща. Връчването чрез ЕПЕП по чл. 38, ал. 2, т. 1 ГПК ще бъде връчване чрез затворена система. Такава представлява и съществуващата система за сигурно електронно връчване по чл. 26 ЗЕУ, поради което и противно на информацията в сайта ѝ in fine, тя не представлява услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014, тъй като нито е от отворен тип, нито се предоставя от лицензиран доставчик на квалифицирани услуги по смисъла на чл. 3, т. 20 от регламента, нито той е вписан в доверителния списък по чл. 22 от същия. По този причина и законодателят в § 1, т. 31 ЗЕУ е дефинирал подобна система в два варианта – или като електронна препоръчана поща по смисъла на регламента, или като „система, чрез която се удостоверява моментът на изпращане, получаване и връчване, както и се гарантират идентификацията, авторството и интегритетът на лицето, което изпраща, получава или връчва електронни документи или електронни изявления чрез системата“, като очевидно тук сме изправени пред втората хипотеза. Следователно, системата по чл. 26 ЗЕУ не може да се посочи от страна за връчване по реда на чл. 38, ал. 2, т. 2 ГПК. Не съществува пречка обаче тя да се посочи за връчване по реда на чл. 38, ал. 3 ГПК (като друга електронна поща), стига съответният съд и страната да са регистрирани в нея.
Третата опция за електронно връчване е тази по чл. 38, ал. 3 и ГПК – връчване чрез (друга) електронна поща. Широката формулировка на понятието „електронна поща“, вкл. и по § 1, т. 2 от ДР на ГПК, дава възможност в нейния обхват да се включи всяка „идентифицируема чрез общоприет стандарт информационна система за получаване на електронни изявления“ (§ 1, т. 23 ЗЕУ), различна от системите по чл. 38, ал. 2 ГПК. Следователно, тук могат да се включат както обикновената електронна поща, така и неквалифицираната електронна препоръчана поща по смисъла на чл. 3, т. 36 от Регламент (ЕС) № 910/2014, така и затворена система за комуникация по смисъла на чл. 2, ал. 2 от Регламент (ЕС) № 910/2014 от типа на системата по чл. 26 ЗЕУ.
На връчването чрез обикновена електронна поща не може да бъде дадена положителна оценка. Акаунт за такава може да създаде всеки, включително и анонимно или с невярно посочена самоличност, като никога не е напълно сигурно кой точно е ползвателят на услугата. Това донякъде се компенсира чрез изискването самата страна в процеса да е посочила пред съдебния орган съответния електронен адрес за връчване, но други недостатъци остават непоправими – липсата на сигурно времево удостоверяване на всяко действие, липсата на гаранции за сигурността и интегритета на комуникацията, както и липсата на автоматично генерирано доказателство за получаването и изтеглянето на изпратеното, независещо от волята на получателя.
Ето защо включването на обикновената електронна поща в допустимите опции за електронно връчване е законодателна грешка. В нито една от европейските държави, разгледани в част ІІ, подобно връчване не е допустимо. Връчването чрез неквалифицираната препоръчана електронна поща или чрез затворена система от типа на тази по чл. 26 ЗЕУ, при положение, че самата страна ги е посочила по делото, на практика е еквивалентно по сигурност, автентичност и доказуемост на връчването чрез системите по чл. 38, ал. 2 ГПК. При приложението на чл. 41а, ал. 2 ГПК обаче тези системи могат да се окажат „по-неизгодни“ за страната, тъй като моментът на връчване при тях ще е по-ранен, отколкото този по чл. 41а, ал. 1 ГПК, поради което и надали на практика те ще бъдат предпочитани от страните за връчване по конкретното производство.
2.3. Доброволност или задължителност на електронното връчване
И преди, и след измененията на ГПК от ДВ, бр. 110/2020 г. основният принцип при електронното връчване остава този на доброволността в смисъл, че то е приложимо само при предварително заявено съгласие на адресата и посочен от него по делото електронен адрес.
