Правно мнение
Придобивната давност противоречи на Конституцията
Правното мнение на доц. Орсов
Висшият адвокатски съвет (ВАдС) атакува в Конституционния съд (КС) продължаващия вече 15 години мораториум за придобиване по давност на държавни и общински имоти. Той беше въведен през 1996 г. и оттогава непрекъснато бива удължаван, като последно това стана през 2018 г. с обещанието, че привилегията за държавата и общините ще отпадне от 2023 г. (повече виж тук).
КС допусна искането и потърси водещи юристи за правното им мнение.
Доц. д-р Златимир Орсов е първият от представителите на правната наука, който е изразил позицията си пред конституционните съдии. В нея той поставя един проблем, който далеч надхвърля този с мораториума – съответства ли на действащата ни Конституция уредената в Закона за собствеността възможност за придобиване на имоти по давност.
„Лекс“ публикува правното мнение на доц. Орсов с незначителни съкращения.
Заглавието е на редакцията.
Искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на §1, ал.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, обн. ДВ, бр. 46/2006 г., изм., бр. 105/2006 г., бр. 113/2007 г., бр. 109/2008 г., бр. 105/2011 г., изм. и доп., бр. 107/2014 г.,изм., бр. 7/2018 г., доп., бр. 18/2020 г. и на §2 от ЗР на ЗИ на ЗС, обн. ДВ, бр.7/2018 г., би било основателно само при предпоставката, че разпоредбите от Закона за собствеността, уреждащи придобивната давност, не противоречат на Конституцията на Република България.
При тази предпоставка, доводите на Висшия адвокатски съвет са основателни и бих могъл да добавя към тях още и, че спирането и седемкратното удължаване на спирането на течението на давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, се обосновава от Министерския съвет и от Народното събрание всъщност с неспособността на държавната и общинските администрации да изпълняват задълженията си да стопанисват и управляват държавните и общински имоти в интерес на гражданите, териториалните общности и цялото общество. Разпоредбите на глава V от ЗДС задължават министерствата, ведомствата и областните администрации да регистрират всички държавни имоти, които управляват, същото задължение относно общинските имоти е създадено за общинските администрации с разпоредбите на глава VII от ЗОС и липсата на кадастрална карта и единна информационна система за кадастър и имотен регистър (които пак държавата трябва да създаде) не са основание за спирането на течението на придобивната давност относно имотите – частна държавна и общинска собственост и за привилегированото третиране на този вид държавна и общинска собственост в сравнение с правото на собственост на физическите и на юридическите лица.
C TP № 4/17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че правото на собственост се придобива чрез давност с изтичането на давностния срок и че позоваването на изтеклата придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивното основание. Поради това са основателни доводите на Висшия адвокатски съвет, че с §2 от ЗР на ЗИ на ЗС всъщност е отнето правото на собственост на всички граждани и юридически лица, за които срокът на придобивната давност относно имоти – частна държавна и общинска собственост, е изтекъл в периода от 1 до 19 януари 2018 г. Същото се отнася и за правата на собственост, придобити с изтичането на сроковете на придобивната давност в периода от 1 до 6 юни 2006 г.
Моето мнение, което съм обосновал в правната литература още през 2009 г.[1] обаче е, че разпоредбите от Закона за собствеността, уреждащи придобивната давност, противоречат на Конституцията на Република България.
Законът за собствеността е заварен от действащата Конституция и по силата на § 3, ал.1 от нейните Преходни и заключителни разпоредби, във връзка с нейния чл.5, ал.2, от 13 юли 1991 г. насетне, разпоредбите му, които уреждат придобивната давност, се прилагат, само ако не противоречат на Конституцията.
Чл.17, ал.1 от Конституцията постановява, че правото на собственост се гарантира и защитава от закона, а ал.З – че частната собственост е неприкосновена. Смисълът на тези разпоредби, според общоупотребимия български език е, че законът запазва и предпазва правото на собственост от опасностите за неговото съществуване и съдържание, че дава увереност и сигурност на собственика да упражнява правото си на собственост за удовлетворяване на интересите си, а специално за частната собственост – че тя е напълно защитена, че върху нея никой не може да посегне.[2]
В решенията си Конституционният съд се придържа към този смисъл и приема, че гарантирането и защитата на собствеността от закона и неприкосновеността на частната собственост се изразяват в:
- забрана за разпореждане с частната собственост без съгласието на собственика или въпреки несъгласието му – р. № 5/2002 г. по к.д. № 5/2002 г.; р. № 1281993 г. по к.д. № 12/1993 г.; както и р. № 20/1996 г. по к.д. № 21/1996 г., цитирам: „…никой не е могъл правомерно да придобие право на собственост върху частна земя освен по волята на самия собственик…”;
- изключителното право на собственика да се разпорежда с имуществото си и на първо място да го ползва – р. № 12/2003 г. по к.д. № 3 от 2003 г. Смятам за уместно цитирането на част от мотивите на решението, поради фундаменталното им значение: „Разпореждането с чуждо имущество, както и ползването му без правно основание против волята на собственика …противоречи на чл.17, ал.1 от Конституцията … Не съществува правова държава в света, чието конституционно или гражданско право да позволяват разпореждане с чужда собственост или ползването ѝ без правно основание против волята на собственика …Принципът за забрана за разпореждане с чужда вещ произтича от конституционното право на собственост…“.
