Договорите за потребителски кредит са с изключително голяма практическа приложимост, поради което настоящата статия е посветена на някои от най-често срещаните противоречиви въпроси в практиката на съдилищата, отнасящи се до този вид договори. Този особен вид договори поставя нови въпроси пред правния и икономическия анализ, които имат отражение в актуалната политика на ЕС и на държавите членки. Изправени пред задълбочаваща се икономическа криза, тези въпроси стават все по-важни и актуални, както за икономиките на националните държави така и на ЕС като цяло, но това е предизвикателство и пред решимостта на правния ред в общностна. Правото на ЕС има ключова роля в решаването им и уеднаквеното на подходите по справянето с тези проблеми на общо европейско ниво.

1. Изискването на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 пункта, противоречи ли на Директива 2008/48/ЕО?

В чл. 10, ал. 1 ЗПК е въведено изискването договорът за потребителски кредит да се сключва в писмена форма, като всички елементи на договора следва да бъдат с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 пункта.

С въведеното от българския законодател изискване в чл. 10, ал. 1 ЗПК за размера на шрифта са транспонирани разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. (наричана по долу „Директивата“) относно договорите за потребителски кредити и по-конкретно чл. 10 от същата, който въвежда изискванията за формата и съдържанието на договорите за потребителски кредит. Видно от текста на Директивата европейският законодател не е предвидил подобно изискване за размера на шрифта. Ето защо в една част от съдебната практика се среща мнението, че разглежданото изискване противоречи на Директивата, поради което не следва да се прилага, като аргументите са свързани с факта, че подобно решение на националния законодател е в противоречието с пълната ѝ хармонизация с нашата правна система – така Решение № 263209 от 21.10.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 5099/2021 г., Решение № 1121 от 18.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 14254/2021 г.

Други съдебни състави правилно приемат, че подобно изискване за големина на шрифта не противоречи на Директива 2008/48/ЕО и същото следва да се прилага –  в този смисъл и Определение № 485 от 14.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Зоя Атанасова, Решение № 199 от 21.10.2022 г. на ОС – Кюстендил по в. гр. д. № 183/2022 г.

За да се отговори на въпроса дали разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК противоречи на Директивата, следва да се изясни дали същата съответства на  целите ѝ. Основната цел на Директивата е да се установи във връзка с потребителските кредити пълна и задължителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в Съюза и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити (в същия смисъл виж: Решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 61).

Директивите дават общите насоки при хармонизиране на националното законодателство на държавите-членки с европейското законодателство, като всяка държава-членка е свободна да определи как ще изпълни тези насоки и с какви конкретни средства. Това именно е направил и българският законодател, въвеждайки в ЗПК по-висок стандарт на защита на потребителя, като е предвидил специални технически изисквания към писмената форма на договорите за кредит, което не е забранено от Директивата и съответства на нейните цели, а именно защитата на потребителя и ограничаване на неравновесието между страните по тези договори.^[1]

По поставения въпрос във връзка с тълкуването на чл. 10 и чл. 22 от Директивата има и произнасяне на Съда на ЕС с Определение от 14.04.2020 г. по дело С-535/2020 г., в което съдът е посочил, че чл. 10, ал. 1 ЗПК гарантира, че информацията по договора ще бъде представена прозрачно и четливо, както и ще възпрепятства използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Националната правна уредба се ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано установената в член 10 параграф 2 от Директива 2008/48. Поради това член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че се допуска национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.

В обобщение следва да се посочи, че изискването на чл.10, ал.1 ЗПК всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, не противоречи на Директивата, тъй като с него законодателят е въвел по-висок стандарт на защита на потребителя, постигайки целите ѝ^[2].

2. Винаги ли неспазването на изискванията на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК води до недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК?

Следва да се съобрази, че разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда сериозни последици при нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно недействителност на целия договор^[3]. По тази причина съдът следва винаги да прави преценка за съществеността на нарушението. Това означава да провери дали спрямо конкретния случай потребителят действително е бил затруднен да разбере същественото съдържание на договора.

Ключовата част от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е текстът да бъде представен „по ясен и разбираем начин“^[4]. Съгласно изведеното от практиката на СЕС тълкуване това означава клаузите на договора да са изписани на ясен и разбираем език, без да се използват сложни термини и изречения. За да може потребителят да разбере текста на договора, той трябва да има възможност да го прочете без особени затруднения, т.е. текстът трябва да бъде четлив. Ето защо българският законодател е въвел изискванията за шрифта, като гаранция, че потребителите ще могат да прочетат и разберат съдържанието на договора, стига то да е написано на ясен и разбираем език. Така се гарантира и възможността им да осмислят съществените клаузи на договора и да вземат информирано решение^[5].

Основно значение за четливостта на текста, освен размерът на шрифта, има и цялостният стил на текста на договора. Съдилищата следва да тълкуват и прилагат националните нормативни актове в сферата на защита правата на потребителя с оглед постигане на целите на Директива 2008/48/ЕО, която изрично сочи, че предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.^[6].

Ако договорът е изписан на шрифт под 12 пункта, но цялостният стил на текста (в т.ч. неговият кегел^[7], разстоянието между отделните букви, думи и редове) го е направил четлив и разбираем, то не би следвало да се приеме, че целият договор е недействителен, защото потребителят в тази хипотеза реално няма да бъде възпрепятстван да се запознае със съдържанието на договора, поради което и налагане на подобна санкция е очевидно непропорционално по отношение на съществеността на нарушението^[8].

В част от съдебната практика се споделя становището, че винаги когато шрифтът е под законоустановения размер от 12 пункта, договорът трябва да бъде обявен за недействителен – в този смисъл виж: Решение № 580 от 22.01.2020 г. по в. гр. д. № 14608 / 2018 г. на Възз. IV-в състав на Софийски градски съд ^[9] и Решение № 520 от 24.06.2022 г. на РС – Шумен по гр. д. № 3163/2021 г^[10].

Подобна санкция налагана във всички случаи без изследване на конкретния казус и преценка на съществеността на нарушението не би отговаряла на целите и изискванията на Директивата за ефективност и пропорционалност на санкцията. По този начин би се стигнало до неоснователно санкциониране на кредитните институции без това обаче реално да доведе до защита на правата на потребителя.

В подкрепа на първата теза следва да се посочи, че различните шрифтове изглеждат по различен начин, когато се използва големина на шрифта 12 пункта. Ако се направи съпоставка между двата най-често използвани шрифта Arial и Times New Roman, то ясно се вижда, че Arial 12 е в пъти по-голям от Times New Roman 12^[11], като съвпадение в размера на двата шрифта има, когато първият е с размер 10 пункта, а вторият с размер 12 пункта. По тази причина, не би следвало, когато договорът е изписан с шрифт Arial, но в размер 10 пункта, същият да се обяви за недействителен само защото не е спазено формалното изискване на чл. 10, ал. 1 ЗПК. В този случай текстът ще бъде четлив, поради което би било неоснователно да се обяви целия договор за недействителен.

Интерес представлява и въпросът как следва да се установи размерът на шрифта. Напоследък се формира съдебна практика, съгласно която за изследването на вида и размера на шрифта не е необходимо назначаването на експертиза, тъй като не се изискват специални знания от областта на науката по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК. Tехническите познания, които притежава всеки магистрат с оглед характера на своята работа, по правило позволяват извършването на визуална съпоставка, даваща възможност за формиране на извод в нужната посока, а това става чрез използване на програмата ABBYY Fine Reader. (в този смисъл виж: Определение № 50706 от 4.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 851/2022 г., IV г. о., ГК; Определение № 418 от 5.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 550/2022 г., II т. о., ТК; Решение № 72 от 6.04.2021 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 46/2021 г.; Решение № 261830 от 3.06.2021 г. на РС – Варна по гр. д. № 8859/2020 г.).

Все пак следва да се уточни, че с оглед принципите на състезателното начало и равенството на страните в гражданския процес, съдът трябва още в проекта си за доклад да разпредели доказателствената тежест във връзка с размера на шрифта и да посочи и аргументира тези свои изводи за начина на установяването му. Кредитодателят е този, който следва да докаже, че е спазил изискванията за големината на шрифта^[12]. Съдът също така с проекта си за доклад следва да даде възможност на страните да направят съответните доказателствени искания във връзка с повдигнатия от него служебно въпрос за шрифта и да вземат становища по констатациите му във връзка с този въпрос, което следва по аргумент от чл. 7, ал. 3 ГПК (в този смисъл виж:  Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., ТК и Решение № 82 от 07.07.2022г., т.д.№ 871 / 2021г, I т.о., ВКС.)

В тази връзка и съобразно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за свръхимперативни разпоредби на закона^[13], каквито са тези предвидени в защита на потребителя. Такава именно разпоредба е и тази на чл. 10 ЗПК. В изпълнение на тези свои служебни задължения съдът следва да назначи експертиза^[14] винаги когато има възражение от ответника за шрифта и винаги когато има съмнение за нарушаване на тази разпоредба. И в двата случая разноските са за сметка на кредитодателя, тъй като е негова тежестта да докаже, че е спазил изискването на закона.

