Разпоредителното заседание след промените в НПК – практически проблеми
Виолета Магдалинчева
Виолета Магдалинчева е съдия от 2001 г. Последователно е била младши съдия и съдия в наказателните отделения на Софийския районен и Софийския градски съд. От октомври 2018 г. е командирована в Софийския апелативен съд.
Била е постоянен преподавател в Националния институт на правосъдието.
Настоящото изложение няма претенция за изчерпателност. То няма и амбицията да даде решение на посочените в него практически проблеми. Идеята на написаното е да огласи тези проблеми и да провокира дебат в правната общност, който да доведе до законодателни промени, ако такива са необходими, или да активира тълкувателна дейност, ако върховната съдебна инстанция прецени, че основанията за това са налице.
Разпоредителното заседание е въведено с измененията в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), обнародвани в ДВ, бр. 63 от 4 август 2017 г. (в сила от 5 ноември 2017 г.). Идеята на разпоредителното заседание е в открит процес, с участие на прокурора и лицата по чл. 247б, ал. 1 и ал. 2 от НПК, да се решат предварителните въпроси от значение за същинското дело. Двугодишното приложение на разпоредбите на чл. 248 и сл. от НПК открои практически проблеми, които нямат еднозначно разрешение. Трудностите в практиката идват и от това, че определенията на съда по чл. 248, ал. 1 от НПК (в частите им по т. 3 и т. 6) подлежат на обжалване по реда на глава Двадесет и втора от НПК, т.е. пред съответния въззивен съд. Триинстанционно обжалване на тези актове не е предвидено и Върховният касационен съд (ВКС) би могъл да вземе становище по правилното или неправилно приложение на решените в разпоредителното заседание въпроси едва при контрол на въззивната присъда или решение или евентуално в процедура по възобновяване. Във връзка с разпоредителното заседание практикуващите юристи са изправени пред трудности в следните насоки:
1. Относно състава на съда
От формулировката на текста на чл. 248, ал. 2 от НПК е видно, че законният състав е този, който разглежда обвинението по същество и за това спор в практиката няма. По въпроса обаче дали разпоредителното и същинското съдебно заседание трябва да бъдат проведени в един и същи съдебен състав продължава да има две тези.
Според първата, принципът за неизменност на състава на съда продължава да важи, както и преди промените от 2017 г., от съдебното, а не от разпоредителното заседание. Аргументите за това са, че неизменността на състава гарантира пълноценната изява на принципа на непосредственост по чл. 18 НПК и е основна характеристика на същинското съдебно заседание, т.е. на онова, което протича от даване на ход на съдебното следствие до постановяване на присъдата. В разпоредителното заседание по правило не се събират и проверяват доказателства – те само се допускат, поради което не стои задължението еднакъв състав да участва в него и в същинското заседание. Подобен подход е възприет за законосъобразен и във въззивното производство, където е възможно един въззивен състав да се произнесе по допускане на доказателствата с определението по чл. 327 от НПК, а друг непосредствено да събере и провери тези доказателства в откритото въззивно заседание. В подкрепа на тази теза е и аргументът, че в разпоредителното заседание по волята на законодателя не участват резервни съдии и съдебни заседатели. Освен това систематичното място на разпоредбата на чл. 258 от НПК е в глава Двадесета от НПК – „Съдебно заседание“, а не в глава Деветнадесета, в която са уредени подготвителните действия за разглеждане на делото. Тази теза е застъпена и в определение на САС, НО, 7-ми състав по в.н.ч.д. № 79/2020 г., в определение по в.н.ч.д. №904/2019 г., а също и в статията „Обща характеристика на предаването на съд и подготвителните действия за разглеждането на делото в съдебно заседание“ с автори проф. Маргарита Чинова и ас. д-р Боян Бележков. Въпросът с неизменността на състава е засегнат и в решение № 286 от 14.02.2019 г. по н.д. № 1092/2018 г. на ВКС, ІІ н.о. Макар с това решение да е проверяван въззивен акт, осъществил контрол върху първостепенна присъда с проведено следствие преди промените от 2017 г., в акта на ВКС е коментирано, че „съдебният състав не подлежи на промяна от момента, в който се поставят за разглеждане въпросите за наказателната отговорност на подсъдимия с внесен обвинителен акт за извършеното престъпление, т.е. от даване ход на съдебното следствие пред първоинстанционния съд до постановяване на присъдата“.
Според втората теза, застъпена понастоящем преобладаващо в практиката, принципът за неизменност важи от разпоредителното заседание. Привържениците ѝ търсят логика в естеството на разпоредителното заседание, в което се решават значими за процесуалната съдба на делото въпроси, включително и тези с преклузиите. След като това е така и след като чл. 248, ал. 1, т. 7 НПК предвижда в разпоредителното заседание съдът да се произнесе по доказателствените искания на страните, се приема, че делото следва да се разглежда от един и същи състав от момента на започване на разпоредителното заседание до момента на постановяване на присъдата. Като аргумент се сочи и формулировката на чл. 258 от НПК, която говори за „съдебно заседание“, без да го стеснява до действията по същинското такова. Подобно разбиране е застъпено и в практическата разработка „Разпоредителното заседание – кой, какво и как“ с автор Лада Паунова, съдия във ВКС. Тази теза е приета и в други произнасяния на съдилищата, които са имали повод по искане на страна или служебно да се занимаят с този въпрос, и по-конкретно в Решение № 2/03.01.2019 г. по н.д. № 4266/2018 г. на СГС, Решение от 16.07.2018 г. по н.д. № 137/2018 г. на ОС – Силистра, Определение № 119 от 01.02.2019 г. по ч.н.д. № 18/2919 г. на Окръжен съд – Кърджали, Определение № 690/27.11.2018 г. по ч.н.д. № 598/2018 г. на Апелативен съд Пловдив, Определение от 18.09.2018 г. по н.д. № 10758/2008 г. на СРС, Определение № 1735/04.11.2019 г. по н.д. № 6687/2014 г. на РС – Пловдив и др.