- забрана за принудително отчуждаване на частната собственост в нарушение на условията на чл.17, ал.5 от Конституцията – р. № 7/1995 г. по к.д. № 9/1995 г.; р. № 4/1996 г. по к.д. № 32/1995 г.; р. № 22/1996 г. по к.д. № 24/1996 г.; р. № 7/2001 г. по к.д. № 1/2001 г.; р. № 9/2006 г. по к.д. № 8/2006 г., както и р. № 5/1996 г. по к.д. № 4/1996 г., цитирам: „Ограничаването на едно от основните правомощия на собственика – да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество намаляване на обема на това право. Разпоредбите на чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията …са гаранция, че правото на собственост се защитава от закона и че частната собственост е неприкосновена. Съгласно тези начала собственикът – физическо лице, не може да бъде ограничаван в правото му да се разпорежда със своя имот по начин и при условия, каквито той намери за добре. При условията на пазарна икономика и гражданско общество, регламентирани и гарантирани от Конституцията, държавата в лицето на свои институции или общините не могат да се намесват в гражданския оборот и да диктуват условията на една сделка, вкл. и това, с кого тя да бъде сключена[3] …Разпоредбата на чл.17, ал 5 от Конституцията …не може да бъде нарушавана и приложното й поле разширявано със закон или с ратификация на една конвенция. … принудително отчуждаване на частна собственост може да стане само за държавни или общински нужди и то при наличието на две условия: тези нужди да не могат да бъдат задоволени по друг начин и собствениците да бъдат предварително и равностойно обезщетени…“;
- забрана за принудително създаване на наемни правоотношения между собственика и трети лица, без съгласието на самия собственик; забрана държавата и общините да изпълняват задълженията си към гражданите, произтичащи от сключени с тях договори, като ограничават правото на собственост на другите граждани; забрана изпълнението на съдебни решения за защита на собствеността да се поставя в зависимост от волята на държавната или общинската администрация или от плащането на суми от трети лица — р. № 20/1995 г. по гр.д. № 24/1995 г.;
- пълна, безусловна и еднаква защита на всички видове собственост от различните видове посегателства върху нея – р. № 19/1995 г. по к.д. № 17 от 1995 г.;
- равнопоставеност на всички субекти на частната собственост, вкл. държавата и общините, по отношение на материалното съдържание на правото на частна собственост и на процесуалните гаранции за неговата защита; създаването на по-големи възможности или ограничаването на възможностите за един от видовете субекти на частната собственост противоречи на чл.19, ал.2 и чл.17, ал.1 от Конституцията – р. № 19/1993 г. по к.д. № 11/1993 г.; р. № 6/1996 г. по к.д. № 31/1995 г.; р. № 9/1995 г. по к.д. № 4/1995 г.; р. № 11/1996 г. по к.д. № 10/1996 г.; р. № 2/2000 г. по к.д. № 2 от 2000 г.
Безспорно е, че във фактическия състав на придобивната давност не се включва волеизявление на досегашния собственик да се разпореди с правото си на собственост, не се включва негово съгласие да го отчужди, да го изгуби, не се включва негово съгласие друг да го придобие – Законът за собствеността не изисква съгласието на собственика, за да придобие владелецът по давност правото на собственост върху неговата вещ.
В правната теория и в съдебната практика няма разногласия относно правните последици от осъществяването на фактическия състав на придобивната давност – владелецът придобива правото на собственост върху владяната вещ (като за това не е нужно съгласието на досегашния ѝ собственик), а досегашният ѝ собственик загубва правото си на собственост върху нея, защото друг го е придобил – чл.99 от ЗС.
С осъществяването на фактическия състав на придобивната давност тези две правни последици възникват едновременно и само заедно. Изтичането на срока на придобивната давност има за владелеца действието на правопораждащ юридически факт, а за досегашния собственик – действието на правопрекратяващ юридически факт. Владелецът не придобива по давност правото на собственост върху владяната вещ без едновременно с това досегашният ѝ собственик да изгуби собствеността си върху нея и обратно – ако досегашният собственик на владяната вещ запазва собствеността си върху нея, то владелецът й не я придобива по давност.