Съществената новост, която се внася с измененията, е, че в отклонение от този принцип за част от участниците в съдебните процеси то ще бъде задължително, т.е. – няма да е нужно съгласието на тези участници, а не че съдилищата няма да могат да им връчват и по стария ред (от гледище на съдилищата това е алтернативен способ, който не изключва и общото физическо връчване). По-специално това ще се отнася за адвокати, нотариуси, частни съдебни изпълнители, държавни учреждения, общини и търговци по чл. 50, ал. 5 (кредитни и финансови институции, включително тези, извършващи събиране на вземания срещу потребители, застрахователни и презастрахователни дружества и търговци, които извършват доставка на енергия, газ или предоставяне на пощенски, електронни съобщителни или водоснабдителни и канализационни услуги). За още по-широк кръг лица задължителността на електронното връчване вече е въведена и в административния процес – чл. 137, ал. 2 АПК (ДВ, бр. 77/18.09.2018 г.).
Тази идея принципно заслужава одобрение по съображения, подробно изложени в част ІІ. В различни варианти тя съществува в германското и австрийско законодателство. Така според § 174, ал. 1 от германския ГПК, чието съдържание е възпроизведено и в § 173, ал. 2 в новия законопроект, се предвижда задължително електронно връчване за адвокат, нотариус, съдебен изпълнител, данъчен консултант, както и други лица, участващи в процеса в професионално качество, сдружения и организации, при които може да се приеме висока благонадеждност, както и орган, корпорация или институция на публичното право. На задължително електронно връчване в Австрия подлежат широк кръг лица, за които е установено задължение за регистрация в системата за електронен правен обмен по § 89с, ал. 5 от Закона за съдебната организация, измежду които адвокати, нотариуси, кредитни и финансови институции, застрахователни предприятия, институции за социално осигуряване, пенсионни институции и др. В коментирания по-горе швейцарски законопроект (чл. 17) се предвижда задължителна регистрация в централната платформа за Е-правосъдие на адвокатите и всички институции на публичното право.
В отлика от ясната формулировка на чл. 137, ал. 2 АПК предвидената в ГПК задължителност на електронното връчване обаче е установена по законодателно неясен и енигматичен начин, което може да създаде спорове в практиката. Участниците неоправдано са разделени на две категории. Така за адвокатите в чл. 51, ал. 1 е записано, че връчването се извършва чрез ЕПЕП или на всяко място, където те се намират по служба, но нито от тази, нито от следващите алинеи следва задължителност на електронното връчване за тях. Тази задължителност обаче произтича от новия чл. 50а от Закона за адвокатурата, предвиждащ задължение за всеки адвокат да се регистрира и да поддържа профил в ЕПЕП и в система за сигурно електронно връчване по ЗЕУ. Очевидно установеното задължение за регистрация в ЕПЕП би било безсмислено, ако електронното връчване на адвокат беше доброволно. Няма спор обаче, че тази задължителност на връчването следваше да се посочи по ясен и категоричен начин и в ГПК, но лошата законодателна техника вече бе коментирана по-горе. Виновното неизпълнение от адвокат на задължението за регистрация по чл. 50а ЗА би било дисциплинарно нарушение по чл. 132 ЗА с всички произтичащи от това неблагоприятни последици по чл. 133 ЗА. При наличие на регистриран профил в ЕПЕП, електронното връчване на адвокат може да се осъществи и без той да го е поискал по делото, нито да е посочил профила си, тъй като регистрираните профили в затворената система за връчване по ЕПЕП следва да бъдат търсими и видими за всеки друг потребител, вкл. и за всеки съд (както са видими в системата по ЗЕУ), т.е. това ще се счита за служебно известно обстоятелство.