Различните разбирания за момента, от който се прилага неизменността, рефлектират и върху крайния съдебен акт – присъдата, която, в зависимост от това коя от двете тези споделя, би могла да бъде отменена като постановена от незаконен състав. Това на практика се е случило при произнасянето с Решение от 16.07.2018г. по в.н.о.х.д. № 137/2018 г. на ОС – Силистра, с което присъдата на районния съд е била отменена, защото същинското съдебно заседание е било проведено от съдебен състав, различен от този, който е участвал в разпоредителното заседание.
Поставеният практически проблем би могъл да бъде разрешен включително и чрез ангажирането с конкретна позиция по въпроса дали „Предаването на съд и подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ е самостоятелен стадий или пък представлява етап от съдебното заседание. Върху този, наглед теоретичен, спор в случая се акцентира, тъй като сред аргументите на привържениците на втората теза е и този, че разпоредителното заседание е етап от съдебното заседание, ерго принципът за неизменност на състава важи от него. Едновременно с това обаче в почти всички съдебни актове на въззивната и касационната инстанция, с които се отменя акт на по-долустоящия съд, поради съществено процесуално нарушение и се указва моментът, от който да продължи производството, се посочва, че това е от стадия на разпоредителното заседание.
2. Относно обвързващата сила на акта на въззивния съд по чл. 249, ал. 3 от НПК
Моментът, от който се прилага неизменността на състава на съда, пряко рефлектира и върху друг сериозен и с практическа приложимост въпрос. Ако определението, с което е прието наличие на съществени процесуални нарушения от състава на първостепенния съд, бъде отменено от въззивната инстанция и междувременно е настъпила промяна в първоинстанционния съдебен състав, новият състав ще трябва ли да разгледа отново въпросите по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК и обвързан ли е той с произнасянето на втората инстанция, която е приела, че съществени процесуални нарушения няма. Този въпрос е бил поставян от страните при повторно оспорване на актове по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК и е засегнат пространно в няколко произнасяния на Апелативен съд – София. В определение от 28.12.2018г. по в.н.ч.д. 1710/18 г. на САС, НО, 4 състав е прието, че „новото, второ по ред, разпоредително заседание е със самостоятелно значение и има за предмет пълен контрол по въпросите, посочени в чл. 248 НПК. Съставът на съда е длъжен да извърши пълна проверка на законността на проведеното досъдебно производство, с оглед наличието на съществени процесуални нарушения, като при контрола не е обвързан от доводите на страните, а дължи и цялостна служебна ревизия по въпросите на чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК“. Подобно е произнасянето и в определение от 1.08.2018 г. по в.н.ч.д. № 995/2018 г. на САС, НО, 2 състав, в което е посочено, че „няма как да се изисква, обвързан от чужда преценка, новият състав на съда да разгледа по същество обвинение, което самият той определя като процесуално негодно“. Така е прието и в протоколно определение от 6.1.2018 г. по н.о.х.д.№ 2987/2018 г. на СГС, НО, 33състав и в протоколно определение от 26.11.2018 г. по н.о.х.д. № 3004/2018 г. на СГС, НО 34 състав. В последния акт изрично е посочено, че новият състав следва да се произнесе по въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК, включително и да обсъди отново наличието или не на съществени процесуални нарушения в обвинителния акт, „заради принципа на служебното начало и задължението на съдебния състав да следи във всеки един момент на наказателното производство за спазване правата на подсъдимия, като вторият състав трябва да провери всички хипотетични основания за прекратяване на делото и връщането му на прокурора“.
Противоположна теза е застъпена в определение № 369 от 01.08.2019 г. по в.н.ч.д. №904/2019 г. на САС, НО, 7 състав, в което при сходна хипотеза е прието, че „главният въпрос, подлежащ на обсъждане и решаване в разпоредителното заседание – допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, е бил решен с влязъл в сила съдебен акт, поради което при същия обвинителен акт е недопустимо да бъде пререшаван в рамките на последващо разпоредително заседание“.
Във връзка с поставения проблем, значимо би било ангажирането на практиката (при необходимост и чрез тълкувателен акт) с позиция по въпроса, ако в един персонален състав съдът е прекратил в разпоредително заседание съдебното производство, поради конкретни процесуални нарушения и въззивният съд е отменил този акт, друг състав на първостепенния съд би ли могъл да упражни правомощията си по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, като прекрати съдебното производство, поради наличие на други (различни) или същите (еднакви) процесуални нарушения.
3. Относно преклузията по чл. 248, ал. 3 от НПК и нейните адресати
Преклузията е уредена в новия чл. 248, ал. 3 от НПК, според който в съдебното заседание на първоинстанционния, въззивния и касационния съд страните не могат да правят възражения за допуснатите нарушения на процесуалните правила по ал. 1, т. 3, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, включително по почин на съдията-докладчик, или които са приети за несъществени. С промените в НПК преклудиращият момент е изтеглен максимално напред – в самото начало на съдебната фаза пред първата инстанция. Последица от това, че в разпоредителното заседание не е бил поставен въпросът за процесуалните нарушения от досъдебната фаза, е невъзможността да се релевира това нарушение пред първата, въззивната или касационна инстанция. На практика това означава, че при разглеждане на делото по същество страните няма да могат да повдигат въпросите за нарушени права на досъдебното производство, включително и абсолютни такива – отсъствие на защитник, некомпетентен орган и др. Коректността изисква да бъде посочено и произнасянето на Конституционния съд с Решение № 14 от 9 октомври 2018г. по к.д. № 12/2017 г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 351, ал. 2 от НПК, съгласно която с касационната жалба и протест не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство. От малкото на брой произнасяния на ВКС към този момент може да бъде направен изводът, че преклузията по чл. 248, ал. 3 от НПК е насочена не към съда, а към страните, които би следвало да проявят процесуална активност и да се стремят да създадат у решаващия орган убеждението, че досъдебното производство е протекло без или при наличие на съществени процесуални нарушения с определени за тях правни последици. Едновременно с това съдебната практика се ориентира в разбирането, че въззивната и касационната инстанция имат право, а по силата на служебното начало и задължение, да извърши проверка за наличието на съществени процесуални нарушения на досъдебното производство и ако установи наличието им, да върне делото в разпоредителното заседание, където първият съд следва да констатира съответното нарушение при обсъждане на въпросите на чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК.
