Проблемът с издаването на заповед за изпълнение срещу трето лице, обезпечило с ипотека или залог задължение на длъжник в производство по несъстоятелност
Авторите
Проф. д-р Валентина Попова е адвокат от Софийската адвокатска колегия (САК) и професор по граждански процес в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Делян Джуров е адвокат от САК, докторант по граждански процес в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
I.1. С §11 на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон (ДВ, бр. 101 от 2010 г.) в правилото на чл. 637 от ТЗ бяха внесени две важни изменения: 1) създаде се нова ал. 5: „Не се спират дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица.“; 2) досегашната ал. 5 стана ал. 6 и в нея се създаде нова т. 3, в резултат на което разпоредбата придоби следния вид: „След откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен за:…т. 3. парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица“.
По този начин беше нормативно установено още едно изключение от регламентираното в чл. 637, ал. 1 и ал. 6 ТЗ принципно положение, което запазва своята валидност и понастоящем, че след откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, а вече образуваните такива подлежат на спиране[1]. Откриването на производство по несъстоятелност запази своето значение на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на тези производства срещу длъжника, с изключение на случаите, когато вземането е обезпечено със залог или ипотека върху вещ, собственост на трето лице. Подобни отклонения относно изпълнителните производства срещу длъжника във въпросния закон за изменение и допълнение на ТЗ не се предвидиха[2]. Откриването на производството по несъстоятелност запази значението си на процесуална пречка за започването и продължаването на производства по индивидуално принудително изпълнение срещу неплатежоспособния длъжник.
В мотивите на законопроекта като причина, наложила въведените с §11 изменения, се посочва обстоятелството, че: “Уредбата не отчита хипотезата, когато кредитор е обезпечен с имущество на трето лице, при което изпълнението по отношение на това имущество няма да накърни масата на несъстоятелността. Длъжник на обезпечения с имущество на трето лице кредитор, обаче, е именно длъжникът, по отношение на когото се води производството по несъстоятелност и съгласно чл. 637, ал. 1 ТЗ всички съдебни и арбитражни дела срещу него се спират. Така кредиторът не може да се снабди с изпълнително основание, за да проведе принудително изпълнение срещу имущество на трето лице – ипотекарен или заложен длъжник. Доколкото третите лица, предоставили залог или ипотека за чужд дълг, нямат задължения към кредитора – спрямо тях самостоятелно не може да се извади изпълнителен лист“.
2. Макар с въпросните изменения законодателят да си е поставил за цел да бъдат преодолени съществуващите в практиката противоречия[3], възприетият от него подход трудно може да бъде споделен, тъй като той се основава на принципно неправилното разбиране, че кредиторът не може да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу третото лице – ипотекарен или заложен длъжник, въз основа на които да предприеме действия по принудително изпълнение и да насочи изпълнението направо върху учреденото реално обезпечение. Изложеното в тази връзка съображение, че третите лица, предоставили залог или ипотека за чужд дълг, нямат задължения към кредитора, не може да обоснове подобен извод, а още по-малко би могло да оправдае въведените с §11 изменения. Те не държат сметка за съществуващата към датата на приемането им, а и по настоящем, нормативна уредба и създадоха условия за възникването на усложнения, каквито до този момент не бяха мислими. Създадените с §11 правила също така задълбочиха някои от вече съществуващите в съдебната практика противоречия и то по въпроси, които бяха намерили своето разрешение.
Именно на някои аспекти на проблема за възможността за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу трето лице, учредило залог или ипотека за обезпечаване на задължение на длъжник, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, който §11 на ЗИД на ТЗ поставя, е посветено настоящото изследване.
II. До приемането на въведените с §11 изменения в чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ в съдебната практика преобладаващо се приемаше, че ипотекираното или заложеното имущество, което служи за обезпечаване на вземането, може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение, без да се води такова срещу длъжника в материалните правоотношения, тъй като въз основа на договора за залог или ипотечния акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от ЗЗД кредиторът може да се снабди с изпълнителен лист срещу третото лице, обезпечило със своето имущество задължението на длъжника, включително в случаите, когато по отношение на последния е открито производство по несъстоятелност[4].
В теорията също вече беше категорично изразено виждането, че чл. 417, т. 6 ГПК осигурява възможност за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, както срещу длъжника, който е учредил залог или ипотека върху своя вещ за обезпечаване на собственото си задължение, така и срещу третото лице, предоставило реално обезпечение за гарантиране на чуждо задължение, независимо дали по отношение на длъжника е открито производство по несъстоятелност[5]. Чл. 417, т. 6 ГПК беше единственият текст, който осигурява спасение на кредитора в случай на неплатежоспособност на главния длъжник, защото по арг. на чл. 637 ТЗ до приемането на въведените с §11 изменения срещу него не можеше да се извади заповед за изпълнение и изпълнителен лист, независимо дали задължението му е обезпечено от трето лице. По арг. на чл. 637 и чл. 638 ТЗ срещу длъжника, за когото е открито производство по несъстоятелност, бяха недопустими на общо основание и заповедното производство, и производството по издаване на изпълнителен лист. Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 3 и 6 във вр. с чл. 418, ал. 1 ГПК, обаче, можеше да се извади срещу третото лице, учредило ипотека или залог за обезпечаване на задължението на длъжника.
Още в Определение № 4 от 9.01.2002 г. на ВКС по ч. гр. д. № 591/2001 г., V г. о., постановено по действието на ГПК (отм.), чиито постановки се следваха от съдилищата и при действието на новия ГПК до коментираното изменение, въпросът беше подробно обсъден. В него се застъпваше правилната и напълно съответстваща на нормативната уредба към онзи момент теза, че „След откриване на производството по несъстоятелността не може срещу длъжника да започнат съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела. Само ипотекираното имущество, като обезпечение на вземането, се намира извън масата по несъстоятелността и може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение. Молбата … с правно основание чл. 237, б. „г“ ГПК представлява именно искане за издаване на осъдително решение по особения ред при наличието на подлежащите на изпълнение актове, посочени в чл. 237 ГПК. С обявяване на длъжника в несъстоятелност срещу него не може да започне съдебно и арбитражно имуществено производство по граждански или търговски дела. След като още с откриване на производството по несъстоятелност се спират тези производства (чл. 637, ал. 1 ТЗ), с още по-голяма сила не може да започнат такива производства. Молбата … с правно основание чл. 237, б. „г“ ГПК срещу длъжника е недопустима, тъй като е налице отрицателна процесуална предпоставка за започване на индивидуално изпълнително производство… Имуществото, включено в масата на несъстоятелността, не може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение. Ипотекираното имущество, което служи за обезпечаване на вземането, обаче може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение (арг. чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.), без да се води такова срещу титуляра на самото вземане. Нотариалните актове са изпълнителни основания за удостоверените с тях притезания за плащане на съответните кредити“.
Възможността кредиторът да се снабди с изпълнителен лист въз основа на ипотечен акт е била неизменна част от чл. 237 ГПК (отм.) при многобройните ѝ изменения и допълнения[6], като аналогично правило по настоящем се съдържа в чл. 417, т. 6 ГПК[7]. За разлика от чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.), при действието на новия ГПК договорът за залог или ипотечният акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от ЗЗД не са уредени като несъдебни изпълнителни основания, а като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Така режимът за издаване на изпълнителен лист запазва някои от елементите на стария режим на издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, но с тази разлика, че сега едновременно се издават два акта, които имат различен режим и които се наслагват един върху друг, като единият е основание за издаването на другия и то преди още да е влязъл в сила. В съответствие с това са и въведените с ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 1 март 2008 г., в чл. 160 и чл. 173, ал. 3 ЗЗД изменения. Съгласно чл. 160 ЗЗД, когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може въз основа на договора да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК. Съгласно чл. 173, ал. 3 ЗЗД, ако вземането е за определена парична сума или ако за него е уговорена парична неустойка, кредиторът може въз основа на акта за вписването на ипотеката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК[8]. При наличието на тази особеност, сходствата между чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) и чл. 417, т. 6 ГПК даваха основание на съдилищата да продължават да се позовават на практиката, постановена при действието на ГПК (отм.), при разрешаването на тук разглеждания въпрос до приемането на §11 на ЗИД на Търговския закон, включително когато се иска издаване на заповед за изпълнение срещу трето лице, обезпечило със своя вещ чужд дълг, а по отношение на длъжника е открито производство по несъстоятелност.
Вярно е, че в практиката още при действието на ГПК (отм.) някои съдилища отказваха да издават изпълнителен лист срещу третото лице, обезпечило със своето имущество чужд дълг, възпирани от насложилото се схващане, че диспозитивът на изпълнителния лист трябва да съдържа думата „осъжда“. При действието на новия ГПК откази за издаване на заповед за изпълнение срещу третото лице, учредило върху своя вещ залог или ипотека за обезпечаване на чуждо задължение, започнаха да се постановяват и поради съображението, че в образеца по отменената Наредба № 6/2008 г. бяха използвани изразите „разпорежда да заплати“, а също и „присъдената сума“, които и сега са използвани в образеца на заповедта по приложение № 5 към чл. 6 от Наредба № Н-2/2020 г. Възпирани от тези съображения, част от съдилищата не се решаваха да направят неособено голямата стъпка да запишат в изпълнителния лист установяването, че третото лице отговаря за чуждия дълг с вещта, върху която е учредило залог или ипотека. По време на новия ГПК практиката, която допуска възможността да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу третото лице, се беше вече утвърдила[9]. Нищо не налагаше обособяването на друго разрешение в случаите, когато срещу длъжника, чието задължение е обезпечено от третото лице, е открито производство по несъстоятелност.