За останалите субекти по чл. 50, ал. 5 и чл. 52 ГПК е предвидено, че връчването се извършва „само по реда на чл. 38, ал. 2 на посочен от тях електронен адрес“. Следователно, задължителността на връчването по този ред следва единствено от думата „само“, което трудно може да се приеме за ясно и недвусмислено формулиране, но идеята се извлича и от мотивите на законопроекта. За разлика от адвокатите, тези субекти формално ще разполагат с възможността да избират между всяка от двете опции за връчване по чл. 38, ал. 2 – чрез ЕПЕП или чрез квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща. По изложените по-горе съображения на практика втората опция надали ще се използва. С голяма степен на сигурност може да се прогнозира, че задължителното връчване и за тях ще се осъществява само чрез ЕПЕП. Това предполага регистрацията на тези субекти в ЕПЕП, което те ще са длъжни да сторят при първото заведено от или срещу тях съдебно производство по ГПК. Веднъж извършена регистрацията в ЕПЕП ще се счита за служебно известна на всички съдилища, поради което дори и по други дела съответният субект да не го е посочил изрично по делото, съдът ще може директно да връчи на този електронен адрес. По този начин ще е възможно и първоначално електронно връчване. При липса на подобна регистрация и липса на посочен адрес по чл. 38, ал. 2, т. 2 ГПК извършеното от задължения субект процесуално действие следва да се приеме за нередовно, което ще наложи съдът да даде указания за отстраняване на нередовността, а при неизпълнение да приложи последиците на чл. 101, ал. 3, чл. 129, ал. 3, чл. 262, ал. 2, чл. 286, ал. 1 ГПК и т.н. Очевидно тези указания ще следва да се съобщят чрез физическо връчване, поради което и думата „само“ в чл. 50, ал. 5 и чл. 52 ГПК в тази хипотеза подлежи на корективно тълкуване. Тя подлежи на корективно тълкуване и в хипотезата на всяко първоначално връчване на тези субекти, освен ако за тях може служебно да се приложи редът по чл. 38, ал. 2, т. 1 ГПК.
Като цяло задължителното електронно връчване за всички посочени субекти следваше да се уреди по друг начин – като задължение за регистрация в ЕПЕП (както за адвокатите). Същевременно, уредената само за адвокатите привилегия по чл. 51, ал. 2 ГПК и то в такъв значителен размер (1/6 от календарната година) представлява неоправдана дискриминация спрямо останалите регистрирани в ЕПЕП лица. Историята на законопроекта и дебатите в Правната комисия на НС показват как беше прокаран този текст и как от 40 дните станаха 60. По-важното обаче е, че ако въобще съществува (и не в този размер разбира се), с подобна възможност следва да могат да разполагат всички физически лица, участници във висящи производства, дори и тези, които доброволно са се съгласили на електронно връчване чрез ЕПЕП, по същите причини, изтъкнати за адвокатите.
2.4. Относно момента на връчване и неговото доказване
На фундаменталния въпрос за момента на връчването е посветена разпоредбата на чл. 41а ГПК, въпреки несъответното на съдържанието ѝ заглавие – „Връчване чрез електронно съобщение“. На връчването чрез електронни съобщения са посветени всички промени в глава 6 от ГПК, т.е. заглавието не е специфично само за тази разпоредба. По-точното заглавие би било „Момент на електронното връчване“.
Разпоредбата диференцира момента на връчване според способа по чл. 38, който е бил приложен: 1) ако е извършено чрез ЕПЕП или чрез квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща връчването се смята за извършено в деня на изтеглянето му, а ако това не е станало в 7-дневен срок от изпращането – в първия ден след изтичане на срока за изтегляне; 2) в останалите случаи (по чл. 38, ал. 3 и 6) връчването ще се счита за извършено в деня, в който адресатът е потвърдил получаването му, което потвърждение ще удостоверява връчването – чл. 44, ал. 3, т. 3 ГПК.