В заключение, доколко нарушението на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК следва да бъде санкционирано с обявяване на целия договор за недействителен, е въпрос на преценка от страна на съда. Тази преценка зависи от това дали когато не са спазени тези технически изисквания е налице съществено нарушение, което да доведе до недействителност на договора^[15]. Отговорът би бил положителен, ако това противоречие с изискванията е довело до неясен и неразбираем текст, в резултат на което потребителят не е могъл да се запознае със съдържанието на договора. Основните критерии, от които следва да се ръководи съда при преценката си са: стил на текста, височина на кегела, разстояние между отделните букви и редове, четливост на текста и неговата обща разбираемост като цяло.

3. Коментираното изискване важи ли за свързаните с договора за потребителски кредит застрахователни договори и ОУ към тях?

Изясненото тълкуване на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК следва да се прилага еднакво и за свързаните с договора за потребителски кредит застрахователни  договори  и общи условия към тях, доколкото тези договори са от съществено значение за правата и задълженията на страните по главния договор (така и Решение № 110 от 16.05.2022 г. на ОС – Стара Загора по в. т. д. № 1210/2021 г., Решение № 260239 от 13.10.2020 г. по в. гр. д. № 646 / 2020 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив).

В съдебната практика се среща и обратното становище, че доколкото договорът за застраховка е уреден в специален закон – Кодексът за застраховането, а в него няма подобно техническо изискване, то същото не следва да се прилага за свързаните застрахователни договори и общите условия към тях (в този смисъл виж: Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд – Варна).

В подкрепа на първата теза следва да се посочи, че съгласно §1 от ДР на ЗПК в общия разход по кредита за потребителя (или т. нар. ГПР) задължително трябва да бъдат включени всички разходи по кредита, в т.ч. и застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита. Несъмнено посочването на размера на ГПР е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, поради което и нарушаването на изискванията за неговото посочване, е основание за обявяване на целия договор за недействителен. Оттук следва, че щом застрахователната премия е част от същественото съдържание на договора (като разход, който задължително следва да бъде включен в размера на ГПР), то застрахователният договор, въз основа на който се дължи тя и общите условия към него, доколкото те са неразделна част от същия съгласно чл. 344, ал. 1, изр. 2 КЗ, следва също да отговарят на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК.

В допълнение следва да се посочи, че ако се приеме, че изискването за шрифта се отнася и за свързаните договори и общите условия към тях, би се избегнала и възможността чрез тях да се уговарят утежняващи клаузи с малък и нечетлив шрифт, които не са уговорени в договора за потребителски кредит, като по този начин ще се предотврати заобикалянето на закона.

Като извод следва да се посочи, че въведените от законодателя изисквания за шрифта на потребителските договори следва да се прилагат и за свързаните застрахователни договори и ОУ към тях. Съдът отново следва да преценява за всеки конкретен случай дали нарушението на тези изисквания ще доведе до недействителност на договора, като съобрази изведеното от практиката на СЕС изискване за пропорционалност на санкцията спрямо нарушението.

4. Неправилно посочен ГПР представлява ли нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и води ли до недействителност на договора по чл. 23 ЗПК?

Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Има и законоустановен максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

4.1. Какво е ГПР?

Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

4.2. Защо са въведени изискванията за съдържанието и размера на ГПР?

Отговорът на този въпрос ни дават Съображение 19 и 43 от Директивата: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. С оглед да се насърчи установяването и функционирането на вътрешния пазар и да се гарантира висока степен на защита на потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира сравнимост на информацията, отнасяща се до годишния процент на разходите навсякъде в Общността.

От тук може да се направи заключение, че ГПР несъмнено е съществен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на потребителите, поради което „неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора“ (така в Решение № 260046 от 13.07.2020 г. на ОС – Варна по в. т. д. № 241/2020 г.).

Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя (в този смисъл е Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14). Неизпълнението на изискванията за неговото изчисляване злепоставя целта на Директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят бива подведен и не може да сравни продуктите адекватно. Размерът на ГПР е от съществено значение за преценката на потребителя дали да сключи договора, поради което неправилното му посочване е достатъчен аргумент да се приложи най-тежката санкция недействителност на договора.

4.3. Кога е налице неправилно посочен ГПР и каква е правната последица от това нарушение?

При посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директивата математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване.^[16] (това мнение се споделя и в част от съдебната практика: Решение № 11884 от 28.10.2022 г. на СРС по гр. д. № 71077/2021 г., Решение № 49 от 25.02.2022 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 833/2021 г., Решение № 171 от 25.05.2022 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 224/2022 г.^[17])

Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.^[18]

В съдебната практика се среща и обратната теза, а именно: „непосочването на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, е от такова естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Доколкото в процесния договор размерът на ГПР е посочен в конкретен процент по ясен и недвусмислен начин, липсата на конкретни данни (съобразно Приложение № 1) не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.“ (в този смисъл виж: Решение № 120 от 14.06.2021 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 535/2021 г.^[19], Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 /2020 г. на II състав на Окръжен съд – Варна). В Решение № 120 от 14.06.2021 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 535/2021 г. съдът неправилно се е позовал на т. 72 от Решение на Съда на ЕС от 09.11.2016 г. по дело C-42/15, като е посочил, че все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, пар. 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.

Непосочването на данните, въз основа на които е изчислен ГПР, несъмнено поставя потребителя в затруднение, когато прави преценка дали да сключи даден потребителски договор, защото може да е посочен нисък процент на ГПР, но при изчисляването му да не са включени разходи, включването на които прави процента значително по-висок. Още повече, че в цитирания текст на т. 72 от Решението си Съдът на ЕС е дал като пример за данни, липсата на които не засега способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, данните по член 10, параграф 2, буква х от Директивата – името и адресът на компетентния надзорен орган. Тези данни не могат да бъдат сравнени като степен на важност с данните, включени при изчисляване на ГПР.

Дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита, е налице неправилно посочен ГПР (дори и след включването им отново размерът да е в рамките на законоустановения).

Нерядко кредитните институции се опитват да заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК^[20], като посочат сравнително нисък процент на ГПР, но без да включат в него част от разходите по кредита. Това от своя страна води до заблуждение на потребителите, когато съпоставят наличните пазарни предложения и правят своя икономически обоснован избор дали да сключат договора.

В тази връзка следва да се посочи, че в  чл. 21, ал. 1 ЗПК е предвидено, че всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за ГПР, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.

Въпреки това, част от съдебната практиката приема, че неправилно посочен ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК и обявяване на клаузата за нищожна и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК за обявяване на целия договор за недействителен. Аргументите на съдилищата са, че в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗПК е посочен само липсващ ГПР, но не е и неправилно изчислен ГПР (в този смисъл виж: Решение № 260035 от 23.09.2020 г. по в. гр. д. № 545 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд – Пазарджик^[21].)

Често срещан порочен пример в практиката е невключването на застрахователната премия при изчисляването на ГПР. Застрахователните премии са изрично предвидени като част от разходите по кредита в  § 1 от ДР на ЗПК . „Следователно застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.“ ( виж: Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК).

Следва да се съобрази практиката на Съда на ЕС по този въпрос в Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14, а именно: „Член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.” Незаконосъобразното включване на тези суми в общия размер на кредита води до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита, а оттам и до неточност на данните, които трябва да бъдат посочени в договора.

Неправилното посочване на ГПР може да бъде разгледано и в още един аспект съгласно практиката на СЕС, а именно нелоялна търговска практика от страна на кредитните институции.  Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

По така поставения въпрос има и отправено преюдициално запитване до СЕС, по което СЕС предстои да се произнесе. С Определение № 31449/21.11.2022 г., СРС, 27 с-в, съдът е задал следните въпроси: „…2. Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че неправилното посочване на годишен процент на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител – кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на годишен процент на разходите в договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит? 3. Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на годишния процент на разходите?“^[22] Произнасянето на СЕС ще бъде от съществено значение за уеднаквяването на практиката на българските съдилища.

В заключение, в договора за потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и данните въз основа на които е направено това изчисляване. Неспазването на тези изисквания и посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС – лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК.

5. При предявен иск за реално изпълнение на договор за потребителски кредит, ако съдът установи неговата недействителност по чл. 23 ЗПК, следва ли да отхвърли иска изцяло включително за главницата, която не е погасена, тъй като тя се дължи по иск за неоснователно обогатяване?

Съгласно чл. 22 във вр. с чл.23 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, а когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

5.1. На какво основание се дължи главницата по договор за потребителски кредит, обявен за недействителен по чл. 22 ЗПК?

По така поставения въпрос една част от българските съдилища приемат, че когато договорът бъде обявен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, главницата се дължи и следва да се претендира на основание неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – начална липса на основание. Поради тази причина съдилищата отхвърлят искове по чл. 422 ГПК, тъй като същите са предявени на договорно основание, а главницата се дължи на извъндоговорно такова^[23] и уважаването им би довело да нарушаване на принципа на диспозитивното начало (в този смисъл виж: Решение № 4061 от 29.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 49042/2021 г., Решение № 2898 от 11.05.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 3439/2019 г. и Решение № 89 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 2311 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив).

