Практически и законодателни предизвикателства след решението на СЕС по дело С – 414/20
Павлина Панова
Павлина Панова е конституционен съдия. Тя дългогодишен наказателен съдия, беше ръководител на Наказателната колегия на Върховния касационен съд. Била е съдия ad hoc в Европейския съд по правата на човека.
На 13 януари 2021 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС, Съдът) постанови решение по дело С – 414/20 PPU – MM[1], образувано по повод преюдициално запитване, отправено от български съд и касаещо Европейската заповед за арест (ЕЗА).
С това решение Съдът за пореден път затвърди позицията си по някои принципни въпроси, касаещи института на ЕЗА – издаващ орган, заповед за задържане, съдебен акт, невалидна ЕЗА, но и даде дефинитивен отговор на въпроси като „последици от „невалидността“ на ЕЗА“ и упражняване на „ефективен съдебен контрол“ върху ЕЗА.
Настоящият коментар на решението на СЕС има за цел да насочи вниманието върху посочените принципни въпроси и тяхното отражение върху практиката по прилагането на ЕЗА и необходимостта от законодателни промени.
1. По въпроса за прокурора като издаващ орган на ЕЗА
Запитващата юрисдикция е била провокирана да запита СЕС дали изискванията на Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки[2], изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г.[3] (Рамково решение 2002/584) за ефективна съдебна защита върху издадена ЕЗА са изпълнени в случаите, в които съгласно българското право ЕЗА се издава от прокурор, при условие, че нито издаването на самата заповед, нито националният акт, въз основа на който се издава тя, подлежат на съдебен контрол както преди, така и след предаването на издирваното лице.
На първо място, следва да се има предвид, че в това решение СЕС е анализирал положение, при което съгласно чл. 56, ал.1, т.1 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА) прокурорът е издаващ орган на ЕЗА спрямо обвиняем, т.е. – само в случаите на досъдебното производство. Това решение не съдържа каквито и да е изводи по отношение на втората хипотеза, в която прокурорът съгласно посочената разпоредба е издаващ орган на ЕЗА – спрямо осъдено с влязла в сила присъда лице.
На второ място, решението на СЕС (т.43) затвърждава позицията му, намерила отражение в предходни решения по повод преюдициални запитвания, относно понятието „съдебен орган“ по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584. Това автономно за правото на ЕС понятие не обозначава единствено съдиите или юрисдикциите на държава членка, а включва органите, които участват в наказателното правораздаване на тази държава. Следователно прокурорите се определят като издаващи съдебни органи, при условие че няма риск да получават пряко или непряко конкретни разпореждания или указания от страна на изпълнителната власт, като например от министъра на правосъдието, във връзка с вземането на решение за издаване на европейска заповед за арест[4]. Запитващият съд не е оспорил по принцип качеството на българския прокурор на издаващ орган, но Генералният адвокат J. Richard de la Tour в заключението си по делото (т.59) изрично обосновава това качество, като анализира независимостта на българския прокурор като орган на съдебната власт от законодателната и изпълнителната власт. По този начин, независимо че Рамково решение 2002/584 в чл. 1, пар.1 определя Европейската заповед за арест като „съдебно решение“, а издаващият я орган като „съдебният орган на държавата-членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава“ (чл. 6, пар.1), не се подлага на съмнение, че прокурорите в България са компетентен издаващ орган, притежаващи изискването за независимост при издаването на ЕЗА.
Това им качество не зависи от това дали в правото на издаващата държава има възможност за упражняване на ефективен съдебен контрол както върху националния акт, който служи като основание за издаване на ЕЗА, така и върху самата ЕЗА, издавана от тях.
Следователно, решението по дело С – 414/20 в тази му част не изисква каквито и да е изменения нито в закона, нито в практиката по отношение на качеството на прокурора като издаващ орган на ЕЗА спрямо обвиняем. Друг е въпросът за контрола върху актовете, които прокурорът издава в процедурата по ЕЗА, на който Съдът отделя най-голяма част от решението си в отговора на трети въпрос.
2. Относно понятията „заповед за задържане“ и „невалидна ЕЗА“
Запитващият български съд е констатирал, че ЕЗА, с която е предадено лицето на българските власти, не е била издадена въз основа на национална заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила[5]. Поради това е отправил запитване до СЕС с втория си въпрос „дали чл. 8, пар. 1, б. в) от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че тази ЕЗА трябва да се счита за невалидна“.
Тук е мястото да се напомни, че Рамково решение 2002/584 изисква ЕЗА да е издадена във формуляр, публикуван към самото Решение и неразделна част от него, който изрично посочва в отделните си раздели точно каква информация трябва да се съдържа. Съгласно чл. 8, пар.1, б. в) от Рамково решение 2002/584 ЕЗА трябва да съдържа информация за „влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на членове 1 и 2“. Тази разпоредба дословно е въведена в националния ЗЕЕЗА – чл. 37, ал.1, т.3, както и се съдържа във формуляра на ЕЗА – раздел „Б“, който следва да се попълни в зависимост от стадия на наказателното производство с информация за: „акт, на основание на който се издава заповедта: 1. акт за задържане; 2. влязла в сила присъда“. До отправяне на преюдициалното запитване, дало основание за постановяване на Решение по дело С – 414/20, не съществуваше каквото и да е съмнение, че издаващ орган не би могъл да издаде ЕЗА, без да се позове на национален акт за задържане на лицето, спрямо което се издава заповедта.