Най-недвусмислено това е посочено в решение № 69/2019 г. по н.д. № 245/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о., в което е прието, че „Макар да не са лишени от известен резон, доводите на жалбоподателя, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт, не могат да предизвикат желаните от него последици – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. С оглед обстоятелството, че подобно възражение не е било направено в разпоредително заседание, поддържането му пред въззивната и касационна инстанция поначало е недопустимо на основание чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2 и чл. 351, ал. 2 от НПК. Независимо от това апелативният съд го е разгледал, приемайки законосъобразно, че преклузията по чл. 248, ал. 3 от НПК се отнася до страните, но не стеснява задължението на съда служебно да следи за спазване на процесуалните права на страните в предходните фази и стадии на наказателния процес. От своя страна касационната инстанция многократно е имала повод да заяви, че служебната намеса е допустима, когато се констатира наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила, както и когато се установят нарушения, които съществено накърняват правно защитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването. В този смисъл не съществува процесуална пречка настоящият съдебен състав да вземе отношение по съдържанието на обвинителния акт„. Подобна позиция е застъпена и в други актове на касационната инстанция и по-конкретно в Решение № 188 от 19.11.2019 г. по н.д. № 790/2019 г., на ВКС ІІІ н.о., Решение № 11 от 07.01.2020 г. по н.д. № 840/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о., Решение № 29 от 10.07.2019 г. по н.д. № 22/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о., Решение № 78/30.04.2019 г. по н.д. №1209/2018 г. на ВКС, І н.о. В последното решение, макар и накратко, е коментиран по същество довод на защитата за допуснатото същественото процесуално нарушение, който е бил приет за неоснователен в разпоредително заседание и в производство по контрол на акта на първия съд. Тази позиция е възприета и от въззивните съдилища в Решение № 1/02.01.2019 г. по в.н.о.х.д. № 340/2018 г. на Апелативен съд – Варна, Решение № от 27.09.2019 г. по в.н.о.х.д. № 417/2018 г. на Апелативен съд – Варна, Решение № 107/30.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 235/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Решение № 185 от 23.01.2020 г. по в.н.о.х.д. № 161/2019 г. на Апелативен съд – Бургас, Решение № 5/20.01.2020 г. на ОС – Кюстендил по в.н.о.х.д. № 160/2019 г. Едновременно с това в Решение № 132 от 17.10.2019 г. по н.д. № 684/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о. е отбелязано, че „възражението за процесуалната неиздържаност на обвинителния акт е било обсъдено в разпоредителното заседание и оценено от съда като неоснователно, поради което и на основание чл. 351, ал. 2 от НПК следва да се приеме за недопустимо„, без самият съд да е преценил, че служебно следва да се занимава с проверка на релевираните в него доводи по същество.
4. Относно правомощията на първия съд да прекрати извън разпоредително заседание съдебното производство поради съществени процесуални нарушения
При този прочит на преклузията възниква и питането има ли възможност първоинстанционният съд да прекрати съдебното производство, поради наличие на съществено процесуално нарушение, ако не е сторил това в разпоредителното заседание, но е съзрял съществен пропуск преди произнасяне на присъдата. На пръв поглед, поради отмяната на чл. 288, т. 1 от НПК, изглежда, че първоинстанционният съд не разполага с подобно правомощие. Това следва и от цитираното вече решение по к.д. № 12/2017 г., в което е посочено, че въпросът за процесуалните нарушения следва да бъде поставен на разглеждане и решен още в началния момент на съдебната фаза, а „крайният момент е приключването на нововъведеното разпоредително заседание с окончателен съдебен акт (чл. 249, ал. 1 – 3 от НПК). Последващото връщане на делото в първата процесуална фаза е изключено по силата на чл. 288, ал. 1 НПК (посл. изм. ДВ, бр. 63/2017 г.), чл. 344, т. 1 НПК (последно изм. Д.В., бр. 44/2018 г.) и чл. 354, ал. 3 от НПК (последно доп. ДВ, бр. 32/2010)“. Тази теза е застъпена и в определение по в.н.ч.д. № 995/2018 г. на САС, НО, 2 състав, където е прието, че кръгът от процесуални въпроси за решаване в разпоредителното заседание и в частност онези, свързани с процесуалните нарушения, се решават окончателно в разпоредителното заседание и не могат да бъдат преразглеждани в следващите етапи на съдебното заседание. При все това, се поставя въпросът ако преклузията по чл. 248, ал. 3 от НПК е насочена единствено към страните, както приема практиката до момента, защо първостепенният съд да не може да ревизира произнасянето си от разпоредително заседание и при констатиран съществен процесуален проблем да пренесе делото в предсъдебната фаза, за да бъде отстранен той там, а не от въззивния или касационен съд, който така или иначе служебно би бил длъжен да го съзре. В тази връзка следва да се посочи, че е възможно процесуалното нарушение обективно да не е било известно на първоинстанционния съд. Пример в това отношение е случай, в който основанието за задължителна защита, например такова по чл. 94, ал. 1, т. 2 от НПК, е станало известно в съдебното следствие и след назначаване на задължителната в такива случаи експертиза.