В Решение № 50174/26.10.2022 по дело № 3855/2021 г. на ВКС IV г.о., се приема точно обратното, а именно: Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.“

Тази противоречива практика е продиктувана от неяснотата относно това какъв вид недействителност е налице в хипотезата на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Съдилищата, споделящи първата теза, смятат, че е налице нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а тези споделящи втората приемат, че е налице специален вид недействителност.

Отново следва да се спомене, че когато се тълкуват разпоредбите на ЗПК, следва да се държи сметка дали са спазени изискванията на Директивата държавите членки да установяват санкции, които са пропорционални, ефективни и възпиращи, както и да се възстанови съществуващото неравновесие между страните.

Твърдението, че в случая е налице нищожност, е в противоречие с целите на Директивата. Когато една сделка бъде обявена за нищожна, проявление намира двустранната реституция по чл. 34 ЗЗД, съгласно който всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея. Очевидно не това е случаят в чл. 23 ЗПК, където е предвидено, че длъжникът връща само чистата стойност на кредита, т.е. предвидени са различни от общите правила за нищожността последици.

Поради това следва да бъде споделено мнението, че в случая е налице особен вид частична недействителност, която е уредена изрично в специална разпоредба^[24], която може да се сравни с частичната нищожност по чл. 26, ал. 4 ЗЗД – договорът е недействителен само в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се дължи.^[25] В този смисъл следва да се посочат и сравнителноправните разрешения на сходни разпоредби имплементиращи Директивата^[26].

С оглед на това, че в случая не е налице нищожност, следва да се приеме за правилна втората теза, съгласно която когато договорът бъде обявен за недействителен, главницата се дължи на договорно основание. В мотивите на Решение № 50174/26.10.2022 по дело № 3855/2021 г. на ВКС IV г.о., ВКС основателно приема, че „това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“^[27]

В допълнение следва да се посочи, че целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да уреди отношенията между страните по договора за потребителски кредит при недействителност на същия, включително като намери приложение при предявен от кредитора иск за изпълнение на произтичащите от договора задължения, като въпросът относно неговата недействителност обичайно възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск. В противен случай самостоятелното съществуване на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК би било безпредметно, предвид общите правила на чл. 34 и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да намерят приложение. (в същия смисъл виж: Решение № 1420 от 17.11.2022 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2566/2022 г.).

В заключение, ако съдът в хода на образувано по иск за реално изпълнение производство установи, че договорът е недействителен, той следва да уважи иска за главницата, тъй като тя се дължи на договорно основание. „Целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем“ (така в Решение № 3432 гр. София, 25.11.2022 г., СГС, възз. III-б с-в). Подобно тълкуване на разпоредбите съответства на изискванията за равновесие между страните и пропорционалност и ефективност на санкциите.

5.2. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, дължи ли се лихва за забава и от кой момент?

Специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема правото му на възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да търси единствено чистата стойност на кредита, т.е. главницата.

Тази санкция обаче няма за цел да обогатява длъжника и да го освобождава завинаги от отговорност поради наплащане, а има за цел да предотврати подобни нарушения от страна на кредитодателя, което е израз на възпиращия ефект на санкцията съгласно правото на ЕС. Вземането за главницата по договора е парично вземане, като падежът за неговото изпълнение настъпва от момента на поканата за изпълнение (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), а това е моментът на подаване на исковата молба, поради което от този момент до момента на погасяването на дълга следва да се дължи законна лихва за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД.

Съгласно чл. 23 ЗПК не се дължат лихви, като това включва възнаградителна и законна лихва, но законната лихва е само за периода до подаване на исковата молба, но за периода след подаването ѝ такава следва да се дължи.

Приемането на мнението, че не се дължи законна лихва, би поставило длъжника в много по-благоприятно положение от кредитора и ще бъде налице неравновесие между страните, което е в противоречие с европейското законодателство. Ако се приеме, че законна лихва не се дължи, то длъжникът не би бил стимулиран да плати главницата.

5.3. Поставя се и въпросът основателен ли е последващ иск за главницата и ако отговорът е положителен, то на какво основание, ако вече веднъж е отхвърлен иск за нея с влязло в сила съдебно решение, тъй като е предявен на договорно основание, а тя се дължи на извъндоговорно такова

Първото съдебно решение, с което е отхвърлен предявен на договорно основание иск за главницата, има сила на присъдено нещо по отношение на въпроса, че главницата не се дължи на договорно основание. По тази причина би следвало при последващо предявяване на иск за главницата, вземането да бъде уважено на извъндоговорно основание, макар това очевидно да не е правилно издържано юридически, видно от мотивите по-горе.

Решението има задължителна сила за съда и за страните съгласно чл. 297 ГПК и чл. 298 ГПК, поради което приемането на различна правна квалификация при последващ иск за главницата не може да бъде възприето за допустимо. В този смисъл единственият възможен изход за втория съд е да съобрази предходно решение и неговата сила на присъдено нещо и да присъди главницата на основание чл. 55, ал. 1 пр. 1  ЗЗД – начална липсва на основание, тъй като макар неправилно, това е установено с влязло в сила съдебно решение. В този смисъл Решение № 116 от 04.01.2023 г. по гр.д. №5998 / 2022 г. СРС.

В този случай законна лихва за забава ще се дължи от момента на подаването на първата искова молба, защото тя има характер на покана за изпълнение. Както вече беше изяснено, след като договорът е обявен за недействителен, главницата се дължи на договорно основание, но след като за плащането ѝ няма предвиден срок, то длъжникът ще изпадне в забава от момента на поканата. Независимо от основанието на първия иск, с него кредитодателят е претендирал и главницата, т.е. по отношение на нея длъжникът е изпаднал в забава още от онзи момент. Следователно кредиторът може да претендира лихва върху главницата за целия период на забава от датата на първата искова молба до окончателно плащане.

6. Клауза за възнаградителната лихва в размер над три пъти законната лихва, недействителна ли е след влизане в сила на чл.19 , ал. 4 ЗПК и ако да, как следва да процедира съдът?

6.1. Първият спорен въпрос е дали чл. 19, ал. 4 ЗПК, в който е предвидено, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, определя максималния допустим размер на възнаградителната лихва

Една част от съдебната практика споделя мнението, че чл. 19, ал. 4 ЗПК не определя допустимия максимален размер на възнаградителната лихва, тъй като изискването се отнася само за размера на ГПР. Мотивите за това са, че възнаградителната лихва е част от ГПР, но в него са включени и много други разходи, поради което изискването не може да се прилага по аналогия за размера на лихвата. (в този смисъл виж: Решение № 266807 от 1.12.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 3556/2019 г., Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 294 от 23.12.2019 г. на ОС – Шумен по в. гр. д. № 397/2019 г.^[28]).

Други съдебни състави са на мнение, че чл. 19, ал. 4 ЗПК определя горната граница на размера на възнаградителната лихва за потребителските кредити (в този смисъл виж: Определение № 2119 от 15.09.2022 г. на ОС – Бургас по в. ч. гр. д. № 816/2022 г., Решение № 260035 от 23.09.2020 г. по в. гр. д. № 545 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд – Пазарджик). В Определение № 260115 от 20.08.2020 г. на ОС – Бургас по в. ч. гр. д. № 1638/2020 г. е прието, че съдебната практика, приемаща за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем, не е актуална по отношение на потребителските кредити, защото горната граница на лихвата при потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т. ч. лихви, възнаграждения и т. н. След като уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, каквото е изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят размер на възнаградителната лихва по-голям от трикратния размер на законната лихва.

Вярно е, че основният разход, който се включва в ГПР, е възнаградителната лихва, но това не означава, че законоустановеният максимален размер на ГПР следва да се прилага и за лихвата. Това са две напълно различни понятия. Докато ГПР отразява стойността на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, то възнаградителната лихва е възнаграждението, което се дължи за ползването на пари.^[29] Още повече, в ГПР са включени и редица други разходи, различни от лихвата (такси, комисионни, застрахователни премии и др.). Ето защо не може по аналогия автоматично да се прилага изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и за възнаградителната лихва.^[30]

В допълнение следва да се посочи и Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС, ГК, в което ВКС посочва, че: „приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договерни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейски се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на имеративна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК“.

В заключение следва да се приеме, че доколкото ГПР и възнаградителна лихва, макар и свързани, са различни понятия, то няма как да се изведе еднозначен извод, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК определя допустимия максимален размер на възнаградителната лихва.

6.2. Вторият въпрос е има ли законоустановен максимален размер на възнаградителната лихва при потребителските кредити?

Според чл. 10, ал. 2 ЗЗД Министерският съвет може да установява императивно горна граница на възнаградителната лихва, но към настоящия момент подобно императивно правило не съществува^[31].По действащото българско право максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.^[32] Съгласно Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., ГК добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Следователно при това законодателно положение остава съдът да преценява дали размерът на възнаградителната лихва съответства на добрите нрави. В своята практика ВКС трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва^[33] (в този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК).