Ето защо разпоредбите за придобивната давност в ЗС пряко противоречат на чл.17, ал.1 и ал.З от Конституцията. Тези конституционни разпоредби изискват законът да защитава и да предпазва правото на собственост от всякакви опасности за неговото съществуване и за свободното упражняване на съдържанието му от собственика, а Законът за собствеността дава възможност на владелеца (той не е собственик) да извърши най-тежкото нарушение по отношение на правото на собственост – да го отнеме от собственика без неговото съгласие и против волята му.
В практиката действително има случаи, при които собственикът предава владението върху своята вещ на някой, желаейки да му прехвърли собствеността върху нея, но прехвърлянето не се осъществява поради нищожност на придобивното основание или поради несключване на окончателен договор. Очевидно, в тези случаи собственикът е съгласен да прехвърли правото си собственост на друг, поне в началото – при извършването на нищожната сделка или при сключването на предварителния договор. Това съгласие обаче е елемент от фактическия състав на друго придобивно основание, което в конкретния случай не се е осъществило, а не е елемент от фактическия състав на придобивната давност. Законът за собствеността не изисква съгласието на собственика като елемент от фактическия състав на придобивната давност и поради това фактическото наличие на това съгласие в някои конкретни случаи е ирелевантно за съответствието на разпоредбите на Закона за собствеността за придобивната давност с действащата Конституция и не обосновава такова съответствие.
Законът за собствеността не предявява към владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, специални изисквания, различни от тези по чл.68, ал.1 от ЗС и в частност, не изисква владението да е постоянно, спокойно, явно, несъмнително – каквито са били изискванията на чл.2, ал.2 от Закона за давността от 1898 г. и на чл.302 от ЗИСС. Обаче, под влияние на тези отменени разпоредби, някои автори, както и съдебната практика, предявяват към владението такива изисквания и се обосновават с нуждата собственикът да знае, че вещта му се владее, за да имал той възможност да предприеме мерки за защита на правото си на собственост. Това е отражение на средновековното правило, че не тече давност срещу лицето, което е в невъзможност да предяви иск за защита на правото си.[4] За това правило проф. П. Венедиков казва, че е рожба на западното каноническо право и прилагането му е дало повод за големи произволи, поради което в Наполеоновия кодекс то е изоставено и е заменено с изчерпателно изброяване на случаите, в които давност не тече. Като анализира тези случаи, реципирани в българското право от френския и от италианския граждански кодекси, проф. Венедиков заключава, че няма никакво основание да се извежда общо правило, че давността спира винаги, когато на собственика е било невъзможно да предяви иск и посочва, че това е общото мнение у нас[5].
Същността на поставянето на специални изисквания към владението – да не е опорочено, да е демонстрирано пред собственика на владяната вещ и др. такива, почерпени от чл.2, ал.2 на Закона за давността и чл.302 от ЗИСС, е да се обоснове житейско предположение, че щом собственикът знае за упражняваното срещу него владение, той, с бездействието си да защити своето право на собственост, е изразил мълчаливо съгласието си с придобиването по давност на вещта му от владелеца и с изгубването поради това на правото си на собственост върху нея или поне, че се е примирил с тази загуба, поради което вече не заслужава правна защита на собствеността си.
В юридическата литература това предположение се сочи като един от законодателните мотиви за съществуването на придобивната давност. Проф. П. Венедиков го изразява така: „ …законът смята, че когато собственикът на една вещ, която се владее от трето лице, е пропуснало много дълго време, без да потърси правна защита срещу владелеца, този собственик не заслужава вече правна защита; бездействието му показва, че загубването на собствеността не го интересува много.“[6] Това мнение е изказано при действието на Търновската конституция. След приемането на действащата Конституция авторът го възпроизвежда буквално в изданието „Ново вещно право” от 1995 г.[7] без да коментира съответствието на придобивната давност с чл.17, ал.1 и ал.З от Конституцията, вероятно защото, както и след приемането на Конституцията от 1947 г., той е изчаквал „… изучаванията на нашите конституционалисти …”.[8]
В същия дух и проф. Ал. Джеров смята, че „Правна защита заслужава само собственикът, който владее своята вещ и я счита за собствена. Ако той се дезинтересира от нея и дълго време не упражнява своето вещно право или не търси правна защита срещу един владелец, с това той проявява явна незаинтересуваност или бездействие и не заслужава повече правна защита и зачитане на неговото вещно право“[9]. Това мнение е изказано при действието на Конституцията от 1991 г. Въпросът за съответствието на придобивната давност с нейните разпоредби е извън вниманието на автора.