В теорията[6], а и в практиката, отдавна е прието, че когато се издава ЕЗА с цел предаване на издирваното лице за водене на наказателно производство спрямо него, актът, който трябва да се впише в този раздел на заповедта, е постановление на прокурора за вземане на мярка 72-часово задържане по чл. 64, ал.2 от НПК (ако заповедта се издава от прокурор на досъдебното производство) или определение за вземане/изменение на мярка за неотклонение „задържане под стража“ (ако ЕЗА се издава в рамките на съдебната фаза). Ето защо, констатацията, че по националното наказателно производство издадената ЕЗА не е съдържала позоваване на постановление на прокурора за 72-часово задържане на обвиняемия, а посочване само на постановление за привличане към наказателна отговорност (непредявено) е необясним пропуск на издаващия я прокурор. Очаквано би било това да е изключение от трайно установената практика по издаването на ЕЗА.
За да даде отговор на поставения въпрос, СЕС се позовава на предишната си практика[7], съгласно която националният акт за задържане на едно лице трябва да се различава от самата европейска заповед за арест, за да се гарантира първото равнище на съдебната му защита. Предвид многообразието на правните системи на държавите членки на ЕС националният акт за задържане, служещ като основание за издаването на ЕЗА, може да има различни наименования, но това, което трябва да инкорпорира в себе си, е необходимостта да породи две правни последици: 1. издирване на лицето и 2. неговото задържане. Целта на националния акт за задържане трябва да е издирване и задържане на лицето, за да бъде изправено пред съд за извършване на процесуални действия по наказателното производство.
Всеки друг акт, който има различна цел в хода на процеса (напр. постановление за привличане на обвиняем, насочено към информиране на обвиняемия за повдигнатото обвинение)[8], макар и да е издаден от „съдебен орган“ по смисъла на Рамково решение 2002/584, не може да бъде самостоятелно основание за издаване на ЕЗА. Характеристика на „съдебен акт“ не притежава и акт, който е издаден с цел задържане и принудително довеждане на едно лице (каквото е напр. постановлението за принудително довеждане), тъй като той по българското право се издава от полицейски орган, който няма качеството на „съдебен орган“ (прокурор или съдия)[9]. Именно характерът на националния съдебен акт за задържане на лицето, който изисква преценка на предпоставките за издаването му – наличие на обвинение или основания за привличане на дадено лице като обвиняем, укриване на лицето, осуетяване на наказателното производство, са първото равнище на защита, което трябва да е гарантирано на лицето, спрямо което се издава ЕЗА[10].
Липсата на такъв национален акт за задържане на едно лице поставя под съмнение спазването на основните принципи на правото на Европейския съюз и зачитането на правата на гражданите и подкопава взаимното доверие и признаване, стоящи в основата на съдебното сътрудничество между държавите членки[11]. Изпълнението на ЕЗА въз основа на тези принципи се основава на убедеността на изпълняващия орган, че ЕЗА е била издадена в съответствие на минималните изисквания за нейната валидност. Това ще рече, че ЕЗА трябва да е издадена от компетентен съдебен орган съгласно чл. 6 от Рамково решение 2002/584, да е издадена за престъпление, отговарящо на критериите на чл. 2, както и да съдържа информацията, посочена в чл. 8, пар. 1 от него. Информацията, която дава основание на изпълняващия орган да направи извод за съществуването на тези условия за валидност на ЕЗА, трябва да се съдържа във формуляра на самата ЕЗА и трябва да е поднесена от издаващия орган коректно. Тя е основата, върху която намира реализация принципът на взаимното признаване, градящо се на взаимното доверие между издаващ и изпълняващ орган.
Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе дали констатацията, че ЕЗА не отговаря на изискването на чл. 8, пар.1, б. в) от Рамково решение 2002/584, е основание за отказ за изпълнение на заповедта[12]. Тези си изводи използва и в решение по дело С – 414/20. Съдът обяснимо е последователен във виждането си, че основанията за отказ за изпълнение на ЕЗА са изчерпателно посочени в Рамковото решение – чл. 3 (задължителни) и чл. 4 и 4а (факултативни). Никой изпълняващ орган от която и да е държава членка няма право да създава други, различни основания за отказ за изпълнено на ЕЗА, както и няма право да поставя условия за изпълнение, различни от посочените в чл. 5 от решението. Това произтича от принципа на взаимно доверие между държавите от Европейския съюз, съгласно който ЕЗА, издадена от компетентен орган на държава членка за престъпление, попадащо в обхвата на чл. 2 от Рамково решение 2002/584 и съдържаща информацията, предвидена в чл. 8 от него, трябва по принцип да бъде изпълнена. Следователно трябва да се приеме, че ако ЕЗА не отговаря на последните условия, тя не е редовно издадена и не може да бъде валидно основание за разглеждане на останалите предпоставки за изпълнението ѝ. Именно валидността на ЕЗА е условието, без което не може да се „даде ход на изпълнението на тази заповед“[13].