Вместо да закрепи нормативно това вече утвърдилото се в теорията и практиката разбиране по категоричен начин, със ЗИД на ТЗ законодателят предпочете друго разрешение, като изрично уреди хипотезите, при които по отношение на длъжника е открито производство по несъстоятелност.
III. След приемането на въведените с §11 изменения и допълнения в чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ практиката се ориентира към съответстващо на новата редакция разбиране, като освен че започна да допуска искове и заявления за издаване на заповеди за изпълнение срещу длъжника, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, се появиха и задълбочиха иначе останалите в миналото колебания относно възможността срещу третото лице, обезпечило със своето имущество чужд дълг, да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
1. Така например в Определение № 84 от 30.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 626/2014 г., I т. о., ТК се приема, че „На основание чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ вр. чл. 429, ал. 3 ГПК след откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника е допустимо предявяването на нови съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела срещу него с предмет парично вземане на кредитор към длъжника, … но само ако това вземане на кредитора – ищец е обезпечено със залог и/или ипотека върху имущество на трети лица и обезпечителното правоотношение не е погасено. Въз основа на издадения в полза на кредитора срещу длъжника изпълнителен лист може да се проведе индивидуално принудително изпълнение по ГПК единствено върху заложеното/ипотекираното имущество на третото лице …, но не и върху имущество от масата на несъстоятелността“.
В Определение № 463/07.08.2015 г. по ч. т. д. № 1207/2015 г. на II ТО на ВКС се посочва, че с чл. 637, ал. 5 ТЗ е въведено изключение от общото правило на чл. 637, ал. 1 ТЗ, като изрично се подчертава, че целта е „да се осигури възможност за кредитора, в случай на успешно провеждане на предявения срещу длъжника иск, да се снабди с изпълнителен лист за вземането си, за да реализира произтичащото от чл. 429, ал. 3 ГПК право на принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение имущество, предвид забраната на чл. 638 ТЗ за осъществяване на индивидуално принудително изпълнение върху включеното в масата на несъстоятелността имущество на длъжника“. Именно с обстоятелството, че целите на чл. 637, ал. 5 ТЗ са вече постигнати и може да бъде предприето принудително изпълнение върху заложеното/ипотекираното от третото лице имущество, се обосновава и прокаралото си път в практиката разбиране, че не следва да бъде призната на кредитора възможността да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу длъжника, когато вече се е снабдил с изпълнителен лист срещу него по чл. 418, ал. 2 ГПК и вземането му е прието в производството по несъстоятелност[10]. Затова и ако в тези случаи искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е бил вече предявен, включването на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания налага прекратяване на производството по иска на основание чл. 637, ал. 2 ТЗ, но издаденият изпълнителен лист не се обезсилва. Обратно, тъй като целите на чл. 637, ал. 5 ТЗ все още не са постигнати при издаването на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника, а изпълнителен лист се получава едва след влизане в сила на решението, с което искът по чл. 422 ГПК се уважава, в Определение № 463 от 07.08.15 г. по т. д. № 1207/2015 г. на II т. о. на ВКС е призната възможността производството по установителния иск да продължи, въпреки че вземането е било прието по реда на чл. 693 ТЗ, тъй като само така кредиторът би могъл да получи достъп до принудително изпълнение върху предоставеното му като реално обезпечение от третото лице имущество.
Не може да се отрече, че така развилата се след приемането на §11 на ЗИД на ТЗ и актуална и към днешна дата съдебна практика[11] отразява действащите редакции на чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ и залегналите в мотивите на законопроекта съображения. Тя обаче не може да компенсира слабостите, произтичащи от неправилно възприетото от законодателя нормативно разрешение[12].
2. Както вече се посочи, правилата на чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ създадоха предпоставки за задълбочаване на съществувалите в миналото колебания по един въпрос, който вече беше намерил своето разрешение: дали кредиторът може да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист направо срещу третото лице, обезпечило със своя вещ чужд дълг, без да се налага да води исково или заповедно производство срещу длъжника. В случай че тази възможност бъде призната, приетите с §11 на ЗИД на ТЗ правила биха се оказали не само основани на едно неправилно разбиране, но и до голяма степен безпредметни, тъй като необходимостта от въвеждането на изключения от принципните постановки на чл. 637, ал. 1 и 6 ТЗ се обосновава именно с невъзможността да се достигне до принудително изпълнение върху ипотекираното или заложеното от трето лице имущество по друг начин.
2.1. По този въпрос е взето отношение в мотивите на вече цитираното Определение № 84 от 30.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 626/2014 г., I т. о., ТК, като се посочва, че в разглежданата хипотеза: „кредиторът не може да се снабди с изпълнително основание директно срещу третото лице, за да проведе принудително изпълнение срещу ипотекираното/заложеното имущество на третото лице, като може да се ползва единствено от субективните предели на издаден срещу длъжника изпълнителен лист, които съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК, се разпростират върху третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга, който изпълнителен лист има сила срещу третото лице, когато взискателят насочи изпълнението върху вещта, служеща за обезпечение … с въвеждането на т. 3 на чл. 637, ал. 6 ТЗ, считано от 01.01.2011 г., се предвиди възможност след откриване на производство по несъстоятелността по отношение на длъжника да се образуват дела срещу него с предмет парични вземания на кредитора срещу длъжника, обезпечени с имущества на трети лица, за да се осигури по реда на чл. 429, ал. 3 ГПК индивидуалното принудително изпълнение върху заложеното/ипотекираното имущество на третото лице. С оглед разпоредбите на чл. 638 ТЗ, по така издадения срещу длъжника изпълнителен лист не може да се проведе индивидуално принудително изпълнение по ГПК върху имущество от масата на несъстоятелността. Доколкото с разпоредбата на чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ се цели да се осигури принудително изпълнение срещу трето лице, обезпечаващо чужд дълг в полза на кредитора, а субективните граници на издадения на кредитора срещу длъжника изпълнителен лист, съгласно чл. 429, ал. 3 ГПК, позволяват то да се осъществи само спрямо трето лице, обезпечило дълга посредством ипотека или залог, забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ за образуване на нови съдебни и арбитражни производства срещу търговеца, по отношение на който вече е открито производство по несъстоятелност, намира приложение в случаите на дадено от третото лице обезпечение, различно от залога и ипотеката, както и когато заложното, съответно ипотечното правоотношение е погасено преди или по време на висящността на исковото производство.“ Идентични на изложените съображения констатации се съдържат и в мотивите на законопроекта: “кредиторът не може да се снабди с изпълнително основание, за да проведе принудително изпълнение срещу имущество на трето лице – ипотекарен или заложен длъжник“. Тези съображения на законодателя са обаче неправилни, поради което и неправилно, и лишено от опора се явява и възприетото с §11 на ЗИД на ТЗ разрешение[13].
2.2. Напълно резонна, дори при действието на въведените с §11 на ЗИД на ТЗ изменения, е изказаната в Определение № 531 от 25.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 498/2012 г., I т. о., ТК, позиция, че „Ипотекарното имущество, което служи за обезпечаване на вземането, може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение без да се води такова срещу титуляря на самото вземане… Няма пречка да се издаде заповед по чл. 417, т. 6 ГПК срещу ипотекарния длъжник… При преценката на това основание са ирелевантни документите по чл. 417, т. 2 ГПК. Следва да се съобрази и новата разпоредба на чл. 173, ал. 3 ЗЗД по повод създаване института на заповедното производство“. Следва да се подчертае, че въпросният акт е постановен по дело, при което е искано издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 6 ГПК срещу ипотекарните длъжници, при положение, че спрямо лицето, чието задължение е обезпечено, е открито производство по несъстоятелност и при действието на въведените с §11 на ЗИД на ТЗ изменения. На почти аналогични съображения се позовава ВКС в Определение №144 от 25.02.2013г. по ч. т. д. 48/2013 г., ТК, II отделение, като разрешението кореспондира с утвърдилата се при действието на новия ГПК преди коментираното изменение практика[14], в която се признава възможността ипотечният акт да послужи като документ по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 6 ГПК срещу третото лице, учредило ипотека върху свой собствен имот за обезпечаване на задължения на длъжника, включително когато по отношение на него е открито производство по несъстоятелност.