Съществува нова и относима практика, която прилага утвърдената трайна практика на ВКС стриктно формалистично, като приема, че щом размерът на лихвата е над 20%, респ. 30 %, то е налице противоречие с добрите нрави (Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.^[34]). Като има и становище, което приема, че размер на лихвата 40% е съответен на добрите нрави при конкретните условия на договора. В този смисъл Решение № 2480 от 16.09.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 10930/2021 г. ^[35]

Така утвърдената трайна практика на ВКС за двата и трите пъти над законната лихва не следва да се прилага стриктно формалистично, а по-скоро трябва да служи за ориентир на съда при определяне дали е налице противоречие с добрите нрави. Съдът следва за всеки конкретен казус да съобрази дали кредитът е обезпечен и какъв е видът на обезпечението, икономическата динамика, променливият характер на пазарните цени, растящата инфлация и тогава да заключи дали е налице противоречие с добрите нрави^[36].

6.3. Третият спорен въпрос е как следва да процедира съдът, когато установи, че размерът на уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави?

Според чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13 и практиката на СЕС^[37] не следва да се прави преценка за това дали дадена клауза е неравноправна, ако тя се отнася до основния предмет на договора и е написана по ясен и разбираем начин. По тази причина, когато клаузата за възнаградителната лихва е разписана по ясен и разбираем начин, българските съдилища всъщност правят преценка за това дали тя противоречи на добрите нрави и съответно е нищожна, а не дали е неравноправна.

Уговорките, определящи размер на възнаградителната лихва, който накърнява добрите нрави, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор, когато те могат да бъдат заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните ѝ части. В случая обаче тази нищожна клауза за възнаградителната лихва не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона, тъй като липсва такава и по-конкретно акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който да определя горния размер на договорната лихва. Ето защо съдът следва да не присъди възнаградителна лихва, но без да обявява целият договор за недействителен. Това становище се споделя и от по-голямата част от съдебната практика – виж: Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.; Решение № 4689 от 3.08.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 72/2020 г., Решение № 260109 от 28.10.2020 г. по в. гр. д. № 575 / 2020 г. на IV състав на Окръжен съд – Плевен^[38].

Макар това да е преобладаващата съдебна практика и тя да изглежда справедлива, при нея съществува проблем, че доколкото възнаградителната лихва е част от основния предмет на договора за кредит, то чл. 26, ал. 4 ЗЗД не би могъл да се приложи, тъй като сделката не би се сключила без недействителните ѝ части^[39], и по-конкретно кредитодателят не би сключил договора за потребителски кредит, ако няма да получи възнаграждение под формата на лихва^[40].

При променлив лихвен процент, би следвало лихвата да се намали до диспозитивно уговорения твърд размер, когато неясно и неравноправно е уговорено увеличение, което няма с какво да се замени. В този смисъл Решение № 92 от 09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г., II т.о., ВКС, съгласно което при нищожност на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП на уговорка в договор за банков кредит, според която банката-кредитор има право едностранно да променя лихвата по кредита в частта относно базовия компонент, не обуславя нищожност и на уговорката за заплащане на договорна лихва, в размер, формиран като сбор от базов процент с точно определен към датата на подписване на договора размер и договорна надбавка. Поради това частичната нищожност не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва в първоначално уговорения при сключване на договора размер, а само от обвързаност от последващите изменения на размера на лихвата, едностранно извършени от банката въз основа на неравноправните клаузи.^[41] Тази практика е трайна и следва да се признае за правилна, доколкото справедливо и адекватно балансира противоречивите интереси и ценности и постига балансиран регулативен резултат на целите на Директивата (в този смисъл Определение № 50751 от 21.10.2022 год. по гр.д.№ 364 / 2022 г. IV г.о ВКС^[42]).

Среща се и съдебна практика, която обявява уговорката за нищожна, което влече недействителност и на целия договор, тъй като същият не би бил сключен без тази клауза (така Решение № 2917 от 11.05.2020 г. по в. гр. д. № 9173 / 2018 г. на Възз. II-г състав на СГС). Тази съдебна практика не е в съответствие с изискванията за ефективност и пропорционалност на санкциите, предвидени в Директивата, поради което същата е неправилна^[43]. Тя противоречи и на самия закон, доколкото прилага разширително тълкуване на императивната норма на чл. 22 ЗПК, която изчерпателно изброява основанията, които водят до недействителност на договора.

Съществува и съдебна практика, която намалява възнаградителната лихва до размера на законната, тъй като приема, че може да се приложи правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като нищожната клауза се замести по право от повелителните правила на закона, а това именно е чл. 86 ЗЗД (в този смисъл виж: Решение № 104 от 9.05.2022 г. на ОС – Шумен по в. гр. д. № 100/2022 г.).

Това мнение не може да бъде споделено, тъй като законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва – законната лихва е възнаграждение за използване на парични средства, а мораторната е обезщетение за забава при неизпълнение на парично задължение. Следва също да се съобрази, че чл. 86 ЗЗД е диспозитивна, а не императивна норма^[44], поради което чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с чл. 86 ЗЗД е неприложима.

Съществува и съдебна практика, която, прилагайки чл. 26, ал. 4 ЗЗД, намалява възнаградителната лихва до размера на законната лихва за забава, позовавайки се на императивната норма на чл. 9 ЗЗД във вр. чл. 26 , ал. 1, пр.3 ЗЗД. (Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.^[45]).

В обобщение, преобладаващата практика на този етап е, че когато съдът установи, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, той не я присъжда изцяло.

Това обаче поставя въпроса дали винаги отнемането на цялата възнаградитлена лихва е обосновано и справедливо спрямо кредитора разрешение, което адекватно да изпълнява функциите на ефективна, пропорционална и възпираща мярка, която да отговаря адекватно на тежестта на нарушението. В този смисъл следва да се препоръча de lege ferenda изрична разпоредба, която да овластява съда съобразно тежестта на нарушението да преценява дали да отнема изцяло или отчасти възнаграждението на кредитора, като съобразява степента и тежестта на нарушението в конкретния случай^[46]. Такава разпоредба би осигурила необходимия баланс между изискванията за ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект на санкцията и принципа за автономията на волята. Справедливостта може да се постигне само с баланса на тези противостоящи се един на друг принципи.

7. При уговорена неустойка за забава над предвидения размер в чл. 33, ал. 2 ЗПК, следва ли да се присъжда законната лихва за забава съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД или не се присъжда никаква сума?

Със специалната императивна разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК се предвижда допустим максимален размер на уговореното обезщетение за забава при потребителските кредити, който е равен на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При тълкуване на тази разпоредба във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД в част от съдебната практика се приема становището, че за разлика от възнаградителната лихва, при неустойката вече има императивна норма, която определя какъв е допустимият ѝ максимален размер. От тук се прави изводът, че ако в договора има уговорка, надвишаваща този размер, то би следвало да се приложат правилата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и тя да бъде заместена от повелителната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК и неустойката да се намали до размера на законната лихва за забава. (в този смисъл виж: Решение № 235 от 26.10.2022 г. на ОС – Враца по в. гр. д. № 376/2022 г., Решение № 260279 от 22.10.2020 г. по в. гр. д. № 1300 / 2020 г. на IX състав на Окръжен съд – Пловдив).

Тази практика не следва да бъде възприемана за правилна, тъй като неустойката следва да се прогласи за нищожна поради противоречие с добрите нрави и да не се присъжда изобщо, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции съгласно Тълкувателно решение от 15 юни 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. Тълкувателното решение следва да се прилага и за потребителските договори, защото в противен случай би се стигнало до ситуация, в която ако неустойката е уговорена между търговци и е екзорбитантна, то тя изцяло не се дължи, а между търговец и потребител ще се дължи в размер на законната лихва – заради специалната разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК. Тоест ще се даде по-голяма защита при правоотношения между търговци (business-to-business) в сравнение с тези между търговец и потребител (business-to-consumer), което е нелогичен и нетърпим правен резултат. Правото на ЕС, и в частност изискването за ефективност и възпиращ ефект на санкцията, следва да има предимство пред националното законодателство, поради което в този случай цялата неустойка не следва се присъжда, а не просто да се намалява, за което формално основния би имало, ако се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с императивната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК^[47]. В този смисъл изрично Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о. ^[48]

В  подкрепа на тази теза е и Решение на Съда на ЕС по дело С-421/14 от 26.01.2017 г. Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, в т. 71 от мотивите на което СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.

Следва да се уточни, че неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено^[49], поради което законна мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД се дължи винаги по силата на закона, без да е необходимо тя да е уговорена в договора. Целта на това законово изискване е да се стимулира изпълнението^[50]. Това правило не може да се промени само заради това, че кредиторът е извършил нарушение на закона, а длъжникът не може да бъде освободен от задължението си да изпълни паричното си задължение на уговорения падеж, съответно да плати лихва, когато не го е изпълнил на падежа.