По правило невалидната ЕЗА – тази, която не отговаря на изискванията за редовност по чл. 8, пар.1 от Рамково решение 2002/584, не следва да бъде изпълнена. Ако тя страда от дефект, тъй като не съдържа информацията, която се изисква, изпълняващият орган следва да откаже изпълнението ѝ, без да навлиза в разглеждането ѝ по същество – да изследва основанията за отказ или условията за изпълнението ѝ. Принципът, на който е изграден институтът на ЕЗА – тя да бъде изпълнена, за да се окаже съдействие на издаващия орган за издирване и задържане на едно лице, не позволява на изпълняващия орган да взима прибързано решение за отказ. Затова изискване на Рамково решение 2002/584 е издаващият орган да положи всички възможни усилия да изпълни ЕЗА, за която цел обаче е необходимо съдействието на издаващия орган чрез изискване и предаване на допълнителна информация[14]. Едва, ако тя не бъде дадена, или, макар и дадена, не удовлетворява изпълняващия орган, той трябва да пристъпи към отказ да изпълни ЕЗА.
Ето защо български изпълняващ орган трябва да има предвид, че ако попадне в ситуация, сходна с тази по делата Bob-Dogi и С – 414/20, не трябва да прибързва с постановяване на отказ за изпълнение на ЕЗА, а е длъжен да положи усилия да установи на какво се дължи нередовността ѝ, като изиска от издаващия орган допълнителна информация. По дело С – 414/20 испанският изпълняващ съдебен орган не се е съобразил с това изискване. Направил е пропуск при изпълнението на ЕЗА, като я е изпълнил, без да констатира, че тя не отговаря на изискването на чл. 8, пар. 1, б. в) от Рамково решение 2002/584 , тъй като в нея не се съдържа посочване на национална заповед за задържане на лицето. Поради това и не е изискал допълнителна информация от издаващия орган. Ако беше изискана такава и тя не е била предадена или е предадена и от нея е видно, че национална заповед за задържане не е била издавана, изпълняващият орган е следвало да откаже изпълнението на ЕЗА. Друг би бил въпросът, ако национална заповед за задържане е съществувала, но поради пропуск на издаващия орган не е била посочена в съответния раздел на формуляра. В този случай посочването ѝ в допълнителната информация, която се обменя между двата органа – издаващ и изпълняващ, дава основание на изпълняващия да навлезе по същество на разглеждане на ЕЗА с изследване на наличие на основания за отказ за изпълнението ѝ или осъществяване на някое от условията изпълнението ѝ.
На практика е възможна и следната ситуация: независимо по какви причини изпълняващият орган преценява, че ЕЗА е невалидна (не отговаря на изискванията за редовност), поради което отказва да я изпълни, без да навлиза по същество в основанията за отказ (чл. 3, 4 и 4а от Рамково решение 2002/584). Би ли било възможно издаващата държава да поиска отново предаването на издирваното лице? Намирам, че това е напълно допустимо. Първоначалният издаващ орган (в случая прокурор, стига делото да е все още на досъдебната фаза) може да издаде нова ЕЗА, отговаряща на всички изисквания за редовност. Ако производството по делото вече се намира в съдебната си фаза, новата ЕЗА следва да бъде издадена от съда, пред който делото е висящо, като основанието за издаването ѝ – национална заповед за задържане, вече не може да бъде постановление на прокурора по чл. 64, ал.2 от НПК, а определение на съда за взимане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Решението за отказ да се изпълни ЕЗА не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като с него се решава само един процесуален въпрос – за издирване и задържане на едно лице на територията на друга държава-членка, и то към определен момент. Няма пречка при промяна на обстоятелствата да се издаде следваща валидна ЕЗА от съответния компетентен към момента на издаването ѝ орган.
Поради тези съображения намирам, че решението по дело С – 414/20 не налага каквато и да е промяна в закона, касаеща съдържанието на ЕЗА. То, обаче, изисква много добро познаване на Рамково решение 2002/584 и на ЗЕЕЗА и стриктно изпълнение на изискванията им от съответните издаващи органи при изготвянето на ЕЗА.
3. Последици на „невалидната“ ЕЗА
3.1. За изпълняващата държава
Невалидната ЕЗА по същество е документ, който след като не отговаря на изискванията за издаването му, не би следвало да бъде изпълнен. След като бъде премината процедурата по обмен на допълнителна информация между издаващия и изпълняващия орган (което е правилният подход) и изпълняващият орган продължава да намира заповедта за невалидна, той трябва да остави без уважение искането за нейното изпълнение, без да навлиза в разглеждането ѝ по същество, а задържаното въз основа на нея лице да бъде освободено.
3.2. За издаващата държава
При такъв подход няма пречка издаващият орган да издаде нова, валидна ЕЗА, при която процедурата да започне отначало, независимо дали в същата или в друга държава членка.