IV.1. Изглежда, че възприетото от законодателя в §11 на ЗИД на ТЗ разрешение е повлияно от застъпеното от проф. Сталев разбиране[15], че разпореждането за издаване на изпълнителен лист следва да възпроизвежда в осъдителен диспозитив съдържанието на изпълнителното основание, включително в случаите на тогавашните несъдебни изпълнителни основания. При действието на новия ГПК, в който договорът за залог или ипотечният акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от ЗЗД не са уредени като несъдебни изпълнителни основания, а като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, според това схващане, същото би следвало да важи и за заповедта за изпълнение. Именно разбирането, че изпълнителният лист трябва да съдържа осъдителен диспозитив, доведе още при действието на ГПК (отм.) до вече очертаните колебания в практиката с издаване на изпълнителен лист срещу третото лице, учредило ипотека или залог върху свое имущество за обезпечаване на чужд дълг, като след приемането на действащия процесуален закон, тази идея се прехвърли от някои състави и в заповедното производство.
По всичко изглежда, че това са причините довели и до формиране на становището, че заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК може да се издаде единствено срещу длъжника по обезпеченото вземане. То предпоставя именно, че със заповедта, респ. с издадения въз основа на нея изпълнителен лист, соченото като длъжник лице би следвало да бъде осъдено, а такова притезание от третото лице ипотекарният/заложният кредитор няма и не твърди да има. За кредитора остава единствено възможността да насочи заповедта, респ. иска, срещу длъжника и да иска неговото осъждане, тъй като осъждането на третото лице е недопустимо[16].
Според следваното в процесуалната теория и принципно правилно разбиране, с изпълнителния лист се удостоверява, че посоченият в него кредитор може да иска принудително изпълнение на възпроизведеното в листа изпълняемо право, и се заповядва на изпълнителния орган да пристъпи към осъществяване на това право против посочения в листа длъжник[17]. Когато обаче се настоява, че изпълнителният лист може да съдържа единствено осъдителен диспозитив, в случаите, когато издаването на такъв, респ. издаването на заповед за изпълнение, се иска срещу третото лице, се стига до възпроизвеждането в изпълнителния лист на едно несъществуващо притезание, респ. до удостоверяването на право на принудително изпълнение, което не е налице. Вместо по този начин да се препятства изобщо възможността срещу третото лице да бъдат издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е напълно оправдано становището, че изпълнителният лист следва да възпроизвежда непременно в осъдителен диспозитив съдържанието на изпълнителното основание, да бъде ревизирано.
Третото лице, обезпечило със своя вещ чужд дълг, не е длъжник в материалното правоотношение. То единствено отговаря с имота, вещта, вземането, върху които е учредило съответно ипотека или залог[18]. То не може да бъде осъдено да изпълни, тъй като нито е страна по подобно материално правоотношение, нито изпълнението може да се насочи върху други права, различни от предмета на обезпечението.
Третото лице не е длъжник в материалните правоотношения, но то може и е длъжно да претърпи принудителното изпълнение върху вещта. Когато изпълнението е насочено върху заложеното или ипотекирано имущество на третото лице, то има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. Актът за учредяване на ипотека поражда правната възможност за ипотекарния кредитор да насочи принудително изпълнение върху имота, в чиято и собственост да се намира той, за удовлетворяване на обезпеченото вземане. Със сходни последици е свързан и договорът за залог. В България възможността ипотекарният или заложният кредитор да придобие собствеността върху предмета на реалното обезпечение и по този начин да упражни ипотечното, респ. заложното право е традиционно изключена – арг. чл. 152 ЗЗД[19]. Изобщо е недействително предварителното договаряне на друг начин за удовлетворение на кредитора, различен от законово установения такъв. Затова и ипотечното, респ. заложно право може да бъде реализирано по правило само по реда на принудителното изпълнение, което предпоставя наличието на изпълнителен лист. Отричането на възможността ипотекарният/заложният кредитор да се снабди с такъв срещу третото лице въз основа на учредените в негова полза ипотека или залог препятства упражняването на процесуалното право на принудително изпълнение, а от там и неоправдано се ограничават възможностите за реализация на ипотечното, респ. заложно право.
2. Нормативната уредба в България винаги е предвиждала възможност ипотекарният кредитор да започне принудително изпълнение върху предоставения му в обезпечение, включително от трето лице, имот въз основа на: 1) съдебно решение; 2) акт за учредяване на ипотека.
2.1. Още при действието на ЗПИ (отм.) и ЗЗД (отм.) проф. П. Венедиков настоява на това, че следва да се прави разлика между иска, с който се претендира да се допусне принудително изпълнение върху ипотекирания имот, и иска, с който се претендира да се осъди длъжникът. Докато първият произхожда единствено от ипотечното право, то вторият има за предмет вземането на кредитора[20]. Посоченият автор подчертава, че разделянето на двата иска е напълно теоретически възможно, като смесването им се дължи на невъзможността българският законодател да разграничи характеристиките на личния иск за вземането от тези на иска за допускане на принудително изпълнение върху ипотекирания имот. Отражение на тези разлики проф. П. Венедиков открива и в необходимостта петитумът на исковата молба, респ. диспозитивът на съдебното решение по иска за вземането и по този за ипотеката, да са формулирани по различен начин, като в последния случай следва от съда да се иска, респ. съдът следва да постанови единствено, че „се допуска принудителното изпълнение върху ипотекирания имот“.
Наложилата се при действието на ЗПИ (отм.) необходимост ипотечният иск да бъде предявен срещу длъжника, а не срещу собственика на ипотекирания имот, се обяснява от проф. Венедиков с възприетата от българския закон към онзи момент „аномалия“, която допуска част от последиците на постановеното срещу длъжника решение да породят действие и по отношение на третото лице, дало своя вещ, за да обезпечи чужд дълг[21]. Точно тази „аномалия“ според проф. Венедиков е направила ипотечния иск срещу третото лице до голяма степен ненужен[22]. При действието на чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.) и чл. 429, ал. 3 ГПК ипотекарният длъжник е обвързан от изпълнителната сила на решението, с което длъжникът се осъжда, но не и от силата на пресъдено нещо, поради което и може да предяви отрицателен установителен иск, с който да оспори вземането и обезпечението, независимо от основанието на което това оспорване се прави. Нещо повече, при липсата на правило, подобно на чл. 66 и 67 от ЗПИ (отм.) самият проф. Венедиков признава възможността да бъде предявен „чист ипотечен иск“ срещу лицето, което владее ипотекирания имот[23]. При действието на новия ГПК необходимостта от предявяване на ипотечен иск срещу владеещото имота лице, което претендира, че има самостоятелни права, е обоснована от проф. М. Марков[24]. Възможността ипотекарният кредитор да предяви иск само срещу третото лице – собственик на ипотекирания имот, се застъпва и от други автори в по-новата литература[25].
Стъпвайки на разбирането, че надлежна страна по т. нар. ипотечен иск е третото лице, но наслагвайки върху него схващането за необходимостта от наличие на осъдителен диспозитив, проф. Сталев приема, че може да бъде предявен осъдителен иск срещу третото лице, учредило залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг[26]. Сходно становище застъпват и други автори[27]. Истината е обаче, че такъв осъдителен иск срещу заложния или ипотекарния длъжник е недопустим[28]. Неслучайно т.нар. ипотечен иск не се използва и в практиката като осъдителен[29]. Осъдителните искове имат за предмет изискуеми притезателни права. Третото лице, учредило залог или ипотека върху своя вещ за обезпечаване на чуждо задължение, не е лично задължено, каквото е например положението на поръчителя или солидарния длъжник. То отговаря за чуждия дълг само с обекта, върху който е учредило обезпечението[30]. Това трето лице не може да бъде осъдено да плати. То има само правото, но не и задължението да стори това, като може и да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, в случай че извърши плащане. Ипотечният иск не би могъл да има за предмет и да бъде предадено владението върху ипотекирания имот, нито да бъдат преустановени определени неблагоприятни за имота фактически въздействия. Ипотечното право няма характеристиките на притезание[31]. Затова и ако при действащата нормативна уредба се допусне съществуването на т. нар. ипотечен иск срещу третото лице, той би могъл да се определи като установителен, като по същество с него се иска да се установи, че третото лице отговаря за точно определено вземане на кредитора срещу длъжника с точно определено свое имуществено право, предмет на ипотеката[32]. Тези обстоятелства би следвало да намерят отражение и в диспозитива на съдебното решение, който би следвало да бъде също установителен.
2.2. Сега действащата нормативна уредба, подобно на ГПК (отм.), а и на Закона за гражданското съдопроизводство и Закона за заповедното съдопроизводство, установява облекчен ред, по който правото по чл. 159 ЗЗД може да бъде упражнено. Когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може въз основа на договора да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК. Съгласно чл. 173 ЗЗД, ако вземането е за определена парична сума или ако за него е уговорена парична неустойка, кредиторът може въз основа на акта за вписването на ипотеката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК. В чл. 417 ГПК пък се предвижда, че кредиторът може да поиска издаване на заповед за изпълнение, когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите.