Несъмнено първата възможност, уредена в чл. 41, ал. 1 ГПК, заслужава одобрение по съображения, които бяха подробно развити в част ІІ. Възприетото разрешение е най-близко до това в производствата пред СЕС и в Швейцария, чиято основна философия е, че връчването се счита за извършено след изтичането на едноседмичен срок от постъпване на изпратения документ в електронната пощенска кутия на адресата (или в обсега на разположение), освен ако той е изтеглил документа в по-ранен момент, в който случай меродавният момент е този на изтеглянето. Същата идея в модифициран вид е залегнала и в новия германския законопроект за получатели, извън кръга на тези, за които е предвидено задължително електронно връчване. Така според § 173, ал. 4 ГПК електронният документ ще се счита за връчен на третия ден след деня на постъпване в електронната пощенска кутия на получателя, удостоверен в автоматизираното потвърждение за получаване, освен ако получателят докаже, че документът не е постъпил или е постъпил в по-късен момент.
Нужно е обаче известно корективно тълкуване на чл. 41а, ал. 1 ГПК. Буквалният текст не урежда какъв е срокът за изтегляне, но няма съмнение, че идеята е това да е именно визираният 7-дневен срок от изпращането. Свързването на началото на срока с момента на изпращане е удачно, ако в същия ден съобщението е постъпило и при адресата, което е обичайното в практиката и житейски презумираното. Ако обаче по някаква техническа причина документът е постъпил по-късно или въобще не е постъпил в електронната пощенска кутия на адресата, срокът за изтегляне ще тече от датата на постъпване или въобще няма да тече. Тежестта за доказване на това обстоятелство е на адресата, тъй като само той има достъп до пощенската си кутия, а не и съдът.
Съобразно чл. 44, ал. 3, т. 1 и 2 ГПК връчването по реда на чл. 38, ал. 2 ще се удостоверява с електронна разписка (неподходящо наречена „електронен запис“) от ЕПЕП или от квалифицирания доставчик на електронни удостоверителни услуги. За разписката от ЕПЕП излишно е предвидено, че следва да е подпечатана с квалифициран електронен печат на съда с удостоверено време или с квалифициран електронен времеви печат, при положение, че самият ЕПЕП трябва да предоставя подобни удостоверявания.
Не е удачна разпоредбата на чл. 41а, ал. 2 ГПК, приложима при връчването чрез всяка друга електронна поща, свързваща момента на връчване с момента на потвърждаване на получаването. С всички резерви към този начин на връчване (виж т. 2.2) тук са възможни няколко варианта. Ако избраният електронен адрес е от неквалифицирана електронна препоръчана поща или от затворена система за комуникация (напр. системата по чл. 26 ЗЕУ), която генерира автоматично потвърждение за получаване, моментът на връчване на практика ще съвпада с този на изпращане, т.е. съобщението ще се счита за връчено в деня на изпращането му от съда. По този начин моментът на връчване ще се окаже по-ранен, а от там и по-неизгоден, за страната, отколкото този чрез системите по чл. 38, ал. 2, тъй като за нея ще бъде неприложим 7-дневният „бонус“ по чл. 41а, ал. 1.
Ако избраният електронен адрес е от обикновена електронна поща, страната сама ще може да избира кой е изгодният за нея момент на връчване и дали то въобще да се случи, тъй като само чрез нейно волево действие може да се изпрати потвърждението. По този начин тя ще бъде поставена в необосновано привилегировано положение спрямо участници, на които се връчва чрез физическо връчване или чрез останалите опции за електронно връчване. Спрямо всички тях моментът на връчване е императивно определен, без възможност те да влияят на него по никакъв начин. При това страната, използваща обикновена електронна поща, ще има привилегията да прочете и изтегли изпратеното (без съдът да разбере) и в зависимост от това дали е изгодно за нея – да потвърди или не получаването и кога да стане това. По този начин тя сама ще определи срока, в който следва да предприеме съответното процесуално действие, тъй като само от нейната добра воля ще зависи кога да се постави началото на този срок. Това противоречи и на основния постулат на съдебното връчване – завършването му да не зависи от волята на адресата. Ето защо връчването чрез обикновена е-поща следва категорично да бъде изоставено.