Възможно е, както е в главното производство по дело С – 414/20, изпълняващият орган да не е отчел невалидността на ЕЗА, да я е разгледал по същество и след като не е намерил основания за отказ, да е постановил изпълнението ѝ и лицето да е предадено на издаващата държава (в случая България). Принципно, от момента на неговото фактическо пристигане на територията на България, лицето се задържа не въз основа на ЕЗА, а въз основа на националния акт за задържането му – постановление на прокурора по чл. 64, ал.2 от НПК или определение на съда (в зависимост от това кой е издаващият ЕЗА орган). Ако производството се намира все още в досъдебната си фаза, прокурорът в изпълнение на постановлението по чл. 64, ал.2 от НПК трябва незабавно да доведе лицето пред съдия с искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, освен ако не прецени, че мярката следва да е по-лека от задържане. Производството ще се развие по реда на чл. 64 от НПК. В случай, че производството по делото междувременно е преминало в съдебната си фаза (както е в главното производство), прокурорът трябва незабавно да поиска от съда вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Производството в този случай ще е по чл. 270 от НПК, за което съдът следва своевременно да насрочи заседание.
Въпросът, поставен от запитващата юрисдикция по дело С – 414/20, се свежда до това, в случай, че съдът констатира в производство, по което се поставя въпрос за мярката за неотклонение на предаденото лице, че то е предадено въз основа на невалидна ЕЗА, тъй като тя е издадена, без преди това да има национална заповед (акт) за задържането му (по този въпрос виж следващото изложение), трябва ли предаденото лице да бъде незабавно освободено. СЕС логично стига до извод, че „нито Рамково решение 2002/584, нито член 47 от Хартата[15] задължават националната юрисдикция да освободи лицето, спрямо което е взета мярка за неотклонение задържане под стража, ако установи, че европейската заповед за арест, въз основа на която това лице е било предадено, е невалидна“[16]. Това решение е неизбежно, доколкото ЕЗА е инструмент на междудържавно сътрудничество по наказателни дела в рамките на ЕС, в който е заложена идеята да бъде поискана и по възможност винаги оказвана правна помощ по издирване и предаване на лица, спрямо които има висящ наказателен процес или постановена влязла в сила присъда с наказание лишаване от свобода, подлежаща на изпълнение.
ЕЗА е процесуален документ, който изчерпва действието си с нейното изпълнение – предаване на лицето на издаващата държава. Поради това задържането на територията на последната не може да става въз основа на заповедта, а единствено и само въз основа на национален акт за задържане – постановление на прокурор по чл. 64, ал.2 от НПК или определение на съда. Ето защо, от момента на предаване на лицето на българска територия, то може да бъде задържано само на основание на такъв акт. Ако той липсва (както е по главното производство), фактически задържаното лице ще е задържано без правно основание, което следва да бъде констатирано от съда в първия момент, в който лицето бъде изправено пред него (в производство по чл. 64 или по чл. 270 от НПК). В случай, че това бъде пропуснато да бъде направено, във всяко последващо производство по контрол на мярката за неотклонение „задържане под стража“ съдът е компетентен да го стори. Налице ще е незаконно задържане на лицето, последиците от което следва да бъдат определени от съда, констатирал незаконността, но сред тях не е незабавното освобождаване на така задържаното лице[17].
Поради това съдът, пред който е изправено лицето, за да се произнесе по искане за мярката му за неотклонение, ако прецени, че обстоятелствата по делото го налагат, трябва да вземе мярка за неотклонение „задържане под стража“, като прогласи незаконността на предходното фактическо задържане (по мое мнение и задържането в изпълняващата държава). За лицето остава възможността да претендира обезщетение за времето на това задържане по реда на чл. 2, ал. 2, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините, тъй като то е „лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, пар.1 от ЕКЗПЧОС“.
Въпросът с каква мярка за неотклонение трябва да бъде лицето, се решава във всеки конкретен случай според обстоятелствата по делото. Определянето ѝ не зависи от това дали е имало, или не издаден национален акт (постановление на прокурор или определение на съд) за задържането му. Решаващият този въпрос орган трябва да го обсъди в светлината на целта на Рамково решение 2002/584 – да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице, така че извършеното престъпление да не остане ненаказано и това лице да бъде преследвано или да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода[18]. Решение на национален орган, при което лицето е с мярка за неотклонение, несвързана с неговото задържане, или без мярка, би позволило то да прояви поведение, с което да се укрие и да осуети наказателното преследване спрямо него, като остане ненаказано. Това дори би обусловило и необходимост от издаване на нова ЕЗА. Решението за това зависи изцяло от компетентния орган, а изводите му трябва да бъдат обосновани с материалите по делото.