Заповедното производство има за цел да бъде създадено съдебно изпълнително основание, когато вземането не се изпълнява, макар че не се оспорва[33]. В разглеждания случай, целта е да бъде установено, че отговорността на третото лице с определена негова вещ за точно определено вземане не се оспорва. Това е възможно само в случаите, когато заявлението се насочи именно срещу ипотекарния/заложния длъжник. Без да е необходимо възражението на третото лице по чл. 414 ГПК да се обосновава, то може да се основава, както на факти, засягащи съществуването на самото обезпечение, така и обстоятелства, свързани с обезпеченото вземане. Допустимостта на възражението в последния случай се обяснява със зависимия от вземането характер на ипотеката, а не с качеството на третото лице на длъжник в материалните правоотношение, каквото качество въпросното лице няма – арг. чл. 151 ЗЗД. Обратно, тъй като по правило съществуването на обезпеченото вземане не е поставено в зависимост от обезпечението, защитата на главния длъжник срещу подаденото срещу него заявление за издаване на заповед за изпълнение би следвало да е ограничена само до възражения, касаещи обезпеченото вземане, но не и обезпечението. Затова и целите на заповедното производство, в случаите когато искането се основава на документ по чл. 417, т. 6 ГПК и когато между длъжника в материалното правоотношение и лицето, предоставило своя вещ като реално обезпечение, не е налице идентичност, могат да бъдат постигнати в пълнота само когато като страна в заповедното производство е конституирано лицето, неоспорването на чиято отговорност с ипотекираното/заложено имущество се цели да бъде установено. Този извод се налага и от изискването за идентичност на страните в заповедното и свързаното с него исково производство, в рамките на което е необходимо посочените възражения да бъдат мотивирани и доказани.
Схващането, че ипотекарният длъжник не може да бъде никога страна в заповедното производство, има за последица поставянето на третото лице в твърде неблагоприятното положение, да не може да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение, отказа да се спре изпълнението по реда на чл. 420 ГПК и т.н. Ако третото лице, обезпечило със свое имущество чуждо задължение, е страна единствено в изпълнителния процес, но не и в заповедното производство, то може да се защити единствено по реда на гл. XXXIX на ГПК[34], което е крайно неприемливо. Впрочем, необходимостта именно собственикът на ипотекирания за обезпечаване на чужд дълг имот да бъде конституиран като страна в производството е отдавна обоснована в литературата, когато кредиторът използва реда на чл. 242 и сл. във вр. с чл. 237, б „е“ ГПК (отм)[35]. Нуждата заповедта за изпълнение да бъде издадена срещу собственика на ипотекирания имот не се отрича и от авторите, които поддържат виждането, че постановеното по ипотечен иск решение следва да съдържа осъдителен диспозитив[36].
Обстоятелството, че ипотекарният длъжник не е длъжник в материалните правоотношения е пречка единствено по отношение на възможността с издадената в заповедното производство заповед за незабавно изпълнение третото лице да бъде осъдено, тъй като в този случай би се удостоверило съществуването на едно притезание, каквото кредиторът не твърди да има от ипотекарния, респ. заложния длъжник. Както вече се посочи, необходимо и достатъчно в случая е да се установи, че отговорността на третото лице с определена негова вещ за определено вземане не се оспорва в отношенията на собственика на тази вещ с кредитора. Именно тези обстоятелства следва да бъдат удостоверени в издадената заповед за изпълнение.
Въз основа на това установяване на кредитора може да бъде издаден и изпълнителен лист срещу ипотекарния или заложния длъжник. В заповедното производство изпълнителният лист запазва характеристиката си на процесуална ценна книга, която удостоверява правото на принудително изпълнение[37]. Ето защо в диспозитива на изпълнителния лист срещу третото лице, учредило ипотека или залог за обезпечаване на чуждо задължение, трябва да се удостовери именно правото на кредитора да удовлетвори вземането си, което той има към главния длъжник от обекта на ипотеката или залога, принадлежащ на третото лице. Затова диспозитивът на изпълнителния лист в разглеждания случай следва да бъде също установителен. Това напълно съответства на същността на изпълнителния лист, целите на заповедното производство и отразява функционалната връзка между правото на принудително изпълнение и материалните правоотношения – предмет на защита в процеса.
Вярно е, че за разлика от използването на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.), използването на заповедното производство е по правило само факултативна възможност. В случая това обаче не може да оправдае ограничаване на възможността на ипотекарния/заложния кредитор да се ползва от този облекчен ред за снабдяване с изпълнително основание срещу третото лице. Както се посочи, осъдителен иск срещу третото лице, учредило залог или ипотека върху своето имущество за обезпечаване на чуждо задължение, е недопустим[38]. Правен интерес от предявяването на положителен установителен иск от страна на ипотекарния кредитор в повечето случаи също трудно би могъл да бъде обоснован, особено ако се отрече възможността въз основа на така постановеното установително решение, с което искът е уважен, кредиторът да се снабди с изпълнителен лист срещу третото лице[39]. Кредиторът е на практика принуден да използва заповедното производство, включително когато предполага, че вземането му ще бъде оспорено. Едва ако в започнатото срещу третото лице, обезпечило със своето имущество чуждо задължение, производство вземането или обезпечението бъде оспорено от залогодателя или ипотекарния длъжник с възражение по чл. 414 ГПК, за заложния или ипотекарния кредитор ще се породи правен интерес от предявяването на установителен иск по чл. 415 ГПК срещу третото лице. В така образуваното исково производство биха се разгледали възраженията на третото лице във връзка с обезпечението и обезпеченото вземане.
Не може да се отрече и че още по време на стария ГПК се избягваше издаването на изпълнителен лист въз основа на нотариалния договор за ипотека. Отиваше се през заобиколния път и използването на чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.). Изпълнителен лист се изваждаше срещу длъжника въз основа на извлечение от сметка и с този изпълнителен лист и договора за ипотека се образуваше изпълнително дело срещу ипотекарния длъжник. Банките и понастоящем прибягват преди всичко до основанието за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК и противопоставят така издадения срещу длъжника изпълнителен лист на ипотекарния длъжник и залогодателя на основание чл. 429, ал. 3 ГПК. Тъй като в тези случаи третото лице не е обвързано нито от силата на пресъдено нещо на решението, постановено срещу длъжника, нито от преклузиите, с които изтичането на срока по чл. 414 ГПК е свързано, то може да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и да оспори съществуването на обезпечението или на обезпеченото вземане. Трябва да се държи сметка, че кредиторите подхождат по описания начин по ред съображения, каквито са например: невъзможността нотариалният акт да удостовери по надлежен начин изискуемото притезание; неудобствата, с които е свързано представянето на актовете за учредяване на обезпеченията в оригинал в съда; непоследователната съдебна практика и непосредствено свързаните с това рискове от загубване на внесената държавна такса и т.н., а не поради принципната невъзможност срещу третото лице, обезпечило чуждо задължение със своя вещ, да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документите по чл. 417, т. 3 и 6 ГПК.
За щастие, както вече се посочи, несъобразената с изричния текст на чл. 417, т. 6 ГПК, респ. чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) практика, отричаща възможността въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист направо срещу третото лице, беше до голяма степен преодоляна[40] и по настоящем се допуска на основание чл. 417, т. 3 и т. 6 ГПК въз основа на нотариалния акт за ипотека и договор за залог да се води заповедно производство направо срещу ипотекарния длъжник и направо срещу него да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, без да се води такова срещу главния длъжник, но до размера на обезпечението, съотв. до размера на цената на ипотекирания имот[41]. Схващането е вече утвърдено и в процесуалната наука[42]. Актовете, които застъпват обратното становище, са по-скоро изключение и са свързани преди всичко със случаите, когато срещу длъжника е открито производство по несъстоятелност[43].
V. Няма причини положението да е различно в случаите, когато срещу длъжника, чието задължение е обезпечено от третото лице, е открито производство по несъстоятелност. Нещо повече, при липсата на правило подобно на въведените с §11 на ЗИД на ТЗ, необходимостта да бъде призната възможността кредиторът да се снабди с изпълнителен лист направо срещу залогодателя/ипотекарния длъжник е още по-належаща, тъй като не би могло да му бъде издаден такъв срещу длъжника, който да противопостави на третото лице на основание чл. 429, ал. 3 ГПК. До въвеждане на коментираните изменения чл. 417, т. 6 ГПК беше единственото спасение за кредитора в случай на неплатежоспособност на главния длъжник[44]. Въведените в чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ изменения неоправдано разколебаха тази възможност и създадоха редица усложнения.
1. Видно от цитираната вече практика, допускането на възможността срещу длъжника да бъде предявен иск не отменя необходимостта вземането на кредитора да бъде предявено и прието в производството по несъстоятелност. Вземанията на кредиторите следва да бъдат предявени, тъй като по аргумент от чл. 739, ал. 1 ТЗ те биха се оказали в противен случай погасени и то, както по отношение на длъжника, така и в отношенията на кредитора с третото лице, учредило залог или ипотека върху своя вещ, тъй като то не може да бъде поставено в по-лошо положение от лицето, чието задължение е обезпечило. Предвиденото в ал. 2 изключение не би следвало да е приложимо в случаите, когато вземането не е изобщо предявено. При това положение производството по несъстоятелност би следвало да остане висящо до приключване на исковото производство срещу длъжника – арг. чл. 735, ал. 2 ТЗ.