Л. Горбанов отива и по-далеч, като заявява, че: „Санкцията на давността да погаси едно право произтича от бездействието или нехайството на правоимащия да потърси или защити правото си.“[10] Авторът е пропуснал да посочи кое свое правно задължение нарушава собственикът, който бездейства или е нехаен по отношение на защитата на правото си на собственост, та да има основание законът да го накаже за това нарушение като му отнеме правото на собственост.
По същото „житейско предположение” се е подхлъзнал и ВКС, за да отхвърли възражението, че разпоредбите на чл.79 – чл.85 от ЗС не са действащо право, поради противоречието им с Конституцията: „Настоящият състав не споделя тезата за неприложимост на разпоредбите на чл. 79-85 ЗС като заварен закон поради противоречието им с конституционната норма на чл. 17, ал.З, обявяваща частната собственост за неприкосновена. Правните последици на придобивната давност настъпват след изтичане на определен в закона срок, през който владелецът упражнява явно и непрекъснато фактическа власт върху чуждия имот. Този срок е достатъчно дълъг за да узнае титулярът на правото на собственост за извършеното нарушение и чрез някой от предвидените в закона способи да защити правата си. Законът приема, че ако до изтичане на определения давностен срок собственикът търпи друго лице да владее имота му и не упражнява правото си на защита, той мълчаливо се съгласява с настъпването на правните последици от осъществяването на фактическия състав на придобивната давност.“[11]
Съдебният състав е пропуснал да посочи коя правна разпоредба урежда предположението, на което се позовава и което, както изглежда от контекста на мотивите, смята за необорима презумпция – че бездействието на собственика да защити правото си на собственост доказва мълчаливото му съгласие да изгуби правото си на собственост, поради придобиването му по давност от другиго. Няма закон, който да урежда такова предположение. Всички презумпции се уреждат само със закон и като правило са оборими – чл.154, ал.2 от ГПК от 2007 г. и чл.128, ал.1 от ГПК от 1952 г.
Защитата, която Конституцията дава на правото на собственост, е безсрочна и безусловна. Поради това законът не може да гарантира и да защитава собствеността само за определен срок – 5 или 10 години, или при някакво условие, напр., че собственикът упражнява правото си на собственост или че предприема мерки за защитата му. Разпоредбите от закона, които определят такива срок или условие за гарантирането и за защитата на правото на собственост противоречат на чл.17, ал.1 от Конституцията.
Чл.17, ал.1 и ал.3 от действащата Конституция, заедно с § 3, ал.1 от Преходните и заключителните ѝ разпоредби, заедно с уредения в нея контрол за конституционност на законите и заедно с решенията на Конституционния съд по тълкуването и прилагането на тези разпоредби, създават конституционна уредба на правото на собственост, която е съществено различна от тази, уредена в Търновската конституция и в другите ни две отменени Конституции. Чл.17, ал.1 от Конституцията забранява на закона да предполага, че собственикът, който дълго време не е потърсил защита срещу владелеца не се интересува от изгубването на собствеността си, напротив – задължава го да защитава правото на собственост безусловно и безсрочно.
Бездействието не може да се приравни на съгласие на собственика да изгуби правото си на собственост. Бездействието или мълчанието могат да се приравнят на волеизявление само ако има изрична законова разпоредба, която да постановява това и да определя съдържанието на предполагаемото волеизявление. Такова предположение трябва да е установено изрично в закона и съществуването му, без изрична законова разпоредба, не може да се обосновава с икономически, социални, морални или други съображения, при това – в пряко противоречие с изрични конституционни разпоредби. Фактът, че Законът за собствеността урежда придобивната давност, сам по себе си не прави тези негови разпоредби съответстващи на Конституцията, а напротив – поставя въпроса за това съответствие. Той не може да се реши с аргументи за стопанска, социална или законодателна целесъобразност или с позоваване на дългата, продължила 24 века, традиция на законодателна уредба и използване на придобивната давност, още повече че тази традиция не е еднозначно в нейна подкрепа (школата на Юстиниян е приемала, че придобиването по давност е безчестно средство – impium praesidium).[12] Конституцията от 1991 г. няма за цел да запази завареното от нея законодателство, а да го промени в съответствие с разпоредбите си и в частност – с тези, които уреждат правото на собственост и неговата защита. Едно от средствата за това е прякото й действие по отношение на заварените закони.