Изключително важен извод прави СЕС в решението си и по отношение на друга правна последица от изпълнението на ЕЗА. „ …след като издирваното лице е било задържано, а впоследствие и предадено на издаващата държава членка, ЕЗА по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на последиците от предаването, които са изрично предвидени в Глава 3 от Рамково решение 2002/ 584…“[19]. Глава 3 е озаглавена „Правни последици от предаването“. Тя е въведена в националния ни ЗЕЕЗА с нормите на раздел V, Глава пета, носещ същото наименование. Наред с останалите въпроси, които тези разпоредби решават, те предвиждат, че освен в изрично предвидените случаи, „лицето, което се предава, не може да бъде наказателно преследвано, осъдено или по друг начин лишено от свобода за предходно престъпление, различно от това, за което се иска предаване“[20]. След като ЕЗА запазва тези си последици (дори и когато е невалидна), това означава, че не може изобщо да се поставя въпрос в издалата я държава дали спрямо предаденото лице въобще би било възможно да се води производство за престъплението, по което тя е издадена. Решението на СЕС, позовавайки се на целите на Рамково решение 2002/584, е категорично, че дори и невалидната ЕЗА, щом е била изпълнена, не възпрепятства това. Последиците от невалидността ѝ ще се изразят в незаконност на задържането на територията на двете държави, но няма да засегнат законосъобразността на провежданото наказателно производство в издаващата държава.
С оглед на тези съображения, не се налага каквото и да е изменение в националното ни законодателство, но изводите в решението по дело С – 414/20, касаещи последиците от невалидността на ЕЗА, трябва да бъдат отчетени в практиката на съдилищата.
4. Относно „ефективен съдебен контрол“ върху ЕЗА в издаващата държава
С най-съществения си въпрос запитващият съд е отправил запитване до СЕС дали в производство по произнасяне по мярка за неотклонение на предаденото с ЕЗА (издадена от прокурор) лице е компетентен да се произнесе по валидността на ЕЗА, при условие, че в националното законодателство липсват изрични разпоредби за това, като се позове на чл. 47 от Хартата на основните права в ЕС[21].
В основата на отговора на СЕС е поставено виждането му, че системата на ЕЗА предполага две нива на защита на процесуалните и основни права на лицата: първото е свързано с издаването на националния акт за задържане (в България – постановление на прокурор по чл. 64, ал.2 от НПК или определение на съд), а второто – при издаването на ЕЗА[22], както и че изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, трябва да бъдат осигурени на поне едното от тези равнища[23]. В случаи, при които ЕЗА се издава от съдебен орган, който не е съд, решението за издаване на заповедта, както и неговата пропорционалност, трябва да могат да бъдат обект на съдебен контрол в издаващата държава членка, който изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.
Изискването за съдебен контрол в издаващата държава върху ЕЗА Съдът извежда в своята практика[24]. Такъв контрол самото Рамково решение 2002/584 изрично не изисква. Необходимостта от него обаче се извежда от принципите, на които се осъществява издаването и изпълнението на ЕЗА – взаимното доверие и взаимното признаване между издаващ и изпълняващ съдебен орган. То се основава на убеждението, че лицето, спрямо което се издава ЕЗА, в издаващата държава се ползва от ефективни правни средства за защита, отговарящи на изискванията на чл. 47 от Хартата.
Всяка държава членка е длъжна да предвиди в законодателството си такова средство, чрез което да гарантира равнището на съдебна защита, каквото произтича от Рамково решение 2002/584, както тя е тълкувана в практиката на Съда[25]. Всяка държава е свободна в националното си законодателство да приложи процесуален механизъм, стига той да отговаря на изискването за „ефективен съдебен контрол“[26]. Такъв контрол би бил налице при спазването на следните изисквания:
На първо място, той трябва да се осъществява от съд, а не от „съдебен орган“ по смисъла на автономното понятие на чл. 6, пар.1 от Рамково решение 2002/58[27]. Това означава, че в България не може да се приеме, че такъв ефективен съдебен контрол би могъл да упражни прокурор при издаването на ЕЗА за нуждите на наказателното преследване в рамките на досъдебно производство. Той трябва да се осъществява само от съд.
На второ място, Съдът постановява, че „съдебен контрол в издаващата държава членка преди или едновременно с приемането ѝ, но и в по-късен момент, отговаря на изискването за ефективна съдебна защита“[28]. Следователно ефективен ще бъде и контрол, който съд ще осъществи върху ЕЗА след предаването на лицето в издаващата държава[29].
На трето място, този контрол може да се реализира както чрез нарочно предвиден механизъм за самостоятелно обжалване на ЕЗА (самостоятелна процедура)[30], така и чрез инцидентен контрол в рамките на наказателното производство след предаването на лицето[31].
На последно място, естеството на този контрол трябва да е такова, че да дава възможност на съда да осъществи реален контрол върху спазване на условията за издаване на ЕЗА и пропорционалния характер на решението за издаването ѝ. В резултат на този контрол съдът трябва да има правомощието да се произнесе по валидността на ЕЗА.