Така предявеното в производството по несъстоятелност вземане може да бъде на свой ред оспорено по предвидения за това ред, включително от всеки от кредиторите на неплатежоспособния длъжник. В този случай напълно основателно може да се постави въпросът дали процесът по вече предявения срещу длъжника иск би следвало да продължи с участието на синдика на основание чл. 637, ал. 3 ТЗ или трябва да се предяви нов иск, по отношение на който да са приложими правилата по чл. 694 ТЗ. Тъй като основанието за допускане на продължаване на делото в случая е предоставеното от третото лице обезпечение, а не обстоятелството, че вземането е било оспорено, респ. не е било прието в производството по несъстоятелност, се налага извод, че следва да бъде образувано отделно исково производство срещу длъжника за целите на несъстоятелността. Така опасността по отношение на същото вземане и между същите страни да бъдат образувани и да са едновременно висящи две производства е повече от реална. В производството, основание за допустимостта на което е предоставеното от третото лице обезпечение, другите кредитори на неплатежоспособния длъжник по правило не участват. Тъй като то има за цел да осигури изпълнението върху вещ, която не се намира в масата на несъстоятелността, по това производство не би трябвало да участва като страна и синдикът[45]. Синдикът участва в производствата по делата на предприятието на длъжника и завежда от негово име дела – чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ. С оглед правилото на чл. 635, ал. 3 ТЗ обаче, няма основание в това производство длъжникът да бъде представляван от синдика. В случая производството по предявения срещу длъжника иск няма за цел да осигури удовлетворяването на кредитора от масата на несъстоятелността, а единствено на ипотекарния/заложния кредитор да бъде издаден изпълнителен лист срещу неплатежоспособния длъжник, който да бъде противопоставен на третото лице на основание чл. 429, ал. 3 ГПК. Затова и производството срещу неплатежоспособния длъжник не се прекратява с приемане на вземането в производството по несъстоятелност (чл. 637, ал. 2 ТЗ), същото не се спира на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ, а когато е образувано след откриване на производството по несъстоятелност, не се развива по правилата на чл. 694 ТЗ. Постановеното по този иск решение не е обвързващо за кредиторите на длъжника, тъй като няма основание, на което субективните предели на силата на пресъдено нещо да бъдат разпрострени по отношение на тях.
В същото време, доколкото обсъжданата хипотеза, когато искът е вече предявен, се различава от визирания в чл. 637, ал. 1 ТЗ фактически състав само по това, че вземането е обезпечено от трето лице, учредило върху своя вещ залог или ипотека, което обстоятелство в определени случаи може да остане дори неизвестно на съда, сезиран с иска, няма съмнение, че е твърде вероятно в тези случаи да се стигне до прилагането на част от правилата по чл. 637 ТЗ, които, както се посочи, би следвало да са по принцип неприложими към обсъжданата хипотеза[46]. Това допълнително усложнява тези производства и прави техния изход още по-трудно предвидим, за което свидетелства и натрупалата се практика на ВКС по жалби срещу прекратителни определения по чл. 637, ал. 2 ТЗ.
2. По правило висящите производства срещу длъжника би следвало да се прекратят, когато вземането бъде прието при условията на чл. 693 ТЗ. Тъй като обаче правилото на чл. 429, ал. 3 ГПК предпоставя наличието на изпълнителен лист срещу длъжника, а не приемането на вземането в производството по несъстоятелност, открито срещу длъжника, според възприетата от законодателя концепция, производството по иска няма основание да бъде прекратено, докато заложният/ипотекарният кредитор не се е снабдил с изпълнителен лист срещу длъжника. В същото време, изпълнителен лист, за да бъде вземането предявено и прието в производството по несъстоятелност, не е необходим. Исковото производство срещу длъжника би следвало да е недопустимо по арг. от чл. 126 и чл. 299 ГПК, тъй като по отношение на същото вземане или е налице висящо друго производство, или същото е било вече установено по безспорен начин в отношенията между кредитора и длъжника[47]. В отношенията между кредитора и третото лице сила на пресъдено нещо така или иначе по иска, предявен срещу длъжника, не се формира, поради което и ипотекарният/заложният длъжник може да предяви иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу обезпечения кредитор, с който да оспори вземането, след като изпълнението започне. Третото лице, обезпечило със своя вещ чуждо задължение, е обвързано единствено от изпълнителната сила на решението, която е посредена от изпълнителния лист – арг. чл. 429, ал. 3 ГПК. Тъй като изпълнителната сила се поражда по правило едва след влизането на съдебното решение по осъдителния иск в сила, то се признава възможността производството по предявения срещу длъжника иск да продължи. Същото важи в случаите, когато срещу длъжника е било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като изпълнителната сила се поражда едва след като заповедта за изпълнение влезе в сила. Това е причината, посочена от законодателя, за да допусне такова производство да бъде започнато и продължено срещу неплатежоспособния длъжник – арг. чл. 637, ал. 5 и 6 ТЗ.
3. Този път за защита, обаче, освен че е много по-бавен и свързан с допълнителни разноски за кредитора, на практика му осигурява още една последица, от която той не се нуждае. В случай че предявеният срещу длъжника иск бъде уважен със сила на пресъдено нещо, ще бъде установено съществуването на вземането на кредитора, въпреки че подобна последица в отношенията между кредитора и длъжника може да е вече постигната с включване на вземането в списъка на приетите вземания. Правило, което да изключи тази последица, в ТЗ не се съдържа. Особено деликатен изглежда да е въпросът за случаите, когато предявеният срещу длъжника иск бъде отхвърлен, а в същото време вземането е било прието без да се оспорва в производството по несъстоятелност. Твърде съмнителна изглежда възможността да бъде извършена корекция в изготвения и влязъл в сила списък на приетите вземания, въпреки че тя е логична. В случаите, когато вземането е било установено за целите на производството по несъстоятелност по реда на чл. 694 ТЗ, макар да липсва пълна тъждественост на участващите по делото лица, под въпрос е възможността да се иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение на основание чл. 303, т. 4 ГПК.
4. Изложеното показва по категоричен начин, че създадената с §11 на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон конструкция е изцяло изкуствена и има за единствена цел да предостави на кредитора възможността да се снабди с изпълнителен лист срещу длъжника, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, и то за да използва същия единствено срещу третото лице, имащо положението на ипотекарен или заложен длъжник. Развитието на исково производство само и единствено за снабдяването с изпълнителен лист срещу длъжника, при положение, че в същите тези отношения вземането следва да бъде установено по друг ред, е неоправдано. Вярно е, че за да бъде допуснато принудително изпълнение извън производството по несъстоятелност, по правило е необходимо наличието на изпълнителен лист. Издаването на изпълнителен лист срещу длъжника, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, обаче, не би следвало да е изобщо необходимо, тъй като срещу него изпълнение може да бъде започнато и без наличието на такъв. Това е още една последица, от която кредиторът не се нуждае. Логично е изпълнителен лист да бъде необходим, когато изпълнението се насочва върху вещи и права, които не са част от масата на несъстоятелността, и срещу лица, по отношение на които производство по несъстоятелност не е открито. Също така, в този случай обаче е логично изпълнителният лист да бъде издаден срещу лицето, срещу което ще бъдат предприети действията по принудително изпълнение въз основа на този изпълнителен лист. Най-малкото по този начин се обезпечава правото на защита на това лице срещу изпълнителното основание и изпълнителния лист.
Неслучайно, когато се касае за поръчителство или друго лично обезпечение, срещу третото лице може да бъде предявен на общо основание осъдителен иск или да бъде започнато заповедно производство, включително въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Когато обезпечението е реално, с оглед вече изложеното, третото лице не може да бъде осъдено да плати. Но това не означава, че възможността кредиторът да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу третото лице по документ на основание чл. 417, т. 6 ГПК, следва да бъде отклонена поради установеното в чл. 429, ал. 3 ГПК изключение и обстоятелството, че българският законодател е изградил възприетото в §11 на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон неправилно разбиране на тази по думите на проф. Венедиков „аномалия“[48]. Напротив, възможността кредиторът да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК срещу третото лице, в които да се установи правото му да се удовлетвори от предмета на залога или ипотеката, следва да бъде призната, като тя не трябва да бъде поставена под въпрос и в случаите, когато срещу длъжника е открито производство по несъстоятелност.
VI. Възприетото с §11 на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон разрешение се основава на неправилното разбиране, че единствената възможност да бъде насочено принудителното изпълнение върху ипотекираното или заложеното от трето лице за обезпечаване на задълженията на длъжника, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, имущество, е срещу длъжника да бъде допусната възможността да бъдат заведени, респ. да бъдат продължени, вече заведените съдебни или арбитражни производства.
Въпросното разрешение не държи сметка за предвидената в чл. 417, т. 6 ГПК възможност срещу третото лице да бъде образувано заповедно производство и кредиторът да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, които да му осигурят възможността да предприеме действия по принудително изпълнение върху ипотекираното и заложеното имущество, без да е необходимо да води съдебни или арбитражни производства срещу длъжника.