Моментът на връчване трябва да е един и същ, независимо от използваните информационни системи за връчване, за да се обезпечи равенството на страните. Този момент следва да е единствено уреденият в чл. 41а, ал. 1 ГПК. Тази философия удачно беше възприета в административния съдебен процес с последните изменения в АПК от ДВ, бр. 15/19.02.2021 г., които вече са в сила. С новата ал. 3 на чл. 137 АПК беше възпроизведено правилото на чл. 41а, ал. 1 ГПК, но със същественото отклонение, че това ще важи за всеки допустим електронен адрес за връчване, който може да бъде или от системата по чл. 26 ЗЕУ или по чл. 360е, ал. 1, т. 7 ЗСВ (т.е. ЕПЕП).
2.5. Относно влизането в сила на новата уредба
На този въпрос следва да се обърне специално внимание, тъй като рискът от допускане на грешки в практиката е огромен. В първоначалния правителствен проект (§ 39) беше предвидено целият изменителен закон да влезе в сила при условията, по реда и в сроковете на § 216 и § 229, т. 4 от ПЗР на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 62/2016 г.), с изключение на разпоредбите за задължителното електронно връчване на адвокатите, за които срокът беше една година след влизане в сила на § 216 и § 229, т. 4. Обвързването с посочените параграфи от ЗИДЗСВ означаваше, че промените в цялост следваше да се прилагат само за производствата по бъдещите електронни дела, които следва да бъдат тези, чиято първоначална висящност е започнала след влизането в сила на уредбата по ЗСВ, т.е. по първоинстанционните дела, образувани след този момент. Така само за тях щеше да се прилага и новата уредба на електронното връчване.
Окончателно приетият ЗИДГПК не възприе тази философия, а предвиди в § 28, че той в цялост ще влезе в сила от 30 юни 2021 г., с изключение на разпоредбите за задължителното електронно връчване на адвокатите, които ще влязат в сила от 30 юни 2022 г. По този начин уредбата за електронното връчване ще стане повсеместно приложима след 30 юни 2021 г. по всички заварени и по всички новообразувани дела след тази дата. Изключението за адвокатите е само относно задължителността на връчването по този ред, но не и за приложимостта му при доброволност и за тях в периода до 30 юни 2022 г., което беше и изрично записано в § 22. От подобно изключение обаче няма да се ползват останалите субекти, подлежащи на задължително електронно връчване – тези по чл. 50, ал. 5 и по чл. 52 ГПК. Спрямо тях то ще се прилага в пълнота, дори и по заварените към 30 юни 2021 г. дела, което означава, че и по тези дела съдилищата ще следва да им указват да посочат електронен адрес по чл. 38, ал. 2 ГПК.
Този подход е правилен, тъй като дигитализацията на делата не е необходимо условие за въвеждане на електронното връчване. Такова и сега съществува в ГПК, макар и в ограничен вариант и без наличието на електронни дела. Същевременно, уредбата за електронното връчване по АПК (вкл. и новата разпоредба на чл. 137, ал. 3) вече е в сила и се прилага по всички висящи дела, без те да са електронни. Ето защо възприетото в ЗИДГПК е в синхрон с това по АПК.