При това се поставя въпросът, ако кредиторът в посочената по-горе хипотеза изначално предяви иск за лихва за забава, вместо иск за нищожната неустойка за забава, следва ли съдът да уважи този иск. Когато става въпрос за договори, които не са потребителски, на този въпрос следва да се отговори положително, доколкото ако е нищожна клаузата в договора, предвиждаща екзорбитантна неустойка за забава, то тази клауза ще е нищожна като противоречаща на закона и няма да породи изначално действие. При тази хипотеза в договора ще липсва клауза, която да дерогира диспозитивната разпоредба на чл. 86 ЗЗД и кредиторът може да се позове на нея. Този ефект може да се постигне и чрез предявяване на евентуален иск за лихва за забава, в случай че съдът приеме неустойката за забава за нищожна, като същият следва да бъде уважен за целия период на забава на основание чл. 86 ЗЗД. Това разрешение намира общо приложение^[51], но не и при потребителските договори.

При  потребителските договори се поставя специфичният въпрос с възприемането на това становище няма ли да се намали ефективността на санкцията и да се обезсмисли възпиращият ѝ ефект, т.е. няма ли да се стигне до нарушаване правото на ЕС.

На този въпрос следва да се отговори положително. В този смисъл е Решение на Съда на ЕС от 7.12.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17^[52]. В т. 74 СЕС посочва, че  макар Съдът да е признал възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, от практиката на Съда е видно, че посочената възможност се свежда само до случаите, в които обявяването на тази клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на последици, които биха го поставили в неблагоприятно положение. В този смисъл, както Съдът приема по същество, обявяването за недействителна на клауза от договор за кредит, с която се определя приложимият размер на мораторните лихви, не може да доведе до неблагоприятни за съответния потребител последици, доколкото сумите, които кредиторът може да иска от него, във всички случаи ще са по-ниски, ако не бъдат начислени мораторни лихви (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank, C-482/13, C‑484/13, C-485/13 и C-487/13, EU:C:2015:21, т. 33 и 34^[53]), като стига до заключението, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор редовни, възнаградителни лихви.

При възприемане на това задължително тълкуване и като се съобрази принципът на примат на правото на ЕС, следва да се отговори, че при нищожна неустойка за забава при потребителските договори не се дължи и законна маратона лихва. Следователно, ако кредитодателят изначално предяви иск по чл. 86 ЗЗД, вместо такъв за нищожната неустойка или предяви евентуален иск за лихва за забава, в случай че съдът приеме неустойката за забава за нищожна, то тези искове следва да се отхвърлят.

Трябва да се уточни, че кредитодателят при тази хипотеза няма право да претендира  лихва за забава по чл. 86 ЗЗД само за срока на действие на договора, но за периода след изтичането на този срок, ако длъжникът все още не е изпълнил задължението си, лихва ще се дължи, ако е отправена покана, каквото значение има и предявяване на исковата молба. Приемането на обратния извод би нарушило изискването за възстановяване на съществуващото при този тип договори неравновесие между страните, тъй като ще постави длъжника в много по-благоприятно положение от кредитора, което е в противоречие с  целите Директивата^[54].

В заключение, когато в договора за потребителски кредит е уговорена мораторна неустойка над предвидените в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК размери, същата следва да се обяви за нищожна служебно от съда. В този случай кредиторът няма да има право и на законна лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, която се е натрупала в хода на действието на договора, но се запазват всички останали клаузи, които не са неравноправни. След края на срока на договора кредиторът има право на лихва за забава по чл. 86 ЗЗД за неплатените суми от длъжника след отправяне на покана за изпълнение.

^[1] В същия смисъл Кунчев, К. Особености при сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит – част I– правен сайт Lex.bg, 2020 г., достъпна на: https://news.lex.bg/%d0%be%d1%81%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%ba%d0%bb%d1%8e%d1%87%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d1%81%d1%8a%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b6%d0%b0/#_ftnref15

^[2] Следва да се съобрази тълкуването в Решение № 60186 28.11.2022 г. т. д. № 1023/2020 г., I т.о. ВКС , в което правилно е посочено  че  изискването всички елементи на договора да бъдат изписани с шрифт в размер не по-малък от „12“ е въведено с изменението на чл. 10, ал. 1 ЗПК, извършено с § 3 ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 22 април 2014 г.).Изискването за подписване на всяка страница от общите условия е въведено с новата ал. 2 на чл. 11, създадена с § 5, т. 2 на същия ЗИД. Посочените изменения са влезли в сила на 23.07.2014 г. съгласно § 15 ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 22 април 2014 г.). Процесният договор е бил сключен на 07.02.2014 г., поради което към него въведените нови изисквания не се прилагат – изрично подчертано и от законодателя с разпоредбата на § 13 ЗИДЗПК.

^[3] Виж Определение № 50706/04.10. 2022 година на ВКС, ІV-то ГО: Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на посочени разпоредби, първата от които е тази на чл.10, ал.1, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбите са императивни, ясни и не се нуждаят от тълкуване по ред на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От тях следва ясния отговор на поставения въпрос, че нарушаването на изискването за минимален размер на шрифта (12), представлява отделно основание за недействителност.

^[4] В този смисъл  Решение на Съда на ЕС от 30.04.14г. по дело С – 26/13:Според чл.4, пар.2 изискването за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо задължение не само клаузите да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора прозрачно е изложен точният механизъм за конвертиране на чуждестранната валута, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.

^[5] Виж Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета:

Съображение 18: Такава информация следва да се предоставя по ясен, кратък и забележим начин чрез представителен пример. Следва да бъде предвиден таван, когато не е възможно да бъде посочен общият размер на кредита като обща сума, която се предоставя, по-специално когато договорът за кредит дава свобода на потребителя да усвоява кредита с ограничение относно размера. Таванът следва да посочва горната граница на кредита, който може да бъде отпуснат на потребителя. Освен това държавите-членки следва да останат свободни да регламентират в своите национални законодателства изисквания към реклами, в които не се съдържа информация за стойността на кредита.

Съображение 19: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

^[6] Виж Съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета: Държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.

^[7]виж https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D1%80%D0%B8%D1%84%D1%82: Кегел. Един от основните показатели на шрифта е големината му, или кегелът. Кегел е разстоянието в пунктове между двете линии, ограничаващи съответно горните и долните дължини на малките букви (т.е. най-горната и най-долната линия на илюстрацията с думата Sphinx по-горе).

^[8] В този смисъл Кунчев, К Особености при сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит – част I, правен сайт Lex.bg, 2020 г., достъпна на: https://news.lex.bg/%D0%BE%D1%81%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%BA%D0%BB%D1%8E%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0/#_ftn16

^[9] В мотивите на това решение СГС приема, че с отпечатването на текста на договор за кредит с шрифт с кегел, по-малък от 12 пункта (както следва да се разбира непрецизно формулираният израз „размер шрифт – не по-малък от 12“, употребен в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК), законът – правилото на чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПКр, свързва само една последица – нищожност на целия договор за кредит. Поради това, ако съдът установи по-малък размер на шрифта, той е длъжен да не признава договора за кредит като валиден източник на вземане. Вярно е, че последицата, свързана от законодателя с формулирането на клаузите в текст с твърде малък по размер шрифт изглежда твърде строга, но съдът не може да замества законодателната воля без наличие на основание за това от надзаконов характер (конституционна или международноправна разпоредба), каквато в случая не съществува. Освен това кредиторът е можел лесно да избегне предвидената в Закона за потребителския кредит последица, като отпечата договора с изискуемия се от закона размер на шрифта. Неспазването на това изискване води до нищожност, която не може да бъде санирана.

^[10] В това решение съдът приема, че договорът е недействителен, защото размерът на шрифта е 11.7 и 11.3 пункта – „Следователно в случая е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото както договора за потребителски кредит, така и общите условия към него са били съставени с текст с размер шрифт по-малък от 12 pt. Доколкото отклонението е съществено, особено по отношение на договора за кредит /с 3 пункта и с 7 пункта под изискуемата големина на шрифта/ се налага извода, че за потребителя е било невъзможно да се запознае с клаузите на договора без затруднение.“

^[11] Виж https://liyuangraphicdesign.wordpress.com/anatomy-of-times-new-roman-and-arial/ за съпоставката между двата шрифта: „Generally, characters in Arial are thicker and take more space than those in Times New Roman.“

^[12] В този смисъл виж и Решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т.д. № 550 / 2022г.II  т.о., ВКС.

^[13] Виж Кунчев, К. Следи ли съдът за неравноправни и нищожни клаузи в заповедното производство, 2018 г., достъпна на: https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/neravnopravni-klauzi-zapovedno-proizvodstvo/

^[14] В този смисъл Решение № 50206 от 25.11.2022 г. гр.д. №3578/20 г., III г.о.:  В случая въззивният съд е следвало и служебно / ТР №1/2013 г. ОСГТК/ да назначи съдебно-техническа експертиза за размера на шрифта на договора за потребителски кредит и приложенията към него, с помощта на която да се произнесе по възражението на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на предвидената в закона форма. Служебно, с оглед провеждане на въззивното производство при действието на новелата на чл.7, ал.3 ГПК/ ДВ бр.100/19 г../, съдът е бил длъжен да следи и за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор, като даде възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. В този смисъл е цитираното по-горе ТР №1/22 г. ОСГТК и трайната практика на ВКС и съдилищата – напр. р. по гр.д. №871/21 г. на първо т.о. на ВКС, р. по гр.д. №248/22 г. на ОС Добрич, р. по гр.д. №46/19 г. на ОС Хасково и др.