Вместо да разреши съществуващия проблем, а именно да бъдат окончателно преодолени битуващите в практиката колебания, въпросното законодателно изменение задълбочи наличните разногласия и неоправдано постави под съмнение възможността срещу третото лице, обезпечило със своето имущество чуждо задължение, да бъде издадена заповед за изпълнение, респ. изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 6 ГПК в случаите, когато срещу длъжника е открито производство по несъстоятелност. Правилото на §11 на ЗИД на ТЗ създаде една изцяло изкуствена конструкция, чието въвеждане е дълбоко погрешно и създава предпоставки за развитието на редица усложнения, непознати до този момент.
С оглед гореизложеното е наложително въведените с §11 на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон изменения в чл. 637 ТЗ да бъдат отменени. Констатираните в практиката колебания и трудности при издаването на заповеди за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 6 ГПК срещу трети лица, обезпечили чуждо задължение, не са в никакъв случай непреодолими, още по-малко те могат да оправдаят съществуването на правила, подобни на въведените в чл. 637 ТЗ с §11 на ЗИД на ТЗ. За да бъдат по категоричен начин превъзмогнати насложилите се по време на действието на чл. 637, ал. 5 и 6, т. 3 ТЗ проблеми, възможността кредиторът да се снабди със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 6 ГПК срещу ипотекарния/заложния длъжник, обезпечили чужд дълг, е препоръчително това да бъде предвидено изрично в ГПК.
[1] Целта е да се уеднакви редът за предявяване и приемане на вземанията, независимо дали за тях има вече заведени дела срещу длъжника, както и да се установи по-широк обхват на силата на пресъдено нещо на решението, постановено по тези дела – вж. Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том II. „Несъстоятелност“, София, 2010, с. 431.
[2] Визираната в чл. 638, ал. 3 ТЗ възможност предприетите от обезпечен кредитор действия по реализация на обезпечението да бъдат продължени не касае разглежданата хипотеза, тъй като в този случай заложената и/или ипотекирана вещ е част от масата на несъстоятелността.
[3] В мотивите на законопроекта се посочва изрично, че един от въпросите, който се предлага да намери адекватно решение, тъй като по него е налице противоречива съдебна практика, е свързан със спирането на всички съдебни и арбитражни производства срещу длъжника.
[4] Вж. в този смисъл Определение № 551 от 7.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 537/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 250 от 7.04.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 141/2011 г., I т. о., ТК и др.
[5] Вж. Попова, В. Видове искове и новия ГПК. Публикувана в: „В. Попова, Избрани съчинения”, т. ІІІ „Избрани студии и статии”, изд. „Сиела”, С., 2010, с. 137-166; електронно правно издание „Сиела. Норми”, 18.03.2010 г., достъпна на http://www.ciela.net, което разбиране се застъпва от автора в последствие и в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А., Българско гражданско процесуално право. IX изд., Сиела, 2012, с. 879 и Сталев, Ж., Иванова, Ж., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А., Българско гражданско процесуално право. X изд., Сиела, 2020, с. 951.
[6] Обн. Изв., бр. 12 от 1952 г.; Изм. Изв., бр. 90 от 1961 г.; Изм. ДВ, бр. 60 от 1988 г.; Доп. ДВ, бр. 31 от 1989 г.; Изм. ДВ, бр. 93 от 1993 г.; Изм. ДВ, бр. 124 от 1997 г.; Доп. ДВ, бр. 70 от 1998 г.; Доп. ДВ, бр. 64 от 1999 г.; Доп. ДВ, бр. 103 от 1999 г.; Изм. и доп. ДВ, бр. 105 от 2002 г.; Доп. ДВ, бр. 84 от 2003 г., в сила от 27.09.2003 г.; Доп. ДВ, бр. 105 от 2005 г.
[7] Възможност да бъде издадена заповед за изпълнение за парично вземане въз основа на нотариален акт или частен документ с нотариална заверка се предвижда още в Закона за заповедното съдопроизводство (обн. ДВ, бр. 277 от 15.12.1897 г.). В чл. 156т от Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г. (след измененията от 02.04.1942 г.), се постановява, че кредиторът на изискуемо вземане, обезпечено с ипотека, може да иска издаване на изпълнителен лист въз основа на акта за учредяване ипотеката. Както вече се посочи, подобни облекчения за ипотекарния кредитор се предвиждат и в ГПК (отм.) и в действащия ГПК.
[8] Вж. Опр. № 490 от 02.07.2010 г. по ч. т .д. № 298/2010 г., II т.о. на ВКС; Опр. № 879 от 13.12.2011 г. по ч. т. д. № 840/2011 г., I т.о. на ВКС.
[9] Вж. Опр. № 378 от 10.02.2010 г., по ч. д. № 1481/2009 г. на ВОС; Опр. № 551 от 7.07.2010 г. по ч. т. д. № 537/2010 г., I т. о. на ВКС; Опр. № 603 от 4.07.2012 г. по ч. т. д. № 168/2012 г., II т. о. на ВКС.
[10] Вж. Определение № 608 от 22.11.16 г. по ч. т. д. № 1579/16 г. на II т. о. на ВКС; Решение от 31.05.2016 г. по гр. д. № 226 /2016 г. на ОС – Сливен и Решение от 31.05.2016 г. по в. ч. гр. д. № 225 /2016 г. на ОС – Сливен, в които се застъпва, че в този случай по аргумент от т. 13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС до обезсилване на издадената в полза на кредитора заповед и изпълнителен лист по чл. 418, ал. 2 ГПК не се стига, тъй като с признаването на вземането за съществуващо чрез включването му в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника се създава безспорност относно съществуването на вземането в отношенията между длъжника и кредитора, подобно на тази, която се постига с установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Затова и според цитираните актове, приемането на вземането при условията на чл. 693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, лишава кредитора от правен интерес да води иска, дори длъжникът да не е оттеглил възражението си по чл. 414 ГПК.
[11] Вж. Определение № 99/14.03.2022 по ч. т. д. № 280/2022 I ТО на ВКС.
[12] Вж. IV.
[13] Вж. IV.
[14] Вж. Определение № 603 от 4.07.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 168/2012 г., II т. о., ТК; Определение № 358/12.05.2011 г. по ч. т. д. № 287/2011 г. на I т. о. и Определение № 490/02.07.2010 г. по ч. т. д. № 298/2010 г. на II т. о.; № 885/31.10.2011 г. по ч. т. д. № 600/2011 г. на II т. о.; Определение № 490/02.07.2010 г. по ч. т. д. № 298/2010 г. на II т. о.; Определение № 358/12.05.2011 г. по ч. т. д. № 287/2011 г. на II т. о.; Определение № 126/15.02.2010 г. по ч. т. д. № 815/2009 г. на II т. о.; Определение № 577/16.07.2010 г. по ч. т. д. № 530/2010 г. на II т. о.; Определение № 250/07.04.2011 г. по ч. т. д. № 141/2011 г. на I т. о. и Определение № 508/06.07.2010 г. по ч. т. д. № 281/2010 г. на II т. и в Определение № 551 от 07.07.2010 г. по ч. т. д. № 537/2010 г. на ВКС, I т. о.
[15] Вж. по време на ГПК (отм.) Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. VII изд., 2001, с. 201.
[16] Вж. цитираната от М. Марков практика в Герджиков, О., Касабова, К., Марков, М., Русчев, И., Стефанов, Г., Голева, П., Градинарова, Т., Недкова, К., Гигова, В., Стефан Стефанов, С., Хорозов, Г. Обезпеченията в материалното и в процесуалното право. Труд и право, 2018, с. 621, 622.
[17] Вж. Сталев, Ж. в Българско гражданско процесуално право, 1966, с. 491, Българско гражданско процесуално право, 1979, с. 582 и Българско гражданско процесуално право, 2004, с. 733.
[18] Вж. ТР т. 2 на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
[19] Вж. Венедиков, П. Ипотеки, залог, привилегии. Пето издание, София, 2021, с. 137 и сл., Калайджиев, А. Необходим ли е чл. 152 ЗЗД в стопанския оборот? – Търговско право, 2002, № 5.
[20] Когато говори за т. нар. ипотечен иск, проф. Кожухаров прави почти идентично разграничение, като пояснява, че съществуват: 1) иск на кредитора за изпълнение, основан на облигационното отношение между него и длъжника и 2) иск, с който се претендира да бъде признато на кредитора правото му на предпочитително удовлетворяване от цената на ипотекирания имот, който се основава на ипотечното право и който се означава като ипотечен иск – вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. София, 2002, с. 685.
[21] Следва изрично да се подчертае, че за разлика от сега действащата нормативна уредба, чл. 67 ЗПИ (отм.) е придавал на съдебното решение, с което длъжникът се осъжда, сила на пресъдено нещо и по отношение на третото лице, ипотекирало своето имущество за обезпечаване на чужд дълг, включително в случите, когато последното не е участвало в процеса, тъй като то е губело възможността да предяви с иск част от възраженията на длъжника в последващ процес. Тъй като въпросното правило не е възпроизведено в последващата нормативна уредба, след неговата отмяна самият проф. Венедиков посочва, че вече би следвало да е в сила общото правило, че съдебното решение няма действие срещу третите лица, които не са участвали по делото, поради което и практически смисъл от предявяването на ипотечен иск срещу третото лице би могло да има – вж. Венедиков, П. цит. съч., с. 143 – 148.