От практическа гледна точка интерес представлява и това дали преклузията би важала спрямо подсъдим, по отношение на когото разпоредителното заседание е проведено при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК и не е имал възможност да заяви позиция по въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК.
За да се отстранят практическите неясноти относно преклузията в наказателния процес нормотворецът или върховната съдебна инстанция следва да посочат кой е адресат на преклузията; допустимо ли е по искане на страните или служебно въззивният и касационен съд да коментират съществените процесуални нарушения в обвинителния акт или на досъдебното производство и каква практическа стойност би имало установяването на тези нарушения от контролните съдебни инстанции или от първия съд, но след приключване на разпоредителното заседание.
5. Относно незабавното провеждане на производството по Глава 27, 28 и 29 от НПК след приключване на разпоредителното заседание
Спорен в практиката е и въпросът дали след като в разпоредително заседание е прието, че делото следва да се разгледа по особените правила на глава Двадесет и седма, Двадесет и осма и Двадесет и девета съдът следва да продължи разглеждането на делото по съответната диференцирана процедура, или трябва да изчака влизането в сила на определението по чл. 248 от НПК, което в частта му по т. 3 от НПК и независимо от резултата (прието или не наличие на съществено процесуално нарушение) подлежи на обжалване и протестиране. С позоваване на разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НПК, според която, ако са налице основанията по Глава двадесет и девета, а по искане на страните – и по Глава двадесет и седма и Глава двадесет и осма, съдът разглежда делото незабавно след провеждане на разпоредителното заседание, съдебните състави веднага преминават към диференцираните процедури. В част от тези съдебни произнасяния липсва посочването, че определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 и т. 6 от НПК подлежи на обжалване или пък директно е отбелязано, че актът е необжалваем. Така е процедирано в Определение по н.о.х.д. № 294/2018 г. на РС – Елхово, Определение по н.о.х.д. № 322/2018 г. на РС – Ямбол, Определение по н.о.х.д. № 41/2019 г. на РС – Тутракан, Определение по н.о.х.д. № 165/2019 г. на РС- Карлово, Определение по н.о.х.д. №11904/2018 г. на СРС, Определение по н.о.х.д. № 261/2018 г. на РС – Никопол, Определение по н.о.х.д. № 258/2019 г. на РС – Луковит, Определение по н.о.х.д. № 1685/2019 г. на РС- Пазарджик, Определение по н.о.х.д. №258/2018 г. на РС – Дупница и др.
В други съдебни актове е посочено, че определението, с което е прието отсъствие на съществени процесуални нарушения и/или е взето отношение по мярката за неотклонение, подлежи на обжалване по реда на глава Двадесет и втора от НПК, но при все това, без да се изчака стабилизирането на този акт, е проведена съответната диференцирана процедура. В този смисъл са Определение по н.о.х.д. №1383/2018 г. на РС – Добрич, Определение по н.о.х.д. № 20/2019 г. на РС – Елхово, Определение по н.о.х.д. № 298/2019 г. на РС – Пловдив, Определение по н.о.х.д. №284/2019 г. на ОС – Ямбол, Определение по н.о.х.д. №490/2019 г. на ОС-Пловдив и др.
Очертаният проблем е намерил разрешение в решение № 127/05.07.2019 г. по н.д. 454/2019 г., ВКС, І н.о., в което е посочено, че „Когато, както е в конкретния случай, подсъдимият се е възползвал от законово предоставената му възможност да поиска разглеждането на делото по особените правила на глава 27 от НПК, съдът не само е длъжен да вземе отношение по направеното искане в разпоредителното заседание, но и в случай, че установи положителните предпоставки за разглеждане на делото по този ред, да пристъпи незабавно към неговото провеждане„. От друга страна, в Решение № 138/01.10.2019 г. по н.д. № 592/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о. е прието следното: „Съдът е пристъпил към разглеждането на делото по реда на глава Двадесет и седма от НПК незабавно след провеждането на разпоредителното заседание, основавайки се на разпоредбата на чл. 252, ал. 1от НПК. Същата обаче не бива да бъде прилагана изолирано от друга норма – тази на чл. 249, ал. 3 от НПК, предвиждаща обжалваемост на определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК и по необходимост изискваща да бъде отложено делото, за да могат страните да упражнят правото си да атакуват определението, с което е отказано прекратяване на съдебното производство. На пръв поглед между двете разпоредби съществува непреодолима колизия, която обаче може да бъде разрешена при логическото им тълкуване, което води до извод, че съдът може да пристъпи към разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма или двадесет и девета незабавно след разпоредителното заседание, само ако страните не са релевирали доводи за съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза. Ако такива съображения са били изложени, той би следвало да отложи делото, за да им даде възможност да обжалват отказа за прекратяване на съдебното производство. Погледнато от този ъгъл първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение, но то не може да обоснове отмяна на актовете на инстанциите по фактите. Това е така не само защото частните обвинители все пак са получили произнасяне по частната си жалба срещу определението по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, но и защото, и това е много по-важно, не са били допуснати претендираните от тях съществени процесуални нарушения, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт„.
Поставянето на проблема с незабавното разглеждане на делото, особено в случаите на глава 29 от НПК, не е излишно теоретизиране, тъй като в тези случаи, за разлика от съкратеното следствие (глава 27 от НПК) и приложението на чл. 78а от НК (глава 28 НПК), крайният съдебен акт – определението, с което съдът одобрява споразумението и прекратява наказателното производство, е окончателно и не подлежи на обжалване. Единственият път за защита на осъдения е възобновяването, при което обаче, включително и с оглед прочита на преклузията, коментиран по-горе, не е ясно дали биха могли да се релевират възражения за съществени процесуални нарушения след като това не е било сторено в разпоредителното заседание или пък са приети за несъществени. Несъмнената колизия между текстовете на чл. 249, ал. 3 и чл. 252, ал. 1 от НПК предполага de lege ferenda законодателна намеса, чрез която недвусмислено да бъде посочено в кои случаи незабавното разглеждане на делото по особените правила на глави 27, 28 и 29 от НПК е процесуално възможно.