Имайки предвид така изведените критерии, неизбежен е изводът, че българското законодателство не предвижда чрез изрична разпоредба извършването на „ефективен съдебен контрол“ от съд върху ЕЗА. Това не означава, че съдът е лишен от възможността да упражни такъв контрол. Средството за това му дава Решението по дело С – 414/20. Даденият отговор на преюдициалното запитване задължава всеки компетентен орган да извърши съответстващо на решението тълкуване на националното право и да потърси процесуално основание за извършването на ефективен съдебен контрол на редовността на процедурата по издаването на ЕЗА. Ако такава процедура не е възможна или макар и възможна, не дава достатъчно правомощия на решаващия съд, за да се произнесе по посочените критерии, по силата на принципа на предимство на правото на ЕС той трябва да приложи разпоредба на съюзното право с директен ефект.
От практиката на Съда следва, че член 47 от Хартата е достатъчен сам по себе си и не се нуждае от уточняване в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, което те могат да изтъкват като такова[32]. Ето защо, СЕС постановява, че в такава хипотеза националният съд трябва да гарантира ефективен съдебен контрол върху издаването на ЕЗА, като черпи правомощието си за това директно от чл. 47 от Хартата. Такъв контрол може и трябва да бъде извършен инцидентно в рамките на процедура по вземане или контрол на мярка за неотклонение на предаденото по силата на ЕЗА лице.
Отнесено към процедурата по последиците на ЕЗА след предаването на лицето на България като издаваща държава, решението на СЕС към настоящия момент при липсата на изрична разпоредба, позволяваща контрол върху издадената ЕЗА, може да бъде приложено само чрез директното позоваване на чл. 47 от Хартата в производства, при които предаденото лице се изправя пред съд. В рамките на досъдебно производство първата процедурна възможност ще е производството по чл. 64 от НПК, а ако тя бъде пропусната – всяка следваща процедура по контрол на мярката за неотклонение по реда на чл. 65 от НПК.
Ако ЕЗА бъде изпълнена след като производството по делото се намира в съдебната си фаза, първата процесуална възможност ще бъде в първото заседание, в което подсъдимият бъде изправен пред съд, като това може и да е производство по произнасяне по мярката за неотклонение по чл. 270 от НПК, а при пропуск – всяко следващо заседание.
Осъществяването на ефективен съдебен контрол върху ЕЗА при липса на изрична национална разпоредба за това изисква много добра информираност на всички участници в наказателното производство както за основанието, на което може и трябва да се реализира той, така и за неговите предели, а така също и за правомощията на съда. Макар това да е постижимо, по-удачно решение с оглед гарантиране на правата на предадените лица, както и правилното и еднообразно прилагане на съдебния контрол върху издаването на ЕЗА, би било създаването на разпоредба, която изрично да предвиди правото на предадено въз основа на ЕЗА лице да поиска от съда да осъществи контрол върху валидността на заповедта и нейната пропорционалност. Естественото място на такава норма би било в Раздел V на Глава пета на ЗЕЕЗА – „Последици от предаването“[33], а тя би могла да има следното примерно съдържание: „След предаването му лицето може да поиска от съда да се произнесе по валидността и пропорционалността на ЕЗА. На досъдебното производство компетентен е съдът, който се произнася по мярката за неотклонение, а в съдебното производство – съдът, пред който производството е висящо. Резултатът от съдебния контрол не е самостоятелно основание за освобождаването на лицето, нито е пречка за продължаване на наказателното производство спрямо него“.
Така уреден, контролът върху издаването на ЕЗА би отговарял на всички изисквания за „ефективен съдебен контрол“, заложени в решението по дело С – 414/20 и изводими от практиката на СЕС по чл. 47 от Хартата.
Намирам, че последващият предаването на лицето съдебен контрол върху ЕЗА, по силата на която то е предадено, е по-удачната форма на контрол. Първо, защото СЕС приема в решението си, че такъв контрол би бил изцяло ефективен, и второ – тъй като единствено той би могъл да осигури присъствие на лицето пред съд и в максимална степен защита на неговите права. В останалите две възможни хипотези – преди изпращането на ЕЗА или по време на процедурата по изпълнението ѝ в изпълняващата държава, лицето няма как да се яви пред български съд, тъй като то не се намира на българска територия. Дори да бъде представлявано от адвокат, поради затруднения контакт между двамата, защитата едва ли би била достатъчно пълноценна.
Друг е въпросът, че преди издаването на всяка ЕЗА издаващият я орган трябва сам прецизно да направи преценката за спазване на критериите за нейната валидност и пропорционалност. Макар предварителната преценка да не е тази, която се има предвид под „ефективен съдебен контрол“, тъй като не се извършва по искане на лицето, спрямо което е издадена заповедта, тя би имала превантивен ефект спрямо по-късни последици от обявяването на ЕЗА за невалидна. А те биха могли да се изразят в оставяне без уважение на искането за изпълнение на ЕЗА от изпълняващата държава или в обявяването ѝ за невалидна от български съд, което води след себе си отговорност на държавата за вреди.