^[15] В този смисъл Решение на Съда на ЕС по дело С-42/15 от 09.11.16 г.: Допуска се държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по чл.10, пар.2 договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само, ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.

^[16] Виж т. 66 от Решение на Съда на ЕС от 20.09.2018 г. по дело C-448/17: „Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.“

^[17] В мотивите на решението ОС-Пазарджик посочва: „ Невключването на възнаграждението за гаранта води до заблуждаваща търговска практика, което не дава възможност да се определи действителния ГПР като в същност е налице фактическа липса на ГПР по смисъла на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което води до нищожност на целия договор по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.“

^[18] Виж т. 71 от Решение на Съда на ЕС от 09.11.2016 г. по дело C-42/15: „..доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48..“

^[19] Виж Определение № 355 от 3.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2021 г., III г. о., ГК, с което не е допуснато до касационно обжалване цитираното решение.

^[20] Такъв типичен пример е разгледан и в Решение № 3136 от 9.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г. на СГС, в  което е посочено, че при тълкуване на чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит във връзка с чл. 8 от Общите условия на дружеството – кредитодател, въззивният съд намира, че клаузата, установяваща дължимост на такса „Гарант“ в общ размер на сумата от 297 лева, заобикаля закона –  чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави, доколкото целта, за която е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции, респ. клаузата е нищожна и не произвежда действие. Предвид изложеното и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките по процесния потребителски договор въззивният съд намира, че макар формално договорът да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителният ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

^[21] В решението е посочено, че дори да се приемело, че годишният процент на разходите е определен в нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК, това не водело до нищожност на целия договор, а се прилагали последиците на чл. 19, ал.5 и 6 ЗПК. Сключения договор е съобразен с всички изисквания на закона. Посочен е лихвения процент , като е посочен и максималния процент на разходите, както и взетите предвид допускания. В ОУ при които е сключен договора са посочени и другите дължими от ответника разходи, които видно и от заключението на експерта са включени при определяне на ГПР. Нарушенията, на които жалбоподателят се позовава не са налице ,от една страна , а от друга с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК не биха довели, ако съществуваха, като резултат нищожност на договора.

^[22] Определение № 31449/21.11.2022 г., СРС, 27 с-в, достъпно на https://ecase.justice.bg/api/file/download/c5314586-06dd-4069-85a3-e41a2b252243

^[23] Виж Определение № 60729 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2021 г., IV г. о., ГК, съгласно което „нормата на чл. 23 от ЗПК е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата; проявление е на общата норма на чл. 34 от ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за недействителен, всеки е длъжен да върне на другата страна, това което реално е получил по него“)

^[24] В този смисъл виж становището на Таджер, В. Гражданско право обща част. Дял II, нова редакция Гердижков, О. Софи-Р, 2022, стр. 427

^[25] В същия смисъл Кунчев, К. Особености при сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит – част II, правен сайт Lex.bg, 2020 г., достъпна на https://news.lex.bg/%d0%be%d1%81%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%ba%d0%bb%d1%8e%d1%87%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d1%81%d1%8a%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b6%d0%b0-2/#_ftnref27 и Димитров, В. Актуални проблеми на погасителната давност в практиката на съдилищата, правен сайт Lex.bg, 2022 г., достъпна на https://news.lex.bg/%D0%B0%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4/

^[26] Словашкото право – Член 11, параграф 1  от Със Zákon č. 129/2010 Z. z. o spotrebiteľských úveroch a o iných úveroch a pôžičkách pre spotrebiteľov a o zmene a doplnení niektorých zákonov „За потребителския кредит не се дължат лихви и разноски, ако:

a)договорът за потребителски кредит не е сключен в предписаната от член 9, параграф 1 писмена форма и не съдържа изискваните съгласно член 9, параграф 2, букви а)—k), r) и y) и член 10, параграф 1 данни,

1. b) в ущърб на потребителя договорът за потребителски кредит не посочва вярно годишния процент на разходите“. Виж РЕШЕНИЕ 9 ноември 2016 г. по дело C-42/15 на СЕС.

Френското право – Член L. 311-48, втора и трета алинея от Code de la consommation, която предвижда:„Когато заемодателят не е изпълнил задълженията си по членове L. 311-8 и L. 311- 9, той губи правото на лихви, изцяло или в определено от съда съотношение .

Чешкото право – Закон № 145/2010 за потребителския кредит и за изменение на някои закони (Zákon č. 145/2010 Sb., o spotřebitelském úvěru a o změně některých zákonů,“). Съгласно член 8 от Закона за потребителския кредит, ако договорът за потребителски кредит не съдържа информацията по член 6, параграф 1 от посочения закон и потребителят се позове на това обстоятелство срещу кредитора, се приема, че за договора за кредит от самото начало се прилага ставка, изчислена въз основа на приложимия към датата на сключване на договора сконтов процент, публикуван от Чешката национална банка, и че всички останали клаузи относно други плащания по потребителския кредит са недействителни (виж Решение на Съда на ЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14)

Полското право – съгласно член 3851 от Гражданския кодекс:

„1.   Клаузите на сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, като грубо нарушават неговите интереси (забранени клаузи). Това не засяга клаузите, определящи основните престации на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.

2. Ако в съответствие с параграф 1 договорна клауза не обвързва потребителя, страните остават обвързани от договора в останалата му част.

^[27] В този смисъл е формираната константната практика на ВКС, обобщена в Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр.д. №3620 / 2021 г., III  г.о. ВКС.

^[28] Виж мотивите на Решението: „Действителността на клаузата за възнаградителната лихва, обаче, не може да се обосновава по аналогия с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, независимо, че ГЛП е част от ГПР, тъй като в ГПР са включени и много други разходи“

^[29] Виж Калайджиев, А., Облигационно право, Сиби, 2016, с. 240.

^[30] Макар при приемането на законодателните промени да се говори за за таван на лихвите и то от вносителите на предложението (https://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/50/ID/4055), въведените изисквания са за размера на ГПР, а не за лихвите. Двете понятия не са в условията на поглъщане и имат различно приложение.

^[31] В този смисъл Калайджиев, А., Облигационно право, Сиби, 2016, с. 241.

^[32] Виж: Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК: Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най – високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително.

^[33] С Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения е предвиден годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Основния лихвен процент на БНБ през последните няколко години варира между 0 и 1.5 %.

^[34] Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка за въззивният съд счита, че клаузата от процесния договор, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40. 15 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, както е приел и СРС.

^[35] Виж мотивите на решението: В разглеждания договор за потребителски кредит е посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва – 40, 32 %…Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %). Същият е обвързан от разходите, които ответникът, в качеството си на финансова институция, прави, с риска, който носи, и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Преценката относно валидността на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия срок на сключения договор – 60 седмици, в рамките на който заетата сума следва да бъде върната. Също така се касае за поначало необезпечен кредит. При тези съображения въззивният съд намира, че уговореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави.

^[36] В подобен смисъл виж: Топуров, П. „Нищожност на договорната клауза за възнаградителна лихва поради накърняване на добрите нрави“, сп. „IUS ROMANUM“, бр. 1/2019 г., с. 561, достъпна на http://iusromanum.info/wp-content/uploads/2020/10/2019_1-pecunia_OFFICIAL-.pdf : „Изводите на горецитираната съдебна практика трябва да бъдат подкрепени. Те позволяват на съдията да извърши конкретна преценка за накърняване на добрите нрави без да го поставят пред изначално определени и ограничени параметри (обезпечеността на вземанията на кредитора и съотношението между размерите на законната и възнаградителната лихва), които сякаш не се интересуват от особеностите на конкретния случай. Затова, с оглед съществуващата уредба, съдът следва да извърши преценка въз основа на комплексни данни, с които разполага в конкретния случай..“.

^[37] Виж Решение на Съда на ЕС по дело C‑125/18 от 3 март 2020 година- На второ място, Съдът обсъжда правомощията на националния съд при проверката на прозрачността на клауза, засягаща основния предмет на договора. В член 4, параграф 2 от Директивата всъщност се предвижда, че преценката на неравноправния характер на клаузите не се отнася по-специално за определянето на основния предмет на договора, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език

^[38] Виж мотивите на Решението: С оглед установената в процеса частична недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит, касаеща клаузата за договорна лихва и липсата на императивна законова разпоредба, която да замести по силата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД недействителната клауза, съдът намира, че в случая ответницата не дължи на ищеца заплащане на възнаградителна лихва.