6. Относно произнасянето по въпросите по чл. 248, ал. 1, т. 4 – 8 от НПК след прекратяване на съдебното производство поради съществени процесуални нарушения
Спорен в практиката момент е и произнасянето по въпросите по чл. 248, ал. 1, т. 4 – 8 НПК след като съдът служебно или по искане на страните е приел, че в досъдебната фаза е допуснато съществено процесуално нарушение, поради което съдебното производство следва да бъде прекратено.
По-голямата част от съдебните състави изчерпват произнасянето си с констатацията за допуснато процесуално нарушение, като, изрично или не, отбелязват, че поради прекратяване на съдебното производство, тези въпроси не подлежат на обсъждане в разпоредителното заседание и вземат отношение (при това не във всички случаи) единствено по отношение на мярката. В тази насока са Определение № 1064/26.06.2018 г. по н.д. № 2153/2018 г. на РС-Варна, Определение № 1027/11.07.2018 г. по н.д.№ 2951/2018 г. на РС- Пловдив, Определение №200/26.02.2019 г. по н.д.№ 138/2019 г. на РС- Ямбол, Определение №1311/03.09.2018 г. по н.д.№ 2420/2018 г. на РС-Пловдив, Определение № 87/18.04.2019 г. по н.д.№ 44/2019 г. на РС-Несебър, Определение № 183/07.03.2018 г. по н.д.№ 617/2018 г. на РС-Плевен и др.
Други съдебни състави продължават обследването на част или на всички въпроси, включително конституират страни и се произнасят служебно по мярката за неотклонение, ако такава е била взета на досъдебното производство. Такива произнасяния има с Определение от 15.11.018 г. по н.о.х.д. № 12097/2017 г. на СРС, НО, 135 състав, Определение № 3804/04.10.2019 г. по н.о.х.д. № 2328/2019 г. на СГС, НО, 14-ти състав, Определение № 194 от 20.01.2020 г. по н.о.х.д. № 4871/2019 г. на СГС, НО, 12 състав, Определение № 588/15.11.2019 г. по н.о.х.д. № 401/2019 г. на ОС- Кюстендил, Определение № 18 от 19.01.2019 г. по н.о.х.д. № 7868/2018 г. на РС – Пловдив, Определение от 20.03.2019 г. по н.о.х.д. № 536/2018 г. на РС- Елхово, Определение № 361386 от 14.03.2018 г. по н.о.х.д. № 1997/2018 г. на СРС, Определение № 170 от 31.07.2018 г. по н.д. № 592/2018 г. на РС – Несебър, Определение № 1418/18.09.2019 г. на РС – Пловдив и др. Логиката в този случай е ясна и има конкретна практическа обосновка – ако въззивната инстанция отмени определението по т. 3 на чл. 248, ал. 1, първостепенният съд да е взел отношение по всички останали въпроси и да пристъпи директно към насрочване и провеждане на същинското съдебно заседание. На пръв поглед този въпрос изглежда несъществен, но има и произнасяния, според които невземането на становище по всички въпроси по чл. 248, ал. 1 от НПК от страна на първия съд само по себе си представлява процесуално нарушение, в който смисъл е Определение от 11.10.2018 г. по в.н.ч.д. № 241/2018 г. на ОС – Силистра и Определение № 134/18.03.2019 г. по в.н.ч.д. № 93/2019 г. на СА, НО, 3 състав.
Извън това, законодателно или чрез съдебна практика следва да се изясни дали при отмяна на определението по чл. 248, ал.1, т. 3 от НПК от въззивната инстанция и при липсващо произнасяне по въпросите от т. 4 до т. 8 на чл. 248, ал. 1 от НПК, първостепенният съд следва да проведе нарочно разпоредително заседание само за тяхното обсъждане, или може да вземе отношение по тях преди началото на същинското съдебно заседание, без да изчака определението по чл. 248, ал. 1, т. 6 от НПК, което също подлежи на самостоятелно обжалване по реда на Глава двадесет и втора от НПК, да влезе в сила.
7. Относно това дали въззивната или касационната инстанция, ако констатира наличие на съществено процесуално нарушение на досъдебното производство, може да върне делото на прокурора или трябва да го изпрати на първия съд, който в разпоредително заседание да упражни правомощията си по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК
Във въззивното производство продължава да действа ревизионното начало и съгласно непроменения текст на чл. 314, ал. 2 от НПК този съд проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от посочените от страните основания за нейната отмяна. Освен това и след промените, обнародвани в ДВ, бр. 63/2017 г., е запазен видът на чл. 335, ал. 2 от НПК, според който въззивният съд отменя присъдата и връща делото на първата инстанция в случаите по чл. 348, ал. 3, освен ако сам може да отстрани допуснатите нарушения или те са неотстраними при новото разглеждане на делото.
На пръв поглед новата формулировка на чл. 248, ал. 3 НПК и запазеното съдържание на текстовете на чл. 314 и чл. 335, ал. 2 от НПК навеждат на извод, че въззивният съд действа по старите правила и е запазено правомощието му да отменя присъдата, констатирайки служебно основания за това, свързани със съществените процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3 от НПК.