Конституцията допуска изрично само една хипотеза на отнемане на собственост без съгласието на собственика. Нейният чл.17, ал.5, обаче не е конституционно основание на разпоредбите от Закона за собствеността за придобивната давност, тъй като принудителното отчуждаване на собственост за държавни или общински нужди е допустимо само ако тези нужди не могат да бъдат удовлетворени по друг начин и само след предварително и равностойно обезщетение. Собственикът, който е изгубил собствеността си върху определена вещ, защото владелецът я е придобил по давност, не получава каквото и да е обезщетение от него нито преди да изгуби собствеността си, нито след това и в действащото право няма правна разпоредба, която да му дава право на каквото и да е обезщетение било срещу владелеца, било срещу държавата.[13] Освен това, Законът за собствеността не изисква като елемент на фактическия състав на придобивната давност владелецът да не може да удовлетвори нуждите си по друг начин, освен чрез придобиването на собствеността върху владяната вещ, нито определя тези нужди като държавни или общински.
Конституционните граници на правото на собственост могат да се извлекат от многобройните разпоредби на Конституцията, уреждащи основните начала на обществено-икономическото устройство на държавата и основанията за ограничаване на отделните основни права на гражданите. Самото право на собственост се смята от Конституционния съд за основно човешко право[14] и приетото от него относно конституционните граници на основните права на личността се отнася пряко и за правото на собственост: „При упражняване на своите права и свободи личността е подчинена само на такива ограничения, които са установени със закон, изключително с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане правата и свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество. Тези права при никакви обстоятелства не могат да бъдат упражнявани в противоречие с целите и принципите на Конституцията.”[15]
Нито Конституцията, нито някой от законите задължават собственика да упражнява правото си на собственост и в частност – да го защитава. Нито в Конституцията, нито в някой от законите има разпоредба, сходна с чл.14, ал.2 от Основния закон на ФРГ: „Собствеността задължава. Използването ѝ трябва да бъде същевременно и в полза на общността”[16], или сходна с чл.89 от Конституцията на Португалия от 1976 г., даващ право на държавата, въз основа на закон, да експроприира изоставени средства за производство или да ги предостави, против волята на собственика им, под аренда или на концесия, за да бъдат експлоатирани[17], или сходна с чл.18, т.6 от Конституцията на Гърция от 1975 г., даваща право на държавата, със закон, да уреди използването на изоставените земи в интерес на националната икономика и за оземляване на безимотни[18].
Освен в случая по чл.17, ал.5, Конституцията допуска принудително отнемане на частна собственост и като санкция за извършено правонарушение или като принудителна мярка, за да се предотврати правонарушение. Когато собственикът излезе извън границите на правото си на собственост, т.е. при упражняване на правото си на собственост или с бездействието си по отношение на обекта на собствеността си е нарушил правата и свободите на другите, справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество, то тогава правото му на собственост не е гарантирано и не е защитено от закона и Конституцията допуска принудителното му отнемане. На тази конституционна основа действащото законодателство урежда конфискацията по чл.53 от НК и много други разпоредби от особената му част, по чл.20 от ЗАНН и по още много други закони заради извършени административни нарушения. Във всички тези случаи обаче частната собственост се отнема в полза на държавата, а не в полза на частно лице. Освен това, като не упражнява правото си на собственост или като не предприема мерки за защитата му срещу владелеца собственикът не извършва административно нарушение или престъпление, нито някакво друго правонарушение.
Когато фактическото бездействие на собственика по отношение на вещта заплашва правата и законните интереси на гражданите или на обществото законът, в точно съответствие с установените от Конституцията граници на правото на собственост, допуска унищожаването на вещта – напр. чл.195 и чл.196 от ЗУТ.
Действащото законодателство урежда още един вид принудително отчуждаване на собственост – принудителната продажба на вещи за изпълнение на парични задължения – част V, дял II от ГПК и глава XXVI от ДОПК. Тези разпоредби имат конституционното си основание в чл.57, ал.1 и чл.58, ал.1, изр.2 от Конституцията. Парите от публичната продажба на вещта на длъжника удовлетворяват частния интерес на кредитора му, с тях се погасява задължение, което собственикът не е изпълнил доброволно. Бездействащият собственик обаче не е длъжник на владелеца и посочените конституционни разпоредби не са основание за съществуването на разпоредбите на придобивната давност в Закона за собствеността.
По действащото българско право собственикът, който не упражнява правото си на собственост или не предприема мерки за защитата му, не извършва каквото и да е правонарушение. Следователно, той не може да бъде наказан за това свое бездействие с каквато и да е санкция, вкл. не може да бъде санкциониран и с отнемане на правото му на собственост, поради придобиването ѝ по давност от владелеца.
В заключение, разпоредбите на Закона за собствеността за придобивната давност пряко противоречат на чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията, тъй като дават възможност на владелеца да отнеме правото на собственост от собственика без неговото съгласие и против волята му и нито едно от конституционните основания за принудително отнемане на собственост не е основание за съществуването им. Поради това, от 13 юли 1991 г. – влизането в сила на Конституцията на Република България, на основание нейния § 3, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби, във връзка с нейния чл.5, ал.2, те не са действащо право, не следва да прилагат и въз основа на тях не може да се придобие право на собственост или ограничено вещно право.