3. Електронното връчване по Регламент (ЕС) № 1784/2020
Приложимият от 1 юли 2022 г. режим на електронното връчване по чл. 19 от регламента тепърва ще бъде анализиран. Тук ще бъдат маркирани само основните неща. Предварително отбелязвам, че българският превод на тази разпоредба и на съответните разясненията в преамбюла не е съвсем точен относно някои детайли и съществени нюанси. В резюме режимът е следният:
- уредбата на електронното връчване е ограничена до приложното поле на самия регламент, очертано в чл. 1, т.е. до хипотезите на трансгранично връчване по граждански дела, което е допълнително конкретизирано в чл. 19, ал. 1 – до електронно връчване на лице, което има известен (физически) адрес за връчване в друга държава членка;
- условие за прилагането му е националното право на държавата членка на сезирания съд да допуска електронно връчване за съответното вътрешно производство;
- връчването може да се извърши посредством квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014 или посредством друга електронна поща, като и в двата случая е необходимо предварително изрично съгласие на адресата за този вид връчване;
- различен е обхватът на предварителното съгласие за всеки от двата способа: 1) ако се използва квалифицирана услуга, съгласието може да бъде дадено за конкретно производство или като общо предварително съгласие за връчването на документи в съдебни производства чрез това средство за връчване (виж чл. 19, ал. 1, буква „а“ и съображение 32); и 2) ако се използва друга електронна поща, предварителното съгласие следва да е дадено по конкретното производство пред сезирания съд и чрез посочване на конкретен електронен адрес – чл. 19, ал. 1, буква „б“;
- под „друга електронна поща“ следва да се разбират всички способи за електронна комуникация, извън квалифицираната услуга по чл. 19, ал. 1, буква „а“, обсъдени по-горе в т. 2.2 – неквалифицирана електронна препоръчана поща, обикновена електронна поща или затворена система за комуникация (от типа на тези по чл. 26 ЗЕУ или ЕПЕП);
- условие за редовността на връчването чрез „друга електронна поща“ е потвърждаване на получаването, съдържащо дата на получаване; несъмнено потвърждаването може да бъде и автоматизирано;
- същевременно с цел гарантиране на сигурността на предаването всяка държава членка може да установи и да уведоми Европейската комисия за допълнителните условия, при които тя ще допуска електронното връчване чрез „друга електронна поща“, ако според нейното право за това се определят по-строги условия или не е допустимо електронното връчване; цялостно изключване на този способ не е допустимо, но е допустимо установяването на допълнителни условия.
При тази уредба по регламента, който има примат над вътрешните разпоредби, следва да се приеме, че спрямо адресатите в приложното му поле предвидените в националното право хипотези на задължително електронно връчване (т.е. такова без предварително съгласие) са неприложими. Практически това означава, че търговец по чл. 50, ал. 5 ГПК със седалище в друга държава членка (напр. чуждестранен застраховател, което нерядко се среща по делата) ще е освободен от задължението да посочи електронен адрес по чл. 38, ал. 2 ГПК в българско производство, като за него ще е приложимо само доброволното електронно връчване. Ако обаче той се представлява от български адвокат, за последния електронното връчване ще е задължително чрез ЕПЕП.
В заключение
Електронното връчване вече започна в административния процес, а предстои това да се случи в гражданския и наказателния. Независимо от недостатъците, правната уредба за това е налице и на този етап тя е достатъчна основа за неговото функциониране. Практическото му осъществяване обаче зависи преди всичко от надеждното информационно осигуряване чрез изграждането на системата за връчване на ЕПЕП. Ако това стане, в близките години то ще се превърне в основен способ за съдебно връчване, колкото и това да не се вярва на скептиците. Практическите и правните проблеми тепърва ще бъдат повод за оживени дискусии и спорове в съдебната практика, а със сигурност нормативните и технологичните разрешения постоянно ще се надграждат и развиват.
18
Коментирайте
Да, липсва и сравнително-правен анализ за Занзибар и Кабо Верде.
Сериозното право почва от апелативно ниво нагоре. Другото е НИП фантазии. Поздравления за автора.
За мен няма по-добро място от което да се информирам за статии и актуални нововъведения от това място, тук!
Благодаря ви, че ви има. Защото вие давате смисъл на правото!