^[39] В този смисъл виж становището на Таджер, В. Гражданско право обща част. Дял II, нова редакция Гердижков, О. Софи-Р, 2022, с.425-427.

^[40] Следва в тази връзка да се съобрази  Решение на Съда на ЕС от 03.03.2020 г. по дело C‑125/18 (голям състав):

т. 61 – Съдът обаче приема, че когато договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, не може да продължи да се изпълнява след премахването на неравноправна клауза, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска възможността националният съд, прилагайки принципи от договорното право, да премахне неравноправната клауза, като я замести с разпоредба от националното право със субсидиарен характер в хипотези, при които обявяването на неравноправната клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на целия договор, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, поради което последният би се оказал наказан (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г.,Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 80—84, от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 56 и 64, и от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 48).

т. 62 – В това отношение Съдът приема, че такова заместване е напълно оправдано с оглед на целта на Директива 93/13. То всъщност съответства на целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, тъй като с тази разпоредба се цели заместване на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, а не обявяване на недействителността на всички договори, съдържащи неравноправни клаузи (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 81 и 82 и цитираната съдебна практика, и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 57).

т. 63 Ако в положение като описаното в точка 61 от настоящото решение не се допуска заместване на неравноправна клауза с разпоредба от националното право със субсидиарен характер и националният съд е длъжен да обяви недействителността на целия договор, потребителят може да бъде изложен на особено неблагоприятни последици, като по този начин възпиращото въздействие, произтичащо от обявяването на договора за недействителен, би било застрашено. Всъщност при договор за кредит такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по кредита в размери, които има опасност да надхвърлят финансовите възможности на потребителя, и поради това с нея би се стигнало до наказване на потребителя, а не на кредитодателя, който съответно няма да бъде възпрян да включва такива клаузи в предлаганите от него договори (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 83 и 84, и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 58).

т. 64 – Поради това трябва да се приеме, че когато договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител, не може да продължи да се изпълнява след премахването на неравноправна клауза, в която се прави позоваване на законоустановен индекс за изчисляването на приложимия за кредита променлив лихвен процент, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 не може да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността националният съд, с цел да избегне обявяването на недействителността на договора, да замести тази клауза с индекс, предвиден като субсидиарен в националното право, тъй като обявяването на договора за недействителен би изложило потребителя на особено неблагоприятни последици (вж. по аналогия решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 59).

^[41] По този въпрос беше отправено преюдициално запитване, но същото е прекратено, поради оттегляне на исковата молба. https://curia.europa.eu/juris/showPdf.jsf?text=&docid=225801&pageIndex=0&doclang=BG&mode=req&dir=&occ=first&part=1&cid=10036850

^[42] В този смисъл виж и  Решение на Съда на ЕС от 03.03.2020 г. по дело C‑125/18 (голям състав) – Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че при недействителност на неравноправна договорна клауза, с която се определя референтен индекс за изчисляване на променливите лихви по кредит, тези разпоредби допускат възможността националният съд да замести този индекс със законоустановен индекс, приложим при липса на уговорка за противното между страните по договора, ако при премахване на посочената неравноправна клауза съответният договор за ипотечен кредит не може да продължи да се изпълнява и ако обявяването на целия договор за недействителен би изложило потребителя на особено неблагоприятни последици.

^[43] В този смисъл виж: Заключение на генералния адвокат N. WAHL представено на 22 март 2018 година  по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17, в което е посочено следното: Докато редовните лихви представляват възнаграждение за предоставена от кредитора парична сума до възстановяването ѝ, мораторните лихви имат за цел да санкционират неизпълнението на задължението на длъжника да изплати заема в уговорените срокове. Следователно клаузите относно размера на редовните лихви са в основата на договор за кредит и се отнасят до основния предмет на договора, който по принцип е извън контрола на съда съгласно Директива 93/13. Този извод се налага според мен независимо от начина, по който са формулирани договорните клаузи за определяне на лихвените проценти. Независимо дали клаузата за определяне на мораторните лихви е различна от клаузата за редовните лихви или тези два вида клаузи се сливат, констатацията, че клаузата за мораторните лихви е неравноправна, не може да окаже въздействие върху прилагането на редовните лихви. Когато размерът на мораторните лихви е определен като увеличение на редовните лихви, единствено увеличението следва да бъде обявено за недействително. Това по никакъв начин не може да се приравни на „изменение“ на договора, което би било забранено по силата на съдебната практика. По-скоро става въпрос за неприлагане на единствената клауза, обявена за неравноправна. В решението по делото СЕС изрично препраща към точно тези мотивите на генералния адвокат.

^[44] Виж Калайджиев, А., Облигационно право, Сиби, 2016, с. 492

^[45] В мотивите на решението си ВКС посочва, че волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг….. В случая, договорената между страните годишна лихва в размер на 60 % годишно е в нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля двукратния размер на законната такава, поради което тази уговорка следва да се приеме за недействителна. С оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тази уговорка следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т. е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава.

^[46] Удачна уредба има във френското право. Фреската разпоредба на Член L. 311-48, втора и трета алинея от Code de la consommation предвижда:„Когато заемодателят не е изпълнил задълженията си по членове L. 311-8 и L. 311- 9, той губи правото на лихви, изцяло или в определено от съда съотношение (виж в Решение на Съда на ЕС от 18.12.2014 г. по дело  C-449/13)

Подходящ законодателен пример има и в чешкото право. Директива 2008/48 е транспонирана в чешкото право със Закон № 145/2010 за потребителския кредит и за изменение на някои закони (Zákon č. 145/2010 Sb., o spotřebitelském úvěru a o změně některých zákonů, наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“). Член 6, параграф 1 от този закон се отнася до задължението на кредитора да предоставя информация на потребителя и гласи: „договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма и в него се посочва по ясен, кратък и видим начин информацията по приложение 3 към този закон. Неизпълнението на задължението за предоставяне на информация или на условието за писмена форма не води до недействителност на договора […]“.Съгласно член 8 от Закона за потребителския кредит, ако договорът за потребителски кредит не съдържа информацията по член 6, параграф 1 от посочения закон и потребителят се позове на това обстоятелство срещу кредитора, се приема, че за договора за кредит от самото начало се прилага ставка, изчислена въз основа на приложимия към датата на сключване на договора сконтов процент, публикуван от Чешката национална банка, и че всички останали клаузи относно други плащания по потребителския кредит са недействителни (виж Решение на Съда на ЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14)

^[47] В този смисъл следва да се съобразява  Решение от 8 септември 2022 година по съединени дела C‑80/21—C‑82/21 на СЕС, в диспозитива на което ясно е посочено, че Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13трябва да се тълкуват в смисъл, че: не допускат национална съдебна практика, съгласно която, след като установи нищожността на неравноправна клауза, която се съдържа в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, и не води до нищожност на договора в неговата цялост, националният съд може да замести тази клауза с диспозитивна разпоредба от националното право.

^[48] В този смисъл виж Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о.: С оглед отговора на поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че решаващият извод на въззивния съд, че следва да се замести нищожната клауза на чл.11 от договора за кредит с повелителните правила на закона- наказателната лихва, представляваща санкция по договора за забавено изпълнение на дължимите суми, да се извърши не с 20 пункта наказателна надбавка, а с десет пункта, колкото се прилагат при изчисляване на законната лихва при забавени задължения в евро съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, е в противоречие със задължителната практика на СЕС и е неправилен. Неравноправната договорна клауза на чл.11 е нищожна, т.е. няма задължителна сила за ответницата, имаща качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните.

^[49] Виж Калайджиев, А., Облигационно право, Сиби, 2016, с. 489

^[50] Виж Калайджиев, А., Облигационно право, Сиби, 2016, с. 489, Кредиторът има винаги право на законна мораторна лихва, без да е необходимо тя да е уговорена. Това е така, защото  за времето от деня на забавата до деня на плащането кредиторът е лишен от облагата да оползотвори парите, които му се дължат и които не получава.

^[51] В този смисъл е становището на Таков, Кр. Към въпроса за намаляването на неустойката. – В: Юбилеен сборник в чест на проф. Живко Сталев, С.: Сиби, 2005, с. 29, достъпна и на https://www.geocities.ws/christian_takoff/articles/16_Neustojkata_Namaljavane.pdf

^[52] Виж по-горе т. 71 от цитираното по-горе Решение на Съда на ЕС по дело С-421/14 от 26.01.2017 г. Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, както и Заключение на генералния адвокат N. WAHL представено на 22 март 2018 година по Съединени дела C‑96/16 и C‑94/17, в което е посочено:

87. Ако договорна клауза за определяне на мораторни лихви бъде обявена за неравноправна от националния съд, последният не я прилага, но няма право да избере по-скоро да намали размера на предвидената санкция за потребителя. Останалите договорни клаузи (включително, при необходимост, тези за редовните лихви) ще останат в сила и естествено ще продължат да пораждат присъщите им правни последици.

88. За сметка на това премахването на правните последици от клаузите за определяне на редовните лихви, които не са били обявени за неравноправни, далеч надхвърля последиците, свързани с ефективността на защитата, предоставена от Директива 93/13.