Направените изводи относно осъществяването на „ефективен съдебен контрол“ върху издадена ЕЗА от прокурор касаят единствено случаите, при които той е издаващ орган с цел провеждане на наказателно производство – т.е. само в рамките на досъдебното производство. По друг начин стои въпросът, когато прокурорът е издаващ орган спрямо лице, чието предаване се иска с цел привеждане в изпълнение на наказание, наложено с влязла в сила присъда (втората хипотеза на чл. 56, ал.1, т.1 от ЗЕЕЗА). В този случай ЕЗА се издава от прокурор, който макар и да участва в наказателното производство, няма качеството на юрисдикция, но основанието за издаването ѝ е влязла в сила присъда[34]. По естеството си тя е съдебен акт, с който по окончателен начин съд на издаваща държава членка е направил извод относно вината на издирваното лице, като по този начин презумпцията за невиновност, от която то се ползва докато е било висящо наказателното производство, е оборена. Присъдата, с която на едно лице е наложено наказание лишаване от свобода, е резултат от проведен съдебен наказателен процес, отговарящ на критериите на чл. 47 от Хартата, в рамките на който лицето се е ползвало от гаранциите за справедлив процес. Поради принципа на взаимно доверие и взаимно признаване изпълняващата държава трябва да приеме, че издадената ЕЗА в изпълнение на влязла в сила присъда, е продължение на производството по издаването на последната, в рамките на което издирваното лице е получило ефективна съдебна защита на своите права. С оглед на това необходимостта и пропорционалността на ЕЗА, издавана от прокурор в този случай (както е уреден въпросът в България), следва да се счита за произтичаща от присъдата и не се нуждае от какъвто и да е друг контрол от съд. В такава хипотеза СЕС приема, че решението за издаване на ЕЗА от прокурор за целите на привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда, не изисква то да може да подлежи на самостоятелно обжалване по съдебен ред в издаващата държава[35].
[1] ECLI:EU:C:2021:4, по-нататък С – 414/20
[2] ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3
[3] ОВ L 81, 2009 г., стр. 24
[4] Вж. решения на Съда от 27 май 2019 г., OG и PI, C-508/18 и C-82/19 PPU, ECLI:EU:C:2019:456 и PF, C-509/18, ECLI:EU:C:2019:457; решения на Съда от 12 декември 2019 г. по дела JR и YC, C-566/19 PPU и C-626/19 PPU, ECLI:EU:C:2019:1077, XD, C-625/19 PPU, ECLI:EU:C:2019:1078 и ZB, C-627/19 PPU, ECLI:EU:C:2019:1079.
[5] Припомням, че ЕЗА е издадена от прокурор в рамките на досъдебното производство.
[6] Панова, П. Европейската заповед за арест. С: Сиела, 2009, с. 67 – 69
[7] Вж. решение на Съда от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi, C-241/15, ECLI:EU:C:2016:385, т. 55 и 56. решение на Съда от 27 май 2019 г., OG и PI, C-508/18 и C-82/19 PPU, ECLI:EU:C:2019:456, т. 66 и 67 и решение на Съда от 27 май 2019 г., PF,C-509/18, ECLI:EU:C:2019:457, т. 44 и 45
[8] Както е в главното производство
[9] Вж. решение от 10 ноември 2016 г., Özçelik, C‑453/16 PPU, EU:C:2016:860, т. 32 и 33
[10] По въпроса за първото ниво на защита по отношение на постановление на прокурор по чл. 64, ал.2 от НПК е висящо производство по Преюдициално запитване от High Court of Justice, Queen’s Bench Division (Administrative Court) (Обединеното кралство), от 15 май 2020 г. — VA/Районна прокуратура Русе, България (Дело C-206/20). За обжалваемостта на 72-часовото задържане от прокурор вж. Тодорова, М., Шекерджиев, Кр. Актуални проблеми по прилагането на НПК и търсенето на съответствие с изискванията на чл. 5 и чл. 6 от ЕКПЧОС, Правата на човека, 2007, № 1, както и решение от 13.10.2020 г. на ЕСПЧ по дело Марин Йосифов с/у България, жалба № 5113/11
[11] Вж. решение на Съда от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi, C-241/15, ECLI:EU:C:2016:385, т. 52 и 55
[12] Пак там, т. 61 и 66
[13] Пак там, т. 64
[14] Панова, П. Европейската заповед за арест, С: Сиела, 2009, 101 – 106
[15] Харта на основните права на Европейския съюз (2016/С 202/02)
[16] Вж цитираното решение – т. 80, както и втори диспозитив, втори параграф
[17] Вж т. 81 и т. 82 от решението
[18] Чл.1, пар.1 от Рамково решение 2002/584, както и Решение от 6 декември 2018 г., IK, C‑551/18 PPU, EU:C:2018:991, т. 39
[19] Вж. т. 77 от решението
[20] Чл. 27 от Рамково решение 2002/584 и чл. 61, ал.1 от ЗЕЕЗА
[21] Чл. 47, пар.1 от Хартата гласи: „Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия“
[22] Вж решение на Съда от 1 юни 2016 г., Bob-Dogi, C-241/15, ECLI:EU:C:2016:385, т.56, както и: решения от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокурори на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 59 и от 12 декември 2019 г., Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция), C‑625/19 PPU, EU:C:2019:1078, т. 38)
[23] Вж т. 63 от решението