Това правомощие е само привидно, тъй като отмяната на чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК, извършена с промените, обнародвани в ДВ, бр. 63/2017 г., показва, че втората инстанция не би могла да отмени присъдата и да върне делото на прокурора, ако съществените процесуални нарушения са допуснати на досъдебното производство. Пълната проверка на присъдата, която въззивният съд извършва, е запазена, т.е. той може да констатира в мотивите на въззивния акт наличието на процесуални нарушения от абсолютен характер в досъдебната фаза, но заради отмяната на чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК тези нарушения не биха могли да послужат като основание за отмяна на присъдата и за връщането на делото на досъдебното производство.
Подобна промяна е засегнала и правомощията на касационната инстанция. Нормата на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК е претърпяла промяна и в нея е посочено, че нарушението на процесуалните правила е съществено, когато е довело до ограничаване на процесуалните права на страните, ако не е отстранено. От актуалната редакция на текста е отпаднало нарушението, свързано с процесуалните права на обвиняемия, а доколкото според чл. 253 НПК страни има само в съдебното производство, очевидно е, че нарушения на процесуалните правила в предсъдебната фаза не се търсят.
Специфична хипотеза е била разгледана в Решение № 29/10.07.2019 г. по н.д. № 22/2019 г. на ВКС, ІІІ н.о. В него е прието, че с непровеждането на разпоредително заседание след отмяна на издадена по стария ред присъда, е допуснато процесуално нарушение, но то не е от категорията на абсолютните и не е основание за отмяна на атакувания акт. В тази връзка касационната инстанция е посочила, че „Доколкото производството по делото е протекло преди измененията в НПК с ДВ, бр. 63/2017г., то за подсъдимите и защитата им не е препятствана възможността при осъществяване на инстанционния контрол да правят възражения за допуснати нарушения на процесуалните правила на досъдебното производство. По конкретното дело обаче възражения за допуснати на досъдебното производство възражения не са били релевирани изобщо. Такива не са били констатирани както при първата въззивна проверка, така и от съдията – докладчик след връщане на делото за ново разглеждане от първия съд. В касационната жалба също няма твърдения за процесуални нарушения на досъдебното производство, чието необсъждане от инстанционните съдилища да се е отразило на правото на защита на подсъдимите лица. При тези съображения е лишено от основание твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение.“
8. Относно момента, в който се конституират страните
В практиката се очертават две възможни тези относно момента, в който се конституират страните. Според първата – това става преди разглеждане на въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК, а според втората – конституирането идва след като съдът се произнесе по тези въпроси.
Различните подходи при конституиране на страните не съставляват съществен проблем, освен в случаите, в които са налице основания за разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и осма от НПК, защото според чл. 376, ал. 3 и ал. 4 от НПК в тези производства не се допуска граждански ищец и няма участие на частен обвинител. В такъв случай се поставя резонният въпрос – ако все пак страната е била конституирана преди произнасянето по въпросите по чл. 248, ал. 1 от НПК, респ. преди да е било взето решение за преминаване към диференцираната процедура, какви са възможните подходи в действията на съда. Ако той все пак реши да отмени определението си за конституиране на частен обвинител, ще подлежи ли на обжалване този акт и допустимо ли е въобще да се пререши конституирането на страна, ако този въпрос е бил решен с влязло в сила определение в разпоредително заседание.
9. Относно очевидната фактическа грешка (ОФГ)
В наказателното правораздаване очевидната фактическа грешка е въведена за първи път с текста на чл. 248а от НПК, обнародван в ДВ, бр. 63/2017 г. С решение № 14/09.10.2018 г. по к.д. № 12/2017 г. е отхвърлено като неоснователно искането за установяване на противоконституционност на тази разпоредба. В мотивите на конституционното решение е посочено, че въпреки липсата на законова дефиниция на понятието очевидна фактическа грешка, изпълването му с конкретно съдържание ще се изясни от съдебната практика.
Приложението на този институт не създава практически проблеми що се отнася до преценката, че в процедурата по чл. 248а от НПК прокурорът не променя генерално концепцията на обвинението или своята теза, а поправя очевиден порок, изразяващ се в несъответствие между действителната му воля и нейния външен израз. Еднозначно в практиката се приема, че чрез очевидната фактическа грешка прокурорът не може да повдига ново обвинение, да привлече ново лице, да предяви непредявени до момента факти, да изправи съществени процесуални нарушения и пр., т.е. не може да извърши активности, които биха били обхванати от институтите по чл. 225 НПК или по чл. 287 от НПК или биха довели до прекратяване на съдебното производство поради процесуални нарушения по чл. 249, ал. 4 от НПК (В този смисъл е и Определение № 1214/17.12.2019 г. по в.н.ч.д. № 614/2019 г. на АСпНС, Определение №81/23.05.2018 г. по в.н.ч.д. № 204/2018 г. на АСпНС, Определение № 618/21.05.2018 г. по н.д. № 426/2018 г. на ОС-Пловдив, Определение № 424/21.05.2018 г. по в.н.ч.д. №418/2018 г. на ОС – Варна, Решение № 66/15.06.2018 г. по в.н.о.х.д. № 248/2018 г. на ОС Хасково, Определение № 1180/16.07.2019 г. по н.о.х.д. № 2639/2019 г. на РС- Пловдив, Определение № 335/27.06.2018 г. по н.д. № 1095/2017 г. на РС- Пазарджик, Определение № 600/08.11.2018 г. по в.н.ч.д. № 1497/2018 г. на Апелативен съд – София).
Практиката приема, че инициативата за поправка на очевидна фактическа грешка може да изходи от страните или служебно от съда, а също така, че този институт е приложим единствено по отношение на обвинителния акт, но не и спрямо други основополагащи процесуални актове на досъдебното производство, каквито са постановленията за привличане на обвиняем по чл. 219 от НПК (Определение № 4220/25.10.2019 г. по в.н.ч.д. № 4308/2019 г. на СГС, НО, 10-ти въззивен състав, Определение № 86/20.03.2018 г. по н.д. № 238/2018 г. на РС-Монтана, Определение № 1943/08.11.2018 г. по н.о.х.д. № 285/2018 г. на РС- Варна).