Въз основа на изложеното смятам, че в крайна сметка искането на Висшия адвокатски съвет е неоснователно.
[1] Орсов, Зл. Придобивната давност при действието на Конституцията от 1991 г. – Съвременно право, 2009, № 2, 59-71, също и в Съдийски вестник, 2012, № 3, 54-68.
[2] Български тълковен речник, С , НИ, 2008, с 128, с. 272 и с. 528.
[3] По същия въпрос виж и р. № 8/1995 г. по к.д. № 12/1995 г., с което е обявен за противоречащ на Конституцията § 3 от ЗИД на ЗСПЗЗ в частта, с който се създава нов чл.9а, ал.1, т.З и 4 от ЗСПЗЗ.
[4] Дори Конституционният съд се е подхлъзнал по това правило в две от решенията си – решение № 4/1998 г. по к.д. № 16/1997 г. и решение № 13/2000 г. по к.д. № 11/2000 г.
[5] За законодателството до 1947 г. вж. Система на българското вещно право, С, Университетска печатница, 1947, с.302-304, а за законодателството след това – Ново вещно право, С., СИ БИ, 1995, с. 188-190.
[6] Венедиков, П., Система на българското вещно право, С., Университетска печатница, 1947, с.297.
[7] Венедиков, П, „Ново вещно право“, С., Сиби, 1995 г., с.185
[8] Вж. предговора на проф. Венедиков към третото издание на Система на българското вещно право от 1947.
[9] Джеров, Ал., Вещно право, С., Паралакс, 2001, с.211-212.
[10] Горбанов, Л., Придобивната давност и възстановяване собствеността върху недвижими имоти, сп Собственост и право, кн.7 от 2000 г., с.ЗЗ.
[11] р. № 425/06 01 2011 г по гр.д. № 969/2009 г. на I г.о. на ВКС, докл. Д. Ценева.
[12] Вж. Василев, Л, Българско вещно право, С , Университетско издателство „Св. Кл Охридски”, 1995, с.295-297; Боянов, Г., Вещно право, С., Авалон, 2009, с.304; Стоянов, В., Вещно право, С., БАН, 2004, с.214-215.
[13] Вж. Големинов, Ч., Неоснователно обогатяване, С., Фенея, 1998, с.131, според който обогатяването чрез придобиване по давност и свързаното с него обедняване на досегашния собственик, не са лишени от правно основание, поради което за приобретателят не възниква задължение да обезщети бившия собственик на вещта.
[14] Вж. р. № 20/1995 г. по к.д. № 24/1995 г. на КС -т. 1 от мотивите по съществото на делото.
[15] Вж. р. № 3/1994 г. по к.д. № 1/1994 г. на КС.
[16] Цитирано по сборника „Конституциите”, С., Век 22, 1990, с.70.
[17] Конституция на Португалската република – В: „Конституциите по света”, С., УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994, с.257.
18 Конституция на Гърция – В: Конституциите, С , Век 22,1990, 162-163
36
Коментирайте
Като не се получиха нещата с ТКЗС навремето, и човека гради кариера в правото. Като се опитва да атакува правен институт , създаден преди хилядолетия.
„Придобивната давност противоречи на Конституцията“…но това не пречи адвокат Орсов да се позовава на нея по своите дела…мога да цитирам и номер на дело в СРС, ако някой се съмнява…
Придобивната давност е позната на всички общества и култури (независимо дали е изкристализирала и изведена като самостоятелен придобивен способ), защото решава два основни въпроса- за съответствието между фактическото и правното състояние, както казваше проф. Сталев и въпроса с дяволското доказване на правото на собственост, което инак би било от Адам и Ева досега. Много съм изненадана от това становище, защото придобивната давност е придобивен способ, но не е способ за загубване на вещни права в тесния смисъл на думата. Загубването на правото на собственост на предишния собственик е правна последица от това, че владелеца на собствено и независещо от волята… Покажи целия коментар »
Е, колега, вие нищо не казахте. Разбира се, че е придобивен способ и щом единият придобива, значи другият губи. Помислете за времената, в които е създаден този правен конструкт и дали в глобалния свят, в които връзката на човека с имота, даже говоря най-вече за земя, не е все по-юридическа, отколкото фактическа. Колко от българите имат наследени ниви, които не са виждали от години и не са дали под аренда на местна кооперация? Трябва ли да загубят собствеността си като последица от осъществяването на това придобивно основание? Нека да се въведе данък за пустеещи земи и тогава да го мислим.… Покажи целия коментар »
Не че колегата нищо не е казал. Напротив – всичко е казал. А оправданията с глобалния свят (много ми лъха на подобни оправдания за канадското гражданство и псевдоспособите за освобождаване от него), както и алюзиите с кооперациите, които ПОЛЗВАТ земята, невиждана от собствениците й, НА ПРАВНО ОСНОВАНИЕ, нямат нищо общо с основанието за придобиване на правото на собственост по давност. Още за второкурсника от ЮФ на СУ по мое време беше ясно, че правото на собственост не се изгубва от титуляра му чрез неупражняването му, а се губи едва когато друг го придобие след изтичане на срока на явно, непрекъснато… Покажи целия коментар »
А как го установява като е в Канада, да използвам и аз алюзията за онзи казус, или като не си в България, да вървиш на майната си, защото някой ти е харесал земичката и си я владее?
