Спорните изменения в ГПК и НПК според „Юридически барометър“
Юридически барометър
Критичен анализ на последните изменения в два от основополагащите нормативни актове – Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), прави в новия си брой „Юридически барометър“. В него екипът, ръководен от проф. Даниел Вълчев, проследява и изследва законодателната дейност през втората половина на 2017 г. Темата на броя е защитата на личните данни, а специален гост е съветничката по правни въпроси на президента Румен Радев Невин Фети. Тя е доктор по право и преподавател в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и има богата експертиза по въпроси, свързани със защитата на класифицираната информация, защитата на личните данни и достъпа до обществена информация.
Законът за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (Обн., ДВ, бр. 86 от 27 октомври 2017 г.) представлява съчетание от различни законодателни търсения. Основната част от текста включва идеи, развити от Министерството на правосъдието още в периода 2015 – 2016 г., за реформи в изпълнителния процес. Покрай тези приети след широки професионални дискусии текстове обаче в закона се промъкнаха (и то в последния момент) странни законодателни идеи, обявени на конференция, посветена на 10-годишнината на новия ГПК, проведена няколко дни преди окончателното гласуване на текстовете.
Така се появиха промени (§ 2, т. 2), според които сроковете в гражданския процес няма да текат през дните, обявени за официални празници, както и през съдебната ваканция. Правилото няма да се прилага за гражданските дела, които по силата на Закона за съдебната власт подлежат на разглеждане и през съдебната ваканция (напр. за издръжка, за родителски права, за осиновяване, за обезпечаване на искове и др.). Спирането на сроковете през съдебната ваканция ще създаде удобство най-вече на адвокатите, които могат да планират летните си почивки, но също така създава и условия за разхищаване на времето на съда, тъй като той няма да може да постанови актовете си, преди да получи становища на страните. Срокът за това ще бъде замразен за цели 45 дни в годината.
Отделно от това възниква и казусът за неравното третиране на страните – може да бъде даден следният нагледен пример: ако получите искова молба през месец май например, имате само 30 дни за отговор, а ако я получите в края на юли, на практика имате повече от два месеца.
Неясни са и последиците от неизпълнение на нововъведеното задължение за посочване на банкова сметка в исковите молби (§ 10). Причината за това е, че чл. 129 ГПК не препраща към новосъздадената ал. 4 на чл. 127 ГПК – т.е. непосочването на банкова сметка не води до нередовност на исковата молба. Съдът няма законово основание да я върне с указание ищецът да представи данни за банкова сметка. Същевременно съдът трябва да посочи такава в решението си съгласно § 11 от ЗИДГПК.
Уредбата на допускането на решения до касационно обжалване също претърпя сериозни промени. Нови основания за допускане до разглеждане на касационната жалба по същество са противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, както и при „вероятна нищожност или недопустимост“ или при „очевидна неправилност“ на въззивното решение.
Последната хипотеза предизвиква несигурност за начина, по който ще се прилага. В нея сякаш се размива границата между понятието за допустимост до касационно обжалване и основанията за отмяна на решението на въззивния съд. Ако с определението по чл. 288 от ГПК ВКС допусне касационно обжалване, защото счита, че решението на втората инстанция е очевидно неправилно, то няма логично основание същият състав отново да преценява правилността му при разглеждане на делото по същество. Премахването на „задължителния” характер на решенията на ВКС следва да се приеме за форма на законодателна декларация, тъй като противоречието с тях все още е основание за допускане до касация. Този немаловажен теоретичен спор следваше да се разреши с по-прецизна законодателна уредба, най-малко за да се изясни как отмяната на правомощията на ВКС за уеднаквяване на практиката на съдилищата кореспондира с все още съществуващото конституционно задължение за същото.
Като съществени могат да се определят и промените в заповедното производство, които целят да премахнат случаите на злоупотреба, когато длъжници не могат да бъдат намерени на адреса им. Изменението засилва в голяма степен защитата на тази група длъжници. Призоваването на длъжника чрез залепване на уведомление вече е основание на заявителя в заповедното производство да бъде указано, че може да предяви иск за вземането си, а започналото предварително изпълнение на заповед за изпълнение се спира. Резултатът на практика е, че за длъжника няма стимул да се отзовава на каквито и да било опити на призовкаря да го открие на адреса, тъй като в този случай предварителното изпълнение няма да спре, но при залепване на уведомление последицата ще бъде такава. Критики предизвика и фактът, че залепването на уведомление автоматично води до образуване на исково производство. Силно се ограничава функцията на заповедното производство да бъде бърз ред за изпълнение на безспорни задължения (това производство е създадено по препоръка на Европейската комисия от предприсъединителния период на България). Натоварването на най-големите съдилища в страната с допълнителни искови производства може да предизвика още по-бавно решаване на делата.