Практиката е еднозначна и по отношение на това, че при едновременното наличие на процесуални нарушения по чл. 248, ал. 1, т. 3 и на очевидна фактическа грешка допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила има приоритет, т.е. съдебното производство следва да бъде прекратено на основание чл. 248, ал. 5, т. 1 от НПК, а самата грешка отстранена с внасянето на новия обвинителен акт. (Определение от 11.10.2018 г. по н.д. № 321/2018 г. на РС- Карнобат, Определение № 2/03.01.2019 г. по в.н.ч.д. № 600/2018 г. на АСпНС, Определение № 1551/03.09.2018 г. по н.о.х.д. № 1416/2018 г. на РС-Варна, Определение от 24.04.2019 г. по н.д. № 212/2019 г. на ОС-Бургас, Определение № 87/20.02.2019 г. по в.н.ч.д. № 202/2019 г. на Апелативен съд – София).
Практически трудности има по отношение на преценката за това има ли знак за равенство между техническата и очевидната фактическа грешка и налага ли се откриване на нарочна процедура по чл. 248а от НПК в първия случай, включително с или без внасяне на нов обвинителен акт. В някои от съдебните произнасяния е прието, че грешно посочен в обвинителния акт номер на наказателно частно дело, по което е извършено одобрение на протокол по чл. 161, ал. 2 от НПК, представлява техническа грешка и изправянето ѝ не налага нарочна процедура по чл. 248а от НПК (Определение от 16.11.2017 г. по н.о.х.д. № 6761/2017 г. на РС- Пловдив). В други грешното изписване на две от цифрите от ЕГН на подсъдимия, макар да е прието като такова от технически характер, е довело до откриване на процедура по чл. 248а от НПК, в която без намесата на прокурора и без негово изявление, съдът служебно е поправил грешката (Определение от 12.06.2018 г. по н.о.х.д.№ 2103/2018 г. на РС-Бургас). В Определение от 15.02.2018 г. по н.о.х.д. № 20/2018 г. на РС- Провадия разминаването в обстоятелствената и диспозитивна част на обвинителния акт на датата на деянието (по-конкретно на годината) е преценено като очевидна фактическа грешка, която по инициатива на прокурора е отстранена в същото съдебно заседание въз основа на устното му изявление, обективирано в съдебния протокол. По този начин – без внасяне на нов обвинителен акт, а само въз основа на изявлението на прокурора, в съдебното заседание е отстранена очевидна фактическа грешка в името на подсъдимия, като в същото заседание производството е приключено по реда на глава Двадесет и девета от НПК. В Определение № 192/13.12.2018 г. по н.о.х.д. № 1469/2018 г. на РС-Монтана грешното посочване на данни за съдимостта на подсъдимия също е наложило откриване на процедура по чл. 248а от НПК, но грешката е отстранена с внасянето на нов обвинителен акт от прокурора. Дали очевидната фактическа следва да се отстрани чрез внасянето на нов обвинителен акт, както посочва чл. 248а, ал. 2 от НПК, или чрез устно изявление на прокурора или съда, обективирано в протокола, както се приема в част от коментираните съдебни актове, има важно практическо приложение. Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че при внасянето на нов обвинителен акт е възможно прокурорът да е отстранил очевидната фактическа грешка, но едновременно с това да е допуснал нова очевидна фактическа грешка или пък да е добавил абзац, несъществуващ първоначално, да е преформулирал обвинението, макар да е запазил фактическите и правни рамки на първоначалното такова, или да е допуснал други процесуални нарушения, които към момента на провеждането на разпоредителното заседание не са били налични.
Специфична хипотеза е изследвана в Решение № 16/31.01.2018 г. по в.н.о.х.д. № 562/2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в което е коментирано възможно ли е налична, но неотстранена от първия съд очевидна фактическа грешка, да доведе до отмяна на присъдата на това основание. В решението е даден положителен отговор на този въпрос с аргумент, че процедурата по чл. 248а от НПК е приложима само в първоинстанционното производство. Коректността изисква да се уточни, че с решението на апелативния съд присъдата на първостепенния е отменена заради съществен процесуален порок в обвинителния акт, а проблемът с очевидната фактическа грешка е коментиран в допълнение и при условие, че отразените от въззивния съд пороци представляват не съществено процесуално нарушение, а очевидна фактическа грешка.
Обсъдените по-горе въпроси налагат ангажиране и със становище по въпросите: от кого изхожда инициативата за поправка на очевидна фактическа грешка; коя част от обвинителния акт включва поправката (диспозитив и/или и обстоятелствена част); има ли разлика между техническа грешка и очевидна фактическа грешка и в какво се изразява всяка от тях; как се извършва поправката на очевидна фактическа грешка (с устно изявление на страна или съд или с внасянето на нов обвинителен акт); какви са възможностите на съда, ако в процедура по чл. 248а от НПК в новия обвинителен акт са допуснати пороци, несъществуващи в първия; може ли отстраняването на очевидната фактическа грешка да бъде извършено след приключване на разпоредителното заседание, включително и пред въззивната или касационна инстанция.
22
Коментирайте
Колеги,
Не се фокусирайте в/у очевидната фактическа грешка – това е малка част от текста!
Адмирации за съдия Магдалинчева: аргументи, аргументи, аргументи.
Споровете с добре издържани аргументи са на изчезване. Ето защо: поздравления за автора!