[24] Вж решения от 12 декември 2019 г., Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокурори на Лион и Тур), C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077, т. 59 и от 12 декември 2019 г., Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция), C‑625/19 PPU, EU:C:2019:1078, т. 38
[25] Вж т. 67 от решението
[26] По този въпрос е приложима практиката на СЕС по чл. 47 от Хартата, както и тази на ЕСПЧ по чл. 13 от ЕКЗПЧОС, приложима на основание чл. 52, ал.3 от Хартата, разбира се със спецификите с оглед предмета на контрола
[27] Вж. т. 65 от решението
[28] Вж т. 69 от решението
[29] Предстои да видим дали СЕС ще преповтори тази своя позиция и по дело С-648/20 PPU – Районна прокуратура Свищов срещу PI (ECLI:EU:C:2021:115), по което към настоящия момент е депозирано само заключение на генералния адвокат (вж т. 79 и т.101)
[30] Вж т. 68 от решението
[31] Вж т. 72 от решението
[32] Вж решения от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, EU:C:2020:367, т. 140), от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 78, от 29 юли 2019 г., Торубаров, C‑556/17, EU:C:2019:626, т. 56 и от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 162
[33] Само в случай, че СЕС не промени позицията си – вж бел. 29
[34] Чл. 8, пар. 1, б. в) и е) от Рамково решение 2002/584
[35] Вж решение от 12.12.2019 г. по дело Openbaar Ministerie (Кралски прокурор на Брюксел) – C-627/19 PPU , ZB – ECLI:EU:C:2019:1079
23
Коментирайте
Точно и тя гледам го е отбелязала в статията, но се чудя какво накара тоз Ла Тур тъй да еволюира да го наречем само за месеци?
Баба ви Павлинка навремето даваше акъл и по ЕКПЧ, ама понеже в ЕСПЧ не пощяха да оценят достойнствата й, и не я взеха, тя се преквалифицира сега да дава акъл по Европравото, което си е една глупост по принцип и тъпа бюрокрация, много по-зле от комунистическата….писали, философствали, питали се дни други…само пари да взимат за празни приказки
Страхотна статия! Поздравления!
Изключително подробен и полезен анализ.
Имам удоволствието да я познавам лично. Невероятен колега и професионалист.
И човек преди всичко.
Брилянтна, както винаги.
Чудесна статия. Радвам се, че ви има да ги пишете
Благодаря за статията.
Панова определено е класи!
Удоволствие е да се четат нейните трудове.
Добре. Браво
Не може просто ей така да се откаже изпълнение на ЕЗА, освен ако не си англичанин разбира се, на тях целият правопорядък на ЕС им е крив и добре, че брекзитираха. Дори да страда от недъзи, съм съгласен, че по-скоро ррябва съдът на предаващата да опита да ги отсрани с изискване на още инфо. Туй си е просто принудително довеждане, какво му се втелясват толкова?!
Абе, 100 човека, 100 мнения. Преди време дори пловдивските съдии бяха решили, че съдът дължи преценка дори дали осъденият в чужбина е получил справедлив процес, когато трябва просто да приведе присъда в изпълнение.
Пловдивското правосъдие е пословично. Там и решенията на ЕСПЧ ги нямат за нищо 🙂
СЕС взъщност казва, че дори и при невалидна ЕЗА, като о@каната по делото на съдията Хинов, не води до освобождаване на задържания. Просто после ще може да изкара някой лев по ЗОДОВ, туй то
То това ще е само и смисълът от съдебния контрол, след като няма да е самостоятелно основание за освобождаването.
А колко може да изкара задържаният по арестите на предаващара държава знаеш ли? 30-40 дни пандела как ще ти се отразят пък била тя и французка или германска?
Их, там са само черни и араби… Баневи хич добре не изкараха, но да се върнем на въпроса – повечко кинти по ЗОДОВ просто 😉
И вече сериозно – случаи като описаните по делото са изключения и заради тях да се иска прдварителен съдебен контрол е излишно и ще е поредната елементарна губивреме задачка за съда. Един курс при Панова на целокупната първоинст. прокуратура или да изчетат ей таз статия и всичко ще е ок
Не съм убеден, че изчитането ще е достатъчно. То трябва и осмисляване, а това е трудно нещо, както се вижда от главата на ПРБ
Чудя се дали не беше точно това дело, по което Хинов беше подложен на другарски съд от колегите си, които се събрали, за да го нападат защо е дръзнал да отправя преюдициално запитване. Но може и да се лъжа и да е друго дело, но линчът е факт.
ЕЗА е просто инструмент и целта му е да облекчи предаването на лица – обвиняеми или осъдени, в ЕС. Начетох се на празни приказки край фонтана, за предварителен съдебен контрол и тн., истината е, че трябва просто да попълниш един формуляр като хората!
Благодарности на съдия Панова – задълбочен, спокоен и полезен анализ!
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Много добро и полезно писание. Но си заслужава да се проследи развитието и по С-648/20 и С-206/20. Особено като се има предвид заключението на генералния адвокат по първото от тях – http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=237648&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=6103196
Впрочем, той е същият, който е давал заключение и по коментираното от съдия Панова решение по С-414/20.