[22] Виждането, че ответник по ипотечния иск е длъжникът в материалните правоотношения, а не третото лице, обезпечило със своя вещ чуждото задължение, е подложено на критика и от проф. Кожухаров, който при действието на тогавашната нормативна уредба изказва тезата, че би следвало да се предвиди ипотечният иск да се насочва и срещу собственика на имота, който отговаря с него за чужд дълг, тъй като по този начин се позволява на ипотекарния длъжник да противопостави на кредитора правата, които законът му признава (чл. 151 ЗЗД). В противен случай, ако оспорва вземането или ипотеката, третото лице е поставено в неблагоприятната ситуация да води отрицателен установителен иск срещу кредитора и да иска спиране на започналото срещу него на основание чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.) изпълнение, тъй като не е участвало в делото срещу длъжника.
[23] Венедиков, П. цит. съч., с. 150.
[24] вж. Марков, М. Ипотеката, София, 2008, с. 336.
[25] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. VI изд., София, с. 766.
[26] Вж. Сталев, Ж., цит. съч., VII изд., с. 201; вж. Сталев, Ж. и Иванова, Р., цит. съч. X изд. Сиела, 2020, с. 183.
[27]Така например М. Марков обосновава необходимостта да бъде постановено осъдително решение срещу третото лице, придобило ипотекирания имот. Това становище не може да бъде споделено. Както посочва самият автор, основанието на ипотечния иск е правото на кредитора да се удовлетвори от цената на имота, в чиято и собственост да се намира той. Удовлетворяването на кредитора не става чрез придобиването на собствеността от взискателя, нито чрез продажбата на ипотекирания имот от взискателя – арг. чл. 152 ЗЗД. Ипотечният иск, макар и означаван като вещен, няма нищо общо с познатия в римското право ипотечен иск (т.нар. action quasi serviana), който има за предмет отнемането на владението на ипотекирания имот от собственика и предаването му на кредитора, за да извърши той лично продажбата. В закона подобно материално притезание не е уредено. Задължението на ипотекарния длъжник, респ. лицето придобило ипотекирания имот, да претърпи принудителното изпълнение върху имота противостои на правомощието на органа по принудително изпълнение да предприеме действията, съставляващи съдържанието на способа за принудително изпълнение върху недвижим имот и има изцяло процесуален характер. То не може да бъде предмет на осъдителен иск.
[28] Вж. изложените в тази връзка от В. Попова съображения във „Видове искове..“, с. 137-166.
[29] Впрочем проф. Венедиков счита ипотечния иск за конститутивен, тъй като приема, че ипотечното право е потестативно право.
[30] В т. 2 на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС се препотвърди разбирането, че този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. В материалното отношение с кредитора той не е длъжник, но в изпълнителния процес той трябва да е страна, защото търпи принудата.
[31] Относно различните схващания за характера на ипотечното право – вж. Марков, М. Ипотеката, с. 65 – 82; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. VI изд., Сиби, София, с. 772 – 776; Венедиков, П. цит. съч. с. 24 и сл. и др.
[32] Вж. Попова, В. Видове искове…, с. 137-166. Към това разбиране клони и проф. Кожухаров.
[33] Вж. Попова, В. в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А. Българско гражданско процесуално право, X изд., Сиела, 2020, с. 907.
[34] В Решение № 1907 от 20.10.2014 г. на САС по в. т. д. № 2146/2014 г., с което тази теза се обосновава, се посочва, че „Предвидения в чл. 417, т.6 от ГПК като изпълнително основание акт за договорна ипотека не би могъл да обоснове законосъобразно конституиране на ипотекарния длъжник като ответник в заповедното производство. Последният не е лично задължен по паричното вземане, за обезпечаване изпълнението на което е гарантирал със собствения си имот, тъй като не е поемал задължение за плащане по конкретната облигационна връзка, от която произтича вземането на кредитора. Това може да бъде изведено и по аргумент от разпоредбата на чл. 429, ал.3 от ГПК, която по императивен начин придава на изпълнителния лист, издаден срещу длъжника, обвързваща сила и спрямо третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга, само когато изпълнението се насочва върху тази вещ. Поради това осъдителен диспозитив за сумата по кредита може да бъде постановен единствено и само срещу длъжника по това облигационно правоотношение. Собственикът на ипотекирания имот не може да бъде страна в производството по чл. 418 от ГПК, а се конституира като ипотекарен длъжник в изпълнителното производство, образувано срещу длъжника по облигационното правоотношение (в случай, че изпълнителният титул е издаден по реда на чл. 173, ал.3 от ЗЗД вр. чл. 417, т.6 от ГПК). След като се конституира като такъв, същият има право на възражение по чл. 414 от ГПК, с оглед защита на правата, които законът му предоставя с разпоредбата на чл. 151 от ЗЗД.“. Не може да не се отбележи, че цитираният акт страда от доста съществени слабости и противоречия. Следва да се подчертае, че ако възприетата от него линия бъде проведена последователно, противно на съдържащата се в него констатация, правото на третото лице – ипотекарен длъжник, да направи възражение по чл. 414 от ГПК би следвало да бъде също отречено, тъй като то е част от заповедното производство, по което, съобразно развитата от съда теза, ипотекарният длъжник не може да има качеството на страна.
[35] Вж. Кожухаров, А. цит. съч., с. 686.
[36] Вж. Марков, М. цит. съч., с. 338, който отрича възможността да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК срещу третото лице само когато същото е придобило недвижимия имот от ипотекарния длъжник, но не и когато същото е учредило ипотеката за обезпечаване на чужд дълг.
[37] Вж. Попова, В. в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А. Българско гражданско процесуално право, X изд., Сиела, 2020, с. 1031.
[38] Вж. Попова, В. в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А. Българско гражданско процесуално право, IX изд., Сиела 2012, с. 947 и Българско гражданско…X изд., с. 1032.
[39]Вж. Решение № 64/16.04.2015 г. по гр. д. № 6300/2014 г., І ГО, ВКС, в което съдът е приел, че искът за установяване на съществуването или несъществуването на ипотечно право може да се предяви при наличие на правен интерес за това, като този интерес не се обуславя от предприемането на действия за принудително изпълнение върху ипотекирания имот.
[40] Вж. Опр. № 378/10.2.2010 г., ВОС, т. о. ч. д. № 1481/2009; Опр. № 551 от 7.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 537/2010 г., I т. о., ТК; Опр. № 551 от 7.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 537/2010 г., I т. о., ТК; Оп.№ 531 от 25.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 498/2012 г., I т. о., ТК; Опр. № 603 от 4.07.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 168/2012 г., II т. о., на ВКС; Опр № 552/23.08.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1884/2013 г. на ІІ т. о на ВКС; Опр. от 13.12.2014 г. по ч. гр. д. № 587/ 2014 г. на ОС – Ловеч; Опр. № 298 02.02.2015 по ч. гр. д. № 126/2015 г. на ОС Бургас; Решение № 1174 от 27.11.2015 г. в. гр. д. № 1238/2015 г. на ОС – Бургас.
[41] Опр. № 531 от 25.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 498/2012 г., I т. о., ТК; Опр. № 298 02.02.2015 г. по ч. гр. д. № 126/2015 г. на ОС Бургас.
[42] Вж. Попова, В. в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А. Българско гражданско процесуално право, IX изд., Сиела 2012, с. 947 и Българско гражданско…X изд., с. 1031.
[43] Вж. например Опр. № 10428 от 06.07.2020 г., по ч. гр. д. 5366/2020г., ТО, на СГС, подписано с особено мнение.
[44] Вж. Попова, В. в Сталев, Ж., Иванова, Р., Стамболиев, О., Попова, В., Мингова, А. Българско гражданско процесуално право, IX изд., Сиела 2012, с. 879 и Българско гражданско…X изд., с. 951.
[45] Такова положение има той в производствата по чл. 637, ал. 1 ТЗ, продължени на основание чл. 637, ал. 3 ТЗ, и в производствата по чл. 694 ТЗ.
[46] На практиката са познати редица случаи, в които производствата са били неправилно спирани и дори прекратявани поради приемане на вземанията в производството по несъстоятелност. Не се наблюдава особена последователност в подхода на съдилищата и по отношение на въпроса дали по делото следва да участва синдикът и в случай че отговорът е положителен, в какво точно процесуално качество следва да стане това.
[47] Разбира се, особено в случаите, когато вземането е оспорено от друг кредитор, до идентичност на страните по образуваните дела не се стига.
[48] Вж. Венедиков, П. цит. съч., с. 143 – 148.
33
Коментирайте
Проф. Попова ми преподаваше по Гражданско-изпълнително производство в 5-ти курс. Спомням си, че на една лекция нещо ни попита за изпълнителния лист срещу длъжника…пълна тишина в 272 аудитория, никой не отговори и професорката сопнато с надменността си ни отвърна – “Подценявайте дисциплината, подценявайте, никога няма да вземете изпита, това ви го обещавам!”