Инак: изобилието на тълкувателна практика на ВКС, макар в определен момент това да е било неотложна необходимост, не е нищо друго, освен признание за некачествени правни норми. Не е нужно да заклеймяваме един институт, а да търсим верни решения: анализ на конкретна практика, стимулиране на тълкувателна практика, а при необходимост – законодателна намеса.
Двугодишното приложение на този най-важен институт (след 2000 година) заслужава такъв анализ.
Още веднъж: поздравления за съдия Магдалинчева!
Професорът Вучков е направил смислен коментар. Фокусът от статията върху ОФГ не е разумен. Първите три-четири въпроса от нея поставят такова поле за размисъл, че свят ще им се завие на ВКС докато го измислят.А междувременно делата бълват ли, бълват…
Безкрайно полезен и практически насочен анализ. Браво!
Много често е трудно да се определи разликата между техническа грешка и очевидна фактическа грешка.
техническа грешка = правописна грешка,която не изменя фактите, виж примера по-долу
Блестящ анализ! Благодарим на Лекс за полезният материал.
Да, уточненията от страна на нормотворецът или върховната съдебна инстанция биха възпрепятствали практическите неясноти.
P.S. Разлика м/у ОФГ и техническа грешка – записано че деянието е извършено през 2019, а то е през 2009 – това е ОФГ, щом нявсякъде другаде в ОА е записано 2009г. Техническа грешка тук не може да се твърди – техническа грешка е ,аако е записано вместо 2009 г, 2099 г.
Сега,по ОФГ: 1.) не е все едно дали деянието е извършено във Велико Търново или в Малко Търново – Подс. се защитава срещу фактите,и не е длъжен да знае какво Прокуратурата е имала предвид като място на извършване на деянието. Така че, зависи – ако е извършено в първия град,а е записано в ОА втория, това не е ОФГ – ОФГ е ако навсякъде е писано в ОА В.Търново, а само на едно място – М.Търново. Т.е. дае налице “очевидност“. 2.) Няма как в касация да се поправя ОФГ – касацията не може да изменя фактите, грешни или не; Може… Покажи целия коментар »
За мен измененията в Наказателно-процесуалния кодексот 4 август 2017 г. не бяха съвсем дообмислени.
Съдии като Виолета Магдалинчева заслужават само адмирации. Тази жена е родена да правораздава! Брилянтен ум!
‘Специфична хипотеза е изследвана в Решение № 16/31.01.2018 г. по в.н.о.х.д. № 562/2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в което е коментирано възможно ли е налична, но неотстранена от първия съд очевидна фактическа грешка, да доведе до отмяна на присъдата на това основание. В решението е даден положителен отговор на този въпрос с аргумент, че процедурата по чл. 248а от НПК е приложима само в първоинстанционното производство.“ Ама вижте какво ще ви кажа – ако има доказателства, че даден човек е престъпник и да му се размине защото някъде някой е объркал нещо, като буква или име на… Покажи целия коментар »
Абе стига бе. Колко мафиота ще се имъкнат от процес ако за грешни 2 цифри от ЕГН се почва наново всичко. Малко по-гъфкаво да се работи. Стига глупости. Стига протяжни неща. Ясно е, че става дума за лицето Хикс ама нали може да са грешни последните цифри от ЕГН, значи може това да е друг човек… ДА друг човек със същите три имена, но с друго ЕГН. Как става ?
Това важи и за локация. Ако престъплението се е извършило в Перник и човека заподозрян е бил в перник, но на документите е изписано ПерУник , е винаги човека може да каже, че не е бил в ПеУник на този ден и следователно е невиенн. Сега, това е величествена глупост и се пускат престъпници, които да отнемат животи на този принцип. Един жиовт не струва една буква или една цифра.
„…може ли отстраняването на очевидната фактическа грешка да бъде извършено след приключване на разпоредителното заседание, включително и пред въззивната или касационна инстанция.“
Аз не виждам защо не. Просто не виждам причина.
Ако има фактическа грешка тя определено е разлинча от техническа такава. Тук спор няма. Въпроса е как се поправя. Защото става сложно.
Ами по-бързо по-бързо да става всичко в държавата, ама ако на подсъдимия са му объркали ЕГН-то по грешка…какво става? Това може да не е този човек. Ами ако в един документ пише, че действието се е извършило в С“У“ФИЯ, а не в както е правилно в С“О“ФИЯ , то човека може да каже, че той е бил в СОФИЯ, а не в СУФИЯ !
Добра работа. Автора се е постарал. Определено доста изчерпателна информация за това какво се обсъжда и какво смятат да се прави.
Поздравления! Подробно, обосновано и мотивирано! Не е нужно тълкувателно, а премахване на разпоредителното, тъй като първоначално залегналите цели не бяха постигнати! Браво на автора за положения труд!
Може съдията Магдалинчева да не претендира за изчерпателност, но аз тук виждам казано абсолютно всичко съществено. Нещо повече – посочването на разнопосочната съдебна практика прави изключително лесна задачата на ОСНК ВКС да направи едно тд за разпоредителното заседание, нещо което намирам за напълно нормално след над 2 години приложение на новите разпоредби.
дядов и адвока подкрепя. хич не трябва да се дава на онези в парламента пак да пипат НПК, не стига, че активно окипазяват НК. браво на съдийката!
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Човек може да се чуди защо се въведе един допълнителен етап в наказателното производство – разпоредителното заседание, ако то реално не предотвратява връщания от втора или трета инстанция за значителна част от т.нар. съществени процесуални нарушения. Може да се чуди също защо не е записано, че съдът няма нужда да връща делото на прокурора, ако същественото процесуална нарушение може да бъде поправено пред него. Статията е много полезна, но би било добре да се направи и някаква оценка на ефекта на новия институт върху съдебното производство. Доколкото знам във Франция възраженията за процесуални нарушения се преклудират съвсем в началото на… Покажи целия коментар »