Светът се променя, колеги и правото е добре да се замисли над някои класики. Не казвам, че е дошло време да ги преосмисли, а да се замисли дали от древния Рим нещата не са се променили…
Отговорите на въпроса „как го установява“ и дали да си дойде в България „на майната си“, за да защити правото си върху земичката си, могат да имат дълбоко философски или битово-житейски характер. Смятам, че и на двата типа отговори не им е мястото тук. Но използвайки не само римски постулати, а и съвременни германски такива, мога само да кажа, че собствеността задължава. И то във всякакъв аспект.
В „тесния смисъл на думата“ Ви пожелавам клошар или роднина или приятел да се нанесе в имота Ви, да откаже да излезе после и да се позове на ПРИДОБИВНА ДАВНОСТ и да почнете дела с години, лащайки хиляди и десетки хиляди левове. НЯМА ТАКАВА ДЪРЖАВА
а т.нар. “орсовки“ противоречат ли на Конституцията :)?
Целият проблем мое да се разреши с промяна в Конституцията. Така ще отпаднат споровете, а и ще бъде защитена придобивната давност, известна още от римското право.
В КРБ няма такова животно частна държавна и общинска собственост. Всички имоти държавна и общинска собственост, априори са публична собственост по смисъла на чл.17, ал.2 от КРБ – за първите от тях и изрично е предвидено в чл.18, ал.6 от КРБ, че се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. Режимът им, съгласно чл.17, ал.4 от КРБ, се определя със закон. Това, че в ЗДС и ЗОС част от държавните и общинските имоти, са именувани частна държавна и общинска собственост, не означава, че реално те не са публична собственост по смисъла на КРБ, вр. и с чл.86… Покажи целия коментар »
Май повечето прочетоха само заглавието и веднага се юрнаха да дават акъл, а?
Той доколкото съм водил дела с него е слаб юрист, но Вие се обърнете към него, ако искате да Ви се прави на учен.
За мен е някакво лобистко изказване, нещо иска да спечели някакво дело в момента, познавам много такива юристи и Екимджиев е такъв, Марковски е така, като фурнаджийска лопата, аря на хонорара.
Просто това не ми се и чете – това е древен институт на правото и сега някакъв чичак ще го отмени.
Дай да отменим и наследственото право и да не се наследяваме, просто си е смешно, не ми се чете.
Кой откъде дойде – почва да дава акъл.
Ето, че не сте чели и продължавате на бръщолевите! Статията е повече за мораториума за придобиване по давност на общински и държавни терени. Това е основната тема, не става дума за давността като цяло и да отпада въобще, а как мораториумът може би ощетява доста хора.
Иначе Орсов не го познавам – слаб ли, силен юрист ли е?
Когато написах, че преподавателското “тяло“ в юф на Су е започнало да създава правна каша , в която по недопустим начин са смесени правни принципи и правни постановки от континенталното право и комън лоу, като се тръгне още от ОТП , доста коментатори не ми вярваха… Е- сега се вижда ясно, че доста от преподавателите в университета ни представят все някакви екзотични правни тези, но не доразработват и не доизчистват актуалните правни стандарти в правните отрасли и институти Не разбирам какво е това любопитство и влечение все към екзотиката, след като и стандартната правна теза предоставя пребогат материал за действие… Покажи целия коментар »
Хм- доста екзотично мнение, но съм съгласна с мнението, изказано от всички колеги, писали преди мен. И все пак- не съм съгласна с предложената в статията теза. Тук се рутят двата основни правни института- придобивна и погасителна давност. Ако това становище се обоснове като цялостна нова концепция, дали ще залитнем към мисля беше “ скуайърството“, което е част от комън лоу- след изтичане на един изключително кратък период от време, през който един собственик не владее физически иу не осъществява правото си на собственост върху един недвижими имот, всеки друг, който реши, може да се самонастани в него, да го… Покажи целия коментар »
Много, ама много екзотична теза! Не подхожда на левите убеждения на другаря Орсов
Абсолютно
Орсов е много силен юрист, но това е опит за евтина сензация. Придобивната давност има незаменима позиция в правния ред и оборот. Изключете я от машината и на мястото на трудно балансираната правна сигурност се появяват безкрайни ревандикации, реституции, репарации. Та затова я има.