Пореден страхотен анализ
Кореспонденцията изобщо с обикновена електронна поща е обречена, предвид, че спазването на срокове е особено важно. Не виждам как ще се доказва, че получателят действително е получил съобщението, ако той твърди, че не е. Ами, ако се е озовал в район с временна липса на покритие, ако в тези 7 дни има проблем доставчикът и услугата работи със закъснение…
Не познавам съдията, но темата с електронното връчване ме изкушава и то не по принуда и бих казал, че представянето на проблемите е изключително задълбочено и показва сериозни познания. Бих го попитал защо не е заявил участие в правната комисия, когато са обсъждани промените в ГПК? Много от недомислията според мен са плод на непознаване на проблематиката и имаше вероятност да бъде чут.
И да беше, нямаше да го по слушат. Колко пъти са пренебрегвали професионалните мнения. Защо проф. Герджиков се отказа от Съвета по законодателство. Защото в НС не искат да чуят компетентно мнение
Искам да поздравя автора. Свършил е работата на МП и НС, но за съжаление не такива като него пишат и гласуват законите. Какво пречи да се извърши такова задълбочено изследване на практиката в другите страни от ЕС и да се взаимства това, което отговаря на нашите условия?
Некадърността и мързела – това пречи
Дори и мързел не е. Ако са хитри и мързеливи, ще поръчат на администрацията справка за всичко, което и както са направили в Естония, след което само ще го препишат. Дори не е срамно.
Както НА, така и ВСС работят хаотично, на парче и не знаят кое откъде да под хванат. Затова едните въведоха практиката да ремонтират закони чрез ПЗР, а другите пък хептен нямат идея как и откъде да започнат с ЕПЕП, а и с ЕИСС. Как да очакваш нещо качествено
Солидаризирам се с голяма част от констатациите на колегата. Не разбирам обаче вопъла му за даване на ваканция и на останалите лица, при които електронното връчване е задължително. Разликата между банки, ВиК дружества и и тн и адвокатите е от земята до небето. Едните са просто страни по делата, вярно най-много бройните, а другите осъществяват процесуално представителство по занятие. В банката не излизат всички юристи в отпуск едновременно, а един адвокат, ако практикува самостоятелно, трябва да хлопне кепенците, ако иска все пак да си почива. При елек. връчване как би си починал, като съобщенията ще го застигат навсякъде по света… Покажи целия коментар »
Ситият на гладния вяра не хваща, те си имат месец и половина ваканция, а нас кучета ни яли.
Доколкото чета в статията вопълът е не за банки и други ЮЛ, а за физическите лица. Може едно ФЛ да се е регистрирало доброволно в ЕПЕП, а може и задължително като нотариуси или ЧСИ. Не става ясно защо те да не могат да ползват ваканция, а адвокати да могат. Те не са ли също хора
Не, не е за тях, а за задължените да получават само електронно съобщения от съда. Т.е. именно за тези субекти става дума, а не за ФЛ или други ЮЛ
Поздравления, съдия Василев! Главоболие е най-малкото, което причинява не само тази законодателна уредба – непрекъснати препратки, лутане, противоречиви и даже взаимно изключващи се разпоредби. За съжаление съвпадението с изборите не дава шанс тя да бъде поправена преди влизането в сила и ще трябва да й сърбаме попарата или да духаме супата, както е казал класикът
По темата
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Всяко начало е трудно. Неизбежно е правораздавнето да преминава към електронна форма, както е посочено в заключението. Нужна е нагласа и позитивно отношение, а не инатене, страх и дърпане. Има държави, в които вече изцяло правораздаването е електронно. Поздравления за съдия М. Василев за подробното сравнително изследване и съпоставяне, но не е отчетен моментът на започване на развитие на електронното връчване в отделните правраздавателни ситеми, а се прави само моментен сравнителен анализ. Защо липсва поглед как е електронното връчване в скандивавските правни системи!?