^[53] Виж  Решение на Съда на ЕС от 21 януари 2015 г. съединени дела C-482/13, C‑484/13, C-485/13 Директива 93/13, в което е посочено, че Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, по силата на която националният съд е длъжен да преизчисли сумите, дължими на основание клауза от договор за ипотечен кредит, предвиждаща мораторни лихви в размер, който надхвърля тройния размер на законна лихва, така че размерът им да не надвишава този праг, доколкото прилагането на националната разпоредба: не предопределя преценката на националния съд относно неравноправността на такава клауза и не представлява пречка съдът да не приложи тази клауза, ако установи че тя е неравноправна.

^[54] Виж Съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета: Държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, както и Решение от 30 юни 2022 г. по дело C‑170/21 на СЕС, в което е посочено, че 29 Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя при условията на тяхното национално право и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. 30 Тази императивна разпоредба цели да замени формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 55 и цитираната съдебна практика).

34

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

нови хронологично най-добре оценени

Латинка

03 май 2024 17:20

Гост

В договора има посочено ГПР,но от началото на обслужване на кредита виждам,че не се удържа. Какво да направя?

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Латинка

03 май 2024 17:18

Гост

Латинка

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

LachlanBarrenger

16 февруари 2023 20:42

Гост

That is the most popular now because https://etechups.com/
with a simple gameplay, not complicated unlike other gambling with many different agreements.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Стоимен

06 февруари 2023 17:33

Гост

Не виждам как ще се постигне уеднаквене на подходите по справянето с проблемите на общо европейско ниво.

Съгласен съм1

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 14:31

Гост

Браво на момичето, че се е заела с писане на такава статия в 5ти курс. За в бъдеще и желая да проявява повече критично мислене, да има и да отстоява свое собствено мнение по спорните въпроси, а не сляпо да споделя тезите и мненията на наставника си.

Съгласен съм9

-5Не съм съгласен

Отговор

дали неверния ГПР е равен на липса на ГПР?

06 февруари 2023 14:00

Гост

т.2 от Решение на СЕС по дело С- 453/10 от 15.03.2012г., търговска практика, състояща се в посочването на договор за кредит на по- нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ ЕО, 98/27/ЕО на Европейския парламент и на съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета /“Директивата за нелоялните търговски практики“/,… Покажи целия коментар »

Съгласен съм1

-3Не съм съгласен

Отговор

сигурно

07 февруари 2023 3:37

Гост

ама от гледна точка на разпоредбите на ЗПК си се отразява на действителността на договора за потребителски кредит, т. е. прави го недействителен, така че аре няма нужда от дървени философи… Докато не бъдат ударени масово нелоялните практики, тарикатите ще продължават по същия начин.

Съгласен съм2

0Не съм съгласен

Отговор

Име

06 февруари 2023 11:09

Гост

Прегледах я и – трябва да отправим поздравления, дано авторът си запази интереса към научният подход, който трябва да се осъзнава и от съдиите, един вид.

Наистина стана сладък животът на търговците с пари, не говоря сиромахомилство нещо, ама съм се нагледал на ужасии. Но – бедността е другият проблем в момента. Както и да е.

Съдиите се вслушват напоследък, макар да им е прекипяла главата от драми.

Съгласен съм7

0Не съм съгласен

Отговор

Lawyer

06 февруари 2023 11:04

Гост

Супер е написано. Браво!

Съгласен съм5

0Не съм съгласен

Отговор

Пенчо

06 февруари 2023 14:03

Гост

Нали, ще има откъде да се преписва :).

Съгласен съм5

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 11:00

Гост

Добре е

Съгласен съм2

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 10:35

Гост

Чудесна статия! Браво на младите те са нашата надежда!

Съгласен съм7

0Не съм съгласен

Отговор

Прост адвокат

06 февруари 2023 10:13

Гост

ХАХАХАХХАХАХАХАХАХАХ
Това ме разсмя. Първо защото излиза от стажантка на Съдия Кунчев от 53-ти с-в (защото случайно получих решение преди седмица с идентично съдържание) и второ защото прокарват теза в защита на „горките“ кредитори… След като няма предявен евентуален иск за неоснователно обогатяване няма никаква логика да се присъжда чистата сума. Тълкува се превратно чл. 23/ЗПК просто за да се санира некомпетентното процесуално поведение на кредиторите… специална недействителносто, частична недействителност и ала бала…

Съгласен съм13

-14Не съм съгласен

Отговор

...

06 февруари 2023 11:45

Гост

Много правилно, колега. Пазят се интересите на горкия „кредитор“, тука е така, с тези магистрати толкова.

Както е тръгнало очаквамe скоро и други небивалици. Примерно: заведен е иск срещу Иванчо, но се установява в производството, че парите ги дължи Петканчо, признаваме за установено, че Петканчо ги дължи, нищо, че искът е срещу Иванчо. 😀 😀 😀

Съгласен съм5

-5Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 13:03

Гост

Простият адвокат да си провери практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно присъжднето на чистата стойност на кредита при чл. 23 ЗПК. Иначе мисля е повече от очевидно кой е писал статията.

Съгласен съм11

-2Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 14:26

Гост

А след като се запознаем с изключително обилната, трайна и константа практика на ВКС по въпроса, състояща се от има няма 4 решения трябва ли да се лишим от всякаква правна мисъл и логика и да приемем сляпо, че щом нещо го има в 1 решение на ВКС, то значи безспорно е така?

Съгласен съм5

-1Не съм съгласен

Отговор

чл.23 ЗПК

06 февруари 2023 10:13

Гост

Разбирането, че при установена нищожност на договора на основание чл.22 от ЗПК в производството по чл.422 от ГПК съдът следва на основание чл. 23 от ЗПК да присъди на ищеца първоначално изтеглената главница се оформи като преобладаващата съдебна практика за съжаление, като изключение са район Пловдив и още 2-3 района, в които има лъч светлина. Присъждането на главницата при установена нищожност на договора е силно лобистка и облагодателства определена категория субекти – основно небанковите финансови институции, по-популярни за обществото като „фирми за бързи кредити“. Преди приемането на ЗПК по аналогичната разпоредба на чл.34 от ЗЗД се приемаше трайно и непротиворечиво,… Покажи целия коментар »

Съгласен съм11

-2Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 10:09

Гост

Много добре написано.

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

06 февруари 2023 9:50

Гост

Изненадващо добра статия, при положение, че е писана от студент, хареса ми.

Съгласен съм11

0Не съм съгласен

Отговор

Виктор

06 февруари 2023 17:36

Гост

Какво Ви учудва? Студентите много често пишат по- добре от преподавателите.

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

06 февруари 2023 17:51

Гост

Има статии от студенти, публикувани на този сайт, които са на значително по-ниско ниво.
Това, че една публикация става за четене, не означава, че е добра.

Съгласен съм1

-2Не съм съгласен

Отговор

Иринева

06 февруари 2023 9:07

Гост

Айде добре

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

май ще се съмва

06 февруари 2023 9:06

Гост

Младите ще ни оправяй, ей, да знаете! Във ВКС съдебните помощници им събират и анализират практиката на СЕС обаче долу по места има сериозно непознаване и неразбиране. Прочетох наполовина, но виждам балансирани разрешения, подкрепени от практиката на СЕС. Крайно време е да спре залитането и да се ударят колекторите и бързите кредити с инструментите на правото, а не с подхода на МаяМА. Ще се съмва…

Съгласен съм8

-4Не съм съгласен

Отговор

Иринева

06 февруари 2023 9:07

Гост

Така ли гооо усещате ?

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Чочо

06 февруари 2023 17:38

Гост

Съдебните помощници какво ли не им вършат.

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

добра работа

06 февруари 2023 8:58

Гост

Поздравления за младата колега, за студент 5 курс, трудът й е впечатляващ. Прецизен и задълбочен. Наистина добра работа!

Съгласен съм11

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 9:03

Гост

Присъединявам се. Адмирации. Повече такива млади хора да има

Съгласен съм7

0Не съм съгласен

Отговор

Nina

06 февруари 2023 9:07

Гост

Наистина се справя супер

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

444

06 февруари 2023 8:40

Гост

Те лихвите по потребителските вече тръгнаха нагоре и ще ограничат рисковете.

Съгласен съм2

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 9:00

Гост

ами нека възраждане да събират подписки срещи еврото, ще си останем задунайска губерня завинаги. Няма ЕЦБ, няма ниски лихви, направо страхотно

Съгласен съм0

-4Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 9:05

Гост

И малката копейка ще ни управлява 😀

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

06 февруари 2023 9:08

Гост

Ще ядем балтиите, както казва баща му. Но както виждаш има и светлина в тунела. Поздравявам Лекс, че дава трибуна и на студенти, когато го заслужават.

Съгласен съм6

0Не съм съгласен

Отговор

Stavrulka

06 февруари 2023 9:08

Гост

Хайде неонацисти и комсомолци да не ме управляват, става ли ?

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Ъруин

06 февруари 2023 9:08

Гост

Е няма проблем

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор