Противоречи ли на Конституцията застрояването на плажовете по морето
Докладът на Красимир Влахов
Противконституционно ли е застрояването на плажовете по морето? Как е допуснато? Какво може да направи сега държавата? Всички тези въпроси поставя и дава своите отговори конституционният съдия Красимир Влахов.
Той изнесе доклад при представянето на сборника с избрани решения на Федералния Конституционен съд на Германия, което събра президента Румен Радев, председателя на Конституционния съд проф. Борис Велчев и членовете на съда, главния прокурор Сотир Цацаров, председателя на Висшия адвокатски съвет Ралица Негенцова и много други именити юристи (повече за събитието виж тук).
„Лекс“ публикува доклада на съдия Влахов не само заради значимостта на проблемите, които поставя, но и защото дава своето виждане за разрешаването им.
Заглавието е на редакцията.
Конституцията и опазването на националното природно богатство. Избрах тази нетипична тема по няколко причини. На първо място, защото тя в известна степен стои в периферията на конституционното право, в което изследванията са посветени преимуществено на отношенията в областта на политическата система, организацията и функционирането на държавните органи, правното положение на гражданите. От друга страна, конституционната уредба на изключителната държавна собственост, сред чиито обекти са именно националните природни богатства, има не само икономически измерения, а е свързана в най-общ смисъл с правата на гражданите, доколкото тези обекти са не само с публичноправна значимост, но и преди всичко с всеобща полезност, т.е. предназначени са да бъдат източник на полза за всекиго. Безспорно е, че околната среда е комплекс от фактори и компоненти, които имат отражение върху качеството на живот и здравето на хората, т.е. от обуславящо значение са по отношение на основни човешки права. Неслучайно опазването на околната среда е намерило място в Хартата на основните права на Европейския съюз (чл.37).
Също така е важно да се посочи, че някои от националните природни обекти имат и наднационално значение, обусловило включването им в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Както е известно, международната програма за световното наследство на Комитета за световното наследство на ООН (ЮНЕСКО), създадена с Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство от 1972 г., има за цел да каталогизира, именува и опазва обекти с изключително културно или природно значение за общото наследство на човечеството. Всеки обект от Списъка на световното културно и природно наследство е собственост на страната, на чиято територия е разположен, но се смята, че в интерес на международната общност е да се запази всеки от тях за бъдещите поколения. Защитата и опазването на тези обекти са грижа на всички страни, участващи в Програмата за световното наследство. В този смисъл може да се каже, че съхраняването на обектите на изключителна държавна собственост, представляващи природни забележителности, е задължение на българската държава в полза не само на нейните граждани, но и на човечеството изобщо. Още в първите години от своето функциониране българският Конституционен съд е откроил това наднационално значение на природното ни наследство – според Решение №2 от 1996 г., в чл.18, ал.1 от Конституцията са посочени обекти, които могат да имат историческо или екологично значение (природните и архитектурните резервати), далеч надхвърлящо пределите на страната ни.
За да избера разглежданата тема, бях провокиран и от конкретно решение на Конституционния съд на Федерална Република Германия, на което ще се спра по-нататък.
Според чл.18, ал.1 от Конституцията, подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Още с Решение №19 от 1993 г. Конституционният съд е разяснил, че поради важността, която имат тези обекти, те могат да принадлежат само на държавата, поради което върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава. Всеобщата полза от тези обекти е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму. Тази концепция е доразвита във вече цитираното Решение №2 от 1996 г., в което е посочено, че подземните богатства, за които традиционно се прилага режимът на изключителната държавна собственост, са такива богатства (като петрол, въглища, руди и пр.), които са еднократна даденост като достояние на националната общност; при използване те са невъзстановими. Единственият възможен носител на правото на собственост на тези богатства може да бъде според възгледите на нашия конституционен законодател само българската държава. Това в основни линии важи и за горите, водите, парковете с национално значение и крайбрежната плажна ивица.
Според Решение №11 от 1997 г. на Конституционния съд, изразът „национално значение“, използван в чл.18, ал.1, се отнася само за парковете. Но извън този контекст изразът има универсално значение, вътрешно присъщо на всички обекти, упоменати в конституционния текст – подземни богатства, крайбрежна плажна ивица и т.н. То трябва да бъде определено със съответните закони, като изразът „национално значение“ бъде разбиран в смисъл на национална публичноправна значимост и всеобща полезност.
Забележка: Разбира се, всеобщата полза от обектите на изключителната държавна собственост в никакъв случай не трябва да се приравнява на възможност за неограничен достъп и всеобщо пряко служене с тях. Конкретно по отношение на природните обекти държавата може и е длъжна да осигури мерки за тяхната закрила от човешка намеса, тъй като в противен случай те биха могли непоправимо да бъдат увредени от действията на човека – какъвто е случаят с такива уязвими природни феномени като пясъчните дюни или природните резервати. Затова и Законът за защитените територии съдържа подробна регламентация на човешките дейности, които могат да бъдат извършвани в тези обекти, като например в резерватите движението на хора може да се извършва само по маркирани пътеки (чл.17, ал.1, т.3 от закона). За да удовлетворят изискването за „всеобща полезност”, е необходимо и достатъчно националните природни обекти да бъдат съхранени като такива, във вида, в който ги е създала природата.
В Решение №4 от 2000 г. на Конституционния съд са разяснени някои фундаментални принципни положения относно статута на крайбрежната плажна ивица според Конституцията. Посочено е, че понятието “бряг” е по-широко от понятието “плаж”, при което основният закон обявява за изключителна държавна собственост не цялата крайбрежна ивица, а само нейната плажна част. За останалата част от крайбрежието не трябва да има конституционна забрана да бъде обект на частна собственост. Според мотивите на решението, конституционният законодател се е съобразил с обстоятелството, че по време на приемането на Конституцията има земи край морето, които са частна собственост и се ползват за стопански и други нужди, а целта на тази конституционна разпоредба не е да се национализира цялата земя по крайбрежието. По този начин Конституционният съд всъщност посочва, че изключителната държавна собственост върху крайбрежната плажна ивица е несъвместима със съществуването на стопански и други обекти, накърняващи по недопустим начин природната среда. Такива могат да бъдат изграждани само върху частта от крайбрежието, която попада извън плажната ивица и не е изключителна собственост на държавата.
Анализът на практиката на Конституционния съд, посветена на обектите на изключителната държавна собственост и в частност на националните природни богатства, позволява да се изведат следните основни характеристики на правния статут на тези обекти:
- забрана за тяхното отчуждаване от държавата в полза на частноправни субекти.
- задължение за съхраняване на тяхната уникалност като природни феномени, т.е. забрана за физическо интервениране върху тях по начин, че да не могат да бъдат възстановени в естествения им вид (най-вече посредством застрояване). Това се отнася не само за частноправните субекти, но и за самата държава като титуляр на изключителните собственически права. Разбира се, режимът на изключителната държавна собственост не само не забранява, но дори и предполага и изисква в обектите да се извършват дейности, насочени към тяхното опазване, укрепване и възстановяване. В този смисъл е изричната разпоредба на чл.25 от Закона за защитените територии, според която такива мерки по отношение на природните забележителности се предприемат с разрешение на Министерството на околната среда и водите.
Тези две характеристики на изключителната държавна собственост се намират в определена логическа връзка и обусловеност – конституционният законодател е възложил на държавата, олицетворяваща обществения интерес, опазването и съхраняването на посочените в Конституцията природни обекти и именно по тази причина само държавата и никой друг не може да ги притежава. Така възприетият подход на конституционния законодател е проявление на презумпцията nobile officium, съобразно която държавата по дефиниция е почтена и отговорна. Този принцип би следвало да я задължава както да се въздържа от действия (правни и фактически), накърняващи уникалността и естественото състояние на поверените ѝ природни обекти, така и да не позволява други лица – както общините, така и частноправни субекти, да предприемат такива действия. Заедно с това държавата има и задължението, пряко произтичащо от редакцията на разпоредбата на чл.18, ал.1, да уреди статута на обектите на изключителната държавна собственост със закон, който да осигури адекватната им защита. Това е подчертано изрично в Решение №11 от 1997 г., в което е прието следното: Публичноправната значимост може да бъде определена по различни начини и критерии, например в зависимост от икономическата стойност и характеристика на ресурса, неговата уникалност и пр. Всички тези критерии е невъзможно да бъдат описани в конституционния текст. Ето защо той предвижда това да стане със съответни закони. Със закон следва да се определи режимът не само на водите и горите, но и на подземните богатства, крайбрежната плажна ивица и републиканските пътища, защото всички тези обекти (богатства, ресурси) са разположени на един ред – те са равностойни от правна гледна точка.
Забележка: Изказвам резерви към възприетата в решението конструкция, според която за всички посочени в чл.18, ал.1 от Конституцията обекти е необходимо със закон да бъдат определени критериите за публичноправна значимост и всеобща полезност, въз основа на които да се обуслови изключителната държавна собственост върху тях. Това според мен не е вярно за подземните богатства и крайбрежната плажна ивица, които категорично и безусловно са определени от конституционния законодател като изключителна държавна собственост, доколкото тяхното национално значение е подразбиращо се, а същевременно самите обекти са определени по начин, който не изисква допълнителна конкретизация със закон. Да се предостави на обикновения законодател възможността чрез въвеждане на допълнителни критерии да определи кои подземни богатства или коя част от крайбрежната плажна ивица попадат в приложното поле на чл.18, ал.1 от основния закон, по същество би означавало да се обезсмисли конституционната повеля, според която единственият възможен титуляр на правото на собственост върху тези обекти може да е само българската държава, и за части от тях да се предвиди възможност за придобиване от други лица по съображения, които стоят вън от Конституцията и които същевременно се дефинират от обикновения законодател с обикновеното парламентарно мнозинство, с което се приемат, изменят, допълват и отменят закони. По тези съображения смятам, че изразът „определени със закон” се отнася не за всички, а само за тези обекти на изключителна държавна собственост, които не могат да се индивидуализират само въз основа на конституционния текст – водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, но не и за останалите, които са изключителна държавна собственост по силата на непосредственото действие на самата Конституция. Дори и граматическата логика не позволява да се приеме, че „национално значение” се отнася само до парковете (а не и до горите и водите, които систематично са поставени в същия режим), но пък изразът „определени със закон” е релевантен за всички обекти на изключителна държавна собственост. Самото използване на словосъчетанието „както и”, с което в текста на чл.18, ал.1 от Конституцията се разделя списъкът на обектите на изключителната държавна собственост, сочи на идеята на конституционния законодател подземните богатства, крайбрежната плажна ивица и републиканските пътища да имат специфичен статут, произтичащ директно от самата Конституция, докато за останалите обекти, които не могат да бъдат определени само въз основа на конституционния текст, е необходимо критериите да бъдат изведени със закон.
Конкретно по отношение на крайбрежната плажна ивица състоянието на законодателството, което ще бъде обсъдено по-нататък, красноречиво илюстрира проблемите, които възникват при възприемане на тълкуването, поставено в основата на Решение №11 от 1997 г. В специалния Закон на устройството на черноморското крайбрежие законодателят действително дефинира понятието „крайбрежна плажна ивица” („обособена територия, съставена от отделни морски плажове, представляваща част от морския бряг към прилежащата му акватория“ според чл.6, ал.1), обявявайки в чл.6, ал.3 морските плажове за изключителна държавна собственост (включително формираните в резултат на човешка дейност, с което според мен се разширява приложното поле на чл.18, ал.1 от Конституцията, включващо само естествените плажове като природни феномени). Същевременно обаче законовата уредба, която ще бъде разгледана подробно в следващата част от изложението, не гарантира в необходимата степен запазването на този произтичащ от Конституцията статут и допуска неговото нарушаване в частен интерес чрез промяна на предназначението и застрояване на територии, принадлежащи към крайбрежната плажна ивица. В заключение, съгласен съм, че статутът на обектите на изключителна държавна собственост следва да бъде уреден със закон – но такъв, който детайлизира конституционната уредба и обезпечава защитата на съответните обекти, а не закон, който подменя волята на конституционния законодател относно техния статут.
Необходимо е да се има предвид, че уредбата на изключителната държавна собственост по отношение на природните обекти следва да се тълкува и прилага във връзка с други конституционни разпоредби. Така според чл.15 от Конституцията, Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната. Същевременно чл.55 гарантира на гражданите здравословна и благоприятна околна среда, като предвижда и задължение за тях да я опазват. Както е посочено в Решение №12 от 2013 г., с което са обявени за противоконституционни някои разпоредби от Закона за устройството на черноморското крайбрежие, държавата има конституционното задължение и отговорност да осигурява такова законодателство, което да гарантира осъществяването на правата по чл.15 и чл.55, а грижата за околната среда (която грижа включва и закрилата на националните природни обекти) е задължителна за всички нива на правна регулация. Противното не съответства на разбирането за правовия характер на държавата.
Според чл.52, ал.3 от Конституцията, държавата има задължението да закриля здравето на гражданите. Конституционният съд е имал случай да се произнесе, че това обхваща и създаването и запазването на условията на живот, които природата е създала, като изключенията трябва да са свързани с жизненоважни потребности (Решение №10 от 1995 г.). В контекста на разглеждания проблем това означава, че обектите на националното природно богатство могат по изключение да търпят съгласно закона само такова въздействие, което е оправдано с оглед защитата на друга конституционна ценност, каквато е например националната сигурност.
Това е най-общо конституционната рамка на статута на националните природни обекти. Какво е обаче на практика положението – правно и фактическо, във връзка с охраняването на защитените от Конституцията национални обекти? Публично известен факт е застрояването на част от крайбрежната плажна ивица чрез изграждане на хотелски комплекси на самия морски бряг. Това нарушение ли е на Конституцията? Конституционосъобразно ли е допускането (изрично или мълчаливо) на такова застрояване в закон?
Ще се задоволя да изложа в тази връзка по-конкретно проблемите и въпросите, които възникват във връзка с опазването на крайбрежната плажна ивица, която по силата на основния закон е изключителна държавна собственост (разбира се, имат се предвид естествените плажове, а не създадените в резултат на човешка дейност в крайбрежни терени, които нямат този статут съобразно разграничението, проведено в Решение №4 от 2000 г.). Факт е, че независимо от изискването на чл.18, ал.1 от Конституцията, нейният статут да бъде уреден със закон, такъв е в сила едва от 1 януари 2008 г. – Законът за устройството на черноморското крайбрежие (ЗУЧК). Наистина, този закон в чл.10, ал. 2 предвиди (но както ще стане ясно – само по принцип) забрана за застрояване на земите в зона „А”, включваща крайбрежната плажна ивица и територията с широчина 100 метра по хоризонтала от границите на морския бряг или на морските плажове. Същевременно обаче §5, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на закона посочва, че тази забрана не се прилага за законно изградените и разрешени обекти, както и за одобряване на инвестиционни проекти по действащи подробни устройствени планове. Иначе казано, независимо от ясната и ненуждаеща се от опосредяване със закон разпоредба на чл.18, ал.1 от основния закон, според която крайбрежната плажна ивица следва да е физически ненакърним обект на изключителна държавна собственост, законодателят, привидно защитавайки статута ѝ, легализира едно конституционно нетърпимо правно положение, при което в периода до 2008 г. терени, принадлежащи към плажната ивица, са били отчуждавани в частна полза чрез замени, реституция по реда на ЗСПЗЗ, продажба и пр., застроявани или предвидени за застрояване чрез включването им в границите на територии за застрояване според общите устройствени планове на общините, въз основа на които подробните устройствени планове конкретизират застрояването.
Същевременно Законът за защитените територии (ЗЗТ) третира като защитени природни обекти не плажовете изобщо, а само пясъчните дюни (чл.23, ал.1). По този начин мълчаливо от изключителната защита по този закон, който в чл.24 забранява в природните забележителности да се извършват дейности, които могат да нарушат тяхното естествено състояние или да намалят естетическата им стойност (точно в духа на чл.18, ал.1 от Конституцията), се изключва останалата част от крайбрежната плажна ивица, която не може да бъде квалифицирана като дюнни образувания. Според легалната дефиниция на §1, т.4 от Допълнителните разпоредби ЗУЧК, дюните са специфични образувания, формирани от насипване на пясъци в резултат от взаимодействието на море, суша и вятър. В продължение на същия подход, с §24 от Допълнителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗУЧК (обн. ДВ, бр.27 от 2013 г.) е предвидено спирането на прилагането на подробните устройствени планове, предвиждащи застрояване в поземлени имоти в границите на зона „А” (включваща цялата крайбрежна плажна ивица), в които попадат пясъчни дюни, с изключение на случаите по чл.17а от закона. Също така според §25, ал.3 от цитирания ЗИД на ЗУЧК, не се съгласуват и одобряват инвестиционни проекти и не се издават разрешения за строеж за строителство в поземлени имоти в границите на зона „А, в които попадат пясъчни дюни, освен в случаите по чл. 17а – т.е. отново забраната за строителство се отнася не до крайбрежната плажна ивица, а само за частта, заета от дюни. Самият чл.17а от закона забранява строителството, промяната на предназначението и учредяването на ограничени вещни права върху дюни, попадащи в границите на зона „А, освен в случаите, когато с влязъл в сила подробен устройствен план е предвидено изграждане на обекти с национално значение или свързани с отбраната и сигурността на страната – следователно, няма такава забрана за останалата част от крайбрежната плажна ивица. За нея се отнася общата разпоредба на чл.17, ал.1, която позволява промяната на предназначението на тези зони и предвиждането им за застрояване, когато това е предвидено с влязъл в сила общ устройствен план на съответната община. Този план се одобрява от общинския съвет по доклад на кмета на общината (чл.127, ал.6 ЗУТ), като за общините по Закона за устройството на Черноморското крайбрежие разрешение за изработване на проект за общ устройствен план се дава със заповед на министъра на регионалното развитие и благоустройството (чл.124, ал.2 ЗУТ). Като резултат, законът е предоставил компетентност на органите на местното самоуправление и орган на изпълнителната власт да променят предназначението и да разрешават застрояването на обект, определен от Конституцията като изключителна държавна собственост, която е неотчуждима и следва да бъде съхранена като природен феномен.
Както вече беше посочено, законът на практика е ограничил приложението на конституционната уредба на плажната ивица като изключителна държавна собственост до пясъчните дюни. Същевременно самият закон изрично посочва, че дюните са само част от крайбрежната плажна ивица. Според чл.6, ал.1 ЗУЧК, крайбрежната плажна ивица е обособена територия, съставена от отделни морски плажове, представляваща част от морския бряг към прилежащата му акватория; според ал.2 морският плаж е територия, представляваща обособена част от крайбрежната плажна ивица, покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания в резултат на естествени или изкуствено предизвикани в резултат на човешка дейност процеси на взаимодействие на морето със сушата, а към територията на морския плаж се включват и пясъчните дюни, разположени непосредствено зад плажната ивица или попадащи върху морския плаж. От друга страна, дори и по отношение на дюните законовата защита не е пълна, доколкото чл.17а ЗУЧК позволява строителството, промяната на предназначението и учредяването на ограничени вещни права върху дюни, попадащи в границите на зона „А, когато с влязъл в сила подробен устройствен план е предвидено изграждане на обекти с национално значение. Неясното съдържание на това понятие позволява лесна злоупотреба с тази възможност, вкл. в частен интерес. Очевидно е, че „обекти с национално значение” не са такива, свързани с националната сигурност и отбраната на страната, които от конституционноправна гледна точка могат да оправдаят накърняването на природния феномен, тъй като по смисъла на чл.17а, ал.1, т.3 от закона изграждането на такива обекти е предвидено като отделно и самостоятелно основание за застрояването на дюни.
С Решение №12 от 2013 г. Конституционният съд обяви за противоконституционни разпоредбите на чл.17, ал.1, т.6 и чл.17а, ал.1, т.2 от Закона за устройство на черноморското крайбрежие (допускащи промяна на предназначението и застрояването на поземлени имоти в зона „А” и на дюни на определени основания), произнасяйки се в предметния обхват на искането. В останалата си част законовата уредба, която допуска изобщо застрояването на териториите в крайбрежната плажна ивица, не е атакувана и следователно тази възможност продължава да съществува.
Така създадената обща законова рамка на статута на крайбрежната плажна ивица очевидно е в конфликт с основния закон. Според Конституцията, крайбрежната плажна ивица е изключителна държавна собственост и като такава не може както да бъде отчуждавана, така и застроявана. Логиката на закона обаче е точно обратната – след като той допуска на плажовете да се строи, то само тази част от тях, която е останала незастроена, е обект на изключителна държавна собственост (докато не бъде застроена по силата на общ устройствен план на общината). Разбира се, плажовете се застрояват не като такива, а като поземлени имоти съобразно съответния общ устройствен план, което прави нарушенията трудни за възприемане иначе, освен на място. Строителството се извършва формално законосъобразно – въз основа на разрешение на строеж и одобрени инвестиционни проекти, изработени в съответствие с общия и подробния устройствен план. Въпросът обаче е: защо изобщо законът допуска това застрояване в нарушение на Конституцията?
Конституционно нетърпимото (според мен) правно и фактическо положение по отношение на крайбрежната плажна ивица в крайна сметка е създадено от самата държава, която е задължена от Конституцията за точно обратното. При това самата държава и само тя, чрез органите на законодателната и изпълнителната власт, е в състояние да премахне последиците на създадената от нея противоправност. Законодателната власт – чрез съответна на Конституцията промяна в законодателството, осигуряваща адекватна защита на крайбрежната плажна ивица като физически ненакърним обект на изключителни собственически права. Изпълнителната власт в лицето на министъра на регионалното развитие и благоустройството и областните управители – чрез предявяване на искове за собственост на държавата срещу всички, легитимиращи се като собственици и изградили сгради върху крайбрежната плажна ивица, както и чрез обжалване на общите устройствени планове (според чл.127, ал.6 ЗУТ това е изключително правомощие на областния управител, като гражданите неоправдано са лишени от право на жалба, което не позволява ефективна защита на обществения интерес). Ако идеята, че държавата е в състояние по съдебен път да защити правото си на изключителна държавна собственост върху крайбрежната плажна ивица, изглежда екзотична, то практиката на съдилищата (когато са сезирани с искове или жалби за защита статута на такива обекти) показва, че такава защита се предоставя успешно тъкмо въз основа на преценка за пряката приложимост на чл.18, ал.1 от Конституцията. Именно на това основание с Решение №2514 от 19 май 1999 г. по адм.дело № 191/99 г. на ВАС е оставена в сила заповед на областния управител на Варна, с която е отменен акт за частна общинска собственост за територия, част от крайбрежната плажна ивица. По аналогичен начин с Решение №851 от 14 февруари 2001 г. по адм.дело №5763/2000 г. на Върховния административен съд е оставена в сила заповед на областния управител за отмяна на акт за частна общинска собственост на терен на крайбрежната алея на Балчик, върху който е изградено заведение. Разбирането за пряката приложимост на разпоредбата на чл.18, ал.1 от Конституцията по отношение на крайбрежната плажна ивица като обект на изключителна собственост на държавата е обективирано и в Решение №1865 от 21 март 2001 г. по адм.дело №5764/2000 г. на ВАС и Решение №1333 от 15 февруари 2002 г. по адм.дело №6787/2001 г. на ВАС, според които този статут на крайбрежната плажна ивица не е обусловен от наличието на закон, доколкото конституционната разпоредба е достатъчно ясна и определена по съдържание. Това разбиране е закрепено и в практиката на ВКС – Решение №396 от 14 март 2005 г. по гр.д.№2762/2003 г. и Решение №57 от 6 юли 2016 г. по гр.д.№5932/2015 г. С последното решение държавата е призната за собственик на недвижими имоти, представляващи част от крайбрежната плажна ивица в Шабла (макар и не само дюни), поради което са изключителна държавна собственост и извършеното от държавата разпореждане с тях под формата на замяна е недействително, поради което държавата е останала собственик.
В заключение, подходът на законодателя при изработване на законодателството, насочено към съхраняване на националното природно богатство, е не просто несъвършен, но в редица отношения насочен към точно противоположния резултат, доколкото действащото законодателство позволява и следователно насърчава недопустимото от гледна точка на основния закон застрояване на морските плажове в частен интерес. В тази връзка е необходимо да се припомни, че според константната практика на Конституционния съд свободната стопанска инициатива, на която се основава икономиката на Република България според чл.19, ал.1 от Конституцията и с която традиционно се оправдават частните интереси по отношение на морското крайбрежие, не е от категорията абсолютни права, не може да е основание за накърняване на общи ценности, признати от Конституцията и е допустимо да се ограничава с цел защита на обществения интерес (Решение №6 от 1997 г., Решение №18 от 1997 г., Решение №10 от 1999 г.).
Независимо от това, че законовата уредба на статута на крайбрежната плажна ивица не е съобразена с Конституцията, то доколкото релевантната конституционна уредба относно нейната правна и физическа ненакърнимост е достатъчно ясна и поначало не се нуждае от опосредяване със закон, правораздавателните органи разполагат с възможността, прилагайки пряко Конституцията, да защитят изключителните права на собственост на държавата. Въпросът е, че за целта те трябва да бъдат сезирани от самата държава в лицето на компетентните органи. Което е въпрос, както вече беше посочено, на дълг и отговорност към гражданите, за да се гарантира правото им да се ползват общо от природните богатства като гаранция за здравословна и благоприятна околна среда. За целта е необходимо да е налице държавническото разбиране, че няма частен интерес, който да е в състояние да се прецени като по-важен спрямо общия, свързан с необходимостта да се осигури съхраняването и възпроизвеждането на околната среда като обуславящо правото на живот, на здраве и благоприятна околна среда, които Конституцията признава и гарантира.
Както е посочил Конституционният съд на Федерална Република Германия в решение на Първи сенат от 15 януари 1969 г. по к.д.№ 3/66 г. (относно въпроса при какви предпоставки законодателят може да забрани застрояването на дига), след като дигата служи за защита на общността от опасности, свързани с водата, общественият интерес следва да се ползва с приоритет пред индивидуалния. По тези съображения съдът е приел, че забраната за строителство върху тези обекти, предназначени за защита на общото благо, не е противоконституционна.
Струва ми се, че аналогията с разглеждания проблем е напълно уместна. А за българската държава остава да покаже, че я има. За да я има. И за да не се срамуваме ние, днешните хора, от наследството, което ще оставим на идващите след нас.
8
Коментирайте
ясна и защитена теза, за разлика от природата в България. дали четат това в народното събрание? не се случва често така да ги нахока конституционен съдия?
Именно за такива каузи трябва да използват авторитета и знанията си юристи на подобни високи позиции. Когато те пропукат мълчанието, започваш да виждаш светлина в тунела. И да, частната собственост е неприкосновена, но заради нея не може да се руши природата, не може да се убива и въобще да се погазват други основни права…
каква светлина, колега, трябва да се правят промени в закони, трябва да се водят дела. вижда ли някой воля за подобни действия? Впрочем, ако ГЕРБ го направят, това ще е невъобразим пиар, но кой да ти мисли, по-лесно да защитаваш отделни икономически интереси, отколкото да свършиш нешо за всеообщото благо
Поздравления за съдия Влахов! Интелегентно, убедително и смело!
Браво на Влахов! Някак веднага ми се натрапва разликата с един председател на върховен съд…
само оставям това тук, за да го прочетете пак Независимо от това, че законовата уредба на статута на крайбрежната плажна ивица не е съобразена с Конституцията, то доколкото релевантната конституционна уредба относно нейната правна и физическа ненакърнимост е достатъчно ясна и поначало не се нуждае от опосредяване със закон, правораздавателните органи разполагат с възможността, прилагайки пряко Конституцията, да защитят изключителните права на собственост на държавата. Въпросът е, че за целта те трябва да бъдат сезирани от самата държава в лицето на компетентните органи. Което е въпрос, както вече беше посочено, на дълг и отговорност към гражданите, за да се гарантира… Покажи целия коментар »
Има ли и дума в тази статия, която да не е издържана от правна и морална гледна точка? Поздравления, съдия Влахов! Това е изкуството на доброто и справедливостта. Това е да не се мълчи, а да се говори с аргументите на правото, извлечени от самата Конституция
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Логично, смислено и добре аргументирано становище. Е, и? Такива становища има много, медиите дават трибуна на специалисти и еколози, и юристи. Но резултатът е нулев, крайбрежието ни се застроява безугледно. Трябват законови изменения, неказателни състави и ефективни присъди. Иначе никога няма да има ред, а природата на страната ще продължи да страда.