Мислех че Семов в ненадминат в това, въпрос, който може да се постави с 10 думи, да се поставя с 10 000. Вече обаче не съм сигурен че е ненадминат – промяната е редакционна и просто пояснява, за да няма колебания че делото с/у 3 л. не се спира, и въобще не налага никакви нови подходи – тези обаче като се разфилософствали…
Семов поне пише разбираемо, а тези двамата са пресолили мамджата. И аз понякога обичам да „се фукам“, като пиша сложни текстове за спорта, но такова поведение не отива на хора, претендиращи да бъдат учени и преподаватели. В конкретния случай неясният изказ се дължи или на неразбиране на материала и съответно невъзможност да го артикулират по подходящ начин, или демонстрация на високо его и комплекс, че не са сипостигнали (болните) амбиции.
П.С. Много странно съвпадение на публикуването на тази статия с обявяването на конкурса представител на САК за 40 бона хонорар за дело със сходен предмет.
Авторите сами си противоречат. Хем поддържат, че срещу ипотекарния длъжник можело да се издаде ЗНИ, хем пък заявяват, че „осъдителен иск срещу третото лице, учредило залог или ипотека върху своето имущество за обезпечаване на чуждо задължение, е недопустим“, а не бил допустим и установителен иск, тъй като въз основа на него кредиторът не можел да се снабди с ИЛ срещу ТЛ. Явно и двамата пропускат, че предмет на заповедното производство може да бъде само притезание, което може да бъде предмет и на исково производство, аргумент за което е и чл. 422 ГПК. Заповедното производство дава същата защита като исковото и… Покажи целия коментар »
Принципно, съгласен съм с правните съждения (за личните оценки всеки сам да прави изводи). Само едно уточнение – в българския ГПК заповедното производство е част от изпълнителния процес. Добре ли е, зле ли е – е въпрос на законодателна целесъобразност. А какво е било по ЗГС (т. нар. искова заповед за изпълнение) и в другите законодателства, а и при ЕЗИ, е без значение. Важното е, че никога не е имало проблем да се издава ЗНИ по чл. 417, т. 6 ГПК срещу трето лице-ипотекарен длъжник, но тогава диспозитивът ще е различен – не ТЛ-ипотекарен длъжник, да изпълне обезпеченото задължение, а… Покажи целия коментар »
Възниква въпросът: когато се издаде заповед срещу ипотекарния длъжник и последният възрази по реда на чл. 414 ГПК какво правим? Какъв иск ще гледа исковия съд?
Що за въпрос?! Отговорът трябва да се търси при преподаването в университета! Искът, естествено, е ПУ и се иска да се установи правото на принудително удовлетворяване на обезпеченото вземане от цената на ипотекираната вещ.
Правото на прин. удовлетворение не може да бъде предмет на УИ, тъй като има публичноправен характер, а предмет на УИ могат да бъдат само частноправни права или задължения. Публични такива – само ако закон предвиждат това /напр. иск за нищожност на съдебен акт или по чл. 128, ал. 2 АПК/, което в случая не е налице. А и явно не правиш разлика между ППИ и изпълняемото право, което е материалното притезание /вземането/, което кредиторът иска да удовлетвори. Спрямо него ППИ има акцесорен характер и то е средство за постигане на целта. Предмет на заповедта за изпълнение е изпълняемото право, както… Покажи целия коментар »
Много дълго – ясно е какво съм имал предвид. Като за теб – изпълняемото прави в „бойна готовност“. Аман от формалисти!!!
Е, след като ипотекарният длъжник не е длъжник на изпълняемото право /вземането/, то искът да се установи, че дължи същото е предварително обречен и ще бъде отхвърлен със страшна сила. Установяването на всичко останало /ипотека, ППИ и пр./ няма да свърши работа на кредитора, тъй като те не са изпълняеми права. Да се установи спрямо трето лице, че някой друг /главен длъжник/ дължи изпълняемото право, без последния да участва в делото, е глупост неземна и не върши никаква работа на кредитора. Подобен иск е и недопустим с оглед забраната по чл. 26, ал. 2 ГПК откъм пасивната страна.
Всички разбраха какъв е искът – да се установи правото на насочване на изпълнение… Искът по чл. 439 ГПК има същата функция, ама с обратен знак – „глупост неземна“ е. Очевидно рядко ти се е налагало да мислиш по тези въпроси, звучиш като „академик“. Лека вечер!
Следвайки логиката, която не е „глупост неземна“ щ, а и вече дадените ни академични разяснения, не може да се издаде ЗНИ по чл. 417, т. 6 ГПК, а пък искът по чл. 422 ГПК е „абсолютно“ недопустим. Е, добре, че вече си си взел изпита по ГПП.
Искът по чл. 439 има за пряк предмет отричане на изпълняемото вземане. Ако е предявен от ипотекарен длъжник /което безспорно е допустимо/ искът задължително се насочва срещу взискателя и главния длъжник на вземането, който също е и длъжник по изпълнението. Косвен резултат от уважаване на този иск е отричане на правото на принудително изпълнение за това вземане. Иск за установяване на правото на насочване на изпълнението не може да има, тъй като това право също е процесуално, а и то e обусловено от материалното право – вземането, което се изпълнява. Да се установява всичко друго, но не и вземането, верно… Покажи целия коментар »
Чедесно – очакван отговор. Но искът по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 6 ГПК е „абсолютно“ допустим – за установяване на МАТЕРИАЛНОТО притезание на импотекарния кредитор да упражни ПОТЕСТАТИНОТО си право да се удовлетвори по принудителен ред (за академик като теб – „чрез помощта на държавната принудата“, отново процесуално право ще се привиди) от цената на ипотекирания имот от трето лице-ипотекарен длъжник – при принудителната продан. Какво неясно има – само едно: „измишльотени са“ и „групости неземни“, но със сигурност не моито ПРАВНИ довиди. Неистина – сполай ти и лека верер. „Акедемичният“ ти стил ми е… Покажи целия коментар »
Да, подведох се от „акедемичните“ слова, затова естествено е „объркването“ – да уточня, за да не бъда обект на „академен присмех“ (а пък извинително е, че си пия бирата на чудесно местенце) – упражнява се не материлано притезание, а материално потестативно право. Но останалото е „глупаво и неземно“ ВЯРНО.
Май Вие двамата имате разминаване по значението на термините „материално“ и „процеулано“ право, в резултат на което се получава смесване на двете понятия. Процесуалното право обслужва материалното чрез т.нар. държавна принуда, от което следва, че няма как в ГПК, който закон е създаден с цел регламентиране на процедурата по гарантиране изпълнението на правото, да се съдържат материалноправни норми. Доколкото си спомням от университета в теорията има много терминологични спорове точно по този въпрос – къде е границата между материалното и процесуалното право и дали първото съдържа в себе си имплицитно „принуда“ или „бойна готовност“ или това става само след започване… Покажи целия коментар »
Тежичко написана статия, но затова пък добре структурирана, изчерпателна и съответно полезна. Досущ като старо вино, което първо те удря с киселия си вкус, но после в устата ти остава приятен оттенък за дълго време. Хубаво е да се, когато се разглежда конкретен проблем и всички страни, като се проследяват всички логически систематични връзки между нормите. Балансирано съчетаване на теория и практика, както и даване на ясно разрешение на възникналите противоречия, а не общи приказки. P.S. Бих искал да направя една препоръка към Лекс – когато публикувате по-дълги и сложни научни статии, няма да е зле отстрани да слагате текстовете… Покажи целия коментар »
Както и да го гледаме, въпреки Сталев – осъдителен иск срещу третото лице е недопустим, то е длъжно обаче да търпи принудителното изпълнение в хипотезата на открито ПН, нещата безспорно яко се усложняват, но са решими на ниво практика, стъпвайки на изложените в студията съображения.
Благодаря за оповестяването на тази работа. Наистина да искаш да изрисуваш вежди, а да избодеш очи.
Анализът е страхотне
Това се казва – вместо да изпишеш вежди, да избодеш очи. Видно от статията обаче има състави на ВКС, които признават възможността за издаване на заповед, респективно и.л. срещу третото лице, т.е. създаденият законодателно проблем може да бъде преодолян с ТР. Интересно защо досега проблемът не е поставен от състав на ТК на ВКС?
Резонен въпрос, в статията се предлага допълнение на ГПК, което безспорно е най-чистият вариант.
От 3 години се говори за големи промени в ТЗ в частта за несъстоятелността за имплементиране на директивата за превантивното преструктуриране и какво стана? Ми, нищо не стана. И скоро няма и да стане. Във времена на политическа нестабилност никой няма да се занимава с ТЗ, освен ако вече глобите от ЕК не ни ударят по главата. Та, дами и господа, делото на даващите се отново, за пореден път, е в ръцете на самите давещи се и викам в ТК на ВКС да почетат малко и да се заемат
Колега, има законопроект за несъстоятелността, той е дори за обществено обсъждане.
Поздравления, разбрал сте статията
Истинско удоволствие да се чете – задълбочени теоретични познания за процеса и познаване на практиката. Поздравления за проф. Попова и младия колега!
Винаги са на топ ниво
Никога не съм имал съмнения в Лекс и професинализма им.
Поздравявам ги за анализа.
Задълбочен анализ. Поздралвения и от мен за проф. Попов.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Roxette