В областта на изпълнителното производство са въведени множество промени. Те целят постигане на съразмерност между използваните способи, направените разноски и размера на задължението, както и по-голяма яснота, бързина и защита на уязвими страни. Разширени са случаите, в които взискателят и длъжникът могат да обжалват действията на съдебния изпълнител; променени са правилата за определяне на несеквестируемия доход, който вече се съизмерва с минималната работна заплата; облекчени са условията за длъжника да иска спиране на изпълнението, което ще е възможно ако внесе 20 (а не 30) на сто от вземанията по предявените срещу него изпълнителни листове. Наред с това, е интересен и новият институт на електронните публични търгове в изпълнителното производство. В новите чл. 501а – 501ж от ГПК са уредени правилата за провеждането им на специална онлайн платформа. Също така се предвижда в 6-месечен срок от влизане на ЗИДГПК в сила министърът на правосъдието да издаде Наредба, с която да се определят изискванията към електронната среда за обмен на електронни запори, с което те най-сетне да започнат да се прилагат реално (за първи път са въведени със създаването на чл. 450а от ГПК през 2012 г.). И двата института използват възможностите на съвременните информационни технологии и прилагането им би ускорило процеса, но заедно с това е много важно електронната среда, в която ще се развиват, да бъде достатъчно добре защитена.
Критично за последните промени в НПК
Законът за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс Законът за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (Обн., ДВ, бр. 63 от 4 август 2017 г., в сила от 5 ноември 2018 г.) съдържа промени с важно значение за цялостната уредба на наказателния процес. Налице са няколко групи изменения. Първата от тях – по привеждане на съотношението между наказателна и административнонаказателна репресия и на правилата относно произнасянето по мярка за неотклонение в съдебната фаза на процеса в съответствие с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, представлява значителна стъпка в правилната посока.
Основната заявена цел на проекта обаче е ускоряване на наказателното производство и не е съвсем сигурно дали може да бъде постигната с предлаганите в него промени. Най-съществените изменения са свързани с въвеждането на института на разпоредителното заседание. То се провежда само в първата инстанция по дела от общ характер, когато производството е образувано по внесен обвинителен акт. Провеждането на разпоредително заседание може да доведе до ускоряване на наказателния процес, доколкото две съдебни инстанции се произнасят още в началото му по въпроса за извършени на досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. Този извод следва единствено от тълкуването на закона. В тази част разпоредбите му са формулирани със забележително лоша законодателна техника. Преценката на първоинстанционния съд, че не са извършени такива нарушения, подлежи на контрол с частна жалба или протест на основание новата редакция на чл. 249, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), която допуска определението на съда относно това дали е налице процесуално нарушение (независимо дали в смисъл, че такова е допуснато, или не) да се обжалва (препратката към чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК). Тази разпоредба обаче се съдържа в текст на закона, озаглавен „Прекратяване на съдебното производство от съда“ и се налага корективното ѝ тълкуване. Същевременно законодателят се опитва да ограничи страните да правят подобни възражения след провеждане на разпоредителното заседание. Подобно решение противоречи на правото по чл. 6, пар. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, според което всеки обвиняем следва да може да разбере обвинението срещу себе си. Позоваването на такова нарушение не може да се преклудира и тъй като според българския наказателен процес обвинението се формира на досъдебната фаза (окончателно – с обвинителния акт), подобни възражения винаги следва да се вземат предвид от съда служебно, като всяка съдебна инстанция може да върне делото отново в стадия на разпоредителното заседание, откъдето делото отново може да се върне на прокурора. Поради това с предлаганите промени заявената законодателна цел надали може да бъде изпълнена в частта относно яснотата на обвинението, а най-често дела се връщат на прокуратурата именно за прецизиране на обвинителния акт.
Допълнителен аргумент, че новата уредба всъщност забавя процеса, е, че съдията-докладчик не може да върне делото на прокурора веднага, след като забележи допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила на досъдебното производство, а трябва първо да насрочи разпоредително заседание с призоваване на страните, както и да изчака евентуално обжалване на акта си, с което производството се забавя с още поне месец.