Ние юристите сме меко казано консервативни хора. ИмАло го него от времето на НАПАЛЙОН – следователно трябва да го има и днес. Ми то по времето на Наполеон е имало и роби в някои колонии, ама вече няма. Поздравявам Орсов за смелостта, няма да му мине номерът, не е това предметът на делото в КС, ама има топки – надявам се модераторите да не ме изтрият – този израз новите любимци Кирчо и Асенчо по телевизора го употребиха – да зашити нестандартна теза. А именно те движат правото напред. Беше ми интересно да се запозная с това виждане и благодаря
Почти съсипа земеделието с орсовките сега пак ли? Хайде у лево, опа, той вече си е там
Земеделеца харесва този коментар!
Нека да поразсъждаваме – не е ли по-удачен подходът, който е възприет за имотите без собственик – придобива ги общината! Ако има подобни безстопанствени имоти, защо да ги взема недобросъвестен владелец, защото разбираш ли имал намерение за своене, а да не при придобива общината, която ако не ги иска, след това да прави търгове за тях. Иначе се получава така, че без нито един лев и ползване в продължение на 10 години на това отгоре пак без нито един лев, недобросъветсният, който знае, че не е собственик, но въпреки това се настанява, орее, сее или там каквото искате, накрая се… Покажи целия коментар »
Тази теза на Орсов не е нова, но май за първи път я представя пред Конституционния съд… Основният въпрос е какво защитава придобивната давност, какво цели – най-общо това е да няма пустеещи земи и недвижими имоти. Но най-вече на фокус е земята, за да се изхранва населението. Това безспорно е легитимна и правилна цел.
Напълно съм съгласен, но хайде да поразсъждаваме. Не е ли това самоуправство насърчавано от държавата? Имал някой имот, но не го ползва и аз се самонастанявам или почвам да го копам и след 10 години, защото презюмираме недобросъвестно владение – хоп ставам собственик, защото той не е се е противопоставил на действията ми, а той примерно човекът живее в чужбина, което е съвсем нормално в този глобален свят. Дори самият факт, че се черпят благоприятни последици от НЕДОБРОСЪВЕСТНО поведение е правен парадокс
Хахаха, Върнете се в университета и научете защо владението се нарича недобросъвестно и едва тогава го коментирайте…
Става въпрос за придобиване на право на собственост по давност върху държавни и общински имоти… Един вид кражба ба тези имоти, че то почти друго за крадене не остана в тази държава.
на всичкото отгоре констативният нотариален акт не създава собственост.
Точно така си е. Ама кой да го напише бе. Няма кой.
Глупости. Поръчково. Първичен, оригинерен способ за придобиване. Има го по цял свят. Не откриваме или спираме топлата вода.
Така е, прави си, има го по света, но ще приложа цитат от статията, за да видиш, че в тезата на Орсов има хляб: Нито Конституцията, нито някой от законите задължават собственика да упражнява правото си на собственост и в частност – да го защитава. Нито в Конституцията, нито в някой от законите има разпоредба, сходна с чл.14, ал.2 от Основния закон на ФРГ: „Собствеността задължава. Използването ѝ трябва да бъде същевременно и в полза на общността”[16], или сходна с чл.89 от Конституцията на Португалия от 1976 г., даващ право на държавата, въз основа на закон, да експроприира изоставени средства… Покажи целия коментар »
Проблемът се поставя много остро със земеделските земи. Там дори и данъци не се дължат и собственикът няма как да демонстрира своене, ако някой е му работи нивата, от чието обработване той не се интересува, но не иска да загуби собствеността си. Немалко хора си загубиха земите след показания на няколко свидетели, че 10 години някой е експлоатирал земята им.
Абсолютно. Правен апсурд
Браво, бе, Орсов! Изчетох и няма аргумент, който да не е издържан и състоятелен. Много интересно.
О, моля ви!
По темата
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
„Придобивната давност“ е най-голямата врата за измами и отнемане на имущество от собственика за тези 30 г.
Чрез нея директно се инвалидизира ЗС.
Собственика е принуден да води дела с години и да плаща с хиляти и десетки хиляди лева УРОДЩИНАТА на „големите“ юристи и съдии, писали този фарс ЗС под зорката диктовка на животинската част от ДС и политбюро
Това е основната магистралата за кражби на апартаменти, къщи и бизнеси, особено малки и средни
И никой нищо не прави от 30 г. ОСОБЕНО „ДЕСНИТЕ“
БОКУЦИ