Странна е и разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК в новата ѝ редакция, с която се предвиди правомощие на съда да прекратява наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, съставлява административно нарушение. С промяната на нормата се отне възможността на съда да прекрати наказателното производство, ако прецени, че фактите, описани в обвинителния акт не отговарят на състава на нито едно предвидено в Наказателния кодекс престъпление (досега законът предвиждаше, че съдията-докладчик прекратява наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление). Като резултат от изменението съдът ще трябва да води дълги съдебни процеси с пълно доказване, за да обяви своя извод, че извършеното не съставлява престъпление, а административно нарушение. А преди редакцията на разпоредбата съдът можеше да направи извод за липса на престъпление и от формулировката на обвинението. Вярно е, че допреди промените някои съдебни състави злоупотребяваха с тази разпоредба, но премахването й ще доведе до забавяне на процеси и последваща отговорност на държавата за провалили се обвинения. В частта относно произнасянето на наказателния съд по въпроса дали описаното в обвинението не съставлява административно нарушение, е допуснат и друг законодателен пропуск при определяне правомощията на въззивната инстанция. С новата т. 4 на чл. 336, ал. 1 НПК се допуска въззивният съд да оправдае с нова присъда осъден подсъдим и да му наложи административно наказание. Никъде в закона обаче не е предвидено правомощие на въззивния съд да прецени по протест на прокурора или частния обвинител, че извършеното деяние от лице, което е оправдано от първата инстанция, не съставлява престъпление, но следва да се наложи административно наказание. Този законодателен пропуск, който е една от многото проявни форми на лоша законодателна техника в закона, позволява да се „бетонират“ съдебни грешки на първата инстанция.
Законодателят доста прибързано разреши и въпроса, че по мерките за неотклонение в съдебната фаза на процеса ще се произнася същият съдебен състав, който разглежда делото по същество, но съдът ще взема отношение и по наличието на обосновано предположение дали подсъдимият е извършил престъплението. Досега при произнасяне относно мерки за неотклонение в съдебната фаза съдебният състав не разглеждаше въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Новото законодателно решение поставя съдилищата в позицията да се разхождат „по тънкия лед“ между непроизнасянето по предположението и възможността да издадат вътрешното си убеждение. Законодателят следваше да предвиди този конфликт, като допусне разглеждане на мерките за неотклонение в съдебната фаза на процеса от друг съдебен състав на съда, който разглежда наказателното дело, каквато е практиката на някои европейски държави (като Франция например).
Не на последно място, е забележителна и новата глава „Ускоряване на наказателното производство”, която всъщност не уточнява нито една конкретна мярка, която съдът може да вземе за ускоряване на това производство, нито пък последиците от неизпълнението ѝ.
Със законопроекта се промени и подсъдността на делата срещу лица с особена обществена позиция по отношение на някои извършени от тях престъпления. Разглеждането им се прехвърли от компетентността на Софийския градски съд в Специализирания наказателен съд (в чл. 411а, ал. 1, т. 4 НПК). Малко след приемането на тези текстове Върховният касационен съд внесе искане пред Конституционния съд за обявяването им за противоконституционни*. В мотивите си ВКС акцентира върху това, че критерият за определяне на подсъдността на делата, разглеждани от Специализирания наказателен съд, следва да е предметът на делото, а не качеството на извършителя на престъпление. Според върховните съдии „определянето на подсъдността на специализирания съд съобразно субекта на престъпление, го характеризира като извънреден съд. Още повече този извод се потвърждава от съчетаването на специалното качество на субекта, като определящо подсъдността на делото, със специална процедура, по която се разглежда делото, установена законодателно за специализирания съд“ (законът предвижда по-кратък срок за насрочване на делото в разпоредително заседание например). Въпросът е дискусионен и с решението си конституционните съдии ще дадат отговор дали подобна уредба е допустима съгласно принципите на правовата държава. Така се оказва, че законопроектът, съставен с желание за постигане на множество цели, в редица случаи води до прибързани резултати и в скоро време може да се наложи нова реформа на наказателния процес, „закърпваща“ пробойните на старата.
*Анализът е правен преди Конституционният съд да се произнесе с решение на 27 март 2018 г., с което отхвърли искането за обявяване за противоконституционни на въпросните разпоредби.
5
Коментирайте
Както винаги – много точен синтезиран анализ от екипа на Юридически барометър. Трудно е промените да се критикуват през чисто юридическата призма (без да се засегне политическата мотивация, която стои зад тях). Голямо браво, че бележките са както на теоретична основа, така и от гледна точка на практическите казуси, които ще посрещнат!
Очаквам с интерес докъде ще го докара и Манолова, яхнала метлата на популизма – ще прави промени в законите, които се приемаха под нейния депутатски надзор в парламентарната правна комисия…
Комплименти за проф. Вълчев и екипа!
забележително лоша законодателна техника… това може да се каже не само за НПК
„аст от измененията в НПК са си просто опасни в този си вид. В допълнение – и неясни, което ще забалтачи още повече процеса. Какво сатава – май Герджиков е прав за отиването на надолу.
Аз пък съм доволен, че няма да се броят срокове през ваканцията
Приличен анализ, лошото е, че никой от т.нар. законотворци не слуша експертите, а изпълняват само поръчки. Ние знаем на #КОЙ